P11

Една сутрин дори и в подредената програма на Душко се случила изненада. Както си спял, изведнъж чул страшен шум. Ту-ту-ту-ту-тууу! Душко не знаел сънува ли, не сънува ли, обаче шумът продължил. Ту-ту-ту-ту-тууу! Ставал все по-силен. По едно време Душко седнал в креватчето и взел да търка сънено с ръчички очи.

Навън било тъмно като в рог, носел се странен звук. Душко нищо не виждал. Изведнъж всичко му се сторило някак различно – къде ли се бил събудил? Взел да се чуди. Тръгнал да се изправя и изведнъж си фраснал главата в нещо. И тогава чак се сетил, че е на детски лагер, а това, в което си фраснал главата, било леглото на Отворко-Мърморко, който спял над него.

Целият лагер се тресял от този звук. Ту-ту-ту-ту-тууу! Изведнъж Душко видял, че много дечица, облечени в спортни екипи, се подреждали на плаца по средата. А Душко не знаел какво да прави. Отворил вратата, навън едно студено, ау!, и бързо я затворил. Отишъл на прозореца и що да види: децата се подреждали в редици. Запалил лампата и казал:

– Приятели, ставайте! Става нещо! Бързо, бързо, приятели!

В този момент една възглавница го уцелила отгоре. Това бил Бонбончо-Фотончо.

– Млъкниии!

В тоя момент втора възглавница го ударила отгоре. Това бил Отворко-Мърморко.

– Абе, тъпанар, какво правиш, бе? Ти луд ли си, виж, че навънка е тъмно!

Душко, скрит зад двете възглавници, обаче не спирал да вика:

– Ставайте, ставайте, нещо става! Ще вземат да ни накажат! Ставайте! Вижте, другите излизат!

В този момент Жожето се събудил. Погледнал и забелязал, че вярно – навън нещо ставало… и газ! на плаца по гащи и бос. Изведнъж отвън се чул силен смях. Целият плац се смеел. Отворко рекъл:

– Абе, к’во става, бе? Да няма цирк навънка?

Душко обяснил:

– Няма цирк. Жожо се опитва да играе гимнастика гол.

Бонбончо слязъл и казал:

– Леле, какво става?

Душко посочил.

– Ами изпуснахме Жожката.

– Нищо, точно така ще имаме малко повече време.

Почнали да си търсят екипите: кой намерил блуза, кой гащи, кой с една гуменка, кой с две гуменки… И с един чорап, с два чорапа, бързо изтичали на плаца, ала не знаели къде да се подредят. А Жожката ентусиазирано размахвал ръце, радвал всички и много щастлив правел гимнастика. Само дето му било малко по-бързо темпото и правел по две-три упражнения повече, отколкото господинът отпред показвал.

Душко и другите се включили ни в клин, ни в ръкав, ни в редица – просто застанали като изсипани на плаца и взели да си размахват ръцете. Тогава дошла една дебеличка госпожа със свирка, хванала ги за ушите, извела ги отпред, подредила ги в линията, за която по-късно те разбрали, че била линията на наказаните, и им обяснила да започват да правят лицеви опори. Ама те нали били мънички и айде – една лицева, две лицеви, три лицеви, а тя свиркала със свирката, четири лицеви – и взели да окапват.

В този момент друга дебела госпожа със свирка довела и Жожо при тях. Като застанал отпред босичък милият, предизвикал още по-голяма радост в душите на децата. Те взели да пляскат силно, но свирките се разсвирили и се наложило всички да си се смеят тихичко и да продължат да си правят гимнастиката.

А на нашите трима другари, като паднали на земята вече напълно изтощени от лицевите, им се наложило да започнат да правят коремни. И те си правили коремни и лицеви цял час сутринта. Жожи не ги и усетил. Така разбрали, че в лагера имало правила и дневен ред: сутрин се ставало рано и се правела гимнастика. Но не толкова рано, в колкото часа Душко-Послушко ставал – в седем, ами още в пет и половина, когато навън е нощ.

Едва ходещи, полулазещи, кой на два крака, кой на три крака, кой на четири, се прибрали до къщичката. Влезли вътре и в този момент пак тръба изсвирила. Ту-ту-ру-ту-ту-тууу! Жожо се обърнал и газ!... обратно на плаца. Обаче там нямало никого. Въртял се, сукал се и рекъл:

• Абе, я да се обличам, че съвсем замръзнах!

Върнал се обратно, а Душко и другите се гледали.

– Ей, к’во да правим бе, хора? Пак ще ни опъват ушите, ама поне да знаем за к’во.

Отворко рекъл:

– Аре, бе, ще ни опъват ушите! Въобще няма да им се дам! Лягам и се завивам. – Качил се на кревата, завил се презглава и казал: – Мене ме нема!

Бонбончо-Фотончо също не бил доволен.

– Виж к’во, давай да им разбием схемата! Аз ти предлагам да вземем да обуваме плавниците и да се гмуркаме. Аз се потапям.

Бонбончо си сложил водолазния костюм и на заден ход, с плавниците, бавно тръгнал да пресича лагера и да се потапя. Душко обаче, какъвто бил примерен, се сетил.

– Абе, трябва някъде да е написан тоя дневен режим.

Огледали се и какво да видят – на вратата с големи букви пишело: „Дневен ред: 5.30 – ведрина; 6.30 – измиване и оправяне на креватчетата; 7 ч. – закуска“. Било вече седем без пет.

Душко дал газ – оправяй креватче, опъвай чаршафи, изтупвай, подреждай, обличай се, измивай се! В 7.00 бил застанал прав до креватчето, целият изчервен, припотен, едва дишащ.

И в този момент влязъл директорът на лагера с двама учители. Оказало се, че в 7.00 те минават през всяка една къщичка да проверят дали децата са измити, с чисти зъби, облечени, с оправени идеално кревати.

Носели стотинки и ги мятали по креватите. Ако стотинката подскочела, значи, креватът бил идеално изпънат. Ако стотинката кльопнела или потънела, или се изгубела безследно, вероятно въобще не бил оправен.

Влезли те в къщичката и се чуло едно ах!, ох!, хей! И тримата, които били дошли, не знаели къде се намират. Едната учителка казала:

– Какво става тука?

Душко, целият червен, мълчал.

Другата учителка казала:

– Къде са другите деца?

Душко мълчал. Директорът отишъл, хвърлил стотинката на леглото му, а тя аха! едва леко подскочила. Директорът го погледнал строго, огледал го как се е облякъл, забелязал, че зъбките му светят до бяло, и казал:

– Много хубаво си си измил зъбите, затова днес ще приемем, че леглото ти е оправено, но утре очаквам стотинката да подскочи по-нависоко.

Душко много притеснено кимнал.

Тогава обаче директорът смръщил вежди и добавил:

– Къде са другите деца?

В този момент забелязал издутината на горното легло. Леко дръпнал завивчицата и отдолу, свит на кълбо, с опулени очи, зяпал Отворко-Мърморко. Едната госпожа казала:

– Момченце, какво правиш?

Отворко, какъвто си бил, казал:

– Скатавам се.

Госпожата попитала:

– А забелязваш ли, че не ти се получава?

Отворко кимнал.

– Забелязвам, при това тройно.

Госпожата казала:

– Слез сега от леглото пред нас да се измиеш, да си оправиш кревата и една от нас ще те отведе днес да си прекараш деня в кухнята, за да миеш чинии.

Отворко рекъл:

– Само това ли мо’ете, бе? Аз мислех, че ще ми шибнете по един шамар и тримата, а то – чинии!

Директорът го погледнал строго.

– Ние може и с шамар да ти услужим, нямаме притеснения за това. Вашите родители са ни упълномощили, ако се наложи, и да ви посъветваме от време на време.

Отворко смръщил чело.

– Не мога да повервам, че наш’те са ти разрешили да ме биеш! Те самите не ме бият, па ти ще ме биеш!

Директорът му хванал ухото, повдигнал го внимателно, след това му казал:

– Така, като ме гледаш, дали имам притеснения какво ще се случи с ухото ти?

Отворко се развикал:

– Пусни ме, бе! Пусни ме, бе!

Директорът му обяснил:

– Ако искаш да те пусна, е по-добре да се съобразяваш с правилата в лагера.

Отворко размислил.

– С всичко ще се съобразявам, ей с’я ще го прочета, ще го науча наизуст, в пет и петнайсет ще съм на плаца, само ме пусни!

Директорът го пуснал бавно. Отворко имал едно голямо, червено, подуто ухо, което много бързо го накарало да си измие зъбите, да си оправи леглото, да си облече чисти дрехи и с големите си кръгли очи да се запъти към кухнята и да прекара целия ден, мислейки си за ухото, за чиниите и за това как всяка сутрин ще бъде пръв на плаца.

В този момент обаче директорът погледнал и видял връхлитащия Жожо – гол. Жожо, понеже не очаквал да има други хора, така се бил затичал, че гледал надолу и леко съборил едната учителка на земята, стъпил върху крака ѝ, после върху рамото ѝ и с мръсна газ се засилил към леглото с цел да си намери тениска.

Ровел той из багажа, заврян до главата в чантата, хвърлял дрехи назад във въздуха, обувки летели навсякъде, а той пъшкал и охкал:

• Къде ли са ми тениските, сигурно са най-отдолу!

И продължавали да летят из стаята четки, пасти и всякакви други неща, а Жожо ровел с навряна вътре глава и викал:

– Ей, най-отдолу, най-отдолу! О, айде, бе, айде!

Хоп! и по едно време извадил тениска. Нахлузил дупката за ръкава на главата си, пъхнал едната ръка, обаче било много трудно да успее да вкара и втората ръка. Мъчил, мъчил, въртял се, по едно време рекъл:

– Душко, абе я ела ми помогни, че тая тениска няма дупка, тука да ми изрежеш една!

В този момент се завъртял и какво да види: абсолютно смаяният директор, който не можел да повярва на гледката, с един чорап на главата и един панталон на рамото, една от учителките уцелена с паста за зъби в челото, а другата учителка все още лежала на земята и си разтърквала рамото. Жожо изпищял и казал:

– Кошмар! – и се скрил в тениската. След малко бавно подал главата през ръкава. – Не е кошмар! – И пак се скрил отново в тениската.

Директорът се обърнал към Душко и казал:

– Момченце, ти познаваш ли го това дете?

Душко кимнал.

– Той е мой приятел. Много е добър. Той е изключително интелигентен, много порядъчен и добронамерен. А скоростта му е твърде висока за някои възрастни хора и това им създава проблеми, но да знаете, че детето е добро и аз гарантирам за него.

И така Душко говорил още петнайсет минути, през които Жожо бил абсолютно потресен от това, което го очаква, а директорът се опитвал няколко пъти да го прекъсне, но Душко бил много словоохотлив и надълго и нашироко разяснил добрината на Жожо. Директорът не издържал.

– Момченце, ако още веднъж, когато се опитвам да те прекъсна, продължиш да говориш петнайсет минути, без да ми дадеш думата, ще се наложи да миеш чинии и ти.

Душко се усмихнал.

– Аз много хубаво мия чинии, господине. Всяка сутрин сервирам закуска на майка и татко, после отнасям купичките, сипвам по две капки веро…

И така аха! да почне да разказва още петнайсет минути. Директорът вдигнал един пръст пред устата си и казал:

– Шшшт! Тихо сега!

И Душко замлъкнал, а директорът се обърнал към Жожо.

– Ти разбираш ли, че цяла пожарна да дойде сега, не може да събере тия фойерверки от дрехи, които изстреля!

Жожи обяснил:

– Ама търсех си тениска!

А директорът казал:

– А сега колко време ще ти трябва, за да си подредиш багажа обратно?

Жожо свил рамене.

– Аа, аз тая работа не я мога, тая само мама я може! Ама нея я няма, тъй че ще трябва така да си остане.

Директорът погледнал леко с очи нагоре към чорапа, дето му седял на главата, и попитал:

– Ти мислиш ли, че той ще остане там?

Жожи предложил:

– Ами може леко да си тръснете главата и той ще си падне.

Директорът бил на друго мнение.

– Виж, аз вече един го изпратих от вашата стая в кухнята, дай да не ставате другари, че сигурно кухнята ще се срути! Бързо взимай да оправяш, ние ще те изчакаме.

Жожо плахо започнал:

– Господине, аз не съм много добър в тая работа, много съм бърз и ще ги събера, ама ще ги събера във вид, в който после няма да мога хич да си ги ползвам. Дали не е по-добре Душко да ми помогне, а аз после някаква негова работа ще свърша?

Директорът погледнал Душко, погледнал Жожето и видял разум в това предложение.

– Знаеш ли, така ми се струва, че е по-добре. Я ти да вземеш да свършиш една полезна работа! В близкото село има поща. Всеки ден ще носиш писмата и ще донасяш получените писма. Тъй като трябва да се тича дотам, като те гледам, ти си бърз, хем ще си изразходваш енергията, хем ще ни бъдеш пощальон.

Жожи станал един горд, един щастлив, чувствал се нужен! И казал:

– Господине, аз ще съм най-бързият пощальон! Мога по три пъти на ден да ви нося пощата, само да пишете писма!

Директорът попитал:

– Душко, ти съгласен ли си да му помогнеш?

А Душко започнал:

– Аз, както ви разказах, господине…

Директорът пак сложил пръст пред устата и погледнал въпросително.

– Шшшт! Да или не?

Душко кимнал и отвърнал:

– Да.

И така Душко започнал от невероятни места като лампите, корнизите, под креватите и други места да изважда разни предмети на Жожо, бавно да ги сгъва и да ги прибира. Успял да му помогне да си уцели ръкавите и главата, дал му дори панталонче с чорапи и обувки, а Жожо грабнал писмата и щастливо се понесъл към селото. Но не към това село, в което бил лагерът, а към съседното, както по-късно се разбрало, но това е друга история.

В този момент учителите си тръгнали, но се сетили, че все пак децата са четири, и видели как един водолаз бавно крачи към морето и уж се потапя. С широки крачки прекрачили плаца, настигнали детето и задали въпрос:

– Момченце, ти кое си?

А от шнорхела се чули неразбираеми звуци. Директорът се провикнал:

– Свали маската и шнорхела, ако обичаш, и се представи!

От шнорхела отново се разнесли неразбираеми звуци. И се чуло пляскане с плавник. Едната учителка взела свирката и свирнала. Тогава от шнорхела се чуло нещо като тръбене. И се плеснали двата плавника. Наложило се едната госпожа да се протегне, да извади шнорхела, лекичко да дръпне очилата и да ги пусне с плясък, така че да се чуе: шляп! В този момент Бонбончо-Фотончо викнал:

– Ау, боли, ма!

Госпожата любезно попитала:

– Ще разговаряш ли сега вече с нас? Как се казваш?

– Казвам се Бонбончо-Фотончо и се потапям.

Госпожата погледнала колегите си.

– Ще се наложи да те отпотопим!

Грабнала го през кръста, метнала го на рамо, защото никой нямал време да го чака с тези плавници да им крачи като рак на заден, занесла го в стаята и го пуснала в средата ѝ.

– Разопаковай се!

Бонбончо се съпротивлявал.

– Хич не ща!

Госпожата имала кратък въпрос.

– А искаш ли да си видиш екипчето до края на лагера?

Бонбончо веднага отговорил:

– Да, всеки ден.

Госпожата казала:

– Ами добре, аз сега ще го взема при мен да стои на сигурно, а ти, ако изпълняваш графика за дневния ред, аз ще ти го давам да го виждаш. А понякога дори и да го пипаш! А може дори и да го ползваш!

Бонбончо се натъжил.

– Много сте строги! Малко прекалени!

Директорът пояснил:

– За децата, които се скатават, има наказания.

Наложило се Бонбончо да се разопакова, да си оправи леглото, да си измие зъбите.

За съжаление обаче, закуската отдавна била свършила. Нашите приятели трябвало да изкарат леко гладни до обяд, но всички били много заети с разни работи: Отворко-Мърморко миел чинии, на Бонбончо-Фотончо му се наложило да помага в градината, Душко-Послушко все още откривал разни предмети на Жожето и си ги подреждал в шкафчето на специални купчинки с надписи, така че той лесно да си ги намира, а Жожо обикалял съседните села и се опитвал да прибира и изпраща пощата.

И така… приключенията продължили с обяда.