P20

Душко, Буболечо, Бонбончо, Отворко и Жожо решили да станат известни археолози. Какво правели според тях археолозите?

Отворко казал:

– Ако искате да играем на археолози, трябва да си купим вино, да си полеем дрехите и да си пожабурим малко устите. Естествено, внимавайте да не глътнете, че после ще ни се обърка приказката. И като смърдим и дъхтим на вино – прокиснало по възможност – и не се бръснем, ще заприличаме на археолози.

Бонбончо избухнал в смях.

– Какво да си бръснем? Освен да си обръснем главите, друго за бръснене не виждам. Пък и дали всички археолози са такива, каквито ги описваш?

Отворко отвърнал:

– Е, добре, ти, като знаеш да играеш на археолози по-добре, кажи твоя начин.

Бонбончо рекъл:

– Взимаме мотички, взимаме търнокопче, взимаме триколка – от бригадирските колички на дядо – и отиваме на разкопки.

Душко се притеснил.

– Ама ти какво, иманяри ли ще ни правиш? Ще ни приберат в затвора! Отворко поне в изтрезвителното щеше да ни прати, а ти – направо в затвора.

Буболечо-Клечо казал:

– А пък аз знам как се играе на археолози.

Всички деца наострили слух.

– Е, как се играе?

Буболечо продължил:

– Взимаме 2 яйца, непълна чаша захар, половин чаша олио, непълна чаша прясно мляко, едно пакетче ванилия, връхчето на една чаена лъжичка бакпулвер, брашно на око. Бъркаме здраво и печем във фурната. След като се изпече, го нарязваме в различни причудливи форми, които любезно скриваме из околните места, и после с помощта на компас ги откриваме.

Душко попитал:

– И най-вероятно ги изяждаме, нали?

Буболечо-Клечо кимнал.

– Е, за какво ще е целият този труд, ако вземем, че не ги изядем? Естествено, че ги изяждаме!

– Буболечо, ама то много дълга игра ще падне така. Няма ли някоя по-неящна версия?

– Аз така я знам на археолог! Който има други идеи, да си каже.

Жожката се намесил:

– Аз, да ви кажа, имам страхотно предложение. Отиваме при майката на Душко – нали я знаете каква е добричка? Като ѝ се завъртим на пръсти, на пети, повъртим очите на осмици и ѝ кажем: „Може ли, може ли да си играем на археолози? Ама трябва да ни метнете на ванчето и да ни закарате до града Олимпия“, и тя ще каже „Да“. И ние отиваме в града Олимпия и какво мислите, че правите там: руини, руини, руини… Но ние – не, няма да им се дадем на тия руини! Хич даже няма да им се дадем, а ще отидем на голата поляна, на олимпийския стадион. Ще намерим сред поникналата трева трите единствени малки плочки, педя на педя, които показват, че някога е имало стадион, ще се подредим до тях и ще побегнем като диви сърни по стадиона – от единия край до другия, – и който победи, ще бъде Археолог на годината.

Буболечо не разбирал.

– Ама защо само три? Ние сме петима.

Жожката го погледнал.

– Като те гледам тебе, няма смисъл от плочка. А като погледна и Душко, направо са си знаели тия гърци колко плочки да оставят. Вие можете отстрани да гледате.

Душко казал:

– Това добре, ама не знам дали мама ще ни закара, а и ако ни закара, то няма да е веднага, пък ние можем още сега да си поиграем.

Другите го погледнали.

– Е, хайде, всички предложихме, предложи и ти, Послушко, как да играем!

– Знам как може да стане много бързо. Обаждаме се на дядо ти, Жожо, щото той така или иначе се чуди какво да прави, и заминаваме с него към Историческия музей.

Децата помислили няколко секунди и единодушно решили, че идеята била много добра. Обадили се на дядото на Жожо.

– Дядо, имаме домашно от училище, което можем да напишем само в Историческия музей, но е за утре.

И дядото какво да прави – нали бил добър, пък децата искали домашно да пишат, пък той можело ли да не помогне – взел едно такси, натоварил петте дечица, които се търкаляли отзад като морски свинчета през целия път до музея, и заминали.

Пристигнали в Историческия музей. Всеки имал различни предпочитания. Някои предпочитали римската история, други предпочитали прабългарската история, някои предпочитали царската история. Никой нямал интерес към османското робство – може би по разбираеми причини, – но така и не успели да постигнат споразумение за кое да пишат.

Дядото бил много объркан как така домашното не било конкретно. Бил сигурен само, че е добре да действат по-бързо. Той им казал:

– Деца, ще седна тук, на входа, в билетния център, а вие, моля ви се, с тетрадките си – газ! – отивайте да си пишете домашните и след час да се връщате, защото трябва да се прибираме, че родителите ви ще се притеснят.

Децата само това и чакали. Погледнали се и Жожо казал:

– Няма какво да мислите! Така и така ще го играем археолози, всеки да ходи да си копае на неговата поляна. Чао! – И заминал.

Хукнал Жожо с бясна бързина да гледа етнографска изложба на български народни носии – с цветенца, без цветенца, с гайтани, без гайтани, с бели ризи, без бели ризи, с цървули, с вълнени чорапи. Какви ли не чудеса и калпаци имало! Много било забавно.

Седял и се заливал от смях. Само си представял как можело някой да се издокара в тия дрехи и директно сядал на земята и започвал да рита. А като стигал и до мустаците, дето били дълги и завити по една педя в разни причудливи форми, просто избухвал в смях. Много смешни им били гегите и ямурлуците, и всичките им чудатости, които имали, и торбичките, дето носели. Така Жожката неусетно се бил замотал по разни тоалетчета.

В този момент Отворко, който обикалял нервно напред-назад, защото всичко му било кисело, и все си намирал някой турист, с когото да се заяде, стигнал до етнографската част. Видял различните дрехи, носии, бижута, видял Жожо да се залива от смях и рекъл:

– Я марш оттука, бе! Аз съм по тоалетите. Я ходи да си намериш спортни съоръжения от 15 век или отпреди Новата ера щанги направо да си намериш! Айде, марш, марш! Всеки си има тема. Аз тук ще си седя и ще гледам как да се направи човек конте, ако е роден например преди 300 години. Айде в спортния сектор! Прави място!

Жожката така или иначе вече бил разгледал – нали бил бърз – и мило рекъл:

– Абе, Отворко, ако не ти бяхме приятели, как щяхме да те бием… Ама сега, нали си приятел, ще ходя да си потичам из някой друг етаж – и хукнал доволен.

А Отворко заставал пред всеки един тоалет, правел различни причудливи физиономии, представял си, че се е облякъл и се разхожда с тях – абе, голяма картинка бил отстрани!

В това време другите не се мотаели. Буболечо-Клечо бил застанал пред едни гигантски глинени съдове от времето на славяните, в които те най-вероятно са събирали зърно, вино, мед и всякакви други неща. Големи били тези делви, по-големи от него. Но нямали подходящо дъно, че да стоят прави, ами ги били подпрели. Чудел се той: как ли са стояли? Или по двама души са стояли да ги крепят? Защо са нямали плоско дъно, ами отдолу – остри като шило? Много глупава работа! Гледал, гледал и не можел да разбере: кой нормален човек ще направи делва, дето отдолу да е остра и да не може никога да я сложиш да стои права? Както и да я сложиш, все ще падне да се разлее.

Докато седял и мислел, покрай него преминал с кротка походка Душко и споделил пътьом:

– Ако се чудиш за делвите, да ти кажа да спреш, че ще си изхабиш калориите, дето си изял преди малко от задния джоб. Нали знаеш, че тук не се яде? Всички чуха как ти шуми хартийката, че и камери снимат. Остава сега дядото на Жожо да го смъмрят заради тебе.

Целият омазан в трохи, Буболечо-Клечо казал:

– И как разбра?

Душко отговорил:

– Ами ей там, във витринката се погледни и ще разбереш. Според мен и от космическа станция биха разбрали.

Буболечо се усмихнал.

– Ей, много си умен бе, Душко! Като си толкова умен, я кажи за делвите – що такива остри са ги направили?

Душко казал:

– За да ги набиват в мека почва или пясък при транспортиране. Остри са, защото те са стояли забити – заровени, за да са на хладно. По-точното наименование на тези, пред които стоиш, е амфори.

– Леле, колко интересно! – и Бубулечо продължил в захлас да разглежда всякакви менци, печки, огнища, съдове за готвене, съдове за печене на жар, пещи, лопати, с които се мятало в пещта яденето.

Въобще било много интересно. Видял маши за бъркане в огъня. Страшно много работа за разглеждане чакала Буболечо-Клечо.

А нашият Бонбончо къде мислите, че бил отишъл? Бил се отправил да разглежда какво се е случвало преди българската държава. Всички били чели за българската държава, за хан Аспарух, за хан Крум, за хан Ала-бала-трала-мала. Чели били те, чели, ама преди това, а?... какво било?

Отишъл той да разглежда тракийски гробници, а те от красива по-красива, пълни със злато и накити, пълни със скъпоценности – толкова богати, колкото и египетските гробници били по това време. Траките явно съществували и били в разцвета си едновременно с шумерите и египтяните.

Тогава навсякъде бил изрисуван Орфей. Орфей пеел, Орфей свирел, омайвал животните, омайвал хората – много красив бил Орфей. Той бил свят, както Мойсей – за юдеите. Оказало се, че и Мойсей, и Орфей били ходили в Египет да се образоват и двамата се върнали после по земите си да учат хората на добро. Единият на мъдрост, другият – на любов.

Докато Бонбончо се забавлявал с траките и изучавал колко съвършени неща били правили те и колко нескопосни били след тях всички останали, и как и до ден-днешен трудно някой можел да направи толкова красиви предмети, Душко достигнал до една малка зала, в която прочел: „Цивилизация без име“. Казал си: „Ей, какво става тука?“.

И изведнъж прочел, че тази цивилизация е живяла 8500 години преди нас, което правело близо 2000 години преди всяка друга: преди шумерите, преди вавилонците, преди юдеите, преди египтяните, преди траките – преди всичко друго на Земята. И у тези хора той намерил страшно красиви неща – глинени плочки с писменост, истински календар, съдове, златни предмети. Всички смятали, че хората са почнали да обработват златото съвсем късно, а изведнъж се оказало, че някой е познавал златото и го е ползвал.

Душко се развикал спонтанно:

– Приятели, приятели!

Както се досещате, алармата на музея се разпищяла. Веднага дотичали чичковци полицаи и уредници, видели пищящо дете и решили: „Кой? Къде? Какво?“. Те си мислели, че някой нещо е направил – все пак това била най-ценната зала. В целия свят нямало по-ценна зала. Такава зала, с толкова древни съвършени неща никой не бил и сънувал. На тези земи, на Балканите, била живяла тайна цивилизация.

Децата, естествено, чули алармата, чули и Душко как се оправдава с полуписклив разплакан глас, който преминавал в леко хлипане. Дотичали при него, опитали се да помогнат – разбира се, отнесли караниците на полицаите и на уредниците, защото Душко така или иначе не бил подходящ да му се карат, какъвто бил тъничък и добричък. Уредниците и полицаите, като се уверили, че всъщност всичко е наред и няма повод за безпокойство, си тръгнали.

Душко само им сочел с пръст и хлипал. Отворко рекъл:

– А млъкни, бе! Не можем да чуем нищо.

– Какво искаш да чуеш? Не виждаш ли, че е за гледане? Я се огледай и чети! – прекъснал го Бонбончо.

Буболечо-Клечо отишъл, дал една мечешки голяма прегръдка на Душко и казал:

– Спокойно бе, приятелю! Ето ти една шоколадова вафла, хапни си, ще ти мине.

Душко го погледнал съкрушен.

– Само с шоколадова вафла остава да ме хванат тука и с шут ще ни изкарат. Скрий го веднага! Сигурно на камерите сега има залепени трима полицаи да гледат какво правим.

Буболечо веднага скрил вафлата от притеснение да не дойде някой да му я вземе, защото нямал други провизии – бил тръгнал крайно неподготвен към този музей. Във всяка зала, като хапвал по едно нещо, и ето – вече бил стигнал до най-древната зала само с една вафла в джоба.

Децата разгледали, за да видят къде се намират. Душко обяснил:

– Вие разбирате ли какво гледаме? Преди въобще да е имало цивилизация по другите места, тука хората са имали календар и писменост. И тука вижте какво показват: 22 от знаците на тия прапрахора, които са живели 2000 години или 3000 години преди египтяните, преди юдеите, преди другите цивилизации. Имали са азбука. Вижте, голяма част от йероглифите са дошли от тая азбука, както и юдейската азбука е дошла от там. Това не е ли странно?

Децата гледали и казали:

– Добре де, ама как се казват тия?

Естествено, всички се чудели как се казват, ама те се казвали… никак си не се казвали. Нямали си име. На няколко от местата пишело „Първите“. И какво значело „Първите“?

Както и да е, тия, дето си нямали име, а се казвали първите, се оказало много интересно, че някъде към 5000 г. преди Новата ера изведнъж изчезнали. Със сигурност изчезнали 1000 години преди всички останали. И 1000 години на тези земи никой не бил живял – никой, нищо, нямало следи от човешки живот.

Душко-Послушко казал:

– Вие знаете ли как са сигурни, че не е живял никой тука?

Буболечо-Клечо отговорил:

– Естествено – не са намерили никакви съдове. Няма съдове – няма хора.

Душко кимнал.

– Абсолютно си прав! След като тези хора, които са били в разцвета на цивилизацията си, имали са най-хубавите писмени знаци, изключително изящно златно изкуство, съвършени са били в отношенията помежду си, защото не са познавали оръжията и войната – тези хора са живеели в мир, – как така изведнъж са изчезнали оттук? Просто са се изпарили?

Бонбончо го погледнал.

– Ти знаеш ли, че те наистина са се изпарили? Защото не са и умрели – не са намерени гробовете им, не са забелязани да се изселват. Просто са се изпарили.

Душко посочил.

– Това, което пише, е, че преди да изчезнат обаче, са си разрушили светилищата и са изгорили всичко. И после са изчезнали.

Буболечо-Клечо казал:

– Абе, както и да го гледате, това не е вода, та да се изпари. Това са си хора – как така ще се изпарят? Къде ще отидат?

Мислили, мислили дълго, след което, като не измислили нищо, решили да разгледат колекцията. А колекцията си я бивало. Имало всякакви квадратни плочки с разни знаци, кръстчета, квадратчета, разни триъгълничета. Те въобще нищо не разбирали от тези знаци, но им било приятно да ги гледат. Действали им успокоително и сякаш отдалеч познато.

Най-накрая Отворко казал:

– На мен тези находки ми харесват.

Другите рекли:

– И на нас.

И Отворко:

– Тогава най-естествено е просто да си ги вземем.

Душко го погледнал напълно смаян.

– Отворко, понякога си мисля, че както грамофонът прескача на надраскано, и на тебе нещо ти прескача вътре. Как ти хрумна да си ги вземем? Ти представяш ли си какво ще стане? Ще се появим по всички световни телевизионни канали. На първа страница ще показват: „Малки престъпничета, които се опитват да плячкосат музей, подведени сигурно от някоя разбойническа банда“. До края на живота си няма да можем да се изчистим от срама.

Отворко рекъл:

– Заради тебе го казах, бе, за да те проверя колко дълго време ще говориш. Ама тоя път вече съвсем ми счупи рекорда – петминутно изречение без поемане на дъх.

Отворко обаче погледнал леко хитро и добавил:

– Ама докато седеше и се задъхваше, да ти кажа, аз съвсем сериозно си мислех, че трябва да си ги вземем.

Душко леко се зачервил, но Отворко казал:

– Като ги снимаме, бе, като ги снимаме! Разрешено е, питах. Можем да си ги снимаме с телефоните и после вкъщи на спокойствие да си ги разглеждаме и да си ги сравняваме. Може да ги сравняваме с другите знаци, да открием кои са еднакви с еврейските, да открием кои са еднакви с Линеар А (това е от критската цивилизация), да открием кои са еднакви с йероглифите. А може да открием и общите с глаголицата. Нали знаете, че глаголицата е направена точно като са ползвани и тия знаци?

Всяко от децата извадило телефона и като почнало едно щракане: кой снимал азбука, кой снимал на Буболечо задния джоб на дънките, кой къде снимал не било ясно, но големи неща се наснимали. Изложба можело да се направи на най-причудливите снимки. Имало всичко снимано – от тавана до пожарния кран.

Децата, доволни от археологическата си дейност, тръгнали. Отишли при дядото на Жожко, който вече бил леко притеснен, след като уредничката на музея лично дошла да му се накара какви деца е довел тука и това да не било панаир, и той какво се бил разположил като пет пари в кесия до входа, без да следи децата, ами целият музей бил станал на крак, за да седи и да опази историческите ценности.

Дядото бил много засегнат, защото знаел, че неговите деца били много кротки и по никакъв начин не били способни да притеснят някакъв музеен експонат, камо ли пък уредничка, и се опитал да обясни, че става въпрос за други деца. А тя казала:

– Господине, тука на три дни влиза един човек. Надали ще сбъркаме единствените, влезли в музея, с някакви, дето не са влизали.

Както и да е, качили се на едно такси, търкаляли се вътре като папагали, цвърчали, пищяли, направили всички неща, дето правят папагалите в една клетка – ако се сещате за какво намеквам, – и пристигнали.

Обаче били много нетърпеливи. Измили си ръцете, хапнали малко и решили да свалят снимките. За съжаление, това отнело много време. Обаче, когато накрая подредили снимките на символите, уцелени по-скоро случайно между другите снимки, решили да потърсят в интернет, за да видят какво всъщност са извадили. Търсили, търсили из интернет, търсили, търсили, докато станали очите им като на оксиженисти, които дълго време са заварявали, без да си сложат предпазната маска.

В тоя момент влязла майката на Душко. Тя принципно била добра жена, от всички била най-добрата. Не като майката на Отворко, която се карала, когато децата дори леко сбърквали нещо.

Не и като майката на Бонбончо, която постоянно била заета с някакви интересни неща и им намирала работа и ги карала да правят разни чудновати дейности.

Не, майката на Душко била различна от другите майки. По нищо не приличала и на майката на Буболечо-Клечо, която постоянно сервирала салатки, супички, люти чушчици, лютенички, манджички, десертчета, тортички, шоколадчета, сокчета, винце и други разни работи, крайно неподходящи за деца. Тя била толкова заета да сервира, че през цялото време не можела да разбере има ли деца, няма ли.

И така, майката на Душко, както споменах, била различна майка. Дори не била като майката на Жожката, която постоянно карала ролери или играела тенис на корт в хола, или пък вдигала гири, или правела лицеви опори, или въртяла колело, или тичала по една пътека.

Не, тя била различна. Тя дори можела да ги закара до Олимпия, ако те я помолели в случай на нужда.

Но дори майката на Душко понякога ставала тъмна като облак, когато видела детските очи червени. Тя се хванала за кръста, погледнала ги строго и настанала тягостна тишина. Искала да започне да им се кара, ама нали била майка на Послушко, а не на Отворко, сърце не ѝ давало.

Децата виновно се опитвали да изключат компютъра в движение, да изтръгнат контакта му с крак. Всеки пробвал различна техника: кой да изключи монитора, кой компютъра, кой щепсела от контакта, кой да изскубне мишката – кой каквото можел се опитвал да направи там, че да не си личи откъде били тези червени очи, но неуспешно. Освен че мониторът политнал и се наложило Буболечо-Клечо с тяло да го предпази от разбиване, след което си дръннал дупето и шкембето на пода.

Както и да е, станало ясно, че трябвало да има разговор. Децата, както се досещате, избутали лека-полека напред, кого мислите... Душко! Нали си му била майка, да се оправял.

Всички се скрили отзад в една редица, все едно щели да играят на някоя игра, ама нà! Някои стърчали малко повече настрани, някои нависоко. Най-накрая Душко аха да се осмели, отзад Буболечо-Клечо го ощипал силно и Душко казал:

– Ох! Мамо!

Майката попитала:

– Какво?

След което последвало второ ощипване и се чуло:

– Ах! Мамо!

А майката:

– Душко, защо са ви такива очите?

След което последвало ръгване в ребрата и се чуло:

– О!

– Какво „О!“?

И тогава настанало едно настъпване от Буболечо-Клечо по крака на Душко, след което той казал:

– Ай-ай-ай-ай! – и заподскачал към майка си, метнал се на врата ѝ и айкал.

Майката решила, че той иска да ѝ се извини, а него просто така го болял кракът, че бил готов да се увеси като маймуна на клон на каквото и да било пред него, само да му мине.

Майката гушнала Душко.

– Кажи бе, маменце, как успяхте да ги направите тия червени очи? Как бе, милички? Нали сте ми приятели, нали сме се разбрали колко е опасно с тоя компютър? Защо не отидете сред природата, в някой музей? Нещо в главата да ви влезе. Ами все на компютъра…

И в този момент Отворко изскочил от индианската нишка и казал:

– Бяхме в музей! Развихме главата! Напълнихме я с нови знания! Знаем страшно много неща.

Майката била малко изненадана, а Жожо добавил:

– Моят дядо ни придружи, докато ни преследваше вътре, а… – и замлъкнал леко. Точно щял да каже, че охраната на музея ги преследвала, ама се усетил, че това не било подходящо обяснение, и спрял някъде дотам.

Буболечо-Клечо, за да замаже работата, се наложило да каже:

– Дори глинените съдове разгледахме! Дори менчетата! Можем да ви обясним как да си сготвите по самобитен начин на полянка храна, да си направите огнище и огън. И дори можем да ви го изядем сготвеното.

Душко погледнал майка си и казал:

– Мамо, намерихме безценни съкровища. Не ги дават по телевизията и ги държат в тайна, незнайно защо. Но из цяла България, във всичките исторически музеи, имало още и още такива от преди 8500 години. Когато никъде по света, на цялата Земя не е имало цивилизация, точно тук, където ние живеем сега, е имало цивилизация. Нещо се е случило с тия хора, нещо е станало, защото те просто са си тръгнали. В музея пишеше, че някакви седем звезди – Плеядите – като се подредили в редица, и станало такова нещо. Пишеше и че те били от съзвездието Орион, ама не стана ясно какво значи това.

Майката се замислила.

– Чувала съм древни легенди, че имало такива хора. Те се били качили да живеят на Земята, понеже на света отгоре били дошли да живеят сенките. После си отишли отдолу. Тези хора били чисти души и на всяко поколение изпращали горе по един пратеник, за да помогне на сенките да станат чисти души като тях и да слязат при тях. Ама на хората, като им дойдел някой просветлен да им помага, пък вземели, за по-лесно, да го убият. И хич нямало напредък. А в скоро време отново май Плеядите ще се подредят и това, дето е отдолу, ще стане отгоре, а това отгоре – отдолу. И ще се обърка работата за невежите. Опитват се да ни помогнат. Ама ние сме обзети много от страхове. Не ми е съвсем ясно.

Отворко попитал:

– Е, кой пък я разказа тая легенда?

Майката отговорила:

– Не си спомням. Тя е много стара легенда. То не се знае дали въобще е истина.

Душко казал:

– Аз пък четох, че Орфей, когато имал любима жена – Евридика, а тя не знам защо отишла в Подземното царство при бог Хадес, също решил да отиде в Подземното царство и да се моли да се спаси неговата Евридика. И той слязъл през Дяволското гърло, през пещерата Дяволското гърло. Тая, дето цяла река влиза в нея с всичките трупи, дънери, боклуци, мъртви животни и се изсипва с грохот надолу, хиляди метри, и никъде в България тези неща не излизат. Били влезли в Дяволското гърло преди 30 години двама души. Слизали надолу и открили, че има поредни водопади, а след тях имало сифон, който всмуквал водата надолу. Но там те умрели и никой досега не е посмял да влезе вътре отново. Оттам Орфей бил слязъл в Подземното царство, при сенките-души, и оттам той излязъл. Той се е върнал от Царството на сенките и е донесъл знания, мъдрост и грижа за хората.

Децата видели, че вече били баламосали майката на Душко и тя била забравила защо им се е карала, та решили да ѝ се изнесат на пръсти и да отидат на гости на една друга майка, тази на Буболечо-Клечо, която можела да помогне за възстановяването на душевните им сили след причиненото стресиране.

Децата леко стъпвали и хоп! – попаднали в света на мистериите на майката на Буболечо-Клечо. От третия етаж миришело силно на ванилия и други аромати. И така, докато стигнали до апартамента на Буболечо-Клечо, на всичките сълзи им потекли от многото мерудии и подправки, които ухаели из целия блок.

Отворко рекъл:

– Как не са ви изгонили още, бе? Защо ви търпят?

А Бонбончо:

– Сигурно защото отдавна живеят в света на противогазите и хич не забелязват. Само стъклата им се изпотяват от тия подправки и трябва да си ги бършат с парцалче.

Буболечо-Клечо ги погледнал спокойно.

– Аз мога и сам да си го ям, не че държа да го споделям с още четирима, така че помислете.

Жожо сложил ръка на рамото му.

– Айде стига, бе, стига се заяжда! Айде давай на манджата да ходим, че целият свят ми е черен, нямам сили вече. Ще взема да стана един дроб и аз като вас, да не мога да мръдна.

Звъннали на вратата, а там грейнало лицето на майката на Буболечо-Клечо, която казала:

– Влизайте, влизайте, малки палачинчици! Влизайте, малки мармаладчета! Влизайте, малки шоколадчета!

Душко рекъл:

– Пу! аз да съм шоколадчето! Поне ще съм си отделно. Че палачинката трябва да се намаже със сладко и после да се навие на руло, та хич не ща някой да ме маже на някой друг и да ме навива на руло. Пу! съм шоколадчето!

Всички го погледнали неразбиращо.

– То това е метафора, бе! Тя не че си мисли, че си шоколад.

И Душко въздъхнал.

– Ама чакайте сега, аз не съм Отворко? Аз съм Душко. Все пак се очаква да съм и умен. Каква пак стана?

Отворко напълно спонтанно фраснал една на Душко, а той седнал на земята и ревнал. Децата много се възмутили.

– Отворко, ние сме приятели и не се фраскаме един друг ей така, щото някой ти е казал, че всъщност може би си малко по-глупав.

Отворко така се бил разпенил и зачервил, че добре, че се появила майката на Буболечо-Клечо с един димящ кекс, поръсен с пудра захар, който така замаял главите на децата, че те автоматично започнали да ядат. По едно време Отворко казал:

– Душко, извинявай! То това беше все едно с комар да се бия. Сега виждам, че си леко осакатен и размазан, но не съм искал. Не се сърди! Няма повече да те млатя така. Ти си ми приятел. Прости ми.

Буболечо-Клечо рекъл:

– Какво го млатиш, бе? Ти само го фрасна веднъж. Искаш ли да ти покажа какво значи да млатиш някого?

А Отворко:

– Не.

Буболечо-Клечо го погледнал строго.

– Добре. Ако пробваш още веднъж да удариш някого, да знаеш, че ще ти разкажа и покажа как става млатенето.

Отворко дъвчел кекс и говорел:

– Ай стига сте били толкова злопаметни! Фраснах му една, щото ми каза, че съм тъпанар.

Душко изхлипал:

– Не съм ти казал, че си тъпанар. Казах само, че все пак аз съм Душко. Нали се очаква да съм умен, да съм добър! А какво стана – станах и бит.

Жожо му се усмихнал дружелюбно.

– Айде да не преувеличаваш сега! Бит е, ако те хванем тука и те разкостим. Фраснал те е – фраснал те е! Виж, че съжалява, извинява се.

Отворко отишъл отново и казал:

– Душко, ти си толкова добричък, че ми е много мъчно, че те ударих. Виж, ако беше Жожо, може да си го удрям, да си го удрям… Нямаше да ми е толкова мъчно, щото той е държелив. Ама то ти душа под наем носиш – като те бутне човек с пръст, ще се разпаднеш.

Душко избърсал нос.

– Я стига, бе! Аз съм мъж! Ако искаш да знаеш, и аз мога да ти ударя една.

Отворко му подал ново парче кекс.

– Е, по-добре не се хаби.

Сдобрили се. Душко му простил, а пък на Отворко му станало мъчно, щото той толкова малко приятели имал – как въобще му било хрумнало да вземе да удари такова човече като Душко, дето било добро, добро същество. Покаял се, помолил се наум за прошка и приключили с кексчето.

Майката била направила сокчета, айрянчета, други напитчици – разни с лед, разни топли, разни във високи чаши, разни в средни чаши, в кани. Въобще производството кипяло, все едно щяло да се изхранва стадо бизони. Но тъй като бизони нямало, а имало само пет невръстни деца, то те се налагало да свършат работата на бизоните, омазани до ушите.

А майката на Буболечо-Клечо толкова била щастлива, че имало кой да яде, толкова била щастлива, че имало на кого да готви, че не спирала да произвежда. Била се превърнала в някакъв уред за производство на всякакви вкусотии. Децата се задръстили от храна. Вирнали кореми като много бременни жени, чак задъхани, подпрели си ръцете върху коремите и казали:

– Трябва да се спасяваме оттук, иначе ще се погубим! Млади ще си загинем, затиснати от храна. Трябва да излезем навън, сред природата, да потичаме, да се подвижим.

Всички погледнали Жожко и попитали:

– Къде ли е майка ти? О, как ни трябва!

Жожо звъннал по телефона и казал:

– Мамо, мамо, имаме нужда да ни помогнеш!

В тоя момент се чули изстрели: „Па-па-па!“. Всички деца замръзнали, а Жожо ги погледнал.

– На курс по стрелба е, спокойно.

Чул се отново гласът на майката:

– Къде си?

А той:

– При майката на Буболечо-Клечо.

В тоя момент се чули още десет изстрела: „Па-па-па!“.

– Е, как можахте да го направите? Сега с какво да ви изкарвам, с Бърза помощ ли? Идвам! – И затворила телефона.

След 10 минути на вратата се звъннало. Майката на Жожо била заедно с отбора по стрелба. Всичките мъже, строени в редица, били готови да изнасят задръстените от храна детски телца и да им помогнат да обикалят около блока и ако могат с бъркане с пръст в устата да повърнат това, което са успели да глътнат като гъски. Били въоръжени със салфетки, вода, търпение и добри сърца.

Децата така или иначе не можели да ходят, затова директно всеки си взимал по едно дете под мишница, но леко го притискал за корема с тайната надежда, че ще успее да повърне в синята кофа, която му били закачили на врата междувременно.

Някои успели, някои – по-трудно. В крайна сметка всички завършили най-накрая с едни дълги, продължителни и звучни повръщания, в които изкарвали такива количества несмляна храна – като цели картофи пържени, цели парчета месо, – все едно нямали зъби. Майката на Жожо казала:

– Ей, вас челюстите ви мързи да движите, докато ядете, какво остава за един истински спорт! Я сред природата след мен с маршова стъпка!

Буболечо-Клечо само погледнал и казал:

– Е, сега ни разката!

И така, на децата, заобиколени от майката на Жожко и няколко професионални стрелци, които вървели след тях, им се наложило да се насочат към следващата сцена на нашето действие – бурните, красиви поляни в планината, на които се очаквало те да спортуват, да се движат, да тичат, да дишат и какво ли още не.