Posted on

Медиация при политически спорове. Създаване на политики с помощта на медиация

18 юни 2021

Битката с думи за надделяване е неконструктивна, особено когато говорим за обществен интерес.

Времето, в което живеем изисква нови модели и подходи на комуникация, нови начини на мислене водещи към единение.

Медиацията е бърза, гъвкава, проверена във времето като методика и успеваемост процедура за решаване на спорове. Тя е един доказал се метод. Осигурява, чрез вникване в нуждите на страните, варианти на решения, които да са дългосрочно добри за тях.

От една страна медиацията е регламентирана правно със Закона за медиацията и има процедура на вписване на медиаторите в Единния регистър на медиаторите към Министерството на правосъдието.

От друга страна медиацията, в сравнение с дипломацията (изкуството за решаване на спорове на международно ниво), в много отношения има олекотена процедура, правила, ред, позволяващ ѝ да се прилага ефективно при политически спорове в рамките на една държава, за успешно намиране на решения в обществен интерес подкрепяни с политическо мнозинство.

Дори и да не се достигне до споразумение при медиация в политически спор, със сигурност страните ще са сближили позициите си след нея, което също е успех. Да могат да назоват ясно, по кои въпроси имат единение и ще си партнират и по кои ще търсят решение в бъдеще, също е ценност.

Най-ценна е медиацията, като метод, в процеса на изработване на политики, които да са в посока на благоденствие за седем поколения напред в единение.

Ето и видеото за деня:

Медиация при политически спорове – Любов Миронова

Повече по темата може да научите оттук, вкл. :

Този пост е част от Кампанията „Договори се лесно с медиация“ на МРЕЖАТА НА МЕДИАТОРИТЕ при Споразумения, която се провежда от 14 до 18 юни 2021 година.

Любов Миронова – Медиатор –  0884 565 978 – contact@LMironova.com

IMI Qualified Mediator

Posted on

Медиация по спорове между съдружници. Раздяла на съдружници. Бизнес медиация

18 юни 2021

Ако съдружникът ми ме дразни, напряга ме, имаме нагнетен спор с него мога да:

  • Да си премълчавам и някой ден, като избухна по даден повод да му стоваря натрупалите се думи
  • Да го отбягвам и да си движа нещата, като го прескачам
  • Да си кажа и ако не разбира сам да си е виновен
  • Да направя скандал за да привлека вниманието му
  • Да настроя служителите на моя страна
  • Да го обработвам през някой общ приятел
  • Да се разделя с него
  • Да наема адвокат и да заведа дело срещу него
  • Да потърся проблема в себе си
  • Да наема специалист по разрешаване на спорове (медиатор), които да ме консултира как да си подготвя разговора с него, по начин запазващ дългосрочно добрите ни взаимоотношения и да разреша ситуацията.

Ако последният вариант ви се струва да е вашият, потърсете медиатор, които има професионални познания в областта. (Ако спорът е строителен, медиаторът трябва да има опит в строителството, за да разбира термините на разговора и да може да задава смислени въпроси. Ако спорът е между съдружници, съответно медиаторът трябва да е бил съдружник или управител, да разбира от бизнес, за да е адекватен на тематиката). С помощта на този медиатор може бързо и конфиденциално да решите конкретния спор.

Най-добре е да влизате подготвени в трудните важни разговори със съдружника си, така че енергията ви вместо в спорове, бързо и ефективно да се насочи към общия ви бизнес интерес и просперитет.

Консултация с медиатор, в най-честия случай, струва в порядъка от 60 до 100 лева на час. За няколко часа може да направите индивидуална консултация и да се подготвите за труден и важен разговор със съдружника ви.

Ако е дошло време да се разделите с него, с помоща на медиатор може да намерите вариант, които да е удовлетворяващ и двете страни и да сключите споразумение за него.

Ето и видеото за деня:

Бизнес медиация вкл. медиация между съдружници – Любов Миронова

Повече по темата може да научите оттук, вкл. :

Този пост е част от Кампанията „Договори се лесно с медиация“ на МРЕЖАТА НА МЕДИАТОРИТЕ при Споразумения, която се провежда от 14 до 18 юни 2021 година.

Любов Миронова – Медиатор –  0884 565 978 – contact@LMironova.com

IMI Qualified Mediator

Posted on

Децата са крехки. Решавайте споровете си дискретно. Ако е дошло време за раздяла, направете го, с помощта на медиатор, деликатно за детето

17 юни 2021

Децата са невинни и не са разменна монета в един спор на родителите си. Те преживяват много тежко тези спорове. Сякаш светът се срутва през очите им и нямат сигурност. За цял живот им остава травма от развод на родителите им.

Ако имате спор със съпруга или партньора си, най-сърдечно ви моля, да се свържете с медиатор и да го решите цивилизовано. Да не се карате, биете, обиждате пред децата си. Ако е дошло време да се разделите, да го направите по най-щадящия за тях начин. Те не са виновни, за вашите проблеми.

Семейният кодекс, чл. 51. (1) гласи: При развод по взаимно съгласие съпрузите представят споразумение относно местоживеенето на децата, упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, както и относно ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име. Те могат да се споразумеят и по други последици на развода.

Моята препоръка е да направите споразумението с медиатор, който създава спокойна, разумна атмосфера с мисъл за детето и дългосрочните ви взаимоотношения по отношение на него. Често колегите адвокати са фокусирани в интересите на страните и споразумението става война, в която детето стои по средата на барикадата и куршумите преминават през тялото му.

Възможно е по време на медиация да присъствате с благ адвокат, които да ви подкрепя юридически, да ви консултира спокойно, без да ви „насъсква“ срещу другата страна за победа, а съдебното дело да се води от друг адвокат, които е по-директен и ориентиран към резултати по отношение на делото.

Детето е ценност. Децата са крехки. Усилието да се реши семейната раздяла с медиатор е дългосрочна инвестиция във вашите собствени старини и удовлетворение от живота ви като цяло.

Естествено, най-добре е проблемите и споровете да се решават своевременно и да се посети медиатор преди да е дошло време за развод.

Ако ни предстоят трудни важни разговори със съпруга/партньора ни, си заслужава да влезем в тях подготвени, така че енергията ни вместо в спорове, бързо и ефективно да се насочи към благоденствието на семейството ни.

Консултация с медиатор струва в порядъка от 60 до 100 лева на час, в най-честия случай. За няколко часа може да направите индивидуална консултация с медиатор и да се подготвите за труден и важен разговор със съпруга/партньора си.

Ето и видеото за деня:

Семейна медиация вкл.  бракоразводна медиация – Любов Миронова

Повече по темата може да научите оттук, вкл. :

Този пост е част от Кампанията „Договори се лесно с медиация“ на МРЕЖАТА НА МЕДИАТОРИТЕ при Споразумения, която се провежда от 14 до 18 юни 2021 година.

Любов Миронова – Медиатор –  0884 565 978 – contact@LMironova.com

IMI Qualified Mediator

Posted on

За какво отговаря медиаторът? За какво му плащам? Как да разбера, че си върши работата?

16 юни 2021

Имам спор. Искам да го реша, бързо, дискретно с помоща на медиатор, обаче член чл.10 от Закона за медиацията гласи:

  • Медиаторът не отговаря, ако страните не постигнат споразумение.
  • Медиаторът не отговаря за неизпълнение на споразумението.

Ами тогава за какво отговаря медиаторът? Каква е ползата от него? За какво му плащам? Как да разбера, че си върши работата?

По закон медиаторът отговаря да подпомага комуникационния процес между спорещите страни, да е неутрален и да спазва пълна конфиденциалност относно информацията достигнала до него по време на медиация.

Ползата от медиатора е да е катализатор, смазка за комуникацията между спорещите страни, така че разговорът да върви в конструктивна посока. Да им помогне да се разберат.

Заплаща се на специалист в областта на разрешаване на спорове, за да преведе спорещите отвъд емоциите, не просто към някакво решение, а към решение, което е добро и за двете страни и те са съгласни доброволно да си го спазват.

Заплаща се на специалист, сред многото думи и емоции, да изважда, да подрежда като перли потребностите, областите на съгласие, възможните варианти за решение на спора и елементите на споразумението.

Медиаторът си върши работата добре когато:

  • управлява ведро процеса на комуникация между спорещите (кой, колко, кога, как говори)
  • овладява напрежението и внася спокойствие и разум в разговора
  • задава въпроси, които внасят яснота и многовариантност на решенията
  • превежда спорещите през четирите етапа на медиацията – яснота за същността на спора, потребностите на страните, варианти на разрешаване и достигане на споразумение – с лекота

Ето и видеото за деня:

Разликата между компромис, преговори и медиация – Любов Миронова

Повече по темата може да научите оттук, вкл. :

Този пост е част от Кампанията „Договори се лесно с медиация“ на МРЕЖАТА НА МЕДИАТОРИТЕ при Споразумения, която се провежда от 14 до 18 юни 2021 година.

Любов Миронова – Медиатор –  0884 565 978 – contact@LMironova.com

IMI Qualified Mediator

Posted on

Какво се случва по време на медиация? Колко струва?

15 юни 2021

Във вчерашния ми пост стана ясно, че ако имате труден спор, има и други начини освен съд за да го разрешите.

Един такъв начин е медиацията.

Неутрално лице наречено медиатор (неутрално напр. както нотариус), вписано в Eдинния регистър на медиаторите към Министерството на правосъдието, посредничи между страните да достигнат до споразумение или да сближат позициите си.

– Добре, ще го наемем този медиатор. Колко пари ще струва?

От практиката една медиация, ако не завърши до шестата среща, означава, че или страните не искат да се споразумеят или спора е във фаза, в която този формат е изчерпан. Една здравословна среща може да е от два до четири часа. Така една медиация може грубо да се обобщи, че е от 4 до 24 часа. По тарифата на съответния медиатор (обикновено от 60 до 100 лева на час), това прави средно от 240 до 2400 лева за процедура по медиация. Например лек търговски спор може да се реши за 4 часа, раздяла на съдружници на акционерно дружество може и за 24 часа. При развод, в зависимост от емоциите, споразумението между съпрузите може да е от 4 до 24 часа.

Ето и видеото за деня:

Какво се случва по време на медиация? – Любов Миронова

Повече по темата може да научите оттук, вкл. :

Този пост е част от Кампанията „Договори се лесно с медиация“ на МРЕЖАТА НА МЕДИАТОРИТЕ при Споразумения, която се провежда от 14 до 18 юни 2021 година.

Любов Миронова – Медиатор –  0884 565 978 – contact@LMironova.com

IMI Qualified Mediator

Posted on

Спорите ли, с някой без резултат?

14 юни 2021

Имате ли спор, който подхвърляте като горещ картоф и искате да разрешите час по-скоро? Имате ли тлеещ спор с години, от които искате да се освободите?

За имот, с роднини, у дома, на работа с колега, с клиент, със съдружника си…?

Нямате време, пари и енергия за съдебни дела. Темата е чувствителна и лична. Иска ви се с този човек и след това да може да общувате.

Може да ви помогне медиатор – специалист по разрешаване на спорове.

В следващите шест дни ще ви разкажа във видеа около минута и половина дълги, за професията медиатор, уредена със Закона за медиацията.

Ето и първото видео:

Какво е медиация? – Любов Миронова

Повече по темата може да научите оттук, вкл. :

Този пост е част от Кампанията „Договори се лесно с медиация“ на МРЕЖАТА НА МЕДИАТОРИТЕ при Споразумения, която се провежда от 14 до 18 юни 2021 година.

Любов Миронова – Медиатор –  0884 565 978 – contact@LMironova.com

IMI Qualified Mediator

Posted on

За поредицата Бонбончо

Поредицата за Бонбончо включва приказни истории, които разказвах за лека нощ на сина ми.

Приказките са подходящи за деца от 5 до 12 години. Отличават се със съвременен сюжет, разбираеми са и са близки до живота на децата. В тях няма лоши герои, конфликти, напрежение, страшни или тревожни случки.

Историите, поместени тук, се издават така, както са измислени, включително запазвайки разговорния стил на разказвача. Във всяка една от тях темата изплуваше в зависимост от преживяваното от детето, съобразно проблемите на възрастовата му група.

Някои приказки са кратки, тъй като разказвачът е заспал. Други пък са дълги, тъй като слушателят е отказвал да заспи.

Коректорът е вложил педантична грижа децата да четат изчистен текст, съобразен с настоящата правописната норма в България.

Кои са героите, обитаващи този приказен свят

През петимата архетипни герои, изживяващи по пет начина дадена случка, детето може да направи своя избор за поведение. Пет момчета и куче.

Основният герой е Бонбончо-Фотончо, който е много умен, сръчен, любопитен, изобретателен, НО е твърде палав и често експериментите му завършват разрушително. В най-ранните приказки първообразът му носи името Бамзи, момченце, отдадено на заниманието да превръща живота на родителите си в доста… нелесен.

Вторият герой е Душко-Послушко, който е много примерен, ученолюбив и естествено – послушен, и който много, ама много желае да прави добрини, НО непоисканата му помощ и престараването му завършват най-често с поразии.

Третият герой е Жожо Припрянков, който е спортист, много пъргав, деен, планинар, ентусиаст, НО ту прекалено прибързва, ту в бързината обърква всичко.

Четвъртият герой е Отворко-Мърморко, който има елегантен външен вид, много добър вкус, НО в стремлението си да е готин започва да говори нецензурно, та чак става твърде невъзпитан и груб.

Петият герой е Буболечо-Клечо, който е разумен и спокоен, НО непрекъснато търси къде да си полегне или похапне, в резултат на което е станал малко пълничък.

Всеки от петимата герои може да се похвали със своите положителни страни, които обаче, като станат прекалени, се превръщат в бели.

Така, срещайки тези въображаеми персонажи, детето е поканено да открие средния път.

Приятно четене,

Любов

108 мои приказни истории за Бонбончо

 

Posted on

P23

Разликата между овца и коза

Битието и съзнанието

Петимата приятели и кучето Ушана били заведени от майката на Жожко в едно красиво село на гости при нейни приятели.

– Я, това пресича улицата – възкликнал Бонбончо. А „това“ се оказало петел.

Майката на Жожко се вцепенила. Отбила колата и попитала, без да се обръща:

– Колко от вас са били в село?

Пълно мълчание.

Тя продължила, сякаш към себе си:

– А кучето?

Отново мълчание. Явно и кучето било тук като „космонавт“. Мисълта какво правят хора от село, когато дойдат в града, винаги я била забавлявала, но мисълта какво ще правят те в селото нещо не ѝ била забавна...

– Никой не е бил в село – обобщила майката.

– Ахъ – едва - едва се чуло отзад след това аварийно паркиране.

– Е, сега ще се подредим. – Вече със сигурност на себе си говорела майката. – Отивам при приятелите ми с пет деца и едно куче – всички космонавти. „Битието определя съзнанието.“ Хайде сега да видим как градското битие е оформило пет съзнания и половина. Боже, моля те да се върнем живи и здрави от това приключение. Дай ми сили.

Тя поела дъх и решително продължила напред.

– Деца, знаете ли кое е това животно? – попитала небрежно тя.

– Да – отговорили в един глас децата. – Коза.

– Сигурни ли сте? – последвало второ аварийно паркиране.

– Да – отговорили в един глас децата. – Коза.

Тя само леко се хванала за главата. Било овца. Как да познават децата овца, след като я нямало в зоологическата градина.

С рязко спускане на ръчната спирачка и изсвистяване на гумите колата потеглила. Децата се били умълчали. Дори кучето не си развявало ушите навсякъде из колата. Майката имала план!

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

P22

Приказка за Бонбончо и приятелите му, които заведоха кучето Ушана и на военен музей

С куче на екскурзия

 

Имало едно време петима приятели. Tе били много радостни. Постоянно измисляли приключения и се забавлявали.

Един ден решили, че е крайно време да отидат на екскурзия. И къде да отидат? Имало различни предложения.

Буболечо-Клечо предложил – до близката пицария. Да си вземат суха храна и напитки за из път. Като стигнат там, да прекарат времето в разговори, похапване и след като свърши сухата храна за из път, да се приберат.

Жожката бил категорично против. Той предложил, както си седят така, да направят маратон от четирийсет и два километра и в края му да легнат на някоя поляна, да погледат небето, да изядат по някой сандвич и после отново да тичат наобратно и това да бъде екскурзията.

Буболечо-Клечо бил абсолютно втрещен от тази идея и се наложило предложение да даде Отворко-Мърморко. Той поискал да идат на екскурзия до близкия мол, да си купят по-яки дрехи и нови слушалки за телефоните, да посетят фризьорския салон в мола, да си направят по-модерни прически, да видят кой е в мола, а и тях да ги видят, да го обиколят четирийсет пъти от ляво надясно и после от дясно наляво, за да са сигурни, че всички са ги видели – и да се приберат обратно.

Не срещнал подкрепа. И тогава Бонбончо предложил нещо по-интересно. Да отидат в Турция, в космическия център, където щели да могат да тренират така, както тренират истинските космонавти – със скафандрите да влизат в истински космически кораби, да ги въртят, да влизат в безтегловност, да изживяват всичко, което изживяват космонавтите, само че в обезопасени условия, така че никой от тях да не се самоубие.

Децата сериозно наострили уши и викнали: „Дааа“. Обаче един тънък гласец – на Душко – добавил:

– Ами откъде парички, за да стигнем до Турция?

И тук нещо сметката не излязла, защото пътуването до Турция и точно до тоя лагер с космическите станции нямало да бъде много евтино.

Добрата новина била, че в центъра имало и част за родителите, така че можели да убедят майките и бащите си да влязат в космическите части за възрастни, а децата – в космическите за деца, и така хем за децата – лагер, хем възрастните плащат сметката, хем всички доволни.

Но тъй като тази екскурзия изглеждала по-далечна и щяло да отнеме време пет семейства да бъдат убедени да намерят пари и сили да се организира всичко, дошъл редът на Душко.

Той предложил нещо, което изглеждало изпълнимо веднага и интересно – не пицарията и мола, не четирийсет километра тичане и не Турция. Това нещо било да помолят една от майките да ги качи в колата сутринта, да ги закара до някое място и вечерта да ги върне оттам. Оставало само да се избере кое да е то.

Децата започнали да мислят докъде една майка щяла да издържи да шофира сутринта и да се върне вечерта. Установили, че ако една майка шофира от сутринта до обяд, би стигнала до Варна. А ако шофирала от обяд до вечерта, би стигнала обратно в София.

И така разбрали, че всъщност по-далече от Варна не трябвало да си поръчват. Само че тогава екскурзията цял ден щяла да бъде само в колата, което някак зачерквало самата екскурзия.

Буболечо разсъждавал на глас:

– Вижте сега: в древните книги пише, че е важен пътят, а не крайната цел. Ние ще изживеем пътуването до Варна, после ще изживеем пътуването до София – и ще сме изживели пътя. А това, че там ще спрем само за едни пържени пилешки кълки, е съвсем различно нещо, нали, не пърженото пиле е съществено, а самото пътуване.

Душко не бил съгласен.

– Да, да, пътуването е съществено, ама ако ти пътуваш, а не ако седиш като куфар в колата и нищо не ти се случва, освен да си въртиш очите. Ако ние сме пешеходци, пътуваме, спираме, срещаме хора, разговаряме, изживяваме разни неща – да, съгласен съм, пътуването така става. Ама ако ние сме просто едни пет куфара, дето се дрънкат в една кола и само пият отзад газирано или вода, и се чудят кой на коя страна да се катурне, за да заспи, не сме изпълнили точно древните мъдрости.

Жожката размислил.

– Добре де, айде, нещо по-кратко ще изберем. А нали не е нужно майката да я уморим. Тя плюс това надали ще може да издържи 12 часа да шофира, особено ако ѝ подскачаме по главата.

Решили да намерят по-кратък маршрут. Някой предложил тогава да е по средата. Гледали картата, гледали картата и открили, че по средата е Пловдив.

Веднага Бонбончо казал:

– Охоо, Пловдив – чудесна идея! Той е на час и половина от София път с кола, има магистрала. И там знаете ли какво има? Има музей, пълен с военни самолети. Има музей на авиацията.

Децата дружно казали „Да“. Твърдо решили да идат в Пловдив.

Сега оставало да се намери майка, която би искала час и половина да шофира сутринта и час и половина вечерта – и през деня да не им задава много въпроси.

Започнали по списък майките. Най-лесно винаги ставало при майката на Душко. Отишли при нея, погледнали я с невинни очи – десет броя невинни очи, клепките клепвали, миглите примигвали, очите се въртели. Майката казала:

– Добре, ще ходим до Пловдив с петимата пътници.

На другия ден петимата пътници с ранички тръгнали за Пловдив. Едната раница обаче била малко по-голяма и нещо се движело в нея. Всеки се качил. Ала едната раница през цялото време помръдвала.

Майката решила, че така ѝ се струва, и не обърнала внимание, а децата били много сериозни и много отговорно седнали, настанили се, сложили си коланите. А раницата мърдала ли, мърдала...

И точно когато напуснали София и се отдалечили достатъчно, в колата се чуло едно „Бау!“. Майката за малко щяла да изпусне волана, но тъй като вече били тръгнали и нямало как да обърне на магистралата, а и нямало къде да отбие, се наложило в движение да разбере, че с тях се вози кучето на Жожката, което, задушено в раницата, явно не издържало повече, независимо че били напълнили раницата с разни бисквити и сладки, така че то да е заето през цялото време да дъвче, да мляска и много-много да не шава. Явно била изяла всичко докъм Ихтиман.

Там се наложило вече да отворят раницата. То не била обикновена раница – цялата на дупки, че да може да диша, пък с найлонче отдолу, ако случайно нещо подмокри, да не подмокри колата. Въобще децата били гласили цяла нощ раницата, за да може да качат кучето.

Станало ясно, че кучето ще е с тях. Нямало място за обратен завой. Майката на Душко казала, че ще си поговори с децата, като отбият на първото възможно място, и ще се разберат.

Кучето, като го пуснали от раницата, какво мислите направило: царствено отишло, седнало на задната седалка, избутало децата, разпростряло се, изпружило се добре и след като разбутало всичко и всички, прозяло се и моментално заспало.

И така, всички щастливо си пътували. От дума на дума повечето деца заспали. След час и половина се оказали близо до Пловдив. Музеят не бил точно в Пловдив, а по пътя за Асеновград.

По околовръстното шосе лека-полека отишли до музея. Обаче нали разбирате, че нямало как да влязат сами деца във военен музей, но нямало как и куче да остане само в колата, а майката нямало как да се раздели на две. Иначе би било идеално – половин майка в музея, половин майка в колата. И кучето опазено, и децата опазени.

Майката казала:

– Тогава този, който е взел кучето, ще седи заключен тука, в колата, на паркинга, а останалите влизат.

Това обаче не изглеждало никак обещаващо, защото кучето нямало да види музея. А в крайна сметка и тази лаеща туристка била важна част от групата и нейните височайши очи също било хубаво да видят различни самолети – Ф-16, МиГ-28, различни хеликоптери. Вътре имало дори вещи на първия български космонавт.

Децата казали:

– Хайде, ще я сложим в раницата и знаеш как става. Минаваме през проверката и вътре отваряме раницата, и тя се носи по поляните между самолетите.

Да де, ама нали било военно летище музей, тази идея не ѝ се сторила много добра и майката решила да преговаря с музейните ръководители.

При възможността да пуснат куче, което може да се изпишка и изака по полянките на музея, те категорично отказали. Тогава децата се разплакали с големи сълзи и казали, че те не могат да влязат в музея и да я оставят отвън. Казали, че ако трябва, просто няма да влязат в музея, но не можели така да направят, защото им била приятелка.

Майката се видяла в чудо, музейните работници също. Душко извадил найлончета и казал, че много внимателно ще дебнат, ако случайно нещо пусне през дупето, веднага да го съберат в пликчето и да почистят навсякъде. Обещали, че ще я изведат на разходка извън музея, докато не се изпишка, така че да е сигурно, че няма да прави бели вътре. Обещали, че като влизат в малкия музей със зали и витрини, ще я гушнат и ще я носят на ръце, така че със сигурност да не докосва нищо, да не цапа, а и да не вземе да изяде нещо по пътя.

Охраната отказала, обаче извикали началника на музея. Той разговарял с децата, разговарял с майката, разговарял с ушатата приятелка и след като всички го гледали с невинни очи и обещали всичко да се запази здраво и чисто, ги пуснал.

Децата преливали от щастие. Задавал се прекрасен ден. И какво мислите, че станало? Ами станало това, което обикновено си става. Всичко нагоре с краката. Както щели да разглеждат музея, от дума на дума всеки се ориентирал към интересите си. Ама музеят бил голям, нали трябвало да вървят заедно и нямало как да стане да вървят действително заедно, когато всеки спирал там, където му се спира, а другите трябвало да го чакат.

Първият спирач, естествено, знаете кой бил – нашият Буболечо-Клечо. Той бил по спирките. Тръгвал, спирал. Буболечо видял вътре да се продава сладолед и хоп! – право на сладоледа.

А ушатата приятелка, като зърнала сладолед, какво мислите, че направила? Аха! да се хвърли и тя да яде. Наложило се три деца да паднат на мечка върху нея, да я затиснат, да ѝ стисне един устата, един краката, един да я вдигне, защото излае ли, край с екскурзията.

Ушана била много изненадана защо ѝ причиняват всичко това, тъй като все още не знаела какво значи военни, военен музей и разни военни правила. Обидено ги погледнала и бил готова да ги нападне, но тогава се появил Душко и много кротко ѝ казал „Шшт!“. И тя разбрала, че работата била сериозна.

И точно Душко успял да избута Буболечо-Клечо със сладоледа в ръка да тръгне, видели един прекрасен МиГ. Тръгнали към него да го разглеждат, а на него – дупка.

Душко попитал екскурзовода:

– Защо има такава дупка на тоя самолет?

А той любезно отговорил, че през тая дупка го били свалили и това са частите, които били събрали, и всъщност останките от самолета ги превърнали в музеен експонат. На децата не им харесала тая история със самолетите, защото явно в нея можело да умират хора, още повече да оставят дупки в самолетите, още повече тия, дето ги карат, можело да бъдат събирани на парчета. Някой предложил веднага да си ходят. Друг казал: „Дай да разгледаме, другите може да са цели, може да имат по-малки дупки“.

Душко рекъл:

– Дупките от куршуми не са по-малко опасни и от дупките от снаряди. Все същата работа.

Размислили се дали военните музеи изобщо са за деца и дали тая тема още ги интересува.

През това време, както се досещате, Буболечо-Клечо бил легнал, вдигнал крака на едно дърво, ближел си сладоледа и започвал да похърква.

Там някъде се включил Бонбончо, който, като виден експериментатор, видял един голям хеликоптер, не успял да се сдържи и с три бързи скока се метнал вътре, влязъл в кабината и започнал да натиска всички копчета с надежда да литне. То било ясно, че нямало да литне, защото този хеликоптер бил на възраст, по-голяма от неговата, а със сигурност нямал гориво, обаче той така се бил запалил по тия копчета, взел да си говори, да фантазира, да лети. Децата отвън гледали как преживява истински полет. Движел се, командвал невидими хора, било напрегнато. Изведнъж забелязали, че се е запотил и зачервил. По едно време викнал силно:

– Атакуват ни, атакуват ни!

А децата чували отвън, че някой го атакува – той си говорел с въображаеми същества.

В тоя момент екскурзоводът онемял, защото не знаел да се смее ли, да му се кара да слиза ли. Какво да прави? Ако го видели, че е пуснал дете в хеликоптера, много щели да му се карат. От друга страна, цялото представление си заслужавало гледката. Бонбончо, безспорно наясно с техниката, управлявал хеликоптера с бясна скорост през битката и в тази битка се случвали разни неща, които децата като на един киноекран наблюдавали. Поседнали всички, Буболечо полегнал, подремнал, похъркал, докато Бонбончо успял да победи всичките вражески армии и страшно изтощен след тежкия ден, слязъл уморен по стълбата и казал:

– Победихме! Победихме! В най-тежката битка! – Свлякъл се и заспал до Буболечо-Клечо.

Тук Жожката не издържал.

– Вижте, с тези темпове не мога да разглеждам, скъсвам си нервите. Просто ще направя едно кръгче да поразгледам и се връщам след малко.

Само се видяло свистенето на неговите маратонки, след малко се чуло едно „фиу, фиу, фиу, фиу“. Не минали пет минути, Жожката се върнал щастлив и казал:

– Тоя музей много малък. Ако за пет минути аз мога да го обиколя, язък, дето бихме път до Пловдив. Трябва по-голям музей човек да си намери. Аз съм чувал, че във Вашингтон има много голям музей и вътре има различни космически совалки, различни бомби, има различни съоръжения с нови технологии за водене на война, не стари самолети и танкове. Е, те това е музей!

Душко го погледнал учудено.

– Ние уж за Турция събираме пари, сега за Вашингтон! Я дай по-кротко сега! Първо Пловдив, ще идем до Турция, ако идем до Турция, ще идем до Вашингтон. Едно по едно да караме.

Жожката обаче не бил доволен.

– Добре де, ама аз като го разгледах, какво да правя?

Душко отговорил:

– Ами спи! Лягай при тия двамата и заспивай. Гушкай кучето, за да спре да се мърда толкова много, че и то да заспива.

Жожката бил отегчен – вече разгледал музея, легнал, хванал кучето, метнал едното ухо през лицето си, да не му свети в очите, и заспал. Така си спели тримата приятели и тяхната приятелка, а останалите двама продължили обиколката.

Тогава дошъл ред на Отворко. Той започнал да задава такива въпроси на екскурзовода, че всички се чудели какво да правят. Не знаели къде да гледат. Майката на Душко казала, че ще се върне при другите три деца и там ще ги изчака. Отворко попитал:

– Ще ме убеждаваш, че руските самолети са по-добри от американските? Е, не са по добри. Я гледай к’ви дупки имат!

Екскурзоводът отговорил:

– И руските имат дупки, и американските имат дупки.

Отворко продължавал:

– Да, ама в тоя музей само руските имат дупки. Що имат само руските дупки? Щото явно само тях ги свалят.

Екскурзоводът обяснил, че всъщност руските имали дупки, защото си били техни и можели да си ги съберат на части и да ги сглобят, а ония ги купували, за да могат да ги сложат за изложението.

Отворко обаче не мирясал.

– Виж ги тия руските какви са, все едно са правени от метал на танкове, толкова са грозни. Нямат никаква форма, никаква красота. А американските са красиви и хубави, виж им формите, цветовете…

Екскурзоводът бил спокоен.

– Самолетът не се оценява по красота, а по това какво може да прави.

Отворко продължавал:

– Е, какво пък толкова могат руските? Нищо не могат.

И така, седял да се заяжда, а човекът се опитвал да му обясни, че имало различни самолети, че американците също правели някакви неща, които заслужавали внимание, но те нямали всички самолети, понеже бил много беден музеят и затова не можело да се сравни, а и то зависело от това какво се сравнявало, защото имало самолети, които летели много високо, за да не ги виждат. Имало обаче и самолети, които летели току по релефа. Всички самолети си имали различно предназначение. Имало самолети, които летели с голяма скорост, но били много неточни, имало такива, които летели по-бавно и били точни, а имало такива самолети с кореми, пълни с гориво, които отлитали до мястото на битката и зареждали бойните самолети направо във въздуха с гориво и битката продължава. Отворко не мирясал и се размечтал.

– Да де, да, знам, че има и самолети, които в коремите си държат танкове, ама какво искаш да кажеш?

Екскурзоводът не знаел какво да му отговори. Момчето хич не мирясвало и през цялото време си намирало нови щуротии, които да разказва. Той се опитал да му обясни как за първи път един руснак изправил самолета си перпендикулярно и така тези, които го преследвали, минали под него и той ги подгонил. И това се смятало за едно от най-сложните постижения, което можел да направи пилот, защото налягането върху тялото и върху самолета било изключително голямо. Не всеки самолет и не всеки човек можел да издържи такова нещо.

Отворко дърдорел:

– Е, що пък перпендикулярно застанал? Що не застанал да направи кръгче? Да хване и да се завърти на кръгче и да мине зад него.

Докато му обяснявал екскурзоводът, че точно това всъщност се е случило, Душко се включил. Разплакал се със сълзи. Ревял, без да може да бъде спрян. Така се разплакал, че дори Отворко млъкнал. Екскурзоводът се притеснил, Отворко се притеснил и по възможно най-внимателния за него начин попитал:

– К’во ревеш?

А Душко ревял, едва дишал. Отворко обичал приятеля си и бързо изтичал при майката. Обаче като чули, че Душко реве, всички деца се затичали, включително и Буболечо-Клечо затресъл шкембе.

Летяла напред ушатата приятелка, след нея трите деца, най-накрая – майката. Летели и се носели из музея.

Ушана, като наближила Душко, с един скок се метнала върху него, съборила го по гръб, така че да го пребие добре, и дори да нямало реално за какво да реве, вече да имало за какво, и започнала да му облизва по диагонал като лъв лицето. Лиги от ляво надясно, лиги в косата, лиги по ушите, леко му гризнала едното ухо, за да го успокои, а Душко ревял, та не спирал.

След като го била прекрачила отгоре с четирите си крака и упорито го олигавяла, дошли трите деца. Душко ревял така безутешно, главата го боляла, имал цицина, гърбът го болял, а си ревял и за това, дето просто си ревял.

Майката дошла и като го видяла пребит, се чудела какво да прави: с кучето ли да се занимава, с Душко ли да се занимава… В крайна сметка решила да го подсуши. Извадила куп салфетки и почнала да го почиства.

Буболечо-Клечо, като всеки, който обичал да си похапва, си имал чантичка, пълна с всякакви удобства за хранене, веднага извадил пакетче с антибактериални кърпички и казал:

– Госпожо, мисля че е по-добре с антибактериални.

След като го попили и дезинфекцирали, се опитали да разберат защо плаче. Така се бил разплакал, че се задъхал. Децата се завайкали. В тоя момент Отворко с пълна убеденост заявил:

– Аз знам какво да направя.

Отишъл при него, сипал в една чашка вода, лиснал чашката в лицето му и му забил един шамар.

Душко се изцъклил, спрял да плаче, спрял да мърда и само гледал изненадан. Отворко попитал най-внимателно:

– К’во ревеш?

Душко, нали бил освестен, всичко си казал:

– Мъчно ми е за пилотите. Мъчно ми е за всички, дето са умрели в тези самолети. Мъчно ми е, че въобще има такива неща, че да трябва да се бият едните с другите. Мъчно ми е за това, че си прекарват живота в тия самолети, вместо да седят и да се радват и да ходят в паркове. Мъчно ми е защо въобще някой харчи парите за тия самолети, вместо да купи на децата храна и играчки.

И в тоя момент отнесъл втори шамар. Бааам! Отворко му изплющял още един. Всички били шокирани. Отворко в тоя момент сипал втора чаша и му я лиснал. Душко се изцъклил за втори път и спрял да говори. Седял и не мърдал, ужасèн какво се случва. В тоя момент Отворко бавно се обърнал:

– Вижте сега, да ви обясня. Ако някой много плаче и вие му съчувствате, той само усилва сирената. Колкото повече го питате, толкова повече сирената се надува. Колкото повече му съчувствате, толкова по-дълго трае. А като седите и направите нещо, което не очаква, баам! един шамар, и той, нали видяхте, се изцъкля. Но е хубаво и водичка да има, за да се успокои, нали, щото искаме освен да се изцъкли, да се успокои. И това е единият шамар. Точно като си каже за какво реве, защото той тогава всичко си признава, тогава му наместваш главата с още един шамар. Тогава напълно спира да реве, но пак трябва водичка, за да се успокои.

Всички били ужасени, а Отворко бил толкова доволен от метода си, че си се самопохвалил:

– Добре де, нали виждате, че работи? Спря да реве.

Децата казали:

– А искаш ли и при теб да направим същото, за да спреш и ти?

Отворко недоволствал:

– Че аз да не рева? Аз само псувам. Аз въобще не правя такива неща. На който му се реве – яде шамари; който псува…

Тогава погледнал майката на Душко и разбрал, че било възможно и който псува, да яде шамари по същата метода, само че без вода, директно – един прав отляво, един прав отдясно. Отворко леко се смутил и отстъпил встрани. Буболечо-Клечо, какъвто бил дебеличък, отишъл, гушнал Душко и му казал:

– Душко, свърши вече. Отворко няма повече да те бие. Той само за добро, разбираш ли? Само за да разберем какво ти е. А сега вече можеш да си поревеш за цицината и гърба, защото Ушана успя добре да те подреди.

Тогава Душко се сетил, че има цицина и го боли гърбът, и избухнал за втори път в силен рев. Там някъде Отворко се засилил с бясна скорост да набие два шамара на Буболечо-Клечо, защото точно бил спрял сирената, а Буболечо я отпушил за втори път. Ясно било, че докато не стигнели до болница, нямало какво да се направи, така че и да ревял, и да не ревял до болницата, все същият резултат…. Само дето щял да си изхаби нервите.

Обаче Жожката както бил много бърз, скочил, застанал между Отворко и Буболечо-Клечо и казал:

– Погледни го, бе! Ако го духнеш, ще падне. Нали виждаш, че само може да яде. Къде си тръгнал да се занимаваш с него? Остави го на мира. Дай да се оправим с Душко и да си ходим.

Ушатата приятелка била разбрала, че нещо не е наред. Отишла при Душко и го заблизала по обувката, чорапа и панталона, така че за всеки случай и там да бъде олигавен. Видимо страдала за него и виела в тон с неговия плач.

На децата хем им станало смешно, хем им станало мъчно, защото виждали, че кучето страда. Тогава Отворко не издържал.

– À млъкни бе, чак кучето се разплака! Толкова му късаш сърцето!

Душко, като видял, че и кучето плаче, му станало мъчно, клекнал долу и казал:

– Хайде, мила, стига плака и ти! Хайде ще ходим сега до поликлиниката и там ще се оправи всичко.

Обаче нали били военни, във военно летище, екскурзоводът вече бил довел военния лекар, който си имал всички неща за първа помощ във война. И понеже не било съвсем война, макар и да имало щети, а било съвсем леко раняване на фона на всички онези прострелваници, които ставали по време на война, затова първа помощ била оказана на Душко в полеви условия, той бил по всички начини прегледан, намазан, облепен и изобщо всичко, което можело да му се направи, така че да продължи екскурзията из музея.

Въпреки че преживели стрес, с един ранен и един повийващ, групата продължила напред. Вървели, вървели и докъде стигнали: ами до нещо, което приличало на вафла, наклонена върху две гуми. След това забелязали отзад още две гуми. И тази вафла, наклонена под четирийсет и пет градуса, стояла. Била метална вафла. Отворко се чудел на глас:

– Е, к’ва е тая вафла? Прилича на локумена вафла.

Душко знаел отговора.

– Локумена вафла, ама това се казва „Катюша“ и е едно от най-опасните оръжия.

Отворко не бил чувал.

– Вафла „Катюша“ или БМ-13, която е супер опасна, когато я изядеш отзад-напред или отпред-назад?

Жожката обаче бил чел за Втората световна война и знаел, че катюшите се използвали за унищожаване на танкове и били много опасни, а също и че никой не можел да разбере как са направени. Тайната им била запазена. И тия вафли, които всъщност били изключително опасни, седели пред тях.

Буболечо-Клечо ги загледал със замечтан поглед, а Отворко коментирал:

– Е, ако беше и локумена, като те гледам, май щеше да я опраскаш половината поне на първо четене.

Буболечо-Клечо го погледнал засрамено.

– Ти пък само седиш и мериш кой колко може. Може пък и цялата да мога, на теб какво ти пречи?

В тоя момент Бонбончо вече се бил метнал и се опитвал да подкара катюшата. Но изненада: релсите били най-обикновени, сякаш за влак, но двустранни. Една бомба да се движи отгоре и една отдолу. Шаси с осем релси?! Гледал Буболечо, гледал, гледал и не можел да разбере какво става. Питал екскурзовода:

  • Добре де, това как е работело?

Екскурзоводът казал:

– Е, точно там е най-ценното на катюшите. Те са толкова просто устроени, че никой не може да разбере как работят, ама правят големи поражения.

Децата се опитали да изкопчат истината от екскурзовода, обаче дори и той не знаел как става тая работа. Тайната явно била много сериозна.

Нямало обаче тайни за деца като Бонбончо-Фотончо. Извадил телефона си, взел да търси стремглаво из Гугъл. Ровил напред-назад, преобръщал сайтове за Втората световна война, за руските заводи, за какво ли още не. Ушите му се били зачервили, сякаш пушели от мислене. Седял до катюшата и въртял страниците на всички езици, дето имало. Ако било на китайски, вкарвал го в Гугъл преводач да му преведе, та и от китайски да види какво пишело за катюшата. Екскурзията на Бонбончо свършила при катюшата. Той бил твърде зает да разбере как работят. А като разбереш нещо как работи, ставало много лесно да го управляваш, да си направиш подобно, дори да се защитиш от него. Но първо било нужно да разбереш как работи.

Душко казал на майка си:

– Мамо, да знаеш, че не всички деца са като мен. Например виждаш ли го Бонбончо? На него първото нещо, като му подарявали количка, било да я удари в земята, да я счупи на парчета, за да види какво има вътре и да разбере как работи. Децата са различни, мамо. Аз, нали знаеш, моите колички така си ги пазя, само от прах ги бърша, да не би нещо да им се повреди.

Майка му отговорила:

– То от толкова бърсане на прах чистачките на всичките изпопадаха, по един или друг начин времето си казва думата.

Продължили нататък. Стигнали до сградата на малкия музей, който бил експозиция на различни предмети – от космонавти, от подводници. Видели такива смешни неща, че се заливали от смях. Но когато разбрали, че всъщност тези смешни неща били от времето, когато майката на Душко била дете, много се объркали. Не можели да повярват, че в толкова близко време хората били толкова изостанали, и не разбирали.

– Добре де, ама как е възможно хората да са били толкова изостанали преди толкова малко време? Айде, ако е по времето на Египет преди шест хиляди години, да. Ако е по времето, когато Христос се е родил в нулевата година – да. Ама само преди 40 – 70 години хората да бъдат с такива кожени водолазни костюми, с тръби, с топче от пинг-понг отгоре? Това не мога да го повярвам – казвали си децата едно през друго.

А майката им обяснила, че имало две неща, които обърнали развитието на света.

Едното било електричеството, защото, откакто имало електричество, хората можели да правят много повече неща, можели да правят машини, с машините да създават удобства. Всъщност електричеството подпомогнало хората за толкова кратко време да напреднат с технологиите.

Но имало и второ нещо. Това били компютрите, защото преди това хората разчитали само на книгите, на мозъците си и на паметта си. А сега можели да вкарват в компютри огромни бази данни. Данни значи стойност на променлива. Например термометърът показва 6 градуса, 7 градуса, 15 градуса, минус 3 градуса през нощта. Това са данни. База данни е да вкарваш от много термометри какви стойности са показвали във времето, така че, след като компютърът ги обработи, да може да показва средна температура за 100 години назад, средна температура за деня и още много неща, тоест да ги прави на отчети или на информация.

Тези две открития предизвикали появата на огромна разлика между това, което нейните родители са виждали, и това, което виждали сега децата.

Жожката, който носел Ушана и ѝ веел ушите, тържествено заявил:

– Ако искате да знаете, прадядото на моята майка е пиел вода от река Струма. Не са имали чешми. Заедно с воловете ходел и пиел вода от реката. Всички така правели. Пиели вода от реката, поливали си градините от реката, всичко си правели от реката. Обаче един ден, когато моята прапрабаба решила да отиде на гости на моя прадядо, тоест на своя син, в град Перник, какво да види: хората си направили къщите до реката. Но гърбът на къщата е до реката, а лицето – откъм улицата. А на гърба на къщата – тоалетна с клекало. Ама на клекалото има дупка, но под дупката какво мислите има? Река. И който ползва тоалетната, всичко отивало в реката. И тази баба разбрала, че пие от водата, в която цял град се изхожда, и много се разстроила. Върнала се в своето село, което, вярно, било стотици километри по-надолу, и разказала на хората какво се случва с водата в града, където за тях реката не е нищо друго, освен място, на което да си изхвърлят боклука. За хората от село реката била живот – тя била живот за животните, живот за хората, живот за растенията, те се отнасяли с уважение към нея. Най-много някой да влезе и да се насапуниса вътре и да се изкъпе, ама нали си нямат бани и чешми, така че водата си е за къпане, но сапунът бил домашен, не е химически.

Жожката обяснил, че оттогава в селото се появили чешми и хората вече пиели от чешми, и на животните давали от чешми.

Децата били абсолютно втрещени как някой можел да ходи да пие вода от реката. Още повече били втрещени как някой можел да отиде и да се насапуниса в реката и да се изкъпе, но явно наистина токът и компютрите били променили изцяло начина, по който хората живеели.

Ушатата приятелка, незнайно защо, при вида на толкова много космическа техника просто заспала. Но когато заспи едно същество, то се отпуска, а когато се отпусне, незнайно защо става много по-тежко. Жожко, колкото и да бил як, започвал да се поти здраво. Децата отстрани го подкрепяли, но Ушана, с тези прелестни уши, тежала много.

Решили да съкратят екскурзията в малкия музей и да излязат навън. Излезли, седнали на пейката, а тя се изпружила в съня си и захъркала. Децата седели, не смеели да помръднат, че да не я събудят. Оставили я малко да поспи, та и те да можели да си починат, че тя, като се раздвижела после, да си я приберат в колата.

Майката попитала:

– Деца, хареса ли ви екскурзията?

Децата кимнали дружно.

– Хареса ни, ама гладна мечка хоро не играе.

Майката разбрала, че всъщност си било станало обяд. Време било децата да ядат. И къде мислите, че искали децата да ядат? Не е много чудно да се сетите: в ново технологично заведение, в което давали нова технологична храна. Заведението за бързо хранене било по пътя между София и Пловдив. В него продавали нещо, което би трябвало да е храна, във форма на храна, но надали някоя баба от село би го разпознала като храна. Децата предложили:

– Може би трябва да тръгваме с кучето на ръце и просто да си вземем сандвичите и по пътя да си ги ядем. Ама ще трябва да вземем един и за кучето, за да ни остави да си изядем нашите.

Майката мислила, мислила, мислила, претеглила плюсовете и минусите. Мислила: да… не… да… не… Най-накрая установила, че ако тръгнели веднага, щели да се приберат по-бързо. Замислила се, че тя е направила интересна екскурзия, следващия път другите родители можели да водят децата на екскурзия, казала „да“ и си тръгнали.

Децата с почуда гледали да не задават много въпроси, да не би да си промени мнението. Метнали ушатата приятелка в колата, качили се и щастливо дискутирайки военния музей, запътували към най-близкото заведение за бързо хранене, така че да си хапнат малко генномодифицирана храна с хормони вътре (щото нали, на животните, за да порастват по-бързо, им слагат едни хормони, пускат им едни лампи, облъчват ги – ако може да пораснат за три месеца до размер на голямо животно, та да ги продадат по-бързо за месо). Кой ти мисли за такива работи? Важното било, че ти давали играчка, имало пързалка, където дори ушатата приятелка можела да се спусне, имало и газирано.

Майката отново започнала да си повтаря:

– Да, не, да, не...

След което установила, че ако им купела сандвичи, всички деца много щели да я обичат, щели да казват, че е добра майка, щели да я благославят и да искат следващия път с нея да ходят на екскурзия. И единственото, което щяло да е проблем, била нейната съвест, която до края на живота ѝ щяла да я гризе защо го е направила. Мислила, мислила, мислила, установила, че всъщност, ако кажела „не“, щяло да има стенания, мърморене, скимтене, шепот и всякакви други форми на тормоз. Мислила, мислила и изведнъж нещо в нея заговорило, че съвестта щяла да я гризе цял живот, а момчетата щели да скимтят само час и половина. След което се замислила отново какво да стори и решила да направи нещо ново. Решила да не залага съвестта си срещу час и половина от живота си в страдание и казала:

– Вижте, деца, ще ви обясня какво има в тия сандвичи, ще ви обясня всичко за газираните напитки, ще ви обясня всичко най-подробно – и вие ще можете да вземете осъзнато решение. След като знаете какво е, знаете какво може да ви причини, можете сами да изберете вече какво искате.

И тя взела да им говори за въглехидратите, за белтъците, за ензимите, за минералите, за витамините, за солите. И след като говорила от Пловдив до Пазарджик, където било заведението за бързо хранене, дълго и напоително изяснила всички причини защо е добре да не се яде такава храна, спряла и попитала:

– А сега, деца, какво избирате да направите?

Децата спокойно я погледнали и казали:

– Много ви благодарим, госпожо, че ни разказахте. Ние осъзнато избираме да ядем сандвичи.

Тя мислила още една минута, мислила и след това си казала: „Добре. Те знаят какво е, наясно са. След като така са избрали, аз ще ги оставя така да направят и моята съвест е чиста“.

Душко, щом я усетил какво прави, отбелязал:

– Мамо, ама и ти като Пилат Понтийски вземи си измий ръчичките, кажи: „Ето, решението е ваше“, и след това ни остави да се разпуснем с по един сандвич, с по една сламка, забита в устата.

Майката не знаела да се смее ли, да не се ли смее. Оставила децата и Ушана, всички си купили сандвичи, забили сламките в устата и с песни и смях се прибрали щастливо от екскурзията. Връщайки се вкъщи, всяко едно от децата казало:

– Това е най-хубавата екскурзия! Пак с майката на Душко да ни пратите! Това е най-хубавата екскурзия!

Душко се прибрал при баща си и се похвалил:

– Това е най-хубавата екскурзия!

Баща му го гледал, че целият бил в синини, подут, бушониран, а Душко повтарял:

– Това е най-хубавата екскурзия!

Погледнал жена си, но тя отклонила темата.

– Ще си поговорим по-късно.

Бащата заподозрял, че май имало какво да научи.

– Нещо сякаш има разминаване в мненията. Ти щастлива ли беше на тази екскурзия?

Майката въздъхнала.

– Ами през цялото време разговарях със себе си. Имах възможност много да си поговоря, проведох няколко дълги разговора в себе си, изясних си разни гледни точки, установих някои неща. След това имах дълги разговори с децата. Въобще успях много да поговоря през това пътуване. Мисля, че следващия път другите родители ще могат да поемат и да правят екскурзиите. Аз вече направих една.

Душко възкликнал:

– Да, тате, тя си изми ръцете като Пилат Понтийски, чиста е. И съвестта ѝ е чиста. Всичко е наред. Не се притеснявай за нея. Ще спи спокойно.

Бащата бил съвсем объркан, но като видял, че има разбирателство, решил повече да не рови, току-виж изскочи някой проблем.

И така, децата вече мислели за Вашингтон и за Турция, където щели да се случват неща, а в това време Отворко увещавал майка си:

– А да ви кажа, в Мюнхен какъв технически музей има...

И там се отворила още една нова страница…

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

P21

Общото между енергията, очните лекари и ягодките

Случайни неслучайности

Петимата приятели Бонбончо-Фотончо, Жожко, Отворко, Душко и Буболечо седели щастливи и доволни на една полянка. Както можете да се досетите, те отново се чудели какво да правят. Разговорите им по тази тема продължавали. Те се били променили от последната си среща, защото вече се въртели около възможността да наблюдават случайностите.

Появявала се калинка и те си казвали: „Я, случайност!“, и всички – газ! – побягвали след нея. Появявало се бръмбарче, полетявало и хоп!... всички след него. Случайните случайности, когато станели цял мравуняк, предизвиквали напрежение и децата трябвало да си избират коя случайност за кого е.

Било ясно, че нямало да го бъде по този начин и че трябвало да наблюдават по-внимателно и да не приемат всичко за случайност, а да си отворят сетивата и да бъдат чувствителни наистина кое е и кое не е случайност, защото иначе съвсем се изморявали от търчане.

Били се поуморили, но щастливо си говорели. В един момент Душко казал на децата:

– Знаете ли, четох, че ние сме кухи.

Отворко-Мърморко измърморил:

– Че си кух – кух си. Главата ти, ако я чукна, със сигурност на кухо тропа, щом говориш такива работи.

Душко настоявал:

– Не, бе, наистина сме кухи.

Буболечо-Клечо се усмихнал.

– При тия пасти, дето съм ги изял, надали съм кух. Доста запълнен се усещам.

Жожката рекъл:

– А бе, Душка, дай да си поиграем на топка! Стига си си чесал ума! Вземи използвай малко това тяло, че ще вземеш да станеш и ти като Буболечо статичен.

Душко оправил перчемчето си, наместил очилата и попитал:

– Не ме ли виждаш какъв съм тъничък? Как ще стана като Буболечо? Той не спира да яде.

Жожката се усмихнал.

– Шегички, бе, шегички! Просто предлагам и тялото да използваш, стига само главата си използвал! Нали затова имаш тяло? Мръдни малко, мръдни, раздвижи го! Айде, айде!

Душко пак бутнал очилцата и продължил:

– Чакай, че искам да кажа нещо интелигентно.

Отворко пак го прекъснал:

– Е, по-интелигентно от това, че си кух, не съм чувал.

Душко обаче не се отказвал, защото все пак си имал един слушател – Бонбончо-Фотончо, който го наблюдавал с любопитство.

– Ние сме кухи! Айнщайн го е доказал, че ние всъщност представляваме енергия.

Бонбончо седял и слушал с интерес. Отворко рекъл:

– Искаш ли да ти покажа каква енергия представляваш, като ти вкарам двете пръстченца в контакта? Тогава ще видиш какво е енергия. Ще светнеш изцяло.

Душко обаче бил категоричен, че няма да му обръща внимание, и затова решил да си говори на Бонбончо. Обяснил му:

– Айнщайн е открил, че твърдата материя е енергия, която е концентрирана на едно място. И че всъщност това си е празно пространство с енергия, която тече вътре. Просто е по-концентрирана – и колкото е по-концентрирана, толкова по-твърдо ни изглежда.

Бонбончо казал:

– Аз пък съм чел, че енергията прави това, което наблюдателят ѝ си мисли. Ако например учените правят експеримент, наблюдават енергията и си представят, че тая частица ще мине отляво, тя наистина минава отляво. Ако друг прави експеримент и той си представя, че тя ще мине отдясно, минава отдясно. С две думи, енергията прави каквото намерение ѝ дадат хората.

Отворко веднага казал:

– Ако приемем, че вие двамата сте кухи и сте енергия и моите намерения управляват енергията, то сега веднага трябва и двамата да си затворите устите и да млъкнете.

Душко и Бонбончо се спогледали.

– Айде да ходим настрани да си говорим, че темата с енергията е интересна, а тука хората имат различни интереси. Вместо интелектуални имат по-скоро просташки или храносмилателни, или тичателни интереси.

Бонбончо казал:

– Душко, успокой се! Нали ти си добрият в групата? Какво толкова се интелектуализира? Дай да им разкажем! Айде да им покажем номера с пръстите!

И децата веднага наострили уши.

– Какъв е този номер?

А Бонбончо им показал.

– Ами я си доближете двата показалеца пред очите и се загледайте в тях, ама едно разфокусирано. И после леко отдалечете показалците на един сантиметър, да видим какво ще зърнете по средата.

Както се досещате, Отворко не видял нищо. Теглил една дълга и широка. Можете да се досетите, че Буболечо-Клечо, докато си гледал между двата пръста, видял отзад, че на храстчето има ягодки, и станал да си набере. Жожо обаче – много интересно – погледнал и казал:

– Хора, тука нещо ми подскача между пръстите. Има едно като светлинка. Я вижте! Вижте, вижте, сменя си цвета!

Душко казал:

– Вече сме трима на двама – двама невярващи, трима вярващи. Я да видим бе, Жоже, какво имаш между пръстите.

Погледнали те между пръстите на Жожо и рекли:

– Леле, то с тичане бая енергия се събира в това тяло! Я да видим между нашите пръсти!

Погледнали си между пръстите, ама не било така, както при Жожо. Те казали:

– Жожка, я си сложи ръцете успоредно една на друга и пак разфокусирай погледа, за да видим какво ще стане.

Сложил си Жожо дланите успоредно една на друга, оставил по средата само един пръст разстояние – страшна работа!

Душко гледал невярващо.

– От утре започвам да се грижа за тялото си. Ако ще е такава работата, абсолютно съм съгласен да тичам.

От храста с ягодките се носело леко премлясване и се чуло:

– А аз не съм съгласен!

Отворко-Мърморко седял и се чудел какво да прави. Понеже нищо не разбирал и нищо нямало между пръстите му, решил, че това не го интересува, и се пльоснал на земята да си гледа мухичките и пчеличките.

Тогава Бонбончо предложил на Жожко:

– Жожко, искаш ли на още един трик да те научим?

А Жожко кимнал.

– Дайте! Тоя много ми харесва със светлинките. Аз съм като фенерче, бе! Е, ако потичам още малко, ще стана като светофар. А може да стана като прожектор.

Бонбончо рекъл:

– Трябва бая да потичаш, докато светнеш като прожектор, но по принцип имаш потенциал.

Тогава му показал един друг номер. Казал му:

– Намери си, Жожка, нещо, което много ти харесва, ама, което страшно много ти харесва, и почни да го наблюдаваш и да откриваш красотата в него, ама пак с разфокусиран поглед.

Къде мислите, че погледнал Жожката? Не гледал в пеперудките, където гледал Душко. Не гледал и в облачетата, където гледал Бонбончо. Не гледал и в ягодките, където гледал Буболечо-Клечо. Не гледал и в нищото, където гледал Отворко-Мърморко. Гледал в топката.

Бонбончо казал:

– Абе, вземи погледни нещо по-красиво, нещо, дето да излъчва повече красота, че тая топка има доста да я гледаш, докато светне.

Жожко се усмихнал.

– Повярвай ми, през живота си по-красиво нещо от футболна топка не съм виждал.

И другите деца вдигнали рамене.

– Ами добре, гледай с разфокусиран поглед. Ако наистина толкова я намираш за красива, тогава може да видиш и енергията ѝ.

Гледали, гледали… Душко съзерцавал цветята и виждал сиянията им. Растенията му станали по-светли, ярки. Всичко ставало едно по-въздействащо, по-цветно, по-красиво, по-магическо.

Бонбончо също – направо се бил отвинтил.

По едно време сред тишината се чул Жожката:

– Хора, топката светна. Като кристална топка е. Имам чувството, че ако погледна в нея, и ще се огледам.

Отворко рекъл:

– Абе, кристалните топки не са, за да се оглеждаш, бе! Това да не е огледало? Кристалните топки са, като погледнеш, да видиш бъдещето и миналото, да видиш на друго място. Къде ще се оглеждаш? Това ли е единственото, дето се сети да искаш да видиш в кристална топка?

Жожко обаче седял като омагьосан.

– Деца, погледнете я – свети с цялата си красота!

Бонбончо и Душко погледнали топката и тя съвсем не светела. Рекли:

– Тоя се побърка! Съвсем откачи. То наистина се вижда така светлина и красота, ама като гледаш растенията, животните, изгревите, залезите, вълните… Ама чак пък топка!

Гледали я, гледали я дълго време, ама никак не им се получавало. Казали:

– Жоже, да не си въобразяваш? Вземи пробвай с някоя пеперудка, да не би пък да имаш грешен метод.

Жожката само се усмихвал зареяно.

– Абе, хора, няма по-красиво нещо от топката! Гледам я, гледам я и все по-ярка става.

Децата имали силни съмнения, решили, че той се шегува, и казали:

– Добре де, дай да пробваме с нещо друго.

А той:

– Ами добре. Гирички имате ли?

Бонбончо предложил:

– Не, не, не с гирички. Дай да пробваме с нещо друго. Ето, гледай това листо на растение.

Бонбончо гледал листото – то светело сияйно. Буболечо гледал листото и му идело да го изяде. Душко гледал листото и му светело още по-сияйно. Жожко гледал листото и рекъл:

– Ама то дори не е топка! Как ще светне?

Тогава Душко казал:

– Добре, ще ти кажем един трик. Ако гледаш едно растение и му даваш твоето внимание и енергия, то расте по-голямо и по-силно. И така в градините, в които хората си гледат растенията, галят им листата, пеят им, говорят им, растенията растат много по-големи, силни и хубави. Затова хората, които гледат орхидеи, всеки ден ходят да разговарят с тях, галят ги, обичат ги. Аз даже имам един дядо, дето седи и гъделичка мушкатата си, за да му растат големи. А те като бесни растат – станали са като тополи. Ако гледаме сега всички това дърво, и то ще порасне.

Буболечо-Клечо изведнъж се развълнувал.

– Може ли и ягодките да погледате, ако обичате, всички заедно?

– Ей, не се наяде, бе! – казал Отворко-Мърморко. – Ще ти гледаме ягодките! Пък гледай си ги сам! Те с тия твоите лакоми очи като тикви ще станат, щом ги погледаш и ги заредиш с енергия.

Децата седели и се чудели дали това работи наистина. Решили все пак да пробват – да седнат и всички да гледат една и съща ягодка. Седели петимата, гледали една и съща ягодка. Съсредоточили цялото си внимание, концентрирани – бомба да паднела до тях, нямало да разберат. Гледали ягодката, гледали я, а всеки различни неща си представял.

Гледал я Буболечо-Клечо и си казвал: „Ех, да можех да те хапна! Ама всички са те зяпнали, ще се разсърдят, че развалям експеримента. Ама само малко да се разсеят нанякъде, и веднага ще те глътна“.

Жожката си казвал: „Ягодка, ягодка, за малка топка ставаш“.

А Душко-Послушко: „Ох, каква си сияйна и красива, и как светиш! Чак златна си станала и прозрачна! Ще взема да ти видя атомите и молекулите, ако още малко те позяпам“.

Бонбончо се чудел: „Дали може от ягодка, в която има концентрирана толкова енергия, да се направи термоядрен взрив?“.

А Отворко-Мърморко наум си мрънкал: „Аман от простотия! Дали не може да се измисли някой мръсен виц с ягодки?“.

Седели, отдавали внимание на ягодката. Отавали, отдавали, отдавали внимание, но тъй като не били замерили ягодката колко е голяма в началото и колко е станала след гледането, се отказали. На Буболечо-Клечо му олекнало и взел, че си я хапнал. Казал:

– Да знаете, че от гледането ви е станала по-вкусна. Не че ще ви я върна, за да я пробвате, просто да ви информирам, да знаете, че нямам нищо против да ми ги гледате нещата предварително. Всъщност вкъщи, като ми ги гледат, ми е неприятно, щото постоянно ми ги броят. Точно седна и се отпусна леко, и се започва: „Изяде седем палачинки, спри! Изяде девет палачинки, спри!“. И то гледането не е приятно, щото е свързано с броене. Ама вие като гледате, не ми броите, пък и не ми ги взимате, така че нямам никакъв проблем с това. Ако искате, давайте!

Така, децата били схванали тайната на енергията. Схванали тайните на всички енергийни неща, с изключение на въпроса на Отворко-Мърморко.

– Е, като сме толкова енергийни, ние не светим ли? Не може ли примерно да използваме Душко за лампа? Нали си е енергия? Става тъмно, хващаме го за единия крак, влачим го, а той свети. Както светулката свети. Нали знаете, светулката, като я гледате – свети, а като я стиснете в ръката – буболечка. Пуснете я – свети, стиснете я в ръката – буболечка. Може на същия принцип с Душко да правим. Хващаме го за единия крак, влачим го – свети, пускаме го – детенце, влачим го – свети. Може даже да го насочваме нагоре-надолу, да рисуваме в небето различни фигури с него.

Душко го слушал, слушал и казал:

– Отворко, ти някакви други глупости не можеш ли да измислиш?

А Отворко не се предавал.

– Нали каза, че си енергия? Нали каза, че светиш? À да ти видя светлината!

И Душко:

– Ами виж ми я, ето! – Застанал и казал: – Айде сега, гледайте ме с леко разконцентриран поглед! Около мен ще видите светлина.

Децата гледали, гледали и около него всеки виждал всякакви други неща, но не и светлина. Отворко се кискал.

– Ти да не искаш да ти видим ореол като на светец в църква?

А Душко:

– Ами че то това е, де! Светлината, дето свети около хората, е това, ореолът. Просто така, с кръгче са го рисували.

И тука вече Отворко паднал на земята, взел да рита с крака.

– Е, на тоя му светна и кръгчето! Стана първо кух, после стана абсолютно кух, а най-накрая и кръгче около главата му се завъртя. Ще ни услужиш ли с кръгчето си, че да си поиграем на фризби, а? – и се направил, че му взима кръгчето над главата.

Преструвал се, че мята фризби, падал по земята, охкал, стенел, уж го подавал на другите деца и нареждал:

– Вижте, вижте, на кухия сме взели фризбито и сега си го размятаме! Дайте една рисунка да му направим с едно фризби отгоре на главата.

Душко спокойно му предложил:

– Ти си тра-ла-ла! Така и така няма да го видиш, я застани прав ей тука, на фона на небето, ние всичките ще гледаме – току-виж пък сме ти видели твоето светещо поле.

Отворко веднага застанал и взел да се кълчи.

– Айде! Ето, над главата ми е небесната синева. Виждате ли нещо? Я кажете, виждате ли?

Изведнъж Буболечо-Клечо промълвил:

– Много странно – дори аз виждам, че около главата му наистина леко свети. Може да е от ягодката, дето изядох. Момчета, сигурно от тия ягодки се откача и почваш да виждаш разни светлинки.

Жожката го погледнал.

– Аз тия нали ви казах, че ги виждам?

Душко и Бонбончо нямало какво да ги убеждават.

Тогава децата предложили последен експеримент – да застанат с гръб един към друг и да се види отстрани какво се случва. Много интересно! Те се приближили на около метър и половина, направили така, че силуетите да им се открояват на фона на тъмносиньото небе, и изведнъж между тях се появило нещо светложълтеникаво, розово-жълтеникаво – много интересно...

Децата започнали да се чудят какво да правят. Едни предложили да отидат на очен лекар, за да го научат на тия трикове и да го уверят, че е имал проблем самият той с очите. И така можело да ходят при различни очни лекари, дето вярват само по научному, и да ги научат да виждат цветни светлини около хората. Да спрат да си слагат и раздават все по-нови и нови очила. Защото досега, ако въобще имало хора, дето ги виждали тия светлини, очните лекари най-вероятно категорично им обяснявали, че светлини няма и те са болни, а може и на психиатър да ги изпращали, то не се знае.

Така че децата се чудели какво още да измислят с това, дето били научили. Решили, че могат да направят курс по виждане на енергии. Така или иначе, виждането на енергия се предавало от човек на човек. Един, когато се научел да я вижда, научавал следващия.

И кого да научат, кого да научат: решили да отидат в детската градина и да научат малките деца. Влезли в двора и започнали да им обясняват врели-некипели, с мляко прекипели. Говорели, говорели… Естествено, децата им се плезели, подавали им топки, карали ги да ги пързалят на пързалките. Курсът не протекъл много успешно.

Но много странно – бандата, като си тръгвала, уморена от неуспешния учебен ден, забелязала, че всичките учителки вътре, в двора на детската градина седели с полудопрени пръсти, гледали си между тях и нещо си коментирали.

Отворко рекъл:

– Абе, вие знаете ли, че ние децата не научихме, ама май учителките научихме. Току-виж все пак не сме си загубили времето.

В тоя момент едно детенце се качило на пързалката по доста опасен начин. Жожко прескочил оградата с два лъвски скока, хванал детето, помогнал му да слезе, докато учителките си гледали между пръстите, върнал се при другите деца.

– Абе, не знам, ама тия малко се чалнаха. Който го види номера с енергията, може да се побърка само с това да си се занимава.

– Да ходим да им плеснем един зад врата – казал Отворко, – че да се събудят.

Буболечо-Клечо попитал:

– Защо зад врата да им плеснем? Да им занесем сокче, храничка, да си хапнат, да си пийнат. Човек, като се наяде, и забравя за енергия, за всичко забравя. Така добре се заземява с една пържолка – нищо няма да видят между пръстите си. Ядеш ли месо, ракийка – няма енергии, няма нищо.

– И малко чалгичка – казал Отворко. – Да им пуснем някое чака-рака. И тогава вече тая тема ще я забравят.

В тоя момент две от децата започнали да се бият. Отново Жожката, като най-бърз стрелец, прескочил оградата и викнал:

– Случайности постоянно се случват неслучайно, така че боят на децата сигурно за нас е знак, че трябва да научим нещо ново, свързано с енергията.

Буболечо-Клечо седял от другата страна и си бърборел:

– Да, бе, нали научихме – ядеш пържоли, пиеш ракийка, пушиш цигари и няма енергия, всичко изчезва. А ако си хапнеш и чипс – о, йе! – темата е забравена.

Другите деца се зачудили.

– Добре де, ако толкова лесно можеш да махнеш енергията, тогава защо всички искат да си махат енергията? Всички си хапват пържолки и месце, чипсче.

Бонбончо отговорил:

– Защото е вкусно и защото така са свикнали. Защото всички така правят.

Душко рекъл:

– Не, по телевизията ги учат така, за да няма хора, които да имат енергия и да могат да си използват главите, да мислят и да взимат решения, ами като едни овце ги държат. Празни и тъпи, само да изпълняват.

Тука Буболечо-Клечо се намесил:

– Душко, май седиш и ни декламираш репликите, дето си чул от майка си или от татко си.

Душко го погледнал учудено.

– Откъде разбра?

А Буболечо-Клечо:

– Ти може да си добър, ама чак пък толкова умен да си, не вярвам.

Жожката разтървал двете деца, дето се биели, обърнал се и се провикнал:

– Тия като зверчета, бе, ще се изтрепят! И за какво тоя бой: за един торен бръмбар! И за какво им е тоя торен бръмбар? Ще го вземат, без да искат да му откъснат краката, да го уморят. Ама гледай, ще се смажат направо.

Точно казал това и боят от другата страна започнал пак. Жожката изчезнал.

Буболечо-Клечо се чудел.

– Добре де, що се бият? Да беше за ядене, да го изядат – да се скарат. Ама той, торният бърмбар, не се яде. Освен ако не си някой луд, естествено.

Душко се замислил.

– Наистина, защо се бият? Не е хубаво така да се бият децата.

Бонбончо предложил:

– От гледна точка на енергията какво се случва с хората, като се бият? Я разфокусирайте погледа, да видим какво се случва.

Всички разфокусирали погледа и от бесните движения на Жожо напред-назад така им се завил свят. Хванали се за оградата и рекли:

– Ох, тоя Жожо така бързо се движи, че направо нищо не може да се види. Той е като един електрон.

Душко казал:

– Дръжте се за оградите! Дайте да пробваме пак да видим какво става с децата.

Хванали се, загледали се и какво да видят: нещата не били никак добре. Светлинките на едното дете се нахвърляли върху светлинките на другото, впивали се в него и се опитвали да пробият дупка и да изсмучат цялата енергия. Светлинките на другото, обратното, хвърляли се напред, мятали се като едни глави на лами, впивали се в енергията на другото дете и се опитвали да я изсмучат. А Жожо подскачал отстрани и се опитвал да ги раздели на разстояние, но ламите дори от разстояние спускали главите си и се опитвали да се впият една в друга.

Душко се затюхкал:

– Разбрахте ли защо хората са толкова агресивни един към друг? Защото се опитват да си взимат енергията. Който успее да вземе на другия енергията, се чувства по-силен и по-голям, и по-важен. И затова винаги се опитваме ние да имаме превес в разговора, и затова винаги се опитваме ние да се наложим. И затова има войни в света – защото тия, дето нападат, искат да вземат енергията на другите, дето вече са победени.

– Охо, стана много скучно! Айде да ходим да си играем! До войната в Близкия изток стигнахме, още малко ще изучим и семейните проблеми.

В тоя момент Жожко се върнал задъхан.

– Тия деца ме уморяват страшно много. Уж ходя само да ги разтървавам, а като се върна, съм уморен.

Бонбончо му разказал:

– Ние ви наблюдавахме с разфокусиран поглед оттука. Децата, които разтърваваше, имат глави като на лами. Докато се бият, всеки се опитва да се впримчи в другия и да му изсмуче енергията, ама и на тебе ти я взимаха, докато се бореше да ги смириш.

Жожо рекъл:

– Не знам какво ми взимат, ама така се уморих, че чак се изпотих. Я да седнем да си починем, да си пийнем по един сок от портокал!

Докато седели и си пиели сок, изведнъж забелязали, че в ресторантчето сервирало едно момиченце. То било малко потиснато, прегърбено, тъжно. През цялото време от бара майка му го гледала страшно злобно и го следяла с поглед. От притеснение то ту бутало някоя салфетка на пода и тогава майка му изпращала отровни погледи към него, ту бутало някаква вилица и баща му, който влизал точно в този момент вътре, го поглеждал злобно. После майката взела разярено нещо да му крещи и го заблъскала пред себе си, а момичето казвало: „Съжалявам, съжалявам!“. Обаче майката продължавала да го тормози и бащата се развикал. Момичето побягнало.

И тогава изведнъж момичето така се ядосало от това, че го тормозят, че започнало да ги замерва с разни торти и пасти. Станало голямо мазало.

Естествено, сещате се, че Буболечо-Клечо се опитвал все да застане така, че да бъде уцелен напълно случайно, по възможност – в устата. Отворко крещял като бесен, че новият му костюм бил изцапан и какви са тия простаци с простаци. Бащата и майката крещели на момичето и настанала една голяма какофония.

Но Душко и Бонбончо разфокусирали погледите и се опитвали да видят какво се случва. И това, което видели, било, че всъщност тия родители така били изсмукали детето, така били изсмукали енергията му, че направо го били омаломощили и то, горкото, вече едва се движело и в неволята започнало да се съпротивлява. И започнало да прилича на тях – да става такъв насилник, дето да тормози и да малтретира.

Бонбончо казал:

– Това сигурно, като стане голямо, ще стане същото зло като майка си и баща си и така ще си тормози децата. Освен ако не вземе да се събуди.

Душко попитал:

– Как може да го събудим?

Бонбончо отговорил:

– Ние сме деца, не можем да събуждаме. Трябва някой голям да дойде и да го събуди. Някой добър, който има много любов в себе си. Айде да го извлечем тоя омазания, че ще стане 200 килограма и няма да може да си играем.

През това време те си фокусирали погледите и лека-полека почнали да отстъпват назад. Подсвирнали на Жожката, подсвирнали на Отворко – само с Буболечо имало малко затруднение. Но общо взето, успели да се изнесат на заден.

В заведението летели столове, чаши, всичко останало, защото родителите и детето се опитвали всеки на всеки да вземе енергията и всеки искал да победи. И този, който победял, щял да осмуче другия. За съжаление, шансът детето да победи бил доста малък.

Седели си отвън двамата приятели Бонбончо и Душко, гледали се и не можели да повярват как другите трима са станали на абсолютни прасета, увъртени до ушите. Чудели се защо те са си чистички. Буболечо-Клечо се оплаквал:

– Ето, вие сте си чисти и сега ще се приберете вкъщи, майките ви няма да се карат. А аз ще пострадам! Не стига, че ме доведохте в тая сладкарница, ами ме зарязахте в центъра на битката, та на мен да ми се карат след това. А вие си седите чисти-чисти! Да знаете, че ще кажа на мама. Ще ѝ кажа: „Те ме подведоха, мамо! Заведоха ме, сложиха ме там и после се скриха отстрани и останаха чисти“.

Отворко мърморел:

– По-добре ѝ кажи, че са се скрили зад тебе, ама ти, като си толкова голям, отзад е бил достатъчно голям завет, торта да не премине. А още повече устата ти, докато стои отворена, не чисти, ами стерилни са щели отзад да си останат.

– Ако искаш да знаеш – казал Буболечо-Клечо, – когато ние упражняваме власт върху другите, им взимаме енергията, а ти в момента ме тормозиш и искаш да ми вземеш енергията. А аз няма да я дам, защото сега точно си я хапнах. Толкова тортички изядох, че нямам никакво намерение да си ги похабя за един със злобни забележки като теб, дето само се заяжда.

Отворко рекъл:

– Е, хубава работа! С тия вашите енергии сега съвсем се побъркахте. Вече човек не може да си се позаяжда на спокойствие. Ще вземете да кажете, че не ви е приятно, и току-виж сте ме накарали да спра.

А Душко:

– Да ти кажа честно, като се заяждаш, ти наистина взимаш на другите енергията и им подронваш самочувствието, и ги правиш нещастни. Те се чувстват едни уморени и тъжни. И само защото си ни приятел те търпим, ама това не ни е приятно. Измисли си някакъв друг начин, разказвай вицове.

Отворко се заинтересувал.

– Добре, но само мръсни.

Децата казали:

– Мръсни, чисти, каквито искаш разказвай, само не ни тормози.

Отворко се усмихнал.

– Знам два, сега веднага ще ви ги разкажа: за Чапай и Петка и Анка Картечарката.

Душко бръкнал в джоба, извадил две тапи, сложил ги в ушите си дискретно и казал:

– Слушам с голям интерес.

Другите деца разбрали тактиката. И те дискретно си сложили тапи в ушите, следели устните на Отворко-Мърморко как се мърдат, как ръцете му подскачат настрани, как пада на земята, лази, мята се нещо, прави се, че се взривяват бомби, че стрелят в него, и най-накрая, когато той зачервен и изпотен се изправил, много доволен от всички мръсотии, които успял да каже, децата леко извадили тапите и казали:

– Много интересни вицове знаеш. Браво! Ще ни разкажеш ли пак?

А Отворко това и чакал.

– Да, още два имам.

При което, естествено, се сещате, че тапите веднага били сложени. Отворко се напсувал на воля, ама с цяло гърло, казал всички мръсни думи на земята, за които се сещал, поне по три пъти, след което децата извадили тапите и всички щастливи продължили нататък.

Отворко се чувствал олекнал – по един такъв начин щастлив, по един такъв начин изразил се, по един такъв начин съобщил се и казал:

– Ей, деца, наговорих се на толкова глупости, че сега цяла седмица може да ми викате само Кротушко.

Децата го погледнали преценяващо.

– Я помисли нещо друго! Кротушко чак…

А Отворко:

– Наговорих се, наприказвах се, намърсувах се, нацинизмих се, напсувах се, та се отпсувах, и сега вече мога да си кротувам цяла седмица. Даже ако искате и за вашите енергии можем да си говорим, че не ми пречат. Я да видим някоя случайност няма ли да ни се случи!

И в тоя момент се оказало, че случайността наистина се е случила. Покрай тях бил минал екип на телевизията, който напълно случайно заснел вицовете на Отворко, както и щастливите лица на децата, без, естествено, този екип да схване, че те имали тапи в ушите… и настанала една голяма тишина.

Как Душко можел да обясни на майка си, че щастливото му лице не било защото чува вица, а защото има тапи в ушите? Бонбончо какво да кажел на майка си и татко си, които само по една дума от вица на Отворко да чуели, цяла седмица нямало да го пуснат да излиза от вкъщи. Отворко самият бил загубил ума и дума, защото колкото и мръсотии и простотии да си говорел по принцип, тоя път бил прекалил отвсякъде.

Единствено Буболечо-Клечо, може би, защото бил нахранен и най-добре в реалността, отишъл при хората с камерите и казал:

– Момчета, станала е грешка. Изтрийте записа с добро!

Хората с камерите били толкова смаяни от вицовете, че просто не знаели какво да кажат, а Буболечо-Клечо продължил:

– На това момче Отворко, което виждате, татко му е… – и на ухото им споменал кой е таткото на Отворко. След това казал: – Така че по-добре изтрийте касетките!

Журналистите мислили, мислили, извадили касетките, дали ги на Отворко-Мърморко и му казали довиждане.

Отворко гледал смаян.

– Кой им каза, че е баща ми, бе? Да не им каза, че е И.ТИ. или някой от Марс, та така доброволно си дадоха касетките?

Душко предположил:

– Сигурно им е казал, че баща ти е главорез, садист, мутра или някой такъв с калашников или със снайпер, който е на отсрещния покрив.

Бонбончо добавил:

– Не, не, сигурно му е издал, че майката е снайперистка и седи отгоре и ги цели в челата със снайпера.

Буболечо-Клечо се засмял.

– Не бе, хора, не им казах така.

Отворко попитал:

– Да не си взел наистина да кажеш кой е баща ми? Той, човекът, ще потъне от срам, ако се разнесе мълвата.

Буболечо-Клечо поклатил глава.

– Въобще не ми е хрумвало!

А Бонбончо:

– Сигурно им е казал, че баща ти е производител на отровни бойни вещества, които чрез наплюване се предават до десето поколение.

И Жожи:

– Не, бе, сигурно им е казал, че баща ти е с едно торпедо в джоба, което при вида на журналист се изстрелва и взривява всичко, включително и камерата му, на части.

Буболечо-Клечо ги погледнал смаяно.

– Ама вие сте много луднали! Казах им, че баща ти е добър човек и ще умре от срам, и те ми върнаха касетките.

Децата притихнали. Бонбончо казал:

– Ти си гений бе, Буболечо! Никога нямаше да се сетим с добро. Аз лично дори си мисля, че нямаше да посмея въобще да отида при тях.

Жожко рекъл:

– Аз категорично бих заложил на баща, който е опасен. Грам не би ми хрумнало да им предложа версия с добър баща.

Отворко се замислил.

– Той… не че моят е най-добрият, но и да беше, със сигурност и аз нямаше да им кажа точно това.

Буболечо-Клечо казал:

– Важното е, че работи. Върнаха ли касетките? Върнаха ги. Айде сега друг път, ако обичате, Отворко разказва вицовете само с движение на устата, без звук, а ние му се усмихваме, без тапи в ушите, така че и да мине камера, да няма после компромати.

Така децата разбрали, че всъщност, ако някой ти намери слабото място, после може да те изнудва и да ти взима енергията. Ако тия с камерите били мръсници и им били намерили слабото място – например ухиленките им физиономии на вицовете на Отворко си били направо слабо място, и ако им размахали касетките и им кажели: „Я сега изметете улицата, иначе ще я покажем на вашите!“, най-вероятно децата щели да изметат улицата. Ако им кажели: „Айде сега ходете да ни измиете колата!“, най-вероятно и колата щели да измият.

Тогава Бонбончо заявил:

– Виждате ли каква случайност ни се случи неслучайна: да разберем какъв е механизмът да ти взимат енергия. Първо някой идва при тебе и ти се прави леко на безобиден или на приятел. Ти така леко се отпускаш. После той ти намира слабото място и веднага ти съобщава факта, че си в опасност. Неусетно ти подкопава увереността, че си на прав път, докато не започнеш да гледаш от неговата гледна точка и вече си му в ръцете. След това може да си черпи, колкото си иска от енергия ти и да те разиграва като маймуна, докато станеш луд.

Отворко погледнал към Жожко.

– Жожко, нали е ясно, че си ми приятел? Както си се разсветил, сега ще ти кажа, че си в опасност да изядеш един шамар зад врата от мене. А сега вече, като знаеш, че си в опасност, ако обичаш, нека да ти се подкопава увереността и да започнеш да ми даваш енергията – и аз да светна като тебе.

Бонбончо рекъл:

– Не е толкова просто, бе! То, ако беше толкова просто, аз щях да ти шибна един зад врата! Да, ама не става така. Трябва постепенно хитро и коварно да го направиш, така че човекът да се изплаши и да се предаде. Аз познавам един, дето го прави – на съседката мъжът ѝ. Той така я работи – уж ѝ е приятел, уж това и онова, ама тя по цяла вечер му реже едни салатки, пък му ги подрежда, пък после ракия, пък после недоволен… Най-накрая тя едва диша и ходи, а той, доволен, червендалест и дебел, седи и си гледа мачове по телевизията.

А пък Душко казал:

– А нашите съседи не са така. Нашите съседи много се обичат. Мъжът си гледа жената и ѝ се радва и тя си е здрава и щастлива, жената си гледа мъжа и му се радва и той си е здрав и щастлив. Според мен те доброволно си дават енергия, не си я крадат.

Децата се зачудили.

– Сигурно ние сме толкова щастливи деца, щото си даваме енергия, а не седим да се бием. Ако бяхме някакви простаци, щяхме да сме се изтрепали.

Буболечо-Клечо пояснил:

– Ами ние си имаме един простак само и затова няма как да стане бой. Но ако ни бяха двама отворковците, за съжаление, щеше да стане така. Но като е един, не може да се развихри и ние не го оставяме.

Отворко не бил доволен от тия разговори и казал:

– Ами само глупости днеска! Я да вземем да си лягаме вече.

Буболечо-Клечо предложил:

– Дайте да ходим да погледаме ягодките. Много добре ми се отразяват ягодки, които са гледани от вас. Погледайте ги, погледайте ги, ама докато ги гледате, ръцете – отзад! Да не се обърка някой да си вземе. И после ще си хапнем и след това ще си легнем.

Отишли те при ягодките, погледнали Буболечо-Клечо, предложили му те да го погледат него и после да му изядат ягодките. Той не се съгласил. Предложили му да погледат ягодките и да ги изядат по равно – не се съгласил. Предложили му да не му предлагат нищо и седнали и се наяли всички с ягодки.

И така, децата доволни отишли и си легнали да спят.

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

P20

Бонбончо и приятелите му, които успяха да включат алармата на Историческия музей

Многовариантна разходка сред миналото

Душко, Буболечо, Бонбончо, Отворко и Жожо решили да станат известни археолози. Какво правели според тях археолозите?

Отворко казал:

– Ако искате да играем на археолози, трябва да си купим вино, да си полеем дрехите и да си пожабурим малко устите. Естествено, внимавайте да не глътнете, че после ще ни се обърка приказката. И като смърдим и дъхтим на вино – прокиснало по възможност – и не се бръснем, ще заприличаме на археолози.

Бонбончо избухнал в смях.

– Какво да си бръснем? Освен да си обръснем главите, друго за бръснене не виждам. Пък и дали всички археолози са такива, каквито ги описваш?

Отворко отвърнал:

– Е, добре, ти, като знаеш да играеш на археолози по-добре, кажи твоя начин.

Бонбончо рекъл:

– Взимаме мотички, взимаме търнокопче, взимаме триколка – от бригадирските колички на дядо – и отиваме на разкопки.

Душко се притеснил.

– Ама ти какво, иманяри ли ще ни правиш? Ще ни приберат в затвора! Отворко поне в изтрезвителното щеше да ни прати, а ти – направо в затвора.

Буболечо-Клечо казал:

– А пък аз знам как се играе на археолози.

Всички деца наострили слух.

– Е, как се играе?

Буболечо продължил:

– Взимаме 2 яйца, непълна чаша захар, половин чаша олио, непълна чаша прясно мляко, едно пакетче ванилия, връхчето на една чаена лъжичка бакпулвер, брашно на око. Бъркаме здраво и печем във фурната. След като се изпече, го нарязваме в различни причудливи форми, които любезно скриваме из околните места, и после с помощта на компас ги откриваме.

Душко попитал:

– И най-вероятно ги изяждаме, нали?

Буболечо-Клечо кимнал.

– Е, за какво ще е целият този труд, ако вземем, че не ги изядем? Естествено, че ги изяждаме!

– Буболечо, ама то много дълга игра ще падне така. Няма ли някоя по-неящна версия?

– Аз така я знам на археолог! Който има други идеи, да си каже.

Жожката се намесил:

– Аз, да ви кажа, имам страхотно предложение. Отиваме при майката на Душко – нали я знаете каква е добричка? Като ѝ се завъртим на пръсти, на пети, повъртим очите на осмици и ѝ кажем: „Може ли, може ли да си играем на археолози? Ама трябва да ни метнете на ванчето и да ни закарате до града Олимпия“, и тя ще каже „Да“. И ние отиваме в града Олимпия и какво мислите, че правите там: руини, руини, руини… Но ние – не, няма да им се дадем на тия руини! Хич даже няма да им се дадем, а ще отидем на голата поляна, на олимпийския стадион. Ще намерим сред поникналата трева трите единствени малки плочки, педя на педя, които показват, че някога е имало стадион, ще се подредим до тях и ще побегнем като диви сърни по стадиона – от единия край до другия, – и който победи, ще бъде Археолог на годината.

Буболечо не разбирал.

– Ама защо само три? Ние сме петима.

Жожката го погледнал.

– Като те гледам тебе, няма смисъл от плочка. А като погледна и Душко, направо са си знаели тия гърци колко плочки да оставят. Вие можете отстрани да гледате.

Душко казал:

– Това добре, ама не знам дали мама ще ни закара, а и ако ни закара, то няма да е веднага, пък ние можем още сега да си поиграем.

Другите го погледнали.

– Е, хайде, всички предложихме, предложи и ти, Послушко, как да играем!

– Знам как може да стане много бързо. Обаждаме се на дядо ти, Жожо, щото той така или иначе се чуди какво да прави, и заминаваме с него към Историческия музей.

Децата помислили няколко секунди и единодушно решили, че идеята била много добра. Обадили се на дядото на Жожо.

– Дядо, имаме домашно от училище, което можем да напишем само в Историческия музей, но е за утре.

И дядото какво да прави – нали бил добър, пък децата искали домашно да пишат, пък той можело ли да не помогне – взел едно такси, натоварил петте дечица, които се търкаляли отзад като морски свинчета през целия път до музея, и заминали.

Пристигнали в Историческия музей. Всеки имал различни предпочитания. Някои предпочитали римската история, други предпочитали прабългарската история, някои предпочитали царската история. Никой нямал интерес към османското робство – може би по разбираеми причини, – но така и не успели да постигнат споразумение за кое да пишат.

Дядото бил много объркан как така домашното не било конкретно. Бил сигурен само, че е добре да действат по-бързо. Той им казал:

– Деца, ще седна тук, на входа, в билетния център, а вие, моля ви се, с тетрадките си – газ! – отивайте да си пишете домашните и след час да се връщате, защото трябва да се прибираме, че родителите ви ще се притеснят.

Децата само това и чакали. Погледнали се и Жожо казал:

– Няма какво да мислите! Така и така ще го играем археолози, всеки да ходи да си копае на неговата поляна. Чао! – И заминал.

Хукнал Жожо с бясна бързина да гледа етнографска изложба на български народни носии – с цветенца, без цветенца, с гайтани, без гайтани, с бели ризи, без бели ризи, с цървули, с вълнени чорапи. Какви ли не чудеса и калпаци имало! Много било забавно.

Седял и се заливал от смях. Само си представял как можело някой да се издокара в тия дрехи и директно сядал на земята и започвал да рита. А като стигал и до мустаците, дето били дълги и завити по една педя в разни причудливи форми, просто избухвал в смях. Много смешни им били гегите и ямурлуците, и всичките им чудатости, които имали, и торбичките, дето носели. Така Жожката неусетно се бил замотал по разни тоалетчета.

В този момент Отворко, който обикалял нервно напред-назад, защото всичко му било кисело, и все си намирал някой турист, с когото да се заяде, стигнал до етнографската част. Видял различните дрехи, носии, бижута, видял Жожо да се залива от смях и рекъл:

– Я марш оттука, бе! Аз съм по тоалетите. Я ходи да си намериш спортни съоръжения от 15 век или отпреди Новата ера щанги направо да си намериш! Айде, марш, марш! Всеки си има тема. Аз тук ще си седя и ще гледам как да се направи човек конте, ако е роден например преди 300 години. Айде в спортния сектор! Прави място!

Жожката така или иначе вече бил разгледал – нали бил бърз – и мило рекъл:

– Абе, Отворко, ако не ти бяхме приятели, как щяхме да те бием… Ама сега, нали си приятел, ще ходя да си потичам из някой друг етаж – и хукнал доволен.

А Отворко заставал пред всеки един тоалет, правел различни причудливи физиономии, представял си, че се е облякъл и се разхожда с тях – абе, голяма картинка бил отстрани!

В това време другите не се мотаели. Буболечо-Клечо бил застанал пред едни гигантски глинени съдове от времето на славяните, в които те най-вероятно са събирали зърно, вино, мед и всякакви други неща. Големи били тези делви, по-големи от него. Но нямали подходящо дъно, че да стоят прави, ами ги били подпрели. Чудел се той: как ли са стояли? Или по двама души са стояли да ги крепят? Защо са нямали плоско дъно, ами отдолу – остри като шило? Много глупава работа! Гледал, гледал и не можел да разбере: кой нормален човек ще направи делва, дето отдолу да е остра и да не може никога да я сложиш да стои права? Както и да я сложиш, все ще падне да се разлее.

Докато седял и мислел, покрай него преминал с кротка походка Душко и споделил пътьом:

– Ако се чудиш за делвите, да ти кажа да спреш, че ще си изхабиш калориите, дето си изял преди малко от задния джоб. Нали знаеш, че тук не се яде? Всички чуха как ти шуми хартийката, че и камери снимат. Остава сега дядото на Жожо да го смъмрят заради тебе.

Целият омазан в трохи, Буболечо-Клечо казал:

– И как разбра?

Душко отговорил:

– Ами ей там, във витринката се погледни и ще разбереш. Според мен и от космическа станция биха разбрали.

Буболечо се усмихнал.

– Ей, много си умен бе, Душко! Като си толкова умен, я кажи за делвите – що такива остри са ги направили?

Душко казал:

– За да ги набиват в мека почва или пясък при транспортиране. Остри са, защото те са стояли забити – заровени, за да са на хладно. По-точното наименование на тези, пред които стоиш, е амфори.

– Леле, колко интересно! – и Бубулечо продължил в захлас да разглежда всякакви менци, печки, огнища, съдове за готвене, съдове за печене на жар, пещи, лопати, с които се мятало в пещта яденето.

Въобще било много интересно. Видял маши за бъркане в огъня. Страшно много работа за разглеждане чакала Буболечо-Клечо.

А нашият Бонбончо къде мислите, че бил отишъл? Бил се отправил да разглежда какво се е случвало преди българската държава. Всички били чели за българската държава, за хан Аспарух, за хан Крум, за хан Ала-бала-трала-мала. Чели били те, чели, ама преди това, а?... какво било?

Отишъл той да разглежда тракийски гробници, а те от красива по-красива, пълни със злато и накити, пълни със скъпоценности – толкова богати, колкото и египетските гробници били по това време. Траките явно съществували и били в разцвета си едновременно с шумерите и египтяните.

Тогава навсякъде бил изрисуван Орфей. Орфей пеел, Орфей свирел, омайвал животните, омайвал хората – много красив бил Орфей. Той бил свят, както Мойсей – за юдеите. Оказало се, че и Мойсей, и Орфей били ходили в Египет да се образоват и двамата се върнали после по земите си да учат хората на добро. Единият на мъдрост, другият – на любов.

Докато Бонбончо се забавлявал с траките и изучавал колко съвършени неща били правили те и колко нескопосни били след тях всички останали, и как и до ден-днешен трудно някой можел да направи толкова красиви предмети, Душко достигнал до една малка зала, в която прочел: „Цивилизация без име“. Казал си: „Ей, какво става тука?“.

И изведнъж прочел, че тази цивилизация е живяла 8500 години преди нас, което правело близо 2000 години преди всяка друга: преди шумерите, преди вавилонците, преди юдеите, преди египтяните, преди траките – преди всичко друго на Земята. И у тези хора той намерил страшно красиви неща – глинени плочки с писменост, истински календар, съдове, златни предмети. Всички смятали, че хората са почнали да обработват златото съвсем късно, а изведнъж се оказало, че някой е познавал златото и го е ползвал.

Душко се развикал спонтанно:

– Приятели, приятели!

Както се досещате, алармата на музея се разпищяла. Веднага дотичали чичковци полицаи и уредници, видели пищящо дете и решили: „Кой? Къде? Какво?“. Те си мислели, че някой нещо е направил – все пак това била най-ценната зала. В целия свят нямало по-ценна зала. Такава зала, с толкова древни съвършени неща никой не бил и сънувал. На тези земи, на Балканите, била живяла тайна цивилизация.

Децата, естествено, чули алармата, чули и Душко как се оправдава с полуписклив разплакан глас, който преминавал в леко хлипане. Дотичали при него, опитали се да помогнат – разбира се, отнесли караниците на полицаите и на уредниците, защото Душко така или иначе не бил подходящ да му се карат, какъвто бил тъничък и добричък. Уредниците и полицаите, като се уверили, че всъщност всичко е наред и няма повод за безпокойство, си тръгнали.

Душко само им сочел с пръст и хлипал. Отворко рекъл:

– А млъкни, бе! Не можем да чуем нищо.

– Какво искаш да чуеш? Не виждаш ли, че е за гледане? Я се огледай и чети! – прекъснал го Бонбончо.

Буболечо-Клечо отишъл, дал една мечешки голяма прегръдка на Душко и казал:

– Спокойно бе, приятелю! Ето ти една шоколадова вафла, хапни си, ще ти мине.

Душко го погледнал съкрушен.

– Само с шоколадова вафла остава да ме хванат тука и с шут ще ни изкарат. Скрий го веднага! Сигурно на камерите сега има залепени трима полицаи да гледат какво правим.

Буболечо веднага скрил вафлата от притеснение да не дойде някой да му я вземе, защото нямал други провизии – бил тръгнал крайно неподготвен към този музей. Във всяка зала, като хапвал по едно нещо, и ето – вече бил стигнал до най-древната зала само с една вафла в джоба.

Децата разгледали, за да видят къде се намират. Душко обяснил:

– Вие разбирате ли какво гледаме? Преди въобще да е имало цивилизация по другите места, тука хората са имали календар и писменост. И тука вижте какво показват: 22 от знаците на тия прапрахора, които са живели 2000 години или 3000 години преди египтяните, преди юдеите, преди другите цивилизации. Имали са азбука. Вижте, голяма част от йероглифите са дошли от тая азбука, както и юдейската азбука е дошла от там. Това не е ли странно?

Децата гледали и казали:

– Добре де, ама как се казват тия?

Естествено, всички се чудели как се казват, ама те се казвали… никак си не се казвали. Нямали си име. На няколко от местата пишело „Първите“. И какво значело „Първите“?

Както и да е, тия, дето си нямали име, а се казвали първите, се оказало много интересно, че някъде към 5000 г. преди Новата ера изведнъж изчезнали. Със сигурност изчезнали 1000 години преди всички останали. И 1000 години на тези земи никой не бил живял – никой, нищо, нямало следи от човешки живот.

Душко-Послушко казал:

– Вие знаете ли как са сигурни, че не е живял никой тука?

Буболечо-Клечо отговорил:

– Естествено – не са намерили никакви съдове. Няма съдове – няма хора.

Душко кимнал.

– Абсолютно си прав! След като тези хора, които са били в разцвета на цивилизацията си, имали са най-хубавите писмени знаци, изключително изящно златно изкуство, съвършени са били в отношенията помежду си, защото не са познавали оръжията и войната – тези хора са живеели в мир, – как така изведнъж са изчезнали оттук? Просто са се изпарили?

Бонбончо го погледнал.

– Ти знаеш ли, че те наистина са се изпарили? Защото не са и умрели – не са намерени гробовете им, не са забелязани да се изселват. Просто са се изпарили.

Душко посочил.

– Това, което пише, е, че преди да изчезнат обаче, са си разрушили светилищата и са изгорили всичко. И после са изчезнали.

Буболечо-Клечо казал:

– Абе, както и да го гледате, това не е вода, та да се изпари. Това са си хора – как така ще се изпарят? Къде ще отидат?

Мислили, мислили дълго, след което, като не измислили нищо, решили да разгледат колекцията. А колекцията си я бивало. Имало всякакви квадратни плочки с разни знаци, кръстчета, квадратчета, разни триъгълничета. Те въобще нищо не разбирали от тези знаци, но им било приятно да ги гледат. Действали им успокоително и сякаш отдалеч познато.

Най-накрая Отворко казал:

– На мен тези находки ми харесват.

Другите рекли:

– И на нас.

И Отворко:

– Тогава най-естествено е просто да си ги вземем.

Душко го погледнал напълно смаян.

– Отворко, понякога си мисля, че както грамофонът прескача на надраскано, и на тебе нещо ти прескача вътре. Как ти хрумна да си ги вземем? Ти представяш ли си какво ще стане? Ще се появим по всички световни телевизионни канали. На първа страница ще показват: „Малки престъпничета, които се опитват да плячкосат музей, подведени сигурно от някоя разбойническа банда“. До края на живота си няма да можем да се изчистим от срама.

Отворко рекъл:

– Заради тебе го казах, бе, за да те проверя колко дълго време ще говориш. Ама тоя път вече съвсем ми счупи рекорда – петминутно изречение без поемане на дъх.

Отворко обаче погледнал леко хитро и добавил:

– Ама докато седеше и се задъхваше, да ти кажа, аз съвсем сериозно си мислех, че трябва да си ги вземем.

Душко леко се зачервил, но Отворко казал:

– Като ги снимаме, бе, като ги снимаме! Разрешено е, питах. Можем да си ги снимаме с телефоните и после вкъщи на спокойствие да си ги разглеждаме и да си ги сравняваме. Може да ги сравняваме с другите знаци, да открием кои са еднакви с еврейските, да открием кои са еднакви с Линеар А (това е от критската цивилизация), да открием кои са еднакви с йероглифите. А може да открием и общите с глаголицата. Нали знаете, че глаголицата е направена точно като са ползвани и тия знаци?

Всяко от децата извадило телефона и като почнало едно щракане: кой снимал азбука, кой снимал на Буболечо задния джоб на дънките, кой къде снимал не било ясно, но големи неща се наснимали. Изложба можело да се направи на най-причудливите снимки. Имало всичко снимано – от тавана до пожарния кран.

Децата, доволни от археологическата си дейност, тръгнали. Отишли при дядото на Жожко, който вече бил леко притеснен, след като уредничката на музея лично дошла да му се накара какви деца е довел тука и това да не било панаир, и той какво се бил разположил като пет пари в кесия до входа, без да следи децата, ами целият музей бил станал на крак, за да седи и да опази историческите ценности.

Дядото бил много засегнат, защото знаел, че неговите деца били много кротки и по никакъв начин не били способни да притеснят някакъв музеен експонат, камо ли пък уредничка, и се опитал да обясни, че става въпрос за други деца. А тя казала:

– Господине, тука на три дни влиза един човек. Надали ще сбъркаме единствените, влезли в музея, с някакви, дето не са влизали.

Както и да е, качили се на едно такси, търкаляли се вътре като папагали, цвърчали, пищяли, направили всички неща, дето правят папагалите в една клетка – ако се сещате за какво намеквам, – и пристигнали.

Обаче били много нетърпеливи. Измили си ръцете, хапнали малко и решили да свалят снимките. За съжаление, това отнело много време. Обаче, когато накрая подредили снимките на символите, уцелени по-скоро случайно между другите снимки, решили да потърсят в интернет, за да видят какво всъщност са извадили. Търсили, търсили из интернет, търсили, търсили, докато станали очите им като на оксиженисти, които дълго време са заварявали, без да си сложат предпазната маска.

В тоя момент влязла майката на Душко. Тя принципно била добра жена, от всички била най-добрата. Не като майката на Отворко, която се карала, когато децата дори леко сбърквали нещо.

Не и като майката на Бонбончо, която постоянно била заета с някакви интересни неща и им намирала работа и ги карала да правят разни чудновати дейности.

Не, майката на Душко била различна от другите майки. По нищо не приличала и на майката на Буболечо-Клечо, която постоянно сервирала салатки, супички, люти чушчици, лютенички, манджички, десертчета, тортички, шоколадчета, сокчета, винце и други разни работи, крайно неподходящи за деца. Тя била толкова заета да сервира, че през цялото време не можела да разбере има ли деца, няма ли.

И така, майката на Душко, както споменах, била различна майка. Дори не била като майката на Жожката, която постоянно карала ролери или играела тенис на корт в хола, или пък вдигала гири, или правела лицеви опори, или въртяла колело, или тичала по една пътека.

Не, тя била различна. Тя дори можела да ги закара до Олимпия, ако те я помолели в случай на нужда.

Но дори майката на Душко понякога ставала тъмна като облак, когато видела детските очи червени. Тя се хванала за кръста, погледнала ги строго и настанала тягостна тишина. Искала да започне да им се кара, ама нали била майка на Послушко, а не на Отворко, сърце не ѝ давало.

Децата виновно се опитвали да изключат компютъра в движение, да изтръгнат контакта му с крак. Всеки пробвал различна техника: кой да изключи монитора, кой компютъра, кой щепсела от контакта, кой да изскубне мишката – кой каквото можел се опитвал да направи там, че да не си личи откъде били тези червени очи, но неуспешно. Освен че мониторът политнал и се наложило Буболечо-Клечо с тяло да го предпази от разбиване, след което си дръннал дупето и шкембето на пода.

Както и да е, станало ясно, че трябвало да има разговор. Децата, както се досещате, избутали лека-полека напред, кого мислите... Душко! Нали си му била майка, да се оправял.

Всички се скрили отзад в една редица, все едно щели да играят на някоя игра, ама нà! Някои стърчали малко повече настрани, някои нависоко. Най-накрая Душко аха да се осмели, отзад Буболечо-Клечо го ощипал силно и Душко казал:

– Ох! Мамо!

Майката попитала:

– Какво?

След което последвало второ ощипване и се чуло:

– Ах! Мамо!

А майката:

– Душко, защо са ви такива очите?

След което последвало ръгване в ребрата и се чуло:

– О!

– Какво „О!“?

И тогава настанало едно настъпване от Буболечо-Клечо по крака на Душко, след което той казал:

– Ай-ай-ай-ай! – и заподскачал към майка си, метнал се на врата ѝ и айкал.

Майката решила, че той иска да ѝ се извини, а него просто така го болял кракът, че бил готов да се увеси като маймуна на клон на каквото и да било пред него, само да му мине.

Майката гушнала Душко.

– Кажи бе, маменце, как успяхте да ги направите тия червени очи? Как бе, милички? Нали сте ми приятели, нали сме се разбрали колко е опасно с тоя компютър? Защо не отидете сред природата, в някой музей? Нещо в главата да ви влезе. Ами все на компютъра…

И в този момент Отворко изскочил от индианската нишка и казал:

– Бяхме в музей! Развихме главата! Напълнихме я с нови знания! Знаем страшно много неща.

Майката била малко изненадана, а Жожо добавил:

– Моят дядо ни придружи, докато ни преследваше вътре, а… – и замлъкнал леко. Точно щял да каже, че охраната на музея ги преследвала, ама се усетил, че това не било подходящо обяснение, и спрял някъде дотам.

Буболечо-Клечо, за да замаже работата, се наложило да каже:

– Дори глинените съдове разгледахме! Дори менчетата! Можем да ви обясним как да си сготвите по самобитен начин на полянка храна, да си направите огнище и огън. И дори можем да ви го изядем сготвеното.

Душко погледнал майка си и казал:

– Мамо, намерихме безценни съкровища. Не ги дават по телевизията и ги държат в тайна, незнайно защо. Но из цяла България, във всичките исторически музеи, имало още и още такива от преди 8500 години. Когато никъде по света, на цялата Земя не е имало цивилизация, точно тук, където ние живеем сега, е имало цивилизация. Нещо се е случило с тия хора, нещо е станало, защото те просто са си тръгнали. В музея пишеше, че някакви седем звезди – Плеядите – като се подредили в редица, и станало такова нещо. Пишеше и че те били от съзвездието Орион, ама не стана ясно какво значи това.

Майката се замислила.

– Чувала съм древни легенди, че имало такива хора. Те се били качили да живеят на Земята, понеже на света отгоре били дошли да живеят сенките. После си отишли отдолу. Тези хора били чисти души и на всяко поколение изпращали горе по един пратеник, за да помогне на сенките да станат чисти души като тях и да слязат при тях. Ама на хората, като им дойдел някой просветлен да им помага, пък вземели, за по-лесно, да го убият. И хич нямало напредък. А в скоро време отново май Плеядите ще се подредят и това, дето е отдолу, ще стане отгоре, а това отгоре – отдолу. И ще се обърка работата за невежите. Опитват се да ни помогнат. Ама ние сме обзети много от страхове. Не ми е съвсем ясно.

Отворко попитал:

– Е, кой пък я разказа тая легенда?

Майката отговорила:

– Не си спомням. Тя е много стара легенда. То не се знае дали въобще е истина.

Душко казал:

– Аз пък четох, че Орфей, когато имал любима жена – Евридика, а тя не знам защо отишла в Подземното царство при бог Хадес, също решил да отиде в Подземното царство и да се моли да се спаси неговата Евридика. И той слязъл през Дяволското гърло, през пещерата Дяволското гърло. Тая, дето цяла река влиза в нея с всичките трупи, дънери, боклуци, мъртви животни и се изсипва с грохот надолу, хиляди метри, и никъде в България тези неща не излизат. Били влезли в Дяволското гърло преди 30 години двама души. Слизали надолу и открили, че има поредни водопади, а след тях имало сифон, който всмуквал водата надолу. Но там те умрели и никой досега не е посмял да влезе вътре отново. Оттам Орфей бил слязъл в Подземното царство, при сенките-души, и оттам той излязъл. Той се е върнал от Царството на сенките и е донесъл знания, мъдрост и грижа за хората.

Децата видели, че вече били баламосали майката на Душко и тя била забравила защо им се е карала, та решили да ѝ се изнесат на пръсти и да отидат на гости на една друга майка, тази на Буболечо-Клечо, която можела да помогне за възстановяването на душевните им сили след причиненото стресиране.

Децата леко стъпвали и хоп! – попаднали в света на мистериите на майката на Буболечо-Клечо. От третия етаж миришело силно на ванилия и други аромати. И така, докато стигнали до апартамента на Буболечо-Клечо, на всичките сълзи им потекли от многото мерудии и подправки, които ухаели из целия блок.

Отворко рекъл:

– Как не са ви изгонили още, бе? Защо ви търпят?

А Бонбончо:

– Сигурно защото отдавна живеят в света на противогазите и хич не забелязват. Само стъклата им се изпотяват от тия подправки и трябва да си ги бършат с парцалче.

Буболечо-Клечо ги погледнал спокойно.

– Аз мога и сам да си го ям, не че държа да го споделям с още четирима, така че помислете.

Жожо сложил ръка на рамото му.

– Айде стига, бе, стига се заяжда! Айде давай на манджата да ходим, че целият свят ми е черен, нямам сили вече. Ще взема да стана един дроб и аз като вас, да не мога да мръдна.

Звъннали на вратата, а там грейнало лицето на майката на Буболечо-Клечо, която казала:

– Влизайте, влизайте, малки палачинчици! Влизайте, малки мармаладчета! Влизайте, малки шоколадчета!

Душко рекъл:

– Пу! аз да съм шоколадчето! Поне ще съм си отделно. Че палачинката трябва да се намаже със сладко и после да се навие на руло, та хич не ща някой да ме маже на някой друг и да ме навива на руло. Пу! съм шоколадчето!

Всички го погледнали неразбиращо.

– То това е метафора, бе! Тя не че си мисли, че си шоколад.

И Душко въздъхнал.

– Ама чакайте сега, аз не съм Отворко? Аз съм Душко. Все пак се очаква да съм и умен. Каква пак стана?

Отворко напълно спонтанно фраснал една на Душко, а той седнал на земята и ревнал. Децата много се възмутили.

– Отворко, ние сме приятели и не се фраскаме един друг ей така, щото някой ти е казал, че всъщност може би си малко по-глупав.

Отворко така се бил разпенил и зачервил, че добре, че се появила майката на Буболечо-Клечо с един димящ кекс, поръсен с пудра захар, който така замаял главите на децата, че те автоматично започнали да ядат. По едно време Отворко казал:

– Душко, извинявай! То това беше все едно с комар да се бия. Сега виждам, че си леко осакатен и размазан, но не съм искал. Не се сърди! Няма повече да те млатя така. Ти си ми приятел. Прости ми.

Буболечо-Клечо рекъл:

– Какво го млатиш, бе? Ти само го фрасна веднъж. Искаш ли да ти покажа какво значи да млатиш някого?

А Отворко:

– Не.

Буболечо-Клечо го погледнал строго.

– Добре. Ако пробваш още веднъж да удариш някого, да знаеш, че ще ти разкажа и покажа как става млатенето.

Отворко дъвчел кекс и говорел:

– Ай стига сте били толкова злопаметни! Фраснах му една, щото ми каза, че съм тъпанар.

Душко изхлипал:

– Не съм ти казал, че си тъпанар. Казах само, че все пак аз съм Душко. Нали се очаква да съм умен, да съм добър! А какво стана – станах и бит.

Жожо му се усмихнал дружелюбно.

– Айде да не преувеличаваш сега! Бит е, ако те хванем тука и те разкостим. Фраснал те е – фраснал те е! Виж, че съжалява, извинява се.

Отворко отишъл отново и казал:

– Душко, ти си толкова добричък, че ми е много мъчно, че те ударих. Виж, ако беше Жожо, може да си го удрям, да си го удрям… Нямаше да ми е толкова мъчно, щото той е държелив. Ама то ти душа под наем носиш – като те бутне човек с пръст, ще се разпаднеш.

Душко избърсал нос.

– Я стига, бе! Аз съм мъж! Ако искаш да знаеш, и аз мога да ти ударя една.

Отворко му подал ново парче кекс.

– Е, по-добре не се хаби.

Сдобрили се. Душко му простил, а пък на Отворко му станало мъчно, щото той толкова малко приятели имал – как въобще му било хрумнало да вземе да удари такова човече като Душко, дето било добро, добро същество. Покаял се, помолил се наум за прошка и приключили с кексчето.

Майката била направила сокчета, айрянчета, други напитчици – разни с лед, разни топли, разни във високи чаши, разни в средни чаши, в кани. Въобще производството кипяло, все едно щяло да се изхранва стадо бизони. Но тъй като бизони нямало, а имало само пет невръстни деца, то те се налагало да свършат работата на бизоните, омазани до ушите.

А майката на Буболечо-Клечо толкова била щастлива, че имало кой да яде, толкова била щастлива, че имало на кого да готви, че не спирала да произвежда. Била се превърнала в някакъв уред за производство на всякакви вкусотии. Децата се задръстили от храна. Вирнали кореми като много бременни жени, чак задъхани, подпрели си ръцете върху коремите и казали:

– Трябва да се спасяваме оттук, иначе ще се погубим! Млади ще си загинем, затиснати от храна. Трябва да излезем навън, сред природата, да потичаме, да се подвижим.

Всички погледнали Жожко и попитали:

– Къде ли е майка ти? О, как ни трябва!

Жожо звъннал по телефона и казал:

– Мамо, мамо, имаме нужда да ни помогнеш!

В тоя момент се чули изстрели: „Па-па-па!“. Всички деца замръзнали, а Жожо ги погледнал.

– На курс по стрелба е, спокойно.

Чул се отново гласът на майката:

– Къде си?

А той:

– При майката на Буболечо-Клечо.

В тоя момент се чули още десет изстрела: „Па-па-па!“.

– Е, как можахте да го направите? Сега с какво да ви изкарвам, с Бърза помощ ли? Идвам! – И затворила телефона.

След 10 минути на вратата се звъннало. Майката на Жожо била заедно с отбора по стрелба. Всичките мъже, строени в редица, били готови да изнасят задръстените от храна детски телца и да им помогнат да обикалят около блока и ако могат с бъркане с пръст в устата да повърнат това, което са успели да глътнат като гъски. Били въоръжени със салфетки, вода, търпение и добри сърца.

Децата така или иначе не можели да ходят, затова директно всеки си взимал по едно дете под мишница, но леко го притискал за корема с тайната надежда, че ще успее да повърне в синята кофа, която му били закачили на врата междувременно.

Някои успели, някои – по-трудно. В крайна сметка всички завършили най-накрая с едни дълги, продължителни и звучни повръщания, в които изкарвали такива количества несмляна храна – като цели картофи пържени, цели парчета месо, – все едно нямали зъби. Майката на Жожо казала:

– Ей, вас челюстите ви мързи да движите, докато ядете, какво остава за един истински спорт! Я сред природата след мен с маршова стъпка!

Буболечо-Клечо само погледнал и казал:

– Е, сега ни разката!

И така, на децата, заобиколени от майката на Жожко и няколко професионални стрелци, които вървели след тях, им се наложило да се насочат към следващата сцена на нашето действие – бурните, красиви поляни в планината, на които се очаквало те да спортуват, да се движат, да тичат, да дишат и какво ли още не.

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

P19

Планинска приказка с много премеждия и обрати за Бонбончо и приятелите му

Върхът – нагоре и надолу

Имало едно време петима приятели. Ведри дечица: малки, добри и невинаги чак толкова послушни. Те били много различни, а така добре си играели заедно.

Петимата се чудели какво да правят и решили да станат планинари. Жожо предложил:

– Аз зная къде наблизо има лифт.

Другите деца попитали невинно:

– Какъв лифт?

Жожо посочил.

– Ей тая планина виждате ли я?

Другите отговорили:

– Да!

И той продължил:

– Е, знам къде е лифтът, с който да я качим.

Децата се съгласили.

– Ами добре. Е, къде е?

Той махнал небрежно с ръка.

– Ей тука е, наблизо. Ще стигнем пеша.

Душко обаче веднага съобразил и казал:

– Жожо, знам го твоето „ей тука е“. Три часа ще ходим пеша само до лифта. Дай да си запазим силите за планината, а сега да отидем другояче.

Бонбончо се въодушевил.

– Е, няма ли например да си вземем мрежи за пеперуди, или да вземем разни експерименти да правим в гората, кошница за гъби.

Тук се включил Буболечо-Клечо замечтано:

– Леле, как обичам гъби със сос, запечени с масълце! Оо, и малко чубричка, ама съвсем малко, и отгоре да се сложи топено сиренце да се разтопи! И да се задушат около три минути и половина, след което може да се сервират на малки клечици, набоденки… и ти да си ги…

Жожката не издържал и го прекъснал:

– Ей, ти само докато се изкажеш за гъбките, и ни свърши времето за екскурзията. Буболечо-Клечо, бързаме!

Буболечо-Клечо се обърнал към Душко недоволен.

– Ама този все ме притеснява!

Бонбончо му се усмихнал.

– То и аз ще взема да те притесня, ако ни поразказваш още малко за гъбките.

Буболечо-Клечо се огледал, дори не си и помислил да пита нещо Отворко, защото пиперливият му език сигурно щял да го направи на салата, и децата се върнали към стария разговор.

Станало ясно, че в гората явно нямало да стане без родител и затова било по-добре да вземат някоя по-добра майка. Всички, естествено, погледнали към Душко и казали:

– Душко, дай да вземем твоята!

А Душко рекъл:

– Вижте, това, че аз съм най-добър, не значи, че моята майка е най-добра. Според мен трябва да вземем майката на Бонбончо, щото той колкото е палав – и тази жена издържа, значи, тя ще е най-добра, най-обръгнала на бели.

Погледнали Бонбончо, погледнали Душко.

– Е, то по тая логика, ако вземем на Отворко, можем да псуваме през цялото време.

И Душко казал:

– Да преценим по-добре какво искаме да правим и така да изберем майка.

Всички мислили, мислили и решили, че все пак било най-добре да изберат на Бонбончо, защото така хем щели да могат да си правят разни дребни пакости, хем щяло да е забавно.

И така майката на Бонбончо се оказала натоварена в колата с пет деца. След половин час, като слезли от колата, и четиримата гледали към Жожо доста съсредоточено. Буболечо-Клечо казал:

– Това сигурно е било шега, нали? Защото знаеше, че никога нямаше да стигнем до тоя лифт, дори и седмици да бях ходил насам.

Жожко го погледнал неразбиращо.

– Аз въобще не мога да разбера какво искате. Уж на планина ще ходим за разходка, а пък то какво ще стане: до планината с кола и на планината с лифт. Къде ни отиде разходката?

Бонбончо го успокоил.

– Е, след лифта де! Той, лифтът, ще ни остави до средата на планината и ще качим върха сами.

И така, щастливи отишли на опашката. Купили си билетчетата, тръгнали да минават през въртящата се метална решетка, в която се пъхали билетчетата и тя се завъртала, за да минеш. Но имало един малък проблем – Буболечо-Клечо бил по-дебеличък, отколкото решетката позволявала да се завърти, и се заклещил. Трябвало да дойде един чичко, който да напъва отпред, и един чичко, който да бута отзад, така че да извадят Буболечо. Той не бил никак доволен, че стоял заклещен, докато двамата чичковци го изваждали, и викал силно:

– Помощ, помощ! Стига ме бутахте, ще ми смачкате шкембенцето! Леко, по-леко!

Тръгнали да се качват на лифта, а жената, дето късала билетите и ги пускала, наредила на Клечо:

– Всички може по двама, ама ти, момченце, ще трябва да се возиш самичко. А и ако се возиш самичко, лифтът може да се наклони на една страна, така че ще трябва да сядаш по средата на кабинката. В центъра ще клекнеш и там ще стоиш, за да не се наклони в никоя посока.

Буболечо се засегнал.

– Вие подигравате ли се с мен? Че аз не съм толкова дебел?!

Леличката добронамерено и категорично продължила:

– Не, не, не че си дебел, нямах предвид такова нещо! Просто щото лифтът не ни е стабилен и имаме технически проблем в момента. Та затова те молим да ни съдействаш, да ни помогнеш, ако можеш, че нещо ни е стара системата. Затова най-добре да седнеш в кабинката сам, ама по средата на кабинката.

Буболечо настоявал:

– Ама не искам сам, искам да си приказвам с някого.

И тя предложила:

– Ами да, ще си набереш по телефона съседната кабинка и догоре ще си приказвате, и те ще ти говорят разни неща, така че да не се чувстваш сам – и жената намигнала на майката на Бонбончо.

Майката на Бонбончо разбрала, че няма мърдане, и казала:

– Буболечо-Клечо, в първата кабинка ще се качат две деца, във втората кабинка ще се качиш ти и в третата ще съм аз с другите две деца. И от двете страни ще те гледаме и ще ти махаме, така че да не ти е самотно, и ще ти се обадя аз по телефона, и догоре ще си разговаряме.

Буболечо видял, че нямало да стане работата, и отстъпил.

– А може ли поне една кифличка в самотата си да си взема и да си я хапвам, че да се утеша?

Майката на Бонбончо се усмихнала.

– Като гледам раничката, дето си си взел, няма да е само една кифличка за утешение, а и ако си я хапнеш сега, поне няма да я мъкнеш до върха.

Буболечо казал:

– Е, да, то наистина е по-добре сега да си хапна, че защо да ги мъкна на гръб до върха?

Качил се щастливо в кабинката сам, тъй като никой нямало да види колко много неща щял да изяде, и пътуването му минало неусетно. По едно време всички слезли и той в последния момент напуснал кабинката, защото така се бил улисал с едни еклерчета, че имал крем и по ушите.

Всички планинари от групата щастливи застанали в редица с раници на гърбовете и тръгнали нагоре.

По едно време Жожко се уморил.

– Не мога повече да си нося раницата. Тежи ми.

Майката на Бонбончо предложила:

– Добре, дай, аз ще ти я понося, ще ти помогна.

Бре! Взела тая жена раницата и седнала с нея.

– Жожко, ти камъни ли носиш, какво? – попитала го тя.

– Аа, не, две малки щангички съм си взел за из път.

Майката не разбирала.

– Ами що не си взе направо лоста и голямата щанга и да си ги носиш догоре, за да ти е по-удобно? Че така в раницата… малки щангички…

Видяло се, че няма да се продължи нагоре. Всички трябвало да седнат, докато Жожко събере сили.

През това време, досещате се... какво правил Буболечо-Клечо със своята раничка: сгъвал я на две, на четири постепенно, бил много зает.

Душко също отворил раничката си. Извадил едно килимче, постлал, след това сложил камъчета на ъглите, настанил приятелите си. След това извадил шишенце с вода, дал им да си утолят жаждата. След това им предложил антибактериални кърпички, за да си почистят ръцете и да си освежат вратовете. След това им предложил да им повее с ветрилце. Въобще Душко се бил запасил с всякакви екстри, за да създава удобство и комфорт на всички в групата.

Бонбончо също отворил своята раничка и отвътре изскочила една жаба. Децата били напълно смаяни и възкликнали:

– Бонбончо, каква е тая жаба?

А Бонбончо взел да крещи:

– Пешо, Пешо, не си отивай, стой тук! Къде тръгна? – И подгонил жабата.

Естествено, другите момчета разбрали, че Пешо бил важен за Бонбончо, и се хвърлили да гонят и те жабата. Дори Буболечо-Клечо се засилил, но тогава Бонбончо казал:

– Само ти не, моля те, че ако я настъпиш – край!

Буболечо-Клечо разбрал, че не било нужно да се напряга толкова много, и пак си седнал при кроасанчетата. А другите скачали около Пешо, Пешо скачал, те скачали и викали: „Пешо, стой!“... И аха да го хванат, увещавали го, молели го, говорели му, но Пешо си имал други планове.

Майката на Бонбончо щяла да получи инфаркт. Първо пищяла две-три минути, но като видяла, че никой не ѝ обръщал внимание, започнала да вика:

– Деца, върнете се! Тая жаба сигурно има болести. Недейте да я пипате! Може да е крастава, може да е въшлива, може да е пъпчива!

Обаче децата гонели Пешо.

– Пешо, Пешeнце, стой, бе, стой, бе! Ела да си те върнем! Ела, ела да те качваме на върха!

Обаче Пешо, както споменахме, имал други планове.

Не се разбрали с Пешо, защото в един момент той скочил в едно поточенце и докато те се усетят, той изчезнал.

Бонбончо бил съкрушен. Тръгнал да плаче.

– Как мога да направя експеримент дали щъркелите от южните страни ще долетят? Как ще кацнат на върха на планината, подмамени от една жаба, ако нямам жабата?

Всички деца отново били смаяни.

– Защо трябва щъркелите да кацат на върха на планината? Всяко едно село в околността има щъркели по църквите, по стълбовете.

А Бонбончо проронил:

– Да, ама аз не мога така да хвана дали идват от южните страни, или от северните, или от западните. А ако седя на върха на планината и виждам простора на юг, на север, на изток и на запад, ще стоя с компаса, ще подмамвам щъркелите с жабата, като я развявам като знаме, и ще засека от коя посока идват.

Много учуден, Бонбончо се замислил изведнъж и го измислил.

– Вие знаете ли, че аз мога да седя и всъщност просто да развявам знаме, а щъркелите, откъдето дойдат, ще си дойдат. Аз така или иначе ще ги видя отдалеч откъде идват, пък те няма да знаят, че жабата не е знаме и знамето не е жаба. А и аз ще викам: „Жаба е, жаба е, елате!“.

Буболечо-Клечо отдалече се обадил:

– Какви жаби?! Едно кроасанче ще им размахаме. Ще си дойдат и лястовичките, и щъркелчетата – всичките видове ще ги подредим отгоре на планината, по групи.

Бонбончо му отвърнал:

– Е, да, ако щъркелите се казват Буболечо-Клечовци, със сигурност и за по-малко от кроасанче ще дойдат.

Обаче така му минало и заключил:

– Е, Пешо си тръгна, айде да ходим да събираме лагера и да тръгваме! Жожка, взимай си гиричките!

Жожко ободрен скочил.

– Взимам ги.

В тоя момент обаче раницата на Отворко-Мърморко започнала да се отваря. Децата го погледнали и казали:

– По-добре недей. Да тръгваме!

Отворко разбрал намека, затворил раницата и поели нагоре.

Майката търкала с антибактериални кърпички децата до посиняване. Докато качили върха, всяко дете успяла да го изтърка цели 47 пъти – по ръцете, зад врата, по лицето, по носа. Все едно били лапали жабата – почти в устата се опитала да им вкара тия антибактериални кърпички. Много била притеснена какво щели да кажат родителите. В един момент Буболечо не издържал.

– Не знам какво ще кажат родителите за това, че Бонбончо имал жаба и ние сме тичали с нея по поляната, но за това, че сте ни протрили бузите до синьо, и за това, че устата ми е станала на пъпки от антибактериалната кърпа, със сигурност ще има какво да ви кажат.

Майката на Бонбончо много се стреснала.

– Леле! Дай сега с други кърпички, не антибактериални да те почистя! Ще те намажа с кремче, за да ти омекне кожата.

Душко я отклонил:

– По-добре недейте! Каквото можахте, направихте.

И така продължили нагоре, стигнали върха. Щастливи, уморени, едва долазили някои, някои не съвсем. Бонбончо гледал планините, гледал в далечината и казал:

– Хайде бе, щъркели! Компасът ще ми се изтърка от въртене. Айде вземете да дойдете! Чакам ви.

Седял и размахвал един анцуг.

– Жаба е, жаба е, от по-едричките! Пили, пили, пили! – викал той и гледал компаса напрегнато.

Буболечо-Клечо бил в далечината, в подножието на върха. Гледал децата горе, гледал кроасанчетата в раницата, гледал децата горе, гледал кроасанчетата в раницата. Децата викали:

– Хайде, можеш, можеш!

Той правел три крачки, сядал, почивал си, погалвал си коремчето и казвал:

– Приятелю мой, приятелю мой, ще взема да ти стопя сланинките и после какво ще правим? Ще вземем да се разделим.

Хапвал кроасанче, пак чувал отгоре викове:

– Можеш, можеш!

Пак казвал:

– Приятелю мой, хайде, ще направим малко усилие. Аз ще те държа с двете ръце отстрани.

Хващал коремчето здраво отстрани, качвал още малко... и така... Децата горе вече били останали без глас, когато той най-накрая покорил върха. Паднал по гръб, разперил ръце, разперил крака, вирнал шкембака като палатка и захъркал славно. Хъркал и свирел с уста така: „Хър-фиуу!“, а Бонбончо подскачал.

– Тихо, бе, ще ми прогониш щъркелите! Не виждаш ли, че им викам „жаба“? Поне свиркай в такт с „жа-ба, жа-ба“!

Буболечо-Клечо в съня си явно разбрал посланието и започнал да хърка: „Хър-фиу-фиу!“.

Бонбончо казал:

– Поне ритъма спазваш! Ако го докараш и на „жа-ба, жа-ба“…

Отворко рекъл:

– Ти съвсем изтрещя! Ако можеше с хъркане да казва „жаба“, щеше да е приет във филхармонията за звукови ефекти.

Отворко през целия ден не се бил изявявал. Някак си бил мълчалив. Децата си взели почивка от него. Така добре си изкарали сутринта без нито една простотия. А и той нали нямало с кого да се кара и на кого да се показва колко е готин, така че що-годе добре вървяла работата. Но нещо на върха се включило в него, сякаш атомна бомба, и изведнъж той изригнал:

– Не сме ли много тъпи, че сме дошли дотук? И к’во? Катерихме се, катерихме се и най-накрая на голите камъни сме легнали. Егати тъпотията!

Другите се спогледали.

– Виж колко беше приятно! Така хубаво се уморихме.

А той не спирал:

– Че що пък трябва да се уморявам по планината, не може ли да се уморя пред телевизора?

Децата се опитали нещо да му обяснят, но в скоро време се оказало, че той нямало с кого да спори. Буболечо-Клечо хъркал като дърворезачка. Бонбончо размахвал анцуга и подскачал, при вида на едно птиче, което прелитало – незнайно защо го бил взел за щъркел и бил втренчен в компаса си. Душко-Послушко бил толкова зает да постила килимчета, да вее, да оправя всички други деца, да им създава удобства, да ги пита как са, извадил си термоса с чай, сипвал на всички – въобще не му било до Отворко. А Жожо взел да обикаля върха. Тичал нагоре-надолу с щангичките и казвал:

– Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет...

Тичал и броял.

И така, малките приятели оставили Отворко да седи и да крещи на вятъра, а той се възпламенявал все повече и повече.

– И какво? Катерихме, катерихме, катерихме и накрая – нищо. Няма дори едно списание тука, даже и публика няма да ти попляска, даже нищо няма да се случи! Седим и кукуваме. Ей оня, жабарят, ще литне! Ти и на италиански ще проговориш още малко, бе! Ще ги подмамваш с “O sole mio”.

Обаче жабарят въобще не му обръщал внимание, викал с цяло гърло:

– Жаба, жаба!

Отворко мърморел:

– Викай им, че ти си жабата! Да вземат да те хванат и да те понесат към някое блато, да те пуснат, да ти дойде жабарският акъл!

Бонбончо обаче хич не му обръщал внимание. Отворко, като видял, че така не става, подхванал Душко.

– Ти за санитарка ли тренираш? Какво си почнал да ни обслужваш тука напред-назад? И чак ми вееш! Какви са тия чайчета? Да не си медицинска сестра? Да няма билки вътре? А, сигурно си капнал някакви специални капки, за да ни успокоиш. Да не си ни сипал капки? Няма да ти пия чая, аз те подозирам тебе. Ти ще искаш да ни направиш добри и свестни като тебе, ама аз не съм свестен, аз съм Отворко-Мърморко и ще мърморя, докато посинеете! Разбирате ли ме какво ви казвам?

Душко обаче решил да не обръща внимание. Тогава гневът на Отворко се насочил към Жожо и го почнал него.

– Затова ли ги качва тия щанги до върха – да се разтичаш тука с тях и да ми броиш на глас като картечница? Я си брой наум! И какво го обикаляш тоя връх, та не си спрял? Да не си пеперуда случайно или си се изпеперудил, или направо си изперкал.

Жожко хич не се усещал, че Отворко се заяжда.

– Докато тичам, си сменям левия с десния крак, а броя на глас, защото така балансирам двете полукълба на мозъка. Такова е упражнeнието. Баланс на двете полукълба.

Тук Отворко не издържал.

– Ама ти мозък имаш ли? Аз мисля, че имаш само крака и мускули. То какво има в твоята глава? Една клетка за тичане. А дали и клетка за тичане има? Какво балансираш? Клетката да не падне отляво или отдясно на мозъка?

Жожко го погледнал и си казал: „Тоя пак прегря, я да го оставим!“ и се затичал още по-бързо, така че Отворко да няма време да му каже каквото и да е.

На Отворко единствената му възможност останал Буболечо-Клечо. Но Буболечо-Клечо спял по такъв начин, че надали можел нещо да чуе. Отворко отишъл близо до ухото му и започнал:

– Еееей!

А от другата страна се чуло едно: „Фиуу!“.

– Не ми викай: „Фиуу!“. Аз съм Отворко-Мърморко и ти казвам да спреш да ми хъркаш!

А от другата страна се чуло: „Фиууу!“.

– Ей, какво си ми се разсвиркал? Въобще няма да ти търпя свирканията! Знаеш ли, ако взема да ти гъделичкам сланините, как ще се разтресеш? Като супа пача ще ми станеш.

Обаче от другата страна се чуло: „Фиууу-фиуу!“.

И тука вече Отворко преминал в действие. Тъй като нямало никого, който да му обръща внимание, хванал и започнал да гъделичка Буболечо-Клечо. А Буболечо-Клечо, какъвто си бил мекичък и дебеличък, като го бутнел Отворко с пръст по коремчето, то се тресяло пет минути след това в едни причудливи движения, все едно камъче било пуснато в езерото и вълни се носели по цялата му дължина.

Това шоу предизвикало вниманието на другите. Изведнъж жабарят казал:

– Щъркелите ще почакат.

Отишъл, боцнал с пръст по корема Буболечо-Клечо и изпаднал в истинска възхита.

– Как се тресе това нещо! Как е възможно? То вибрира. То е като живо.

Душко отговорил:

– Естествено, че е живо, нали вътре е Буболечо-Клечо! Как да не е живо?

Бонбончо смаян наблюдавал.

– Не, не, сланинката все едно си има собствен живот и си подскача по собствен начин. То вътре, че е Буболечо-Клечо, е вътре, но ние за това отвън говорим, за опаковката.

Жожката казал:

– На тая опаковка едни хубави гирички и малко обиколки ѝ трябват.

А отдолу се чуло едно: „Фиу-фиуу-фиу-фиуу!“.

Отворко се наежил.

– Ей го, заяжда се! Спи и се заяжда. Не може просто като едно нормално дете да спи, ами спи и ни се подиграва. Ти му говориш нещо, а то си подсвирква отдолу.

Душко не разбирал.

– Ти не виждаш ли, че той така спи? Той хърка през цялото време, не че на теб ти отговаря.

А отдолу се чуло: „Фиу-фиу!“.

Бонбончо обаче все така гледал шкембенцето на Буболечо-Клечо и съсредоточено съобщил:

– Вижте сега, аз ще чукна отсам и ще стане вълничка до другия край.

Всички застанали съсредоточени, включително и Жожо пуснал щангите. И хоп!, Бонбончо го боцнал по шкембенцето от едната страна и наистина то така се разклатило – и щастливо, и весело, и доволно, че някой му обръща внимание, – че се полюшвало до другия край бавно и спокойно...

В този момент майката казала:

– Деца, време е да тръгваме.

На децата хич не им се тръгвало, особено на сънения Буболечо-Клечо. Отворко не го оставял на мира.

– Ти пък какво се оплакваш? Като снежна топка ще си пръв долу на лифта. Ние ще има обаче да си чупим краката по камъните.

Буболечо-Клечо попитал:

– Е, как като топка?

Отворко отговорил:

– Ами ей така: хващаш се за главата, ако можеш въобще да си я стигнеш, и от там насетне всичко друго остави на земното притегляне, то ще те води.

Буболечо-Клечо кратко и ясно му споделил:

– Време е да си затвориш устата. – И тръгнал надолу.

Отворко се засегнал на чест. Той нали бил суетен и честолюбив, винаги обичал да е най-харесваният и всички да му обръщат внимание, и се развикал:

– Не може така. Не може така.

Бонбончо-Фотончо бил много доволен, че засякъл на компаса си откъде било дошло птичето, погледнал Отворко и прекъснал пороя думи.

– Отворко, в някои отношения Буболечо-Клечо може да е бавен, в някои отношения може да е на вълнички, обаче понякога, като се обади и каже нещо, много истини успява да съобщи.

Отворко не спирал:

– Да не те започвам, жабар такъв, че както съм ядосан на тоя Буболечо-Клечо, ще го отнесеш ти!

Жожката искал кризата на Отворко да спре възможно най-скоро.

– Абе искаш ли да ми поносиш щангичките малко, за да ти мине, че така и така си пълен с енергия и се чудиш на кого да я дадеш. Я вземи я дай на щангичките! – И хоп!, закачил на гърба на Отворко раничката си.

Отворко клекнал, надал вик и изстенал:

– Ей, само да те пипна! Само да те хвана!

Жожко се ентусиазирал.

– Откога чакам някой да ме подгони и да си играем на гоненица! À дръж де, дръж! Готов съм!

Отворко направил жалък опит да догони Жожката, но бързо размислил.

– Няма смисъл, прав си. Зарязвам ти щангичките.

Жожката си ги взел и тръгнал надолу.

Стигнали до лифта. Буболечо-Клечо погледнал леличката, която била ококорила очи като палачинки.

– Знам, знам – сам в лифта и да седя по средата, щото имате технически проблеми. Не се притеснявайте, ще издържи. Вече го пробвахме нагоре.

Качили се всички щастливо, тръгнали да пътуват, но изскочил сериозен проблем. Толкова сериозен проблем, че положението станало критично и почти се наложило да се спира лифтът и да се вика пожарникарска кола.

Както се возели щастливо отпред Душко-Послушко с Жожко, отзад Отворко-Мърморко с майката на Бонбончо и Бонбончо, а по средата – Буболечо-Клечо, изведнъж в слушалката на майката на Бонбончо се чул писък:

– Свършиха кроасанчетата! Гладен съм, самотен съм, изоставен, няма никого при мене, раничката ми е празна!

И настанала такава суматоха! Буболечо-Клечо навъртял телефоните на всичките си роднини. Драма!

– Затворен в кабинка се нося сам над пропаст! Няма никого до мен, нямам храна, нямам вода!

Стенанията на Буболечо-Клечо били станали такива, че дори на Отворко сърцето му се скъсало и казал:

– Леле, тоя ще вземе да заслабне до долу! Какво ще го правим?

Децата били леко разтревожени. Отворко предложил:

– Ако тоя ще ми стене така друг път, няма да го взимаме. Ще вземе да ни скочи и да ни наръфа.

Бонбончо промълвил:

– Ако беше Пешо тука, сигурно щеше да го изяде. Горкият Пешо, сигурно затова избяга. Разбра каква съдба го чака и побягна. И милият, сега броди някъде сам, но жив! Добре, че избяга, Пешо, добре, че избяга!

Нещата наистина станали сериозни – дотам, че бащата на Буболечо-Клечо бил готов да изпраща пожарникарска кола да посреща лифта и в движение да пъхне през прозорчето на Буболечо-Клечо някакви малки сандвичета с по две яйца на очи в средата и шест парченца филенце. Обаче теренът бил твърде пресечен и пожарникарската кола нямало как да кара успоредно с лифта. Затова спрели лифта точно когато кабинката на Буболечо била над пожарникарската кола. Така овладели ситуацията в последната част от спускането. Тревожността му била разсеяна чрез чувството за тежест в стомаха.

Слезли накрая от лифта. Първата лавчица станала лавката на Буболечо-Клечо. Изтрил сълзите си, за всяка сълзичка пъхнал по нещо в коремчето си. Нахранил се, омекнал, станал благ и бавен и казал:

– Ей, деца, колко приятно пътуване!

А децата, изтощени от виковете му, едва го гледали и Отворко заключил:

– Следващия път да си вземеш и носач, като в Непал, да ти носи храната, че иначе ще ни оврещиш главите и няма въобще да си играем с тебе.

Душко бил с главоболие.

– Че тия носачи трябва да са цял керван с храна… Ние половин час ще се качваме на лифта с храната. Ако ще го взимаме втори път... Не можем да го изхраним! Трябва направо с хеликоптер да пуснат от онези сандъци, каквито пускат над Африка с провизии. И като стигнем горе, той да влезе в сандъка и там да поживее известно време. Буболечо, трябва да си направиш режим на хранене. С малко воля и ясна цел да си промениш навиците. Не може целият ти живот да е само храна. Трябва да е И храна.

Бонбончо отклонил темата:

– Ще ви предложа следващата екскурзия да е в зоологическата градина. Там има щъркели и ще ми е по-лесно с компаса да ги засичам.

Душко недоумявал.

– Ама те са в клетка.

Бонбончо се усмихнал.

– Е, точно де! Това имам предвид – ще се улесня. Сега се поизмъчих и съм попрегракнал.

Децата били много щастливи и твърдо решили следващия път да отидат на екскурзия в зоологическата, най-малкото защото там имало голяма и хубава лавка...

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.