Петимата приятели и кучето Ушана били заведени от майката на Жожко в едно красиво село на гости при нейни приятели.

– Я, това пресича улицата – възкликнал Бонбончо. А „това“ се оказало петел.

Майката на Жожко се вцепенила. Отбила колата и попитала, без да се обръща:

– Колко от вас са били в село?

Пълно мълчание.

Тя продължила, сякаш към себе си:

– А кучето?

Отново мълчание. Явно и кучето било тук като „космонавт“. Мисълта какво правят хора от село, когато дойдат в града, винаги я била забавлявала, но мисълта какво ще правят те в селото нещо не ѝ била забавна...

– Никой не е бил в село – обобщила майката.

– Ахъ – едва - едва се чуло отзад след това аварийно паркиране.

– Е, сега ще се подредим. – Вече със сигурност на себе си говорела майката. – Отивам при приятелите ми с пет деца и едно куче – всички космонавти. „Битието определя съзнанието.“ Хайде сега да видим как градското битие е оформило пет съзнания и половина. Боже, моля те да се върнем живи и здрави от това приключение. Дай ми сили.

Тя поела дъх и решително продължила напред.

– Деца, знаете ли кое е това животно? – попитала небрежно тя.

– Да – отговорили в един глас децата. – Коза.

– Сигурни ли сте? – последвало второ аварийно паркиране.

– Да – отговорили в един глас децата. – Коза.

Тя само леко се хванала за главата. Било овца. Как да познават децата овца, след като я нямало в зоологическата градина.

С рязко спускане на ръчната спирачка и изсвистяване на гумите колата потеглила. Децата се били умълчали. Дори кучето не си развявало ушите навсякъде из колата. Майката имала план!

 

Имало едно време петима приятели. Tе били много радостни. Постоянно измисляли приключения и се забавлявали.

Един ден решили, че е крайно време да отидат на екскурзия. И къде да отидат? Имало различни предложения.

Буболечо-Клечо предложил – до близката пицария. Да си вземат суха храна и напитки за из път. Като стигнат там, да прекарат времето в разговори, похапване и след като свърши сухата храна за из път, да се приберат.

Жожката бил категорично против. Той предложил, както си седят така, да направят маратон от четирийсет и два километра и в края му да легнат на някоя поляна, да погледат небето, да изядат по някой сандвич и после отново да тичат наобратно и това да бъде екскурзията.

Буболечо-Клечо бил абсолютно втрещен от тази идея и се наложило предложение да даде Отворко-Мърморко. Той поискал да идат на екскурзия до близкия мол, да си купят по-яки дрехи и нови слушалки за телефоните, да посетят фризьорския салон в мола, да си направят по-модерни прически, да видят кой е в мола, а и тях да ги видят, да го обиколят четирийсет пъти от ляво надясно и после от дясно наляво, за да са сигурни, че всички са ги видели – и да се приберат обратно.

Не срещнал подкрепа. И тогава Бонбончо предложил нещо по-интересно. Да отидат в Турция, в космическия център, където щели да могат да тренират така, както тренират истинските космонавти – със скафандрите да влизат в истински космически кораби, да ги въртят, да влизат в безтегловност, да изживяват всичко, което изживяват космонавтите, само че в обезопасени условия, така че никой от тях да не се самоубие.

Децата сериозно наострили уши и викнали: „Дааа“. Обаче един тънък гласец – на Душко – добавил:

– Ами откъде парички, за да стигнем до Турция?

И тук нещо сметката не излязла, защото пътуването до Турция и точно до тоя лагер с космическите станции нямало да бъде много евтино.

Добрата новина била, че в центъра имало и част за родителите, така че можели да убедят майките и бащите си да влязат в космическите части за възрастни, а децата – в космическите за деца, и така хем за децата – лагер, хем възрастните плащат сметката, хем всички доволни.

Но тъй като тази екскурзия изглеждала по-далечна и щяло да отнеме време пет семейства да бъдат убедени да намерят пари и сили да се организира всичко, дошъл редът на Душко.

Той предложил нещо, което изглеждало изпълнимо веднага и интересно – не пицарията и мола, не четирийсет километра тичане и не Турция. Това нещо било да помолят една от майките да ги качи в колата сутринта, да ги закара до някое място и вечерта да ги върне оттам. Оставало само да се избере кое да е то.

Децата започнали да мислят докъде една майка щяла да издържи да шофира сутринта и да се върне вечерта. Установили, че ако една майка шофира от сутринта до обяд, би стигнала до Варна. А ако шофирала от обяд до вечерта, би стигнала обратно в София.

И така разбрали, че всъщност по-далече от Варна не трябвало да си поръчват. Само че тогава екскурзията цял ден щяла да бъде само в колата, което някак зачерквало самата екскурзия.

Буболечо разсъждавал на глас:

– Вижте сега: в древните книги пише, че е важен пътят, а не крайната цел. Ние ще изживеем пътуването до Варна, после ще изживеем пътуването до София – и ще сме изживели пътя. А това, че там ще спрем само за едни пържени пилешки кълки, е съвсем различно нещо, нали, не пърженото пиле е съществено, а самото пътуване.

Душко не бил съгласен.

– Да, да, пътуването е съществено, ама ако ти пътуваш, а не ако седиш като куфар в колата и нищо не ти се случва, освен да си въртиш очите. Ако ние сме пешеходци, пътуваме, спираме, срещаме хора, разговаряме, изживяваме разни неща – да, съгласен съм, пътуването така става. Ама ако ние сме просто едни пет куфара, дето се дрънкат в една кола и само пият отзад газирано или вода, и се чудят кой на коя страна да се катурне, за да заспи, не сме изпълнили точно древните мъдрости.

Жожката размислил.

– Добре де, айде, нещо по-кратко ще изберем. А нали не е нужно майката да я уморим. Тя плюс това надали ще може да издържи 12 часа да шофира, особено ако ѝ подскачаме по главата.

Решили да намерят по-кратък маршрут. Някой предложил тогава да е по средата. Гледали картата, гледали картата и открили, че по средата е Пловдив.

Веднага Бонбончо казал:

– Охоо, Пловдив – чудесна идея! Той е на час и половина от София път с кола, има магистрала. И там знаете ли какво има? Има музей, пълен с военни самолети. Има музей на авиацията.

Децата дружно казали „Да“. Твърдо решили да идат в Пловдив.

Сега оставало да се намери майка, която би искала час и половина да шофира сутринта и час и половина вечерта – и през деня да не им задава много въпроси.

Започнали по списък майките. Най-лесно винаги ставало при майката на Душко. Отишли при нея, погледнали я с невинни очи – десет броя невинни очи, клепките клепвали, миглите примигвали, очите се въртели. Майката казала:

– Добре, ще ходим до Пловдив с петимата пътници.

На другия ден петимата пътници с ранички тръгнали за Пловдив. Едната раница обаче била малко по-голяма и нещо се движело в нея. Всеки се качил. Ала едната раница през цялото време помръдвала.

Майката решила, че така ѝ се струва, и не обърнала внимание, а децата били много сериозни и много отговорно седнали, настанили се, сложили си коланите. А раницата мърдала ли, мърдала...

И точно когато напуснали София и се отдалечили достатъчно, в колата се чуло едно „Бау!“. Майката за малко щяла да изпусне волана, но тъй като вече били тръгнали и нямало как да обърне на магистралата, а и нямало къде да отбие, се наложило в движение да разбере, че с тях се вози кучето на Жожката, което, задушено в раницата, явно не издържало повече, независимо че били напълнили раницата с разни бисквити и сладки, така че то да е заето през цялото време да дъвче, да мляска и много-много да не шава. Явно била изяла всичко докъм Ихтиман.

Там се наложило вече да отворят раницата. То не била обикновена раница – цялата на дупки, че да може да диша, пък с найлонче отдолу, ако случайно нещо подмокри, да не подмокри колата. Въобще децата били гласили цяла нощ раницата, за да може да качат кучето.

Станало ясно, че кучето ще е с тях. Нямало място за обратен завой. Майката на Душко казала, че ще си поговори с децата, като отбият на първото възможно място, и ще се разберат.

Кучето, като го пуснали от раницата, какво мислите направило: царствено отишло, седнало на задната седалка, избутало децата, разпростряло се, изпружило се добре и след като разбутало всичко и всички, прозяло се и моментално заспало.

И така, всички щастливо си пътували. От дума на дума повечето деца заспали. След час и половина се оказали близо до Пловдив. Музеят не бил точно в Пловдив, а по пътя за Асеновград.

По околовръстното шосе лека-полека отишли до музея. Обаче нали разбирате, че нямало как да влязат сами деца във военен музей, но нямало как и куче да остане само в колата, а майката нямало как да се раздели на две. Иначе би било идеално – половин майка в музея, половин майка в колата. И кучето опазено, и децата опазени.

Майката казала:

– Тогава този, който е взел кучето, ще седи заключен тука, в колата, на паркинга, а останалите влизат.

Това обаче не изглеждало никак обещаващо, защото кучето нямало да види музея. А в крайна сметка и тази лаеща туристка била важна част от групата и нейните височайши очи също било хубаво да видят различни самолети – Ф-16, МиГ-28, различни хеликоптери. Вътре имало дори вещи на първия български космонавт.

Децата казали:

– Хайде, ще я сложим в раницата и знаеш как става. Минаваме през проверката и вътре отваряме раницата, и тя се носи по поляните между самолетите.

Да де, ама нали било военно летище музей, тази идея не ѝ се сторила много добра и майката решила да преговаря с музейните ръководители.

При възможността да пуснат куче, което може да се изпишка и изака по полянките на музея, те категорично отказали. Тогава децата се разплакали с големи сълзи и казали, че те не могат да влязат в музея и да я оставят отвън. Казали, че ако трябва, просто няма да влязат в музея, но не можели така да направят, защото им била приятелка.

Майката се видяла в чудо, музейните работници също. Душко извадил найлончета и казал, че много внимателно ще дебнат, ако случайно нещо пусне през дупето, веднага да го съберат в пликчето и да почистят навсякъде. Обещали, че ще я изведат на разходка извън музея, докато не се изпишка, така че да е сигурно, че няма да прави бели вътре. Обещали, че като влизат в малкия музей със зали и витрини, ще я гушнат и ще я носят на ръце, така че със сигурност да не докосва нищо, да не цапа, а и да не вземе да изяде нещо по пътя.

Охраната отказала, обаче извикали началника на музея. Той разговарял с децата, разговарял с майката, разговарял с ушатата приятелка и след като всички го гледали с невинни очи и обещали всичко да се запази здраво и чисто, ги пуснал.

Децата преливали от щастие. Задавал се прекрасен ден. И какво мислите, че станало? Ами станало това, което обикновено си става. Всичко нагоре с краката. Както щели да разглеждат музея, от дума на дума всеки се ориентирал към интересите си. Ама музеят бил голям, нали трябвало да вървят заедно и нямало как да стане да вървят действително заедно, когато всеки спирал там, където му се спира, а другите трябвало да го чакат.

Първият спирач, естествено, знаете кой бил – нашият Буболечо-Клечо. Той бил по спирките. Тръгвал, спирал. Буболечо видял вътре да се продава сладолед и хоп! – право на сладоледа.

А ушатата приятелка, като зърнала сладолед, какво мислите, че направила? Аха! да се хвърли и тя да яде. Наложило се три деца да паднат на мечка върху нея, да я затиснат, да ѝ стисне един устата, един краката, един да я вдигне, защото излае ли, край с екскурзията.

Ушана била много изненадана защо ѝ причиняват всичко това, тъй като все още не знаела какво значи военни, военен музей и разни военни правила. Обидено ги погледнала и бил готова да ги нападне, но тогава се появил Душко и много кротко ѝ казал „Шшт!“. И тя разбрала, че работата била сериозна.

И точно Душко успял да избута Буболечо-Клечо със сладоледа в ръка да тръгне, видели един прекрасен МиГ. Тръгнали към него да го разглеждат, а на него – дупка.

Душко попитал екскурзовода:

– Защо има такава дупка на тоя самолет?

А той любезно отговорил, че през тая дупка го били свалили и това са частите, които били събрали, и всъщност останките от самолета ги превърнали в музеен експонат. На децата не им харесала тая история със самолетите, защото явно в нея можело да умират хора, още повече да оставят дупки в самолетите, още повече тия, дето ги карат, можело да бъдат събирани на парчета. Някой предложил веднага да си ходят. Друг казал: „Дай да разгледаме, другите може да са цели, може да имат по-малки дупки“.

Душко рекъл:

– Дупките от куршуми не са по-малко опасни и от дупките от снаряди. Все същата работа.

Размислили се дали военните музеи изобщо са за деца и дали тая тема още ги интересува.

През това време, както се досещате, Буболечо-Клечо бил легнал, вдигнал крака на едно дърво, ближел си сладоледа и започвал да похърква.

Там някъде се включил Бонбончо, който, като виден експериментатор, видял един голям хеликоптер, не успял да се сдържи и с три бързи скока се метнал вътре, влязъл в кабината и започнал да натиска всички копчета с надежда да литне. То било ясно, че нямало да литне, защото този хеликоптер бил на възраст, по-голяма от неговата, а със сигурност нямал гориво, обаче той така се бил запалил по тия копчета, взел да си говори, да фантазира, да лети. Децата отвън гледали как преживява истински полет. Движел се, командвал невидими хора, било напрегнато. Изведнъж забелязали, че се е запотил и зачервил. По едно време викнал силно:

– Атакуват ни, атакуват ни!

А децата чували отвън, че някой го атакува – той си говорел с въображаеми същества.

В тоя момент екскурзоводът онемял, защото не знаел да се смее ли, да му се кара да слиза ли. Какво да прави? Ако го видели, че е пуснал дете в хеликоптера, много щели да му се карат. От друга страна, цялото представление си заслужавало гледката. Бонбончо, безспорно наясно с техниката, управлявал хеликоптера с бясна скорост през битката и в тази битка се случвали разни неща, които децата като на един киноекран наблюдавали. Поседнали всички, Буболечо полегнал, подремнал, похъркал, докато Бонбончо успял да победи всичките вражески армии и страшно изтощен след тежкия ден, слязъл уморен по стълбата и казал:

– Победихме! Победихме! В най-тежката битка! – Свлякъл се и заспал до Буболечо-Клечо.

Тук Жожката не издържал.

– Вижте, с тези темпове не мога да разглеждам, скъсвам си нервите. Просто ще направя едно кръгче да поразгледам и се връщам след малко.

Само се видяло свистенето на неговите маратонки, след малко се чуло едно „фиу, фиу, фиу, фиу“. Не минали пет минути, Жожката се върнал щастлив и казал:

– Тоя музей много малък. Ако за пет минути аз мога да го обиколя, язък, дето бихме път до Пловдив. Трябва по-голям музей човек да си намери. Аз съм чувал, че във Вашингтон има много голям музей и вътре има различни космически совалки, различни бомби, има различни съоръжения с нови технологии за водене на война, не стари самолети и танкове. Е, те това е музей!

Душко го погледнал учудено.

– Ние уж за Турция събираме пари, сега за Вашингтон! Я дай по-кротко сега! Първо Пловдив, ще идем до Турция, ако идем до Турция, ще идем до Вашингтон. Едно по едно да караме.

Жожката обаче не бил доволен.

– Добре де, ама аз като го разгледах, какво да правя?

Душко отговорил:

– Ами спи! Лягай при тия двамата и заспивай. Гушкай кучето, за да спре да се мърда толкова много, че и то да заспива.

Жожката бил отегчен – вече разгледал музея, легнал, хванал кучето, метнал едното ухо през лицето си, да не му свети в очите, и заспал. Така си спели тримата приятели и тяхната приятелка, а останалите двама продължили обиколката.

Тогава дошъл ред на Отворко. Той започнал да задава такива въпроси на екскурзовода, че всички се чудели какво да правят. Не знаели къде да гледат. Майката на Душко казала, че ще се върне при другите три деца и там ще ги изчака. Отворко попитал:

– Ще ме убеждаваш, че руските самолети са по-добри от американските? Е, не са по добри. Я гледай к’ви дупки имат!

Екскурзоводът отговорил:

– И руските имат дупки, и американските имат дупки.

Отворко продължавал:

– Да, ама в тоя музей само руските имат дупки. Що имат само руските дупки? Щото явно само тях ги свалят.

Екскурзоводът обяснил, че всъщност руските имали дупки, защото си били техни и можели да си ги съберат на части и да ги сглобят, а ония ги купували, за да могат да ги сложат за изложението.

Отворко обаче не мирясал.

– Виж ги тия руските какви са, все едно са правени от метал на танкове, толкова са грозни. Нямат никаква форма, никаква красота. А американските са красиви и хубави, виж им формите, цветовете…

Екскурзоводът бил спокоен.

– Самолетът не се оценява по красота, а по това какво може да прави.

Отворко продължавал:

– Е, какво пък толкова могат руските? Нищо не могат.

И така, седял да се заяжда, а човекът се опитвал да му обясни, че имало различни самолети, че американците също правели някакви неща, които заслужавали внимание, но те нямали всички самолети, понеже бил много беден музеят и затова не можело да се сравни, а и то зависело от това какво се сравнявало, защото имало самолети, които летели много високо, за да не ги виждат. Имало обаче и самолети, които летели току по релефа. Всички самолети си имали различно предназначение. Имало самолети, които летели с голяма скорост, но били много неточни, имало такива, които летели по-бавно и били точни, а имало такива самолети с кореми, пълни с гориво, които отлитали до мястото на битката и зареждали бойните самолети направо във въздуха с гориво и битката продължава. Отворко не мирясал и се размечтал.

– Да де, да, знам, че има и самолети, които в коремите си държат танкове, ама какво искаш да кажеш?

Екскурзоводът не знаел какво да му отговори. Момчето хич не мирясвало и през цялото време си намирало нови щуротии, които да разказва. Той се опитал да му обясни как за първи път един руснак изправил самолета си перпендикулярно и така тези, които го преследвали, минали под него и той ги подгонил. И това се смятало за едно от най-сложните постижения, което можел да направи пилот, защото налягането върху тялото и върху самолета било изключително голямо. Не всеки самолет и не всеки човек можел да издържи такова нещо.

Отворко дърдорел:

– Е, що пък перпендикулярно застанал? Що не застанал да направи кръгче? Да хване и да се завърти на кръгче и да мине зад него.

Докато му обяснявал екскурзоводът, че точно това всъщност се е случило, Душко се включил. Разплакал се със сълзи. Ревял, без да може да бъде спрян. Така се разплакал, че дори Отворко млъкнал. Екскурзоводът се притеснил, Отворко се притеснил и по възможно най-внимателния за него начин попитал:

– К’во ревеш?

А Душко ревял, едва дишал. Отворко обичал приятеля си и бързо изтичал при майката. Обаче като чули, че Душко реве, всички деца се затичали, включително и Буболечо-Клечо затресъл шкембе.

Летяла напред ушатата приятелка, след нея трите деца, най-накрая – майката. Летели и се носели из музея.

Ушана, като наближила Душко, с един скок се метнала върху него, съборила го по гръб, така че да го пребие добре, и дори да нямало реално за какво да реве, вече да имало за какво, и започнала да му облизва по диагонал като лъв лицето. Лиги от ляво надясно, лиги в косата, лиги по ушите, леко му гризнала едното ухо, за да го успокои, а Душко ревял, та не спирал.

След като го била прекрачила отгоре с четирите си крака и упорито го олигавяла, дошли трите деца. Душко ревял така безутешно, главата го боляла, имал цицина, гърбът го болял, а си ревял и за това, дето просто си ревял.

Майката дошла и като го видяла пребит, се чудела какво да прави: с кучето ли да се занимава, с Душко ли да се занимава… В крайна сметка решила да го подсуши. Извадила куп салфетки и почнала да го почиства.

Буболечо-Клечо, като всеки, който обичал да си похапва, си имал чантичка, пълна с всякакви удобства за хранене, веднага извадил пакетче с антибактериални кърпички и казал:

– Госпожо, мисля че е по-добре с антибактериални.

След като го попили и дезинфекцирали, се опитали да разберат защо плаче. Така се бил разплакал, че се задъхал. Децата се завайкали. В тоя момент Отворко с пълна убеденост заявил:

– Аз знам какво да направя.

Отишъл при него, сипал в една чашка вода, лиснал чашката в лицето му и му забил един шамар.

Душко се изцъклил, спрял да плаче, спрял да мърда и само гледал изненадан. Отворко попитал най-внимателно:

– К’во ревеш?

Душко, нали бил освестен, всичко си казал:

– Мъчно ми е за пилотите. Мъчно ми е за всички, дето са умрели в тези самолети. Мъчно ми е, че въобще има такива неща, че да трябва да се бият едните с другите. Мъчно ми е за това, че си прекарват живота в тия самолети, вместо да седят и да се радват и да ходят в паркове. Мъчно ми е защо въобще някой харчи парите за тия самолети, вместо да купи на децата храна и играчки.

И в тоя момент отнесъл втори шамар. Бааам! Отворко му изплющял още един. Всички били шокирани. Отворко в тоя момент сипал втора чаша и му я лиснал. Душко се изцъклил за втори път и спрял да говори. Седял и не мърдал, ужасèн какво се случва. В тоя момент Отворко бавно се обърнал:

– Вижте сега, да ви обясня. Ако някой много плаче и вие му съчувствате, той само усилва сирената. Колкото повече го питате, толкова повече сирената се надува. Колкото повече му съчувствате, толкова по-дълго трае. А като седите и направите нещо, което не очаква, баам! един шамар, и той, нали видяхте, се изцъкля. Но е хубаво и водичка да има, за да се успокои, нали, щото искаме освен да се изцъкли, да се успокои. И това е единият шамар. Точно като си каже за какво реве, защото той тогава всичко си признава, тогава му наместваш главата с още един шамар. Тогава напълно спира да реве, но пак трябва водичка, за да се успокои.

Всички били ужасени, а Отворко бил толкова доволен от метода си, че си се самопохвалил:

– Добре де, нали виждате, че работи? Спря да реве.

Децата казали:

– А искаш ли и при теб да направим същото, за да спреш и ти?

Отворко недоволствал:

– Че аз да не рева? Аз само псувам. Аз въобще не правя такива неща. На който му се реве – яде шамари; който псува…

Тогава погледнал майката на Душко и разбрал, че било възможно и който псува, да яде шамари по същата метода, само че без вода, директно – един прав отляво, един прав отдясно. Отворко леко се смутил и отстъпил встрани. Буболечо-Клечо, какъвто бил дебеличък, отишъл, гушнал Душко и му казал:

– Душко, свърши вече. Отворко няма повече да те бие. Той само за добро, разбираш ли? Само за да разберем какво ти е. А сега вече можеш да си поревеш за цицината и гърба, защото Ушана успя добре да те подреди.

Тогава Душко се сетил, че има цицина и го боли гърбът, и избухнал за втори път в силен рев. Там някъде Отворко се засилил с бясна скорост да набие два шамара на Буболечо-Клечо, защото точно бил спрял сирената, а Буболечо я отпушил за втори път. Ясно било, че докато не стигнели до болница, нямало какво да се направи, така че и да ревял, и да не ревял до болницата, все същият резултат…. Само дето щял да си изхаби нервите.

Обаче Жожката както бил много бърз, скочил, застанал между Отворко и Буболечо-Клечо и казал:

– Погледни го, бе! Ако го духнеш, ще падне. Нали виждаш, че само може да яде. Къде си тръгнал да се занимаваш с него? Остави го на мира. Дай да се оправим с Душко и да си ходим.

Ушатата приятелка била разбрала, че нещо не е наред. Отишла при Душко и го заблизала по обувката, чорапа и панталона, така че за всеки случай и там да бъде олигавен. Видимо страдала за него и виела в тон с неговия плач.

На децата хем им станало смешно, хем им станало мъчно, защото виждали, че кучето страда. Тогава Отворко не издържал.

– À млъкни бе, чак кучето се разплака! Толкова му късаш сърцето!

Душко, като видял, че и кучето плаче, му станало мъчно, клекнал долу и казал:

– Хайде, мила, стига плака и ти! Хайде ще ходим сега до поликлиниката и там ще се оправи всичко.

Обаче нали били военни, във военно летище, екскурзоводът вече бил довел военния лекар, който си имал всички неща за първа помощ във война. И понеже не било съвсем война, макар и да имало щети, а било съвсем леко раняване на фона на всички онези прострелваници, които ставали по време на война, затова първа помощ била оказана на Душко в полеви условия, той бил по всички начини прегледан, намазан, облепен и изобщо всичко, което можело да му се направи, така че да продължи екскурзията из музея.

Въпреки че преживели стрес, с един ранен и един повийващ, групата продължила напред. Вървели, вървели и докъде стигнали: ами до нещо, което приличало на вафла, наклонена върху две гуми. След това забелязали отзад още две гуми. И тази вафла, наклонена под четирийсет и пет градуса, стояла. Била метална вафла. Отворко се чудел на глас:

– Е, к’ва е тая вафла? Прилича на локумена вафла.

Душко знаел отговора.

– Локумена вафла, ама това се казва „Катюша“ и е едно от най-опасните оръжия.

Отворко не бил чувал.

– Вафла „Катюша“ или БМ-13, която е супер опасна, когато я изядеш отзад-напред или отпред-назад?

Жожката обаче бил чел за Втората световна война и знаел, че катюшите се използвали за унищожаване на танкове и били много опасни, а също и че никой не можел да разбере как са направени. Тайната им била запазена. И тия вафли, които всъщност били изключително опасни, седели пред тях.

Буболечо-Клечо ги загледал със замечтан поглед, а Отворко коментирал:

– Е, ако беше и локумена, като те гледам, май щеше да я опраскаш половината поне на първо четене.

Буболечо-Клечо го погледнал засрамено.

– Ти пък само седиш и мериш кой колко може. Може пък и цялата да мога, на теб какво ти пречи?

В тоя момент Бонбончо вече се бил метнал и се опитвал да подкара катюшата. Но изненада: релсите били най-обикновени, сякаш за влак, но двустранни. Една бомба да се движи отгоре и една отдолу. Шаси с осем релси?! Гледал Буболечо, гледал, гледал и не можел да разбере какво става. Питал екскурзовода:

• Добре де, това как е работело?

Екскурзоводът казал:

– Е, точно там е най-ценното на катюшите. Те са толкова просто устроени, че никой не може да разбере как работят, ама правят големи поражения.

Децата се опитали да изкопчат истината от екскурзовода, обаче дори и той не знаел как става тая работа. Тайната явно била много сериозна.

Нямало обаче тайни за деца като Бонбончо-Фотончо. Извадил телефона си, взел да търси стремглаво из Гугъл. Ровил напред-назад, преобръщал сайтове за Втората световна война, за руските заводи, за какво ли още не. Ушите му се били зачервили, сякаш пушели от мислене. Седял до катюшата и въртял страниците на всички езици, дето имало. Ако било на китайски, вкарвал го в Гугъл преводач да му преведе, та и от китайски да види какво пишело за катюшата. Екскурзията на Бонбончо свършила при катюшата. Той бил твърде зает да разбере как работят. А като разбереш нещо как работи, ставало много лесно да го управляваш, да си направиш подобно, дори да се защитиш от него. Но първо било нужно да разбереш как работи.

Душко казал на майка си:

– Мамо, да знаеш, че не всички деца са като мен. Например виждаш ли го Бонбончо? На него първото нещо, като му подарявали количка, било да я удари в земята, да я счупи на парчета, за да види какво има вътре и да разбере как работи. Децата са различни, мамо. Аз, нали знаеш, моите колички така си ги пазя, само от прах ги бърша, да не би нещо да им се повреди.

Майка му отговорила:

– То от толкова бърсане на прах чистачките на всичките изпопадаха, по един или друг начин времето си казва думата.

Продължили нататък. Стигнали до сградата на малкия музей, който бил експозиция на различни предмети – от космонавти, от подводници. Видели такива смешни неща, че се заливали от смях. Но когато разбрали, че всъщност тези смешни неща били от времето, когато майката на Душко била дете, много се объркали. Не можели да повярват, че в толкова близко време хората били толкова изостанали, и не разбирали.

– Добре де, ама как е възможно хората да са били толкова изостанали преди толкова малко време? Айде, ако е по времето на Египет преди шест хиляди години, да. Ако е по времето, когато Христос се е родил в нулевата година – да. Ама само преди 40 – 70 години хората да бъдат с такива кожени водолазни костюми, с тръби, с топче от пинг-понг отгоре? Това не мога да го повярвам – казвали си децата едно през друго.

А майката им обяснила, че имало две неща, които обърнали развитието на света.

Едното било електричеството, защото, откакто имало електричество, хората можели да правят много повече неща, можели да правят машини, с машините да създават удобства. Всъщност електричеството подпомогнало хората за толкова кратко време да напреднат с технологиите.

Но имало и второ нещо. Това били компютрите, защото преди това хората разчитали само на книгите, на мозъците си и на паметта си. А сега можели да вкарват в компютри огромни бази данни. Данни значи стойност на променлива. Например термометърът показва 6 градуса, 7 градуса, 15 градуса, минус 3 градуса през нощта. Това са данни. База данни е да вкарваш от много термометри какви стойности са показвали във времето, така че, след като компютърът ги обработи, да може да показва средна температура за 100 години назад, средна температура за деня и още много неща, тоест да ги прави на отчети или на информация.

Тези две открития предизвикали появата на огромна разлика между това, което нейните родители са виждали, и това, което виждали сега децата.

Жожката, който носел Ушана и ѝ веел ушите, тържествено заявил:

– Ако искате да знаете, прадядото на моята майка е пиел вода от река Струма. Не са имали чешми. Заедно с воловете ходел и пиел вода от реката. Всички така правели. Пиели вода от реката, поливали си градините от реката, всичко си правели от реката. Обаче един ден, когато моята прапрабаба решила да отиде на гости на моя прадядо, тоест на своя син, в град Перник, какво да види: хората си направили къщите до реката. Но гърбът на къщата е до реката, а лицето – откъм улицата. А на гърба на къщата – тоалетна с клекало. Ама на клекалото има дупка, но под дупката какво мислите има? Река. И който ползва тоалетната, всичко отивало в реката. И тази баба разбрала, че пие от водата, в която цял град се изхожда, и много се разстроила. Върнала се в своето село, което, вярно, било стотици километри по-надолу, и разказала на хората какво се случва с водата в града, където за тях реката не е нищо друго, освен място, на което да си изхвърлят боклука. За хората от село реката била живот – тя била живот за животните, живот за хората, живот за растенията, те се отнасяли с уважение към нея. Най-много някой да влезе и да се насапуниса вътре и да се изкъпе, ама нали си нямат бани и чешми, така че водата си е за къпане, но сапунът бил домашен, не е химически.

Жожката обяснил, че оттогава в селото се появили чешми и хората вече пиели от чешми, и на животните давали от чешми.

Децата били абсолютно втрещени как някой можел да ходи да пие вода от реката. Още повече били втрещени как някой можел да отиде и да се насапуниса в реката и да се изкъпе, но явно наистина токът и компютрите били променили изцяло начина, по който хората живеели.

Ушатата приятелка, незнайно защо, при вида на толкова много космическа техника просто заспала. Но когато заспи едно същество, то се отпуска, а когато се отпусне, незнайно защо става много по-тежко. Жожко, колкото и да бил як, започвал да се поти здраво. Децата отстрани го подкрепяли, но Ушана, с тези прелестни уши, тежала много.

Решили да съкратят екскурзията в малкия музей и да излязат навън. Излезли, седнали на пейката, а тя се изпружила в съня си и захъркала. Децата седели, не смеели да помръднат, че да не я събудят. Оставили я малко да поспи, та и те да можели да си починат, че тя, като се раздвижела после, да си я приберат в колата.

Майката попитала:

– Деца, хареса ли ви екскурзията?

Децата кимнали дружно.

– Хареса ни, ама гладна мечка хоро не играе.

Майката разбрала, че всъщност си било станало обяд. Време било децата да ядат. И къде мислите, че искали децата да ядат? Не е много чудно да се сетите: в ново технологично заведение, в което давали нова технологична храна. Заведението за бързо хранене било по пътя между София и Пловдив. В него продавали нещо, което би трябвало да е храна, във форма на храна, но надали някоя баба от село би го разпознала като храна. Децата предложили:

– Може би трябва да тръгваме с кучето на ръце и просто да си вземем сандвичите и по пътя да си ги ядем. Ама ще трябва да вземем един и за кучето, за да ни остави да си изядем нашите.

Майката мислила, мислила, мислила, претеглила плюсовете и минусите. Мислила: да… не… да… не… Най-накрая установила, че ако тръгнели веднага, щели да се приберат по-бързо. Замислила се, че тя е направила интересна екскурзия, следващия път другите родители можели да водят децата на екскурзия, казала „да“ и си тръгнали.

Децата с почуда гледали да не задават много въпроси, да не би да си промени мнението. Метнали ушатата приятелка в колата, качили се и щастливо дискутирайки военния музей, запътували към най-близкото заведение за бързо хранене, така че да си хапнат малко генномодифицирана храна с хормони вътре (щото нали, на животните, за да порастват по-бързо, им слагат едни хормони, пускат им едни лампи, облъчват ги – ако може да пораснат за три месеца до размер на голямо животно, та да ги продадат по-бързо за месо). Кой ти мисли за такива работи? Важното било, че ти давали играчка, имало пързалка, където дори ушатата приятелка можела да се спусне, имало и газирано.

Майката отново започнала да си повтаря:

– Да, не, да, не...

След което установила, че ако им купела сандвичи, всички деца много щели да я обичат, щели да казват, че е добра майка, щели да я благославят и да искат следващия път с нея да ходят на екскурзия. И единственото, което щяло да е проблем, била нейната съвест, която до края на живота ѝ щяла да я гризе защо го е направила. Мислила, мислила, мислила, установила, че всъщност, ако кажела „не“, щяло да има стенания, мърморене, скимтене, шепот и всякакви други форми на тормоз. Мислила, мислила и изведнъж нещо в нея заговорило, че съвестта щяла да я гризе цял живот, а момчетата щели да скимтят само час и половина. След което се замислила отново какво да стори и решила да направи нещо ново. Решила да не залага съвестта си срещу час и половина от живота си в страдание и казала:

– Вижте, деца, ще ви обясня какво има в тия сандвичи, ще ви обясня всичко за газираните напитки, ще ви обясня всичко най-подробно – и вие ще можете да вземете осъзнато решение. След като знаете какво е, знаете какво може да ви причини, можете сами да изберете вече какво искате.

И тя взела да им говори за въглехидратите, за белтъците, за ензимите, за минералите, за витамините, за солите. И след като говорила от Пловдив до Пазарджик, където било заведението за бързо хранене, дълго и напоително изяснила всички причини защо е добре да не се яде такава храна, спряла и попитала:

– А сега, деца, какво избирате да направите?

Децата спокойно я погледнали и казали:

– Много ви благодарим, госпожо, че ни разказахте. Ние осъзнато избираме да ядем сандвичи.

Тя мислила още една минута, мислила и след това си казала: „Добре. Те знаят какво е, наясно са. След като така са избрали, аз ще ги оставя така да направят и моята съвест е чиста“.

Душко, щом я усетил какво прави, отбелязал:

– Мамо, ама и ти като Пилат Понтийски вземи си измий ръчичките, кажи: „Ето, решението е ваше“, и след това ни остави да се разпуснем с по един сандвич, с по една сламка, забита в устата.

Майката не знаела да се смее ли, да не се ли смее. Оставила децата и Ушана, всички си купили сандвичи, забили сламките в устата и с песни и смях се прибрали щастливо от екскурзията. Връщайки се вкъщи, всяко едно от децата казало:

– Това е най-хубавата екскурзия! Пак с майката на Душко да ни пратите! Това е най-хубавата екскурзия!

Душко се прибрал при баща си и се похвалил:

– Това е най-хубавата екскурзия!

Баща му го гледал, че целият бил в синини, подут, бушониран, а Душко повтарял:

– Това е най-хубавата екскурзия!

Погледнал жена си, но тя отклонила темата.

– Ще си поговорим по-късно.

Бащата заподозрял, че май имало какво да научи.

– Нещо сякаш има разминаване в мненията. Ти щастлива ли беше на тази екскурзия?

Майката въздъхнала.

– Ами през цялото време разговарях със себе си. Имах възможност много да си поговоря, проведох няколко дълги разговора в себе си, изясних си разни гледни точки, установих някои неща. След това имах дълги разговори с децата. Въобще успях много да поговоря през това пътуване. Мисля, че следващия път другите родители ще могат да поемат и да правят екскурзиите. Аз вече направих една.

Душко възкликнал:

– Да, тате, тя си изми ръцете като Пилат Понтийски, чиста е. И съвестта ѝ е чиста. Всичко е наред. Не се притеснявай за нея. Ще спи спокойно.

Бащата бил съвсем объркан, но като видял, че има разбирателство, решил повече да не рови, току-виж изскочи някой проблем.

И така, децата вече мислели за Вашингтон и за Турция, където щели да се случват неща, а в това време Отворко увещавал майка си:

– А да ви кажа, в Мюнхен какъв технически музей има...

И там се отворила още една нова страница…

Петимата приятели Бонбончо-Фотончо, Жожко, Отворко, Душко и Буболечо седели щастливи и доволни на една полянка. Както можете да се досетите, те отново се чудели какво да правят. Разговорите им по тази тема продължавали. Те се били променили от последната си среща, защото вече се въртели около възможността да наблюдават случайностите.

Появявала се калинка и те си казвали: „Я, случайност!“, и всички – газ! – побягвали след нея. Появявало се бръмбарче, полетявало и хоп!... всички след него. Случайните случайности, когато станели цял мравуняк, предизвиквали напрежение и децата трябвало да си избират коя случайност за кого е.

Било ясно, че нямало да го бъде по този начин и че трябвало да наблюдават по-внимателно и да не приемат всичко за случайност, а да си отворят сетивата и да бъдат чувствителни наистина кое е и кое не е случайност, защото иначе съвсем се изморявали от търчане.

Били се поуморили, но щастливо си говорели. В един момент Душко казал на децата:

– Знаете ли, четох, че ние сме кухи.

Отворко-Мърморко измърморил:

– Че си кух – кух си. Главата ти, ако я чукна, със сигурност на кухо тропа, щом говориш такива работи.

Душко настоявал:

– Не, бе, наистина сме кухи.

Буболечо-Клечо се усмихнал.

– При тия пасти, дето съм ги изял, надали съм кух. Доста запълнен се усещам.

Жожката рекъл:

– А бе, Душка, дай да си поиграем на топка! Стига си си чесал ума! Вземи използвай малко това тяло, че ще вземеш да станеш и ти като Буболечо статичен.

Душко оправил перчемчето си, наместил очилата и попитал:

– Не ме ли виждаш какъв съм тъничък? Как ще стана като Буболечо? Той не спира да яде.

Жожката се усмихнал.

– Шегички, бе, шегички! Просто предлагам и тялото да използваш, стига само главата си използвал! Нали затова имаш тяло? Мръдни малко, мръдни, раздвижи го! Айде, айде!

Душко пак бутнал очилцата и продължил:

– Чакай, че искам да кажа нещо интелигентно.

Отворко пак го прекъснал:

– Е, по-интелигентно от това, че си кух, не съм чувал.

Душко обаче не се отказвал, защото все пак си имал един слушател – Бонбончо-Фотончо, който го наблюдавал с любопитство.

– Ние сме кухи! Айнщайн го е доказал, че ние всъщност представляваме енергия.

Бонбончо седял и слушал с интерес. Отворко рекъл:

– Искаш ли да ти покажа каква енергия представляваш, като ти вкарам двете пръстченца в контакта? Тогава ще видиш какво е енергия. Ще светнеш изцяло.

Душко обаче бил категоричен, че няма да му обръща внимание, и затова решил да си говори на Бонбончо. Обяснил му:

– Айнщайн е открил, че твърдата материя е енергия, която е концентрирана на едно място. И че всъщност това си е празно пространство с енергия, която тече вътре. Просто е по-концентрирана – и колкото е по-концентрирана, толкова по-твърдо ни изглежда.

Бонбончо казал:

– Аз пък съм чел, че енергията прави това, което наблюдателят ѝ си мисли. Ако например учените правят експеримент, наблюдават енергията и си представят, че тая частица ще мине отляво, тя наистина минава отляво. Ако друг прави експеримент и той си представя, че тя ще мине отдясно, минава отдясно. С две думи, енергията прави каквото намерение ѝ дадат хората.

Отворко веднага казал:

– Ако приемем, че вие двамата сте кухи и сте енергия и моите намерения управляват енергията, то сега веднага трябва и двамата да си затворите устите и да млъкнете.

Душко и Бонбончо се спогледали.

– Айде да ходим настрани да си говорим, че темата с енергията е интересна, а тука хората имат различни интереси. Вместо интелектуални имат по-скоро просташки или храносмилателни, или тичателни интереси.

Бонбончо казал:

– Душко, успокой се! Нали ти си добрият в групата? Какво толкова се интелектуализира? Дай да им разкажем! Айде да им покажем номера с пръстите!

И децата веднага наострили уши.

– Какъв е този номер?

А Бонбончо им показал.

– Ами я си доближете двата показалеца пред очите и се загледайте в тях, ама едно разфокусирано. И после леко отдалечете показалците на един сантиметър, да видим какво ще зърнете по средата.

Както се досещате, Отворко не видял нищо. Теглил една дълга и широка. Можете да се досетите, че Буболечо-Клечо, докато си гледал между двата пръста, видял отзад, че на храстчето има ягодки, и станал да си набере. Жожо обаче – много интересно – погледнал и казал:

– Хора, тука нещо ми подскача между пръстите. Има едно като светлинка. Я вижте! Вижте, вижте, сменя си цвета!

Душко казал:

– Вече сме трима на двама – двама невярващи, трима вярващи. Я да видим бе, Жоже, какво имаш между пръстите.

Погледнали те между пръстите на Жожо и рекли:

– Леле, то с тичане бая енергия се събира в това тяло! Я да видим между нашите пръсти!

Погледнали си между пръстите, ама не било така, както при Жожо. Те казали:

– Жожка, я си сложи ръцете успоредно една на друга и пак разфокусирай погледа, за да видим какво ще стане.

Сложил си Жожо дланите успоредно една на друга, оставил по средата само един пръст разстояние – страшна работа!

Душко гледал невярващо.

– От утре започвам да се грижа за тялото си. Ако ще е такава работата, абсолютно съм съгласен да тичам.

От храста с ягодките се носело леко премлясване и се чуло:

– А аз не съм съгласен!

Отворко-Мърморко седял и се чудел какво да прави. Понеже нищо не разбирал и нищо нямало между пръстите му, решил, че това не го интересува, и се пльоснал на земята да си гледа мухичките и пчеличките.

Тогава Бонбончо предложил на Жожко:

– Жожко, искаш ли на още един трик да те научим?

А Жожко кимнал.

– Дайте! Тоя много ми харесва със светлинките. Аз съм като фенерче, бе! Е, ако потичам още малко, ще стана като светофар. А може да стана като прожектор.

Бонбончо рекъл:

– Трябва бая да потичаш, докато светнеш като прожектор, но по принцип имаш потенциал.

Тогава му показал един друг номер. Казал му:

– Намери си, Жожка, нещо, което много ти харесва, ама, което страшно много ти харесва, и почни да го наблюдаваш и да откриваш красотата в него, ама пак с разфокусиран поглед.

Къде мислите, че погледнал Жожката? Не гледал в пеперудките, където гледал Душко. Не гледал и в облачетата, където гледал Бонбончо. Не гледал и в ягодките, където гледал Буболечо-Клечо. Не гледал и в нищото, където гледал Отворко-Мърморко. Гледал в топката.

Бонбончо казал:

– Абе, вземи погледни нещо по-красиво, нещо, дето да излъчва повече красота, че тая топка има доста да я гледаш, докато светне.

Жожко се усмихнал.

– Повярвай ми, през живота си по-красиво нещо от футболна топка не съм виждал.

И другите деца вдигнали рамене.

– Ами добре, гледай с разфокусиран поглед. Ако наистина толкова я намираш за красива, тогава може да видиш и енергията ѝ.

Гледали, гледали… Душко съзерцавал цветята и виждал сиянията им. Растенията му станали по-светли, ярки. Всичко ставало едно по-въздействащо, по-цветно, по-красиво, по-магическо.

Бонбончо също – направо се бил отвинтил.

По едно време сред тишината се чул Жожката:

– Хора, топката светна. Като кристална топка е. Имам чувството, че ако погледна в нея, и ще се огледам.

Отворко рекъл:

– Абе, кристалните топки не са, за да се оглеждаш, бе! Това да не е огледало? Кристалните топки са, като погледнеш, да видиш бъдещето и миналото, да видиш на друго място. Къде ще се оглеждаш? Това ли е единственото, дето се сети да искаш да видиш в кристална топка?

Жожко обаче седял като омагьосан.

– Деца, погледнете я – свети с цялата си красота!

Бонбончо и Душко погледнали топката и тя съвсем не светела. Рекли:

– Тоя се побърка! Съвсем откачи. То наистина се вижда така светлина и красота, ама като гледаш растенията, животните, изгревите, залезите, вълните… Ама чак пък топка!

Гледали я, гледали я дълго време, ама никак не им се получавало. Казали:

– Жоже, да не си въобразяваш? Вземи пробвай с някоя пеперудка, да не би пък да имаш грешен метод.

Жожката само се усмихвал зареяно.

– Абе, хора, няма по-красиво нещо от топката! Гледам я, гледам я и все по-ярка става.

Децата имали силни съмнения, решили, че той се шегува, и казали:

– Добре де, дай да пробваме с нещо друго.

А той:

– Ами добре. Гирички имате ли?

Бонбончо предложил:

– Не, не, не с гирички. Дай да пробваме с нещо друго. Ето, гледай това листо на растение.

Бонбончо гледал листото – то светело сияйно. Буболечо гледал листото и му идело да го изяде. Душко гледал листото и му светело още по-сияйно. Жожко гледал листото и рекъл:

– Ама то дори не е топка! Как ще светне?

Тогава Душко казал:

– Добре, ще ти кажем един трик. Ако гледаш едно растение и му даваш твоето внимание и енергия, то расте по-голямо и по-силно. И така в градините, в които хората си гледат растенията, галят им листата, пеят им, говорят им, растенията растат много по-големи, силни и хубави. Затова хората, които гледат орхидеи, всеки ден ходят да разговарят с тях, галят ги, обичат ги. Аз даже имам един дядо, дето седи и гъделичка мушкатата си, за да му растат големи. А те като бесни растат – станали са като тополи. Ако гледаме сега всички това дърво, и то ще порасне.

Буболечо-Клечо изведнъж се развълнувал.

– Може ли и ягодките да погледате, ако обичате, всички заедно?

– Ей, не се наяде, бе! – казал Отворко-Мърморко. – Ще ти гледаме ягодките! Пък гледай си ги сам! Те с тия твоите лакоми очи като тикви ще станат, щом ги погледаш и ги заредиш с енергия.

Децата седели и се чудели дали това работи наистина. Решили все пак да пробват – да седнат и всички да гледат една и съща ягодка. Седели петимата, гледали една и съща ягодка. Съсредоточили цялото си внимание, концентрирани – бомба да паднела до тях, нямало да разберат. Гледали ягодката, гледали я, а всеки различни неща си представял.

Гледал я Буболечо-Клечо и си казвал: „Ех, да можех да те хапна! Ама всички са те зяпнали, ще се разсърдят, че развалям експеримента. Ама само малко да се разсеят нанякъде, и веднага ще те глътна“.

Жожката си казвал: „Ягодка, ягодка, за малка топка ставаш“.

А Душко-Послушко: „Ох, каква си сияйна и красива, и как светиш! Чак златна си станала и прозрачна! Ще взема да ти видя атомите и молекулите, ако още малко те позяпам“.

Бонбончо се чудел: „Дали може от ягодка, в която има концентрирана толкова енергия, да се направи термоядрен взрив?“.

А Отворко-Мърморко наум си мрънкал: „Аман от простотия! Дали не може да се измисли някой мръсен виц с ягодки?“.

Седели, отдавали внимание на ягодката. Отавали, отдавали, отдавали внимание, но тъй като не били замерили ягодката колко е голяма в началото и колко е станала след гледането, се отказали. На Буболечо-Клечо му олекнало и взел, че си я хапнал. Казал:

– Да знаете, че от гледането ви е станала по-вкусна. Не че ще ви я върна, за да я пробвате, просто да ви информирам, да знаете, че нямам нищо против да ми ги гледате нещата предварително. Всъщност вкъщи, като ми ги гледат, ми е неприятно, щото постоянно ми ги броят. Точно седна и се отпусна леко, и се започва: „Изяде седем палачинки, спри! Изяде девет палачинки, спри!“. И то гледането не е приятно, щото е свързано с броене. Ама вие като гледате, не ми броите, пък и не ми ги взимате, така че нямам никакъв проблем с това. Ако искате, давайте!

Така, децата били схванали тайната на енергията. Схванали тайните на всички енергийни неща, с изключение на въпроса на Отворко-Мърморко.

– Е, като сме толкова енергийни, ние не светим ли? Не може ли примерно да използваме Душко за лампа? Нали си е енергия? Става тъмно, хващаме го за единия крак, влачим го, а той свети. Както светулката свети. Нали знаете, светулката, като я гледате – свети, а като я стиснете в ръката – буболечка. Пуснете я – свети, стиснете я в ръката – буболечка. Може на същия принцип с Душко да правим. Хващаме го за единия крак, влачим го – свети, пускаме го – детенце, влачим го – свети. Може даже да го насочваме нагоре-надолу, да рисуваме в небето различни фигури с него.

Душко го слушал, слушал и казал:

– Отворко, ти някакви други глупости не можеш ли да измислиш?

А Отворко не се предавал.

– Нали каза, че си енергия? Нали каза, че светиш? À да ти видя светлината!

И Душко:

– Ами виж ми я, ето! – Застанал и казал: – Айде сега, гледайте ме с леко разконцентриран поглед! Около мен ще видите светлина.

Децата гледали, гледали и около него всеки виждал всякакви други неща, но не и светлина. Отворко се кискал.

– Ти да не искаш да ти видим ореол като на светец в църква?

А Душко:

– Ами че то това е, де! Светлината, дето свети около хората, е това, ореолът. Просто така, с кръгче са го рисували.

И тука вече Отворко паднал на земята, взел да рита с крака.

– Е, на тоя му светна и кръгчето! Стана първо кух, после стана абсолютно кух, а най-накрая и кръгче около главата му се завъртя. Ще ни услужиш ли с кръгчето си, че да си поиграем на фризби, а? – и се направил, че му взима кръгчето над главата.

Преструвал се, че мята фризби, падал по земята, охкал, стенел, уж го подавал на другите деца и нареждал:

– Вижте, вижте, на кухия сме взели фризбито и сега си го размятаме! Дайте една рисунка да му направим с едно фризби отгоре на главата.

Душко спокойно му предложил:

– Ти си тра-ла-ла! Така и така няма да го видиш, я застани прав ей тука, на фона на небето, ние всичките ще гледаме – току-виж пък сме ти видели твоето светещо поле.

Отворко веднага застанал и взел да се кълчи.

– Айде! Ето, над главата ми е небесната синева. Виждате ли нещо? Я кажете, виждате ли?

Изведнъж Буболечо-Клечо промълвил:

– Много странно – дори аз виждам, че около главата му наистина леко свети. Може да е от ягодката, дето изядох. Момчета, сигурно от тия ягодки се откача и почваш да виждаш разни светлинки.

Жожката го погледнал.

– Аз тия нали ви казах, че ги виждам?

Душко и Бонбончо нямало какво да ги убеждават.

Тогава децата предложили последен експеримент – да застанат с гръб един към друг и да се види отстрани какво се случва. Много интересно! Те се приближили на около метър и половина, направили така, че силуетите да им се открояват на фона на тъмносиньото небе, и изведнъж между тях се появило нещо светложълтеникаво, розово-жълтеникаво – много интересно...

Децата започнали да се чудят какво да правят. Едни предложили да отидат на очен лекар, за да го научат на тия трикове и да го уверят, че е имал проблем самият той с очите. И така можело да ходят при различни очни лекари, дето вярват само по научному, и да ги научат да виждат цветни светлини около хората. Да спрат да си слагат и раздават все по-нови и нови очила. Защото досега, ако въобще имало хора, дето ги виждали тия светлини, очните лекари най-вероятно категорично им обяснявали, че светлини няма и те са болни, а може и на психиатър да ги изпращали, то не се знае.

Така че децата се чудели какво още да измислят с това, дето били научили. Решили, че могат да направят курс по виждане на енергии. Така или иначе, виждането на енергия се предавало от човек на човек. Един, когато се научел да я вижда, научавал следващия.

И кого да научат, кого да научат: решили да отидат в детската градина и да научат малките деца. Влезли в двора и започнали да им обясняват врели-некипели, с мляко прекипели. Говорели, говорели… Естествено, децата им се плезели, подавали им топки, карали ги да ги пързалят на пързалките. Курсът не протекъл много успешно.

Но много странно – бандата, като си тръгвала, уморена от неуспешния учебен ден, забелязала, че всичките учителки вътре, в двора на детската градина седели с полудопрени пръсти, гледали си между тях и нещо си коментирали.

Отворко рекъл:

– Абе, вие знаете ли, че ние децата не научихме, ама май учителките научихме. Току-виж все пак не сме си загубили времето.

В тоя момент едно детенце се качило на пързалката по доста опасен начин. Жожко прескочил оградата с два лъвски скока, хванал детето, помогнал му да слезе, докато учителките си гледали между пръстите, върнал се при другите деца.

– Абе, не знам, ама тия малко се чалнаха. Който го види номера с енергията, може да се побърка само с това да си се занимава.

– Да ходим да им плеснем един зад врата – казал Отворко, – че да се събудят.

Буболечо-Клечо попитал:

– Защо зад врата да им плеснем? Да им занесем сокче, храничка, да си хапнат, да си пийнат. Човек, като се наяде, и забравя за енергия, за всичко забравя. Така добре се заземява с една пържолка – нищо няма да видят между пръстите си. Ядеш ли месо, ракийка – няма енергии, няма нищо.

– И малко чалгичка – казал Отворко. – Да им пуснем някое чака-рака. И тогава вече тая тема ще я забравят.

В тоя момент две от децата започнали да се бият. Отново Жожката, като най-бърз стрелец, прескочил оградата и викнал:

– Случайности постоянно се случват неслучайно, така че боят на децата сигурно за нас е знак, че трябва да научим нещо ново, свързано с енергията.

Буболечо-Клечо седял от другата страна и си бърборел:

– Да, бе, нали научихме – ядеш пържоли, пиеш ракийка, пушиш цигари и няма енергия, всичко изчезва. А ако си хапнеш и чипс – о, йе! – темата е забравена.

Другите деца се зачудили.

– Добре де, ако толкова лесно можеш да махнеш енергията, тогава защо всички искат да си махат енергията? Всички си хапват пържолки и месце, чипсче.

Бонбончо отговорил:

– Защото е вкусно и защото така са свикнали. Защото всички така правят.

Душко рекъл:

– Не, по телевизията ги учат така, за да няма хора, които да имат енергия и да могат да си използват главите, да мислят и да взимат решения, ами като едни овце ги държат. Празни и тъпи, само да изпълняват.

Тука Буболечо-Клечо се намесил:

– Душко, май седиш и ни декламираш репликите, дето си чул от майка си или от татко си.

Душко го погледнал учудено.

– Откъде разбра?

А Буболечо-Клечо:

– Ти може да си добър, ама чак пък толкова умен да си, не вярвам.

Жожката разтървал двете деца, дето се биели, обърнал се и се провикнал:

– Тия като зверчета, бе, ще се изтрепят! И за какво тоя бой: за един торен бръмбар! И за какво им е тоя торен бръмбар? Ще го вземат, без да искат да му откъснат краката, да го уморят. Ама гледай, ще се смажат направо.

Точно казал това и боят от другата страна започнал пак. Жожката изчезнал.

Буболечо-Клечо се чудел.

– Добре де, що се бият? Да беше за ядене, да го изядат – да се скарат. Ама той, торният бърмбар, не се яде. Освен ако не си някой луд, естествено.

Душко се замислил.

– Наистина, защо се бият? Не е хубаво така да се бият децата.

Бонбончо предложил:

– От гледна точка на енергията какво се случва с хората, като се бият? Я разфокусирайте погледа, да видим какво се случва.

Всички разфокусирали погледа и от бесните движения на Жожо напред-назад така им се завил свят. Хванали се за оградата и рекли:

– Ох, тоя Жожо така бързо се движи, че направо нищо не може да се види. Той е като един електрон.

Душко казал:

– Дръжте се за оградите! Дайте да пробваме пак да видим какво става с децата.

Хванали се, загледали се и какво да видят: нещата не били никак добре. Светлинките на едното дете се нахвърляли върху светлинките на другото, впивали се в него и се опитвали да пробият дупка и да изсмучат цялата енергия. Светлинките на другото, обратното, хвърляли се напред, мятали се като едни глави на лами, впивали се в енергията на другото дете и се опитвали да я изсмучат. А Жожо подскачал отстрани и се опитвал да ги раздели на разстояние, но ламите дори от разстояние спускали главите си и се опитвали да се впият една в друга.

Душко се затюхкал:

– Разбрахте ли защо хората са толкова агресивни един към друг? Защото се опитват да си взимат енергията. Който успее да вземе на другия енергията, се чувства по-силен и по-голям, и по-важен. И затова винаги се опитваме ние да имаме превес в разговора, и затова винаги се опитваме ние да се наложим. И затова има войни в света – защото тия, дето нападат, искат да вземат енергията на другите, дето вече са победени.

– Охо, стана много скучно! Айде да ходим да си играем! До войната в Близкия изток стигнахме, още малко ще изучим и семейните проблеми.

В тоя момент Жожко се върнал задъхан.

– Тия деца ме уморяват страшно много. Уж ходя само да ги разтървавам, а като се върна, съм уморен.

Бонбончо му разказал:

– Ние ви наблюдавахме с разфокусиран поглед оттука. Децата, които разтърваваше, имат глави като на лами. Докато се бият, всеки се опитва да се впримчи в другия и да му изсмуче енергията, ама и на тебе ти я взимаха, докато се бореше да ги смириш.

Жожо рекъл:

– Не знам какво ми взимат, ама така се уморих, че чак се изпотих. Я да седнем да си починем, да си пийнем по един сок от портокал!

Докато седели и си пиели сок, изведнъж забелязали, че в ресторантчето сервирало едно момиченце. То било малко потиснато, прегърбено, тъжно. През цялото време от бара майка му го гледала страшно злобно и го следяла с поглед. От притеснение то ту бутало някоя салфетка на пода и тогава майка му изпращала отровни погледи към него, ту бутало някаква вилица и баща му, който влизал точно в този момент вътре, го поглеждал злобно. После майката взела разярено нещо да му крещи и го заблъскала пред себе си, а момичето казвало: „Съжалявам, съжалявам!“. Обаче майката продължавала да го тормози и бащата се развикал. Момичето побягнало.

И тогава изведнъж момичето така се ядосало от това, че го тормозят, че започнало да ги замерва с разни торти и пасти. Станало голямо мазало.

Естествено, сещате се, че Буболечо-Клечо се опитвал все да застане така, че да бъде уцелен напълно случайно, по възможност – в устата. Отворко крещял като бесен, че новият му костюм бил изцапан и какви са тия простаци с простаци. Бащата и майката крещели на момичето и настанала една голяма какофония.

Но Душко и Бонбончо разфокусирали погледите и се опитвали да видят какво се случва. И това, което видели, било, че всъщност тия родители така били изсмукали детето, така били изсмукали енергията му, че направо го били омаломощили и то, горкото, вече едва се движело и в неволята започнало да се съпротивлява. И започнало да прилича на тях – да става такъв насилник, дето да тормози и да малтретира.

Бонбончо казал:

– Това сигурно, като стане голямо, ще стане същото зло като майка си и баща си и така ще си тормози децата. Освен ако не вземе да се събуди.

Душко попитал:

– Как може да го събудим?

Бонбончо отговорил:

– Ние сме деца, не можем да събуждаме. Трябва някой голям да дойде и да го събуди. Някой добър, който има много любов в себе си. Айде да го извлечем тоя омазания, че ще стане 200 килограма и няма да може да си играем.

През това време те си фокусирали погледите и лека-полека почнали да отстъпват назад. Подсвирнали на Жожката, подсвирнали на Отворко – само с Буболечо имало малко затруднение. Но общо взето, успели да се изнесат на заден.

В заведението летели столове, чаши, всичко останало, защото родителите и детето се опитвали всеки на всеки да вземе енергията и всеки искал да победи. И този, който победял, щял да осмуче другия. За съжаление, шансът детето да победи бил доста малък.

Седели си отвън двамата приятели Бонбончо и Душко, гледали се и не можели да повярват как другите трима са станали на абсолютни прасета, увъртени до ушите. Чудели се защо те са си чистички. Буболечо-Клечо се оплаквал:

– Ето, вие сте си чисти и сега ще се приберете вкъщи, майките ви няма да се карат. А аз ще пострадам! Не стига, че ме доведохте в тая сладкарница, ами ме зарязахте в центъра на битката, та на мен да ми се карат след това. А вие си седите чисти-чисти! Да знаете, че ще кажа на мама. Ще ѝ кажа: „Те ме подведоха, мамо! Заведоха ме, сложиха ме там и после се скриха отстрани и останаха чисти“.

Отворко мърморел:

– По-добре ѝ кажи, че са се скрили зад тебе, ама ти, като си толкова голям, отзад е бил достатъчно голям завет, торта да не премине. А още повече устата ти, докато стои отворена, не чисти, ами стерилни са щели отзад да си останат.

– Ако искаш да знаеш – казал Буболечо-Клечо, – когато ние упражняваме власт върху другите, им взимаме енергията, а ти в момента ме тормозиш и искаш да ми вземеш енергията. А аз няма да я дам, защото сега точно си я хапнах. Толкова тортички изядох, че нямам никакво намерение да си ги похабя за един със злобни забележки като теб, дето само се заяжда.

Отворко рекъл:

– Е, хубава работа! С тия вашите енергии сега съвсем се побъркахте. Вече човек не може да си се позаяжда на спокойствие. Ще вземете да кажете, че не ви е приятно, и току-виж сте ме накарали да спра.

А Душко:

– Да ти кажа честно, като се заяждаш, ти наистина взимаш на другите енергията и им подронваш самочувствието, и ги правиш нещастни. Те се чувстват едни уморени и тъжни. И само защото си ни приятел те търпим, ама това не ни е приятно. Измисли си някакъв друг начин, разказвай вицове.

Отворко се заинтересувал.

– Добре, но само мръсни.

Децата казали:

– Мръсни, чисти, каквито искаш разказвай, само не ни тормози.

Отворко се усмихнал.

– Знам два, сега веднага ще ви ги разкажа: за Чапай и Петка и Анка Картечарката.

Душко бръкнал в джоба, извадил две тапи, сложил ги в ушите си дискретно и казал:

– Слушам с голям интерес.

Другите деца разбрали тактиката. И те дискретно си сложили тапи в ушите, следели устните на Отворко-Мърморко как се мърдат, как ръцете му подскачат настрани, как пада на земята, лази, мята се нещо, прави се, че се взривяват бомби, че стрелят в него, и най-накрая, когато той зачервен и изпотен се изправил, много доволен от всички мръсотии, които успял да каже, децата леко извадили тапите и казали:

– Много интересни вицове знаеш. Браво! Ще ни разкажеш ли пак?

А Отворко това и чакал.

– Да, още два имам.

При което, естествено, се сещате, че тапите веднага били сложени. Отворко се напсувал на воля, ама с цяло гърло, казал всички мръсни думи на земята, за които се сещал, поне по три пъти, след което децата извадили тапите и всички щастливи продължили нататък.

Отворко се чувствал олекнал – по един такъв начин щастлив, по един такъв начин изразил се, по един такъв начин съобщил се и казал:

– Ей, деца, наговорих се на толкова глупости, че сега цяла седмица може да ми викате само Кротушко.

Децата го погледнали преценяващо.

– Я помисли нещо друго! Кротушко чак…

А Отворко:

– Наговорих се, наприказвах се, намърсувах се, нацинизмих се, напсувах се, та се отпсувах, и сега вече мога да си кротувам цяла седмица. Даже ако искате и за вашите енергии можем да си говорим, че не ми пречат. Я да видим някоя случайност няма ли да ни се случи!

И в тоя момент се оказало, че случайността наистина се е случила. Покрай тях бил минал екип на телевизията, който напълно случайно заснел вицовете на Отворко, както и щастливите лица на децата, без, естествено, този екип да схване, че те имали тапи в ушите… и настанала една голяма тишина.

Как Душко можел да обясни на майка си, че щастливото му лице не било защото чува вица, а защото има тапи в ушите? Бонбончо какво да кажел на майка си и татко си, които само по една дума от вица на Отворко да чуели, цяла седмица нямало да го пуснат да излиза от вкъщи. Отворко самият бил загубил ума и дума, защото колкото и мръсотии и простотии да си говорел по принцип, тоя път бил прекалил отвсякъде.

Единствено Буболечо-Клечо, може би, защото бил нахранен и най-добре в реалността, отишъл при хората с камерите и казал:

– Момчета, станала е грешка. Изтрийте записа с добро!

Хората с камерите били толкова смаяни от вицовете, че просто не знаели какво да кажат, а Буболечо-Клечо продължил:

– На това момче Отворко, което виждате, татко му е… – и на ухото им споменал кой е таткото на Отворко. След това казал: – Така че по-добре изтрийте касетките!

Журналистите мислили, мислили, извадили касетките, дали ги на Отворко-Мърморко и му казали довиждане.

Отворко гледал смаян.

– Кой им каза, че е баща ми, бе? Да не им каза, че е И.ТИ. или някой от Марс, та така доброволно си дадоха касетките?

Душко предположил:

– Сигурно им е казал, че баща ти е главорез, садист, мутра или някой такъв с калашников или със снайпер, който е на отсрещния покрив.

Бонбончо добавил:

– Не, не, сигурно му е издал, че майката е снайперистка и седи отгоре и ги цели в челата със снайпера.

Буболечо-Клечо се засмял.

– Не бе, хора, не им казах така.

Отворко попитал:

– Да не си взел наистина да кажеш кой е баща ми? Той, човекът, ще потъне от срам, ако се разнесе мълвата.

Буболечо-Клечо поклатил глава.

– Въобще не ми е хрумвало!

А Бонбончо:

– Сигурно им е казал, че баща ти е производител на отровни бойни вещества, които чрез наплюване се предават до десето поколение.

И Жожи:

– Не, бе, сигурно им е казал, че баща ти е с едно торпедо в джоба, което при вида на журналист се изстрелва и взривява всичко, включително и камерата му, на части.

Буболечо-Клечо ги погледнал смаяно.

– Ама вие сте много луднали! Казах им, че баща ти е добър човек и ще умре от срам, и те ми върнаха касетките.

Децата притихнали. Бонбончо казал:

– Ти си гений бе, Буболечо! Никога нямаше да се сетим с добро. Аз лично дори си мисля, че нямаше да посмея въобще да отида при тях.

Жожко рекъл:

– Аз категорично бих заложил на баща, който е опасен. Грам не би ми хрумнало да им предложа версия с добър баща.

Отворко се замислил.

– Той… не че моят е най-добрият, но и да беше, със сигурност и аз нямаше да им кажа точно това.

Буболечо-Клечо казал:

– Важното е, че работи. Върнаха ли касетките? Върнаха ги. Айде сега друг път, ако обичате, Отворко разказва вицовете само с движение на устата, без звук, а ние му се усмихваме, без тапи в ушите, така че и да мине камера, да няма после компромати.

Така децата разбрали, че всъщност, ако някой ти намери слабото място, после може да те изнудва и да ти взима енергията. Ако тия с камерите били мръсници и им били намерили слабото място – например ухиленките им физиономии на вицовете на Отворко си били направо слабо място, и ако им размахали касетките и им кажели: „Я сега изметете улицата, иначе ще я покажем на вашите!“, най-вероятно децата щели да изметат улицата. Ако им кажели: „Айде сега ходете да ни измиете колата!“, най-вероятно и колата щели да измият.

Тогава Бонбончо заявил:

– Виждате ли каква случайност ни се случи неслучайна: да разберем какъв е механизмът да ти взимат енергия. Първо някой идва при тебе и ти се прави леко на безобиден или на приятел. Ти така леко се отпускаш. После той ти намира слабото място и веднага ти съобщава факта, че си в опасност. Неусетно ти подкопава увереността, че си на прав път, докато не започнеш да гледаш от неговата гледна точка и вече си му в ръцете. След това може да си черпи, колкото си иска от енергия ти и да те разиграва като маймуна, докато станеш луд.

Отворко погледнал към Жожко.

– Жожко, нали е ясно, че си ми приятел? Както си се разсветил, сега ще ти кажа, че си в опасност да изядеш един шамар зад врата от мене. А сега вече, като знаеш, че си в опасност, ако обичаш, нека да ти се подкопава увереността и да започнеш да ми даваш енергията – и аз да светна като тебе.

Бонбончо рекъл:

– Не е толкова просто, бе! То, ако беше толкова просто, аз щях да ти шибна един зад врата! Да, ама не става така. Трябва постепенно хитро и коварно да го направиш, така че човекът да се изплаши и да се предаде. Аз познавам един, дето го прави – на съседката мъжът ѝ. Той така я работи – уж ѝ е приятел, уж това и онова, ама тя по цяла вечер му реже едни салатки, пък му ги подрежда, пък после ракия, пък после недоволен… Най-накрая тя едва диша и ходи, а той, доволен, червендалест и дебел, седи и си гледа мачове по телевизията.

А пък Душко казал:

– А нашите съседи не са така. Нашите съседи много се обичат. Мъжът си гледа жената и ѝ се радва и тя си е здрава и щастлива, жената си гледа мъжа и му се радва и той си е здрав и щастлив. Според мен те доброволно си дават енергия, не си я крадат.

Децата се зачудили.

– Сигурно ние сме толкова щастливи деца, щото си даваме енергия, а не седим да се бием. Ако бяхме някакви простаци, щяхме да сме се изтрепали.

Буболечо-Клечо пояснил:

– Ами ние си имаме един простак само и затова няма как да стане бой. Но ако ни бяха двама отворковците, за съжаление, щеше да стане така. Но като е един, не може да се развихри и ние не го оставяме.

Отворко не бил доволен от тия разговори и казал:

– Ами само глупости днеска! Я да вземем да си лягаме вече.

Буболечо-Клечо предложил:

– Дайте да ходим да погледаме ягодките. Много добре ми се отразяват ягодки, които са гледани от вас. Погледайте ги, погледайте ги, ама докато ги гледате, ръцете – отзад! Да не се обърка някой да си вземе. И после ще си хапнем и след това ще си легнем.

Отишли те при ягодките, погледнали Буболечо-Клечо, предложили му те да го погледат него и после да му изядат ягодките. Той не се съгласил. Предложили му да погледат ягодките и да ги изядат по равно – не се съгласил. Предложили му да не му предлагат нищо и седнали и се наяли всички с ягодки.

И така, децата доволни отишли и си легнали да спят.

Душко, Буболечо, Бонбончо, Отворко и Жожо решили да станат известни археолози. Какво правели според тях археолозите?

Отворко казал:

– Ако искате да играем на археолози, трябва да си купим вино, да си полеем дрехите и да си пожабурим малко устите. Естествено, внимавайте да не глътнете, че после ще ни се обърка приказката. И като смърдим и дъхтим на вино – прокиснало по възможност – и не се бръснем, ще заприличаме на археолози.

Бонбончо избухнал в смях.

– Какво да си бръснем? Освен да си обръснем главите, друго за бръснене не виждам. Пък и дали всички археолози са такива, каквито ги описваш?

Отворко отвърнал:

– Е, добре, ти, като знаеш да играеш на археолози по-добре, кажи твоя начин.

Бонбончо рекъл:

– Взимаме мотички, взимаме търнокопче, взимаме триколка – от бригадирските колички на дядо – и отиваме на разкопки.

Душко се притеснил.

– Ама ти какво, иманяри ли ще ни правиш? Ще ни приберат в затвора! Отворко поне в изтрезвителното щеше да ни прати, а ти – направо в затвора.

Буболечо-Клечо казал:

– А пък аз знам как се играе на археолози.

Всички деца наострили слух.

– Е, как се играе?

Буболечо продължил:

– Взимаме 2 яйца, непълна чаша захар, половин чаша олио, непълна чаша прясно мляко, едно пакетче ванилия, връхчето на една чаена лъжичка бакпулвер, брашно на око. Бъркаме здраво и печем във фурната. След като се изпече, го нарязваме в различни причудливи форми, които любезно скриваме из околните места, и после с помощта на компас ги откриваме.

Душко попитал:

– И най-вероятно ги изяждаме, нали?

Буболечо-Клечо кимнал.

– Е, за какво ще е целият този труд, ако вземем, че не ги изядем? Естествено, че ги изяждаме!

– Буболечо, ама то много дълга игра ще падне така. Няма ли някоя по-неящна версия?

– Аз така я знам на археолог! Който има други идеи, да си каже.

Жожката се намесил:

– Аз, да ви кажа, имам страхотно предложение. Отиваме при майката на Душко – нали я знаете каква е добричка? Като ѝ се завъртим на пръсти, на пети, повъртим очите на осмици и ѝ кажем: „Може ли, може ли да си играем на археолози? Ама трябва да ни метнете на ванчето и да ни закарате до града Олимпия“, и тя ще каже „Да“. И ние отиваме в града Олимпия и какво мислите, че правите там: руини, руини, руини… Но ние – не, няма да им се дадем на тия руини! Хич даже няма да им се дадем, а ще отидем на голата поляна, на олимпийския стадион. Ще намерим сред поникналата трева трите единствени малки плочки, педя на педя, които показват, че някога е имало стадион, ще се подредим до тях и ще побегнем като диви сърни по стадиона – от единия край до другия, – и който победи, ще бъде Археолог на годината.

Буболечо не разбирал.

– Ама защо само три? Ние сме петима.

Жожката го погледнал.

– Като те гледам тебе, няма смисъл от плочка. А като погледна и Душко, направо са си знаели тия гърци колко плочки да оставят. Вие можете отстрани да гледате.

Душко казал:

– Това добре, ама не знам дали мама ще ни закара, а и ако ни закара, то няма да е веднага, пък ние можем още сега да си поиграем.

Другите го погледнали.

– Е, хайде, всички предложихме, предложи и ти, Послушко, как да играем!

– Знам как може да стане много бързо. Обаждаме се на дядо ти, Жожо, щото той така или иначе се чуди какво да прави, и заминаваме с него към Историческия музей.

Децата помислили няколко секунди и единодушно решили, че идеята била много добра. Обадили се на дядото на Жожо.

– Дядо, имаме домашно от училище, което можем да напишем само в Историческия музей, но е за утре.

И дядото какво да прави – нали бил добър, пък децата искали домашно да пишат, пък той можело ли да не помогне – взел едно такси, натоварил петте дечица, които се търкаляли отзад като морски свинчета през целия път до музея, и заминали.

Пристигнали в Историческия музей. Всеки имал различни предпочитания. Някои предпочитали римската история, други предпочитали прабългарската история, някои предпочитали царската история. Никой нямал интерес към османското робство – може би по разбираеми причини, – но така и не успели да постигнат споразумение за кое да пишат.

Дядото бил много объркан как така домашното не било конкретно. Бил сигурен само, че е добре да действат по-бързо. Той им казал:

– Деца, ще седна тук, на входа, в билетния център, а вие, моля ви се, с тетрадките си – газ! – отивайте да си пишете домашните и след час да се връщате, защото трябва да се прибираме, че родителите ви ще се притеснят.

Децата само това и чакали. Погледнали се и Жожо казал:

– Няма какво да мислите! Така и така ще го играем археолози, всеки да ходи да си копае на неговата поляна. Чао! – И заминал.

Хукнал Жожо с бясна бързина да гледа етнографска изложба на български народни носии – с цветенца, без цветенца, с гайтани, без гайтани, с бели ризи, без бели ризи, с цървули, с вълнени чорапи. Какви ли не чудеса и калпаци имало! Много било забавно.

Седял и се заливал от смях. Само си представял как можело някой да се издокара в тия дрехи и директно сядал на земята и започвал да рита. А като стигал и до мустаците, дето били дълги и завити по една педя в разни причудливи форми, просто избухвал в смях. Много смешни им били гегите и ямурлуците, и всичките им чудатости, които имали, и торбичките, дето носели. Така Жожката неусетно се бил замотал по разни тоалетчета.

В този момент Отворко, който обикалял нервно напред-назад, защото всичко му било кисело, и все си намирал някой турист, с когото да се заяде, стигнал до етнографската част. Видял различните дрехи, носии, бижута, видял Жожо да се залива от смях и рекъл:

– Я марш оттука, бе! Аз съм по тоалетите. Я ходи да си намериш спортни съоръжения от 15 век или отпреди Новата ера щанги направо да си намериш! Айде, марш, марш! Всеки си има тема. Аз тук ще си седя и ще гледам как да се направи човек конте, ако е роден например преди 300 години. Айде в спортния сектор! Прави място!

Жожката така или иначе вече бил разгледал – нали бил бърз – и мило рекъл:

– Абе, Отворко, ако не ти бяхме приятели, как щяхме да те бием… Ама сега, нали си приятел, ще ходя да си потичам из някой друг етаж – и хукнал доволен.

А Отворко заставал пред всеки един тоалет, правел различни причудливи физиономии, представял си, че се е облякъл и се разхожда с тях – абе, голяма картинка бил отстрани!

В това време другите не се мотаели. Буболечо-Клечо бил застанал пред едни гигантски глинени съдове от времето на славяните, в които те най-вероятно са събирали зърно, вино, мед и всякакви други неща. Големи били тези делви, по-големи от него. Но нямали подходящо дъно, че да стоят прави, ами ги били подпрели. Чудел се той: как ли са стояли? Или по двама души са стояли да ги крепят? Защо са нямали плоско дъно, ами отдолу – остри като шило? Много глупава работа! Гледал, гледал и не можел да разбере: кой нормален човек ще направи делва, дето отдолу да е остра и да не може никога да я сложиш да стои права? Както и да я сложиш, все ще падне да се разлее.

Докато седял и мислел, покрай него преминал с кротка походка Душко и споделил пътьом:

– Ако се чудиш за делвите, да ти кажа да спреш, че ще си изхабиш калориите, дето си изял преди малко от задния джоб. Нали знаеш, че тук не се яде? Всички чуха как ти шуми хартийката, че и камери снимат. Остава сега дядото на Жожо да го смъмрят заради тебе.

Целият омазан в трохи, Буболечо-Клечо казал:

– И как разбра?

Душко отговорил:

– Ами ей там, във витринката се погледни и ще разбереш. Според мен и от космическа станция биха разбрали.

Буболечо се усмихнал.

– Ей, много си умен бе, Душко! Като си толкова умен, я кажи за делвите – що такива остри са ги направили?

Душко казал:

– За да ги набиват в мека почва или пясък при транспортиране. Остри са, защото те са стояли забити – заровени, за да са на хладно. По-точното наименование на тези, пред които стоиш, е амфори.

– Леле, колко интересно! – и Бубулечо продължил в захлас да разглежда всякакви менци, печки, огнища, съдове за готвене, съдове за печене на жар, пещи, лопати, с които се мятало в пещта яденето.

Въобще било много интересно. Видял маши за бъркане в огъня. Страшно много работа за разглеждане чакала Буболечо-Клечо.

А нашият Бонбончо къде мислите, че бил отишъл? Бил се отправил да разглежда какво се е случвало преди българската държава. Всички били чели за българската държава, за хан Аспарух, за хан Крум, за хан Ала-бала-трала-мала. Чели били те, чели, ама преди това, а?... какво било?

Отишъл той да разглежда тракийски гробници, а те от красива по-красива, пълни със злато и накити, пълни със скъпоценности – толкова богати, колкото и египетските гробници били по това време. Траките явно съществували и били в разцвета си едновременно с шумерите и египтяните.

Тогава навсякъде бил изрисуван Орфей. Орфей пеел, Орфей свирел, омайвал животните, омайвал хората – много красив бил Орфей. Той бил свят, както Мойсей – за юдеите. Оказало се, че и Мойсей, и Орфей били ходили в Египет да се образоват и двамата се върнали после по земите си да учат хората на добро. Единият на мъдрост, другият – на любов.

Докато Бонбончо се забавлявал с траките и изучавал колко съвършени неща били правили те и колко нескопосни били след тях всички останали, и как и до ден-днешен трудно някой можел да направи толкова красиви предмети, Душко достигнал до една малка зала, в която прочел: „Цивилизация без име“. Казал си: „Ей, какво става тука?“.

И изведнъж прочел, че тази цивилизация е живяла 8500 години преди нас, което правело близо 2000 години преди всяка друга: преди шумерите, преди вавилонците, преди юдеите, преди египтяните, преди траките – преди всичко друго на Земята. И у тези хора той намерил страшно красиви неща – глинени плочки с писменост, истински календар, съдове, златни предмети. Всички смятали, че хората са почнали да обработват златото съвсем късно, а изведнъж се оказало, че някой е познавал златото и го е ползвал.

Душко се развикал спонтанно:

– Приятели, приятели!

Както се досещате, алармата на музея се разпищяла. Веднага дотичали чичковци полицаи и уредници, видели пищящо дете и решили: „Кой? Къде? Какво?“. Те си мислели, че някой нещо е направил – все пак това била най-ценната зала. В целия свят нямало по-ценна зала. Такава зала, с толкова древни съвършени неща никой не бил и сънувал. На тези земи, на Балканите, била живяла тайна цивилизация.

Децата, естествено, чули алармата, чули и Душко как се оправдава с полуписклив разплакан глас, който преминавал в леко хлипане. Дотичали при него, опитали се да помогнат – разбира се, отнесли караниците на полицаите и на уредниците, защото Душко така или иначе не бил подходящ да му се карат, какъвто бил тъничък и добричък. Уредниците и полицаите, като се уверили, че всъщност всичко е наред и няма повод за безпокойство, си тръгнали.

Душко само им сочел с пръст и хлипал. Отворко рекъл:

– А млъкни, бе! Не можем да чуем нищо.

– Какво искаш да чуеш? Не виждаш ли, че е за гледане? Я се огледай и чети! – прекъснал го Бонбончо.

Буболечо-Клечо отишъл, дал една мечешки голяма прегръдка на Душко и казал:

– Спокойно бе, приятелю! Ето ти една шоколадова вафла, хапни си, ще ти мине.

Душко го погледнал съкрушен.

– Само с шоколадова вафла остава да ме хванат тука и с шут ще ни изкарат. Скрий го веднага! Сигурно на камерите сега има залепени трима полицаи да гледат какво правим.

Буболечо веднага скрил вафлата от притеснение да не дойде някой да му я вземе, защото нямал други провизии – бил тръгнал крайно неподготвен към този музей. Във всяка зала, като хапвал по едно нещо, и ето – вече бил стигнал до най-древната зала само с една вафла в джоба.

Децата разгледали, за да видят къде се намират. Душко обяснил:

– Вие разбирате ли какво гледаме? Преди въобще да е имало цивилизация по другите места, тука хората са имали календар и писменост. И тука вижте какво показват: 22 от знаците на тия прапрахора, които са живели 2000 години или 3000 години преди египтяните, преди юдеите, преди другите цивилизации. Имали са азбука. Вижте, голяма част от йероглифите са дошли от тая азбука, както и юдейската азбука е дошла от там. Това не е ли странно?

Децата гледали и казали:

– Добре де, ама как се казват тия?

Естествено, всички се чудели как се казват, ама те се казвали… никак си не се казвали. Нямали си име. На няколко от местата пишело „Първите“. И какво значело „Първите“?

Както и да е, тия, дето си нямали име, а се казвали първите, се оказало много интересно, че някъде към 5000 г. преди Новата ера изведнъж изчезнали. Със сигурност изчезнали 1000 години преди всички останали. И 1000 години на тези земи никой не бил живял – никой, нищо, нямало следи от човешки живот.

Душко-Послушко казал:

– Вие знаете ли как са сигурни, че не е живял никой тука?

Буболечо-Клечо отговорил:

– Естествено – не са намерили никакви съдове. Няма съдове – няма хора.

Душко кимнал.

– Абсолютно си прав! След като тези хора, които са били в разцвета на цивилизацията си, имали са най-хубавите писмени знаци, изключително изящно златно изкуство, съвършени са били в отношенията помежду си, защото не са познавали оръжията и войната – тези хора са живеели в мир, – как така изведнъж са изчезнали оттук? Просто са се изпарили?

Бонбончо го погледнал.

– Ти знаеш ли, че те наистина са се изпарили? Защото не са и умрели – не са намерени гробовете им, не са забелязани да се изселват. Просто са се изпарили.

Душко посочил.

– Това, което пише, е, че преди да изчезнат обаче, са си разрушили светилищата и са изгорили всичко. И после са изчезнали.

Буболечо-Клечо казал:

– Абе, както и да го гледате, това не е вода, та да се изпари. Това са си хора – как така ще се изпарят? Къде ще отидат?

Мислили, мислили дълго, след което, като не измислили нищо, решили да разгледат колекцията. А колекцията си я бивало. Имало всякакви квадратни плочки с разни знаци, кръстчета, квадратчета, разни триъгълничета. Те въобще нищо не разбирали от тези знаци, но им било приятно да ги гледат. Действали им успокоително и сякаш отдалеч познато.

Най-накрая Отворко казал:

– На мен тези находки ми харесват.

Другите рекли:

– И на нас.

И Отворко:

– Тогава най-естествено е просто да си ги вземем.

Душко го погледнал напълно смаян.

– Отворко, понякога си мисля, че както грамофонът прескача на надраскано, и на тебе нещо ти прескача вътре. Как ти хрумна да си ги вземем? Ти представяш ли си какво ще стане? Ще се появим по всички световни телевизионни канали. На първа страница ще показват: „Малки престъпничета, които се опитват да плячкосат музей, подведени сигурно от някоя разбойническа банда“. До края на живота си няма да можем да се изчистим от срама.

Отворко рекъл:

– Заради тебе го казах, бе, за да те проверя колко дълго време ще говориш. Ама тоя път вече съвсем ми счупи рекорда – петминутно изречение без поемане на дъх.

Отворко обаче погледнал леко хитро и добавил:

– Ама докато седеше и се задъхваше, да ти кажа, аз съвсем сериозно си мислех, че трябва да си ги вземем.

Душко леко се зачервил, но Отворко казал:

– Като ги снимаме, бе, като ги снимаме! Разрешено е, питах. Можем да си ги снимаме с телефоните и после вкъщи на спокойствие да си ги разглеждаме и да си ги сравняваме. Може да ги сравняваме с другите знаци, да открием кои са еднакви с еврейските, да открием кои са еднакви с Линеар А (това е от критската цивилизация), да открием кои са еднакви с йероглифите. А може да открием и общите с глаголицата. Нали знаете, че глаголицата е направена точно като са ползвани и тия знаци?

Всяко от децата извадило телефона и като почнало едно щракане: кой снимал азбука, кой снимал на Буболечо задния джоб на дънките, кой къде снимал не било ясно, но големи неща се наснимали. Изложба можело да се направи на най-причудливите снимки. Имало всичко снимано – от тавана до пожарния кран.

Децата, доволни от археологическата си дейност, тръгнали. Отишли при дядото на Жожко, който вече бил леко притеснен, след като уредничката на музея лично дошла да му се накара какви деца е довел тука и това да не било панаир, и той какво се бил разположил като пет пари в кесия до входа, без да следи децата, ами целият музей бил станал на крак, за да седи и да опази историческите ценности.

Дядото бил много засегнат, защото знаел, че неговите деца били много кротки и по никакъв начин не били способни да притеснят някакъв музеен експонат, камо ли пък уредничка, и се опитал да обясни, че става въпрос за други деца. А тя казала:

– Господине, тука на три дни влиза един човек. Надали ще сбъркаме единствените, влезли в музея, с някакви, дето не са влизали.

Както и да е, качили се на едно такси, търкаляли се вътре като папагали, цвърчали, пищяли, направили всички неща, дето правят папагалите в една клетка – ако се сещате за какво намеквам, – и пристигнали.

Обаче били много нетърпеливи. Измили си ръцете, хапнали малко и решили да свалят снимките. За съжаление, това отнело много време. Обаче, когато накрая подредили снимките на символите, уцелени по-скоро случайно между другите снимки, решили да потърсят в интернет, за да видят какво всъщност са извадили. Търсили, търсили из интернет, търсили, търсили, докато станали очите им като на оксиженисти, които дълго време са заварявали, без да си сложат предпазната маска.

В тоя момент влязла майката на Душко. Тя принципно била добра жена, от всички била най-добрата. Не като майката на Отворко, която се карала, когато децата дори леко сбърквали нещо.

Не и като майката на Бонбончо, която постоянно била заета с някакви интересни неща и им намирала работа и ги карала да правят разни чудновати дейности.

Не, майката на Душко била различна от другите майки. По нищо не приличала и на майката на Буболечо-Клечо, която постоянно сервирала салатки, супички, люти чушчици, лютенички, манджички, десертчета, тортички, шоколадчета, сокчета, винце и други разни работи, крайно неподходящи за деца. Тя била толкова заета да сервира, че през цялото време не можела да разбере има ли деца, няма ли.

И така, майката на Душко, както споменах, била различна майка. Дори не била като майката на Жожката, която постоянно карала ролери или играела тенис на корт в хола, или пък вдигала гири, или правела лицеви опори, или въртяла колело, или тичала по една пътека.

Не, тя била различна. Тя дори можела да ги закара до Олимпия, ако те я помолели в случай на нужда.

Но дори майката на Душко понякога ставала тъмна като облак, когато видела детските очи червени. Тя се хванала за кръста, погледнала ги строго и настанала тягостна тишина. Искала да започне да им се кара, ама нали била майка на Послушко, а не на Отворко, сърце не ѝ давало.

Децата виновно се опитвали да изключат компютъра в движение, да изтръгнат контакта му с крак. Всеки пробвал различна техника: кой да изключи монитора, кой компютъра, кой щепсела от контакта, кой да изскубне мишката – кой каквото можел се опитвал да направи там, че да не си личи откъде били тези червени очи, но неуспешно. Освен че мониторът политнал и се наложило Буболечо-Клечо с тяло да го предпази от разбиване, след което си дръннал дупето и шкембето на пода.

Както и да е, станало ясно, че трябвало да има разговор. Децата, както се досещате, избутали лека-полека напред, кого мислите... Душко! Нали си му била майка, да се оправял.

Всички се скрили отзад в една редица, все едно щели да играят на някоя игра, ама нà! Някои стърчали малко повече настрани, някои нависоко. Най-накрая Душко аха да се осмели, отзад Буболечо-Клечо го ощипал силно и Душко казал:

– Ох! Мамо!

Майката попитала:

– Какво?

След което последвало второ ощипване и се чуло:

– Ах! Мамо!

А майката:

– Душко, защо са ви такива очите?

След което последвало ръгване в ребрата и се чуло:

– О!

– Какво „О!“?

И тогава настанало едно настъпване от Буболечо-Клечо по крака на Душко, след което той казал:

– Ай-ай-ай-ай! – и заподскачал към майка си, метнал се на врата ѝ и айкал.

Майката решила, че той иска да ѝ се извини, а него просто така го болял кракът, че бил готов да се увеси като маймуна на клон на каквото и да било пред него, само да му мине.

Майката гушнала Душко.

– Кажи бе, маменце, как успяхте да ги направите тия червени очи? Как бе, милички? Нали сте ми приятели, нали сме се разбрали колко е опасно с тоя компютър? Защо не отидете сред природата, в някой музей? Нещо в главата да ви влезе. Ами все на компютъра…

И в този момент Отворко изскочил от индианската нишка и казал:

– Бяхме в музей! Развихме главата! Напълнихме я с нови знания! Знаем страшно много неща.

Майката била малко изненадана, а Жожо добавил:

– Моят дядо ни придружи, докато ни преследваше вътре, а… – и замлъкнал леко. Точно щял да каже, че охраната на музея ги преследвала, ама се усетил, че това не било подходящо обяснение, и спрял някъде дотам.

Буболечо-Клечо, за да замаже работата, се наложило да каже:

– Дори глинените съдове разгледахме! Дори менчетата! Можем да ви обясним как да си сготвите по самобитен начин на полянка храна, да си направите огнище и огън. И дори можем да ви го изядем сготвеното.

Душко погледнал майка си и казал:

– Мамо, намерихме безценни съкровища. Не ги дават по телевизията и ги държат в тайна, незнайно защо. Но из цяла България, във всичките исторически музеи, имало още и още такива от преди 8500 години. Когато никъде по света, на цялата Земя не е имало цивилизация, точно тук, където ние живеем сега, е имало цивилизация. Нещо се е случило с тия хора, нещо е станало, защото те просто са си тръгнали. В музея пишеше, че някакви седем звезди – Плеядите – като се подредили в редица, и станало такова нещо. Пишеше и че те били от съзвездието Орион, ама не стана ясно какво значи това.

Майката се замислила.

– Чувала съм древни легенди, че имало такива хора. Те се били качили да живеят на Земята, понеже на света отгоре били дошли да живеят сенките. После си отишли отдолу. Тези хора били чисти души и на всяко поколение изпращали горе по един пратеник, за да помогне на сенките да станат чисти души като тях и да слязат при тях. Ама на хората, като им дойдел някой просветлен да им помага, пък вземели, за по-лесно, да го убият. И хич нямало напредък. А в скоро време отново май Плеядите ще се подредят и това, дето е отдолу, ще стане отгоре, а това отгоре – отдолу. И ще се обърка работата за невежите. Опитват се да ни помогнат. Ама ние сме обзети много от страхове. Не ми е съвсем ясно.

Отворко попитал:

– Е, кой пък я разказа тая легенда?

Майката отговорила:

– Не си спомням. Тя е много стара легенда. То не се знае дали въобще е истина.

Душко казал:

– Аз пък четох, че Орфей, когато имал любима жена – Евридика, а тя не знам защо отишла в Подземното царство при бог Хадес, също решил да отиде в Подземното царство и да се моли да се спаси неговата Евридика. И той слязъл през Дяволското гърло, през пещерата Дяволското гърло. Тая, дето цяла река влиза в нея с всичките трупи, дънери, боклуци, мъртви животни и се изсипва с грохот надолу, хиляди метри, и никъде в България тези неща не излизат. Били влезли в Дяволското гърло преди 30 години двама души. Слизали надолу и открили, че има поредни водопади, а след тях имало сифон, който всмуквал водата надолу. Но там те умрели и никой досега не е посмял да влезе вътре отново. Оттам Орфей бил слязъл в Подземното царство, при сенките-души, и оттам той излязъл. Той се е върнал от Царството на сенките и е донесъл знания, мъдрост и грижа за хората.

Децата видели, че вече били баламосали майката на Душко и тя била забравила защо им се е карала, та решили да ѝ се изнесат на пръсти и да отидат на гости на една друга майка, тази на Буболечо-Клечо, която можела да помогне за възстановяването на душевните им сили след причиненото стресиране.

Децата леко стъпвали и хоп! – попаднали в света на мистериите на майката на Буболечо-Клечо. От третия етаж миришело силно на ванилия и други аромати. И така, докато стигнали до апартамента на Буболечо-Клечо, на всичките сълзи им потекли от многото мерудии и подправки, които ухаели из целия блок.

Отворко рекъл:

– Как не са ви изгонили още, бе? Защо ви търпят?

А Бонбончо:

– Сигурно защото отдавна живеят в света на противогазите и хич не забелязват. Само стъклата им се изпотяват от тия подправки и трябва да си ги бършат с парцалче.

Буболечо-Клечо ги погледнал спокойно.

– Аз мога и сам да си го ям, не че държа да го споделям с още четирима, така че помислете.

Жожо сложил ръка на рамото му.

– Айде стига, бе, стига се заяжда! Айде давай на манджата да ходим, че целият свят ми е черен, нямам сили вече. Ще взема да стана един дроб и аз като вас, да не мога да мръдна.

Звъннали на вратата, а там грейнало лицето на майката на Буболечо-Клечо, която казала:

– Влизайте, влизайте, малки палачинчици! Влизайте, малки мармаладчета! Влизайте, малки шоколадчета!

Душко рекъл:

– Пу! аз да съм шоколадчето! Поне ще съм си отделно. Че палачинката трябва да се намаже със сладко и после да се навие на руло, та хич не ща някой да ме маже на някой друг и да ме навива на руло. Пу! съм шоколадчето!

Всички го погледнали неразбиращо.

– То това е метафора, бе! Тя не че си мисли, че си шоколад.

И Душко въздъхнал.

– Ама чакайте сега, аз не съм Отворко? Аз съм Душко. Все пак се очаква да съм и умен. Каква пак стана?

Отворко напълно спонтанно фраснал една на Душко, а той седнал на земята и ревнал. Децата много се възмутили.

– Отворко, ние сме приятели и не се фраскаме един друг ей така, щото някой ти е казал, че всъщност може би си малко по-глупав.

Отворко така се бил разпенил и зачервил, че добре, че се появила майката на Буболечо-Клечо с един димящ кекс, поръсен с пудра захар, който така замаял главите на децата, че те автоматично започнали да ядат. По едно време Отворко казал:

– Душко, извинявай! То това беше все едно с комар да се бия. Сега виждам, че си леко осакатен и размазан, но не съм искал. Не се сърди! Няма повече да те млатя така. Ти си ми приятел. Прости ми.

Буболечо-Клечо рекъл:

– Какво го млатиш, бе? Ти само го фрасна веднъж. Искаш ли да ти покажа какво значи да млатиш някого?

А Отворко:

– Не.

Буболечо-Клечо го погледнал строго.

– Добре. Ако пробваш още веднъж да удариш някого, да знаеш, че ще ти разкажа и покажа как става млатенето.

Отворко дъвчел кекс и говорел:

– Ай стига сте били толкова злопаметни! Фраснах му една, щото ми каза, че съм тъпанар.

Душко изхлипал:

– Не съм ти казал, че си тъпанар. Казах само, че все пак аз съм Душко. Нали се очаква да съм умен, да съм добър! А какво стана – станах и бит.

Жожо му се усмихнал дружелюбно.

– Айде да не преувеличаваш сега! Бит е, ако те хванем тука и те разкостим. Фраснал те е – фраснал те е! Виж, че съжалява, извинява се.

Отворко отишъл отново и казал:

– Душко, ти си толкова добричък, че ми е много мъчно, че те ударих. Виж, ако беше Жожо, може да си го удрям, да си го удрям… Нямаше да ми е толкова мъчно, щото той е държелив. Ама то ти душа под наем носиш – като те бутне човек с пръст, ще се разпаднеш.

Душко избърсал нос.

– Я стига, бе! Аз съм мъж! Ако искаш да знаеш, и аз мога да ти ударя една.

Отворко му подал ново парче кекс.

– Е, по-добре не се хаби.

Сдобрили се. Душко му простил, а пък на Отворко му станало мъчно, щото той толкова малко приятели имал – как въобще му било хрумнало да вземе да удари такова човече като Душко, дето било добро, добро същество. Покаял се, помолил се наум за прошка и приключили с кексчето.

Майката била направила сокчета, айрянчета, други напитчици – разни с лед, разни топли, разни във високи чаши, разни в средни чаши, в кани. Въобще производството кипяло, все едно щяло да се изхранва стадо бизони. Но тъй като бизони нямало, а имало само пет невръстни деца, то те се налагало да свършат работата на бизоните, омазани до ушите.

А майката на Буболечо-Клечо толкова била щастлива, че имало кой да яде, толкова била щастлива, че имало на кого да готви, че не спирала да произвежда. Била се превърнала в някакъв уред за производство на всякакви вкусотии. Децата се задръстили от храна. Вирнали кореми като много бременни жени, чак задъхани, подпрели си ръцете върху коремите и казали:

– Трябва да се спасяваме оттук, иначе ще се погубим! Млади ще си загинем, затиснати от храна. Трябва да излезем навън, сред природата, да потичаме, да се подвижим.

Всички погледнали Жожко и попитали:

– Къде ли е майка ти? О, как ни трябва!

Жожо звъннал по телефона и казал:

– Мамо, мамо, имаме нужда да ни помогнеш!

В тоя момент се чули изстрели: „Па-па-па!“. Всички деца замръзнали, а Жожо ги погледнал.

– На курс по стрелба е, спокойно.

Чул се отново гласът на майката:

– Къде си?

А той:

– При майката на Буболечо-Клечо.

В тоя момент се чули още десет изстрела: „Па-па-па!“.

– Е, как можахте да го направите? Сега с какво да ви изкарвам, с Бърза помощ ли? Идвам! – И затворила телефона.

След 10 минути на вратата се звъннало. Майката на Жожо била заедно с отбора по стрелба. Всичките мъже, строени в редица, били готови да изнасят задръстените от храна детски телца и да им помогнат да обикалят около блока и ако могат с бъркане с пръст в устата да повърнат това, което са успели да глътнат като гъски. Били въоръжени със салфетки, вода, търпение и добри сърца.

Децата така или иначе не можели да ходят, затова директно всеки си взимал по едно дете под мишница, но леко го притискал за корема с тайната надежда, че ще успее да повърне в синята кофа, която му били закачили на врата междувременно.

Някои успели, някои – по-трудно. В крайна сметка всички завършили най-накрая с едни дълги, продължителни и звучни повръщания, в които изкарвали такива количества несмляна храна – като цели картофи пържени, цели парчета месо, – все едно нямали зъби. Майката на Жожо казала:

– Ей, вас челюстите ви мързи да движите, докато ядете, какво остава за един истински спорт! Я сред природата след мен с маршова стъпка!

Буболечо-Клечо само погледнал и казал:

– Е, сега ни разката!

И така, на децата, заобиколени от майката на Жожко и няколко професионални стрелци, които вървели след тях, им се наложило да се насочат към следващата сцена на нашето действие – бурните, красиви поляни в планината, на които се очаквало те да спортуват, да се движат, да тичат, да дишат и какво ли още не.

Имало едно време петима приятели. Ведри дечица: малки, добри и невинаги чак толкова послушни. Те били много различни, а така добре си играели заедно.

Петимата се чудели какво да правят и решили да станат планинари. Жожо предложил:

– Аз зная къде наблизо има лифт.

Другите деца попитали невинно:

– Какъв лифт?

Жожо посочил.

– Ей тая планина виждате ли я?

Другите отговорили:

– Да!

И той продължил:

– Е, знам къде е лифтът, с който да я качим.

Децата се съгласили.

– Ами добре. Е, къде е?

Той махнал небрежно с ръка.

– Ей тука е, наблизо. Ще стигнем пеша.

Душко обаче веднага съобразил и казал:

– Жожо, знам го твоето „ей тука е“. Три часа ще ходим пеша само до лифта. Дай да си запазим силите за планината, а сега да отидем другояче.

Бонбончо се въодушевил.

– Е, няма ли например да си вземем мрежи за пеперуди, или да вземем разни експерименти да правим в гората, кошница за гъби.

Тук се включил Буболечо-Клечо замечтано:

– Леле, как обичам гъби със сос, запечени с масълце! Оо, и малко чубричка, ама съвсем малко, и отгоре да се сложи топено сиренце да се разтопи! И да се задушат около три минути и половина, след което може да се сервират на малки клечици, набоденки… и ти да си ги…

Жожката не издържал и го прекъснал:

– Ей, ти само докато се изкажеш за гъбките, и ни свърши времето за екскурзията. Буболечо-Клечо, бързаме!

Буболечо-Клечо се обърнал към Душко недоволен.

– Ама този все ме притеснява!

Бонбончо му се усмихнал.

– То и аз ще взема да те притесня, ако ни поразказваш още малко за гъбките.

Буболечо-Клечо се огледал, дори не си и помислил да пита нещо Отворко, защото пиперливият му език сигурно щял да го направи на салата, и децата се върнали към стария разговор.

Станало ясно, че в гората явно нямало да стане без родител и затова било по-добре да вземат някоя по-добра майка. Всички, естествено, погледнали към Душко и казали:

– Душко, дай да вземем твоята!

А Душко рекъл:

– Вижте, това, че аз съм най-добър, не значи, че моята майка е най-добра. Според мен трябва да вземем майката на Бонбончо, щото той колкото е палав – и тази жена издържа, значи, тя ще е най-добра, най-обръгнала на бели.

Погледнали Бонбончо, погледнали Душко.

– Е, то по тая логика, ако вземем на Отворко, можем да псуваме през цялото време.

И Душко казал:

– Да преценим по-добре какво искаме да правим и така да изберем майка.

Всички мислили, мислили и решили, че все пак било най-добре да изберат на Бонбончо, защото така хем щели да могат да си правят разни дребни пакости, хем щяло да е забавно.

И така майката на Бонбончо се оказала натоварена в колата с пет деца. След половин час, като слезли от колата, и четиримата гледали към Жожо доста съсредоточено. Буболечо-Клечо казал:

– Това сигурно е било шега, нали? Защото знаеше, че никога нямаше да стигнем до тоя лифт, дори и седмици да бях ходил насам.

Жожко го погледнал неразбиращо.

– Аз въобще не мога да разбера какво искате. Уж на планина ще ходим за разходка, а пък то какво ще стане: до планината с кола и на планината с лифт. Къде ни отиде разходката?

Бонбончо го успокоил.

– Е, след лифта де! Той, лифтът, ще ни остави до средата на планината и ще качим върха сами.

И така, щастливи отишли на опашката. Купили си билетчетата, тръгнали да минават през въртящата се метална решетка, в която се пъхали билетчетата и тя се завъртала, за да минеш. Но имало един малък проблем – Буболечо-Клечо бил по-дебеличък, отколкото решетката позволявала да се завърти, и се заклещил. Трябвало да дойде един чичко, който да напъва отпред, и един чичко, който да бута отзад, така че да извадят Буболечо. Той не бил никак доволен, че стоял заклещен, докато двамата чичковци го изваждали, и викал силно:

– Помощ, помощ! Стига ме бутахте, ще ми смачкате шкембенцето! Леко, по-леко!

Тръгнали да се качват на лифта, а жената, дето късала билетите и ги пускала, наредила на Клечо:

– Всички може по двама, ама ти, момченце, ще трябва да се возиш самичко. А и ако се возиш самичко, лифтът може да се наклони на една страна, така че ще трябва да сядаш по средата на кабинката. В центъра ще клекнеш и там ще стоиш, за да не се наклони в никоя посока.

Буболечо се засегнал.

– Вие подигравате ли се с мен? Че аз не съм толкова дебел?!

Леличката добронамерено и категорично продължила:

– Не, не, не че си дебел, нямах предвид такова нещо! Просто щото лифтът не ни е стабилен и имаме технически проблем в момента. Та затова те молим да ни съдействаш, да ни помогнеш, ако можеш, че нещо ни е стара системата. Затова най-добре да седнеш в кабинката сам, ама по средата на кабинката.

Буболечо настоявал:

– Ама не искам сам, искам да си приказвам с някого.

И тя предложила:

– Ами да, ще си набереш по телефона съседната кабинка и догоре ще си приказвате, и те ще ти говорят разни неща, така че да не се чувстваш сам – и жената намигнала на майката на Бонбончо.

Майката на Бонбончо разбрала, че няма мърдане, и казала:

– Буболечо-Клечо, в първата кабинка ще се качат две деца, във втората кабинка ще се качиш ти и в третата ще съм аз с другите две деца. И от двете страни ще те гледаме и ще ти махаме, така че да не ти е самотно, и ще ти се обадя аз по телефона, и догоре ще си разговаряме.

Буболечо видял, че нямало да стане работата, и отстъпил.

– А може ли поне една кифличка в самотата си да си взема и да си я хапвам, че да се утеша?

Майката на Бонбончо се усмихнала.

– Като гледам раничката, дето си си взел, няма да е само една кифличка за утешение, а и ако си я хапнеш сега, поне няма да я мъкнеш до върха.

Буболечо казал:

– Е, да, то наистина е по-добре сега да си хапна, че защо да ги мъкна на гръб до върха?

Качил се щастливо в кабинката сам, тъй като никой нямало да види колко много неща щял да изяде, и пътуването му минало неусетно. По едно време всички слезли и той в последния момент напуснал кабинката, защото така се бил улисал с едни еклерчета, че имал крем и по ушите.

Всички планинари от групата щастливи застанали в редица с раници на гърбовете и тръгнали нагоре.

По едно време Жожко се уморил.

– Не мога повече да си нося раницата. Тежи ми.

Майката на Бонбончо предложила:

– Добре, дай, аз ще ти я понося, ще ти помогна.

Бре! Взела тая жена раницата и седнала с нея.

– Жожко, ти камъни ли носиш, какво? – попитала го тя.

– Аа, не, две малки щангички съм си взел за из път.

Майката не разбирала.

– Ами що не си взе направо лоста и голямата щанга и да си ги носиш догоре, за да ти е по-удобно? Че така в раницата… малки щангички…

Видяло се, че няма да се продължи нагоре. Всички трябвало да седнат, докато Жожко събере сили.

През това време, досещате се... какво правил Буболечо-Клечо със своята раничка: сгъвал я на две, на четири постепенно, бил много зает.

Душко също отворил раничката си. Извадил едно килимче, постлал, след това сложил камъчета на ъглите, настанил приятелите си. След това извадил шишенце с вода, дал им да си утолят жаждата. След това им предложил антибактериални кърпички, за да си почистят ръцете и да си освежат вратовете. След това им предложил да им повее с ветрилце. Въобще Душко се бил запасил с всякакви екстри, за да създава удобство и комфорт на всички в групата.

Бонбончо също отворил своята раничка и отвътре изскочила една жаба. Децата били напълно смаяни и възкликнали:

– Бонбончо, каква е тая жаба?

А Бонбончо взел да крещи:

– Пешо, Пешо, не си отивай, стой тук! Къде тръгна? – И подгонил жабата.

Естествено, другите момчета разбрали, че Пешо бил важен за Бонбончо, и се хвърлили да гонят и те жабата. Дори Буболечо-Клечо се засилил, но тогава Бонбончо казал:

– Само ти не, моля те, че ако я настъпиш – край!

Буболечо-Клечо разбрал, че не било нужно да се напряга толкова много, и пак си седнал при кроасанчетата. А другите скачали около Пешо, Пешо скачал, те скачали и викали: „Пешо, стой!“... И аха да го хванат, увещавали го, молели го, говорели му, но Пешо си имал други планове.

Майката на Бонбончо щяла да получи инфаркт. Първо пищяла две-три минути, но като видяла, че никой не ѝ обръщал внимание, започнала да вика:

– Деца, върнете се! Тая жаба сигурно има болести. Недейте да я пипате! Може да е крастава, може да е въшлива, може да е пъпчива!

Обаче децата гонели Пешо.

– Пешо, Пешeнце, стой, бе, стой, бе! Ела да си те върнем! Ела, ела да те качваме на върха!

Обаче Пешо, както споменахме, имал други планове.

Не се разбрали с Пешо, защото в един момент той скочил в едно поточенце и докато те се усетят, той изчезнал.

Бонбончо бил съкрушен. Тръгнал да плаче.

– Как мога да направя експеримент дали щъркелите от южните страни ще долетят? Как ще кацнат на върха на планината, подмамени от една жаба, ако нямам жабата?

Всички деца отново били смаяни.

– Защо трябва щъркелите да кацат на върха на планината? Всяко едно село в околността има щъркели по църквите, по стълбовете.

А Бонбончо проронил:

– Да, ама аз не мога така да хвана дали идват от южните страни, или от северните, или от западните. А ако седя на върха на планината и виждам простора на юг, на север, на изток и на запад, ще стоя с компаса, ще подмамвам щъркелите с жабата, като я развявам като знаме, и ще засека от коя посока идват.

Много учуден, Бонбончо се замислил изведнъж и го измислил.

– Вие знаете ли, че аз мога да седя и всъщност просто да развявам знаме, а щъркелите, откъдето дойдат, ще си дойдат. Аз така или иначе ще ги видя отдалеч откъде идват, пък те няма да знаят, че жабата не е знаме и знамето не е жаба. А и аз ще викам: „Жаба е, жаба е, елате!“.

Буболечо-Клечо отдалече се обадил:

– Какви жаби?! Едно кроасанче ще им размахаме. Ще си дойдат и лястовичките, и щъркелчетата – всичките видове ще ги подредим отгоре на планината, по групи.

Бонбончо му отвърнал:

– Е, да, ако щъркелите се казват Буболечо-Клечовци, със сигурност и за по-малко от кроасанче ще дойдат.

Обаче така му минало и заключил:

– Е, Пешо си тръгна, айде да ходим да събираме лагера и да тръгваме! Жожка, взимай си гиричките!

Жожко ободрен скочил.

– Взимам ги.

В тоя момент обаче раницата на Отворко-Мърморко започнала да се отваря. Децата го погледнали и казали:

– По-добре недей. Да тръгваме!

Отворко разбрал намека, затворил раницата и поели нагоре.

Майката търкала с антибактериални кърпички децата до посиняване. Докато качили върха, всяко дете успяла да го изтърка цели 47 пъти – по ръцете, зад врата, по лицето, по носа. Все едно били лапали жабата – почти в устата се опитала да им вкара тия антибактериални кърпички. Много била притеснена какво щели да кажат родителите. В един момент Буболечо не издържал.

– Не знам какво ще кажат родителите за това, че Бонбончо имал жаба и ние сме тичали с нея по поляната, но за това, че сте ни протрили бузите до синьо, и за това, че устата ми е станала на пъпки от антибактериалната кърпа, със сигурност ще има какво да ви кажат.

Майката на Бонбончо много се стреснала.

– Леле! Дай сега с други кърпички, не антибактериални да те почистя! Ще те намажа с кремче, за да ти омекне кожата.

Душко я отклонил:

– По-добре недейте! Каквото можахте, направихте.

И така продължили нагоре, стигнали върха. Щастливи, уморени, едва долазили някои, някои не съвсем. Бонбончо гледал планините, гледал в далечината и казал:

– Хайде бе, щъркели! Компасът ще ми се изтърка от въртене. Айде вземете да дойдете! Чакам ви.

Седял и размахвал един анцуг.

– Жаба е, жаба е, от по-едричките! Пили, пили, пили! – викал той и гледал компаса напрегнато.

Буболечо-Клечо бил в далечината, в подножието на върха. Гледал децата горе, гледал кроасанчетата в раницата, гледал децата горе, гледал кроасанчетата в раницата. Децата викали:

– Хайде, можеш, можеш!

Той правел три крачки, сядал, почивал си, погалвал си коремчето и казвал:

– Приятелю мой, приятелю мой, ще взема да ти стопя сланинките и после какво ще правим? Ще вземем да се разделим.

Хапвал кроасанче, пак чувал отгоре викове:

– Можеш, можеш!

Пак казвал:

– Приятелю мой, хайде, ще направим малко усилие. Аз ще те държа с двете ръце отстрани.

Хващал коремчето здраво отстрани, качвал още малко... и така... Децата горе вече били останали без глас, когато той най-накрая покорил върха. Паднал по гръб, разперил ръце, разперил крака, вирнал шкембака като палатка и захъркал славно. Хъркал и свирел с уста така: „Хър-фиуу!“, а Бонбончо подскачал.

– Тихо, бе, ще ми прогониш щъркелите! Не виждаш ли, че им викам „жаба“? Поне свиркай в такт с „жа-ба, жа-ба“!

Буболечо-Клечо в съня си явно разбрал посланието и започнал да хърка: „Хър-фиу-фиу!“.

Бонбончо казал:

– Поне ритъма спазваш! Ако го докараш и на „жа-ба, жа-ба“…

Отворко рекъл:

– Ти съвсем изтрещя! Ако можеше с хъркане да казва „жаба“, щеше да е приет във филхармонията за звукови ефекти.

Отворко през целия ден не се бил изявявал. Някак си бил мълчалив. Децата си взели почивка от него. Така добре си изкарали сутринта без нито една простотия. А и той нали нямало с кого да се кара и на кого да се показва колко е готин, така че що-годе добре вървяла работата. Но нещо на върха се включило в него, сякаш атомна бомба, и изведнъж той изригнал:

– Не сме ли много тъпи, че сме дошли дотук? И к’во? Катерихме се, катерихме се и най-накрая на голите камъни сме легнали. Егати тъпотията!

Другите се спогледали.

– Виж колко беше приятно! Така хубаво се уморихме.

А той не спирал:

– Че що пък трябва да се уморявам по планината, не може ли да се уморя пред телевизора?

Децата се опитали нещо да му обяснят, но в скоро време се оказало, че той нямало с кого да спори. Буболечо-Клечо хъркал като дърворезачка. Бонбончо размахвал анцуга и подскачал, при вида на едно птиче, което прелитало – незнайно защо го бил взел за щъркел и бил втренчен в компаса си. Душко-Послушко бил толкова зает да постила килимчета, да вее, да оправя всички други деца, да им създава удобства, да ги пита как са, извадил си термоса с чай, сипвал на всички – въобще не му било до Отворко. А Жожо взел да обикаля върха. Тичал нагоре-надолу с щангичките и казвал:

– Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет...

Тичал и броял.

И така, малките приятели оставили Отворко да седи и да крещи на вятъра, а той се възпламенявал все повече и повече.

– И какво? Катерихме, катерихме, катерихме и накрая – нищо. Няма дори едно списание тука, даже и публика няма да ти попляска, даже нищо няма да се случи! Седим и кукуваме. Ей оня, жабарят, ще литне! Ти и на италиански ще проговориш още малко, бе! Ще ги подмамваш с “O sole mio”.

Обаче жабарят въобще не му обръщал внимание, викал с цяло гърло:

– Жаба, жаба!

Отворко мърморел:

– Викай им, че ти си жабата! Да вземат да те хванат и да те понесат към някое блато, да те пуснат, да ти дойде жабарският акъл!

Бонбончо обаче хич не му обръщал внимание. Отворко, като видял, че така не става, подхванал Душко.

– Ти за санитарка ли тренираш? Какво си почнал да ни обслужваш тука напред-назад? И чак ми вееш! Какви са тия чайчета? Да не си медицинска сестра? Да няма билки вътре? А, сигурно си капнал някакви специални капки, за да ни успокоиш. Да не си ни сипал капки? Няма да ти пия чая, аз те подозирам тебе. Ти ще искаш да ни направиш добри и свестни като тебе, ама аз не съм свестен, аз съм Отворко-Мърморко и ще мърморя, докато посинеете! Разбирате ли ме какво ви казвам?

Душко обаче решил да не обръща внимание. Тогава гневът на Отворко се насочил към Жожо и го почнал него.

– Затова ли ги качва тия щанги до върха – да се разтичаш тука с тях и да ми броиш на глас като картечница? Я си брой наум! И какво го обикаляш тоя връх, та не си спрял? Да не си пеперуда случайно или си се изпеперудил, или направо си изперкал.

Жожко хич не се усещал, че Отворко се заяжда.

– Докато тичам, си сменям левия с десния крак, а броя на глас, защото така балансирам двете полукълба на мозъка. Такова е упражнeнието. Баланс на двете полукълба.

Тук Отворко не издържал.

– Ама ти мозък имаш ли? Аз мисля, че имаш само крака и мускули. То какво има в твоята глава? Една клетка за тичане. А дали и клетка за тичане има? Какво балансираш? Клетката да не падне отляво или отдясно на мозъка?

Жожко го погледнал и си казал: „Тоя пак прегря, я да го оставим!“ и се затичал още по-бързо, така че Отворко да няма време да му каже каквото и да е.

На Отворко единствената му възможност останал Буболечо-Клечо. Но Буболечо-Клечо спял по такъв начин, че надали можел нещо да чуе. Отворко отишъл близо до ухото му и започнал:

– Еееей!

А от другата страна се чуло едно: „Фиуу!“.

– Не ми викай: „Фиуу!“. Аз съм Отворко-Мърморко и ти казвам да спреш да ми хъркаш!

А от другата страна се чуло: „Фиууу!“.

– Ей, какво си ми се разсвиркал? Въобще няма да ти търпя свирканията! Знаеш ли, ако взема да ти гъделичкам сланините, как ще се разтресеш? Като супа пача ще ми станеш.

Обаче от другата страна се чуло: „Фиууу-фиуу!“.

И тука вече Отворко преминал в действие. Тъй като нямало никого, който да му обръща внимание, хванал и започнал да гъделичка Буболечо-Клечо. А Буболечо-Клечо, какъвто си бил мекичък и дебеличък, като го бутнел Отворко с пръст по коремчето, то се тресяло пет минути след това в едни причудливи движения, все едно камъче било пуснато в езерото и вълни се носели по цялата му дължина.

Това шоу предизвикало вниманието на другите. Изведнъж жабарят казал:

– Щъркелите ще почакат.

Отишъл, боцнал с пръст по корема Буболечо-Клечо и изпаднал в истинска възхита.

– Как се тресе това нещо! Как е възможно? То вибрира. То е като живо.

Душко отговорил:

– Естествено, че е живо, нали вътре е Буболечо-Клечо! Как да не е живо?

Бонбончо смаян наблюдавал.

– Не, не, сланинката все едно си има собствен живот и си подскача по собствен начин. То вътре, че е Буболечо-Клечо, е вътре, но ние за това отвън говорим, за опаковката.

Жожката казал:

– На тая опаковка едни хубави гирички и малко обиколки ѝ трябват.

А отдолу се чуло едно: „Фиу-фиуу-фиу-фиуу!“.

Отворко се наежил.

– Ей го, заяжда се! Спи и се заяжда. Не може просто като едно нормално дете да спи, ами спи и ни се подиграва. Ти му говориш нещо, а то си подсвирква отдолу.

Душко не разбирал.

– Ти не виждаш ли, че той така спи? Той хърка през цялото време, не че на теб ти отговаря.

А отдолу се чуло: „Фиу-фиу!“.

Бонбончо обаче все така гледал шкембенцето на Буболечо-Клечо и съсредоточено съобщил:

– Вижте сега, аз ще чукна отсам и ще стане вълничка до другия край.

Всички застанали съсредоточени, включително и Жожо пуснал щангите. И хоп!, Бонбончо го боцнал по шкембенцето от едната страна и наистина то така се разклатило – и щастливо, и весело, и доволно, че някой му обръща внимание, – че се полюшвало до другия край бавно и спокойно...

В този момент майката казала:

– Деца, време е да тръгваме.

На децата хич не им се тръгвало, особено на сънения Буболечо-Клечо. Отворко не го оставял на мира.

– Ти пък какво се оплакваш? Като снежна топка ще си пръв долу на лифта. Ние ще има обаче да си чупим краката по камъните.

Буболечо-Клечо попитал:

– Е, как като топка?

Отворко отговорил:

– Ами ей така: хващаш се за главата, ако можеш въобще да си я стигнеш, и от там насетне всичко друго остави на земното притегляне, то ще те води.

Буболечо-Клечо кратко и ясно му споделил:

– Време е да си затвориш устата. – И тръгнал надолу.

Отворко се засегнал на чест. Той нали бил суетен и честолюбив, винаги обичал да е най-харесваният и всички да му обръщат внимание, и се развикал:

– Не може така. Не може така.

Бонбончо-Фотончо бил много доволен, че засякъл на компаса си откъде било дошло птичето, погледнал Отворко и прекъснал пороя думи.

– Отворко, в някои отношения Буболечо-Клечо може да е бавен, в някои отношения може да е на вълнички, обаче понякога, като се обади и каже нещо, много истини успява да съобщи.

Отворко не спирал:

– Да не те започвам, жабар такъв, че както съм ядосан на тоя Буболечо-Клечо, ще го отнесеш ти!

Жожката искал кризата на Отворко да спре възможно най-скоро.

– Абе искаш ли да ми поносиш щангичките малко, за да ти мине, че така и така си пълен с енергия и се чудиш на кого да я дадеш. Я вземи я дай на щангичките! – И хоп!, закачил на гърба на Отворко раничката си.

Отворко клекнал, надал вик и изстенал:

– Ей, само да те пипна! Само да те хвана!

Жожко се ентусиазирал.

– Откога чакам някой да ме подгони и да си играем на гоненица! À дръж де, дръж! Готов съм!

Отворко направил жалък опит да догони Жожката, но бързо размислил.

– Няма смисъл, прав си. Зарязвам ти щангичките.

Жожката си ги взел и тръгнал надолу.

Стигнали до лифта. Буболечо-Клечо погледнал леличката, която била ококорила очи като палачинки.

– Знам, знам – сам в лифта и да седя по средата, щото имате технически проблеми. Не се притеснявайте, ще издържи. Вече го пробвахме нагоре.

Качили се всички щастливо, тръгнали да пътуват, но изскочил сериозен проблем. Толкова сериозен проблем, че положението станало критично и почти се наложило да се спира лифтът и да се вика пожарникарска кола.

Както се возели щастливо отпред Душко-Послушко с Жожко, отзад Отворко-Мърморко с майката на Бонбончо и Бонбончо, а по средата – Буболечо-Клечо, изведнъж в слушалката на майката на Бонбончо се чул писък:

– Свършиха кроасанчетата! Гладен съм, самотен съм, изоставен, няма никого при мене, раничката ми е празна!

И настанала такава суматоха! Буболечо-Клечо навъртял телефоните на всичките си роднини. Драма!

– Затворен в кабинка се нося сам над пропаст! Няма никого до мен, нямам храна, нямам вода!

Стенанията на Буболечо-Клечо били станали такива, че дори на Отворко сърцето му се скъсало и казал:

– Леле, тоя ще вземе да заслабне до долу! Какво ще го правим?

Децата били леко разтревожени. Отворко предложил:

– Ако тоя ще ми стене така друг път, няма да го взимаме. Ще вземе да ни скочи и да ни наръфа.

Бонбончо промълвил:

– Ако беше Пешо тука, сигурно щеше да го изяде. Горкият Пешо, сигурно затова избяга. Разбра каква съдба го чака и побягна. И милият, сега броди някъде сам, но жив! Добре, че избяга, Пешо, добре, че избяга!

Нещата наистина станали сериозни – дотам, че бащата на Буболечо-Клечо бил готов да изпраща пожарникарска кола да посреща лифта и в движение да пъхне през прозорчето на Буболечо-Клечо някакви малки сандвичета с по две яйца на очи в средата и шест парченца филенце. Обаче теренът бил твърде пресечен и пожарникарската кола нямало как да кара успоредно с лифта. Затова спрели лифта точно когато кабинката на Буболечо била над пожарникарската кола. Така овладели ситуацията в последната част от спускането. Тревожността му била разсеяна чрез чувството за тежест в стомаха.

Слезли накрая от лифта. Първата лавчица станала лавката на Буболечо-Клечо. Изтрил сълзите си, за всяка сълзичка пъхнал по нещо в коремчето си. Нахранил се, омекнал, станал благ и бавен и казал:

– Ей, деца, колко приятно пътуване!

А децата, изтощени от виковете му, едва го гледали и Отворко заключил:

– Следващия път да си вземеш и носач, като в Непал, да ти носи храната, че иначе ще ни оврещиш главите и няма въобще да си играем с тебе.

Душко бил с главоболие.

– Че тия носачи трябва да са цял керван с храна… Ние половин час ще се качваме на лифта с храната. Ако ще го взимаме втори път... Не можем да го изхраним! Трябва направо с хеликоптер да пуснат от онези сандъци, каквито пускат над Африка с провизии. И като стигнем горе, той да влезе в сандъка и там да поживее известно време. Буболечо, трябва да си направиш режим на хранене. С малко воля и ясна цел да си промениш навиците. Не може целият ти живот да е само храна. Трябва да е И храна.

Бонбончо отклонил темата:

– Ще ви предложа следващата екскурзия да е в зоологическата градина. Там има щъркели и ще ми е по-лесно с компаса да ги засичам.

Душко недоумявал.

– Ама те са в клетка.

Бонбончо се усмихнал.

– Е, точно де! Това имам предвид – ще се улесня. Сега се поизмъчих и съм попрегракнал.

Децата били много щастливи и твърдо решили следващия път да отидат на екскурзия в зоологическата, най-малкото защото там имало голяма и хубава лавка...

Имало едно време четирима приятели – Душко-Послушко, Бонбончо-Фотончо, Жожко и Отворко-Мърморко, които си играели щастливо.

Един ден при тях бавно дошло едно детенце. Много бавно дошло. Бавно ги погледнало и бавно казало:

– Здравейте!

Децата се обърнали, погледнали го – то приличало на топчица, много миличка, дебеличка, с розови бузки, леко омазани със сладко, с няколко петна от шоколад по блузата, с мили, невинни очи. Душко, нали бил най-любезен и внимателен, веднага скочил и се представил:

– Здравей, момченце, как се казваш? Аз съм Душко.

А момченцето казало:

– Казвам се Буболечо, на галено Мечо или Клечо.

Отворко веднага изтресъл:

– Бе, за мечката са те докарали, ама за буболечката май не са успели...

Бонбончо го сръгал.

– Тихо, сигурно има и големи буболечки, ти откъде знаеш?

Отворко тогава измърморил:

– Виж сега, чак толкова големи буболечки има единствено когато ги гледаш през микроскоп.

Душко се правел, че нищо не чува, затова предложил:

– Буболечо-Клечо, искаш ли да играеш с нас?

Буболечо кимнал бавно два пъти и казал:

– Дааа.

Жожката се напрегнал.

– Е, тоя вече не го издържам! Докато ми каже нещо, аз ще съм обиколил стадиона два пъти. Какво ще го правим?

Отворко рекъл:

– К’во ще го правим: ще го отслабим! Глад, глад, глад и ще си стане като нас.

Бонбончо се чудел.

– Може би ще трябва и още нещо освен глад. Като го гледам какъв е кръгличък...

Жожката бил притеснен.

– И като отслабне, какво – може да не се забърза? Я го вижте, че дори бавно мисли!

Душко през това време си разговарял с момченцето:

– Ние играем по принцип всеки ден заедно и сме приятели от много години. Всичките деца сме различни и може някои да ти се сторят по-груби – да не им се сърдиш, те просто са си такива, не че са лоши. Сега ще те запозная, за да видиш как ще се чувстваш. Аз съм Душко-Послушко, това е Бонбончо-Фотончо, това е Отворко-Мърморко, а това е Жожи.

Буболечо кимнал.

– Приятно ми е!

Жожо се изчервил.

– Леле, майко, какво ще правим?

Буболечо-Клечо изрекъл бавно:

– Коя е най-любимата ви случка в живота?

Децата били шашнати – никога не били мислили коя е най-любимата им случка – и започнали да си казват някакви страшни щуротии.

Например Отворко-Мърморко казал, че неговата е, когато бил в детската и се влюбил в едно гадже. Децата се направили, че не го чули, и сменили бързо темата.

Жожката казал, че най-любимото нещо, което му се било случвало, било, като слязъл на летището в Сан Франциско, а то било точно до океана и едно огромно, с огромни прозорци и с толкова площ за тичане, толкова било празно, толкова било чисто, че да търчиш цял ден. А било и прохладно, с климатици, с ароматизатори – просто да откачиш от тичане.

Бонбончо споделил, че най-любимото му преживяване било, когато си седял и гледал звездите. Много му било приятно да ги следи как се движат, как понякога преминават облаци и ги скриват.

Душко-Послушко казал, че най-любимото му преживяване било сутрин, когато правел чай и закуска на родителите си, как те го поглеждали щастливи със светнали очи.

А пък Буболечо-Клечо казал, че най-любимото му преживяване било да яде. Много обичал да си хапва, особено медец.

Отворко рекъл:

– Ти направо си приличаш на Мечо Пух! Защо не са те кръстили Буболечо Пух? Аз ви предлагам да му викаме Пух.

Душко казал:

– Сякаш ще литне, като му викаме Пух? По-добре дай на Клечо да си остане, щото е по-ясно. Има перспектива.

А после Буболечо ги погледнал с толкова добри и разбиращи очи, без да им се сърди, че само се заяждат и го ядат, и попитал:

– А кое е любимото ви място, на което сте били?

Душко отговорил:

– Любимото ми място е в градината на баба и дядо, където има много зеленчуци и плодове и аз мога да копая и да бера плодовете, мога да се грижа за растенията и да ги поливам.

След това бил Бонбончо-Фотончо.

– Любимото ми място е научна лаборатория в Академията на науките или в някой специален завод за междукосмически технологии, или в централната зала на Агенцията за космически изследвания, за да мога да гледам звездите.

Децата знаели, че той не е бил никога там, но не го прекъсвали, защото не това била целта на заниманието.

Жожката без колебание казал:

– На стадиона! На всичките му места – и за хвърляне на копие, и за мятане на гюле, и за тичане, и за висок скок, всичко, де що има.

Отворко-Мърморко изтърсил:

– А на мен ми е в тоалетната.

Децата били напълно стреснати, а Отворко продължил:

– Мога да седя вътре с часове. Влизам си с една игричка, пускам я и си играя, играя, играя…

Душко се чудел.

– И не ти ли изтръпва дупето?

Отворко се замислил.

– Не, но краката ми изтръпват.

Бонбончо имал предложение.

– Ами що не вземеш на брат си стоянката за стъпване, която му служи да стига мивката, и да си слагаш краката на нея, за да ти почиват, ако ще седиш с часове?

Отворко бил възхитен.

– Това е гениално! Естествено, че ще му взема стоянката и ще си я слагам под краката. Така мога да стоя много повече време и на много повече игрички да си играя.

Дошло време и Буболечо-Клечо да каже какво мисли.

– А на мен любимото ми място е до хладилника – или в хладилника, или около него, но не на повече от една ръка разстояние.

След като си изяснили и любимите места, решили да се запитат каква е мечтаната им професия, какво копнеят да правят. Душко започнал:

– Ако имам избор, някой ден ще стана учител. И ще си играя с децата, и ще съм добър с тях, и ще съм много внимателен, и ще се грижа нежно за тях, така че да растат щастливи и добри, и игри ще им измислям, и ще си играя с тях по цял ден.

Жожката се заразхождал припряно.

– Може ли аз да кажа, че не мога да издържа?

Бонбончо кимнал.

– Да, кажи.

Жожко възкликнал:

– Аз бих станал куриер, но без колело и без кола. Ще нося пратките на гръб, пеша. Ще тичам с такава скорост, че ще бъда най-бързият куриер на света.

Отворко измърморил:

– Е, що не станеш и вестоносец като в римско време? Направо от Рим до Египет да тичаш с набор различни сандали за смяна на гърба си, а хората, които получават така писмо, ще ти плащат велики суми, защото ще е екзотично. Може даже и с екипче от кожа да се носиш.

Жожко го погледнал строго.

– Много смешно!

Бонбончо искал да сподели мечтата си.

– Аз бих станал космонавт, но не просто на обикновен космически кораб, не на совалка, а на междугалактически кораб.

Отворко добавил:

– А аз бих станал мързел. По цял ден бих лежал на сянка – да ми носят разни вкусни неща и да се отдавам на удоволствия – въобще… много да не се помръдвам, а ако искам да се помръдна, със самолет да прелитам до друго удобно място, където пак да съм си мързел.

Душко казал:

– Ами то за тая професия не ти трябват много усилия, Отворко, ти си готов направо.

Буболечо-Клечо се почудил, почудил.

– Ми аз какъв, какъв да стана? Аз може да стана дегустатор на манджи и да си ги дегустирам по цял ден – една лъжичка дегустация, втора лъжичка дегустация, трета лъжичка, четвърта...

Жожката го прекъснал:

– Разбрахме, разбрахме – дегустация и изядация, омитация, наплюсквация, нали така?

Бонбончо се смеел, а Буболечо-Клечо, нали бил добър, само се усмихвал.

– Ее, че какво лошо има да му е вкусничко на човек? Вижте к’во хубаво шкембенце-масичка си имам – мога да си подреждам химикалките, пергелчетата, транспортирите отгоре. Даже, ако се изтърколя по стълби, ще се търкалям като топка, с подскачане, а няма чак толкова да се ударя.

Душко рекъл:

– За стълбите на това недей да разчиташ! Малко се увличаш тука, да ти кажа аз, нали разбираш. Със стълбите шега не бива!

Буболечо-Клечо се усмихнал щедро.

– Шегичка, само шегичка беше.

Отворко се мусел.

– Тоя има егати хумора! Направо трябва да ни вдига табелка „Хумор“, за да разбираме, че е смешно, и да се смеем.

Душко го стрелнал с поглед.

– Стига простотии! А твоите мръсотии, дето ги говориш? Трябва да вдигаш табелка „Запушвайте ушите!“ и тогава да говориш, така ли?

Отворко се засегнал.

– Ти да не стана адвокат? Нали учител щеше да ставаш? Какво си седнал с тоя Буболечо-Клечо да се защитавате?

Душко изпънал гръбче.

– Не се защитаваме, а аз обичам добрите деца, които са възпитани, а Буболечо-Клечо е много възпитан и искам да бъде в нашата банда, за да има баланс.

И тука Жожката и Бонбончо едновременно подскочили и казали:

– Баланс? Досега бяхме ние и Отворко-Мърморко?! Балансът си беше три на едно. Сега какъв баланс ще стане – четири на едно? А сега ще сме си направо пребалансирани.

Душко не отстъпвал.

– Отворко е един, но бълва за десет.

Бонбончо скръстил ръце начумерен.

– Е, не може сега да вземем десет. То нали няма да си знаем имената, като играем. Така четирима си бяхме добре.

Буболечо-Клечо погледнал с дебелите си бузки тъжно, нацупил устнички, леко се навел и Бонбончо рекъл:

– Е, където четири, там и пет, нали, ама толкова, не десет! Отворко, ще ти купим хартиена лепенка и ще ти лепим устата, за да станат силите четири на едно. Ако вземем да те изпускаме, ще ти я залепим с двойно лепящо тиксо, така че да е сигурно, че балансът ще е изравнен. И въобще, стига с тия простотии! Виж какво добро дете е дошло при нас.

Отворко измърморил:

– Ако добротата можеше да лети, този би летял като гургулица. А ако дебелината можеш да лети, този пък щеше да лети като космонавт.

Бонбончо се хванал за ушите.

– Пак се започна. Я вземи си мълчи!

Буболечо-Клечо ги погледнал и им се усмихнал.

– Искате ли да си играем?

А те наострили уши.

– На какво да си играем?

Бонбончо предложил:

– Ами да си играем... да си играем… на семейство.

Всичките в един глас извикали:

– Неее!

Буболечо-Клечо се замислил.

– Ако семейството ще вечеря, аз ще играя.

Бонбончо имал нова идея.

– Аз ви предлагам да си играем на настъпванка.

Жожката казал:

– О, да, разбира се! – защото нали бил най-бърз и много бързо щял да ги изпонастъпи.

Но изведнъж погледнал Буболечо-Клечо, после си погледнал крака, после пак погледнал Буболечо-Клечо и размислил:

– По-добре друга игра.

Чудил се, чудил се какво да предложи, тръгнал да предлага гоненица, но пак погледнал Буболечо-Клечо – не ставало. Тръгнал да предлага трета игра – на криеница, после се огледал, видял, че нямало толкова голямо място, зад което да се скрие Буболечо-Клечо, и спрял.

– Е, с тоя едричкия няма подходяща игра, която да можем да изиграем!

Отворко имал решение.

– А, що да няма? Можем да играем на простотии. Който каже най-голямата простотия, и продължава. Тая може и с дебели, и с тънки да се играе.

Душко днес не бил търпелив.

– Твоята уста вече е време да я залепяме. Буболечо-Клечо, ти имаш ли някаква идея на какво можем да играем?

Буболечо-Клечо посочил.

– Ами да. Можем да си построим къща на дървото.

Децата го погледнали смаяни и Отворко казал:

– Че то само баобаб ще те издържи тебе!

Буболечо разяснил:

– А, не се притеснявайте! Аз ще ви помагам отдолу, вие ще се катерите, а аз ще играя страж, който ви пази къщата. И когато слизате, ще си играем, а като сте горе, аз ще съм долу.

Жожката мислил, мислил.

– Не че те харесвам толкова, ама тая не е честна игра, да ти кажа. Може да си построим къща в храстите. Така хем ще помагаш, ама хем ще можеш да влизаш и в къщата. Иначе ще ми е мъчно да те гледам отгоре, а на което и дърво да те качим, най-много да паднем всичките. Така че ти предлагам да си направим базов лагер. Само така и ти ще можеш да си играеш с нас. Ако решим да те държим гладен, ще отнеме доста месеци, докато те качим на дърво.

Буболечо-Клечо го погледнал радостно.

– Много ти благодаря! Аз съм малко бавен, нали виждаш, но пък съм добър и съм сигурен, че ще измисляме нещо интересно, което може да правим заедно. Аз примерно много харесвам различните маратонки, щото нали съм дебел и е важно да са ми удобни обувките, и напоследък много чета за удобните обувки. Сигурно това и на теб ще ти е интересно, за да можеш да тичаш по-бързо.

Жожката бил силно заинтригуван.

– Виж ти! Никога не съм знаел, че някой може да се интересува от обувка, освен за тичане. Ама щом си се интересувал, можеш да ми покажеш какви си намерил. Може пък наистина да започна да тичам по-бързо с тях.

След това Буболечо-Клечо погледнал Отворко.

– Виж, аз мръсотии не знам, но пък знам много смешни вицове, които не са мръсни, но съм сигурен, че ще ти харесат, и можем да си разказваме.

Отворко се ококорил.

– Знаеш вицове? И то много, така ли?

Буболечо кимнал бавно.

– Да, знам, но те са повечето за животни. Не са мръсни, но пък са много смешни.

Отворко бил доволен.

– Няма значение, аз много се кефя на вицове. Ако ще разказваш вицове, в бандата ни си със сигурност – и ще си играем с тебе.

После Буболечо погледнал Бонбончо-Фотончо и му казал:

– А пък аз нали знаеш, че не съм много бърз, но съм много сръчен в ръцете и добре работя с ренде, с пила, с бормашина и мога да сглобявам различни неща. Да кажем, тухли зидам добре, заварявам... С тебе може да си правим различни експерименти, да си майсторим неща.

Бонбончо бил абсолютно очарован.

– Леле, майко, каква база ще построим с тебе! А чертежи можеш ли да правиш?

Буболечо-Клечо рекъл:

– Е, да, мога да правя, разбира се.

Бонбончо попитал:

– А на компютър работиш ли?

Буболечо-Клечо отговорил:

– О, да, много съм добър.

– Супер! – въодушевил се Бонбончо.

Буболечо-Клечо погледнал Душко.

– А, Душко, с тебе може да приготвяме закусчици до края на живота си, каквито кажеш. Малки закусчици, средни, големи, на два, на три, на четири етажа, в големи чинии, в плата, на цялата маса, около масата и по столовете подредени. Различни такива неща можем да правим, а отделно можем и да се грижим за деца. Аз нали съм бавен и съм добър, затова децата много обичат да стоят около мене, защото знаят, че няма да ги гоня и да им се карам. То така или иначе се вижда, че няма да мога, така че не се страхуват от мене и ме ползват за надуваемо мече, за да ми се катерят. Така че може и това да правим заедно.

Душко се зарадвал.

– Супер! Значи, нашата база можем да я направим такава, в която да каним и по-малки дечица, ако са самотни и няма с кого да си играят.

Жожко подскочил.

– Чакай, чакай! Детски център не правим! Ние просто си играем, само нашата банда. Правим си база, а базата трябва да е специална. И на следващия ден ще се съберем, за да уточним каква ще ни е базата и да направим проект.

Разбрали се приятелите, плеснали с ръце и се разделили щастливи.

Имало едно време едно малко, сладко момченце. То се казвало Бонбончо-Фотончо. Той си имал трима верни приятели – Отворко-Мърморко, Жожи и Душко-Послушко. Четиримата били мънички, весели, щастливи от живота, пълни с енергия и готови за приключения.

Една сутрин се събрали в парка. Седели и обсъждали какво било възможно да свършат този ден. Чудели се, чудели се и не могли да измислят.

Отворко седял и си представял.

– Сега да имахме един космически кораб, да полетим към далечни планети и галактики, да обиколим всички възможни черни дупки на Вселената, да видим къде ще ни изстрелват във времето и пространството!

Бонбончо се замечтал.

– Какви черни дупки? Да можехме да влезем в истинска лаборатория, с големи магнити, с химически съединения, с машини и рентгени – и да започнем да пипаме, където си…

В тоя момент Жожката го прекъснал:

– А не е ли по-добре да вземем да отидем в планината, да се катерим по върховете, да берем гъби…

Душко го попитал:

– И отровни, нали? Ти, колкото разбираш от гъби, най-много да измрем, докато се качим до върховете!

Жожи се засегнал.

– За природа, за спорт ви говоря, а вие?! Ти какво ще предложиш, Душенце? Да си вземем коте ли?

Душко отговорил:

– Е, как разбра? Точно това мислех да ви предложа: да си вземем едно котенце и да си го гледаме.

Всички го погледнали смаяни.

– Душко, какви ги говориш? Какво коте? Четирима човека какво ще правим с това коте?

Бонбончо имал нова идея.

– Аз освен да му сложа един хомот и да го хвана да оре – да пробвам може ли да се оре с котка?

Жожето предложил:

– Аз освен да си го хвана котето на въженце и като тичам, да видя колко дълго време ще издържи да тича и може ли да се движи на заден ход.

Душко така го погледнал, че той веднага се поправил.

– Шегичка, бе, шегичка! Мислех да си го сложа в количка триколка и да тичам с него отпред.

Отворко изръсил:

– Къде ще ти гледаме котка? Във Вселената има толкова много работа, дето може да се свърши!

Децата седели замислени, чудели се какво да правят. И в тоя момент покрай парка преминала майката на Душко с колата си. Свирнала лекичко, махнала им с ръка, децата отишли при нея и тя ги поздравила:

– Ехоо, деца! Здравейте!

Те ѝ се усмихнали.

– Здравейте, госпожо!

И тя попитала:

– Знаете ли къде отивам?

Те предположили:

– На работа или на пазар.

Тя тихо казала:

– Е, да, обикновено майките ходят или на работа, или на пазар, но изненадващо този път не отивам на работа или на пазар, а в едно училище за възрастни.

Децата не очаквали такъв отговор.

– Ами добре, приятно учене! Ние си имаме работа.

Тя обаче им предложила:

– Можете да дойдете с мен и да наблюдавате отстрани какво ще правим, естествено, като си мълчите.

Бонбончо се опитвал да намери причина за това.

– Да не би да правите операции на жаби?

Тя разклатила отривисто глава.

– Не, не, няма да има операции на жаби.

Децата се спогледали и решили, че каквото и да ставало там, било по-добре нещо да им се случва, отколкото да си прекарат цялата сутрин в чуденка какво да свършат. В крайна сметка, щом майката на Душко в тоя момент минавала оттам, значи, трябвало с нея да идат.

Качили се в колата, сложили си колани, стигнали до училището за възрастни, а там било пълно с чичковци: дебели, слаби, кисели, плешиви, не много плешиви, недоволни, доволни. Всякакви имало и като размери, и като характери, и като външен вид – голямо разнообразие.

Децата решили, че така или иначе от курса надали щели да разберат нещо, но можели да си наблюдават. Взели една тетрадка, уж че ще учат, и записали на първия лист: „Най-дебел“. И започнали методично да наблюдават дебелите хора в залата.

Душката пишел в тетрадката, а останалите три деца отишли при дебелите и уж ги питали нещо. Накарали ги да станат прави, така че да могат да ги огледат и да преценят кой бил най-тежък.

Докато децата ги баламосвали и ги карали да стоят прави, Душката записал, че най-дебела била една жена в розова рокля. Питали я как се казва и тя отвърнала: „Анелия“.

След това на втората страница написали: „Най-висок“. И отново започнали да тичат напред-назад из залата, докато намерят най-високия. Цялата сутрин момчетата прекарали, наблюдавайки възрастните. По едно време даже направили страничка, която се казвала „Жена с най-големи мустаци“. Оказало се, че доста жени си имали мустаци, а на някои били бая големи.

След това преминали на листчето, на което пишело: „Най-тъпо гледащи възрастни“. Там имало толкова желаещи за първото място, че вече се заливали от смях и за малко щели да ги изгонят.

С две думи, децата се забавлявали, а курсът си течал. Но както си вървял, изведнъж преподавателят си тръгнал и на негово място се появила една красива и ефирна учителка, която била по-скоро възрастна, може би над 50 години. Но понеже била тъничка, с хубава коса, засмяна и жизнерадостна, децата много я харесали.

Тя поканила всички да си оставят тетрадките.

– Хайде сега да танцуваме!

Подредила в кръг всички участници и след това дала нова инструкция:

– Наредете се така, че до всяка дама да има кавалер!

И така, застанал един мъж, до него една жена, после мъж, после жена, мъж, жена. Но понеже имало само четирима мъже, а страшно много жени, нататък били все по две жени. И затова една трябвало да бъде мъж наужким, а другата да си остане жена.

Танцът бил много смешен, защото се хващали за ръце и се въртели в кръг дълго време, а след това спирали, жените влизали навътре, пляскали с ръце, излизали навън в кръга, после мъжете влизали в кръга, завъртали се и се връщали да танцуват обратно. Танцът щял да бъде много лесен, ако се танцувал само от мъже и жени. Само дето жените, които трябвало да са мъже, забравяли, че са мъже, и всичко се обърквало отново, и отново, и отново. Най-накрая на Душко вече му писнало.

– Дайте да им залепим на тия по една лепенка. На Черешка и Ягодка да ги разделим и да знаят, че първо влиза Черешка, а после Ягодка. Погледнете ги колко време не могат да го изтанцуват.

Отворко измърморил:

– Какви Черешка и Ягодка? Да ходим да шибнем на всички, дето трябва да са мъже, по един шамар и тия, дето им грее бузата, да влизат втори, а тия, дето не им грее, да влизат първи.

Жожката предложил по-хитър план:

– Предлагам ви да ги вържем с въженце за краката тия, дето са мъже. И щом е мъж, придърпваме му въженцето и той, като залитне, знае, че трябва да влиза напред. Ако не залита, си стои на мястото.

Бонбончо преливал от идеи.

– А не може ли да им сложим капси в гащите и тия капси точно на определен такт да се взривяват, така че те да си се засилват от само себе си към центъра?

Седели децата и дискутирали, а възрастните все повече се омотавали и омотавали. Най-накрая Душко не издържал, отишъл при учителката и обобщил:

– Госпожо, имаме конкретни предложения как да се оправи танцът ви. Предлагаме да залепим на участниците емблеми или да им вържем шалчета в различни цветове, така че да знаят кой влиза, кой излиза. Естествено, добре е и да им сложим капси на задниците и да им вържем краката, за да е сигурно, че ще правят това, което им казваме, а за всеки случай да им ударим по един шамар предварително, та да си знаят.

Госпожата останала смаяна, не знаела какво да отговори. Душко бил много сладичък. Той бил едно добро и възпитано дете. Толкова нежно ѝ говорел, че тя чак не можела да повярва как искал да връзва краката на участниците и да им бие шамари. Душко усещал, че нещо не било наред, и продължил:

– Госпожо, ние четири човека сме мислили по тоя план. Дайте да покажем как действа, ще танцуват перфектно! Грешка няма да има в нито една стъпка.

Госпожата предложила:

– А искате ли вие да дойдете да си вържете краката, да си шибнете по един шамар, да си сложите капси в гащите и да си залепите по една лепенка? И да ви видим как ще танцувате?

Душко спокойно отговорил:

– Ми ние нямаме нужда! Ние можем да си го танцуваме и без такива неща.

Нещо не ѝ се вярвало:

– Ами я елате да ни покажете!

Децата се събрали, застанали в кръг и се погледнали. Разбрали се, че Душко и Бонбончо щели да бъдат номер 1, а Жожката и Отворко номер 2. И кой щял да влиза първи в кръгчето – номер 1, нали? После номер 2 – и танцът нямало как да се сбърка.

При което децата взели да танцуват. Хванали се за ръце, въртели се, въртели се в кръг, после спрели, после номер 1 влязъл в центъра, плеснал, после излязъл, после влязъл номер 2, излязъл и пак продължили.

Учителката била напълно смаяна.

– Деца, как успяхте да го направите? Даже без да се връзвате и да се шамаросвате!

Децата скромно отговорили:

– Ми много просто: с номер 1 и с номер 2. Номер 1 първи влиза, номер 2 после.

Учителката посочила до себе си.

– Моля ви, останете, за да сте ми консултанти! Седнете на тия столчета и наблюдавайте! Ако имате идея как танците да станат по-добре, ми споделяйте.

Щом възрастните се разделили на номер 1 и на номер 2 – танцът станал от първия път без грешка. Следващият танц бил различен – учителката подредила всички хора в една дълга верига. Те застанали един зад друг. Трябвало да се движат напред и като стигнели до края на салона, единият трябвало да завива наляво, единият – надясно и да се връщат обратно, докато се подредят отзад в същата колона. И това също щяло да върви добре, ако хората помнели кой е наляво, кой е надясно. Обаче някои си харесвали дясно и само завивали надясно, а някои – само наляво, и така опашката отзад растяла съвсем неравномерно.

Жожката седял, гледал и си обмислял варианти.

– Вижте какво, предлагам ви двама от нас да хванем едно въженце и ще го завъртаме в различни посоки. Ако е завъртяно надясно, човекът, който идва, ще се спъне в него и ще падне надясно. Ако завъртим наляво, човекът, дето идва напред, ще се спъне в него и ще падне наляво. И така няма да си бъркат посоката.

Отворко настоявал на своето:

– Да ти кажа, по моя метод с шамарите, както се задават, ако шибваш на единия надясно, директно ще си пада надясно, ако шибваш следващия наляво, ще си пада наляво. К’во ще се хабим да им слагаме въженце и да се кълчим долу?

Бонбончо също развивал предишната си идея:

– А не може ли просто на едните в гащите да им сложим отдясно капси, а на другите – отляво? И в зависимост откъде гърми, натам да се въртят.

Душко пак обобщил резултата:

– Ей, колко хубави идеи имате, приятели! Трябва да ги обединим! Направо капси в гащите, по един шамар за всеки случай и въженце в краката, така че да е сигурно, че няма да сбъркат посоката, и ще са готови.

Естествено, въодушевени отишли и предложили плана на учителката, която чак останала изплашена и предложила:

– Не е ли по-лесно вие да покажете как става това?

Нашите приятели пак се подредили в редица. Знаели си кой е номер 1, кой е номер 2. Тръгнали напред. Най-накрая номер 1 си знаел, че завива наляво, номер 2 – надясно, и започнали да правят упражнението безпогрешно. Учителката се чудела.

– Добре де, не си връзвахте краката, не се бихте – как го направихте?

Отворко обяснил:

– Ми как – разделихме се на 1 и на 2 и номер 1 си знае, че завива наляво, номер 2 – надясно.

Тя все повече се чудела.

– Много интересно, а защо при възрастните не работи?

Отворко продължил:

• Леко са затъпели, госпожо. Напоследък ги гледам – все повече и повече не изглеждат добре. Ходят си като луди повечето възрастни.

Тя се засмяла. Приложили възрастните опита на децата и втория танц направили без грешка. Учителката попитала децата:

– Ще останете ли и за последния танц?

Те с радост се съгласили.

А последният танц бил много смешен. Възрастните трябвало да се хванат за ръце и да казват: „Едно, две, три, подскок! Едно, две, три, подскок!“. Но понеже били доста дебелички, подскокът хич не им се получавал и като подскочели, подът се разтрепервал.

Ходели възрастните, хванати за ръце в кръг, и си повтаряли: „Едно, две, три, подскок! Едно, две, три, подскок!“. И по едно време сградата взела да се клати. Жожи си казал:

– Егати кюфтетата! Чак да разклатят сградата, това не съм го очаквал! Как може да са се докарали до такива сланини…

Душко обяснил:

– Не е от танца им. Има земетресение. Ако обаче се движеха повече и ядяха по-малко, вероятно щяха да са по-здрави и по-успешни в толкова лесни танци.

Решили да им покажат и този танц как може да става без грешка, но вече били много уморени и помолили майката на Душко да ги заведе по къщите да си почиват. Тези възрастни били много странни.

Имало едно време четирима приятели. Казвали се Бонбончо-Фотончо, Душко-Послушко, Жожко и Отворко-Мърморко. Те били много задружни, много различни и постоянно им се случвали разни интересни неща.
Един ден си седели в парка и обмисляли какво да правят. Жожо предложил:
– Искате ли да караме колела?
Душко попитал:
– Е, как да стане това?
Жожко се зачудил.
– Е, как да стане бе, Душко. Взимаме си колелата, качваме се и караме.
Душко кимнал.
– Аааа, така ли. Аз мислех, че ще си направим колела наужким – от дървени пръчки – и ще си бръмчим.
Жожко се местел от крак на крак.
– Ще си бръмчим през зимата. Сега е топло и, разбира се, навън ще ги караме.
Душко се замислил.
– Не ми се играе на това. Трябва да се движим, да се потим… Не, не, нещо по-спокойно няма ли. Например да се разхождаме и да пеем сред дърветата.
Бонбончо казал:
– Не може ли нещо по средата? Нещо между бързането на Жожката и бавенето на Душко.
Жожи предложил:
– Ми да, можем да играем на гоненица.
Отворко рекъл:
– Егати тъпото. Гоненица, жмичка, хич не ме кефи. Дайте да играем на нещо друго.
Децата били нещо умърлушени, нещо уморени… Май че им се били изчерпали идеите и не знаели на какво да си играят. Тогава Отворко-Мърморко се усмихнал.
– Ей, знаете ли к’во? Искате ли да се пльоснем по корем и да гледаме тоя охлюв?
Жожо продължавал да стъпва от крак на крак.
– И какво да му гледаме на охлюва?
Отворко обяснил:
– Ми, какво… Ще си вдигнем ръцете като рогца на охлюви и ще се опитваме да правим това, което прави той.
Понеже тази игра не изисквала много усилия, всички се пльоснали по корем до охлюва и започнали. Той се премествал половин сантиметър – и те пропълзявали половин сантиметър. Били си сложили лактите до ушите, вдигнали нагоре ръцете си като рогца и в зависимост от това дали охлювът си прибирал рогцата, или си ги показвал, и те си ги вдигали и си ги прибирали. Ако охлювът завивал, и те завивали. И така пропълзели цели три сантиметра за половин час. Много били щастливи децата… Такава игра падало… Охлювът бааавно поглеждал наляво, после бааавно поглеждал надясно. А четирите охлюва напълно го имитирали. И те като него лежали по корем, поглеждали наляво и надясно, прибирали и разпускали рогца. За хората, които минавали наоколо, това било много интересно, тъй като те не виждали малкия охлюв, а само четири деца, легнали по корем, които в синхрон извършвали едни и същи движения с ръцете си и с телата си. Децата попълзели, попълзели като охлюв, след което решили, че е по-забавно да се правят на мравки. Но мравките били бързи и на Душката доста сложна му се сторила тая работа. Мравките толкова интензивно си движели краката, че в началото само Жожо успявал да се справи. На всичкото отгоре мравките носели на гърбовете си неща, които тежали десет пъти повече от тях самите, а деца не можели да носят толкоз тежки работи. Затова решили, че на гърба само наужким ще носят неща като мравките. Така или иначе, като си сложели нещо на гърба и почнели да си движат бързо краката, го изпускали на земята. Така че нямало смисъл да се мъчат. Слагали по едно листо на гърба и тичали като мравки, обаче то падало и накрая за по-лесно просто го захапвали… Те не можели да ситнят като мравки и се получавало едно смешно придвижване. Тутуп, тутуп, тутуп и току губели равновесие и падали настрани или напред. Станало още по-трудно, когато решили да се движат като върволица мравки, която щяла да влиза в мравуняка си. Наредили се четиримата един след друг. Тръгнали уж в ритъм, обаче само един да дадял малко по-бързо, и бутвал предишните и всички падали на земята. Хич не им се получавала мравешката верига. Да не говорим, че в мравуняка нямало как да влязат, колкото и да се опитвали да си изкопаят достатъчно голяма дупка за четиримата. Отказали се от мравуняка и решили да се правят на скакалци. Тук нещата още повече се затруднили, защото скакалецът скачал на такова голямо разстояние, че те, макар и да били с по-големи крака и ръце, не можели да отскочат толкова много. Скачали по поляната, скачали, засилвали се, скачали, преследвали един скакалец, а той толкова много скачал, че те по едно време започнали просто да го гонят. Душко отбелязал:
– Ехо, ние не играем на гоненица със скакалеца, а на скачане на скакалци.
Пак застанали всички на четири крака и скачали, скачали… Този скакалец направо ги скъсал. Децата се уморили. Легнали на земята. Отворко рекъл:
– Айде сега ще играем на медузи. Абе не знаете как ли?! Сещате се сигурно, че на медузи се играе, като легнеш и нищо не правиш. Като се мести водата, и ти се преместваш с нея. Отпускаш се и нищо не правиш – като медуза.
Разпльокали се. Гледали слънцето, гледали птичките. Тук Бонбончо предложил:
– Хайде да играем на птички!
На всички им се сторило много интересно и се покатерили по различни дървета. Тъй като се сетили, че явно няма да им се получи с летенето, решили да играят на птици, като скачат от клон на клон. Само дето били малко дебели тези птички и при един от подскоците клонът на Отворко яката се разскърцал. Душко веднага предложил:
– Вижте, дайте по-добре само да пеем като птички, да не стане някоя беля.
Настанало едно голямо чуруликане из парка. Пеели всички. Като кукувички, като синигерчета. Леко фалшиво, но пък здравата – от сърце. Минавали хората покрай дърветата, чували уж птича песен, поглеждали нагоре и виждали четири деца, разпели се и напълно погълнати от заниманието си. Така похвърчали, полетели децата в мислите си – и изведнъж Отворко посочил:
– Вижте, вижте гущерче! Хайде бързо да станем на гущери!
Легнали всички долу, застанали така, сякаш са гущери – ръцете им имитирали предните крака на гущера, а краката си допрели и изпънали назад, подобно на опашка. Започнали да се движат по поляната като гущери. Тяхната муза – гущерът – избягал още в първата минута. Тъй като тази игра била забавна, те решили да си играят на големи и още по-големи гущери, и най-накрая на динозаври, и най-накрая на трицератопси, и най-накрая на тиранозаври, диплодоци – и играта станала мнооого забавна. По едно време Душко забелязал, че Отворко пасял, и викнал:
– Ти луд ли си да я ядеш тая трева? Я плюй! Кой знае кое куче е пишкало тука на тая трева. Как ти дойде на акъла? Ние сме в градски парк. Да не сме в гората?!
Отворко се опомнил.
– Аз просто истински изживявам ролята на диплодок.
Душко се тюхкал:
– Само майка ти да те види. Така истински ще изживееш ролята на диплодок, че след това цяла седмица сигурно няма да те пусне да си играем.
Отворко плюел трева.
– Добре беее! Няма да им я ям, ще я плюя само, ще я преживям и ще я плюя.
След секунди му се наложило да стане тиранозавър рекс по спешност, защото идвали към него няколко паразауролофуса и работата за диплодока се била объркала, така че бързо сменил функциите си. Изправил се на задни крака, свил предните като малки лапички, отворил устата, озъбил се и почнал да издава заплашителни звуци.
– Хххххх-аааааа!
Обаче не бил случил, защото паразауролофусът всъщност бил Жожи, който така се бил забързал, че блъснал с всичка сила тиранозавъра, а той нали бил само на два крака – и дууфнал странично. Паразауролофусът имал твърда глава, надул силен рев през тръбата върху главата си:
– Уееееееей!
След което ударил една глава на тиранозавъра, който все още не се бил освестил – нали допреди секунди бил диплодок. Тиранозавърът се опитал да го уцели с опашка, но не се получило. Паразауролофусът бясно побягнал, все пак това бил Жожко, не някой друг динозавър, и просто прелетял през него и се устремил нататък към един недобродушен трицератопс. Но трицератопсът, като забелязал разбеснелия се паразауролофус, показал своя рог, който представлявал една остра пръчка пред носа на Бонбончо-Фотончо, и казал:
– Внимавай, приятелю мой, защото ще те набода като шишче, ако доближиш с тази скорост към мен.
Наложило се паразауролофусът да бие спирачки, да остави в пясъка следи от петички, да се обърне и да побегне обратно. Там тиранозавърът се бил изправил отново на задни крака, приклекнал леко, вдигнал късите си малки ръчички и отворил уста.
– Само да ми дойдеш!
Жожко го погледал без особен интерес.
– Ще ти дойда, ще мина през тебе, ще си замина и даже няма да разбереш, какъвто си туткав.
В тоя момент той побягнал бясно в друга посока, където забелязал да седи един особен вид динозавър, за който не било ясно какъв е точно. Дали бил ихтиозавър, дали бил хищник – абе нещо лежало на земята и спяло свито. Ама те всички ли динозаври можели да седят свити?! Обаче Жожката, нали бил безстрашен, се засилил, стигнал до динозавъра, а онзи не мърдал. Жожката му бил един шут и викнал:
– Ей, играем на динозаври беее!
А това бил Душко, който сладко бил заспал. Погледнало Душенцето нагоре и попитало:
– Какво ме риташ бе, простак? Ще се оплача на другите приятели за това, че така играеш.
Жожо се бил вживял.
– Аз съм паразауролофус и в момента ще ти бия една глава, защото не играеш на динозаври. Ставай бързо, че идва тиранозавърът.
Душко не се бил събудил още и завикал:
– Тиранозавър! Жожи, спасявай ме, идва тиранозавър!
А тиранозавърът в този момент наистина пристигал и издавал странни звуци и псувал по детски.
– Мътните те взели, Жожо. Само да ми паднеш. Ще ти покажа един паразауролофус на теб. На айрян ще те направя!
Жожката бил много объркан, защото се чудел с Душко ли да се обяснява, или да подложи крак на тиранозавъра и да побегне. Така му се тичало и му се щяло някой да го гони.
– Ти гониш.
Обаче устата на тиранозавъра била голяма. Разтворила се и от нея излезли гръм и мълнии.
– Ще те изяяяяяммм!
Душко се разплакал.
– Не, нямаааа!
Тогава вече Бонбончо не издържал, свалил от носа си пръчката на трицератопс и викнал:
– Айде бе, Душкооо, стани и ти един свиреп динозавър, за да я бъде играта. Ще взема да те намушкам с трицератопския си рог.
Душко вече се бил събудил.
– Бонбонче, това ти ли си? Може ли и аз да стана бебе трицератопс и да живея зад тебе и ти да ме пазиш?
Бонбончо поклатил глава.
– А да не очакваш и да те кърмя тука? Я си ставай отделен динозавър!
Душко търкал очи.
– Е, какъв динозавър да стана?! Не може ли да стана дърво? Ще разперя клони тук и ще стоя.
Бонбончо отговорил:
– А аз ще те опаса!
Душко рекъл:
– Да стана нещо, дето не се движи. Може ли да стана на камък? Ей, не може ли друга игра?
Другите деца казали:
– Абе Душко, какво ти има?
Душко отговорил чистосърдечно:
– Спи ми се. Много ми се нанка. Не може ли да стана просто един камък и да си заспя.
Другите отсекли:
– Не! Можеш да спиш в креват, ама на открито, на студената земя не бива, защото можеш да се разболееш. Който заспи без изолация на земята, се разболява, защото тя го изсмуква.
Душко седнал и се заоглеждал.
– И каква изолация да сложим? Може на пейка, нали?
Тогава решили да спрат да играят на динозаври и да направят друга игра. А другата игра се казвала: „Припичане на слънце“. Всички легнали по пейките и започнали да се пекат. Имали си специален режим. Десет минути по корем, десет минути по гръб. Имали навита аларма на телефона на Душко и на всеки десет минути се сменяли. Смеели се, че били като кюфтета на скара, обаче по едно време Отворко рекъл:
– Абе кюфтета на скара, кюфтета на скара, ама мама ги върти по два пъти, а ние вече от три часа се въртим напред-назад. Не сме ли се вече изпекли?
Децата били напълно съгласни.
– Абе изпекли сме се, ама много ни мързи друго да правим.
Отворко попитал:
– А искате ли да решаваме задачи?
Децата леко се надигнали.
– Отворко, слънчасал си. Трябва да те прибираме вкъщи! Явно слънцето ти е дошло в повече. Вдигнал си температура!
Отишли до него и го хванали за челото.
– Не е добре момчето. Тръгва да иска да решава задачи. Може би трябва да го заведем направо на лекар.
Отворко се кискал.
– Шегички бе, шегички. Просто да ви видя дали не спите. Искате ли да решаваме кръстословици?
Децата се огледали.
– Може.
Взели една кръстословица и почнали. Оръжие на боен кораб с пет букви. Мислили, мислили, мислили и решили, че най-вероятно е „бомба“. Само че „бомба“ не ставало, защото не се засичало, завършвало на „ан“ и затова решили, че е „варан“. Всеки боен кораб си имал по един варан, пускал го, той нападал другите и ставало… Но и „варан“ не им се засичало – и започнали да се чудят. „Барабан“ им се струвало добре, обаче било с повече букви. Тогава Душко предложил:
– „Казан“! Те си имат казан и го пълнят с разни работи. Примерно специално горещо олио и пръскат съседните кораби с тях.
Отворко казал:
– Не е „казан“, а е „фазан“. Пускат го, другите се разсейват по него, започват да си мислят за лов, а нашите свалят другия кораб.
Обаче не ставало и с „фазан“. И тогава пробвали с „тамян“. Решили, че от кораба се пали тамян, прави се димна завеса, мирише благовонно, понеже той гони дяволите, от другия кораб всички избягват и най-накрая те го превземат. Обаче и с „тамян“ не се получавало. И тогава решили да пробват с „капан“. „Капан“. Нямало как да слагат капан на другите. Чудели се за „параван“. После видели, че е с повече букви. А и дори да сложиш параван до кораба, ти не можеш да го скриеш целия, та другият кораб да не те вижда. После решили, че става въпрос за „рапан“. А и така или иначе имало много рапани по морското дъно. Но и „рапан“ не ставало. Тогава Отворко щастливо казал:
– Сетих се бе, хорааа – „салам“!
Останалите казали:
– Не, не на „ан“ завършва, не на „ам“. Ти си огладнял нещо.
Отворко се смеел.
– Защо бе? Може да ги намушкват със салама и готово.
Жожо рекъл:
– Не може да ги намушкват със салама. Все едно да ги намушкват с кренвирши. Ама кренвирши съвсем не стават. Дайте да търсим нещо, което завършва на „ан“.
И така, търсили, търсили, търсили… и най-накрая, след като се сетили за най-разнообразни думи, се досетили, че може би става въпрос все пак за „таран“. И – изненада! – „таран“ съвпаднало. Всички били адски щастливи, кръстословицата напредвала, вече имали попълнена една вярна дума. След което трябвало да се сетят за съоръжение за пренасяне на вода към градовете, което завършвало на „т“. Започнали да се чудят, решили, че това най-вероятно е „канал“, тиренце „т“, но тъй като не ставало канал, тиренце „т“, решили, че е тръбаТ. Но и тръбаТ не ставало, защото буквите били повече. Тогава решили, че сигурно става въпрос за канализацияТ. Чудели се, маели се и най-накрая Душко казал:
– Ей, тая кръстословица е много трудна. Ще се справим с помощ от приятел.
Обадил се на майка си и рекъл:
– Мамо, здравей! Кажи ми съоръжение за пренасяне на вода към градовете.
Майката набързо отговорила:
– Канализация.
Душко уточнил:
– На чиста вода.
Майката рекла:
– Водопреносна система.
Душко обяснил:
– Мамо, една дума, завършва на „т“.
Майката се сетила.
– Ааааа, аквадукт.
Душко ѝ изпратил целувки и затворил.
– Готови сме. Имаме две решени думи. Браво!
Тогава се появила трета дума, риба с три букви, и децата започнали:
– Щука!
За съжаление, на щука трябвало да ѝ се махне една буква и ставало „щук“, а „щук“ не можело да мине за риба. След това засекли кръстословицата.
– Да, ето, първата буква е „с“. Значи, „скумрия“!
Скумрия отговаряла на първа буква „с“, обаче нататък продължавала по други начини. После имало предложение за „сафрид“, за „сепия“, за „сьомга“, за „сельодка“ и по едно време вече Жожо се загледал.
– Ей, ако ще решаваме тази кръстословица така, ще направим още десет кръстословици. Казахме над двайсет риби със „с“. Няма ли някой да се сети за някоя с три букви.
Отворко рекъл:
– Аз знам, кит.
Бонбончо го подсетил:
– Добре е, че знаеш „кит“, ама на нас ни трябва със „с“.
Отворко вдигнал рамене.
– Е, „сит“ не става.
Мислили, мислили още малко, риба с три букви и първата да е „с“… и Жожи предположил:
– Да не би да има риба, която се казва „сал“ и на нея да са кръстили средството за плаване по реки?!
Душко промълвил замислен:
– Не, не е това.
Тогава той започнал на глас да си мисли:
– Ами да не би да е нещо катооо… ох… и аз не знам, нещо като сол ли да е, щото има сол в морето. Или да е като…
Мислили, мислили, по едно време Бонбончо щастливо се усмихнал.
– Аз знам коя е рибата!
Другите го погледнали с надежда.
– Кажи бе, Бонбончо.
– „Сом“, защото си има мустачки.
Другите не разбирали.
– Е как се сети, че има мустачки сомът.
А той се усмихвал.
– Ми онзи ден рисувах мустачки. Мустачки на различни същества. Първо рисувах мустачките на татиии, после на дядо, после на бабааа, после на различни животни… и така, докато рисувах мустачките, открих, че и той има мустачки. Сом е!
Попълнили сом, станало. И така децата цял ден се забавлявали в парка и било голяма веселба.

Имало едно време четирима приятели – Жожи, Душко, Отворко-Мърморко и Бонбончо-Фотончо. Те били сладички деца, но малко палави... и с много богата фантазия.

Един ден си стояли и докато се чудели какво да правят, Душко казал:

– Хайде да се грижим за природата.

Отворко веднага измърморил:

– Погриж-погриж! Айде, нова игра!

Бонбончо обаче наострил уши.

– Чакай, чакай да чуем каква ще е играта. Може пък да стане интересно.

Душко продължил:

– Предлагам ви да започнем да събираме разделно боклука. Прибирате се вкъщи, дъвчете дъвка, изплювате я в специален плик за пластмаси. След това взимате хартийка, пишете нещо и после я слагате в отделен плик.

Децата нехаели и никак не им била приятна тая работа с боклука. Душко се усетил, че явно няма да стане така. А Отворко рекъл:

– И колко плика трябва да имам? Сто? От входната врата до балкона всичко да е в пликове. Кой нормален човек може в къщата си да държи пет кофи за боклук? Я си гледай работата!

Бонбончо казал:

– Недей с лошо бе, Отворко! Той иска нещо добро да каже. Дай да го чуем! Нали знаете, че Душко е добричък.

Отворко пак киселеел.

– Добричък, добричък, седнал да си играе на разделяне на боклук! Ами що на сметището не отиде, пък да си го разделя? С тая огромна доброта...

Тук и Жожката се включил:

– Страхотна идея! Искате ли да ходим на сметището и там да разделяме боклук? Ще разделяме хартиите от металите, тях пък от дървото.

Отворко го прекъснал:

– Да, и от лайната, и от тора и развалената храна, и от всички други неща, дето миришат лошо...

Жожката не се бил сетил, че в кофите за боклук, освен хартия, метал и дърво, се изхвърляли и някои смрадливи неща.

– Ами как го правят тогава в другите страни? Там всичко на ръка се сортира.

Отворко го изгледал накриво.

– Сортира се, да, на ръка, ама чушки!

Душко потвърдил:

– Вярно е, вярно е! Там събират разделно боклука, а после той отива в големи заводи, в които на ръка хората го разделят, за да нямат бунища. Иначе градовете биват заобиколени от огромни бунища, които ги засипват с миризма, токсични отпадъци и какви ли не опасни неща.

Жожо се замислил.

– И ние с тия осем леви ръце доста боклук ще оправим! Само да ни пипнат майките ни, че сме били на бунището, гледайте какво ще стане!

Душко продължил:

– Не, бе, за вкъщи! Айде у нас ще направим експеримента и ще пробваме как се получава.

Отишли в къщата на Душко, сложили четири кофи, надписали ги. При което Отворко взел да пие сокче. Най-обикновено, със сламка. Пиел си и застанал пред четирите кофи – не можел да разбере в коя да го пусне. Казал:

– Ами с’я к’во правим? Тая опаковка има и пластмаса, значи, в кофата за пластмаса. Ама по средата има метал, значи, за кофата за метал. А отвътре има хартия, значи, за кофата за хартия. Аз не мога да ѝ разлепя пластовете, за да я пусна във вярната кофа. Трябва пета кофа за смесени боклуци. Не ми се струва интересно. Хайде да играем на друго!

Жожката предложил:

– А не може ли, като ще я спасяваме тая природа, примерно да седнем и да насадим в градинката до блока разни растения и да се грижим за тях?

Децата се въодушевили. Всеки си избрал растение, но нямало да го казва на другите. Щял да си го насади като семчици, да си го полива, да си го гледа и като поникне, другите трябвало да познаят какво е засадил.

И така четиримата, кой с лъжица, кой с вилица, кой с каквото намерил, копали в градинката до блока, сложили семенца в земята и после с бутилчици вода периодично ходели и поливали.

Душко, понеже гледал от разни съседи, похлупил мястото, където си бил посадил растението, с прерязана голяма бутилка минерална вода, надупчена на малки дупки, уж да го топлела. Другите го погледнали учудено. Отворко казал:

– Фръцльо! Само се престарава!

Душко отговорил:

– Ти си гледай своето растение и ще сравним после на кого какво ще поникне.

Времето минавало, а семената нe пониквали. Отворко мърморел:

– Писна ми с тая минерална вода да се разхождам и само да го поливам! Нищо не никне.

Жожката бил доволен.

– На мен си ми харесва – тичам по десет пъти. Взимам по една капка вода в лъжичка, тичам долу да я сипя. После тичам нагоре, после пак надолу с друга капка, пак тичам да я сипя. Ей, докато го полея това цвете, колко обиколки си правя! Много хубава работа ми върши.

Другите казали:

– Тихо, бе, не казвай, че е цвете! Нали беше тайна, ние трябваше да познаваме!

Бонбончо също бил много вдъхновен. Той постоянно експериментирал. Правел най-различни опити. Например пробвал се в поникнала семка на бобче да вкара непоникнала семка на леща и да получи растението боболеща. Засега експериментите не протичали успешно. Но въпреки всичко той много се бил заинтригувал от растенията и се опитвал да ги комбинира по най-различни начини.

Незнайно защо обаче попаднал на един възрастен човек (а може би съвсем знайно), който го научил как да направи от дива джанка круша. Ако щете вярвайте, точно на това го научил.

Тука вече страстта на Бонбончо да експериментира така се разлютила.

Времето не работело за Бончончо. Той имал спешна нужда от млада дива джанка. Започнали сериозни изследователски действия. Не просто млада дива джанка, а безстопанствена дива джанка, защото смятал направо да я отреже.

И така, докато другите седели и поливали дупчиците си, докато всеки правел най-доброто, на което бил способен, Бонбончо погледнал към небето и казал:

– Господи, грижи се за моите семки! Поливай ги с дъжд, топли ги със слънчевите си лъчи, че в момента съм зает да открия дивата джанка, която да отсека и после да присадя!

И така дните минавали. Една сутрин децата чули силен звук. Тупурдия, при това така кънтяла, че се притеснили какво става с тяхната градинка. Щом надзърнали през балконите, видели, че звука всъщност го издавал не кой да е, а едно преминаващо куче. Леле, тука вече се притеснили на въпросното куче да не му се е допишкало и да седне да рие, или пък да му се е доакало и да си изкопае дупка, та да си го зарови после... и да им изрови семките! Бегом натам! Стигнали, а кучето нито пишкало, нито акало – и тук всички се успокоили… но лаело по едно коте. Веднага, като видели това коте, си представили как то ще седне да им стъпче малките цветенца и растения и веднага съобразили, че идеята на Душко да сложи отгоре защита от срязана половин бутилка не била толкова лоша. Душко поизпънал раменца, доволен от себе си, а Отворко рекъл:

– Айде споко, че ще се пукнеш!

Всички поставили по половин шише отгоре на растенията и в тоя момент забелязали, че те наистина започнали да поникват. Едни малки, малки зелени точици се подавали от черната земя. Децата не можели да помръднат от вълнение. Седели по корем до растенията и ги гледали. Още малко щели да започнат да ги дърпат, та да поникнат по-бързо. Ама те, не щеш ли, си никнели със собственото темпо.

Лежали по корем, вечерта настъпвала и ставало късно, а те седели, гледали растенията и всеки говорел:

– Айде, давай, давай тука, че сега не си просто едно най-обикновено растение, а състезанието си тече!

В тоя момент пристигнал Бонбончо, щастлив, все едно някой му бил подарил цяла химическа лаборатория с взривни и други химикали. Греел и носел върха на отсечена млада джанка. Казал:

– Намерих! Съсякох я! И след това знаете ли какво направих? Дядото ми каза, като отрежа клона, да го цепна леко, както се цепва кренвиршче, и да пъхна вътре клонче от круша. Аз обаче, да ви кажа, пъхнах от череша. И тая джанка, с тия диви корени и диво стъбло, ще ражда череши.

Другите деца го погледнали и издекламирали:

– Ала-бала-ница, глинена паница, кой говори глупости, май си ти!

Бонбончо обаче греел като ясна луна. Видял, че другите деца са си сложили пластмасови бутилки. Неговата джанка не можела да си остане така непредпазена. Обаче нямало толкова големи бутилки! Затова се наложило да направи оградка, която успяла да приюти неговата джанка череша. Изградил около семенцата си кубично дървено скеле, покрито внимателно, но здраво с найлон.

Всички били много развълнувани. Сутрин ставали рано-рано, тичали, мерели с линийка по шест пъти на ден точно колко било дълго листенцето, което пониквало, и това мерене нямало край. От време на време си премервали взаимно листенцата, за да си кажат:

– Ее, моето е по-дълго!

– E, не, не, не е твоето по-дълго!

Бонбончо отдалече им се обаждал по телефона.

– Няма какво да ги мерите! Като ми видите джанката, е ясно кой е спечелил.

Децата казвали:

– Като видим първото листенце на черешката, тогава ще видим кой е спечелил. Всеки може да вземе една готова джанка и да се разправя, че е много добър.

Така неусетно минавали дните, а децата си мислели, че се грижели за природата, като изкопали по една дупка с пластмасова лъжица и чакали едно растение да поникне.

С напредването на времето растенията се оформяли все по-добре и по-добре. Това, което бил насадил Жожката, хич не приличало на цвете. Никой не можел да разбере какво е. Това, което бил насадил Душко, било цвете. Категорично! Но какво цвете – и за него не можело да се разбере! На Бонбончо под лехата не било ясно какво става. Това, което бил насадил Отворко, било по-скоро като бурен, отколкото питомно растение. На нищо не приличало. Душко замислено промълвил:

– Добре, че не насади кактус, че докато го мериш, бая бодене щеше да падне. Макар че най-много ти приляга, какъвто си бодлив в устата.

Бонбончо седял до дървото и го пазел. Нощно време оставял до дървото различни камъчета, плюшени играчки и други неща, за да го пазят и по-бързо да тръгне присадката.

И така, в щастливия момент растенията били станали по-високи от коленете на децата. Плевелът на Отворко си растял див-подивял, станал по-висок от самия Отворко. Цветето на Душко разцъфнало. Това, което бил насадил Жожката, било една прекрасна мандарина, която започнала и да връзва. А на Бонбончо, ако щете вярвайте, черешата тръгнала. Това не било шега – наистина можело да се използват корени и стъбло на здрава дива вита джанка, а отгоре да насадиш плодно дърво. Душко махнал лехата на Бонбончо и отдолу, обгрижено от природата, си растяло нещо неясно и красиво.

Никой обаче не можел да каже кой ще е победител. А и как да кажеш кой ще е победител, като всеки един от тях правел нещо много хубаво!

Децата обаче така се били заели с тия растения, че съвсем били поспрели да правят бели. Хората взели да ги възприемат като добри и грижовни и престанали вече да им викат: „Ей, стига сте тичали! Стига сте правили това или онова!“.

Пък то какво ти тичане? Лежали си по цял ден по корем, наблюдавали растенията, все едно наблюдавали охлюв как пресича улица, и нищо друго не ги вълнувало.

А тези растения, като получавали толкова внимание, разцъфвали – всяко според природата си. Това на Отворко разцъфвало, като избуявало на широчина, на височина и на миризма. Това на Душенцето давало повече цветове. А мандарината на Жожо вече взела да огъва клони. Нищо че всеки ден гледали да я пооберат и да си хапнат от мандаринките, тя продължавала да ражда плодове.

Бонбончо, също много горд, снимал всеки ден размера на своята новопоявила се череша и бил много доволен от себе си.

И така, грижата за природата четиримата приятели може и да не я разбрали както трябва, ама поне толкова работа си намерили, докато отгледат по едно растение.

Решили да насадят още дървета и така винаги до тях щяло да има зеленинка. Решили го и толкова им било забавно и интересно, че станали активни овощари. Специализирали се в областта на отглеждането на цветя, изсичането на бурени и най-вече в добива на мандарини в домашни условия. Даже Жожо поискал да си направи и малка зеленчукопродавница, но Душко се заел да го вразуми.

– Добре де, поне и малини да продаваше! Никой не би ходил в магазин, в който има само една-единствена стока – мандарини.

А Жожо казал:

– Една стока, ама каква – гледана с любов от добри деца!

Имало четирима приятели – Душко, Бонбончо, Отворко и Жожко, и те кротко си говорели.

– Еее, нещо много сме се отпуснали – казал Бонбончо.

– Отпуснали, отпуснали, направо шкембаци и гъзаци сме отпрали – измърморил Отворко.

– Аа, недейте така да приказвате! Много сме си добре. Просто може би малко спорт ни трябва – намесил се Душко.

Жожо само това и чакал.

– Спорт, спорт, яко спорт! Сутрин – спорт, обед – спорт, вечер – спорт, повече тичане, повече скачане, мърдане и движение!

Децата рекли:

– Жоже, тебе и цял ден на спорт да те оставят, все няма да ти стигне, тъй че… А и ти какво толкова имаш да му спортуваш?

Жожинката бил във вихъра си.

– Вижте ми бицепсите, вижте трицепсите – имам нужда от още подобрения! Трябва да се спортува, имам нужда от доста по-добра физическа подготовка.

Така си говорели децата ден след ден, докато една сутрин Душко рекъл:

– Предлагам ви да се запишем на спорт.

Жожо веднага бил готов.

– Записваме се на лека атлетика.

Другите го погледнали и се чуло:

– Ми добре.

Отишли те, намерили на стадиона треньор по лека атлетика. Той казал:

– Дайте да видим сега, момчета, в какво сте добри. – Подредил ги на стартовата линия и викнал: – Готови! Старт! Бум!

И като хукнали тия ми ти деца! Жожко тичал – не можел никой да го стигне. Направил една обиколка, настигнал другите, задминал ги и финиширал. Треньорът седял, гледал смаян и казал:

– Ти откъде се взе? Какъв си? Извънземен ли си? Как го направи това?

Жожката бил в свои води.

– Ми аз все бързам и така съм се научил все по-бързо да бързам.

Треньорът бил наистина смаян. Погледнал другите деца. Те наистина много бързо си тичали, Бонбончо особено, Отворко също, но за сравнение с Жожи било невъзможно да се говори. Треньорът сменил темата.

– Добре. А я да ви видя как сте на скачане.

Вдигнал една летва, за да провери какви резултати ще имат на скок височина. Тръгнал Душко към летвата с намерение да я прескочи. Стигнал до нея, забил пети в земята и рекъл:

– А, хич не се хвърлям!

Тръгнал Отворко след това. Тичал, тичал, тичал, метнал се право в летвата и си ударил главата. Като взел да говори едни странни работи, треньорът го хванал за ухото и го извел извън стадиона да се попроветри.

Дошъл ред на Жожката. Той се засилил, ама щото много бързал, подминал летвата, подскочил и понеже там вече нямало дюшек, паднал на земята.

Треньорът много се притеснил, защото такъв талант в тичането щял да вземе да се повреди от един скок. Бил категоричен:

– Жожка, скоковете вече са ти забранени.

Дошъл ред на Бонбончо. А той нали бил пъргавичък и палавичък, нали това му била специалността – да си подскача като пружинка – фрас!, скок! Треньорът го гледал и извикал:

– Браво, момче! Да вдигнем ли още летвата?

Бонбончо бил готов.

– Да, ама с един метър я вдигни, че тия са ми бебешки. Тия ги скачах още докато мама се опитваше да ми крие млякото в най-горния шкаф.

Треньорът го погледнал предпазливо.

– Не, ще вдигнем само с 20 сантиметра.

Бонбончо настоявал:

– Ама няма смисъл, в детските години си ги подскачахме тия.

Треньорът се съгласил.

– Добре, айде да те видим! То няма много какво да стане, нали отзад има дюшек – и я вдигнал с цял метър.

Бонбончо се засилил и като елен се метнал отгоре, прелетял го, паднал на дупе, изтупал се. Треньорът гледал.

– Боже, и ти! Ама вие да не сте всичките някакви… Откъде сте се взели, деца?! Чудел се треньорът какво се случва, маел се и не разбирал.

Плеснал с ръце и казал:

– Оо, ти си само за висок скок! Точно тука трябва да те оставим.

А извън стадиона се носели разни викове, крясъци и коментари.

Треньорът завел децата и им показал.

– Вижте, имаме и други дисциплини – хвърляне на гюле, мятане на копие, бягане с препятствия. Тука, на стадиона, има дори и шах.

Душко веднага вдигнал ръка.

– Е, тоя спорт е за мене! Я ме водете там да спортувам.

Бонбончо се закискал.

– Е, големи мускули ще направиш с шаха! Така ще ти се нагънат мускулите от седене, особено на дупето…

Душко отстоявал решението си.

– Всеки да си спортува това, в което е добър. Аз предпочитам шах да спортувам.

Треньорът завел децата на шах. Жожката много не гледал другите деца какви фигури местят и такива ходове правел, че и неговите падали, и чуждите падали, обявявал си шах – работата не вървяла на добре.

Треньорът го потупал по рамото.

– По-добре да си тичаш ти, Жоже.

Седнал Бонбончо. А той нали бил по номерата – хем играел шах, ама от време на време скривал някоя фигура на противника си, връщал някоя своя или пък си измислял правила. Треньорът се хванал за главата.

– Не, не, не, Бонбончо, ти по-добре само да си скачаш.

Седнал Душко. За няколко хода победил първия противник, после втория, после третия, после учителя по шах, после треньора, който ги довел, и като нямало вече кого да бие, леко озадачен се огледал и попитал:

– Е, това ли ми беше тренировката?

Треньорът се държал за главата.

– Леле, ама и ти откъде се взе?!

А отвън на стадиона крясъци и коментари се носели. За всички деца имало спорт, само за Отворко нямало. Децата обаче били приятели на Отворко и се застъпили за него.

– Господине, ние сме дошли с Отворко, той ни е приятел и ако не го пуснете на стадиона, ние няма да тренираме при вас.

Треньорът бил притеснен.

– Ама как да го пуснем?! Той такава уста има, че тя изобщо не се затваря!

Душко имал идея.

– Ми що не го направите коментатор? Ще седи и ще коментира, при условие че говори само прилични думи.

Треньорът се чудел.

• Е, че той знае ли прилични думи въобще?

А отвън се разнасяла такава реч – да ти се изчервят ушите и отвън, и отвътре.

Душко рекъл:

– По принцип съм го чувал, господине, да говори и прилично. Просто трябва да има мотивация. Ако го назначите на длъжността коментатор и той повярва, че наистина е важен, съм сигурен, че много ще се старае и ще намира синоними на ония думи, дето основно използва! – А отвън не спирали виковете, през няколко квартала се споменавал треньорът по начин, недостоен да се преразкаже.

Треньорът мислил, мислил, мислил, но видял в погледите на децата решителност и разбрал, че не може да остави работата току-така. Излязъл отвън и виковете спрели. След това викал треньорът. След това викал Отворко. След това децата излезли и Отворко и треньорът, като ги видели, че си тръгват, нещо си казали на ухо, стиснали си ръцете и Отворко, наперен и важен, заявил:

– След мене, спортисти! Аз съм вашият коментатор. Ще започвате тренировката, след като съм ви дал знак и съм подготвен, за да осведомявам всички на стадиона и около него как се движи спортната дейност.

Трите деца били напълно смаяни: първо от думите, които използвал, след това от тона му. Погледнали треньора и решили, че явно нещо ще се случва.

Върнали се отново на стадиона. Отворко седнал доволен, загледал се сериозно и казал:

• Уважаеми слушатели, днес е изключителен ден! Феноменалният атлет, невероятното чудо на природата, божественият Жожо ще ви покаже как се прави спринт. Готови! Старт! Бум!

Жожо го погледнал и рекъл:

– Чакай сега, това „Готови! Старт! Бум!“ не беше ли на треньора?

Отворко се зачервил и аха! да почне, погледнал треньора и казал:

– Да, на треньора беше. – Обърнал се, оправил си косата и започнал отначало: – Уважаеми слушатели!

Изрецитирал цялата си реплика и треньорът добавил:

– Айде, Жожо, сега да те видим дали можеш да тичаш за издръжливост.

Жожо рекъл:

– Какво значи за издръжливост?

Треньорът му обяснил:

– Тичаш съвсем лекичко, бавничко, но целта е да направиш повече обиколки на стадиона.

Жожо не бил сигурен, че разбира целта.

– Колко? Сто?

Треньорът уточнил:

– Не, не – пет, шест, абе колкото издържиш.

Жожо пак попитал:

– Как така пет-шест? Колкото издържа или пет-шест?

Треньорът повдигнал рамене.

– Добре де, ако не можеш пет-шест, и три направи, стадионът е голям, нали.

Жожо го гледал, гледал, решил, че на треньора нещо му е уморено, и помолил:

– Добре. Ама все пак ми кажете кога да спра.

Треньорът отговорил:

– Ами… като се умориш.

Жожо настоявал:

– По-добре вие ми кажете кога да спра.

Треньорът рекъл:

– Айде, ще те видим.

И като почнал тоя Жожо – първа обиколка, втора обиколка, десета обиколка, петнайсета обиколка, двайсета обиколка, трийсета обиколка, четирийсета обиколка, сто и пета обиколка, сто и десета обиколка.

На всички чак свят им се завил. Двете деца – Душко и Бонбончо – легнали на пейките и захъркали юнашки. Жожката бодро тичал, подскачал и се носел в галоп, а треньорът само слагал чертички и не можел да повярва на това, което вижда.

Първо казал: „Роден спринтьор!“, после „Роден атлет!“, после казал: „Роден маратонец!“, после казал: „Ами че то и маратонците толкова не тичат!“. Почнал да се чуди какво да прави, а Жожката нямал никакви симптоми да се уморява.

Минали няколко часа. Жожката тичал, децата спели, Отворко коментирал, треньорът записвал броя на обиколките. По едно време Душко се събудил, отишъл при треньора и запитал:

– И сега ние какъв спорт правим? Аз няма с кого да играя на шах! Аз съм дошъл да играя шах. Искам си шаха!

Треньорът му дал напътствия:

– Ами добре. Понеже с тебе така и така не може да се играе, изпрати коментатора да отиде в счетоводството и да ви дадат един лаптоп. Той със сигурност ще се справи. Пуснете на компютъра да играеш шах, щото него може би по-трудно ще го биеш.

Душко си разсъждавал на глас:

– Е, щом така ще става… Ами добре, айде, ще стоя тука да играя на шах и да броим обиколките на Жожо, щото той явно няма да свърши скоро.

Отворко, много доволен от това, че бил назначен на важната и отговорна длъжност „преговарящ за лаптопа“, се отправил с бавни крачки. Какво им говорил, какво им приказвал на тия хора, не било ясно, но се върнал след няколко минути с лаптоп в ръка, гордо хванал мишката и показал програмата за шах. Отишъл при Душко и рекъл:

– Дай да ти покажа как се играе шах! С компютър.

Душко нямал нищо против.

– Ми добре, щото тука не можеш да правиш магарии. Тука играеш наистина.

Отворко бил решителен.

– Аа, аз докато седях пред стадиона, вие сте се правили на шахматисти. Сега ще видиш ти истински шахматист.

Седнал той да играе. Естествено, компютърът бил много добре подготвен, измислял ходове, а Отворко тихичко стоял и му говорел:

– Тъпанар! Ще ти счупя екранчето! Внимавай какво правиш! Ще ти извадя процесора! Ще ти сипя сок в клавиатурата!

Душко видял, че работата за лаптопа върви на зле, и му посочил треньора.

– Отворко, Жожо има нужда от спешни коментари. Бягай да коментираш!

Отворко веднага влязъл в длъжност, застанал по средата на игрището и започнал да коментира как победоносно Жожката тичал, докато на треньора вече му се виело свят и дори бил леко слънчасал. През това време Душко взел компютъра и прошепнал:

– Приятелю, спукана ти е работата!

И като се почнали с компютъра: веднъж Душко го бие, веднъж компютърът го бие. Изпотили се очилцата на Душко – не бил свикнал някой така да му се опъва на шах. Айде пак Душко го бори, мъчи, най-накрая докарат до пат! Душко се препотил.

– Ей, компютре, ще те дам на Отворко, внимавай!

През това време Бонбончо станал нервен и попитал:

– Е, каква е сега тази работа? Всички си имат занимание, аз само стоя тука и лежа. И какви мускули ще направя, какъв спортист ще стана?

Треньорът се тюхкал:

– Ми то това не спира! Като робот търчи вече часове! Аз даже нямам време да му кажа да спре, щото не ме чува, направо си профучава.

Бонбончо пак си питал:

– Е, аз к’во да правя? Нали трябваше да скачам? Давайте да скачам нещо!

Треньорът разсеяно посочил.

– Ами то тук има нагласено само за овчарски скок. Ако искаш овчарски скок, ама то не може всъщност да е овчарски, щото няма треньор да ти обясни.

В това време вече Бонбончо се бил засилил, бил хванал един голям прът и търчал с бясна бързина да се мята. Треньорът викал:

– Не, не, спрете го! Това не е като скок на височина. Има си техника, как да се облегнеш на пръта, поне да уцелиш дюшека, да не скочиш в друга посока.

Но Бонбончо вече летял във въздуха като птица, разперила крила, пуснал тоягата, махал и се смеел, прелетял над пръта и паднал тържествено по нос отзад на дюшека. Това се оказало грешка: по принцип на дюшека не се падало по нос. Било добре на крака, по гръб, на дупе, но не и по нос.

Станал Бонбончо леко охлузен, със зачервено лице. Треньорът тичал, размахвайки ръце:

– Ама това го скачат възрастните! Как го направи?

Бонбончо се смеел.

– Като те гледам какъв си мъничък, няма да можеш да ми вдигнеш летвата на по-голяма височина, ама мога да си продължа с това летене. Няма да ти преча, нали? Много е приятно!

Треньорът не бил сигурен.

– Дете, внимавай! Това е много опасно.

Бонбончо му пренасочил вниманието.

– Брой му обиколките, че вече три си мина Жожката, докато разговаряш с мене.

Треньорът рекъл „Добре“ и започнал да брои. Отзад Душко бършел очилцата, отпред Бонбончо се засилвал и правел различни полети – полет на чайка, полет на гларус, полет на кондор, който само планира, полет на колибри с бързи и резки движения. Прелитал отгоре, отдолу, отстрани – отвсякъде.

Обаче вече нямало падане по очи. Имало падане като балерина, падане като каратист, падане като боксьор, падане като чистачка – правел всякакви падания, всеки път различно. Било като цяла пиеска – лети някакво пиле, ти познаваш точно кое е и после виждаш как представител на някоя професия пада. Имало и интересни падания – като възрастна дебела дама, като много пиян младеж, като крадец, който крие сирене в панталона си. И така, Бонбончо се забавлявал.

А Жожката си тичал ли, тичал. По едно време треньорът се присетил, че Жожо му бил поръчал да го спре по някое време, и в тоя миг закрещял:

– Спри, дете, спри! Спри веднага, спри! Спри, повече не мърдай! – при което и четирите деца замръзнали.

Заоглеждали се, чудейки се на кого ли говорел. Душко го гледал и си помислил: „Сега сигурно го е страх, че ще изгори компютърът, щото вече му е загрял процесорът от мене“.

Бонбончо казал:

– Сигурно е заради полета на колибри, в който махах толкова бързо, че се е притеснил да не ми изскочи някоя става.

Жожката рекъл:

– Тоя пък се сети най-накрая да ми каже да спра! Още малко и щях да се напикая.

А Отворко коментирал ли, коментирал.

Треньорът отишъл при Жожо и му занареждал:

– Момче, ти си и спринтьор, и маратонец, и всичко! За всичките бягания мога да те включа.

Жожо подскачал намясто.

– Можеш, можеш, ама ако сложиш химическа тоалетна по средата на стадиона.

Треньорът го погледнал и казал:

– Аа, добре, ще сложим, ама за какво ти е?

Жожо имал вече мокро петънце отпред на панталончето и затова му отвърнал:

– Айде да не ти показвам с подробности! Къде е тоалетната?

И треньорът, както му сочел накъде е, видял само прахта изпод маратонките на Жожката.

Възрастният мъж отишъл да провери какво се случва с шаха. Забелязал, че тая програма май не вършела много работа, и си казал, че явно трябвало занапред да смени компютъра с по-мощен и програмите за шах с по-добри. След това видял летящия сокол Бонбончо как доволно в радост прелитал височини, които възрастните не достигали, хванал се за главата и казал на децата, че ще ходи да си почива, а те на другия ден да дойдат при него на тренировка.

И така, дечицата щастливо се прибрали в къщите си, за да показват новите си мускули: кой на ръцете, кой на езика, кой в мозъка.

Една сутрин Душко се събудил, погледнал се в огледалото и си казал:

– Оо, бретончето ми вече не е така зализано и отгоре едни косъмчета нещо стърчат. Трябва спешно да ида на фризьор.

Отишъл на училище. Видял се с приятелите си и им съобщил:

– Приятели, в голяма беда съм. Бретонът ми вече е толкова дълъг, че не стои загладен, а отгоре някакви косъмчета ми стърчат.

Жожко, който в бързината си никога нямал време да се погледне в огледалото, рекъл:

– Леле, а моята коса каква ли е?

Децата го погледнали, почнали да се смеят и казали:

– Със сигурност е за фризьор, повярвай ни!

Отворко, който държал редовно да си прави модни прически, имал предложение.

– О, в никакъв случай няма да ходим на случаен фризьор! Ще отидем при моята фризьорка, тя е много модерна и талантлива. Може да ви направи някакви фигури по главата, ще ви сложи брилянтин, гел. Въобще много добре ще ви се отрази.

Жожко погледнал и съмнение се изписало на лицето му.

– Абе, чак пък фигури… То кой ги вижда тия фигури? Нали аз не си ги виждам, така че, каквато и да ми е главата, това е чужд проблем, не мой. Че и пари да давам...

Бонбончо бил ентусиазиран.

– Дайте ще отидем до фризьорския салон. Като сме четирима за подстригване, ще седим дълго време и ще се позабавляваме.

Четиримата другари, всеки със своя си цел, тръгнали за фризьорския салон.

А там различни фризьори и фризьорки работели. Имало хубави меки диванчета, на които да седнеш, и докато чакаш, ти давали сокчета, вода, бонбончета... Много приятна работа се оказали фризьорските салони! Седиш, ядеш, пиеш, надяваш се да не те вземат скоро, та повече да ядеш и пиеш. Имали си и тоалетна, тъй че, като изпиеш много сокчета едно след друго, можело да отидеш и до тоалетната – и да продължиш да ядеш и да пиеш. А бонбончетата много, много, изобщо не свършвали! Можело да си сложиш по четири-пет в бузките и така леко да мляскаш и да ти тече отстрани даже сладко, като се опитваш да говориш. Много хубава работа били фризьорските салони!

И си седели четиримата другари на дивана и си разговаряли. Душко обмислял.

– Трябва от каталога да си избера прическа. Най-вероятно ще помоля да ми скъсят бретона със сантиметър и половина и тези косъмчета отгоре да ми ги намажат с антистатичен препарат, за да ми се приберат и да ми стане гладка косата. Дайте да погледнем прическите, може и да харесам една.

Отворко рекъл:

– Е, какво ще харесаш една, като ти искаш да ти скъсят бретона само? Това прическа ли е? Я ме гледайте мене! Вижте тука отстрани какви работи са ми направили, даже мисля едно русо кичурче да добавя.

Жожо го погледнал.

– Отворко, уж си отворен. Какво русо кичурче?! Ти да не си фолк звезда?

Бонбончо се заливал от смях – сълзи се стичали като падащи звезди по бузите му.

– Отворко, цялата руса си я направи! Ще станеш една блондинка. И ще можем да ти разказваме вицове, защото сега знаем, а няма на кого да ги разкажем.

Душко погледнал сериозно Отворко.

– Не ги слушай! Те ти се подиграват! Да не си посмял да се боядисаш рус! Ще вземат да те изгонят от училище.

Отворко погледнал Душко и рекъл:

– Споко, бе, аз само едно кичурче! Ако се скарат, ще си го отрежа.

Жожо скандирал:

– Цялата глава! Руса цялата глава!

Бонбончо продължавал да се смее. Задавил се с бонбоните, зачервил се, та трябвало да го ударят по гърба да се оправи.

Фризьорите видели, че трябва явно да се разбързат и да почнат да ги взимат тези деца, защото можело да стане доста нажежено. А децата били ведри и не правели бели, така че общо взето, докато жените седели на ролки, под сешоарите или им изправяли косите с преса, децата си имали теми за разговор.

Взели да разглеждат различни прически. Жожо си харесал една прическа, при която цялата коса стърчала нагоре като четка за обувки. Бонбончо пък си харесал прическа – всъщност да му обръснат цялата глава. Душко искал само бретончето, а пък Отворко искал кичурчето.

И така, доволни, че са направили своя избор, решили да разгледат какво се случвало в салона. Наблюдавали те: седяла една жена на столче с хирургическа маска на лицето. Пред нея седяла друга жена, която ѝ била подала ръцете си. Изведнъж Отворко казал:

– Леле, тука да не е хирургия? Да не вземат да ти срежат и нещо друго освен косата? Я ги гледай, така като са почнали, с маски на лицата…

Душко рекъл:

– Спокойно, спокойно, със сигурност не ѝ режат ръцете.

Отворко продължил:

– А, не ѝ режат ръцете! Гледай какво се криви на стола!

Бонбончо скочил на крака.

– Спокойно, сега ще проверим какво става.

И с бързи скокове между столовете отишъл, погледнал и що да види: лакирали ноктите на жената. Седял, седял, седял, махнал с ръка на другите. Другите в индианска нишка отишли и гледат: боядисвали ноктите на жена. Отворко не издържал.

– Е, що си я сложила тая маска? Все едно ще ѝ режеш пръстите. Виж колко уплашено те гледа!

Жената, която лакирала ноктите, не разбрала Отворко какво ѝ казва и даже не схванала, че говори на нея. Но жената, която била лакирана, се усетила и започнала да се смее. Естествено, като се смеела, лакът мръднал и ѝ изцапал пръста и тя, за да си махне размазаното, размазала и следващия пръст. По този начин за около три секунди целият лак се развалил. Маникюристката погледнала децата строго и измрънкала:

– Сядайте веднага на местата! И си чакайте реда!

Душко любезно отговорил:

– Ааа, извинявайте, не сте разбрали! Ние тука въобще няма да ви седнем! Хич не сме за вашия ред! Ние ноктите не си ги лакираме.

Жената, която вече била лакирана, продължила да се смее и така и втората ѝ ръка заминала. Тогава маската паднала и отдолу се показало едно бузесто, топчесто лице – на маникюристката, която казала:

– Деца, пречите ми на работата! Сега отново трябва да започна да лакирам.

Децата ѝ се извинили. Седнали и тя пак сложила маската. А Душко размишлявал:

– Ама вярно изглежда така, сякаш иска да ѝ отреже пръстите! А оная жена горката, как се увъртя в червеното! То дали се чисти, или тя така ще си ходи?

Децата седели и продължавали да гледат: една жена постоянно охкала и пискала: „Ох! Ах! По-леко!“. И те се чудели: сега пък тази защо така крещи? Решили да се доближат и да проверят. Приближили се, а тя подскачала и пищяла. Фризьорът просто с една четка леко, съвсем леко ѝ дърпал косата, а тя не спирала да пищи. Отворко застанал пред нея и рекъл:

– Що пищиш, ма?

А жената не чувала нищо от сешоара, но видяла, че някакво дете я гледа. Отворко пак започнал да вика:

– Защо пищиш, ма?

Тя нищо не разбирала. Душко отишъл пред нея, написал на лист: „Защо пищите, госпожо?“. Показал ѝ листа. Тя го погледнала и извикала:

– Пари, пари!

Тогава фризьорът всъщност разбрал, че тя пищи не защото била нервна, а защото сешоарът му бил включен на четири и ѝ изгарял главата.

Душко попитал:

– И защо не му казахте, че ви пари, ами крещите и ни надувате главата?

Тя отговорила:

– Ами аз мислех, че той знае.

Фризьорът казал:

– Откъде да знам?! Тука сядат всякакви: едни си пищят ей така, по принцип, щото им е приятно.

Децата седнали отново и наблюдавали какво става във фризьорския салон. Влязла жена с къса коса и се настанила на един съседен стол. След малко донесли някаква изкуствена коса. Закачили я отзад на главата ѝ – жената станала дългокоса. Бонбончо бил смаян.

– Е, това е номер! Банда, слагам си една такава коса и се прибирам при мама. Ако не припадне до довечера, сигурен съм, че и тя ще си сложи една такава. Смятам да си сложа руса.

Отворко реагирал веднага.

– А, не, русата е за мене! Ти си сложи черна, аз – руса и така ще отидем на училище. Предполагам, че ще е много забавно. Особено ако си сложим роклички, със сигурност ще ни питат от кой клас сме.

И децата много се вдъхновили от тази идея да си сложат изкуствени коси. На пръсти отново се доближили до стола, за да наблюдават как се случвало това. А то как ставало: вдигали косата на жената по средата, след това ѝ слагали изкуствената и после започвали да шият. Душко рекъл:

– Тая да ми шият главата – няма да стане! На онази сякаш ѝ режеха пръстите, а на тия тука им зашиват коси за главите. Не, не, не!

Загледан, Отворко обяснил:

– Споко, бе! Те не шият за кожата, те шият за другите косми.

– Не, не, не! – казал Душко. – Зарежете тая! Да вземе да ми забие иглата в главата, после… Хич не става тая работа! Ще си ходя с моето подкъсено бретонче и толкова!

Сeдели си те на стола и гледали: на една ѝ правели някакви къдрици. Въртели, въртели, а то миришело на изгоряло, та чак пушек се вдигал. Пуснел ли буклата фризьорът, изведнъж тя се изправяла, жената изпищявала, фризьорът изпищявал… и така отново... Душко попитал:

– Господине, защо тези букли падат?

А фризьорът – в пристъп на нерви – казал:

– Момченце, ако знаех защо падат, отдавна щяхме да сме свършили с мъките! Ама ето, виждаш – падат!

Бонбончо предложил:

– Не е ли добре да ги циментирате? Слагате им малко цимент, завързвате ги за машата, те се втвърдяват и не падат.

Фризьорът погледнал Бонбончо втренчено и започнал да подскача.

– Ти си много умен! Точно така ще направим.

При което хванал, намазал косата с всичките препарати, които седели на масичката пред него, без значение от етикетите, след това завъртял машата и изненада: буклите стояли прекрасно. Жената била щастлива на стола, фризьорът бил щастлив и предложил:

– Деца, вие можете да помагате във фризьорския салон.

А това им трябвало само на децата – да станат помощници! И започнали активно да помагат. Такава помощ ударили, че в салона набързо нещата станали различни.

Душко решил, че много добре може да помага на тези, които имат нужда от подстригване на бретончетата. Той бил твърдо решен, че всички бретончета трябва да се подрязват късо. Минавал през всичките столове и давал препоръки за бретончета – наляво ли да си го сложат, надясно ли да си го сложат, дали леко да си го филират. Дори едно бретонче сам показал колко дълго да стане.

Докато той бил зает с бретончетата, естествено, друг консултант – много компетентен, на име Бонбончо – щедро препоръчвал на всички голата глава. Минавал и обяснявал на възрастни жени:

– Госпожо, като се обръснете, първо, ще ви е много лесно: като си миете очите, и главата можете да си измиете. Няма да ви е топло през лятото. През зимата ще ви е удобно да си слагате шапки всякакви размери. Можете да си връзвате цветни кърпи. Няма да хванете въшки.

И така минавал и разказвал на всички за голата глава, препоръчвал щедро.

Естествено, както се досещате, Отворко имал вдъхновение да помогне на всички да си сложат изкуствени коси и да станат блондинки. Препоръчвал великодушно на всички мъже и жени да се изрусят, защото така можели много вицове да си разказват и да им е по-смешно. А и така можели да станат изведнъж с много дълга коса. И той обикалял след Бонбончо…

Най-накрая минавал Жожи.

– Ей, не се занимавайте с голи и с удължени коси! Ето така, като четка нагоре си я правите и можете да си лъскате обувките, и дрехите да си почиствате. И няма да имате често нужда от фризьор, защото тя сама, като се събудите, естествено ще си седи нагоре. Няма да хабите пари за гребени, да се гледате в огледалото и постоянно ще сте модерни.

Така децата известно време извършвали консултантски дейности, но след това решили да се включат и на практика. Жожко седнал на стола и тогава Бонбончо казал:

– Докато седим и чакаме, я дай ние да ти врътнем прическата нагоре като четка! Тая всеки я може.

Лекичко взели една ножичка и без никой да ги вижда, хванали косата на Жожо. Кръц тук, кръц там! Тя вярно взела да стърчи във всички посоки много хубаво… като четка.

Но Бонбончо се притеснявал, че все пак майката на Жожо, щом го зърнела с тая прическа, нямало да бъде чак толкова приятно впечатлена. Затова решили да му я пооформят. И така от дума на дума я докарали до четка тук-там и препоръчваната прическа от Бонбончо в останалите части.

След което седнал Бонбончо на диванчето с ясното намерение да постигне голата глава, която си бил намислил. Всички деца помагали дружно: кой с каквото можел. Режели – един с малка ножичка, един със средна ножица, един с голяма ножица. Е, диванчето вече не било толкова меко и удобно за сядане, защото било цялото в косми, но това бил друг въпрос – нали децата работели здраво!

След това решили да боядисат русо кичурчето, но за това вече трябвала руса боя. И както боядисвали една жена руса, изведнъж случайно четката и боята изчезнали. Фризьорът търсил тук, търсил там – боя нямало. Рекъл си: „Ей, сигурно пък нещо не съм я забъркал ли, какво ли?“. Отишъл, забъркал си нова, а през това време диванчето се боядисвало русо. Петната по главата на Отворко също ставали руси.

И най-накрая бретончето на Душко било така отрязано, че всъщност нямал бретонче. Но той бил категоричен, че другата коса няма да се маха. Така поне останало едно дете с приятна прическа, но без бретон – тоест с бретон, остриган до кожа.

В този вид дошъл редът на първия от тях за подстригване. Пристигнал фризьорът да го вземе, погледнал към дивана и извикал в ужас. Останалите фризьори, като видели, и те изпуснали четки, сешоари и ножици. Настанала голяма паника. Управителят на салона казал:

– Хора, ще се разбере, че това в нашия салон се е случило, повече деца няма да пуснат тук! Да не говорим, че ако тези деца ходят и разказват, че са се подстригали в нашия салон, нито един възрастен клиент няма да дойде, като види качеството на обслужване. Почвайте да оправяте тези дупки по главите и тези бои!

Всички фризьори по спешност приключили кой каквото бил започнал, отказали поръчки и децата се разположили на столчетата.

Естествено, на Бонбончо било най-лесно. Там просто трябвало тези косми, които не били подстригани, да се доподстрижат. Там, където съвсем била станала дупка до кожа, да се прелее по възможност, главата да се измие, лицето да се измие, ушите да се изчистят, ръцете, вратът, от панталона да се извадят космите, от сандалите също. И горе-долу, като го почистили целия, се опитали да направят нещо с петната от изрусител по дрехите, но там нещата не се получили много. И Бонбончо бил готов.

С Отворко нещата не били никак добре. Първо пробвали да изрежат русите кичури, обаче оставали дупки. След това пробвали леко да ги боядисат, ама и това не се получавало добре, защото ставали различен цвят. И от дума на дума целият салон, като мислил дълго, включително и децата, стигнали отново до прическата на Бонбончо. Пак се вадели косми от носа, от устата, от гърба, от гащите и от други важни места. След като детето било почистено – най-накрая и с прахосмукачка – било изпратено до Бонбончо.

След това бил Жожката. Той си приличал на четка в някои части, но това хич не се харесвало на фризьорката, още повече на управителката на салона. Тя го гледала, гледала и казала:

– Момченце, целта ти е постигната, ама със сигурност в този вид не можеш да излезеш оттук, защото повече клиенти няма да ни влязат в салона, като видят какви прически правим.

Почнали да го убеждават, но Жожката категорично искал да избяга. Наложило се да го заградят, да го вардят, да го увещават, да го подкупват с бонбони и най-накрая дори да му обещаят, че ще го подстригват в желани от него прилични прически през следващата една година само ако даде тая коса да се махне и да се докара до прическата на Бонбончо. Отново с прахосмукачката чистили, с четки, леко му поизпрали блузата, излъскали му обувките. Подредили го и него при другите трима.

Душко бил най-сложен. Той надул гайдата и казал:

– Ако ми острижете косата, няма да изляза от салона ви, няма да ям! Ще протестирам! Аз исках само бретончето да ми се подстриже и то ми е подстригано. Подстригано ми е за няколко години напред, защото нямам бретонче. Ще може да си расте спокойно и на воля.

Там нещата били още по-сложни. Наложило се и трите деца да дойдат, да го убеждават и да му казват, че приличал на някого, на когото все едно са му нахлупили каска и са стригали около нея, а това хич не било хубаво. И дори не изглеждало прилично, а сякаш леко-леко сам се бил подстригвал. А Душко казал:

– Е, че то си беше така! Нали ние си се подстригвахме? Какво толкова лошо има?

Най-накрая Душко изтръгнал обещание, че ще може да води включително и кучета и котки в салона за подстригване, ако тоя път даде да му острижат косата.

В края на деня и четирите деца били с обръснати глави, чудесно почистени, с леки петна по дрехите от изрусителя. Щастливо тръгнали към къщите си.

В четирите къщи родителите реагирали различно: кой бил уплашен, кой стресиран, кой зарадван, кой объркан.

Но важното било на другия ден в училище какво се случило. Децата отишли с обръснати глави на училище. Първи, втори, трети, четвърти. И изведнъж медицинската сестра се разкрещяла:

– Оле, проблем! Епидемия от въшки имаме!

Децата гледали: но къде били въшките? Всички се оглеждали за въшки, но никой въшки не виждал. Сестрата тичала и викала:

– Страшен проблем! За един ден четири деца идват с обръсната глава! Явно е епидемия. Бързо да проверяваме кой има! Може би трябва да спрем заниманията.

А децата само това и чакали. Започнали всички да викат:

– Въшка тук, въшка там! Да, да, да, тука има въшки!

Обаче директорката, която била опитна жена, знаела, че току-така въшки не се появяват. Отишла и попитала Душко любезно:

– Душко, да имаш въшки случайно?

Душко отговорил:

– Най-вероятно всички деца очакват да кажа, че имам много, но знаете, че не мога да ви излъжа. Няма как да ви кажа, че имам, още повече, че няма и къде да ги имам. Така че нямам.

Директорката казала:

– Как така и четиримата юнаци се оказахте едновременно с една и съща прическа?

Жожката се обадил:

– Е, как? Заедно вчера бързахме за фризьорския салон. Имахме много приятен следобед там. И ето ни готови!

Директорката се засмяла.

– Ама за тая прическа не беше нужно чак до фризьорския салон да ходите! Можехте и сами да си я направите.

А децата казали:

– Е, да де, ние сами си я направихме. То не си ли личи?

Директорката се смеела сърдечно.

– Внимавайте само да не отидете утре или вдругиден в зъболекарски кабинет!

А децата, като чули тая работа, че не трябвало да се ходи в зъболекарски кабинет, и веднага точно тази идея им щукнала в главата.

Една сутрин дори и в подредената програма на Душко се случила изненада. Както си спял, изведнъж чул страшен шум. Ту-ту-ту-ту-тууу! Душко не знаел сънува ли, не сънува ли, обаче шумът продължил. Ту-ту-ту-ту-тууу! Ставал все по-силен. По едно време Душко седнал в креватчето и взел да търка сънено с ръчички очи.

Навън било тъмно като в рог, носел се странен звук. Душко нищо не виждал. Изведнъж всичко му се сторило някак различно – къде ли се бил събудил? Взел да се чуди. Тръгнал да се изправя и изведнъж си фраснал главата в нещо. И тогава чак се сетил, че е на детски лагер, а това, в което си фраснал главата, било леглото на Отворко-Мърморко, който спял над него.

Целият лагер се тресял от този звук. Ту-ту-ту-ту-тууу! Изведнъж Душко видял, че много дечица, облечени в спортни екипи, се подреждали на плаца по средата. А Душко не знаел какво да прави. Отворил вратата, навън едно студено, ау!, и бързо я затворил. Отишъл на прозореца и що да види: децата се подреждали в редици. Запалил лампата и казал:

– Приятели, ставайте! Става нещо! Бързо, бързо, приятели!

В този момент една възглавница го уцелила отгоре. Това бил Бонбончо-Фотончо.

– Млъкниии!

В тоя момент втора възглавница го ударила отгоре. Това бил Отворко-Мърморко.

– Абе, тъпанар, какво правиш, бе? Ти луд ли си, виж, че навънка е тъмно!

Душко, скрит зад двете възглавници, обаче не спирал да вика:

– Ставайте, ставайте, нещо става! Ще вземат да ни накажат! Ставайте! Вижте, другите излизат!

В този момент Жожето се събудил. Погледнал и забелязал, че вярно – навън нещо ставало… и газ! на плаца по гащи и бос. Изведнъж отвън се чул силен смях. Целият плац се смеел. Отворко рекъл:

– Абе, к’во става, бе? Да няма цирк навънка?

Душко обяснил:

– Няма цирк. Жожо се опитва да играе гимнастика гол.

Бонбончо слязъл и казал:

– Леле, какво става?

Душко посочил.

– Ами изпуснахме Жожката.

– Нищо, точно така ще имаме малко повече време.

Почнали да си търсят екипите: кой намерил блуза, кой гащи, кой с една гуменка, кой с две гуменки… И с един чорап, с два чорапа, бързо изтичали на плаца, ала не знаели къде да се подредят. А Жожката ентусиазирано размахвал ръце, радвал всички и много щастлив правел гимнастика. Само дето му било малко по-бързо темпото и правел по две-три упражнения повече, отколкото господинът отпред показвал.

Душко и другите се включили ни в клин, ни в ръкав, ни в редица – просто застанали като изсипани на плаца и взели да си размахват ръцете. Тогава дошла една дебеличка госпожа със свирка, хванала ги за ушите, извела ги отпред, подредила ги в линията, за която по-късно те разбрали, че била линията на наказаните, и им обяснила да започват да правят лицеви опори. Ама те нали били мънички и айде – една лицева, две лицеви, три лицеви, а тя свиркала със свирката, четири лицеви – и взели да окапват.

В този момент друга дебела госпожа със свирка довела и Жожо при тях. Като застанал отпред босичък милият, предизвикал още по-голяма радост в душите на децата. Те взели да пляскат силно, но свирките се разсвирили и се наложило всички да си се смеят тихичко и да продължат да си правят гимнастиката.

А на нашите трима другари, като паднали на земята вече напълно изтощени от лицевите, им се наложило да започнат да правят коремни. И те си правили коремни и лицеви цял час сутринта. Жожи не ги и усетил. Така разбрали, че в лагера имало правила и дневен ред: сутрин се ставало рано и се правела гимнастика. Но не толкова рано, в колкото часа Душко-Послушко ставал – в седем, ами още в пет и половина, когато навън е нощ.

Едва ходещи, полулазещи, кой на два крака, кой на три крака, кой на четири, се прибрали до къщичката. Влезли вътре и в този момент пак тръба изсвирила. Ту-ту-ру-ту-ту-тууу! Жожо се обърнал и газ!... обратно на плаца. Обаче там нямало никого. Въртял се, сукал се и рекъл:

• Абе, я да се обличам, че съвсем замръзнах!

Върнал се обратно, а Душко и другите се гледали.

– Ей, к’во да правим бе, хора? Пак ще ни опъват ушите, ама поне да знаем за к’во.

Отворко рекъл:

– Аре, бе, ще ни опъват ушите! Въобще няма да им се дам! Лягам и се завивам. – Качил се на кревата, завил се презглава и казал: – Мене ме нема!

Бонбончо-Фотончо също не бил доволен.

– Виж к’во, давай да им разбием схемата! Аз ти предлагам да вземем да обуваме плавниците и да се гмуркаме. Аз се потапям.

Бонбончо си сложил водолазния костюм и на заден ход, с плавниците, бавно тръгнал да пресича лагера и да се потапя. Душко обаче, какъвто бил примерен, се сетил.

– Абе, трябва някъде да е написан тоя дневен режим.

Огледали се и какво да видят – на вратата с големи букви пишело: „Дневен ред: 5.30 – ведрина; 6.30 – измиване и оправяне на креватчетата; 7 ч. – закуска“. Било вече седем без пет.

Душко дал газ – оправяй креватче, опъвай чаршафи, изтупвай, подреждай, обличай се, измивай се! В 7.00 бил застанал прав до креватчето, целият изчервен, припотен, едва дишащ.

И в този момент влязъл директорът на лагера с двама учители. Оказало се, че в 7.00 те минават през всяка една къщичка да проверят дали децата са измити, с чисти зъби, облечени, с оправени идеално кревати.

Носели стотинки и ги мятали по креватите. Ако стотинката подскочела, значи, креватът бил идеално изпънат. Ако стотинката кльопнела или потънела, или се изгубела безследно, вероятно въобще не бил оправен.

Влезли те в къщичката и се чуло едно ах!, ох!, хей! И тримата, които били дошли, не знаели къде се намират. Едната учителка казала:

– Какво става тука?

Душко, целият червен, мълчал.

Другата учителка казала:

– Къде са другите деца?

Душко мълчал. Директорът отишъл, хвърлил стотинката на леглото му, а тя аха! едва леко подскочила. Директорът го погледнал строго, огледал го как се е облякъл, забелязал, че зъбките му светят до бяло, и казал:

– Много хубаво си си измил зъбите, затова днес ще приемем, че леглото ти е оправено, но утре очаквам стотинката да подскочи по-нависоко.

Душко много притеснено кимнал.

Тогава обаче директорът смръщил вежди и добавил:

– Къде са другите деца?

В този момент забелязал издутината на горното легло. Леко дръпнал завивчицата и отдолу, свит на кълбо, с опулени очи, зяпал Отворко-Мърморко. Едната госпожа казала:

– Момченце, какво правиш?

Отворко, какъвто си бил, казал:

– Скатавам се.

Госпожата попитала:

– А забелязваш ли, че не ти се получава?

Отворко кимнал.

– Забелязвам, при това тройно.

Госпожата казала:

– Слез сега от леглото пред нас да се измиеш, да си оправиш кревата и една от нас ще те отведе днес да си прекараш деня в кухнята, за да миеш чинии.

Отворко рекъл:

– Само това ли мо’ете, бе? Аз мислех, че ще ми шибнете по един шамар и тримата, а то – чинии!

Директорът го погледнал строго.

– Ние може и с шамар да ти услужим, нямаме притеснения за това. Вашите родители са ни упълномощили, ако се наложи, и да ви посъветваме от време на време.

Отворко смръщил чело.

– Не мога да повервам, че наш’те са ти разрешили да ме биеш! Те самите не ме бият, па ти ще ме биеш!

Директорът му хванал ухото, повдигнал го внимателно, след това му казал:

– Така, като ме гледаш, дали имам притеснения какво ще се случи с ухото ти?

Отворко се развикал:

– Пусни ме, бе! Пусни ме, бе!

Директорът му обяснил:

– Ако искаш да те пусна, е по-добре да се съобразяваш с правилата в лагера.

Отворко размислил.

– С всичко ще се съобразявам, ей с’я ще го прочета, ще го науча наизуст, в пет и петнайсет ще съм на плаца, само ме пусни!

Директорът го пуснал бавно. Отворко имал едно голямо, червено, подуто ухо, което много бързо го накарало да си измие зъбите, да си оправи леглото, да си облече чисти дрехи и с големите си кръгли очи да се запъти към кухнята и да прекара целия ден, мислейки си за ухото, за чиниите и за това как всяка сутрин ще бъде пръв на плаца.

В този момент обаче директорът погледнал и видял връхлитащия Жожо – гол. Жожо, понеже не очаквал да има други хора, така се бил затичал, че гледал надолу и леко съборил едната учителка на земята, стъпил върху крака ѝ, после върху рамото ѝ и с мръсна газ се засилил към леглото с цел да си намери тениска.

Ровел той из багажа, заврян до главата в чантата, хвърлял дрехи назад във въздуха, обувки летели навсякъде, а той пъшкал и охкал:

• Къде ли са ми тениските, сигурно са най-отдолу!

И продължавали да летят из стаята четки, пасти и всякакви други неща, а Жожо ровел с навряна вътре глава и викал:

– Ей, най-отдолу, най-отдолу! О, айде, бе, айде!

Хоп! и по едно време извадил тениска. Нахлузил дупката за ръкава на главата си, пъхнал едната ръка, обаче било много трудно да успее да вкара и втората ръка. Мъчил, мъчил, въртял се, по едно време рекъл:

– Душко, абе я ела ми помогни, че тая тениска няма дупка, тука да ми изрежеш една!

В този момент се завъртял и какво да види: абсолютно смаяният директор, който не можел да повярва на гледката, с един чорап на главата и един панталон на рамото, една от учителките уцелена с паста за зъби в челото, а другата учителка все още лежала на земята и си разтърквала рамото. Жожо изпищял и казал:

– Кошмар! – и се скрил в тениската. След малко бавно подал главата през ръкава. – Не е кошмар! – И пак се скрил отново в тениската.

Директорът се обърнал към Душко и казал:

– Момченце, ти познаваш ли го това дете?

Душко кимнал.

– Той е мой приятел. Много е добър. Той е изключително интелигентен, много порядъчен и добронамерен. А скоростта му е твърде висока за някои възрастни хора и това им създава проблеми, но да знаете, че детето е добро и аз гарантирам за него.

И така Душко говорил още петнайсет минути, през които Жожо бил абсолютно потресен от това, което го очаква, а директорът се опитвал няколко пъти да го прекъсне, но Душко бил много словоохотлив и надълго и нашироко разяснил добрината на Жожо. Директорът не издържал.

– Момченце, ако още веднъж, когато се опитвам да те прекъсна, продължиш да говориш петнайсет минути, без да ми дадеш думата, ще се наложи да миеш чинии и ти.

Душко се усмихнал.

– Аз много хубаво мия чинии, господине. Всяка сутрин сервирам закуска на майка и татко, после отнасям купичките, сипвам по две капки веро…

И така аха! да почне да разказва още петнайсет минути. Директорът вдигнал един пръст пред устата си и казал:

– Шшшт! Тихо сега!

И Душко замлъкнал, а директорът се обърнал към Жожо.

– Ти разбираш ли, че цяла пожарна да дойде сега, не може да събере тия фойерверки от дрехи, които изстреля!

Жожи обяснил:

– Ама търсех си тениска!

А директорът казал:

– А сега колко време ще ти трябва, за да си подредиш багажа обратно?

Жожо свил рамене.

– Аа, аз тая работа не я мога, тая само мама я може! Ама нея я няма, тъй че ще трябва така да си остане.

Директорът погледнал леко с очи нагоре към чорапа, дето му седял на главата, и попитал:

– Ти мислиш ли, че той ще остане там?

Жожи предложил:

– Ами може леко да си тръснете главата и той ще си падне.

Директорът бил на друго мнение.

– Виж, аз вече един го изпратих от вашата стая в кухнята, дай да не ставате другари, че сигурно кухнята ще се срути! Бързо взимай да оправяш, ние ще те изчакаме.

Жожо плахо започнал:

– Господине, аз не съм много добър в тая работа, много съм бърз и ще ги събера, ама ще ги събера във вид, в който после няма да мога хич да си ги ползвам. Дали не е по-добре Душко да ми помогне, а аз после някаква негова работа ще свърша?

Директорът погледнал Душко, погледнал Жожето и видял разум в това предложение.

– Знаеш ли, така ми се струва, че е по-добре. Я ти да вземеш да свършиш една полезна работа! В близкото село има поща. Всеки ден ще носиш писмата и ще донасяш получените писма. Тъй като трябва да се тича дотам, като те гледам, ти си бърз, хем ще си изразходваш енергията, хем ще ни бъдеш пощальон.

Жожи станал един горд, един щастлив, чувствал се нужен! И казал:

– Господине, аз ще съм най-бързият пощальон! Мога по три пъти на ден да ви нося пощата, само да пишете писма!

Директорът попитал:

– Душко, ти съгласен ли си да му помогнеш?

А Душко започнал:

– Аз, както ви разказах, господине…

Директорът пак сложил пръст пред устата и погледнал въпросително.

– Шшшт! Да или не?

Душко кимнал и отвърнал:

– Да.

И така Душко започнал от невероятни места като лампите, корнизите, под креватите и други места да изважда разни предмети на Жожо, бавно да ги сгъва и да ги прибира. Успял да му помогне да си уцели ръкавите и главата, дал му дори панталонче с чорапи и обувки, а Жожо грабнал писмата и щастливо се понесъл към селото. Но не към това село, в което бил лагерът, а към съседното, както по-късно се разбрало, но това е друга история.

В този момент учителите си тръгнали, но се сетили, че все пак децата са четири, и видели как един водолаз бавно крачи към морето и уж се потапя. С широки крачки прекрачили плаца, настигнали детето и задали въпрос:

– Момченце, ти кое си?

А от шнорхела се чули неразбираеми звуци. Директорът се провикнал:

– Свали маската и шнорхела, ако обичаш, и се представи!

От шнорхела отново се разнесли неразбираеми звуци. И се чуло пляскане с плавник. Едната учителка взела свирката и свирнала. Тогава от шнорхела се чуло нещо като тръбене. И се плеснали двата плавника. Наложило се едната госпожа да се протегне, да извади шнорхела, лекичко да дръпне очилата и да ги пусне с плясък, така че да се чуе: шляп! В този момент Бонбончо-Фотончо викнал:

– Ау, боли, ма!

Госпожата любезно попитала:

– Ще разговаряш ли сега вече с нас? Как се казваш?

– Казвам се Бонбончо-Фотончо и се потапям.

Госпожата погледнала колегите си.

– Ще се наложи да те отпотопим!

Грабнала го през кръста, метнала го на рамо, защото никой нямал време да го чака с тези плавници да им крачи като рак на заден, занесла го в стаята и го пуснала в средата ѝ.

– Разопаковай се!

Бонбончо се съпротивлявал.

– Хич не ща!

Госпожата имала кратък въпрос.

– А искаш ли да си видиш екипчето до края на лагера?

Бонбончо веднага отговорил:

– Да, всеки ден.

Госпожата казала:

– Ами добре, аз сега ще го взема при мен да стои на сигурно, а ти, ако изпълняваш графика за дневния ред, аз ще ти го давам да го виждаш. А понякога дори и да го пипаш! А може дори и да го ползваш!

Бонбончо се натъжил.

– Много сте строги! Малко прекалени!

Директорът пояснил:

– За децата, които се скатават, има наказания.

Наложило се Бонбончо да се разопакова, да си оправи леглото, да си измие зъбите.

За съжаление обаче, закуската отдавна била свършила. Нашите приятели трябвало да изкарат леко гладни до обяд, но всички били много заети с разни работи: Отворко-Мърморко миел чинии, на Бонбончо-Фотончо му се наложило да помага в градината, Душко-Послушко все още откривал разни предмети на Жожето и си ги подреждал в шкафчето на специални купчинки с надписи, така че той лесно да си ги намира, а Жожо обикалял съседните села и се опитвал да прибира и изпраща пощата.

И така… приключенията продължили с обяда.