Posted on

P18

Приказка за това как приятелите от дружина от четирима един ден станаха петима

Буболечо-Клечо

Имало едно време четирима приятели – Душко-Послушко, Бонбончо-Фотончо, Жожко и Отворко-Мърморко, които си играели щастливо.

Един ден при тях бавно дошло едно детенце. Много бавно дошло. Бавно ги погледнало и бавно казало:

– Здравейте!

Децата се обърнали, погледнали го – то приличало на топчица, много миличка, дебеличка, с розови бузки, леко омазани със сладко, с няколко петна от шоколад по блузата, с мили, невинни очи. Душко, нали бил най-любезен и внимателен, веднага скочил и се представил:

– Здравей, момченце, как се казваш? Аз съм Душко.

А момченцето казало:

– Казвам се Буболечо, на галено Мечо или Клечо.

Отворко веднага изтресъл:

– Бе, за мечката са те докарали, ама за буболечката май не са успели...

Бонбончо го сръгал.

– Тихо, сигурно има и големи буболечки, ти откъде знаеш?

Отворко тогава измърморил:

– Виж сега, чак толкова големи буболечки има единствено когато ги гледаш през микроскоп.

Душко се правел, че нищо не чува, затова предложил:

– Буболечо-Клечо, искаш ли да играеш с нас?

Буболечо кимнал бавно два пъти и казал:

– Дааа.

Жожката се напрегнал.

– Е, тоя вече не го издържам! Докато ми каже нещо, аз ще съм обиколил стадиона два пъти. Какво ще го правим?

Отворко рекъл:

– К’во ще го правим: ще го отслабим! Глад, глад, глад и ще си стане като нас.

Бонбончо се чудел.

– Може би ще трябва и още нещо освен глад. Като го гледам какъв е кръгличък...

Жожката бил притеснен.

– И като отслабне, какво – може да не се забърза? Я го вижте, че дори бавно мисли!

Душко през това време си разговарял с момченцето:

– Ние играем по принцип всеки ден заедно и сме приятели от много години. Всичките деца сме различни и може някои да ти се сторят по-груби – да не им се сърдиш, те просто са си такива, не че са лоши. Сега ще те запозная, за да видиш как ще се чувстваш. Аз съм Душко-Послушко, това е Бонбончо-Фотончо, това е Отворко-Мърморко, а това е Жожи.

Буболечо кимнал.

– Приятно ми е!

Жожо се изчервил.

– Леле, майко, какво ще правим?

Буболечо-Клечо изрекъл бавно:

– Коя е най-любимата ви случка в живота?

Децата били шашнати – никога не били мислили коя е най-любимата им случка – и започнали да си казват някакви страшни щуротии.

Например Отворко-Мърморко казал, че неговата е, когато бил в детската и се влюбил в едно гадже. Децата се направили, че не го чули, и сменили бързо темата.

Жожката казал, че най-любимото нещо, което му се било случвало, било, като слязъл на летището в Сан Франциско, а то било точно до океана и едно огромно, с огромни прозорци и с толкова площ за тичане, толкова било празно, толкова било чисто, че да търчиш цял ден. А било и прохладно, с климатици, с ароматизатори – просто да откачиш от тичане.

Бонбончо споделил, че най-любимото му преживяване било, когато си седял и гледал звездите. Много му било приятно да ги следи как се движат, как понякога преминават облаци и ги скриват.

Душко-Послушко казал, че най-любимото му преживяване било сутрин, когато правел чай и закуска на родителите си, как те го поглеждали щастливи със светнали очи.

А пък Буболечо-Клечо казал, че най-любимото му преживяване било да яде. Много обичал да си хапва, особено медец.

Отворко рекъл:

– Ти направо си приличаш на Мечо Пух! Защо не са те кръстили Буболечо Пух? Аз ви предлагам да му викаме Пух.

Душко казал:

– Сякаш ще литне, като му викаме Пух? По-добре дай на Клечо да си остане, щото е по-ясно. Има перспектива.

А после Буболечо ги погледнал с толкова добри и разбиращи очи, без да им се сърди, че само се заяждат и го ядат, и попитал:

– А кое е любимото ви място, на което сте били?

Душко отговорил:

– Любимото ми място е в градината на баба и дядо, където има много зеленчуци и плодове и аз мога да копая и да бера плодовете, мога да се грижа за растенията и да ги поливам.

След това бил Бонбончо-Фотончо.

– Любимото ми място е научна лаборатория в Академията на науките или в някой специален завод за междукосмически технологии, или в централната зала на Агенцията за космически изследвания, за да мога да гледам звездите.

Децата знаели, че той не е бил никога там, но не го прекъсвали, защото не това била целта на заниманието.

Жожката без колебание казал:

– На стадиона! На всичките му места – и за хвърляне на копие, и за мятане на гюле, и за тичане, и за висок скок, всичко, де що има.

Отворко-Мърморко изтърсил:

– А на мен ми е в тоалетната.

Децата били напълно стреснати, а Отворко продължил:

– Мога да седя вътре с часове. Влизам си с една игричка, пускам я и си играя, играя, играя…

Душко се чудел.

– И не ти ли изтръпва дупето?

Отворко се замислил.

– Не, но краката ми изтръпват.

Бонбончо имал предложение.

– Ами що не вземеш на брат си стоянката за стъпване, която му служи да стига мивката, и да си слагаш краката на нея, за да ти почиват, ако ще седиш с часове?

Отворко бил възхитен.

– Това е гениално! Естествено, че ще му взема стоянката и ще си я слагам под краката. Така мога да стоя много повече време и на много повече игрички да си играя.

Дошло време и Буболечо-Клечо да каже какво мисли.

– А на мен любимото ми място е до хладилника – или в хладилника, или около него, но не на повече от една ръка разстояние.

След като си изяснили и любимите места, решили да се запитат каква е мечтаната им професия, какво копнеят да правят. Душко започнал:

– Ако имам избор, някой ден ще стана учител. И ще си играя с децата, и ще съм добър с тях, и ще съм много внимателен, и ще се грижа нежно за тях, така че да растат щастливи и добри, и игри ще им измислям, и ще си играя с тях по цял ден.

Жожката се заразхождал припряно.

– Може ли аз да кажа, че не мога да издържа?

Бонбончо кимнал.

– Да, кажи.

Жожко възкликнал:

– Аз бих станал куриер, но без колело и без кола. Ще нося пратките на гръб, пеша. Ще тичам с такава скорост, че ще бъда най-бързият куриер на света.

Отворко измърморил:

– Е, що не станеш и вестоносец като в римско време? Направо от Рим до Египет да тичаш с набор различни сандали за смяна на гърба си, а хората, които получават така писмо, ще ти плащат велики суми, защото ще е екзотично. Може даже и с екипче от кожа да се носиш.

Жожко го погледнал строго.

– Много смешно!

Бонбончо искал да сподели мечтата си.

– Аз бих станал космонавт, но не просто на обикновен космически кораб, не на совалка, а на междугалактически кораб.

Отворко добавил:

– А аз бих станал мързел. По цял ден бих лежал на сянка – да ми носят разни вкусни неща и да се отдавам на удоволствия – въобще… много да не се помръдвам, а ако искам да се помръдна, със самолет да прелитам до друго удобно място, където пак да съм си мързел.

Душко казал:

– Ами то за тая професия не ти трябват много усилия, Отворко, ти си готов направо.

Буболечо-Клечо се почудил, почудил.

– Ми аз какъв, какъв да стана? Аз може да стана дегустатор на манджи и да си ги дегустирам по цял ден – една лъжичка дегустация, втора лъжичка дегустация, трета лъжичка, четвърта...

Жожката го прекъснал:

– Разбрахме, разбрахме – дегустация и изядация, омитация, наплюсквация, нали така?

Бонбончо се смеел, а Буболечо-Клечо, нали бил добър, само се усмихвал.

– Ее, че какво лошо има да му е вкусничко на човек? Вижте к’во хубаво шкембенце-масичка си имам – мога да си подреждам химикалките, пергелчетата, транспортирите отгоре. Даже, ако се изтърколя по стълби, ще се търкалям като топка, с подскачане, а няма чак толкова да се ударя.

Душко рекъл:

– За стълбите на това недей да разчиташ! Малко се увличаш тука, да ти кажа аз, нали разбираш. Със стълбите шега не бива!

Буболечо-Клечо се усмихнал щедро.

– Шегичка, само шегичка беше.

Отворко се мусел.

– Тоя има егати хумора! Направо трябва да ни вдига табелка „Хумор“, за да разбираме, че е смешно, и да се смеем.

Душко го стрелнал с поглед.

– Стига простотии! А твоите мръсотии, дето ги говориш? Трябва да вдигаш табелка „Запушвайте ушите!“ и тогава да говориш, така ли?

Отворко се засегнал.

– Ти да не стана адвокат? Нали учител щеше да ставаш? Какво си седнал с тоя Буболечо-Клечо да се защитавате?

Душко изпънал гръбче.

– Не се защитаваме, а аз обичам добрите деца, които са възпитани, а Буболечо-Клечо е много възпитан и искам да бъде в нашата банда, за да има баланс.

И тука Жожката и Бонбончо едновременно подскочили и казали:

– Баланс? Досега бяхме ние и Отворко-Мърморко?! Балансът си беше три на едно. Сега какъв баланс ще стане – четири на едно? А сега ще сме си направо пребалансирани.

Душко не отстъпвал.

– Отворко е един, но бълва за десет.

Бонбончо скръстил ръце начумерен.

– Е, не може сега да вземем десет. То нали няма да си знаем имената, като играем. Така четирима си бяхме добре.

Буболечо-Клечо погледнал с дебелите си бузки тъжно, нацупил устнички, леко се навел и Бонбончо рекъл:

– Е, където четири, там и пет, нали, ама толкова, не десет! Отворко, ще ти купим хартиена лепенка и ще ти лепим устата, за да станат силите четири на едно. Ако вземем да те изпускаме, ще ти я залепим с двойно лепящо тиксо, така че да е сигурно, че балансът ще е изравнен. И въобще, стига с тия простотии! Виж какво добро дете е дошло при нас.

Отворко измърморил:

– Ако добротата можеше да лети, този би летял като гургулица. А ако дебелината можеш да лети, този пък щеше да лети като космонавт.

Бонбончо се хванал за ушите.

– Пак се започна. Я вземи си мълчи!

Буболечо-Клечо ги погледнал и им се усмихнал.

– Искате ли да си играем?

А те наострили уши.

– На какво да си играем?

Бонбончо предложил:

– Ами да си играем... да си играем… на семейство.

Всичките в един глас извикали:

– Неее!

Буболечо-Клечо се замислил.

– Ако семейството ще вечеря, аз ще играя.

Бонбончо имал нова идея.

– Аз ви предлагам да си играем на настъпванка.

Жожката казал:

– О, да, разбира се! – защото нали бил най-бърз и много бързо щял да ги изпонастъпи.

Но изведнъж погледнал Буболечо-Клечо, после си погледнал крака, после пак погледнал Буболечо-Клечо и размислил:

– По-добре друга игра.

Чудил се, чудил се какво да предложи, тръгнал да предлага гоненица, но пак погледнал Буболечо-Клечо – не ставало. Тръгнал да предлага трета игра – на криеница, после се огледал, видял, че нямало толкова голямо място, зад което да се скрие Буболечо-Клечо, и спрял.

– Е, с тоя едричкия няма подходяща игра, която да можем да изиграем!

Отворко имал решение.

– А, що да няма? Можем да играем на простотии. Който каже най-голямата простотия, и продължава. Тая може и с дебели, и с тънки да се играе.

Душко днес не бил търпелив.

– Твоята уста вече е време да я залепяме. Буболечо-Клечо, ти имаш ли някаква идея на какво можем да играем?

Буболечо-Клечо посочил.

– Ами да. Можем да си построим къща на дървото.

Децата го погледнали смаяни и Отворко казал:

– Че то само баобаб ще те издържи тебе!

Буболечо разяснил:

– А, не се притеснявайте! Аз ще ви помагам отдолу, вие ще се катерите, а аз ще играя страж, който ви пази къщата. И когато слизате, ще си играем, а като сте горе, аз ще съм долу.

Жожката мислил, мислил.

– Не че те харесвам толкова, ама тая не е честна игра, да ти кажа. Може да си построим къща в храстите. Така хем ще помагаш, ама хем ще можеш да влизаш и в къщата. Иначе ще ми е мъчно да те гледам отгоре, а на което и дърво да те качим, най-много да паднем всичките. Така че ти предлагам да си направим базов лагер. Само така и ти ще можеш да си играеш с нас. Ако решим да те държим гладен, ще отнеме доста месеци, докато те качим на дърво.

Буболечо-Клечо го погледнал радостно.

– Много ти благодаря! Аз съм малко бавен, нали виждаш, но пък съм добър и съм сигурен, че ще измисляме нещо интересно, което може да правим заедно. Аз примерно много харесвам различните маратонки, щото нали съм дебел и е важно да са ми удобни обувките, и напоследък много чета за удобните обувки. Сигурно това и на теб ще ти е интересно, за да можеш да тичаш по-бързо.

Жожката бил силно заинтригуван.

– Виж ти! Никога не съм знаел, че някой може да се интересува от обувка, освен за тичане. Ама щом си се интересувал, можеш да ми покажеш какви си намерил. Може пък наистина да започна да тичам по-бързо с тях.

След това Буболечо-Клечо погледнал Отворко.

– Виж, аз мръсотии не знам, но пък знам много смешни вицове, които не са мръсни, но съм сигурен, че ще ти харесат, и можем да си разказваме.

Отворко се ококорил.

– Знаеш вицове? И то много, така ли?

Буболечо кимнал бавно.

– Да, знам, но те са повечето за животни. Не са мръсни, но пък са много смешни.

Отворко бил доволен.

– Няма значение, аз много се кефя на вицове. Ако ще разказваш вицове, в бандата ни си със сигурност – и ще си играем с тебе.

После Буболечо погледнал Бонбончо-Фотончо и му казал:

– А пък аз нали знаеш, че не съм много бърз, но съм много сръчен в ръцете и добре работя с ренде, с пила, с бормашина и мога да сглобявам различни неща. Да кажем, тухли зидам добре, заварявам... С тебе може да си правим различни експерименти, да си майсторим неща.

Бонбончо бил абсолютно очарован.

– Леле, майко, каква база ще построим с тебе! А чертежи можеш ли да правиш?

Буболечо-Клечо рекъл:

– Е, да, мога да правя, разбира се.

Бонбончо попитал:

– А на компютър работиш ли?

Буболечо-Клечо отговорил:

– О, да, много съм добър.

– Супер! – въодушевил се Бонбончо.

Буболечо-Клечо погледнал Душко.

– А, Душко, с тебе може да приготвяме закусчици до края на живота си, каквито кажеш. Малки закусчици, средни, големи, на два, на три, на четири етажа, в големи чинии, в плата, на цялата маса, около масата и по столовете подредени. Различни такива неща можем да правим, а отделно можем и да се грижим за деца. Аз нали съм бавен и съм добър, затова децата много обичат да стоят около мене, защото знаят, че няма да ги гоня и да им се карам. То така или иначе се вижда, че няма да мога, така че не се страхуват от мене и ме ползват за надуваемо мече, за да ми се катерят. Така че може и това да правим заедно.

Душко се зарадвал.

– Супер! Значи, нашата база можем да я направим такава, в която да каним и по-малки дечица, ако са самотни и няма с кого да си играят.

Жожко подскочил.

– Чакай, чакай! Детски център не правим! Ние просто си играем, само нашата банда. Правим си база, а базата трябва да е специална. И на следващия ден ще се съберем, за да уточним каква ще ни е базата и да направим проект.

Разбрали се приятелите, плеснали с ръце и се разделили щастливи.

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

P17

Приказка за Бонбончо и приятелите му, които отишли на курс за възрастни, демонстрирали танци и преценявали през различни критерии

Гъвкавост на ума през времето

Имало едно време едно малко, сладко момченце. То се казвало Бонбончо-Фотончо. Той си имал трима верни приятели – Отворко-Мърморко, Жожи и Душко-Послушко. Четиримата били мънички, весели, щастливи от живота, пълни с енергия и готови за приключения.

Една сутрин се събрали в парка. Седели и обсъждали какво било възможно да свършат този ден. Чудели се, чудели се и не могли да измислят.

Отворко седял и си представял.

– Сега да имахме един космически кораб, да полетим към далечни планети и галактики, да обиколим всички възможни черни дупки на Вселената, да видим къде ще ни изстрелват във времето и пространството!

Бонбончо се замечтал.

– Какви черни дупки? Да можехме да влезем в истинска лаборатория, с големи магнити, с химически съединения, с машини и рентгени – и да започнем да пипаме, където си…

В тоя момент Жожката го прекъснал:

– А не е ли по-добре да вземем да отидем в планината, да се катерим по върховете, да берем гъби…

Душко го попитал:

– И отровни, нали? Ти, колкото разбираш от гъби, най-много да измрем, докато се качим до върховете!

Жожи се засегнал.

– За природа, за спорт ви говоря, а вие?! Ти какво ще предложиш, Душенце? Да си вземем коте ли?

Душко отговорил:

– Е, как разбра? Точно това мислех да ви предложа: да си вземем едно котенце и да си го гледаме.

Всички го погледнали смаяни.

– Душко, какви ги говориш? Какво коте? Четирима човека какво ще правим с това коте?

Бонбончо имал нова идея.

– Аз освен да му сложа един хомот и да го хвана да оре – да пробвам може ли да се оре с котка?

Жожето предложил:

– Аз освен да си го хвана котето на въженце и като тичам, да видя колко дълго време ще издържи да тича и може ли да се движи на заден ход.

Душко така го погледнал, че той веднага се поправил.

– Шегичка, бе, шегичка! Мислех да си го сложа в количка триколка и да тичам с него отпред.

Отворко изръсил:

– Къде ще ти гледаме котка? Във Вселената има толкова много работа, дето може да се свърши!

Децата седели замислени, чудели се какво да правят. И в тоя момент покрай парка преминала майката на Душко с колата си. Свирнала лекичко, махнала им с ръка, децата отишли при нея и тя ги поздравила:

– Ехоо, деца! Здравейте!

Те ѝ се усмихнали.

– Здравейте, госпожо!

И тя попитала:

– Знаете ли къде отивам?

Те предположили:

– На работа или на пазар.

Тя тихо казала:

– Е, да, обикновено майките ходят или на работа, или на пазар, но изненадващо този път не отивам на работа или на пазар, а в едно училище за възрастни.

Децата не очаквали такъв отговор.

– Ами добре, приятно учене! Ние си имаме работа.

Тя обаче им предложила:

– Можете да дойдете с мен и да наблюдавате отстрани какво ще правим, естествено, като си мълчите.

Бонбончо се опитвал да намери причина за това.

– Да не би да правите операции на жаби?

Тя разклатила отривисто глава.

– Не, не, няма да има операции на жаби.

Децата се спогледали и решили, че каквото и да ставало там, било по-добре нещо да им се случва, отколкото да си прекарат цялата сутрин в чуденка какво да свършат. В крайна сметка, щом майката на Душко в тоя момент минавала оттам, значи, трябвало с нея да идат.

Качили се в колата, сложили си колани, стигнали до училището за възрастни, а там било пълно с чичковци: дебели, слаби, кисели, плешиви, не много плешиви, недоволни, доволни. Всякакви имало и като размери, и като характери, и като външен вид – голямо разнообразие.

Децата решили, че така или иначе от курса надали щели да разберат нещо, но можели да си наблюдават. Взели една тетрадка, уж че ще учат, и записали на първия лист: „Най-дебел“. И започнали методично да наблюдават дебелите хора в залата.

Душката пишел в тетрадката, а останалите три деца отишли при дебелите и уж ги питали нещо. Накарали ги да станат прави, така че да могат да ги огледат и да преценят кой бил най-тежък.

Докато децата ги баламосвали и ги карали да стоят прави, Душката записал, че най-дебела била една жена в розова рокля. Питали я как се казва и тя отвърнала: „Анелия“.

След това на втората страница написали: „Най-висок“. И отново започнали да тичат напред-назад из залата, докато намерят най-високия. Цялата сутрин момчетата прекарали, наблюдавайки възрастните. По едно време даже направили страничка, която се казвала „Жена с най-големи мустаци“. Оказало се, че доста жени си имали мустаци, а на някои били бая големи.

След това преминали на листчето, на което пишело: „Най-тъпо гледащи възрастни“. Там имало толкова желаещи за първото място, че вече се заливали от смях и за малко щели да ги изгонят.

С две думи, децата се забавлявали, а курсът си течал. Но както си вървял, изведнъж преподавателят си тръгнал и на негово място се появила една красива и ефирна учителка, която била по-скоро възрастна, може би над 50 години. Но понеже била тъничка, с хубава коса, засмяна и жизнерадостна, децата много я харесали.

Тя поканила всички да си оставят тетрадките.

– Хайде сега да танцуваме!

Подредила в кръг всички участници и след това дала нова инструкция:

– Наредете се така, че до всяка дама да има кавалер!

И така, застанал един мъж, до него една жена, после мъж, после жена, мъж, жена. Но понеже имало само четирима мъже, а страшно много жени, нататък били все по две жени. И затова една трябвало да бъде мъж наужким, а другата да си остане жена.

Танцът бил много смешен, защото се хващали за ръце и се въртели в кръг дълго време, а след това спирали, жените влизали навътре, пляскали с ръце, излизали навън в кръга, после мъжете влизали в кръга, завъртали се и се връщали да танцуват обратно. Танцът щял да бъде много лесен, ако се танцувал само от мъже и жени. Само дето жените, които трябвало да са мъже, забравяли, че са мъже, и всичко се обърквало отново, и отново, и отново. Най-накрая на Душко вече му писнало.

– Дайте да им залепим на тия по една лепенка. На Черешка и Ягодка да ги разделим и да знаят, че първо влиза Черешка, а после Ягодка. Погледнете ги колко време не могат да го изтанцуват.

Отворко измърморил:

– Какви Черешка и Ягодка? Да ходим да шибнем на всички, дето трябва да са мъже, по един шамар и тия, дето им грее бузата, да влизат втори, а тия, дето не им грее, да влизат първи.

Жожката предложил по-хитър план:

– Предлагам ви да ги вържем с въженце за краката тия, дето са мъже. И щом е мъж, придърпваме му въженцето и той, като залитне, знае, че трябва да влиза напред. Ако не залита, си стои на мястото.

Бонбончо преливал от идеи.

– А не може ли да им сложим капси в гащите и тия капси точно на определен такт да се взривяват, така че те да си се засилват от само себе си към центъра?

Седели децата и дискутирали, а възрастните все повече се омотавали и омотавали. Най-накрая Душко не издържал, отишъл при учителката и обобщил:

– Госпожо, имаме конкретни предложения как да се оправи танцът ви. Предлагаме да залепим на участниците емблеми или да им вържем шалчета в различни цветове, така че да знаят кой влиза, кой излиза. Естествено, добре е и да им сложим капси на задниците и да им вържем краката, за да е сигурно, че ще правят това, което им казваме, а за всеки случай да им ударим по един шамар предварително, та да си знаят.

Госпожата останала смаяна, не знаела какво да отговори. Душко бил много сладичък. Той бил едно добро и възпитано дете. Толкова нежно ѝ говорел, че тя чак не можела да повярва как искал да връзва краката на участниците и да им бие шамари. Душко усещал, че нещо не било наред, и продължил:

– Госпожо, ние четири човека сме мислили по тоя план. Дайте да покажем как действа, ще танцуват перфектно! Грешка няма да има в нито една стъпка.

Госпожата предложила:

– А искате ли вие да дойдете да си вържете краката, да си шибнете по един шамар, да си сложите капси в гащите и да си залепите по една лепенка? И да ви видим как ще танцувате?

Душко спокойно отговорил:

– Ми ние нямаме нужда! Ние можем да си го танцуваме и без такива неща.

Нещо не ѝ се вярвало:

– Ами я елате да ни покажете!

Децата се събрали, застанали в кръг и се погледнали. Разбрали се, че Душко и Бонбончо щели да бъдат номер 1, а Жожката и Отворко номер 2. И кой щял да влиза първи в кръгчето – номер 1, нали? После номер 2 – и танцът нямало как да се сбърка.

При което децата взели да танцуват. Хванали се за ръце, въртели се, въртели се в кръг, после спрели, после номер 1 влязъл в центъра, плеснал, после излязъл, после влязъл номер 2, излязъл и пак продължили.

Учителката била напълно смаяна.

– Деца, как успяхте да го направите? Даже без да се връзвате и да се шамаросвате!

Децата скромно отговорили:

– Ми много просто: с номер 1 и с номер 2. Номер 1 първи влиза, номер 2 после.

Учителката посочила до себе си.

– Моля ви, останете, за да сте ми консултанти! Седнете на тия столчета и наблюдавайте! Ако имате идея как танците да станат по-добре, ми споделяйте.

Щом възрастните се разделили на номер 1 и на номер 2 – танцът станал от първия път без грешка. Следващият танц бил различен – учителката подредила всички хора в една дълга верига. Те застанали един зад друг. Трябвало да се движат напред и като стигнели до края на салона, единият трябвало да завива наляво, единият – надясно и да се връщат обратно, докато се подредят отзад в същата колона. И това също щяло да върви добре, ако хората помнели кой е наляво, кой е надясно. Обаче някои си харесвали дясно и само завивали надясно, а някои – само наляво, и така опашката отзад растяла съвсем неравномерно.

Жожката седял, гледал и си обмислял варианти.

– Вижте какво, предлагам ви двама от нас да хванем едно въженце и ще го завъртаме в различни посоки. Ако е завъртяно надясно, човекът, който идва, ще се спъне в него и ще падне надясно. Ако завъртим наляво, човекът, дето идва напред, ще се спъне в него и ще падне наляво. И така няма да си бъркат посоката.

Отворко настоявал на своето:

– Да ти кажа, по моя метод с шамарите, както се задават, ако шибваш на единия надясно, директно ще си пада надясно, ако шибваш следващия наляво, ще си пада наляво. К’во ще се хабим да им слагаме въженце и да се кълчим долу?

Бонбончо също развивал предишната си идея:

– А не може ли просто на едните в гащите да им сложим отдясно капси, а на другите – отляво? И в зависимост откъде гърми, натам да се въртят.

Душко пак обобщил резултата:

– Ей, колко хубави идеи имате, приятели! Трябва да ги обединим! Направо капси в гащите, по един шамар за всеки случай и въженце в краката, така че да е сигурно, че няма да сбъркат посоката, и ще са готови.

Естествено, въодушевени отишли и предложили плана на учителката, която чак останала изплашена и предложила:

– Не е ли по-лесно вие да покажете как става това?

Нашите приятели пак се подредили в редица. Знаели си кой е номер 1, кой е номер 2. Тръгнали напред. Най-накрая номер 1 си знаел, че завива наляво, номер 2 – надясно, и започнали да правят упражнението безпогрешно. Учителката се чудела.

– Добре де, не си връзвахте краката, не се бихте – как го направихте?

Отворко обяснил:

– Ми как – разделихме се на 1 и на 2 и номер 1 си знае, че завива наляво, номер 2 – надясно.

Тя все повече се чудела.

– Много интересно, а защо при възрастните не работи?

Отворко продължил:

  • Леко са затъпели, госпожо. Напоследък ги гледам – все повече и повече не изглеждат добре. Ходят си като луди повечето възрастни.

Тя се засмяла. Приложили възрастните опита на децата и втория танц направили без грешка. Учителката попитала децата:

– Ще останете ли и за последния танц?

Те с радост се съгласили.

А последният танц бил много смешен. Възрастните трябвало да се хванат за ръце и да казват: „Едно, две, три, подскок! Едно, две, три, подскок!“. Но понеже били доста дебелички, подскокът хич не им се получавал и като подскочели, подът се разтрепервал.

Ходели възрастните, хванати за ръце в кръг, и си повтаряли: „Едно, две, три, подскок! Едно, две, три, подскок!“. И по едно време сградата взела да се клати. Жожи си казал:

– Егати кюфтетата! Чак да разклатят сградата, това не съм го очаквал! Как може да са се докарали до такива сланини…

Душко обяснил:

– Не е от танца им. Има земетресение. Ако обаче се движеха повече и ядяха по-малко, вероятно щяха да са по-здрави и по-успешни в толкова лесни танци.

Решили да им покажат и този танц как може да става без грешка, но вече били много уморени и помолили майката на Душко да ги заведе по къщите да си почиват. Тези възрастни били много странни.

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

P16

Игри на охлюви, динозаври, птици и кръстословици задъхано

Трансформации

Имало едно време четирима приятели. Казвали се Бонбончо-Фотончо, Душко-Послушко, Жожко и Отворко-Мърморко. Те били много задружни, много различни и постоянно им се случвали разни интересни неща.
Един ден си седели в парка и обмисляли какво да правят. Жожо предложил:
– Искате ли да караме колела?
Душко попитал:
– Е, как да стане това?
Жожко се зачудил.
– Е, как да стане бе, Душко. Взимаме си колелата, качваме се и караме.
Душко кимнал.
– Аааа, така ли. Аз мислех, че ще си направим колела наужким – от дървени пръчки – и ще си бръмчим.
Жожко се местел от крак на крак.
– Ще си бръмчим през зимата. Сега е топло и, разбира се, навън ще ги караме.
Душко се замислил.
– Не ми се играе на това. Трябва да се движим, да се потим… Не, не, нещо по-спокойно няма ли. Например да се разхождаме и да пеем сред дърветата.
Бонбончо казал:
– Не може ли нещо по средата? Нещо между бързането на Жожката и бавенето на Душко.
Жожи предложил:
– Ми да, можем да играем на гоненица.
Отворко рекъл:
– Егати тъпото. Гоненица, жмичка, хич не ме кефи. Дайте да играем на нещо друго.
Децата били нещо умърлушени, нещо уморени… Май че им се били изчерпали идеите и не знаели на какво да си играят. Тогава Отворко-Мърморко се усмихнал.
– Ей, знаете ли к’во? Искате ли да се пльоснем по корем и да гледаме тоя охлюв?
Жожо продължавал да стъпва от крак на крак.
– И какво да му гледаме на охлюва?
Отворко обяснил:
– Ми, какво… Ще си вдигнем ръцете като рогца на охлюви и ще се опитваме да правим това, което прави той.
Понеже тази игра не изисквала много усилия, всички се пльоснали по корем до охлюва и започнали. Той се премествал половин сантиметър – и те пропълзявали половин сантиметър. Били си сложили лактите до ушите, вдигнали нагоре ръцете си като рогца и в зависимост от това дали охлювът си прибирал рогцата, или си ги показвал, и те си ги вдигали и си ги прибирали. Ако охлювът завивал, и те завивали. И така пропълзели цели три сантиметра за половин час. Много били щастливи децата… Такава игра падало… Охлювът бааавно поглеждал наляво, после бааавно поглеждал надясно. А четирите охлюва напълно го имитирали. И те като него лежали по корем, поглеждали наляво и надясно, прибирали и разпускали рогца. За хората, които минавали наоколо, това било много интересно, тъй като те не виждали малкия охлюв, а само четири деца, легнали по корем, които в синхрон извършвали едни и същи движения с ръцете си и с телата си. Децата попълзели, попълзели като охлюв, след което решили, че е по-забавно да се правят на мравки. Но мравките били бързи и на Душката доста сложна му се сторила тая работа. Мравките толкова интензивно си движели краката, че в началото само Жожо успявал да се справи. На всичкото отгоре мравките носели на гърбовете си неща, които тежали десет пъти повече от тях самите, а деца не можели да носят толкоз тежки работи. Затова решили, че на гърба само наужким ще носят неща като мравките. Така или иначе, като си сложели нещо на гърба и почнели да си движат бързо краката, го изпускали на земята. Така че нямало смисъл да се мъчат. Слагали по едно листо на гърба и тичали като мравки, обаче то падало и накрая за по-лесно просто го захапвали… Те не можели да ситнят като мравки и се получавало едно смешно придвижване. Тутуп, тутуп, тутуп и току губели равновесие и падали настрани или напред. Станало още по-трудно, когато решили да се движат като върволица мравки, която щяла да влиза в мравуняка си. Наредили се четиримата един след друг. Тръгнали уж в ритъм, обаче само един да дадял малко по-бързо, и бутвал предишните и всички падали на земята. Хич не им се получавала мравешката верига. Да не говорим, че в мравуняка нямало как да влязат, колкото и да се опитвали да си изкопаят достатъчно голяма дупка за четиримата. Отказали се от мравуняка и решили да се правят на скакалци. Тук нещата още повече се затруднили, защото скакалецът скачал на такова голямо разстояние, че те, макар и да били с по-големи крака и ръце, не можели да отскочат толкова много. Скачали по поляната, скачали, засилвали се, скачали, преследвали един скакалец, а той толкова много скачал, че те по едно време започнали просто да го гонят. Душко отбелязал:
– Ехо, ние не играем на гоненица със скакалеца, а на скачане на скакалци.
Пак застанали всички на четири крака и скачали, скачали… Този скакалец направо ги скъсал. Децата се уморили. Легнали на земята. Отворко рекъл:
– Айде сега ще играем на медузи. Абе не знаете как ли?! Сещате се сигурно, че на медузи се играе, като легнеш и нищо не правиш. Като се мести водата, и ти се преместваш с нея. Отпускаш се и нищо не правиш – като медуза.
Разпльокали се. Гледали слънцето, гледали птичките. Тук Бонбончо предложил:
– Хайде да играем на птички!
На всички им се сторило много интересно и се покатерили по различни дървета. Тъй като се сетили, че явно няма да им се получи с летенето, решили да играят на птици, като скачат от клон на клон. Само дето били малко дебели тези птички и при един от подскоците клонът на Отворко яката се разскърцал. Душко веднага предложил:
– Вижте, дайте по-добре само да пеем като птички, да не стане някоя беля.
Настанало едно голямо чуруликане из парка. Пеели всички. Като кукувички, като синигерчета. Леко фалшиво, но пък здравата – от сърце. Минавали хората покрай дърветата, чували уж птича песен, поглеждали нагоре и виждали четири деца, разпели се и напълно погълнати от заниманието си. Така похвърчали, полетели децата в мислите си – и изведнъж Отворко посочил:
– Вижте, вижте гущерче! Хайде бързо да станем на гущери!
Легнали всички долу, застанали така, сякаш са гущери – ръцете им имитирали предните крака на гущера, а краката си допрели и изпънали назад, подобно на опашка. Започнали да се движат по поляната като гущери. Тяхната муза – гущерът – избягал още в първата минута. Тъй като тази игра била забавна, те решили да си играят на големи и още по-големи гущери, и най-накрая на динозаври, и най-накрая на трицератопси, и най-накрая на тиранозаври, диплодоци – и играта станала мнооого забавна. По едно време Душко забелязал, че Отворко пасял, и викнал:
– Ти луд ли си да я ядеш тая трева? Я плюй! Кой знае кое куче е пишкало тука на тая трева. Как ти дойде на акъла? Ние сме в градски парк. Да не сме в гората?!
Отворко се опомнил.
– Аз просто истински изживявам ролята на диплодок.
Душко се тюхкал:
– Само майка ти да те види. Така истински ще изживееш ролята на диплодок, че след това цяла седмица сигурно няма да те пусне да си играем.
Отворко плюел трева.
– Добре беее! Няма да им я ям, ще я плюя само, ще я преживям и ще я плюя.
След секунди му се наложило да стане тиранозавър рекс по спешност, защото идвали към него няколко паразауролофуса и работата за диплодока се била объркала, така че бързо сменил функциите си. Изправил се на задни крака, свил предните като малки лапички, отворил устата, озъбил се и почнал да издава заплашителни звуци.
– Хххххх-аааааа!
Обаче не бил случил, защото паразауролофусът всъщност бил Жожи, който така се бил забързал, че блъснал с всичка сила тиранозавъра, а той нали бил само на два крака – и дууфнал странично. Паразауролофусът имал твърда глава, надул силен рев през тръбата върху главата си:
– Уееееееей!
След което ударил една глава на тиранозавъра, който все още не се бил освестил – нали допреди секунди бил диплодок. Тиранозавърът се опитал да го уцели с опашка, но не се получило. Паразауролофусът бясно побягнал, все пак това бил Жожко, не някой друг динозавър, и просто прелетял през него и се устремил нататък към един недобродушен трицератопс. Но трицератопсът, като забелязал разбеснелия се паразауролофус, показал своя рог, който представлявал една остра пръчка пред носа на Бонбончо-Фотончо, и казал:
– Внимавай, приятелю мой, защото ще те набода като шишче, ако доближиш с тази скорост към мен.
Наложило се паразауролофусът да бие спирачки, да остави в пясъка следи от петички, да се обърне и да побегне обратно. Там тиранозавърът се бил изправил отново на задни крака, приклекнал леко, вдигнал късите си малки ръчички и отворил уста.
– Само да ми дойдеш!
Жожко го погледал без особен интерес.
– Ще ти дойда, ще мина през тебе, ще си замина и даже няма да разбереш, какъвто си туткав.
В тоя момент той побягнал бясно в друга посока, където забелязал да седи един особен вид динозавър, за който не било ясно какъв е точно. Дали бил ихтиозавър, дали бил хищник – абе нещо лежало на земята и спяло свито. Ама те всички ли динозаври можели да седят свити?! Обаче Жожката, нали бил безстрашен, се засилил, стигнал до динозавъра, а онзи не мърдал. Жожката му бил един шут и викнал:
– Ей, играем на динозаври беее!
А това бил Душко, който сладко бил заспал. Погледнало Душенцето нагоре и попитало:
– Какво ме риташ бе, простак? Ще се оплача на другите приятели за това, че така играеш.
Жожо се бил вживял.
– Аз съм паразауролофус и в момента ще ти бия една глава, защото не играеш на динозаври. Ставай бързо, че идва тиранозавърът.
Душко не се бил събудил още и завикал:
– Тиранозавър! Жожи, спасявай ме, идва тиранозавър!
А тиранозавърът в този момент наистина пристигал и издавал странни звуци и псувал по детски.
– Мътните те взели, Жожо. Само да ми паднеш. Ще ти покажа един паразауролофус на теб. На айрян ще те направя!
Жожката бил много объркан, защото се чудел с Душко ли да се обяснява, или да подложи крак на тиранозавъра и да побегне. Така му се тичало и му се щяло някой да го гони.
– Ти гониш.
Обаче устата на тиранозавъра била голяма. Разтворила се и от нея излезли гръм и мълнии.
– Ще те изяяяяяммм!
Душко се разплакал.
– Не, нямаааа!
Тогава вече Бонбончо не издържал, свалил от носа си пръчката на трицератопс и викнал:
– Айде бе, Душкооо, стани и ти един свиреп динозавър, за да я бъде играта. Ще взема да те намушкам с трицератопския си рог.
Душко вече се бил събудил.
– Бонбонче, това ти ли си? Може ли и аз да стана бебе трицератопс и да живея зад тебе и ти да ме пазиш?
Бонбончо поклатил глава.
– А да не очакваш и да те кърмя тука? Я си ставай отделен динозавър!
Душко търкал очи.
– Е, какъв динозавър да стана?! Не може ли да стана дърво? Ще разперя клони тук и ще стоя.
Бонбончо отговорил:
– А аз ще те опаса!
Душко рекъл:
– Да стана нещо, дето не се движи. Може ли да стана на камък? Ей, не може ли друга игра?
Другите деца казали:
– Абе Душко, какво ти има?
Душко отговорил чистосърдечно:
– Спи ми се. Много ми се нанка. Не може ли да стана просто един камък и да си заспя.
Другите отсекли:
– Не! Можеш да спиш в креват, ама на открито, на студената земя не бива, защото можеш да се разболееш. Който заспи без изолация на земята, се разболява, защото тя го изсмуква.
Душко седнал и се заоглеждал.
– И каква изолация да сложим? Може на пейка, нали?
Тогава решили да спрат да играят на динозаври и да направят друга игра. А другата игра се казвала: „Припичане на слънце“. Всички легнали по пейките и започнали да се пекат. Имали си специален режим. Десет минути по корем, десет минути по гръб. Имали навита аларма на телефона на Душко и на всеки десет минути се сменяли. Смеели се, че били като кюфтета на скара, обаче по едно време Отворко рекъл:
– Абе кюфтета на скара, кюфтета на скара, ама мама ги върти по два пъти, а ние вече от три часа се въртим напред-назад. Не сме ли се вече изпекли?
Децата били напълно съгласни.
– Абе изпекли сме се, ама много ни мързи друго да правим.
Отворко попитал:
– А искате ли да решаваме задачи?
Децата леко се надигнали.
– Отворко, слънчасал си. Трябва да те прибираме вкъщи! Явно слънцето ти е дошло в повече. Вдигнал си температура!
Отишли до него и го хванали за челото.
– Не е добре момчето. Тръгва да иска да решава задачи. Може би трябва да го заведем направо на лекар.
Отворко се кискал.
– Шегички бе, шегички. Просто да ви видя дали не спите. Искате ли да решаваме кръстословици?
Децата се огледали.
– Може.
Взели една кръстословица и почнали. Оръжие на боен кораб с пет букви. Мислили, мислили, мислили и решили, че най-вероятно е „бомба“. Само че „бомба“ не ставало, защото не се засичало, завършвало на „ан“ и затова решили, че е „варан“. Всеки боен кораб си имал по един варан, пускал го, той нападал другите и ставало… Но и „варан“ не им се засичало – и започнали да се чудят. „Барабан“ им се струвало добре, обаче било с повече букви. Тогава Душко предложил:
– „Казан“! Те си имат казан и го пълнят с разни работи. Примерно специално горещо олио и пръскат съседните кораби с тях.
Отворко казал:
– Не е „казан“, а е „фазан“. Пускат го, другите се разсейват по него, започват да си мислят за лов, а нашите свалят другия кораб.
Обаче не ставало и с „фазан“. И тогава пробвали с „тамян“. Решили, че от кораба се пали тамян, прави се димна завеса, мирише благовонно, понеже той гони дяволите, от другия кораб всички избягват и най-накрая те го превземат. Обаче и с „тамян“ не се получавало. И тогава решили да пробват с „капан“. „Капан“. Нямало как да слагат капан на другите. Чудели се за „параван“. После видели, че е с повече букви. А и дори да сложиш параван до кораба, ти не можеш да го скриеш целия, та другият кораб да не те вижда. После решили, че става въпрос за „рапан“. А и така или иначе имало много рапани по морското дъно. Но и „рапан“ не ставало. Тогава Отворко щастливо казал:
– Сетих се бе, хорааа – „салам“!
Останалите казали:
– Не, не на „ан“ завършва, не на „ам“. Ти си огладнял нещо.
Отворко се смеел.
– Защо бе? Може да ги намушкват със салама и готово.
Жожо рекъл:
– Не може да ги намушкват със салама. Все едно да ги намушкват с кренвирши. Ама кренвирши съвсем не стават. Дайте да търсим нещо, което завършва на „ан“.
И така, търсили, търсили, търсили… и най-накрая, след като се сетили за най-разнообразни думи, се досетили, че може би става въпрос все пак за „таран“. И – изненада! – „таран“ съвпаднало. Всички били адски щастливи, кръстословицата напредвала, вече имали попълнена една вярна дума. След което трябвало да се сетят за съоръжение за пренасяне на вода към градовете, което завършвало на „т“. Започнали да се чудят, решили, че това най-вероятно е „канал“, тиренце „т“, но тъй като не ставало канал, тиренце „т“, решили, че е тръбаТ. Но и тръбаТ не ставало, защото буквите били повече. Тогава решили, че сигурно става въпрос за канализацияТ. Чудели се, маели се и най-накрая Душко казал:
– Ей, тая кръстословица е много трудна. Ще се справим с помощ от приятел.
Обадил се на майка си и рекъл:
– Мамо, здравей! Кажи ми съоръжение за пренасяне на вода към градовете.
Майката набързо отговорила:
– Канализация.
Душко уточнил:
– На чиста вода.
Майката рекла:
– Водопреносна система.
Душко обяснил:
– Мамо, една дума, завършва на „т“.
Майката се сетила.
– Ааааа, аквадукт.
Душко ѝ изпратил целувки и затворил.
– Готови сме. Имаме две решени думи. Браво!
Тогава се появила трета дума, риба с три букви, и децата започнали:
– Щука!
За съжаление, на щука трябвало да ѝ се махне една буква и ставало „щук“, а „щук“ не можело да мине за риба. След това засекли кръстословицата.
– Да, ето, първата буква е „с“. Значи, „скумрия“!
Скумрия отговаряла на първа буква „с“, обаче нататък продължавала по други начини. После имало предложение за „сафрид“, за „сепия“, за „сьомга“, за „сельодка“ и по едно време вече Жожо се загледал.
– Ей, ако ще решаваме тази кръстословица така, ще направим още десет кръстословици. Казахме над двайсет риби със „с“. Няма ли някой да се сети за някоя с три букви.
Отворко рекъл:
– Аз знам, кит.
Бонбончо го подсетил:
– Добре е, че знаеш „кит“, ама на нас ни трябва със „с“.
Отворко вдигнал рамене.
– Е, „сит“ не става.
Мислили, мислили още малко, риба с три букви и първата да е „с“… и Жожи предположил:
– Да не би да има риба, която се казва „сал“ и на нея да са кръстили средството за плаване по реки?!
Душко промълвил замислен:
– Не, не е това.
Тогава той започнал на глас да си мисли:
– Ами да не би да е нещо катооо… ох… и аз не знам, нещо като сол ли да е, щото има сол в морето. Или да е като…
Мислили, мислили, по едно време Бонбончо щастливо се усмихнал.
– Аз знам коя е рибата!
Другите го погледнали с надежда.
– Кажи бе, Бонбончо.
– „Сом“, защото си има мустачки.
Другите не разбирали.
– Е как се сети, че има мустачки сомът.
А той се усмихвал.
– Ми онзи ден рисувах мустачки. Мустачки на различни същества. Първо рисувах мустачките на татиии, после на дядо, после на бабааа, после на различни животни… и така, докато рисувах мустачките, открих, че и той има мустачки. Сом е!
Попълнили сом, станало. И така децата цял ден се забавлявали в парка и било голяма веселба.

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

P15

Приказка за Бонбончо и приятелите му, боклука, дивата джанка и домашните мандарини

Грижи за природата. Природата се грижи

Имало едно време четирима приятели – Жожи, Душко, Отворко-Мърморко и Бонбончо-Фотончо. Те били сладички деца, но малко палави... и с много богата фантазия.

Един ден си стояли и докато се чудели какво да правят, Душко казал:

– Хайде да се грижим за природата.

Отворко веднага измърморил:

– Погриж-погриж! Айде, нова игра!

Бонбончо обаче наострил уши.

– Чакай, чакай да чуем каква ще е играта. Може пък да стане интересно.

Душко продължил:

– Предлагам ви да започнем да събираме разделно боклука. Прибирате се вкъщи, дъвчете дъвка, изплювате я в специален плик за пластмаси. След това взимате хартийка, пишете нещо и после я слагате в отделен плик.

Децата нехаели и никак не им била приятна тая работа с боклука. Душко се усетил, че явно няма да стане така. А Отворко рекъл:

– И колко плика трябва да имам? Сто? От входната врата до балкона всичко да е в пликове. Кой нормален човек може в къщата си да държи пет кофи за боклук? Я си гледай работата!

Бонбончо казал:

– Недей с лошо бе, Отворко! Той иска нещо добро да каже. Дай да го чуем! Нали знаете, че Душко е добричък.

Отворко пак киселеел.

– Добричък, добричък, седнал да си играе на разделяне на боклук! Ами що на сметището не отиде, пък да си го разделя? С тая огромна доброта...

Тук и Жожката се включил:

– Страхотна идея! Искате ли да ходим на сметището и там да разделяме боклук? Ще разделяме хартиите от металите, тях пък от дървото.

Отворко го прекъснал:

– Да, и от лайната, и от тора и развалената храна, и от всички други неща, дето миришат лошо...

Жожката не се бил сетил, че в кофите за боклук, освен хартия, метал и дърво, се изхвърляли и някои смрадливи неща.

– Ами как го правят тогава в другите страни? Там всичко на ръка се сортира.

Отворко го изгледал накриво.

– Сортира се, да, на ръка, ама чушки!

Душко потвърдил:

– Вярно е, вярно е! Там събират разделно боклука, а после той отива в големи заводи, в които на ръка хората го разделят, за да нямат бунища. Иначе градовете биват заобиколени от огромни бунища, които ги засипват с миризма, токсични отпадъци и какви ли не опасни неща.

Жожо се замислил.

– И ние с тия осем леви ръце доста боклук ще оправим! Само да ни пипнат майките ни, че сме били на бунището, гледайте какво ще стане!

Душко продължил:

– Не, бе, за вкъщи! Айде у нас ще направим експеримента и ще пробваме как се получава.

Отишли в къщата на Душко, сложили четири кофи, надписали ги. При което Отворко взел да пие сокче. Най-обикновено, със сламка. Пиел си и застанал пред четирите кофи – не можел да разбере в коя да го пусне. Казал:

– Ами с’я к’во правим? Тая опаковка има и пластмаса, значи, в кофата за пластмаса. Ама по средата има метал, значи, за кофата за метал. А отвътре има хартия, значи, за кофата за хартия. Аз не мога да ѝ разлепя пластовете, за да я пусна във вярната кофа. Трябва пета кофа за смесени боклуци. Не ми се струва интересно. Хайде да играем на друго!

Жожката предложил:

– А не може ли, като ще я спасяваме тая природа, примерно да седнем и да насадим в градинката до блока разни растения и да се грижим за тях?

Децата се въодушевили. Всеки си избрал растение, но нямало да го казва на другите. Щял да си го насади като семчици, да си го полива, да си го гледа и като поникне, другите трябвало да познаят какво е засадил.

И така четиримата, кой с лъжица, кой с вилица, кой с каквото намерил, копали в градинката до блока, сложили семенца в земята и после с бутилчици вода периодично ходели и поливали.

Душко, понеже гледал от разни съседи, похлупил мястото, където си бил посадил растението, с прерязана голяма бутилка минерална вода, надупчена на малки дупки, уж да го топлела. Другите го погледнали учудено. Отворко казал:

– Фръцльо! Само се престарава!

Душко отговорил:

– Ти си гледай своето растение и ще сравним после на кого какво ще поникне.

Времето минавало, а семената нe пониквали. Отворко мърморел:

– Писна ми с тая минерална вода да се разхождам и само да го поливам! Нищо не никне.

Жожката бил доволен.

– На мен си ми харесва – тичам по десет пъти. Взимам по една капка вода в лъжичка, тичам долу да я сипя. После тичам нагоре, после пак надолу с друга капка, пак тичам да я сипя. Ей, докато го полея това цвете, колко обиколки си правя! Много хубава работа ми върши.

Другите казали:

– Тихо, бе, не казвай, че е цвете! Нали беше тайна, ние трябваше да познаваме!

Бонбончо също бил много вдъхновен. Той постоянно експериментирал. Правел най-различни опити. Например пробвал се в поникнала семка на бобче да вкара непоникнала семка на леща и да получи растението боболеща. Засега експериментите не протичали успешно. Но въпреки всичко той много се бил заинтригувал от растенията и се опитвал да ги комбинира по най-различни начини.

Незнайно защо обаче попаднал на един възрастен човек (а може би съвсем знайно), който го научил как да направи от дива джанка круша. Ако щете вярвайте, точно на това го научил.

Тука вече страстта на Бонбончо да експериментира така се разлютила.

Времето не работело за Бончончо. Той имал спешна нужда от млада дива джанка. Започнали сериозни изследователски действия. Не просто млада дива джанка, а безстопанствена дива джанка, защото смятал направо да я отреже.

И така, докато другите седели и поливали дупчиците си, докато всеки правел най-доброто, на което бил способен, Бонбончо погледнал към небето и казал:

– Господи, грижи се за моите семки! Поливай ги с дъжд, топли ги със слънчевите си лъчи, че в момента съм зает да открия дивата джанка, която да отсека и после да присадя!

И така дните минавали. Една сутрин децата чули силен звук. Тупурдия, при това така кънтяла, че се притеснили какво става с тяхната градинка. Щом надзърнали през балконите, видели, че звука всъщност го издавал не кой да е, а едно преминаващо куче. Леле, тука вече се притеснили на въпросното куче да не му се е допишкало и да седне да рие, или пък да му се е доакало и да си изкопае дупка, та да си го зарови после... и да им изрови семките! Бегом натам! Стигнали, а кучето нито пишкало, нито акало – и тук всички се успокоили… но лаело по едно коте. Веднага, като видели това коте, си представили как то ще седне да им стъпче малките цветенца и растения и веднага съобразили, че идеята на Душко да сложи отгоре защита от срязана половин бутилка не била толкова лоша. Душко поизпънал раменца, доволен от себе си, а Отворко рекъл:

– Айде споко, че ще се пукнеш!

Всички поставили по половин шише отгоре на растенията и в тоя момент забелязали, че те наистина започнали да поникват. Едни малки, малки зелени точици се подавали от черната земя. Децата не можели да помръднат от вълнение. Седели по корем до растенията и ги гледали. Още малко щели да започнат да ги дърпат, та да поникнат по-бързо. Ама те, не щеш ли, си никнели със собственото темпо.

Лежали по корем, вечерта настъпвала и ставало късно, а те седели, гледали растенията и всеки говорел:

– Айде, давай, давай тука, че сега не си просто едно най-обикновено растение, а състезанието си тече!

В тоя момент пристигнал Бонбончо, щастлив, все едно някой му бил подарил цяла химическа лаборатория с взривни и други химикали. Греел и носел върха на отсечена млада джанка. Казал:

– Намерих! Съсякох я! И след това знаете ли какво направих? Дядото ми каза, като отрежа клона, да го цепна леко, както се цепва кренвиршче, и да пъхна вътре клонче от круша. Аз обаче, да ви кажа, пъхнах от череша. И тая джанка, с тия диви корени и диво стъбло, ще ражда череши.

Другите деца го погледнали и издекламирали:

– Ала-бала-ница, глинена паница, кой говори глупости, май си ти!

Бонбончо обаче греел като ясна луна. Видял, че другите деца са си сложили пластмасови бутилки. Неговата джанка не можела да си остане така непредпазена. Обаче нямало толкова големи бутилки! Затова се наложило да направи оградка, която успяла да приюти неговата джанка череша. Изградил около семенцата си кубично дървено скеле, покрито внимателно, но здраво с найлон.

Всички били много развълнувани. Сутрин ставали рано-рано, тичали, мерели с линийка по шест пъти на ден точно колко било дълго листенцето, което пониквало, и това мерене нямало край. От време на време си премервали взаимно листенцата, за да си кажат:

– Ее, моето е по-дълго!

– E, не, не, не е твоето по-дълго!

Бонбончо отдалече им се обаждал по телефона.

– Няма какво да ги мерите! Като ми видите джанката, е ясно кой е спечелил.

Децата казвали:

– Като видим първото листенце на черешката, тогава ще видим кой е спечелил. Всеки може да вземе една готова джанка и да се разправя, че е много добър.

Така неусетно минавали дните, а децата си мислели, че се грижели за природата, като изкопали по една дупка с пластмасова лъжица и чакали едно растение да поникне.

С напредването на времето растенията се оформяли все по-добре и по-добре. Това, което бил насадил Жожката, хич не приличало на цвете. Никой не можел да разбере какво е. Това, което бил насадил Душко, било цвете. Категорично! Но какво цвете – и за него не можело да се разбере! На Бонбончо под лехата не било ясно какво става. Това, което бил насадил Отворко, било по-скоро като бурен, отколкото питомно растение. На нищо не приличало. Душко замислено промълвил:

– Добре, че не насади кактус, че докато го мериш, бая бодене щеше да падне. Макар че най-много ти приляга, какъвто си бодлив в устата.

Бонбончо седял до дървото и го пазел. Нощно време оставял до дървото различни камъчета, плюшени играчки и други неща, за да го пазят и по-бързо да тръгне присадката.

И така, в щастливия момент растенията били станали по-високи от коленете на децата. Плевелът на Отворко си растял див-подивял, станал по-висок от самия Отворко. Цветето на Душко разцъфнало. Това, което бил насадил Жожката, било една прекрасна мандарина, която започнала и да връзва. А на Бонбончо, ако щете вярвайте, черешата тръгнала. Това не било шега – наистина можело да се използват корени и стъбло на здрава дива вита джанка, а отгоре да насадиш плодно дърво. Душко махнал лехата на Бонбончо и отдолу, обгрижено от природата, си растяло нещо неясно и красиво.

Никой обаче не можел да каже кой ще е победител. А и как да кажеш кой ще е победител, като всеки един от тях правел нещо много хубаво!

Децата обаче така се били заели с тия растения, че съвсем били поспрели да правят бели. Хората взели да ги възприемат като добри и грижовни и престанали вече да им викат: „Ей, стига сте тичали! Стига сте правили това или онова!“.

Пък то какво ти тичане? Лежали си по цял ден по корем, наблюдавали растенията, все едно наблюдавали охлюв как пресича улица, и нищо друго не ги вълнувало.

А тези растения, като получавали толкова внимание, разцъфвали – всяко според природата си. Това на Отворко разцъфвало, като избуявало на широчина, на височина и на миризма. Това на Душенцето давало повече цветове. А мандарината на Жожо вече взела да огъва клони. Нищо че всеки ден гледали да я пооберат и да си хапнат от мандаринките, тя продължавала да ражда плодове.

Бонбончо, също много горд, снимал всеки ден размера на своята новопоявила се череша и бил много доволен от себе си.

И така, грижата за природата четиримата приятели може и да не я разбрали както трябва, ама поне толкова работа си намерили, докато отгледат по едно растение.

Решили да насадят още дървета и така винаги до тях щяло да има зеленинка. Решили го и толкова им било забавно и интересно, че станали активни овощари. Специализирали се в областта на отглеждането на цветя, изсичането на бурени и най-вече в добива на мандарини в домашни условия. Даже Жожо поискал да си направи и малка зеленчукопродавница, но Душко се заел да го вразуми.

– Добре де, поне и малини да продаваше! Никой не би ходил в магазин, в който има само една-единствена стока – мандарини.

А Жожо казал:

– Една стока, ама каква – гледана с любов от добри деца!

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

P13

Как спортовете се срещнали с Бонбончо и приятелите му, как треньорът се сащисал и компютърът прегрял

За всеки влак си има пътници

Имало четирима приятели – Душко, Бонбончо, Отворко и Жожко, и те кротко си говорели.

– Еее, нещо много сме се отпуснали – казал Бонбончо.

– Отпуснали, отпуснали, направо шкембаци и гъзаци сме отпрали – измърморил Отворко.

– Аа, недейте така да приказвате! Много сме си добре. Просто може би малко спорт ни трябва – намесил се Душко.

Жожо само това и чакал.

– Спорт, спорт, яко спорт! Сутрин – спорт, обед – спорт, вечер – спорт, повече тичане, повече скачане, мърдане и движение!

Децата рекли:

– Жоже, тебе и цял ден на спорт да те оставят, все няма да ти стигне, тъй че… А и ти какво толкова имаш да му спортуваш?

Жожинката бил във вихъра си.

– Вижте ми бицепсите, вижте трицепсите – имам нужда от още подобрения! Трябва да се спортува, имам нужда от доста по-добра физическа подготовка.

Така си говорели децата ден след ден, докато една сутрин Душко рекъл:

– Предлагам ви да се запишем на спорт.

Жожо веднага бил готов.

– Записваме се на лека атлетика.

Другите го погледнали и се чуло:

– Ми добре.

Отишли те, намерили на стадиона треньор по лека атлетика. Той казал:

– Дайте да видим сега, момчета, в какво сте добри. – Подредил ги на стартовата линия и викнал: – Готови! Старт! Бум!

И като хукнали тия ми ти деца! Жожко тичал – не можел никой да го стигне. Направил една обиколка, настигнал другите, задминал ги и финиширал. Треньорът седял, гледал смаян и казал:

– Ти откъде се взе? Какъв си? Извънземен ли си? Как го направи това?

Жожката бил в свои води.

– Ми аз все бързам и така съм се научил все по-бързо да бързам.

Треньорът бил наистина смаян. Погледнал другите деца. Те наистина много бързо си тичали, Бонбончо особено, Отворко също, но за сравнение с Жожи било невъзможно да се говори. Треньорът сменил темата.

– Добре. А я да ви видя как сте на скачане.

Вдигнал една летва, за да провери какви резултати ще имат на скок височина. Тръгнал Душко към летвата с намерение да я прескочи. Стигнал до нея, забил пети в земята и рекъл:

– А, хич не се хвърлям!

Тръгнал Отворко след това. Тичал, тичал, тичал, метнал се право в летвата и си ударил главата. Като взел да говори едни странни работи, треньорът го хванал за ухото и го извел извън стадиона да се попроветри.

Дошъл ред на Жожката. Той се засилил, ама щото много бързал, подминал летвата, подскочил и понеже там вече нямало дюшек, паднал на земята.

Треньорът много се притеснил, защото такъв талант в тичането щял да вземе да се повреди от един скок. Бил категоричен:

– Жожка, скоковете вече са ти забранени.

Дошъл ред на Бонбончо. А той нали бил пъргавичък и палавичък, нали това му била специалността – да си подскача като пружинка – фрас!, скок! Треньорът го гледал и извикал:

– Браво, момче! Да вдигнем ли още летвата?

Бонбончо бил готов.

– Да, ама с един метър я вдигни, че тия са ми бебешки. Тия ги скачах още докато мама се опитваше да ми крие млякото в най-горния шкаф.

Треньорът го погледнал предпазливо.

– Не, ще вдигнем само с 20 сантиметра.

Бонбончо настоявал:

– Ама няма смисъл, в детските години си ги подскачахме тия.

Треньорът се съгласил.

– Добре, айде да те видим! То няма много какво да стане, нали отзад има дюшек – и я вдигнал с цял метър.

Бонбончо се засилил и като елен се метнал отгоре, прелетял го, паднал на дупе, изтупал се. Треньорът гледал.

– Боже, и ти! Ама вие да не сте всичките някакви… Откъде сте се взели, деца?! Чудел се треньорът какво се случва, маел се и не разбирал.

Плеснал с ръце и казал:

– Оо, ти си само за висок скок! Точно тука трябва да те оставим.

А извън стадиона се носели разни викове, крясъци и коментари.

Треньорът завел децата и им показал.

– Вижте, имаме и други дисциплини – хвърляне на гюле, мятане на копие, бягане с препятствия. Тука, на стадиона, има дори и шах.

Душко веднага вдигнал ръка.

– Е, тоя спорт е за мене! Я ме водете там да спортувам.

Бонбончо се закискал.

– Е, големи мускули ще направиш с шаха! Така ще ти се нагънат мускулите от седене, особено на дупето…

Душко отстоявал решението си.

– Всеки да си спортува това, в което е добър. Аз предпочитам шах да спортувам.

Треньорът завел децата на шах. Жожката много не гледал другите деца какви фигури местят и такива ходове правел, че и неговите падали, и чуждите падали, обявявал си шах – работата не вървяла на добре.

Треньорът го потупал по рамото.

– По-добре да си тичаш ти, Жоже.

Седнал Бонбончо. А той нали бил по номерата – хем играел шах, ама от време на време скривал някоя фигура на противника си, връщал някоя своя или пък си измислял правила. Треньорът се хванал за главата.

– Не, не, не, Бонбончо, ти по-добре само да си скачаш.

Седнал Душко. За няколко хода победил първия противник, после втория, после третия, после учителя по шах, после треньора, който ги довел, и като нямало вече кого да бие, леко озадачен се огледал и попитал:

– Е, това ли ми беше тренировката?

Треньорът се държал за главата.

– Леле, ама и ти откъде се взе?!

А отвън на стадиона крясъци и коментари се носели. За всички деца имало спорт, само за Отворко нямало. Децата обаче били приятели на Отворко и се застъпили за него.

– Господине, ние сме дошли с Отворко, той ни е приятел и ако не го пуснете на стадиона, ние няма да тренираме при вас.

Треньорът бил притеснен.

– Ама как да го пуснем?! Той такава уста има, че тя изобщо не се затваря!

Душко имал идея.

– Ми що не го направите коментатор? Ще седи и ще коментира, при условие че говори само прилични думи.

Треньорът се чудел.

  • Е, че той знае ли прилични думи въобще?

А отвън се разнасяла такава реч – да ти се изчервят ушите и отвън, и отвътре.

Душко рекъл:

– По принцип съм го чувал, господине, да говори и прилично. Просто трябва да има мотивация. Ако го назначите на длъжността коментатор и той повярва, че наистина е важен, съм сигурен, че много ще се старае и ще намира синоними на ония думи, дето основно използва! – А отвън не спирали виковете, през няколко квартала се споменавал треньорът по начин, недостоен да се преразкаже.

Треньорът мислил, мислил, мислил, но видял в погледите на децата решителност и разбрал, че не може да остави работата току-така. Излязъл отвън и виковете спрели. След това викал треньорът. След това викал Отворко. След това децата излезли и Отворко и треньорът, като ги видели, че си тръгват, нещо си казали на ухо, стиснали си ръцете и Отворко, наперен и важен, заявил:

– След мене, спортисти! Аз съм вашият коментатор. Ще започвате тренировката, след като съм ви дал знак и съм подготвен, за да осведомявам всички на стадиона и около него как се движи спортната дейност.

Трите деца били напълно смаяни: първо от думите, които използвал, след това от тона му. Погледнали треньора и решили, че явно нещо ще се случва.

Върнали се отново на стадиона. Отворко седнал доволен, загледал се сериозно и казал:

  • Уважаеми слушатели, днес е изключителен ден! Феноменалният атлет, невероятното чудо на природата, божественият Жожо ще ви покаже как се прави спринт. Готови! Старт! Бум!

Жожо го погледнал и рекъл:

– Чакай сега, това „Готови! Старт! Бум!“ не беше ли на треньора?

Отворко се зачервил и аха! да почне, погледнал треньора и казал:

– Да, на треньора беше. – Обърнал се, оправил си косата и започнал отначало: – Уважаеми слушатели!

Изрецитирал цялата си реплика и треньорът добавил:

– Айде, Жожо, сега да те видим дали можеш да тичаш за издръжливост.

Жожо рекъл:

– Какво значи за издръжливост?

Треньорът му обяснил:

– Тичаш съвсем лекичко, бавничко, но целта е да направиш повече обиколки на стадиона.

Жожо не бил сигурен, че разбира целта.

– Колко? Сто?

Треньорът уточнил:

– Не, не – пет, шест, абе колкото издържиш.

Жожо пак попитал:

– Как така пет-шест? Колкото издържа или пет-шест?

Треньорът повдигнал рамене.

– Добре де, ако не можеш пет-шест, и три направи, стадионът е голям, нали.

Жожо го гледал, гледал, решил, че на треньора нещо му е уморено, и помолил:

– Добре. Ама все пак ми кажете кога да спра.

Треньорът отговорил:

– Ами… като се умориш.

Жожо настоявал:

– По-добре вие ми кажете кога да спра.

Треньорът рекъл:

– Айде, ще те видим.

И като почнал тоя Жожо – първа обиколка, втора обиколка, десета обиколка, петнайсета обиколка, двайсета обиколка, трийсета обиколка, четирийсета обиколка, сто и пета обиколка, сто и десета обиколка.

На всички чак свят им се завил. Двете деца – Душко и Бонбончо – легнали на пейките и захъркали юнашки. Жожката бодро тичал, подскачал и се носел в галоп, а треньорът само слагал чертички и не можел да повярва на това, което вижда.

Първо казал: „Роден спринтьор!“, после „Роден атлет!“, после казал: „Роден маратонец!“, после казал: „Ами че то и маратонците толкова не тичат!“. Почнал да се чуди какво да прави, а Жожката нямал никакви симптоми да се уморява.

Минали няколко часа. Жожката тичал, децата спели, Отворко коментирал, треньорът записвал броя на обиколките. По едно време Душко се събудил, отишъл при треньора и запитал:

– И сега ние какъв спорт правим? Аз няма с кого да играя на шах! Аз съм дошъл да играя шах. Искам си шаха!

Треньорът му дал напътствия:

– Ами добре. Понеже с тебе така и така не може да се играе, изпрати коментатора да отиде в счетоводството и да ви дадат един лаптоп. Той със сигурност ще се справи. Пуснете на компютъра да играеш шах, щото него може би по-трудно ще го биеш.

Душко си разсъждавал на глас:

– Е, щом така ще става… Ами добре, айде, ще стоя тука да играя на шах и да броим обиколките на Жожо, щото той явно няма да свърши скоро.

Отворко, много доволен от това, че бил назначен на важната и отговорна длъжност „преговарящ за лаптопа“, се отправил с бавни крачки. Какво им говорил, какво им приказвал на тия хора, не било ясно, но се върнал след няколко минути с лаптоп в ръка, гордо хванал мишката и показал програмата за шах. Отишъл при Душко и рекъл:

– Дай да ти покажа как се играе шах! С компютър.

Душко нямал нищо против.

– Ми добре, щото тука не можеш да правиш магарии. Тука играеш наистина.

Отворко бил решителен.

– Аа, аз докато седях пред стадиона, вие сте се правили на шахматисти. Сега ще видиш ти истински шахматист.

Седнал той да играе. Естествено, компютърът бил много добре подготвен, измислял ходове, а Отворко тихичко стоял и му говорел:

– Тъпанар! Ще ти счупя екранчето! Внимавай какво правиш! Ще ти извадя процесора! Ще ти сипя сок в клавиатурата!

Душко видял, че работата за лаптопа върви на зле, и му посочил треньора.

– Отворко, Жожо има нужда от спешни коментари. Бягай да коментираш!

Отворко веднага влязъл в длъжност, застанал по средата на игрището и започнал да коментира как победоносно Жожката тичал, докато на треньора вече му се виело свят и дори бил леко слънчасал. През това време Душко взел компютъра и прошепнал:

– Приятелю, спукана ти е работата!

И като се почнали с компютъра: веднъж Душко го бие, веднъж компютърът го бие. Изпотили се очилцата на Душко – не бил свикнал някой така да му се опъва на шах. Айде пак Душко го бори, мъчи, най-накрая докарат до пат! Душко се препотил.

– Ей, компютре, ще те дам на Отворко, внимавай!

През това време Бонбончо станал нервен и попитал:

– Е, каква е сега тази работа? Всички си имат занимание, аз само стоя тука и лежа. И какви мускули ще направя, какъв спортист ще стана?

Треньорът се тюхкал:

– Ми то това не спира! Като робот търчи вече часове! Аз даже нямам време да му кажа да спре, щото не ме чува, направо си профучава.

Бонбончо пак си питал:

– Е, аз к’во да правя? Нали трябваше да скачам? Давайте да скачам нещо!

Треньорът разсеяно посочил.

– Ами то тук има нагласено само за овчарски скок. Ако искаш овчарски скок, ама то не може всъщност да е овчарски, щото няма треньор да ти обясни.

В това време вече Бонбончо се бил засилил, бил хванал един голям прът и търчал с бясна бързина да се мята. Треньорът викал:

– Не, не, спрете го! Това не е като скок на височина. Има си техника, как да се облегнеш на пръта, поне да уцелиш дюшека, да не скочиш в друга посока.

Но Бонбончо вече летял във въздуха като птица, разперила крила, пуснал тоягата, махал и се смеел, прелетял над пръта и паднал тържествено по нос отзад на дюшека. Това се оказало грешка: по принцип на дюшека не се падало по нос. Било добре на крака, по гръб, на дупе, но не и по нос.

Станал Бонбончо леко охлузен, със зачервено лице. Треньорът тичал, размахвайки ръце:

– Ама това го скачат възрастните! Как го направи?

Бонбончо се смеел.

– Като те гледам какъв си мъничък, няма да можеш да ми вдигнеш летвата на по-голяма височина, ама мога да си продължа с това летене. Няма да ти преча, нали? Много е приятно!

Треньорът не бил сигурен.

– Дете, внимавай! Това е много опасно.

Бонбончо му пренасочил вниманието.

– Брой му обиколките, че вече три си мина Жожката, докато разговаряш с мене.

Треньорът рекъл „Добре“ и започнал да брои. Отзад Душко бършел очилцата, отпред Бонбончо се засилвал и правел различни полети – полет на чайка, полет на гларус, полет на кондор, който само планира, полет на колибри с бързи и резки движения. Прелитал отгоре, отдолу, отстрани – отвсякъде.

Обаче вече нямало падане по очи. Имало падане като балерина, падане като каратист, падане като боксьор, падане като чистачка – правел всякакви падания, всеки път различно. Било като цяла пиеска – лети някакво пиле, ти познаваш точно кое е и после виждаш как представител на някоя професия пада. Имало и интересни падания – като възрастна дебела дама, като много пиян младеж, като крадец, който крие сирене в панталона си. И така, Бонбончо се забавлявал.

А Жожката си тичал ли, тичал. По едно време треньорът се присетил, че Жожо му бил поръчал да го спре по някое време, и в тоя миг закрещял:

– Спри, дете, спри! Спри веднага, спри! Спри, повече не мърдай! – при което и четирите деца замръзнали.

Заоглеждали се, чудейки се на кого ли говорел. Душко го гледал и си помислил: „Сега сигурно го е страх, че ще изгори компютърът, щото вече му е загрял процесорът от мене“.

Бонбончо казал:

– Сигурно е заради полета на колибри, в който махах толкова бързо, че се е притеснил да не ми изскочи някоя става.

Жожката рекъл:

– Тоя пък се сети най-накрая да ми каже да спра! Още малко и щях да се напикая.

А Отворко коментирал ли, коментирал.

Треньорът отишъл при Жожо и му занареждал:

– Момче, ти си и спринтьор, и маратонец, и всичко! За всичките бягания мога да те включа.

Жожо подскачал намясто.

– Можеш, можеш, ама ако сложиш химическа тоалетна по средата на стадиона.

Треньорът го погледнал и казал:

– Аа, добре, ще сложим, ама за какво ти е?

Жожо имал вече мокро петънце отпред на панталончето и затова му отвърнал:

– Айде да не ти показвам с подробности! Къде е тоалетната?

И треньорът, както му сочел накъде е, видял само прахта изпод маратонките на Жожката.

Възрастният мъж отишъл да провери какво се случва с шаха. Забелязал, че тая програма май не вършела много работа, и си казал, че явно трябвало занапред да смени компютъра с по-мощен и програмите за шах с по-добри. След това видял летящия сокол Бонбончо как доволно в радост прелитал височини, които възрастните не достигали, хванал се за главата и казал на децата, че ще ходи да си почива, а те на другия ден да дойдат при него на тренировка.

И така, дечицата щастливо се прибрали в къщите си, за да показват новите си мускули: кой на ръцете, кой на езика, кой в мозъка.

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

P12

Как Бонбончо и приятелите му самоуверено подходиха към фризьорския салон

Вкусове различни – възможности всякакви

Една сутрин Душко се събудил, погледнал се в огледалото и си казал:

– Оо, бретончето ми вече не е така зализано и отгоре едни косъмчета нещо стърчат. Трябва спешно да ида на фризьор.

Отишъл на училище. Видял се с приятелите си и им съобщил:

– Приятели, в голяма беда съм. Бретонът ми вече е толкова дълъг, че не стои загладен, а отгоре някакви косъмчета ми стърчат.

Жожко, който в бързината си никога нямал време да се погледне в огледалото, рекъл:

– Леле, а моята коса каква ли е?

Децата го погледнали, почнали да се смеят и казали:

– Със сигурност е за фризьор, повярвай ни!

Отворко, който държал редовно да си прави модни прически, имал предложение.

– О, в никакъв случай няма да ходим на случаен фризьор! Ще отидем при моята фризьорка, тя е много модерна и талантлива. Може да ви направи някакви фигури по главата, ще ви сложи брилянтин, гел. Въобще много добре ще ви се отрази.

Жожко погледнал и съмнение се изписало на лицето му.

– Абе, чак пък фигури… То кой ги вижда тия фигури? Нали аз не си ги виждам, така че, каквато и да ми е главата, това е чужд проблем, не мой. Че и пари да давам...

Бонбончо бил ентусиазиран.

– Дайте ще отидем до фризьорския салон. Като сме четирима за подстригване, ще седим дълго време и ще се позабавляваме.

Четиримата другари, всеки със своя си цел, тръгнали за фризьорския салон.

А там различни фризьори и фризьорки работели. Имало хубави меки диванчета, на които да седнеш, и докато чакаш, ти давали сокчета, вода, бонбончета... Много приятна работа се оказали фризьорските салони! Седиш, ядеш, пиеш, надяваш се да не те вземат скоро, та повече да ядеш и пиеш. Имали си и тоалетна, тъй че, като изпиеш много сокчета едно след друго, можело да отидеш и до тоалетната – и да продължиш да ядеш и да пиеш. А бонбончетата много, много, изобщо не свършвали! Можело да си сложиш по четири-пет в бузките и така леко да мляскаш и да ти тече отстрани даже сладко, като се опитваш да говориш. Много хубава работа били фризьорските салони!

И си седели четиримата другари на дивана и си разговаряли. Душко обмислял.

– Трябва от каталога да си избера прическа. Най-вероятно ще помоля да ми скъсят бретона със сантиметър и половина и тези косъмчета отгоре да ми ги намажат с антистатичен препарат, за да ми се приберат и да ми стане гладка косата. Дайте да погледнем прическите, може и да харесам една.

Отворко рекъл:

– Е, какво ще харесаш една, като ти искаш да ти скъсят бретона само? Това прическа ли е? Я ме гледайте мене! Вижте тука отстрани какви работи са ми направили, даже мисля едно русо кичурче да добавя.

Жожо го погледнал.

– Отворко, уж си отворен. Какво русо кичурче?! Ти да не си фолк звезда?

Бонбончо се заливал от смях – сълзи се стичали като падащи звезди по бузите му.

– Отворко, цялата руса си я направи! Ще станеш една блондинка. И ще можем да ти разказваме вицове, защото сега знаем, а няма на кого да ги разкажем.

Душко погледнал сериозно Отворко.

– Не ги слушай! Те ти се подиграват! Да не си посмял да се боядисаш рус! Ще вземат да те изгонят от училище.

Отворко погледнал Душко и рекъл:

– Споко, бе, аз само едно кичурче! Ако се скарат, ще си го отрежа.

Жожо скандирал:

– Цялата глава! Руса цялата глава!

Бонбончо продължавал да се смее. Задавил се с бонбоните, зачервил се, та трябвало да го ударят по гърба да се оправи.

Фризьорите видели, че трябва явно да се разбързат и да почнат да ги взимат тези деца, защото можело да стане доста нажежено. А децата били ведри и не правели бели, така че общо взето, докато жените седели на ролки, под сешоарите или им изправяли косите с преса, децата си имали теми за разговор.

Взели да разглеждат различни прически. Жожо си харесал една прическа, при която цялата коса стърчала нагоре като четка за обувки. Бонбончо пък си харесал прическа – всъщност да му обръснат цялата глава. Душко искал само бретончето, а пък Отворко искал кичурчето.

И така, доволни, че са направили своя избор, решили да разгледат какво се случвало в салона. Наблюдавали те: седяла една жена на столче с хирургическа маска на лицето. Пред нея седяла друга жена, която ѝ била подала ръцете си. Изведнъж Отворко казал:

– Леле, тука да не е хирургия? Да не вземат да ти срежат и нещо друго освен косата? Я ги гледай, така като са почнали, с маски на лицата…

Душко рекъл:

– Спокойно, спокойно, със сигурност не ѝ режат ръцете.

Отворко продължил:

– А, не ѝ режат ръцете! Гледай какво се криви на стола!

Бонбончо скочил на крака.

– Спокойно, сега ще проверим какво става.

И с бързи скокове между столовете отишъл, погледнал и що да види: лакирали ноктите на жената. Седял, седял, седял, махнал с ръка на другите. Другите в индианска нишка отишли и гледат: боядисвали ноктите на жена. Отворко не издържал.

– Е, що си я сложила тая маска? Все едно ще ѝ режеш пръстите. Виж колко уплашено те гледа!

Жената, която лакирала ноктите, не разбрала Отворко какво ѝ казва и даже не схванала, че говори на нея. Но жената, която била лакирана, се усетила и започнала да се смее. Естествено, като се смеела, лакът мръднал и ѝ изцапал пръста и тя, за да си махне размазаното, размазала и следващия пръст. По този начин за около три секунди целият лак се развалил. Маникюристката погледнала децата строго и измрънкала:

– Сядайте веднага на местата! И си чакайте реда!

Душко любезно отговорил:

– Ааа, извинявайте, не сте разбрали! Ние тука въобще няма да ви седнем! Хич не сме за вашия ред! Ние ноктите не си ги лакираме.

Жената, която вече била лакирана, продължила да се смее и така и втората ѝ ръка заминала. Тогава маската паднала и отдолу се показало едно бузесто, топчесто лице – на маникюристката, която казала:

– Деца, пречите ми на работата! Сега отново трябва да започна да лакирам.

Децата ѝ се извинили. Седнали и тя пак сложила маската. А Душко размишлявал:

– Ама вярно изглежда така, сякаш иска да ѝ отреже пръстите! А оная жена горката, как се увъртя в червеното! То дали се чисти, или тя така ще си ходи?

Децата седели и продължавали да гледат: една жена постоянно охкала и пискала: „Ох! Ах! По-леко!“. И те се чудели: сега пък тази защо така крещи? Решили да се доближат и да проверят. Приближили се, а тя подскачала и пищяла. Фризьорът просто с една четка леко, съвсем леко ѝ дърпал косата, а тя не спирала да пищи. Отворко застанал пред нея и рекъл:

– Що пищиш, ма?

А жената не чувала нищо от сешоара, но видяла, че някакво дете я гледа. Отворко пак започнал да вика:

– Защо пищиш, ма?

Тя нищо не разбирала. Душко отишъл пред нея, написал на лист: „Защо пищите, госпожо?“. Показал ѝ листа. Тя го погледнала и извикала:

– Пари, пари!

Тогава фризьорът всъщност разбрал, че тя пищи не защото била нервна, а защото сешоарът му бил включен на четири и ѝ изгарял главата.

Душко попитал:

– И защо не му казахте, че ви пари, ами крещите и ни надувате главата?

Тя отговорила:

– Ами аз мислех, че той знае.

Фризьорът казал:

– Откъде да знам?! Тука сядат всякакви: едни си пищят ей така, по принцип, щото им е приятно.

Децата седнали отново и наблюдавали какво става във фризьорския салон. Влязла жена с къса коса и се настанила на един съседен стол. След малко донесли някаква изкуствена коса. Закачили я отзад на главата ѝ – жената станала дългокоса. Бонбончо бил смаян.

– Е, това е номер! Банда, слагам си една такава коса и се прибирам при мама. Ако не припадне до довечера, сигурен съм, че и тя ще си сложи една такава. Смятам да си сложа руса.

Отворко реагирал веднага.

– А, не, русата е за мене! Ти си сложи черна, аз – руса и така ще отидем на училище. Предполагам, че ще е много забавно. Особено ако си сложим роклички, със сигурност ще ни питат от кой клас сме.

И децата много се вдъхновили от тази идея да си сложат изкуствени коси. На пръсти отново се доближили до стола, за да наблюдават как се случвало това. А то как ставало: вдигали косата на жената по средата, след това ѝ слагали изкуствената и после започвали да шият. Душко рекъл:

– Тая да ми шият главата – няма да стане! На онази сякаш ѝ режеха пръстите, а на тия тука им зашиват коси за главите. Не, не, не!

Загледан, Отворко обяснил:

– Споко, бе! Те не шият за кожата, те шият за другите косми.

– Не, не, не! – казал Душко. – Зарежете тая! Да вземе да ми забие иглата в главата, после… Хич не става тая работа! Ще си ходя с моето подкъсено бретонче и толкова!

Сeдели си те на стола и гледали: на една ѝ правели някакви къдрици. Въртели, въртели, а то миришело на изгоряло, та чак пушек се вдигал. Пуснел ли буклата фризьорът, изведнъж тя се изправяла, жената изпищявала, фризьорът изпищявал… и така отново... Душко попитал:

– Господине, защо тези букли падат?

А фризьорът – в пристъп на нерви – казал:

– Момченце, ако знаех защо падат, отдавна щяхме да сме свършили с мъките! Ама ето, виждаш – падат!

Бонбончо предложил:

– Не е ли добре да ги циментирате? Слагате им малко цимент, завързвате ги за машата, те се втвърдяват и не падат.

Фризьорът погледнал Бонбончо втренчено и започнал да подскача.

– Ти си много умен! Точно така ще направим.

При което хванал, намазал косата с всичките препарати, които седели на масичката пред него, без значение от етикетите, след това завъртял машата и изненада: буклите стояли прекрасно. Жената била щастлива на стола, фризьорът бил щастлив и предложил:

– Деца, вие можете да помагате във фризьорския салон.

А това им трябвало само на децата – да станат помощници! И започнали активно да помагат. Такава помощ ударили, че в салона набързо нещата станали различни.

Душко решил, че много добре може да помага на тези, които имат нужда от подстригване на бретончетата. Той бил твърдо решен, че всички бретончета трябва да се подрязват късо. Минавал през всичките столове и давал препоръки за бретончета – наляво ли да си го сложат, надясно ли да си го сложат, дали леко да си го филират. Дори едно бретонче сам показал колко дълго да стане.

Докато той бил зает с бретончетата, естествено, друг консултант – много компетентен, на име Бонбончо – щедро препоръчвал на всички голата глава. Минавал и обяснявал на възрастни жени:

– Госпожо, като се обръснете, първо, ще ви е много лесно: като си миете очите, и главата можете да си измиете. Няма да ви е топло през лятото. През зимата ще ви е удобно да си слагате шапки всякакви размери. Можете да си връзвате цветни кърпи. Няма да хванете въшки.

И така минавал и разказвал на всички за голата глава, препоръчвал щедро.

Естествено, както се досещате, Отворко имал вдъхновение да помогне на всички да си сложат изкуствени коси и да станат блондинки. Препоръчвал великодушно на всички мъже и жени да се изрусят, защото така можели много вицове да си разказват и да им е по-смешно. А и така можели да станат изведнъж с много дълга коса. И той обикалял след Бонбончо…

Най-накрая минавал Жожи.

– Ей, не се занимавайте с голи и с удължени коси! Ето така, като четка нагоре си я правите и можете да си лъскате обувките, и дрехите да си почиствате. И няма да имате често нужда от фризьор, защото тя сама, като се събудите, естествено ще си седи нагоре. Няма да хабите пари за гребени, да се гледате в огледалото и постоянно ще сте модерни.

Така децата известно време извършвали консултантски дейности, но след това решили да се включат и на практика. Жожко седнал на стола и тогава Бонбончо казал:

– Докато седим и чакаме, я дай ние да ти врътнем прическата нагоре като четка! Тая всеки я може.

Лекичко взели една ножичка и без никой да ги вижда, хванали косата на Жожо. Кръц тук, кръц там! Тя вярно взела да стърчи във всички посоки много хубаво… като четка.

Но Бонбончо се притеснявал, че все пак майката на Жожо, щом го зърнела с тая прическа, нямало да бъде чак толкова приятно впечатлена. Затова решили да му я пооформят. И така от дума на дума я докарали до четка тук-там и препоръчваната прическа от Бонбончо в останалите части.

След което седнал Бонбончо на диванчето с ясното намерение да постигне голата глава, която си бил намислил. Всички деца помагали дружно: кой с каквото можел. Режели – един с малка ножичка, един със средна ножица, един с голяма ножица. Е, диванчето вече не било толкова меко и удобно за сядане, защото било цялото в косми, но това бил друг въпрос – нали децата работели здраво!

След това решили да боядисат русо кичурчето, но за това вече трябвала руса боя. И както боядисвали една жена руса, изведнъж случайно четката и боята изчезнали. Фризьорът търсил тук, търсил там – боя нямало. Рекъл си: „Ей, сигурно пък нещо не съм я забъркал ли, какво ли?“. Отишъл, забъркал си нова, а през това време диванчето се боядисвало русо. Петната по главата на Отворко също ставали руси.

И най-накрая бретончето на Душко било така отрязано, че всъщност нямал бретонче. Но той бил категоричен, че другата коса няма да се маха. Така поне останало едно дете с приятна прическа, но без бретон – тоест с бретон, остриган до кожа.

В този вид дошъл редът на първия от тях за подстригване. Пристигнал фризьорът да го вземе, погледнал към дивана и извикал в ужас. Останалите фризьори, като видели, и те изпуснали четки, сешоари и ножици. Настанала голяма паника. Управителят на салона казал:

– Хора, ще се разбере, че това в нашия салон се е случило, повече деца няма да пуснат тук! Да не говорим, че ако тези деца ходят и разказват, че са се подстригали в нашия салон, нито един възрастен клиент няма да дойде, като види качеството на обслужване. Почвайте да оправяте тези дупки по главите и тези бои!

Всички фризьори по спешност приключили кой каквото бил започнал, отказали поръчки и децата се разположили на столчетата.

Естествено, на Бонбончо било най-лесно. Там просто трябвало тези косми, които не били подстригани, да се доподстрижат. Там, където съвсем била станала дупка до кожа, да се прелее по възможност, главата да се измие, лицето да се измие, ушите да се изчистят, ръцете, вратът, от панталона да се извадят космите, от сандалите също. И горе-долу, като го почистили целия, се опитали да направят нещо с петната от изрусител по дрехите, но там нещата не се получили много. И Бонбончо бил готов.

С Отворко нещата не били никак добре. Първо пробвали да изрежат русите кичури, обаче оставали дупки. След това пробвали леко да ги боядисат, ама и това не се получавало добре, защото ставали различен цвят. И от дума на дума целият салон, като мислил дълго, включително и децата, стигнали отново до прическата на Бонбончо. Пак се вадели косми от носа, от устата, от гърба, от гащите и от други важни места. След като детето било почистено – най-накрая и с прахосмукачка – било изпратено до Бонбончо.

След това бил Жожката. Той си приличал на четка в някои части, но това хич не се харесвало на фризьорката, още повече на управителката на салона. Тя го гледала, гледала и казала:

– Момченце, целта ти е постигната, ама със сигурност в този вид не можеш да излезеш оттук, защото повече клиенти няма да ни влязат в салона, като видят какви прически правим.

Почнали да го убеждават, но Жожката категорично искал да избяга. Наложило се да го заградят, да го вардят, да го увещават, да го подкупват с бонбони и най-накрая дори да му обещаят, че ще го подстригват в желани от него прилични прически през следващата една година само ако даде тая коса да се махне и да се докара до прическата на Бонбончо. Отново с прахосмукачката чистили, с четки, леко му поизпрали блузата, излъскали му обувките. Подредили го и него при другите трима.

Душко бил най-сложен. Той надул гайдата и казал:

– Ако ми острижете косата, няма да изляза от салона ви, няма да ям! Ще протестирам! Аз исках само бретончето да ми се подстриже и то ми е подстригано. Подстригано ми е за няколко години напред, защото нямам бретонче. Ще може да си расте спокойно и на воля.

Там нещата били още по-сложни. Наложило се и трите деца да дойдат, да го убеждават и да му казват, че приличал на някого, на когото все едно са му нахлупили каска и са стригали около нея, а това хич не било хубаво. И дори не изглеждало прилично, а сякаш леко-леко сам се бил подстригвал. А Душко казал:

– Е, че то си беше така! Нали ние си се подстригвахме? Какво толкова лошо има?

Най-накрая Душко изтръгнал обещание, че ще може да води включително и кучета и котки в салона за подстригване, ако тоя път даде да му острижат косата.

В края на деня и четирите деца били с обръснати глави, чудесно почистени, с леки петна по дрехите от изрусителя. Щастливо тръгнали към къщите си.

В четирите къщи родителите реагирали различно: кой бил уплашен, кой стресиран, кой зарадван, кой объркан.

Но важното било на другия ден в училище какво се случило. Децата отишли с обръснати глави на училище. Първи, втори, трети, четвърти. И изведнъж медицинската сестра се разкрещяла:

– Оле, проблем! Епидемия от въшки имаме!

Децата гледали: но къде били въшките? Всички се оглеждали за въшки, но никой въшки не виждал. Сестрата тичала и викала:

– Страшен проблем! За един ден четири деца идват с обръсната глава! Явно е епидемия. Бързо да проверяваме кой има! Може би трябва да спрем заниманията.

А децата само това и чакали. Започнали всички да викат:

– Въшка тук, въшка там! Да, да, да, тука има въшки!

Обаче директорката, която била опитна жена, знаела, че току-така въшки не се появяват. Отишла и попитала Душко любезно:

– Душко, да имаш въшки случайно?

Душко отговорил:

– Най-вероятно всички деца очакват да кажа, че имам много, но знаете, че не мога да ви излъжа. Няма как да ви кажа, че имам, още повече, че няма и къде да ги имам. Така че нямам.

Директорката казала:

– Как така и четиримата юнаци се оказахте едновременно с една и съща прическа?

Жожката се обадил:

– Е, как? Заедно вчера бързахме за фризьорския салон. Имахме много приятен следобед там. И ето ни готови!

Директорката се засмяла.

– Ама за тая прическа не беше нужно чак до фризьорския салон да ходите! Можехте и сами да си я направите.

А децата казали:

– Е, да де, ние сами си я направихме. То не си ли личи?

Директорката се смеела сърдечно.

– Внимавайте само да не отидете утре или вдругиден в зъболекарски кабинет!

А децата, като чули тая работа, че не трябвало да се ходи в зъболекарски кабинет, и веднага точно тази идея им щукнала в главата.

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

P11

Боси, по плавници, изстрелващи дрехи – едно начало на детския лагер

Един нужен и един натъжен сред правила

Една сутрин дори и в подредената програма на Душко се случила изненада. Както си спял, изведнъж чул страшен шум. Ту-ту-ту-ту-тууу! Душко не знаел сънува ли, не сънува ли, обаче шумът продължил. Ту-ту-ту-ту-тууу! Ставал все по-силен. По едно време Душко седнал в креватчето и взел да търка сънено с ръчички очи.

Навън било тъмно като в рог, носел се странен звук. Душко нищо не виждал. Изведнъж всичко му се сторило някак различно – къде ли се бил събудил? Взел да се чуди. Тръгнал да се изправя и изведнъж си фраснал главата в нещо. И тогава чак се сетил, че е на детски лагер, а това, в което си фраснал главата, било леглото на Отворко-Мърморко, който спял над него.

Целият лагер се тресял от този звук. Ту-ту-ту-ту-тууу! Изведнъж Душко видял, че много дечица, облечени в спортни екипи, се подреждали на плаца по средата. А Душко не знаел какво да прави. Отворил вратата, навън едно студено, ау!, и бързо я затворил. Отишъл на прозореца и що да види: децата се подреждали в редици. Запалил лампата и казал:

– Приятели, ставайте! Става нещо! Бързо, бързо, приятели!

В този момент една възглавница го уцелила отгоре. Това бил Бонбончо-Фотончо.

– Млъкниии!

В тоя момент втора възглавница го ударила отгоре. Това бил Отворко-Мърморко.

– Абе, тъпанар, какво правиш, бе? Ти луд ли си, виж, че навънка е тъмно!

Душко, скрит зад двете възглавници, обаче не спирал да вика:

– Ставайте, ставайте, нещо става! Ще вземат да ни накажат! Ставайте! Вижте, другите излизат!

В този момент Жожето се събудил. Погледнал и забелязал, че вярно – навън нещо ставало… и газ! на плаца по гащи и бос. Изведнъж отвън се чул силен смях. Целият плац се смеел. Отворко рекъл:

– Абе, к’во става, бе? Да няма цирк навънка?

Душко обяснил:

– Няма цирк. Жожо се опитва да играе гимнастика гол.

Бонбончо слязъл и казал:

– Леле, какво става?

Душко посочил.

– Ами изпуснахме Жожката.

– Нищо, точно така ще имаме малко повече време.

Почнали да си търсят екипите: кой намерил блуза, кой гащи, кой с една гуменка, кой с две гуменки… И с един чорап, с два чорапа, бързо изтичали на плаца, ала не знаели къде да се подредят. А Жожката ентусиазирано размахвал ръце, радвал всички и много щастлив правел гимнастика. Само дето му било малко по-бързо темпото и правел по две-три упражнения повече, отколкото господинът отпред показвал.

Душко и другите се включили ни в клин, ни в ръкав, ни в редица – просто застанали като изсипани на плаца и взели да си размахват ръцете. Тогава дошла една дебеличка госпожа със свирка, хванала ги за ушите, извела ги отпред, подредила ги в линията, за която по-късно те разбрали, че била линията на наказаните, и им обяснила да започват да правят лицеви опори. Ама те нали били мънички и айде – една лицева, две лицеви, три лицеви, а тя свиркала със свирката, четири лицеви – и взели да окапват.

В този момент друга дебела госпожа със свирка довела и Жожо при тях. Като застанал отпред босичък милият, предизвикал още по-голяма радост в душите на децата. Те взели да пляскат силно, но свирките се разсвирили и се наложило всички да си се смеят тихичко и да продължат да си правят гимнастиката.

А на нашите трима другари, като паднали на земята вече напълно изтощени от лицевите, им се наложило да започнат да правят коремни. И те си правили коремни и лицеви цял час сутринта. Жожи не ги и усетил. Така разбрали, че в лагера имало правила и дневен ред: сутрин се ставало рано и се правела гимнастика. Но не толкова рано, в колкото часа Душко-Послушко ставал – в седем, ами още в пет и половина, когато навън е нощ.

Едва ходещи, полулазещи, кой на два крака, кой на три крака, кой на четири, се прибрали до къщичката. Влезли вътре и в този момент пак тръба изсвирила. Ту-ту-ру-ту-ту-тууу! Жожо се обърнал и газ!... обратно на плаца. Обаче там нямало никого. Въртял се, сукал се и рекъл:

  • Абе, я да се обличам, че съвсем замръзнах!

Върнал се обратно, а Душко и другите се гледали.

– Ей, к’во да правим бе, хора? Пак ще ни опъват ушите, ама поне да знаем за к’во.

Отворко рекъл:

– Аре, бе, ще ни опъват ушите! Въобще няма да им се дам! Лягам и се завивам. – Качил се на кревата, завил се презглава и казал: – Мене ме нема!

Бонбончо-Фотончо също не бил доволен.

– Виж к’во, давай да им разбием схемата! Аз ти предлагам да вземем да обуваме плавниците и да се гмуркаме. Аз се потапям.

Бонбончо си сложил водолазния костюм и на заден ход, с плавниците, бавно тръгнал да пресича лагера и да се потапя. Душко обаче, какъвто бил примерен, се сетил.

– Абе, трябва някъде да е написан тоя дневен режим.

Огледали се и какво да видят – на вратата с големи букви пишело: „Дневен ред: 5.30 – ведрина; 6.30 – измиване и оправяне на креватчетата; 7 ч. – закуска“. Било вече седем без пет.

Душко дал газ – оправяй креватче, опъвай чаршафи, изтупвай, подреждай, обличай се, измивай се! В 7.00 бил застанал прав до креватчето, целият изчервен, припотен, едва дишащ.

И в този момент влязъл директорът на лагера с двама учители. Оказало се, че в 7.00 те минават през всяка една къщичка да проверят дали децата са измити, с чисти зъби, облечени, с оправени идеално кревати.

Носели стотинки и ги мятали по креватите. Ако стотинката подскочела, значи, креватът бил идеално изпънат. Ако стотинката кльопнела или потънела, или се изгубела безследно, вероятно въобще не бил оправен.

Влезли те в къщичката и се чуло едно ах!, ох!, хей! И тримата, които били дошли, не знаели къде се намират. Едната учителка казала:

– Какво става тука?

Душко, целият червен, мълчал.

Другата учителка казала:

– Къде са другите деца?

Душко мълчал. Директорът отишъл, хвърлил стотинката на леглото му, а тя аха! едва леко подскочила. Директорът го погледнал строго, огледал го как се е облякъл, забелязал, че зъбките му светят до бяло, и казал:

– Много хубаво си си измил зъбите, затова днес ще приемем, че леглото ти е оправено, но утре очаквам стотинката да подскочи по-нависоко.

Душко много притеснено кимнал.

Тогава обаче директорът смръщил вежди и добавил:

– Къде са другите деца?

В този момент забелязал издутината на горното легло. Леко дръпнал завивчицата и отдолу, свит на кълбо, с опулени очи, зяпал Отворко-Мърморко. Едната госпожа казала:

– Момченце, какво правиш?

Отворко, какъвто си бил, казал:

– Скатавам се.

Госпожата попитала:

– А забелязваш ли, че не ти се получава?

Отворко кимнал.

– Забелязвам, при това тройно.

Госпожата казала:

– Слез сега от леглото пред нас да се измиеш, да си оправиш кревата и една от нас ще те отведе днес да си прекараш деня в кухнята, за да миеш чинии.

Отворко рекъл:

– Само това ли мо’ете, бе? Аз мислех, че ще ми шибнете по един шамар и тримата, а то – чинии!

Директорът го погледнал строго.

– Ние може и с шамар да ти услужим, нямаме притеснения за това. Вашите родители са ни упълномощили, ако се наложи, и да ви посъветваме от време на време.

Отворко смръщил чело.

– Не мога да повервам, че наш’те са ти разрешили да ме биеш! Те самите не ме бият, па ти ще ме биеш!

Директорът му хванал ухото, повдигнал го внимателно, след това му казал:

– Така, като ме гледаш, дали имам притеснения какво ще се случи с ухото ти?

Отворко се развикал:

– Пусни ме, бе! Пусни ме, бе!

Директорът му обяснил:

– Ако искаш да те пусна, е по-добре да се съобразяваш с правилата в лагера.

Отворко размислил.

– С всичко ще се съобразявам, ей с’я ще го прочета, ще го науча наизуст, в пет и петнайсет ще съм на плаца, само ме пусни!

Директорът го пуснал бавно. Отворко имал едно голямо, червено, подуто ухо, което много бързо го накарало да си измие зъбите, да си оправи леглото, да си облече чисти дрехи и с големите си кръгли очи да се запъти към кухнята и да прекара целия ден, мислейки си за ухото, за чиниите и за това как всяка сутрин ще бъде пръв на плаца.

В този момент обаче директорът погледнал и видял връхлитащия Жожо – гол. Жожо, понеже не очаквал да има други хора, така се бил затичал, че гледал надолу и леко съборил едната учителка на земята, стъпил върху крака ѝ, после върху рамото ѝ и с мръсна газ се засилил към леглото с цел да си намери тениска.

Ровел той из багажа, заврян до главата в чантата, хвърлял дрехи назад във въздуха, обувки летели навсякъде, а той пъшкал и охкал:

  • Къде ли са ми тениските, сигурно са най-отдолу!

И продължавали да летят из стаята четки, пасти и всякакви други неща, а Жожо ровел с навряна вътре глава и викал:

– Ей, най-отдолу, най-отдолу! О, айде, бе, айде!

Хоп! и по едно време извадил тениска. Нахлузил дупката за ръкава на главата си, пъхнал едната ръка, обаче било много трудно да успее да вкара и втората ръка. Мъчил, мъчил, въртял се, по едно време рекъл:

– Душко, абе я ела ми помогни, че тая тениска няма дупка, тука да ми изрежеш една!

В този момент се завъртял и какво да види: абсолютно смаяният директор, който не можел да повярва на гледката, с един чорап на главата и един панталон на рамото, една от учителките уцелена с паста за зъби в челото, а другата учителка все още лежала на земята и си разтърквала рамото. Жожо изпищял и казал:

– Кошмар! – и се скрил в тениската. След малко бавно подал главата през ръкава. – Не е кошмар! – И пак се скрил отново в тениската.

Директорът се обърнал към Душко и казал:

– Момченце, ти познаваш ли го това дете?

Душко кимнал.

– Той е мой приятел. Много е добър. Той е изключително интелигентен, много порядъчен и добронамерен. А скоростта му е твърде висока за някои възрастни хора и това им създава проблеми, но да знаете, че детето е добро и аз гарантирам за него.

И така Душко говорил още петнайсет минути, през които Жожо бил абсолютно потресен от това, което го очаква, а директорът се опитвал няколко пъти да го прекъсне, но Душко бил много словоохотлив и надълго и нашироко разяснил добрината на Жожо. Директорът не издържал.

– Момченце, ако още веднъж, когато се опитвам да те прекъсна, продължиш да говориш петнайсет минути, без да ми дадеш думата, ще се наложи да миеш чинии и ти.

Душко се усмихнал.

– Аз много хубаво мия чинии, господине. Всяка сутрин сервирам закуска на майка и татко, после отнасям купичките, сипвам по две капки веро…

И така аха! да почне да разказва още петнайсет минути. Директорът вдигнал един пръст пред устата си и казал:

– Шшшт! Тихо сега!

И Душко замлъкнал, а директорът се обърнал към Жожо.

– Ти разбираш ли, че цяла пожарна да дойде сега, не може да събере тия фойерверки от дрехи, които изстреля!

Жожи обяснил:

– Ама търсех си тениска!

А директорът казал:

– А сега колко време ще ти трябва, за да си подредиш багажа обратно?

Жожо свил рамене.

– Аа, аз тая работа не я мога, тая само мама я може! Ама нея я няма, тъй че ще трябва така да си остане.

Директорът погледнал леко с очи нагоре към чорапа, дето му седял на главата, и попитал:

– Ти мислиш ли, че той ще остане там?

Жожи предложил:

– Ами може леко да си тръснете главата и той ще си падне.

Директорът бил на друго мнение.

– Виж, аз вече един го изпратих от вашата стая в кухнята, дай да не ставате другари, че сигурно кухнята ще се срути! Бързо взимай да оправяш, ние ще те изчакаме.

Жожо плахо започнал:

– Господине, аз не съм много добър в тая работа, много съм бърз и ще ги събера, ама ще ги събера във вид, в който после няма да мога хич да си ги ползвам. Дали не е по-добре Душко да ми помогне, а аз после някаква негова работа ще свърша?

Директорът погледнал Душко, погледнал Жожето и видял разум в това предложение.

– Знаеш ли, така ми се струва, че е по-добре. Я ти да вземеш да свършиш една полезна работа! В близкото село има поща. Всеки ден ще носиш писмата и ще донасяш получените писма. Тъй като трябва да се тича дотам, като те гледам, ти си бърз, хем ще си изразходваш енергията, хем ще ни бъдеш пощальон.

Жожи станал един горд, един щастлив, чувствал се нужен! И казал:

– Господине, аз ще съм най-бързият пощальон! Мога по три пъти на ден да ви нося пощата, само да пишете писма!

Директорът попитал:

– Душко, ти съгласен ли си да му помогнеш?

А Душко започнал:

– Аз, както ви разказах, господине…

Директорът пак сложил пръст пред устата и погледнал въпросително.

– Шшшт! Да или не?

Душко кимнал и отвърнал:

– Да.

И така Душко започнал от невероятни места като лампите, корнизите, под креватите и други места да изважда разни предмети на Жожо, бавно да ги сгъва и да ги прибира. Успял да му помогне да си уцели ръкавите и главата, дал му дори панталонче с чорапи и обувки, а Жожо грабнал писмата и щастливо се понесъл към селото. Но не към това село, в което бил лагерът, а към съседното, както по-късно се разбрало, но това е друга история.

В този момент учителите си тръгнали, но се сетили, че все пак децата са четири, и видели как един водолаз бавно крачи към морето и уж се потапя. С широки крачки прекрачили плаца, настигнали детето и задали въпрос:

– Момченце, ти кое си?

А от шнорхела се чули неразбираеми звуци. Директорът се провикнал:

– Свали маската и шнорхела, ако обичаш, и се представи!

От шнорхела отново се разнесли неразбираеми звуци. И се чуло пляскане с плавник. Едната учителка взела свирката и свирнала. Тогава от шнорхела се чуло нещо като тръбене. И се плеснали двата плавника. Наложило се едната госпожа да се протегне, да извади шнорхела, лекичко да дръпне очилата и да ги пусне с плясък, така че да се чуе: шляп! В този момент Бонбончо-Фотончо викнал:

– Ау, боли, ма!

Госпожата любезно попитала:

– Ще разговаряш ли сега вече с нас? Как се казваш?

– Казвам се Бонбончо-Фотончо и се потапям.

Госпожата погледнала колегите си.

– Ще се наложи да те отпотопим!

Грабнала го през кръста, метнала го на рамо, защото никой нямал време да го чака с тези плавници да им крачи като рак на заден, занесла го в стаята и го пуснала в средата ѝ.

– Разопаковай се!

Бонбончо се съпротивлявал.

– Хич не ща!

Госпожата имала кратък въпрос.

– А искаш ли да си видиш екипчето до края на лагера?

Бонбончо веднага отговорил:

– Да, всеки ден.

Госпожата казала:

– Ами добре, аз сега ще го взема при мен да стои на сигурно, а ти, ако изпълняваш графика за дневния ред, аз ще ти го давам да го виждаш. А понякога дори и да го пипаш! А може дори и да го ползваш!

Бонбончо се натъжил.

– Много сте строги! Малко прекалени!

Директорът пояснил:

– За децата, които се скатават, има наказания.

Наложило се Бонбончо да се разопакова, да си оправи леглото, да си измие зъбите.

За съжаление обаче, закуската отдавна била свършила. Нашите приятели трябвало да изкарат леко гладни до обяд, но всички били много заети с разни работи: Отворко-Мърморко миел чинии, на Бонбончо-Фотончо му се наложило да помага в градината, Душко-Послушко все още откривал разни предмети на Жожето и си ги подреждал в шкафчето на специални купчинки с надписи, така че той лесно да си ги намира, а Жожо обикалял съседните села и се опитвал да прибира и изпраща пощата.

И така… приключенията продължили с обяда.

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

P10

Приготовленията и настаняването в детския лагер на морето

Мястото едно и също, изживяванията – различни

Имало едно време малко момченце на име Душко. Добричко и сладко, то сутрин ставало, оправяло си креватчето, правело ведрина, обличало чисти дрешки, сресвало косата, миело зъбките, правело закуска на мама и татко, будело ги и след това с раничката на гръб отивало на училище.
Душко си имал приятели в класа – Бонбончо-Фотончо, Жожо и Отворко-Мърморко.
Свършила учебната година и класната им ръководителка казала:
– Деца, ще има летен лагер на морето. Кой иска да дойде?
Душко се изправил.
– Госпожо, аз съм упълномощен от моите родители сам да взимам решения и категорично смятам да посетя морето заедно с вас тази година.
Госпожата се усмихнала.
– Добре, Душко.
След това станал Отворко-Мърморко.
– К’во море? Къде ще е морето? Колко ще струва? Подозирам ви. Сигурно ще правите далавера, а? Няк’ви пари да изкарате! Не съм сигурен, че наш’те ще ме пуснат. Само като разберат каква ще е сумата! Оо, не, ще ме пратят сигурно с баба ми, за да излезе по-тънко. Не, не, не, аз надали ще дойда.
Седнал, а госпожата свела отговора си до „Добре“.
Станал Жожо.
– Госпожо, трябва да бързаме! Имам спешна работа – трябва да се прибера вкъщи да опаковам багажа. Айде, госпожа, довиждане!
И тръгнал да излиза от класната стая. Госпожата рекла:
– Чакай, Жоже, Жоже, спри, чакай! Ние след 2 седмици ще ходим на морето.
Жожи кимнал.
– Да, значи, трябва още повече да побързам!
Отворил вратата и изчезнал. Такъв си бил Жожо – все бързал за някъде.
Най-накрая станал Бонбончо-Фотончо. А той бил много палав, бил направо опасно палав! И казал:
– Госпожо!
Госпожата вече очаквала какво следва.
Бонбончо продължил:
– А дали може с акваланги да дойдем?
Госпожата попитала:
– Какви акваланги?
Бонбончо уточнил:
– Ами за гмуркане на морското дъно.
Госпожата не била съвсем наясно.
– Ами не съм сигурна, че може, Бонбончо.
Бонбончо имал идея.
– А ако си ги донесем нелегално и през нощта, в тъмното, ходим, докато вие уж спите, става ли да се договорим така?
Госпожата поклатила глава.
– Ами не става, Бонбончо.
Бонбончо казал:
– Добре, аз съм ви казал, а вие се правете, че не сте съгласна, и най-накрая ще стане работата.
Госпожата смъмрила Бонбончо.
И така, децата си отишли у дома с мисълта за морето.
На другия ден Душко станал пръв и казал:
– Госпожо, аз, както заявих, идвам на море. Татко се е чул с вас и ми остави паричките да ви ги дам.
Станал Мърморко.
– Абе, не знам к’во сте му разправяли на тоя моя баща вкъщи, ама направо не се издържа! Ей сега ми е дал пари тука да ме праща на лагер. Сигурно нещо много им приказвам напоследък и искат да си почиват. Ама горкò ви и на вас, като ви дойда на лагера! Айде, ето ви парите!
Госпожата му се усмихнала, поканила го да седне. Изправил се Жожо и започнал:
– Ето, нося парите. Всичко е опаковано, багажът е приготвен, готов съм да заминавам! В колко часа тръгваме?
Бръкнал в раницата и, естествено, парите ги нямало! Имало сложен плик с едно писмо, което било за баба му. Жожи се притеснил.
– Не знам защо съм взел писмото за баба ми! Ааа, парите сигурно съм изпратил на баба ми. О, това е проблем! Сега баба ми ще си помисли, че внучето ѝ много я обича и ѝ праща пари. Ами с к’во ще платим? Олеле!
Започнал да обикаля напред-назад.
– Моите лични спестявания няма да стигнат! Олеле!
И се въртял, въртял в кръг, по едно време спрял.
– Госпожо, тичам до баба ми да пресрещна писмото и да си взема парите обратно.
И изчезнал.
След това станал Бонбончо-Фотончо – обут с един плавник, с една обувка – и шляпайки с плавника към госпожата, погледнал я в очите, погледнал надолу към плавника, погледнал я в очите, подал плика с парите и седнал.
И децата вече били записани на лагер. Щастливи, те подготвяли багажчето си, за да ходят… всеки по различен начин.
Душенцето си бил извадил куфарче, сгъвал всяка блузка внимателно, надписал си комплекти за всеки ден. „Ден първи: чорапки, панталонче, гащички, тениска, суитшъртче“. След това трябвало да се сложи бележка „Ден втори“ и отново да се подредят същите неща. За всичките десет дни Душенцето си бил направил предварително подготвени комплекти, които да си отиват по цвят, така че той винаги да изглежда много добре. Сложил си различни шампоанчета, за да може да си мие косата, две различни четки за зъби, за да са му добре измити зъбите, пасти, обувки, джапанки и всякакви други важни неща.
Да видим какво станало с Отворко: той застанал в центъра на апартамента и взел да мрънка:
– Тоя багаж няма ли кой тука да го събира? Нали искате да ме избутате, да се махам, да ходя на море! Айде, избутайте ме поне докрай! Вземете напълнете куфарите и да се махам!
А майката и бащата на Отворко уверено му препоръчали:
– Отворко, ако обичаш, сам си приготви багажа! Вече си голямо момче, никой няма да ти го приготвя!
Отворко разправял:
– Що не ми дадете едно хиляда пари и к’вото ми трябва там, ще си купя! К’во ще му мъкна багаж! Там и гащи се продават, и чорапи се продават, и сапун се продава. Отивам с една хилядарка в джоба и кеф ми гащи, кеф ми чорапи, кеф ми к’вото ми се ще!
Майката погледнала спокойно Мърморко.
– Отворко, вземи си приготви багажа, и точка!
Отворко седял, мрънкал, дуднал, влачил, ритал, пускал, тъпкал, сядал върху куфара, после скачал върху куфара, за да го затвори. Най-накрая затворил някакви неясни като бройка и форма неща вътре и отишъл да си ляга.
При Жожо нещата били по-динамични. Куфарът се подреждал на всеки пет минути наново, Жожо го затварял, отнасял го до вратата, сядал и след пет минути отново тичал до вратата, взимал куфара, изсипвал го и го нареждал със съвсем нови неща. Отново го закарвал до вратата – и така цяла нощ. На сутринта бил капнал.
При Бонбончо-Фотончо нещата също вървели интересно. Един куфар за плавници, шнорхели, очила, специални кремове – подготвял се за гмуркането. Втори куфар: мрежи за лов на риба, въдици, плувки, тежести, харпуни, шапки, чадъри, плажни хавлии, кошници за уловената риба. Натъпкал всичко възможно в двата куфара, застанал доволен пред майка си и баща си и казал:
– Готов съм!
Бащата на Бонбончо попитал:
– Бонбончо, ти нудист ли ще си бе, тате?
Бонбончо не разбирал.
– Как нудист! Не!
Баща му посочил куфарите.
– Ама защо ме лъжеш? Аз те виждам, че си тръгнал към морето на нудистки плаж и тук седиш и ме баламосваш!
Бонбончо се опитвал да изясни ситуацията.
– Ама, тате, аз не съм нудист, няма на нудистки плаж! Ето, два куфара багаж съм приготвил.
Таткото предложил:
– Бонбончо, може ли да ги отвориш и ако само един чифт гащи намериш вътре да ми покажеш, ще ти повярвам, че не си тръгнал на нудистки плаж.
Бонбончо смутено отговорил:
– Ама не, тя, госпожата, няма да ни води на нудистки бе, тате!
Бащата вдигнал рамене.
– Аз сега ще ѝ звънна на госпожата, за да я питам къде точно ще ви води, защото това, което носиш в куфарите, много ме притеснява.
Бонбончо се усетил, че ако баща му се обади на госпожата, ще стане зле работата, и веднага съобразил.
– Тате, ама аз съм забравил третия куфар!
Бащата спрял.
– К’ъв трети куфар?
Бонбончо запружинирал намясто.
– Абе, един там. Чакай, я седни тука, я пий едно кафе! Ей сега едно кафенце да ти сипя! Ей тука ще го донеса да го видиш и него! Всичко има вътре, аз просто не съм го донесъл. Ей с’я ще го има и него!
Влязъл в стаята си и за една минута Бонбончо изсипал целия гардероб. Зимни, летни – каквито дрехи имало вътре, и след секунди се появил, ухилен до ушите, търкаляйки куфара.
– Тате, тука е всичко!
Баща му потвърдил:
– Виждам, че е всичко, само хладилника забрави да си вземеш. Тия три куфара кой ще ти ги носи бе, Бонбончо?
Фотончо се усмихнал.
– Спокойно, аз имам приятели. Те ще помогнат.
– Както искаш – казал баща му.
И така, четиримата приятели, щастливи и ведри, застанали сутринта пред микробусчето, натъпкали го половината с багаж, седнали доволни да пътуват.
Всеки пътувал по собствен начин. Душко прилежно седнал, закопчан, загледан в природата и пейзажите, тихичко си тананикал. Жожо търчал напред-назад из микробусчето, правел лицеви, коремни, набирания на седалките и други гимнастически упражнения (кофички например). Отворко през цялото време мърморел, дрънкал или се заяждал с шофьора:
– Аре, бе, нàстъпи я тая газ, бе, аре мръдни малко, заспахме! Е, айде, айдее, моретоо!
Бонбончо-Фотончо гледал госпожата в очите и пляскал с единия плавник, който му бил на крака. Поглеждал госпожата и пляс! с плавника, поглеждал госпожата… и пляс! с плавника… И така си пътували, ама много щастливо.
Най-накрая стигнали до лагера. А там имало много деца! Госпожата ги завела до къщичката, в която щели да живеят те. Децата трябвало да си изберат кой да спи на долния, кой на горния етаж – имало две двойни легла – и да си оправят багажа.
Бонбончо едва влязъл. С тези три куфара – пот се ляла от него, докато ги пренесе!
Душенцето много щастливо и спокойно си донесло куфарчето, сложило си го на едно столче, извадило си дрехите за ден първи, влязло в банята, изкъпало се, облякло си ги, сложило си едно пликче, което надписало „Дрехи мръсни“, сгънало пликчето и го прибрало отдолу под куфара. Легнал на кревата и се зачел щастливо в една книжка.
Бонбончо-Фотончо застанал на верандата с плавника, изнесъл крака настрани, тоест да се вижда, и гледал предизвикателно всеки в очите и пляскал с плавника. По едно време обаче забелязал, че няма твърде много публика, затова влязъл, отворил единия куфар, сложил си шнорхела в устата и започнал да диша тежко и пляскал с плавника всеки път, когато се появявало по някое дете.
А Жожето, милото, като отвързано било! Търчало по поляната, катерело се по дърветата, на всяко едно дърво се качило лично. Госпожата плахо казала:
– Жоже, куче да беше, нямаше да ги обиколиш всичките толкова бързо!
Жожи се замислил за секунда: тя шегувала ли се, не се ли шегувала? После обаче продължил да си се катери на всяко едно дърво – бавно, спокойно, клон по клон, докато всичките ги обиколил по няколко пъти.
Отворко, като видял толкова много възможности да дразни хората и да им мърмори, се заел с всички наред. Вървял из лагера и когото срещнел, веднага го коментирал. Например срещнал едно момиченце с рижа коса и му казал:
– Ало, моркова, търсиш ли заек да те хапне?
И се разтракал със зъби. Момиченцето се обидило, обърнало се и си тръгнало.
След това срещнал едно пълничко момченце. Отворко-Мърморко веднага казал:
– Ей, момче, колко кюфтета налапа днеска, а? Двайсет, трийсет? Я виж докъде си се докарал! Цвърчиш, като ходиш.
Момченцето се обидило и си тръгнало.
След малко се подало едно мъничко момченце с леко крив нос. А Отворко, щом го видял, се залял от смях:
– Ей, клюн, искаш ли зрънца да кълвеш? Я, чипс имам, ела тука да клъвнеш малко с човката!
Момченцето пак се обидило и също си тръгнало. Отворко бил толкова щастлив, че имал обекти, които да обижда, че просто не бил на себе си от щастие.
И така четирите деца започнали първия си ден: единият кротичко си четял, единият тичал напред-назад и катерел дърветата, единият дрънкал глупости навред, а последният седял на верандата гордо, дишал тежко и важно пляскал с единия плавник.
Дошло време за вечеря. Децата хапнали и се разбрали с госпожата, че на другия ден започва веселата част – детският лагер, който щял да си има програма: състезания и много игри. Дечицата отишли, легнали си в креватчетата и заспали.

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

P09

Още проекти

Баланс между полезност и приятност

На другия ден имало още два проекта за представяне. От ранна утрин децата с голямо вълнение чакали дядото да ги заведе в пенсионерския клуб. А той спокойно си закусвал, изчел вестника, пил кафе на терасата… Децата само питали:
– Ще тръгваме ли вече?
Дядото спокойно им отговарял:
– Рано е още. Няма да има никого. Сега е време за табиети. Време за себе си. Към 11 часа ще стане време за споделяне. Едно по едно.
Дядото отишъл в градината с цветя зад блока и започнал да плеви. Полял цветята. Поприказвал им. След това напазарувал. Омесил хляб, сготвил си зеленчукова супа. Децата чинно го следвали… Напред-назад, нагоре-надолу и само питали:
– Ще тръгваме ли вече?
Станало почти 11 часът. Дядото бил почистил дома си, проветрил и се облякъл като за пенсионерския клуб. Децата заподскачали от радост. Хванали го за ръка от двете страни и го дърпали по улицата така, че човек трудно можел да си представи, че този целият ентусиазъм бил заради някакви си архитектурни проекти. Като пристигнали, с изненада установили, че целият пенсионерски клуб вече бил пълен. Новината за децата се разнесла бързо. Детското представление внасяло ведрост в ежедневието им. Всички искали да се порадват на идеите им.
Бонбончо ентусиазирано застанал отпред. Цяла нощ чертал и мислил. Доста се бил потрудил.
– Целият замисъл е простота и сигурност. Апартаментът представлява една голяма стая. На пода ѝ има много килими. А до тях има кашони с играчки. Такова жилище ти доставя сигурност и свобода. Влизаш, натискаш четири ключа на лампи до вратата и се включват 32 крушки от по 100 вата всяка. Тези крушки трябва да облеят със светлина цялото помещение. Има допълнителни фенери на пода и плафони по стените.
Освен килими и играчки имало и една дъска за рисуване, ама много голяма. Почти на цялата стена. На дъската имало нарисувано кръгче. Отворко се обадил:
– Защо не вземеш на това кръгче да му нарисуваш една точка, че да стане завършено нищо. Може да е лого на апартамента. Съвършена празнота.
Жожо казал:
– По-скоро ще заприлича на ябълка с червей. И пак ще си е яко.
Бонбончо се смеел, погледнал пенсионерите и продължил:
– В апартамента има множество съоръжения. Виждате ли тази машина в кухнята? Това е изстрелващо оръжие за филийки.
Всички били смаяни. Залата съвсем притихнала.
Бонбончо разпалено обяснявал:
– Нали моят дом е моята крепост. Трябва да можем да го защитаваме добре.
И показал тостера-картечница. След това показал микровълновата, която бил приготвил за бомба с дистанционно взривяване. В нея имало една метална купа, а в нея плътно затворено шише с вода и цяло сурово яйце. Това било добро предупреждение пенсионерите да слагат само керамични и пластмасови съдове в микровълновите си печки, както и всички неща, съдържащи вода, да са отворени.
Другата специфика в апартамента на Бонбончо била подвижният под. Той треперел, вибрирал и се местел наляво и надясно. Ако човек направел и една крачка още, не знаел какво можело да му се случи. Хич нямало да им е спокойно на някои нашественици да ходят по такъв под, камо ли в тъмното. Бонбончо оставил настрана чертежите и рекъл:
– Има и системата от огледала. Не успях да я сложа цялата на чертежите, но ще видите как работи.
Показал направен с малки огледалца робот, при чието движение се задействали различни ефекти. Ако човек имал въображение, този робот бил направо гениално фъншуй съоръжение. Ако човек нямал въображение, като бащата на Душко, този робот си бил събрани боклуци на едно място – благодарение на хора, колекциониращи боклуци, и дете, което не знаело, че да се рови в боклук не е хубаво и можеш да хванеш някоя болест. Бонбончо обяснявал:
– Влиза светлина през входната врата, роботчето веднага я поема с едно огледало и я насочва надясно, към отдалечения от прозорците ъгъл на стаята. Там има второ роботче, което я закарва към тавана, и оттам трето роботче – към тоалетната. Целта е светлината да се движи правилно, насочвана от роботчета, направени от малки огледалца.
Имало и други странности от огледала. Проектът на балкона бил чудо. Една бабка попитала:
– Добре де, ама защо на балкона е толкова страшно? Те са огледало до огледало, слънцето не можеш да видиш. Как ще влиза светлина в това жилище с толкова огледала.
Бонбончо обяснил:
– В Китай заради огледала, сложени по балконите, хората в затвора могат да отидат. Вярват, че огледалата могат да отклонят парите и изобилието от едно семейство към друго. Щом някой сложи огледало на балкона, другите веднага слагат две.
И така Бонбончо разказал надълго и нашироко за войните с огледала. Обещал им следващия път да им даде пример с истински военни действия.
Дошло време за Душко, но той не се появявал на сцената. Хората взели да пляскат, да ръкопляскат, да си потропват подканващо с крака. Но той не идвал. Пляскали, пляскали, ала той все не идвал. Душко се притеснил от толкова много хора. Всичките вперили поглед с очакване. Най-накрая всички деца и дядото заедно с него излезли на подиума, за да са му подкрепа. Показал Душенцето проекта си и станал целият червен от притеснение. Започнал плахо. Каже дума, пък поспре, поеме въздух, каже втора, доизчерви се, каже трета, прехапе устни… а хората слушали внимателно. Отворко му рекъл тихо:
– Душко, толкова хубав проект имаш. Покажи го на хората радостно. Кое е най-лошото, което може да се случи? Някой да не го хареса, някой да заспи. Я живей с това. Ние ти го харесваме. Хайде, покажи го така, сякаш сме си само ние.
Душко погледнал децата, погледнал дядо си. Като че ли тежест се махнала от плещите му. Отпуснал се, усмихнал им се и започнал съвсем спокойно да представя своя проект:
– Цялата идея на жилището е да подкрепя живота. Да има въздух, светлина, радост и живинки. Материалите са естествени, предимно дърво. Няма остри ръбове. Цветовете се светли и ведри.
Една от бабките не издържала и попитала:
– А защо са толкова големи прозорците?
Душко отговорил:
– Е, как защо, защото хора са като цветята. Колкото повече слънце има, толкова по-добре растат. В моя проект има две стаи и баня с тоалетна. Едната стая е югоизточна, а втората – югозападна. И двете имат балкони. Едната стая е спалня. В нея има легло, две нощни шкафчета, гардероб и малко диванче с малка масичка. Ъглите са обрани, т.е. запълнени с гипс, и формата на стаята е мека, с една дума – овална. Стените са боядисани с вар – бели, свежи и дезинфекцирани. Подът е от дъски от явор. Няма телевизор и каквито и да е дигитални устройства, включително преносим компютър и телефон. Зона, свободна от техника. По стените, в рамки от явор, има колекция от снимки на приказно красиви места по Земята. Няма огледала! На френските прозорци има тънки пердета, които допират пода, както и плътни пердета, които затъмняват добре стаята и спомагат сънят да е спокоен. На врата има дискретно окачен „ловец на сънища“. Две нощни лампи по шкафчетата. Едва малка икона, раковина и декоративна свещ. Семпло, красиво, естествено и просторно. – Пристъпил Душко от крак на крак, поел дъх и продължил: – Втората стая е дневна. Вътре има кът за готвене, кът за хранене и кът за срещи с близки. Тук отново има дървен под, завеси и дървени мебели. Допълнително има много цветя, четири лампи с по осем крушки от по 100 вата, диванчета и книги. Няма отново телевизор. Само един лаптол дискретно седи на помощна масичка. Две големи колони и лампова уредба за музика.
Душко спрял, огледал се дали хората го слушат и забелязал, че всички са вперили поглед в чертежа му замечтано. Отново пристъпил от крак на крак и продължил:
– Има и баня с тоалетна. Банята е просторна и суха. Има душ кабина, тоалетна, биде, дървени рогозки на пода. Банята е с цвят на праскова и стилът е наподобяващ римска баня. Приятни орнаменти, теракота и стъклена мивка за закачка. Тук има големи кристални огледала, около които има орнамент от теракота като рамки на картина. Прасковени кърпи и две шкафчета за всичко, от което жителите имат нужда. И това е от мен! – Казал Душко и се усмихнал със сияйната си усмивка.
Децата ръкопляскали, пенсионерите ръкопляскали. Всеки един от тях си бил харесал различен апартамент и отишъл да поздрави съответното дете. Един от пенсионерите предложил:
– Деца, искате ли да ви науча да правите мебели от картони и хартия. Стават здрави и стабилни. Можем да раздвижим пенсионерския клуб.
Децата веднага се съгласили, щом нещо щяло да се майстори. Това, което било интересно, било, че и пенсионерите искали да участват. И така следващият ден бил определен за проектиране на мебели от малки и големи.

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

P08

Архитектурни изяви на Жожи и Отворко в пенсионерския клуб

Баланс между красота и функционалност

Отворко, Жожката, Душко и Бонбончо си бъркали в носовете и се чудели какво да правят. Било им толкова скучно, че дори седенето пред компютъра и телевизора не помагало. Седeли, седeли, седeли, чудили се и понеже носовете им не били безкрайно дълбоки и изровили оттам всичко, дето могли да изровят, то тая работа повече не можела да продължава. Тогава за техен късмет покрай тях минал дядото на Душко и попитал:
– Ей, момчета, какво правите?
Жожо се почесал по главата.
– Ъъъъ…
Отворко рекъл:
– Тъпеем.
Дядото се учудил.
– Ами защо седите и тъпеете. Вземете нещо да работите, да се саморазвивате.
Отворко пак повторил:
– Ъъъ…
Тук Душко гледал да го изпревари, за да не изстреля някоя глупост.
– Еми то какво да измислим, като нищо не измисляме.
Дядото предложил:
– Ами играйте на жмичка, на гоненица, на настъпванка, на карти, на табла, на шах, на прочети интересна книга.
Тук децата избухнали в смях. Дядото видял, че нещо работата не е както трябва, и се замислил.
– Ама вие защо не можете да се забавлявате сами, ами седите и гледате така? Животът е толкова кратък, дошли сме да се порадваме на тая Земя за някакви години и после си отиваме. Какво само си бъркате в носовете?
Децата го погледнали изумени и Отворко най-накрая промълвил:
– Е, ти като си толкова стар, как се забавляваш?
– Че аз ходя в пенсионерски клуб.
Жожката попитал:
– Къде ходиш?
Дядото повторил:
– В пенсионерски клуб
Жожката се заинтригувал.
– И какво правите там, спорт ли?
Дядото се засмял.
– Не. Ние сме вече много възрастни. Не спортуваме. Играем на различни игри на маса и освен това решаваме кръстословици, ребуси…
Децата се спогледали и се зачудили.
– Добре, ама ти сега, ако отиваш там, можеш ли и нас да ни вземеш, все едно и ние сме едни пенсионери.
Дядото кимнал.
– Ами добре, елате. Няма да ви изгонят отвътре.
Децата тръгнали. Душко ходил, ходил, ходил, изведнъж клекнал, взел една пръчка и почнал да се прави, че куца. Жожката и той видял, че явно ще трябва да стане по-пенсионерска работата, спрял да тича напред-назад и почнал да си влачи краката, така че да се чува шум, и леко си наклонил главата. И така и останалите направили по някоя магария и циркът им се носел успешно към пенсионерския клуб. Дядото вървял, а отстрани четири чудновати дечица, кое от кое повече изкривено и завъртяно, се движели с него. Стигнали до един голям трафопост, а на входната му врата пишело: „Пенсионерски клуб“.
Отворко рекъл:
– Е, тука при тока с високо напрежение ли ще влизаме? Мама, ако разбере къде сме били, много ще се кара.
Дядото ги успокоил:
– Това е бивш трафопост. Сега сградата се използва за място, където пенсионерите да се забавляват.
Душко погледнал дядо си.
– Да, добре. Забавляват се?! Да не светнем като крушки на цялата волтова дъга, като влезем вътре?
Дядото им махнал с ръка подканящо.
– Ама вътре няма жици, няма нищо електрическо. Сега сградата е празна и вътре има само маси и столчета.
Децата надникнали зад ъгъла, после си напъхали носовете вътре, помирисали, поогледали, замислили се и лека-полека влезли. Вътре нямало много хора. Имало един-двама дядовци и три-четири бабки. Някои си плетяли, някои си играели на карти, а някои просто си говорели. Имало доста свободни масички и децата се хвърлили да се настаняват, а дядото казал:
– Деца, това не е ресторант да седите и да чакате сервитьорката по измисляне на игри да ви дойде и да ви ги сервира. Сядайте, измисляйте, даже поканете някой от пенсионерите да играе с вас.
Децата се смутили, а дядото почнал да си оправя дрехите, да поздравява. Жожката предложил:
– Айде да играем на търкалянка. Първо правим кълбо напред, после кълбо назад. Тези дядовци, ако искат да се включат, ще им е утринна гимнастика.
Душко рекъл:
– Ти шегуваш ли се? Да вземе да се повреди дядо ми, докато прави кълбо? Коя от тези дебеланки бабки може да се сгъне дори само за едно кълбо? Я измисли нещо по-сериозно.
Жожко се огледал.
– А може да играем на една игра, в която можеш да стъпваш на всяка една масичка само по веднъж и трябва така да подскачаш по другите масички, докато обиколиш всички.
Душко рекъл:
– Е това е най-бързата игра да те изгонят от всяко едно място. Няма значение дали е клуб, училище, или ресторант.
Жожката се замислил.
– Да бе, така си е. Тая съм си я мечтал да я играя, ама ще може само веднъж и после няма да мога да се виждам с вас, приятели, дълго време. Това въобще си е тъпо. Обаче можем да я играем на двора на плочките без проблеми.
В този момент децата били вече пред пенсионерския клуб и започнали да подскачат по плочките. Всеки, като стъпел, си слагал знак на плочката. Нямал право да стъпва по два пъти на плочка, имал право само по веднъж. Голямо подскачане падало и било много забавно. Очертали били с тебешир един правоъгълник близо два на два метра и подскачали вътре… Някои деца, които мислели по-добре като Душката, успявали да си завършат играта, без да имат проблеми. Някои като Жожо, дето не мислели, а само подскачали от най-близката до най-далечната плочка, за да се наслаждават на скачането, в края на играта се оказвало, че им остават четири плочки в четирите края. Дори с най-лъвския скок нямало как да се стъпи на тях. Подскачали, подскачали, влезли в пенсионерския клуб, настанили се доволно. Дядото на Душко ги попитал:
– Желаете ли да разговаряме за спортните събития от вчерашния ден?
Децата го погледнали и едновременно поклатили глави.
– Не.
Дядото казал:
– Добре тогава. Аз ще отида да поговоря с тази госпожа в червения тоалет. Тя следи спорта като мен и ще обсъдим как се движат игрите по кърлинг във Финландия.
Децата промълвили:
– Ами добре.
Седели, седели, чудели се какво да правят и по едно време Душката предложил:
– Искате ли да си играем на хора, които измислят дизайна на апартаменти на пенсионери? Те сигурно са се заровили в много стари боклуци и неща, които им пречат в къщите им отдавна. Искате ли да седнем и да нарисуваме четири чертежа за малки апартаменти. Стая, хол и кухня за пенсионери, които да живеят радостно вътре.
И като почнала една работа… Едно писане, едно бърсане, едно мазане, едни чудеса, свят да ви се завие. Писали, мазали, писали, бърсали, писали, чертали. Пенсионерите отдавна си разказали за всички спортове, изиграли по няколко табли, кискали се на смешки от вестник „Пенсионер“, а децата търкали с малките гумички, чертаели, мислели, зачервили ушичките и ни звук, ни стон се чувало. По едно време дядото на Душко казал:
– Деца, време е да си тръгваме.
Душко подскочил стреснат.
– Дядо, не може. Ние довършваме в момента проекта за пенсионерски апартаменти и трябва да ни чакаш още, щото не сме съвсем готови.
Тук събудили интереса на всички пенсионери. В клуба били дошли още десетина баби и дядовци и като чули, че децата са измислили такива проекти, решили да им станат публика, а децата да се качат на един подиум, от който да си представят идеите.
Първи, като най-смел и бърз, излязъл, естествено, Жожката. Жожи показал един доста стресиращ или по-скоро притеснителен апартамент за пенсионери. Влизало се през вратата, а на нея самата било монтирано стартово блокче. От вратата започвал коридор до балконската врата, на който били отбелязани отстрани метрите и сантиметрите. Така, затичвайки се от входната врата, можело точно да си засичаш колко метра си минал. В края на балкона имало тясна вратичка като процеп, от която можело странично да влезеш в помещение вляво. На чертежа на Жожи това помещение било изобразено с много дебели черти и имало помощен надпис: СТЕНИТЕ СА ОТ СТИРОПОР И ПРОТИВОУДАРНИ МАТЕРИАЛИ. Та през цепнатината трябвало да се напъхаш в това помещение и после да я запълниш със специална тапа. Откъде щяло да влиза свеж въздух в помещението още не било ясно, но това явно не било съществено за Жожката. Вътре имало нарисувани много гюлета и дискове. Това било помещението, в което всеки пенсионер с радост можел да влезе и да започне да изхвърля гюлета и дискове и така да се развива като гюлетласкач и дискохвъргач. Гюлетата се удряли в противоударните стени, така че да не чупят апартамента и да не се чува у съседите. Ако мощният въздуховод не работел и пенсионерът започнел да се задушава, все пак имал право през цепнатината отново да се върне на балкона, в коридора за тичане или през друга цепнатина вдясно на балкона да влезе в друго помещение, където на пода имало нарисувано място за дълъг скок и пясъчник, както и едно магаре, една висилка, баскетболен кош, за симетрия до баскетболния кош имало поставена и тоалетна, така че да си хармонират като форма. Ако пенсионерът не уцели баскетболния кош, да уцели тоалетната с някоя топка?! Може би това била логиката. Не било ясно съвсем. А в дъното имало мивка, а до нея имало дюшече за правене на коремни преси и със стрелка пишело: „Докато се правят коремните преси, имате право и да спите тук“. Децата гледали, гледали и не знаели какво да кажат. Пенсионерите също мълчали, Жожката погледал, погледал и казал:
– Ето, има къде да си измиеш ръцете, има къде да се изакаш и останалото е за развитие на тялото. За красиво и хармонично тяло!
Тук една баба не издържала и казала:
– Ама няма ли да ям?
Жожката огледал чертежа, огледал бабата.
– Ами то така или иначе имате резерви за няколко години напред, така че и да спрете да ядете, няма да погрознеете много-много от това.
И си погледнал доволно чертежа. Бабата първо се зачудила, после се засмяла. Една друга госпожа се обадила:
– А гардероб за дрехите няма ли да имам?
Жожо вдигнал рамене.
– Съжалявам, просто не го позволява теренът. За да може уредите да се поставят, трябва да направите някои жертви.
Един дядо попитал:
– А приятелите ми, ако са малко по-широки от процепа, какво да ги правя?
Жожо отговорил:
– Ще ги държиш отпред в коридора – да тичат, докато спаднат, – и като станат достатъчно слаби, ще ги пускате вътре за по-сериозните упражнения.
Така завършила презентацията на Жожи. Всички били в размисъл.
След това излязъл Отворко. Той разделил помещението на четири равни части. Влизаш, коридорче и от него към четири еднакво големи стаи. Децата се зачудили. Това приличало на бисквита, разделена на четири. Защо пък четири? Защо пък еднакви? Отворко, какъвто си бил отворен, започнал в типичен за него стил:
– Слушайте к’во ще ви кажа. Тука съм направил един чертеж, много як, ама много як и не знам дали да не ви искам по 5 лева за т’ва, че съм ви го направил и ви отварям очите.
Пенсионерите решили, че децата правят цирк и не са през цялото време такива. Смеели се и му ръкопляскали с голяма радост. Отворко казал:
– Добре, щом пляскате, ще ви го разкажа.
Посочил първото квадратче.
– Това е тоалетна.
Пенсионерите се слисали. Една четвърт от апартамента – тоалетна. Отворко обяснил:
– Трябва да се ака с удоволствие. В тази тоалетна има простор, удобства, въздуховоди – четири на брой – да отвеждат пръцкането, така че човек да може да седи вътре и да си пърди с часове.
Отстрани на чертежа със стрелкички било посочено и описано: „Чете вестник, чете списание, играе на електронни игрички, говори по телефона, бърка си в носа, бърка си в ушите, почесва се“.
Отворко продължил:
– За тая цел отстрани съм сложил следните съоръжения. Стойка за телефон, стойка за книга или списание, стойка за пуканки, стойка за чипс, стойка за… и аз не знам какво.
Тоалетната изглеждала като пулт на самолет.
– И т’ва не е просто една просташка тоалетна, а е тоалетна, дето, като натиснеш едно копче, става на биде да си измиеш дупето – нареждал Отворко.
Тук на пенсионерите им станало интересно.
А Отворко не спирал:
– И тая тоалетна си има вграден телевизор в пулта отпред. С дистанционно, за да сменяш каналите, с копче за радио и с копче за ароматизатори от стените, и с копче да ти вибрира седалката под дупето и да ти прави масаж, и копче, което още не съм измислил за какво е, но сто на сто ще е важно копче. Тоалетната отдолу е застлана с дебел килим, с огледала по всичките стени, човек, докато си ака, да може да се оглежда хубаво и да му е приятно, да не се чувства самотен вътре и тая тоалетна е такава, дето вътре можеш да си сложиш вечерята и докато си вечеряш, да не ти е напрегнато, че нещо те стяга коремът.
След като луксозната тоалетна на Отворко била обширно представена, той започнал да представя следващото помещение – банята. Както се досещате, банята трябвало да може да прави абсолютно всички неща, които правела тоалетната. Да гледаш телевизия, да ядеш чипс, да вечеряш под душа, докато ти тече сапунената вода по лицето, да има копче за телевизор, за радио, да има огледала по стените, за да можеш да се разглеждаш колко си красив и доволен, да има стойка за телефона, докато плуваш във ваната, за да има начин да изиграеш и някоя игричка. Все пак и банята си имала собствена специфика. В нея имало вана. Не просто една вана, а вана, която правела мехурчета, балончета, бръмчала, а също правела масажи, включително и на краката. Освен това, ако човек сложел повече шампоан, ваната можела да прелива и да направи целия под в пяна, дори да запълни целия апартамент, ако я забравиш включена. До нея имало поставени различни съоръжения, включително и компютър с интернет. До ваната имало душ кабина със специално прозорче, през което можело да си вкарваш вътре вафли и други вкусни неща, така че, докато се къпеш, да не стоиш напълно прегладнял, а да можеш да се подкрепиш. Банята имала и три мивки.
Пенсионерите дотук издържали мълчаливо, но един попитал:
– А защо, момченце, има три мивки? Толкова много ли искаш да се мием?
Отворко обяснил:
– За да изглежда една баня представителна и луксозна, да е съгласно стандартите и някой, като ти влезе в апартамента, да разбере, че ти не си просто един пикливец и кирливец, а си човек, който ака в лукс и се мие в лукс, и щом си имал пари да си купиш такъв апартамент, се монтират две мивки. Аз, за да съм сигурен, че никой няма да се обърка в това, което им казвам – слагам три. Да е ясно кой е шефът.
Една бабка попитала:
– Мдаа, а ще се ползват ли?
Отворко я погледнал смаяно.
– Е, кой може да ползва три мивки? – И тук се обърнал самодоволно и добавил: – Толкова по въпроса за банята. Лукс и удоволствие. Това е целта на апартамента.
Отишъл към третата стая – кухнята. Трите ѝ стени били в шкафове, мивки, печки, перални, миялни, хладилници, висящи черпаци, висящи стойки за тенджери, висящи чаши от стените и всякакви други щуротевици. Приличало на кухня на ресторант. Бабките останали много доволни. Всяка от тях тайно си пожелала наум ей такава кухничка. Дядовците обаче не били чак толкова доволни и попитали:
– Момченце, за какво ти е тая кухня? Какво ще правим в нея?
Отворко разяснил:
– Важно е да ядеш качествена храна. Луксозно е и да имаш качествена кухня. Ако ще си показвам тоалетната, да не мислите, че няма да си показвам и кухнята. Само най-доброто. Ето, вижте. Вградени печки, вградени перални, вградени миялни, вградени микровълнови, вградени уреди за готвене на пара, всичко е вградено. Плюс всякакви удобства. Копче, което, щом го натиснеш, филийките от пликчето се изстрелват, прелитат през стаята, правят две салта, падат в тостера и в момента, в който се изпекат, автоматично катапултират и кацат в една чиния, в която, като падне тежест, задейства едни топченца, които се търкалят по една тръбичка и бутат хладилника, той автоматично се отваря и отвътре с едно катапултче се изстрелват резенчета масло, които ще уцелят чинията и ще паднат върху филийката, и когато натежи още повече чинийката, тя натиска второ копче, от тавана се спуска солница и ръси филийките с шарена сол. Междувременно, като заредиш вода в каната, тя завира и започва да пищи истерично: „Сипи ме при чая, сипи ме при чая, сипи ме при чая“. И така, докато не я сипеш. Чая не смея да го направя автоматичен, че може да отиде човек в болница. Затова само с писъци съм го направил, да пищи там, да надува главата на човека вътре, за да не го забравя. Идеята е цялата кухня да бъде направена с летящи обекти и те някак си да се самоприготвят. Проблем имам и с ножовете. Пробвах ги на няколко пъти, но беше доста опасно, защото имат склонност понякога да политат в грешни посоки, и въобще да ви кажа, че това и с приборите и тирбушоните няма да го бъде. Ще си ги носите в джобовете, или – още по-добре – в обезопасени чантички на кръста. Ето тука една специална престилчица съм измислил. Връзвате си я сутрин, пълните си я отдясно с вилици, отляво с лъжици, по средата слагате ножове – и си ходите. Това е един гигантски, мега, ултра модерен робот-приготвяч, така че, който и да влезе в луксозната ви кухня, абсолютно да се смае. Както виждате, на пода има специално направени разграфени с боя квадрати. Квадрат едно, две, три, четири, шест и девет. Имате обувки във формата на парцали, така че, като ходите, да си влачите краката и да почиствате квадратите – и тъй като най-вероятно ще чистите най-много точно около квадрат номер девет, където е масата и се седи и се яде, и няма много да седите и много да работите по другите места, затова съм ги номерирал, така че, когато изчистите и видите, че девет е добре, а останалите са потънали в зарзават, да си повлачите краката и в тях, ама да помните през кои сте минали. Можете да го правите така: девет, осем, седем, шест и на едно изхвърляте чехлите в кофата.
Отворко отишъл да представи и последната стая – за гости. Там имало много, много, много дивани с много, много, много възглавници. На тях имало надписи „Тука седи Отворко“. Бабите и дядовците погледнали картината, погледнали Отворко и попитали:
– Добре бе, Отворко, защо има толкова дивани и толкова възглавници и на всичките пише, че там седиш ти. Като ти дойдат гости, къде да сядат?
А Отворко доволно се усмихнал.
– Те това е далаверата. Като влязат и не знаят къде да седнат, да ги вкарам в шах и да гледат притеснено и да питат домакина къде могат да седнат. Домакинът ще ги прецени, ще отиде, ще махне някоя възглавница и ще каже: „Ето тука можете да седнете“. Аз лично ще ги настанявам, както на мен ми е приятно, и винаги аз ще съм срещу телевизора.
Бабките погледнали много учудено.
– Ама защо ще имаш гости, щом искаш да стоиш срещу телевизора?
Отворко казал:
– Е, да не мислите, че ще искам да съм срещу тях, при условие, че толкова интересни неща вървят по телевизията? Ей тая цялата стена на телевизор ще я направя.
Една бабка попитала:
– И ти ли няма да имаш място, където да спиш, да живееш, да си държиш дрехите?
Отворко рекъл:
– Като ги гледаш тея дивани, дали ще имам проблем къде да спя? Всяка вечер ще се търкалям на различен.
Бабката не разбирала съвсем.
– Ама ти пред телевизора ли искаш да живееш?
Отворко кимнал.
– Категорично пред телевизора! Аз лично бих предпочел и вътре в телевизора, ама някак си не пускат или поне още не съм открил как става, но нали ви казах. Това трябва да е едно луксозно жилище. Да е ясно, че тоалетната, банята, кухнята и най-вече телевизорът са основните средства за живеене.
Бабките и дядовците му ръкопляскали.
– Добре, деца. Сега стана много късно. Време е да си ходите, но утре ще чакаме Душко и Бонбончо да представят техните проекти.
Децата казали:
– Да, наистина се стъмни. Утре ще дойдем и ще ви ги покажем.
Бонбончо прошепнал на ухото на Душко:
– Точно тая вечер ще си ги дооправим…

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

P07

От мол, бански и кът за пържени пилешки филенца, през оглупяване до докторски препоръки

Културно хранене и култура на хранене

След като напуснали книжарницата, четиримата приятели заедно с майката на Бонбончо се отправили към любимото им заведение за хапване „Хензи“. Седнали четиримата уважаеми господа на масата, вдигнали високо брадички и започнали нетърпеливо да чакат сервитьорката.

Появила се една млада госпожица, която поставила пред тях хартиени листове, върху които щяла да сервира храната, наредила прибори, раздала им менюта и понечила да се оттегли. Душко казал след нея:

– Госпожице, според етикета трябваше да ни попитате какви напитки желаем, докато избираме от менюто.

Момичето се стреснало, върнало се пообъркано и Душко поръчал:

– За мен една минерална вода.

Тя с усмивка записала поръчката.

Отворко не бил така скромен и поискал:

– Газирано безалкохолно с повече лед.

Майката на Бонбончо подскочила на стола, но Отворко обяснил:

– Да’ат ми.

След това Жожката си поръчал един фреш от грейпфрут, защото имал много витамини и така можел да стане още по-силен и по-бърз.

Най-накрая Бонбончо, въртейки очички, попитал:

– А може ли едно мартини? – и погледнал майка си.

Майката на Бонбончо не успяла бързо да реагира, а на какичката ѝ била паднала долната челюст, без да може да каже нещо. Бонбончо се засмял.

– Шегички, бе, шегички! Един сок от портокал.

Майката отказала да си поръчва нещо за пиене и сервитьорката се отдалечила. Децата трескаво се заели с хартията, която била оставена за подложка, да си правят корабчета, лодчици, катерчета и разни оригами, за които се сетили.

След малко сервитьорката дошла, за да запише какво искат да си поръчат, но никой не бил чел менюто, поставила любезно нови листове и се отдалечила. Децата само това и чакали. Отново се впуснали да творят – кой каквито оригами можел да направи. Майката ги помолила:

– Деца, изберете си какво ще хапвате, аз ще отида до тоалетна.

Децата за секунди били готови с нов набор от жаби, лебедчета, китове и разни други фигури и започнали с нетърпение да чакат сервитьорката.

Тя дошла, погледнала, че отново ги няма подложните хартии, донесла още веднъж от тях и попитала:

– Деца, избрахте ли си?

Душко, като най-любезен, обяснил:

– Госпожице, все още не сме готови с поръчката си.

Тя се отдалечила и отново настанало същото усърдие.

Майката се върнала и цялата маса била отрупана с различни фигурки.

– Деца, поръчахте ли си? – попитала ги тя.

Чу се едно „Ъъъ“, което може би значело „Да, поръчахме си“ или „Не, не си поръчахме“, или „В момента сме заети“ – така и не станало ясно.

Но след малко сервитьорката, като се появила, била вече зачервена и казала, че това не е детска площадка, на която децата да седят и да си правят фигурки, а заведение за хранене.

Тук и майката на Бонбончо се изчервила и казала на госпожицата, че в крайна сметка хората можели да се хранят и без да им слага хартия отдолу и ще се хранят просто на масата, а за поръчката да дойде след 2 минути, когато децата са готови.

Сервитьорката се отдалечила недоволно. Децата разбрали, че е време да поръчат. След малко Душко дал знак с ръка. Сервитьорката отново дошла и Душко поръчал:

– Пържени картофи със сирене.

Отворко бил кратък.

– Кетчуп.

Сервитьорката решила, че той иска кетчуп за картофите със сирене, но Отворко добавил: „Повечко кетчуп“, след което тя попитала:

– А за ядене?

И той:

– Само това, ако обичате!

Тя записала спокойно „сос кетчуп“, след което Жожо си поръчал:

– Плодова салата и бананов сплит, и витамини допълнително, ако може да ми добавите.

Най-накрая си поръчал Бонбончо:

– Каквото и да е, ама да е фламбе и ако може – до тавана да се фламбира.

Душко добавил:

– А не искаш ли да ти го сервират такива, дето гълтат огън и ножове…?

Бонбончо бил възхитен.

– Страхотна идея! Госпожице, вие предлагате ли сервитьори, които гълтат саби?

Сервитьорката го погледнала.

– Не знам, но такива, които са склонни да се запишат на тренировки по бой със саби покрай клиенти като вас, може би скоро ще имаме.

Децата си помислили, че е шега, но на майката на Бонбончо хич не ѝ било смешно. Тя си поръчала спагети с пиле.

Децата щастливо започнали да се боричкат, да си играят под, над и около масата със своите оригамита.

Поръчката дошла. Душко щастливо си боцкал картофките. Отворко си сипвал кетчуп направо в гърлото и мляскал, все едно е най-вкусното нещо на света, като си добавял по малко сол и оцет за вкус. Жожката, нали бил по бързите работи, така светкавично опустошил всичко, че другите деца дори не могли да си боцнат по веднъж и били недоволни. Оставало им да си боцкат само от картофите на Душко.

Бонбончо, след като майка му тихо казала на ухо на сервитьорката нещо, също получил спагети, но в единия край на чинията имало нещо като малка свещичка, която била запалена и горяла известно време, припуквайки. Общо взето имало съвсем лек взрив и огън, което задоволило Бонбончо на този етап – и той започнал да яде спагетите си.

Първо се опитвал да ги яде, като захапвал спагет от единия край и го всмуквал, и така оплисквал всеки един на масата поотделно. Сякаш със спагета им удрял по едно шамарче. Шамарче на един, шамарче на друг – успял всичките да ги омаже със сос.

Обаче това се харесало много на децата като техника за хранене и започнали всички да се хранят със спагетите на Бонбончо по същия начин. Чуло се едно такова всмукване и след това спагетите се лепвали на всякакви места – най-често по носа или очите на детето и най-накрая се шляпвали по косите, ушите, врата, дрехите и всички други възможни места на един спагет разстояние.

Майката на Бонбончо гледала намръщено това представление около 30 секунди и децата радостно предложили:

– Може и от твоите спагети да си хапнем, ако ни се сърдиш за това, че не ти ги ползваме.

Щом тя смръщила още малко веждите, те разбрали, че е по-добре да ѝ пренасочат вниманието, – и започнали:

– Госпожо, не ви ли се ходи до тоалетната отново? Много е опасно, ако стискате. Ще ви се разболеят бъбреците – подел Душко.

Жожката също се включил:

– Трябва да се ходи до тоалетна постоянно, при всяка необходимост. Пиете 3 глътки вода – ето, вече пихте – и отивате до тоалетна. Иначе бъбреците! Трябва да се внимава.

След това се намесил Бонбончо:

– Мамо, най-добре е както вече си пила течности, да се поразтъпчеш, да отслабнеш, за красива фигура.

Отворко рекъл:

– Айде де, ставайте, че вече ще умрем да изсмучем и вашите спагети!

Работата, естествено, се развалила. Не могли да ги изсмучат, но измислили нов метод – забиване на вилица в спагет. Естествено, то не било лесно да го уцелиш, за да го забиеш, и се започнал един бой с вилици в чинията до момента, в който чинията на Бонбончо се пръснала, прободена от четири вилици едновременно.

Децата явно вече се били нахранили, събрали оригамитата, почистили се с антибактериални кърпички, платили сметката, платили чинията и напуснали.

Щом напуснали, слезли на долния етаж с ескалатора, всеки по собствения си начин. Решили да влязат в магазин за дрехи и да пробват нещо, ако им хареса. Изненадващо Душко надал вик:

– Момчета, в женски магазин сме! Евакуация!

Момчетата се загледали и забелязали, че наистина всичките манекени били жени и че всъщност бил само женски магазинът. Отворко рекъл:

– Егати пък женския магазин! Тия да не са объркани момичета? Глей, всичко е черно, синьо – дънки, маратонки. Има си яки неща, к’во като е за момичета? Я да си вземем по едно.

Душко вече крачел към изхода.

– А, не! Може да съм много примерен, но чак с женски дрехи да тръгна, няма да стане, та дори и да са модерни!

През това време Бонбончо бил в пробната и се бил надянал в тениска – на черепчета. Излязъл и рекъл:

– Гледайте, гледайте, банда, гледайте к’ви хубави черепчета!

Душко отсякъл:

– Женски!

Бонбончо се загледал в черепите и казал:

– Как разбра, че са женски? Да не би да пише нещо? По-големи са дупките на очите ли?

Отворко измърморил:

– Не, устата е по-крива надолу.

Бонбончо се загледал.

– Ти се шегуваш!

А Отворко:

– Естествено, че се шегувам! Кой може да разбере какви са тия черепи?

През това време Жожката казал:

– Момчета, ще взема да направя едно кръгче по етажа, че вече не ме свърта.

И с пълна газ се изстрелял. След няколко минути, докато те връщали тениската с черепи, той се появил отново и предложил:

–- Много е яко! Айде да оставим майката на Бонбончо в женския магазин и ние да се стрелкаме по етажите! Състезание – тука е стартовата линия и който стигне първи – точка.

Бонбончо попитал:

– А може ли ти точки да не получаваш, щото всичките ще ги вземеш, или примерно да има точки и за първия, и за втория, така че и някой друг да се точкува?

Жожката бил съгласен.

– Добре, айде, за първия и втория по една точка, другите губят.

И както майката си разглеждала разни бански, децата казали „Старт!“ и между хората газ, газ, газ!, докато се върнали в същия магазин. Първи Жожката, втори Отворко, трети Бонбончо, четвърти – Душко. Бонбончо се пенил, подскачал, сърдел.

– Не е честно! Аз попаднах зад онази жена с бебешката количка и тя правеше маневри точно пред мен, не можах да я заобиколя сума ти време. А вие на чисто си тичахте.

Отворко избърборил:

– Аре, бе, к’во мрънкаш? Аре да те видим на втория старт!

Организирали второ състезание. Майката разглеждала бански. Бонбончо така се бил наелектризирал да победи, че завършил наравно с Жожката, Отворко – трети, Душко – четвърти. Жожо гледал смаяно.

– Ти, като се ядосаш, див-луд ставаш! Като все едно след моя фреш от портокал. Ако пийнеш и един сок от портокал, ще вземеш съвсем да излетиш. Я се успокой!

Отворко също бил впечатлен.

– Е, добре, добър си, добър си! Аре да приберем майка ти, да не вземе да си остане в магазина. После баща ти ще има да ни се сърди и да ни се кара какво сме ѝ направили. Някои жени, като влязат в магазин и като почнат да пазаруват, може и утре да стане.

Влезли децата и отишли при майката на Бонбончо.

– Госпожо, време е да си ходим.

Тя разсеяно им отговорила:

– Не, не, играйте си, играйте си, деца! Забавлявайте се! Аз само малко тука ще поостана.

Жожи предложил:

– Добре. Да направим друга игра! Крием се, ама само на тоя етаж – на жмичка.

Душко рекъл:

– Е, това е опасно, щото ще влезем в някой магазин да се скрием, пък после и ние не можем да се намерим къде сме. По-добре... с тичане.

Жожо го погледнал невярващо.

– Кой пък се разтича тука? Най-бързият в компанията!

Душко спокойно му отговорил:

– Аз може да не съм най-бърз, но съм най-издръжлив.

Жожо го погледнал и рекъл:

– Е, това пък са глупости! Най-издръжлив си на шах.

Душко посочил коридора.

– Добре, давайте да тичаме в кръг и ще видим кой колко е издръжлив.

И се започнало: майката седяла в магазина и разглеждала бански, а децата се въртели в кръг. Въртели се и търчали – ту един бил първи, ту друг първи, ту трети, в зависимост пред кого се появявала бариера. Тичали и се въртели.

По едно време очите им взели също да се въртят от въртенето в кръг, ама никой не щял да се отказва. Изплезили езици, уморили се, станало нощ, а майката все така седяла в женския магазин и разглеждала, пробвала, събличала, обличала, мерила, въртяла се, пробвала, събличала, обличала – голямо мерене, голямо пробване…

Тия деца най-накрая – кой със залитане, кой с лазене – едва се довлекли. Най-накрая Отворко рекъл:

– А, бе, вярно, глейте го наш Душко колко е свежичък. Той по-бавно тича, ама така някак си не се уморява.

Душко рекъл:

– Аз не тичам за скорост, а тичам равномерно и дишам правилно. И така мога много да издържа.

Жожката профучал покрай него и казал:

– Душко, много си добър! Ама с шампиона няма как да се мериш.

Душко му се усмихнал.

– Е, да, то с шампиона кой може да се мери? Той, шампионът, все едно цял живот само това е правил.

Жожката се замислил.

– Да ти кажа честно, откакто се помня, все тичам. И с биберона като бях в бебешката кошарка, тичах в кръг, докато се уморях и паднех като едно пияно морковче по средата. И чак като си дръннех главата, се сещах да стана и да сменя посоката и да почна да тичам на обратно в кошарата.

Душко рекъл:

– Трябвало е да ти направят такова колело, като на хамстерите – да влезеш вътре, да тичаш, да тичаш, поне ток да произвеждаш.

Жожо го погледнал.

– Бе, да ти кажа честно, това и татко съм го чувал да казва, ама мама не е дала.

И така, вече станало нощ. Първо се обадил бащата на Бонбончо да пита къде са. Бонбончо му казал какво се случва и бащата отвърнал:

– Спокойно, момче, идвам на помощ, не се притеснявайте! Влезте, купете си храна, вода! Като дойда, ще ги платя. Не се притеснявайте, аз ще ви помогна!

Бонбончо обяснил на приятелите си:

– Тати нещо се е притеснил за мама. Каза да влезем да си поръчаме каквато искаме храна, а той ще дойде да я плати.

Отворко тържествувал:

– Банда, ето, сега е моментът!

Децата се спогледали и с пълна газ се отправили… накъде мислите: към мястото със заведения за бързо хранене. Наредили се на опашката и де що люто, пържено и мазно имало, си го поръчали. По два пъти. Седнали, сладко-сладко хапвали пилешки кълки, пилешки бутчета и филенца, въртели се насам-натам, омазали се, мазни по косите, по ушите – всичко в пиле станало.

Децата – щастливи. Изядат едното пиле, след това изядат още и току кажат на касиерката:

– Госпожо, таткото на Бонбончо ще дойде и ще плати.

Госпожата казала:

– Да, бе, да!

Душко, понеже имал парички за добрини в джоба си, плащал сметката и казвал:

– Да, само ми давайте бележките, той ще ми ги осребри. Не се притеснявайте, госпожо! Ние сме със сериозен баща.

Децата трупали бележка върху бележка. Ядат, та ще се пръснат. Такава далавера – да можеш да ядеш колкото си искаш забранена храна – отдавна не се била случвала.

Пристигал задъхан бащата на Бонбончо.

– Тати, къде е майка ти?

Бонбончо посочил.

– Ей там, в четвъртия магазин отляво.

Баща му разтревожено попитал:

– Бонбонче, какво ти е направила? Да не би да те е държала в магазин за пазаруване на бански 6 часа прав до витрината?

Бонбончо тихо казал:

– А, не, не.

Бащата решително казал:

– Издръж още малко, сине! Момчета, дръжте се, сега ще я доведа!

Отворко предложил:

– Може както Кристофър Робин води Мечо Пух – да я хванеш за крака, да ѝ се подрънка главата по ескалатора – така ще се осъзнае.

Бащата се усмихнал.

– Добра идея, момче, ама така може само в приказките, и то с плюшени мечета, тъй че ще трябва да действам по-технично. Взел съм две мокри кърпи да ѝ сложа на главата – една отпред, една отзад, – за да се събуди от транса, в който е изпаднала.

И така, въоръжен със съоръжения за пробуждане, влязъл в магазина. След малко майката на Бонбончо излязла толкова притеснена, толкова зачервена и толкова разстроена. Отишла при децата и им казала:

– Деца, прощавайте! Извинявайте! Аз така се загледах по тия намаления и разпродажби, че просто не съм усетила, че са минали часове и сме прекарали целия ден в мола. Вие какво правихте?

Там вече се чувало силното хъркане на Отворко. Задрямващият Душко гледал премрежено и само размахвал бележките за осребряване. Жожето затварял клепки изпружен, а Бонбончо едва промълвил:

– Мамо, не мога повече! Трябва да ме носите.

По подразбиране и останалите трима били за носене, щото така се били уморили от тичане и ядене, че не можели да ходят. Бащата на Бонбончо метнал двама на рамото, майката гушнала Бонбончо. А Жожката и като спял, можел да си ходи, така че нямало проблем, само го били прихванали леко за ръката и той карал на собствен ход.

Така стигнали долу до колата и се качили в нея. Обаче Душко, спейки, размахвал бележките:

– За осребряване, за осребряване…

Бащата подкарал колата и казал:

– Жена, подай ми бележките, за да видя децата какво са яли.

При което, както бил взел бележките, така рязко забил спирачки, че гумите изсвистели. И какво да види: 81 лева и 32 стотинки! Погледнал им коремите и разбрал, че вътре може би има и за повече от 81 лева, може би дори Душко бил загубил някоя и друга бележка. Гледал ги и не можел да повярва. Майката се затюхкала:

– Към болницата! Към болницата за промивка на стомаха карай! Погледни какво съм направила с децата! Имат търбуси като от състезание за надпиване с бира. Сигурно са пили и газирани напитки.

Бащата казал:

– За толкова часове сами в мола е добре, че не са свършили и други работи, дето правят хората, като останат безпризорни на тая възраст.

Майката попитала:

– Какви работи имаш предвид? Я стига мръсотии си говорил! Ама хà!

Бащата отговорил:

– Мръсотии си мислиш ти, ама това е друг въпрос! Айде към болницата!

Закарали децата в болницата. А те хъркали и подсвирквали щастливи, доволни… усмихвали се, яли, тичали, забавлявали се, правили щуротии до насита...

Изведнъж сред тази наслада един студен глас ги събудил:

– Станете!

А то – санитарят. Хванал и ги намятал и четирите на едно креватче на колелца и със засилка ги вкарал в коремното отделение. Родителите на Бонбончо стоели до тях. Децата били леко сънени и що да видят – един доктор.

– О, момчета, ако и главите си ги напълните със знания, колкото коремите с храна, като Айнщайн умни ще станете.

Момчетата се досъбуждали, гледали го и питали:

– Къде сме? Какво правим тук?

Отворко го огледал и както само той си можел, рязко подходил:

– Ей, стажант, я се дръж уважително с пациентите! Още не си завършил университет, а вече си взел да се държиш все едно си доктор. Ама хà!

Докторът го погледнал и спокойно отговорил:

– Младежо, виждам, че си информиран, но за твое сведение съм завършил университета и съм доктор от една година.

Момчетата, вече събудени, в недобро настроение, очевидно кисели, че някой ги е разбудил, още по-кисели, че са в болница, в един и същи глас казали:

– Доктор, доктор! За една година колко да си доктор! Колко пациенти си имал, а?

Докторът се стреснал. Децата го почнали – един отляво, един отдясно, един отгоре, един отдолу – с такива хапливи забележки, че след 2 минути докторът бил зачервен и почти разплакан напуснал кабинета.

След малко дошъл истинският лекар – близо 50–60-годишен мъж, без много коса, с очилца, видимо благ и добър – и казал:

– Ей, момчета, какво сте направили?

Отворко обяснил:

– К’во сме направили: хапнахме си в кът за бързо хранене. А за к’во сме тука – ей на тоя въпрос отговор нямаме.

Докторът продължил:

– Ама май сте яли повечко.

Душко говорел във факти:

– Повечко?! За 82 лева сме изяли пилешки хапки, бутчета, филенца... Как ти се струва, много ли е?

Докторът им се чудел.

– Ей, шампиони, ще ви сложа по един медал, ама май и по една промивка на стомаха трябва да ви сложа след толкова некачествена храна.

На Отворко хич не му се струвало редно.

– Ай стига, бе! Да се оплакваме от нещо? Да ни боли нещо? Какво толкова – хапнали сме си и това е. Сега трябва ли всеки път човек, като се нахрани щастливо, да му правят клизма или промивка на стомаха?

Докторът погледнал децата и отговорил:

– Ами не, естествено.

Бонбончо се ядосал.

– А не може ли на майка ми и на баща ми по една клизма на мозъка да направите, че те въобще не се интересуват ние как се чувстваме. Знаете ли, докторе, майка ми какво направи? В мола ни остави сами сигурно 6 часа, докато гледаше и мереше бански.

Тука някъде докторът погледнал строго и смръщил вежди.

– Моля?

Отворко продължил:

– И ние от страдание, от депресия и самота изядохме храна за 82 лева.

Душко леко сръгал Отворко и рекъл:

– Чак пък от страдание… Беше си на аванта, какво лъжеш?

Отворко настоявал:

– Истинска депресия! Четири самотни, малки юначаги стоят затворени в мол с хиляди жени, които истерично тичат из магазините и пищят: „Ах, колко модерно, ах, колко скъпо!“. Вие знаете ли, докторе, какво е в мол?

Докторът се зачервил.

– Момчета, знам – нали съм женен от 40 години! Всяка неделя разбирам какво е. И аз, да ви кажа, се тъпча в къта за бързо хранене. Ако имаше качествена храна, никога не бих стъпил там, но в тези молове само такава предлагат. Въобще нищо няма да ви правя, ами сега ще извикам майка ви и с нея ще си поговоря. Смятам да ѝ сложа една-две от големите инжекции за спомен, друг път да не ѝ идва на акъла да седи в мола по 6 часа.

Отворко се притеснил.

– Ти така ли правиш на жена си? То не е ли подсъдимо?

Докторът казал:

– А, на жена си! На жена си не мога – тя отдавна ги знае тия номера и много коварна и хитра е станала. Ама майка ви няма да е подготвена. Може да ѝ подейства за цял живот отведнъж.

Бонбончо бил категорично против.

– А, не! Майка ми не е експеримент. Можете само да ѝ се скарате.

Докторът махнал с ръка на майката.

– Добре.

Момчетата се провикнали:

– Ама ние ще гледаме, за да сме сигурни, че няма да ѝ набиете от ония инжекции.

Докторът рекъл: „Добре“, извикал майката на Бонбончо и започнал внимателно:

– Госпожо, чувам, че вие сте имали един хубав ден в мола.

И майката казала:

– Да, всичко си беше наред до момента, в който гледам ги децата, а те едва дишат от пилешки филенца от кът за бързо хранене.

Докторът все така внимателно, но строго продължил:

– Може би е добре и на очен лекар да минете, след като свършите с мене, защото 6 часа да не ги забележите, е достатъчно голям проблем със зрението. И очен лекар трябва да ви види.

Майката много се смутила.

– Какви 6 часа? – и погледнала момчетата.

Докторът продължавал да ѝ се кара тактично:

– И ушен лекар също ще трябва, защото виждам, че започвате да не чувате, като става въпрос за меренето на бански.

Майката много се изчервила.

– Само по вестниците остава да пише за това!

Докторът я изненадал.

– Спокойно, госпожо, това сме го уредили. Тук, при нас, винаги има полицай, представител на социалната служба за деца, както и журналисти. Ще ви сложат утре с една снимчица, така че всички други майки, дето имат планове да ни докарват невръстните си деца, претъпкани от мола с храна, да се откажат навреме.

Майката искрено се разкаяла:

– Моля ви се, не правете това! Аз просто се обърках.

Докторът я погледнал в очите.

– Добре, госпожо, но да знаете, че това нещо, което сте направили, е недопустимо и ако правите така и на мъжа си, той може да не издържи дълго.

Майката поклатила глава.

– Да, знам, знам. Ама и той, когато отиде на мач, се побърква, не знае на кой свят е и децата седят, ядат семки по 4 часа.

Докторът помахал с ръка към бащата на Бонбончо.

– Охо, усещам, че още един пациент ще имам днес – и извикал и бащата да влезе. – Мястото на децата е сред природата, у дома и на ведри места, специализирани за свободна игра. Добре е децата да се хранят с жива, сурова, прясна храна, естествена, без химикали. Осем души сте родители на тези четири деца. Редувайте се да ги гледате. Така те ще се обогатяват от всички вас, а вие ще имате време да се преборите със слабостите си, да си починете и да се порадвате по вашия си уникален начин на живота.

Отдалеч се дочул гласът на Отворко в неговия специфичен стил:

– А не може ли обратното – ние да се редуваме да ги гледаме и те да се обогатяват, а ние да се радваме по нашия си уникален начин...

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

P06

Бонбончо, приятелите му, въртенето на гуми, супергероите и книжарницата

Нови изживявания. В нова светлина

Имало четирима приятели – Бонбончо, Жожко, Душко и Отворко. Седели си те и разговаряли.

– Дали не е крайно време да проверим защо момичетата са толкова полудели да ходят на мол? – мислел на глас Бонбончо.

Отворко веднага се включил:

– Щот’ са тъпи.

Душко го помолил:

– Недей да говориш така за момичетата. Те сигурно си намират разни интересни неща в мола.

Жожко бил нетърпелив.

– Аре бързо да му ходим на тоя мол и да се връщаме, че колко работа ни чака…

Отворко не разбирал.

– К’ва работа, бе?

Жожката вече потропвал с крак.

– Ми к’ва работа, к’ва работа… де да знам к’ва работа. Да потичаме, да поскачаме, нещо да се пораздвижим.

В този момент Душко му се усмихнал.

– А ти представяш ли си в мола какво тичане може да падне? Цял ден да го обикаляш на воля.

Жожето само това и чакал.

– Тръгваме!

Докато се усетят, Жожо вече ги бил повел към мола. Трябвало, естествено, да минат да вземат някоя майка. Чудели се коя ще е най-подходящата и най-склонната да ги заведе там. Решили, че най-добрият избор е майката на Бонбончо. Отишли при нея и казали:

– Госпожо, моля ви се, заведете ни до мола! Момиченцата редовно ходят там, а ние още не сме разбрали какво му е забавното.

Майката на Бонбончо ги погледнала заинтригувано.

– Деца, да ви кажа, и аз не съм разбрала, но ако заедно го открием, ще ми е интересно и на мен.

И така, четирите деца и майката на Бонбончо се отправили към мола. Аха да влязат вътре, а пред тях бариерата спусната. Гледали децата бариерата, гледала и майката бариерата, ала тя не помръдвала. На другите бариери хората минавали, а само тяхната не се вдигала. Отворко плеснал с ръце.

– Егати късмета!

Жожката се надвесил над седалката.

– Да ѝ бием един шут и да влизаме!

Бонбончо имал техническо решение.

– Бе, какъв шут! Дай ще напъхаме нещо в механизма ѝ и тя ще падне долу, на земята, и ние ще минем отгоре ѝ.

Душко погледнал приятелите си и казал:

– А що не предложите направо да се блъскаме с бронята в нея?

Жожо възкликнал:

– Да, да, точно така! Една броня ѝ бием – и влизаме!

В тоя момент погледнал Душко и разбрал, че приятелят му се шегува, леко се нацупил и си обърнал главата на другата страна.

Седели, размишлявали, гледали бариерата. По едно време човекът от съседната кола нещо посочил с ръка, с юмрук напред. Отворко предположил:

– Ей, тоя иска да боксира майката на Бонбончо!

Бонбончо целият се натаралежил.

– Ей, само да ти дойда! Ще ти кажа как на мама така ще ѝ показваш!

А човекът си продължил пътя навътре. Обаче майката изведнъж разбрала.

– Ей, деца! Трябвало едно копче да натиснем тук! Вижте, то си пише!

Натиснали копчето, под него изскочило едно билетче, бариерата се вдигнала и децата щастливо влезли с колата на паркинга. Обаче Душко попитал:

– Това билетче не беше ли за нас?

Майката отговорила:

– Е, за нас беше.

Душко посочил назад.

– Ние що не си го взехме? А как ще излезем?

И в тоя момент настанала голяма суматоха, защото те вече били слезли на долното ниво на паркинга. Майката се притеснила, взела да върти едни гуми, едни спирачки, газ! из подземните нива на мола. Но то не било толкова лесно да излезеш на същата бариера, още повече когато тя вече ти е в насрещното!

Най-накрая стигнали до бариерата, но въпросното билетче отдавна някакви хора го били взели. Майката се чудила, чудила какво да прави, отишла при охраната, разказала му и човекът ѝ обяснил:

– А, видях ви аз! Видях ви как си оставихте билетчето и аз ви го взех. Ама друг път да внимавате, госпожо, че ако някой гражданин ви го беше взел, щеше да ми е много чудно как щяхте да излезете без глоба.

Майката благодарна си взела билетчето. Паркирали и вече щели да влизат в мола, а Бонбончо попитал:

– Е, как е, кефите ли се на мола?

Жожката откровено си споделил:

– Кефя се как майка ти кара, ама това не е заради мола. По принцип може да забравим още два-три пъти билетчето, ако така ще въртим гуми. Беше много забавно.

Отворко харесвал луксозните дрехи.

– Ние на мол сме дошли, бе! К’ви гуми ще въртим, давайте да влизаме!

Жожката подскочил.

– Аре бързо, бързо, бързо да влизаме!

Бонбончо се зачудил.

– Ама не може ли ние няк’ъв номер с тия билетчета да измислим? Ще е много забавно. Примерно натискат копчето и отвътре ги пръска пищовче с вода в лицето...

Душко допълнил:

– Не може ли нещо по-благо, да кажем – палачинка с шоколад да им изпада...?

Бонбончо го погледнал учудено.

– Да ги уцелваш по лицето с палачинка с шоколад, Душко, ми се струва прекалено дори за мен. Как можа да ти хрумне?! Те, хората, ще побеснеят. Особено ако отсреща е жена и ѝ се размаже гримът.

Душко разклатил глава, чак бретончето му загубило съвършения си вид.

– Не, бе, не по лицето. Да им пада в чинийка така, да си я изядат.

Бонбончо вдигнал рамене.

– Сигурен бях, че не съм те разбрал, защото ти, какъвто си добричък, не мога да си представя как щеше да обстрелваш хората с палачинки. Макар, като си го представям, идеята да звучи интересно. А може и примерно с кюфтенца с бял сос. Натиска копчето, прас! едно кюфте. Натиска пак, фраас! още едно кюфте. Ама ако някой е дебел, ще ни разори, защото ще стои и само ще натиска копчето. Не става с храна...

И така, докато си общували, вече били стигнали ескалаторите, катерели се из мола. Единият се катерел по стъпалата, другият лежал на страничната лента, третият седял с гръб – всеки правел каквото можел. Пръв паднал Бонбончо, защото се возел на ескалатора, обърнат с гръб. След него моментално изпаднал на пода Жожо, защото той се возел на перилото, тоест на страничната гумена лента, а тя завивала и тръгвала обратно надолу. След това Душко, който не съобразил, че трябва да си вдигне крака, се спънал на края на ескалатора и паднал по очи, но паднал на меко, защото Бонбончо и Жожката били вече там. А Отворко седял и викал:

– Ма’айте се, бе, ма’айте се, ще се пребием!

И докато викал „Ма’айте се, ще се пребием!“, и той се метнал отгоре.

И така, щастливо децата се заразхождали из мола. Били решили да го разгледат от горе надолу. А какво имало горе: яко похапване и кино. Жожката се зачудил.

– Тия наш’те момичета, както постоянно се тормозят да са слабички, надали идват до тоя етаж.

Погледнали към филмите: давали филми на ужасите, филми с чудовища, криминални филми и филми с приказни герои. Децата огледали афишите и Отворко бил видимо доволен.

– Нито един филм за любители на панделки, кукли и розово. Тоя мол започва да ни харесва, той май е за момчета повече правен – яко кльопачка и кино!

Майката започнала да казва нещо.

– Да ви кажа, той май не е и за момчета правен, ама…

Децата видели храна.

– Хайде да ядем! Много сме гладни.

И започнали: първо яли сандвичи, после яли пържено пиле, после яли пици, после яли от арабските манджи, после яли във всички други заведения за бързо хранене и най-накрая, като едва ходели, казали:

– Оф, спи ни се, ай да си ходим!

Майката на Бонбончо, която гледала с невярващ поглед и искала да установи колко ще издържат, била шокирана докъде стигнали и си казала, че друг път няма да експериментира колко могат да издържат. Предложила им да отидат на кино, за да могат хем да си починат, хем да им спаднат коремите. Децата избрали да отидат на филм със супергерои. Майката се съпротивлявала много силно, но всички деца били „за“. Майката направила последен опит да ги откаже.

– Е, да, от гледна точка на времето за спане ще имате най-дълго време, като гледате филм с летящи супергерои. Ще можете да похъркате добре – той сигурно е три-четири часа.

Децата радостно скандирали:

– Да, да, хайде! Ще си поспим добре.

Тръгнали да влизат в киното, а Жожето в бързината бил загубил билетите. На два пъти. Това се оказало доста скъпо кино и майката на Бонбончо се изнервила.

Като влезли вътре, започнали рекламите и след няколко секунди и четирите деца спели като ангелчета. С издути тумбачета си спинкали сладичко, леко си похърквали – ангелска картина. Майката на Бонбончо си казала: „Ей, няколко часа тишина!“.

Точно свършили рекламите, и сякаш някаква фея с не много добра магическа пръчка чукнала едновременно и четиримата по главата. Те скочили, ококорили големи очи като грамофонни плочи и казали:

– Урааа!

И се започнало едно гледане на филм, в което имало и подскачане, и боксиране, и викане, и залягане под седалките, и коментари между децата – страшно напрежение! А филмът не свършвал!

Майката по едно време не издържала.

– Деца, аз ще отида до тоалетна и ще си остана отвън. Щом свърши филмът, ще ви чакам пред касите за билети.

Децата даже и не чули какво им казва. Жената излязла отвън да си почине, а момчетата през цялото време преживявали филма и се опитвали да изиграят същите неща, които давали на екрана, плюс превъртанията с колите и паданията с моторите. Само тия седалки как можело да ги правят толкова тесни в кината… така и не можели да разберат…

Свършил филмът, а те, изтощени, изпотени, раздърпани, дори проскубани, бавно се изнизвали от киното. Майката на Бонбончо, като ги видяла, предложила:

– Деца, ядохме, проведохме няколко часа неинтелектуална дейност, дайте нещо интелектуално да направим. Например да отидем в книжарница.

А децата, като чули „книжарница“, със сто километра в час се спуснали към нея, всеки със собствените си интереси.

Душко отишъл при енциклопедиите, клекнал си на земята, започнал кротко да си разлиства и да си чете. Само от време на време се чувал вик, който той издавал, когато някой възрастен чичко или леличка, зареян напред, го настъпвал, ритвал или си слагал чантата върху главата му.

Жожката моментално попаднал на рафтовете с книги за спорт и там се опитвал да прочете всичките издания, за да не ги плаща. Взимал книгата и по най-бързия начин започвал да чете: ляво-дясно, ляво-дясно, ляво-дясно! Седял, четял, както си бил бързичък, а сега нали бил и мотивиран – четял още по-бързо. Искал поне три книги да прочете, без да ги плаща. И така доста добре се справял, направо ушите му се били зачервили от скорост.

През това време Бонбончо бил на един щанд с идеи как се играе с карти и как се правят фокуси. Седял, четял разни дребни хитринки и трикчета и си казвал: „Охо, аха, ехе! Ой-ой-ой-ой-ой!“. Извадил си едно тефтерче и започнал да си води бележки.

Отворко седял насред книжарницата и си разправял:

– Егати тъпотията! Кога ще свърши това?

И докато си разправял: „Егати тъпотията, егати тъпотията!“, изведнъж съзрял в далечината списания и книги за мода. А той, Отворко, нали обичал да си е отворен и хич не му било безразлично как е подстриган, и хич не му било безразлично какви са му панталоните и дрехите, така се захласнал как се връзват вратовръзки, че след около 15 минути вече знаел 25 възела за връзване на вратовръзки.

Майката на Бонбончо останала изумена. Мислела си: „Смятах, че тия деца растат повърхностни. А то, свестни били всичките. Леле, колко свестни. Ще им купя по една книга, на всеки според интересите“.

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.