P13

Имало четирима приятели – Душко, Бонбончо, Отворко и Жожко, и те кротко си говорели.

– Еее, нещо много сме се отпуснали – казал Бонбончо.

– Отпуснали, отпуснали, направо шкембаци и гъзаци сме отпрали – измърморил Отворко.

– Аа, недейте така да приказвате! Много сме си добре. Просто може би малко спорт ни трябва – намесил се Душко.

Жожо само това и чакал.

– Спорт, спорт, яко спорт! Сутрин – спорт, обед – спорт, вечер – спорт, повече тичане, повече скачане, мърдане и движение!

Децата рекли:

– Жоже, тебе и цял ден на спорт да те оставят, все няма да ти стигне, тъй че… А и ти какво толкова имаш да му спортуваш?

Жожинката бил във вихъра си.

– Вижте ми бицепсите, вижте трицепсите – имам нужда от още подобрения! Трябва да се спортува, имам нужда от доста по-добра физическа подготовка.

Така си говорели децата ден след ден, докато една сутрин Душко рекъл:

– Предлагам ви да се запишем на спорт.

Жожо веднага бил готов.

– Записваме се на лека атлетика.

Другите го погледнали и се чуло:

– Ми добре.

Отишли те, намерили на стадиона треньор по лека атлетика. Той казал:

– Дайте да видим сега, момчета, в какво сте добри. – Подредил ги на стартовата линия и викнал: – Готови! Старт! Бум!

И като хукнали тия ми ти деца! Жожко тичал – не можел никой да го стигне. Направил една обиколка, настигнал другите, задминал ги и финиширал. Треньорът седял, гледал смаян и казал:

– Ти откъде се взе? Какъв си? Извънземен ли си? Как го направи това?

Жожката бил в свои води.

– Ми аз все бързам и така съм се научил все по-бързо да бързам.

Треньорът бил наистина смаян. Погледнал другите деца. Те наистина много бързо си тичали, Бонбончо особено, Отворко също, но за сравнение с Жожи било невъзможно да се говори. Треньорът сменил темата.

– Добре. А я да ви видя как сте на скачане.

Вдигнал една летва, за да провери какви резултати ще имат на скок височина. Тръгнал Душко към летвата с намерение да я прескочи. Стигнал до нея, забил пети в земята и рекъл:

– А, хич не се хвърлям!

Тръгнал Отворко след това. Тичал, тичал, тичал, метнал се право в летвата и си ударил главата. Като взел да говори едни странни работи, треньорът го хванал за ухото и го извел извън стадиона да се попроветри.

Дошъл ред на Жожката. Той се засилил, ама щото много бързал, подминал летвата, подскочил и понеже там вече нямало дюшек, паднал на земята.

Треньорът много се притеснил, защото такъв талант в тичането щял да вземе да се повреди от един скок. Бил категоричен:

– Жожка, скоковете вече са ти забранени.

Дошъл ред на Бонбончо. А той нали бил пъргавичък и палавичък, нали това му била специалността – да си подскача като пружинка – фрас!, скок! Треньорът го гледал и извикал:

– Браво, момче! Да вдигнем ли още летвата?

Бонбончо бил готов.

– Да, ама с един метър я вдигни, че тия са ми бебешки. Тия ги скачах още докато мама се опитваше да ми крие млякото в най-горния шкаф.

Треньорът го погледнал предпазливо.

– Не, ще вдигнем само с 20 сантиметра.

Бонбончо настоявал:

– Ама няма смисъл, в детските години си ги подскачахме тия.

Треньорът се съгласил.

– Добре, айде да те видим! То няма много какво да стане, нали отзад има дюшек – и я вдигнал с цял метър.

Бонбончо се засилил и като елен се метнал отгоре, прелетял го, паднал на дупе, изтупал се. Треньорът гледал.

– Боже, и ти! Ама вие да не сте всичките някакви… Откъде сте се взели, деца?! Чудел се треньорът какво се случва, маел се и не разбирал.

Плеснал с ръце и казал:

– Оо, ти си само за висок скок! Точно тука трябва да те оставим.

А извън стадиона се носели разни викове, крясъци и коментари.

Треньорът завел децата и им показал.

– Вижте, имаме и други дисциплини – хвърляне на гюле, мятане на копие, бягане с препятствия. Тука, на стадиона, има дори и шах.

Душко веднага вдигнал ръка.

– Е, тоя спорт е за мене! Я ме водете там да спортувам.

Бонбончо се закискал.

– Е, големи мускули ще направиш с шаха! Така ще ти се нагънат мускулите от седене, особено на дупето…

Душко отстоявал решението си.

– Всеки да си спортува това, в което е добър. Аз предпочитам шах да спортувам.

Треньорът завел децата на шах. Жожката много не гледал другите деца какви фигури местят и такива ходове правел, че и неговите падали, и чуждите падали, обявявал си шах – работата не вървяла на добре.

Треньорът го потупал по рамото.

– По-добре да си тичаш ти, Жоже.

Седнал Бонбончо. А той нали бил по номерата – хем играел шах, ама от време на време скривал някоя фигура на противника си, връщал някоя своя или пък си измислял правила. Треньорът се хванал за главата.

– Не, не, не, Бонбончо, ти по-добре само да си скачаш.

Седнал Душко. За няколко хода победил първия противник, после втория, после третия, после учителя по шах, после треньора, който ги довел, и като нямало вече кого да бие, леко озадачен се огледал и попитал:

– Е, това ли ми беше тренировката?

Треньорът се държал за главата.

– Леле, ама и ти откъде се взе?!

А отвън на стадиона крясъци и коментари се носели. За всички деца имало спорт, само за Отворко нямало. Децата обаче били приятели на Отворко и се застъпили за него.

– Господине, ние сме дошли с Отворко, той ни е приятел и ако не го пуснете на стадиона, ние няма да тренираме при вас.

Треньорът бил притеснен.

– Ама как да го пуснем?! Той такава уста има, че тя изобщо не се затваря!

Душко имал идея.

– Ми що не го направите коментатор? Ще седи и ще коментира, при условие че говори само прилични думи.

Треньорът се чудел.

• Е, че той знае ли прилични думи въобще?

А отвън се разнасяла такава реч – да ти се изчервят ушите и отвън, и отвътре.

Душко рекъл:

– По принцип съм го чувал, господине, да говори и прилично. Просто трябва да има мотивация. Ако го назначите на длъжността коментатор и той повярва, че наистина е важен, съм сигурен, че много ще се старае и ще намира синоними на ония думи, дето основно използва! – А отвън не спирали виковете, през няколко квартала се споменавал треньорът по начин, недостоен да се преразкаже.

Треньорът мислил, мислил, мислил, но видял в погледите на децата решителност и разбрал, че не може да остави работата току-така. Излязъл отвън и виковете спрели. След това викал треньорът. След това викал Отворко. След това децата излезли и Отворко и треньорът, като ги видели, че си тръгват, нещо си казали на ухо, стиснали си ръцете и Отворко, наперен и важен, заявил:

– След мене, спортисти! Аз съм вашият коментатор. Ще започвате тренировката, след като съм ви дал знак и съм подготвен, за да осведомявам всички на стадиона и около него как се движи спортната дейност.

Трите деца били напълно смаяни: първо от думите, които използвал, след това от тона му. Погледнали треньора и решили, че явно нещо ще се случва.

Върнали се отново на стадиона. Отворко седнал доволен, загледал се сериозно и казал:

• Уважаеми слушатели, днес е изключителен ден! Феноменалният атлет, невероятното чудо на природата, божественият Жожо ще ви покаже как се прави спринт. Готови! Старт! Бум!

Жожо го погледнал и рекъл:

– Чакай сега, това „Готови! Старт! Бум!“ не беше ли на треньора?

Отворко се зачервил и аха! да почне, погледнал треньора и казал:

– Да, на треньора беше. – Обърнал се, оправил си косата и започнал отначало: – Уважаеми слушатели!

Изрецитирал цялата си реплика и треньорът добавил:

– Айде, Жожо, сега да те видим дали можеш да тичаш за издръжливост.

Жожо рекъл:

– Какво значи за издръжливост?

Треньорът му обяснил:

– Тичаш съвсем лекичко, бавничко, но целта е да направиш повече обиколки на стадиона.

Жожо не бил сигурен, че разбира целта.

– Колко? Сто?

Треньорът уточнил:

– Не, не – пет, шест, абе колкото издържиш.

Жожо пак попитал:

– Как така пет-шест? Колкото издържа или пет-шест?

Треньорът повдигнал рамене.

– Добре де, ако не можеш пет-шест, и три направи, стадионът е голям, нали.

Жожо го гледал, гледал, решил, че на треньора нещо му е уморено, и помолил:

– Добре. Ама все пак ми кажете кога да спра.

Треньорът отговорил:

– Ами… като се умориш.

Жожо настоявал:

– По-добре вие ми кажете кога да спра.

Треньорът рекъл:

– Айде, ще те видим.

И като почнал тоя Жожо – първа обиколка, втора обиколка, десета обиколка, петнайсета обиколка, двайсета обиколка, трийсета обиколка, четирийсета обиколка, сто и пета обиколка, сто и десета обиколка.

На всички чак свят им се завил. Двете деца – Душко и Бонбончо – легнали на пейките и захъркали юнашки. Жожката бодро тичал, подскачал и се носел в галоп, а треньорът само слагал чертички и не можел да повярва на това, което вижда.

Първо казал: „Роден спринтьор!“, после „Роден атлет!“, после казал: „Роден маратонец!“, после казал: „Ами че то и маратонците толкова не тичат!“. Почнал да се чуди какво да прави, а Жожката нямал никакви симптоми да се уморява.

Минали няколко часа. Жожката тичал, децата спели, Отворко коментирал, треньорът записвал броя на обиколките. По едно време Душко се събудил, отишъл при треньора и запитал:

– И сега ние какъв спорт правим? Аз няма с кого да играя на шах! Аз съм дошъл да играя шах. Искам си шаха!

Треньорът му дал напътствия:

– Ами добре. Понеже с тебе така и така не може да се играе, изпрати коментатора да отиде в счетоводството и да ви дадат един лаптоп. Той със сигурност ще се справи. Пуснете на компютъра да играеш шах, щото него може би по-трудно ще го биеш.

Душко си разсъждавал на глас:

– Е, щом така ще става… Ами добре, айде, ще стоя тука да играя на шах и да броим обиколките на Жожо, щото той явно няма да свърши скоро.

Отворко, много доволен от това, че бил назначен на важната и отговорна длъжност „преговарящ за лаптопа“, се отправил с бавни крачки. Какво им говорил, какво им приказвал на тия хора, не било ясно, но се върнал след няколко минути с лаптоп в ръка, гордо хванал мишката и показал програмата за шах. Отишъл при Душко и рекъл:

– Дай да ти покажа как се играе шах! С компютър.

Душко нямал нищо против.

– Ми добре, щото тука не можеш да правиш магарии. Тука играеш наистина.

Отворко бил решителен.

– Аа, аз докато седях пред стадиона, вие сте се правили на шахматисти. Сега ще видиш ти истински шахматист.

Седнал той да играе. Естествено, компютърът бил много добре подготвен, измислял ходове, а Отворко тихичко стоял и му говорел:

– Тъпанар! Ще ти счупя екранчето! Внимавай какво правиш! Ще ти извадя процесора! Ще ти сипя сок в клавиатурата!

Душко видял, че работата за лаптопа върви на зле, и му посочил треньора.

– Отворко, Жожо има нужда от спешни коментари. Бягай да коментираш!

Отворко веднага влязъл в длъжност, застанал по средата на игрището и започнал да коментира как победоносно Жожката тичал, докато на треньора вече му се виело свят и дори бил леко слънчасал. През това време Душко взел компютъра и прошепнал:

– Приятелю, спукана ти е работата!

И като се почнали с компютъра: веднъж Душко го бие, веднъж компютърът го бие. Изпотили се очилцата на Душко – не бил свикнал някой така да му се опъва на шах. Айде пак Душко го бори, мъчи, най-накрая докарат до пат! Душко се препотил.

– Ей, компютре, ще те дам на Отворко, внимавай!

През това време Бонбончо станал нервен и попитал:

– Е, каква е сега тази работа? Всички си имат занимание, аз само стоя тука и лежа. И какви мускули ще направя, какъв спортист ще стана?

Треньорът се тюхкал:

– Ми то това не спира! Като робот търчи вече часове! Аз даже нямам време да му кажа да спре, щото не ме чува, направо си профучава.

Бонбончо пак си питал:

– Е, аз к’во да правя? Нали трябваше да скачам? Давайте да скачам нещо!

Треньорът разсеяно посочил.

– Ами то тук има нагласено само за овчарски скок. Ако искаш овчарски скок, ама то не може всъщност да е овчарски, щото няма треньор да ти обясни.

В това време вече Бонбончо се бил засилил, бил хванал един голям прът и търчал с бясна бързина да се мята. Треньорът викал:

– Не, не, спрете го! Това не е като скок на височина. Има си техника, как да се облегнеш на пръта, поне да уцелиш дюшека, да не скочиш в друга посока.

Но Бонбончо вече летял във въздуха като птица, разперила крила, пуснал тоягата, махал и се смеел, прелетял над пръта и паднал тържествено по нос отзад на дюшека. Това се оказало грешка: по принцип на дюшека не се падало по нос. Било добре на крака, по гръб, на дупе, но не и по нос.

Станал Бонбончо леко охлузен, със зачервено лице. Треньорът тичал, размахвайки ръце:

– Ама това го скачат възрастните! Как го направи?

Бонбончо се смеел.

– Като те гледам какъв си мъничък, няма да можеш да ми вдигнеш летвата на по-голяма височина, ама мога да си продължа с това летене. Няма да ти преча, нали? Много е приятно!

Треньорът не бил сигурен.

– Дете, внимавай! Това е много опасно.

Бонбончо му пренасочил вниманието.

– Брой му обиколките, че вече три си мина Жожката, докато разговаряш с мене.

Треньорът рекъл „Добре“ и започнал да брои. Отзад Душко бършел очилцата, отпред Бонбончо се засилвал и правел различни полети – полет на чайка, полет на гларус, полет на кондор, който само планира, полет на колибри с бързи и резки движения. Прелитал отгоре, отдолу, отстрани – отвсякъде.

Обаче вече нямало падане по очи. Имало падане като балерина, падане като каратист, падане като боксьор, падане като чистачка – правел всякакви падания, всеки път различно. Било като цяла пиеска – лети някакво пиле, ти познаваш точно кое е и после виждаш как представител на някоя професия пада. Имало и интересни падания – като възрастна дебела дама, като много пиян младеж, като крадец, който крие сирене в панталона си. И така, Бонбончо се забавлявал.

А Жожката си тичал ли, тичал. По едно време треньорът се присетил, че Жожо му бил поръчал да го спре по някое време, и в тоя миг закрещял:

– Спри, дете, спри! Спри веднага, спри! Спри, повече не мърдай! – при което и четирите деца замръзнали.

Заоглеждали се, чудейки се на кого ли говорел. Душко го гледал и си помислил: „Сега сигурно го е страх, че ще изгори компютърът, щото вече му е загрял процесорът от мене“.

Бонбончо казал:

– Сигурно е заради полета на колибри, в който махах толкова бързо, че се е притеснил да не ми изскочи някоя става.

Жожката рекъл:

– Тоя пък се сети най-накрая да ми каже да спра! Още малко и щях да се напикая.

А Отворко коментирал ли, коментирал.

Треньорът отишъл при Жожо и му занареждал:

– Момче, ти си и спринтьор, и маратонец, и всичко! За всичките бягания мога да те включа.

Жожо подскачал намясто.

– Можеш, можеш, ама ако сложиш химическа тоалетна по средата на стадиона.

Треньорът го погледнал и казал:

– Аа, добре, ще сложим, ама за какво ти е?

Жожо имал вече мокро петънце отпред на панталончето и затова му отвърнал:

– Айде да не ти показвам с подробности! Къде е тоалетната?

И треньорът, както му сочел накъде е, видял само прахта изпод маратонките на Жожката.

Възрастният мъж отишъл да провери какво се случва с шаха. Забелязал, че тая програма май не вършела много работа, и си казал, че явно трябвало занапред да смени компютъра с по-мощен и програмите за шах с по-добри. След това видял летящия сокол Бонбончо как доволно в радост прелитал височини, които възрастните не достигали, хванал се за главата и казал на децата, че ще ходи да си почива, а те на другия ден да дойдат при него на тренировка.

И така, дечицата щастливо се прибрали в къщите си, за да показват новите си мускули: кой на ръцете, кой на езика, кой в мозъка.