Posted on

P10

Приготовленията и настаняването в детския лагер на морето

Мястото едно и също, изживяванията – различни

Имало едно време малко момченце на име Душко. Добричко и сладко, то сутрин ставало, оправяло си креватчето, правело ведрина, обличало чисти дрешки, сресвало косата, миело зъбките, правело закуска на мама и татко, будело ги и след това с раничката на гръб отивало на училище.
Душко си имал приятели в класа – Бонбончо-Фотончо, Жожо и Отворко-Мърморко.
Свършила учебната година и класната им ръководителка казала:
– Деца, ще има летен лагер на морето. Кой иска да дойде?
Душко се изправил.
– Госпожо, аз съм упълномощен от моите родители сам да взимам решения и категорично смятам да посетя морето заедно с вас тази година.
Госпожата се усмихнала.
– Добре, Душко.
След това станал Отворко-Мърморко.
– К’во море? Къде ще е морето? Колко ще струва? Подозирам ви. Сигурно ще правите далавера, а? Няк’ви пари да изкарате! Не съм сигурен, че наш’те ще ме пуснат. Само като разберат каква ще е сумата! Оо, не, ще ме пратят сигурно с баба ми, за да излезе по-тънко. Не, не, не, аз надали ще дойда.
Седнал, а госпожата свела отговора си до „Добре“.
Станал Жожо.
– Госпожо, трябва да бързаме! Имам спешна работа – трябва да се прибера вкъщи да опаковам багажа. Айде, госпожа, довиждане!
И тръгнал да излиза от класната стая. Госпожата рекла:
– Чакай, Жоже, Жоже, спри, чакай! Ние след 2 седмици ще ходим на морето.
Жожи кимнал.
– Да, значи, трябва още повече да побързам!
Отворил вратата и изчезнал. Такъв си бил Жожо – все бързал за някъде.
Най-накрая станал Бонбончо-Фотончо. А той бил много палав, бил направо опасно палав! И казал:
– Госпожо!
Госпожата вече очаквала какво следва.
Бонбончо продължил:
– А дали може с акваланги да дойдем?
Госпожата попитала:
– Какви акваланги?
Бонбончо уточнил:
– Ами за гмуркане на морското дъно.
Госпожата не била съвсем наясно.
– Ами не съм сигурна, че може, Бонбончо.
Бонбончо имал идея.
– А ако си ги донесем нелегално и през нощта, в тъмното, ходим, докато вие уж спите, става ли да се договорим така?
Госпожата поклатила глава.
– Ами не става, Бонбончо.
Бонбончо казал:
– Добре, аз съм ви казал, а вие се правете, че не сте съгласна, и най-накрая ще стане работата.
Госпожата смъмрила Бонбончо.
И така, децата си отишли у дома с мисълта за морето.
На другия ден Душко станал пръв и казал:
– Госпожо, аз, както заявих, идвам на море. Татко се е чул с вас и ми остави паричките да ви ги дам.
Станал Мърморко.
– Абе, не знам к’во сте му разправяли на тоя моя баща вкъщи, ама направо не се издържа! Ей сега ми е дал пари тука да ме праща на лагер. Сигурно нещо много им приказвам напоследък и искат да си почиват. Ама горкò ви и на вас, като ви дойда на лагера! Айде, ето ви парите!
Госпожата му се усмихнала, поканила го да седне. Изправил се Жожо и започнал:
– Ето, нося парите. Всичко е опаковано, багажът е приготвен, готов съм да заминавам! В колко часа тръгваме?
Бръкнал в раницата и, естествено, парите ги нямало! Имало сложен плик с едно писмо, което било за баба му. Жожи се притеснил.
– Не знам защо съм взел писмото за баба ми! Ааа, парите сигурно съм изпратил на баба ми. О, това е проблем! Сега баба ми ще си помисли, че внучето ѝ много я обича и ѝ праща пари. Ами с к’во ще платим? Олеле!
Започнал да обикаля напред-назад.
– Моите лични спестявания няма да стигнат! Олеле!
И се въртял, въртял в кръг, по едно време спрял.
– Госпожо, тичам до баба ми да пресрещна писмото и да си взема парите обратно.
И изчезнал.
След това станал Бонбончо-Фотончо – обут с един плавник, с една обувка – и шляпайки с плавника към госпожата, погледнал я в очите, погледнал надолу към плавника, погледнал я в очите, подал плика с парите и седнал.
И децата вече били записани на лагер. Щастливи, те подготвяли багажчето си, за да ходят… всеки по различен начин.
Душенцето си бил извадил куфарче, сгъвал всяка блузка внимателно, надписал си комплекти за всеки ден. „Ден първи: чорапки, панталонче, гащички, тениска, суитшъртче“. След това трябвало да се сложи бележка „Ден втори“ и отново да се подредят същите неща. За всичките десет дни Душенцето си бил направил предварително подготвени комплекти, които да си отиват по цвят, така че той винаги да изглежда много добре. Сложил си различни шампоанчета, за да може да си мие косата, две различни четки за зъби, за да са му добре измити зъбите, пасти, обувки, джапанки и всякакви други важни неща.
Да видим какво станало с Отворко: той застанал в центъра на апартамента и взел да мрънка:
– Тоя багаж няма ли кой тука да го събира? Нали искате да ме избутате, да се махам, да ходя на море! Айде, избутайте ме поне докрай! Вземете напълнете куфарите и да се махам!
А майката и бащата на Отворко уверено му препоръчали:
– Отворко, ако обичаш, сам си приготви багажа! Вече си голямо момче, никой няма да ти го приготвя!
Отворко разправял:
– Що не ми дадете едно хиляда пари и к’вото ми трябва там, ще си купя! К’во ще му мъкна багаж! Там и гащи се продават, и чорапи се продават, и сапун се продава. Отивам с една хилядарка в джоба и кеф ми гащи, кеф ми чорапи, кеф ми к’вото ми се ще!
Майката погледнала спокойно Мърморко.
– Отворко, вземи си приготви багажа, и точка!
Отворко седял, мрънкал, дуднал, влачил, ритал, пускал, тъпкал, сядал върху куфара, после скачал върху куфара, за да го затвори. Най-накрая затворил някакви неясни като бройка и форма неща вътре и отишъл да си ляга.
При Жожо нещата били по-динамични. Куфарът се подреждал на всеки пет минути наново, Жожо го затварял, отнасял го до вратата, сядал и след пет минути отново тичал до вратата, взимал куфара, изсипвал го и го нареждал със съвсем нови неща. Отново го закарвал до вратата – и така цяла нощ. На сутринта бил капнал.
При Бонбончо-Фотончо нещата също вървели интересно. Един куфар за плавници, шнорхели, очила, специални кремове – подготвял се за гмуркането. Втори куфар: мрежи за лов на риба, въдици, плувки, тежести, харпуни, шапки, чадъри, плажни хавлии, кошници за уловената риба. Натъпкал всичко възможно в двата куфара, застанал доволен пред майка си и баща си и казал:
– Готов съм!
Бащата на Бонбончо попитал:
– Бонбончо, ти нудист ли ще си бе, тате?
Бонбончо не разбирал.
– Как нудист! Не!
Баща му посочил куфарите.
– Ама защо ме лъжеш? Аз те виждам, че си тръгнал към морето на нудистки плаж и тук седиш и ме баламосваш!
Бонбончо се опитвал да изясни ситуацията.
– Ама, тате, аз не съм нудист, няма на нудистки плаж! Ето, два куфара багаж съм приготвил.
Таткото предложил:
– Бонбончо, може ли да ги отвориш и ако само един чифт гащи намериш вътре да ми покажеш, ще ти повярвам, че не си тръгнал на нудистки плаж.
Бонбончо смутено отговорил:
– Ама не, тя, госпожата, няма да ни води на нудистки бе, тате!
Бащата вдигнал рамене.
– Аз сега ще ѝ звънна на госпожата, за да я питам къде точно ще ви води, защото това, което носиш в куфарите, много ме притеснява.
Бонбончо се усетил, че ако баща му се обади на госпожата, ще стане зле работата, и веднага съобразил.
– Тате, ама аз съм забравил третия куфар!
Бащата спрял.
– К’ъв трети куфар?
Бонбончо запружинирал намясто.
– Абе, един там. Чакай, я седни тука, я пий едно кафе! Ей сега едно кафенце да ти сипя! Ей тука ще го донеса да го видиш и него! Всичко има вътре, аз просто не съм го донесъл. Ей с’я ще го има и него!
Влязъл в стаята си и за една минута Бонбончо изсипал целия гардероб. Зимни, летни – каквито дрехи имало вътре, и след секунди се появил, ухилен до ушите, търкаляйки куфара.
– Тате, тука е всичко!
Баща му потвърдил:
– Виждам, че е всичко, само хладилника забрави да си вземеш. Тия три куфара кой ще ти ги носи бе, Бонбончо?
Фотончо се усмихнал.
– Спокойно, аз имам приятели. Те ще помогнат.
– Както искаш – казал баща му.
И така, четиримата приятели, щастливи и ведри, застанали сутринта пред микробусчето, натъпкали го половината с багаж, седнали доволни да пътуват.
Всеки пътувал по собствен начин. Душко прилежно седнал, закопчан, загледан в природата и пейзажите, тихичко си тананикал. Жожо търчал напред-назад из микробусчето, правел лицеви, коремни, набирания на седалките и други гимнастически упражнения (кофички например). Отворко през цялото време мърморел, дрънкал или се заяждал с шофьора:
– Аре, бе, нàстъпи я тая газ, бе, аре мръдни малко, заспахме! Е, айде, айдее, моретоо!
Бонбончо-Фотончо гледал госпожата в очите и пляскал с единия плавник, който му бил на крака. Поглеждал госпожата и пляс! с плавника, поглеждал госпожата… и пляс! с плавника… И така си пътували, ама много щастливо.
Най-накрая стигнали до лагера. А там имало много деца! Госпожата ги завела до къщичката, в която щели да живеят те. Децата трябвало да си изберат кой да спи на долния, кой на горния етаж – имало две двойни легла – и да си оправят багажа.
Бонбончо едва влязъл. С тези три куфара – пот се ляла от него, докато ги пренесе!
Душенцето много щастливо и спокойно си донесло куфарчето, сложило си го на едно столче, извадило си дрехите за ден първи, влязло в банята, изкъпало се, облякло си ги, сложило си едно пликче, което надписало „Дрехи мръсни“, сгънало пликчето и го прибрало отдолу под куфара. Легнал на кревата и се зачел щастливо в една книжка.
Бонбончо-Фотончо застанал на верандата с плавника, изнесъл крака настрани, тоест да се вижда, и гледал предизвикателно всеки в очите и пляскал с плавника. По едно време обаче забелязал, че няма твърде много публика, затова влязъл, отворил единия куфар, сложил си шнорхела в устата и започнал да диша тежко и пляскал с плавника всеки път, когато се появявало по някое дете.
А Жожето, милото, като отвързано било! Търчало по поляната, катерело се по дърветата, на всяко едно дърво се качило лично. Госпожата плахо казала:
– Жоже, куче да беше, нямаше да ги обиколиш всичките толкова бързо!
Жожи се замислил за секунда: тя шегувала ли се, не се ли шегувала? После обаче продължил да си се катери на всяко едно дърво – бавно, спокойно, клон по клон, докато всичките ги обиколил по няколко пъти.
Отворко, като видял толкова много възможности да дразни хората и да им мърмори, се заел с всички наред. Вървял из лагера и когото срещнел, веднага го коментирал. Например срещнал едно момиченце с рижа коса и му казал:
– Ало, моркова, търсиш ли заек да те хапне?
И се разтракал със зъби. Момиченцето се обидило, обърнало се и си тръгнало.
След това срещнал едно пълничко момченце. Отворко-Мърморко веднага казал:
– Ей, момче, колко кюфтета налапа днеска, а? Двайсет, трийсет? Я виж докъде си се докарал! Цвърчиш, като ходиш.
Момченцето се обидило и си тръгнало.
След малко се подало едно мъничко момченце с леко крив нос. А Отворко, щом го видял, се залял от смях:
– Ей, клюн, искаш ли зрънца да кълвеш? Я, чипс имам, ела тука да клъвнеш малко с човката!
Момченцето пак се обидило и също си тръгнало. Отворко бил толкова щастлив, че имал обекти, които да обижда, че просто не бил на себе си от щастие.
И така четирите деца започнали първия си ден: единият кротичко си четял, единият тичал напред-назад и катерел дърветата, единият дрънкал глупости навред, а последният седял на верандата гордо, дишал тежко и важно пляскал с единия плавник.
Дошло време за вечеря. Децата хапнали и се разбрали с госпожата, че на другия ден започва веселата част – детският лагер, който щял да си има програма: състезания и много игри. Дечицата отишли, легнали си в креватчетата и заспали.

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

P09

Още проекти

Баланс между полезност и приятност

На другия ден имало още два проекта за представяне. От ранна утрин децата с голямо вълнение чакали дядото да ги заведе в пенсионерския клуб. А той спокойно си закусвал, изчел вестника, пил кафе на терасата… Децата само питали:
– Ще тръгваме ли вече?
Дядото спокойно им отговарял:
– Рано е още. Няма да има никого. Сега е време за табиети. Време за себе си. Към 11 часа ще стане време за споделяне. Едно по едно.
Дядото отишъл в градината с цветя зад блока и започнал да плеви. Полял цветята. Поприказвал им. След това напазарувал. Омесил хляб, сготвил си зеленчукова супа. Децата чинно го следвали… Напред-назад, нагоре-надолу и само питали:
– Ще тръгваме ли вече?
Станало почти 11 часът. Дядото бил почистил дома си, проветрил и се облякъл като за пенсионерския клуб. Децата заподскачали от радост. Хванали го за ръка от двете страни и го дърпали по улицата така, че човек трудно можел да си представи, че този целият ентусиазъм бил заради някакви си архитектурни проекти. Като пристигнали, с изненада установили, че целият пенсионерски клуб вече бил пълен. Новината за децата се разнесла бързо. Детското представление внасяло ведрост в ежедневието им. Всички искали да се порадват на идеите им.
Бонбончо ентусиазирано застанал отпред. Цяла нощ чертал и мислил. Доста се бил потрудил.
– Целият замисъл е простота и сигурност. Апартаментът представлява една голяма стая. На пода ѝ има много килими. А до тях има кашони с играчки. Такова жилище ти доставя сигурност и свобода. Влизаш, натискаш четири ключа на лампи до вратата и се включват 32 крушки от по 100 вата всяка. Тези крушки трябва да облеят със светлина цялото помещение. Има допълнителни фенери на пода и плафони по стените.
Освен килими и играчки имало и една дъска за рисуване, ама много голяма. Почти на цялата стена. На дъската имало нарисувано кръгче. Отворко се обадил:
– Защо не вземеш на това кръгче да му нарисуваш една точка, че да стане завършено нищо. Може да е лого на апартамента. Съвършена празнота.
Жожо казал:
– По-скоро ще заприлича на ябълка с червей. И пак ще си е яко.
Бонбончо се смеел, погледнал пенсионерите и продължил:
– В апартамента има множество съоръжения. Виждате ли тази машина в кухнята? Това е изстрелващо оръжие за филийки.
Всички били смаяни. Залата съвсем притихнала.
Бонбончо разпалено обяснявал:
– Нали моят дом е моята крепост. Трябва да можем да го защитаваме добре.
И показал тостера-картечница. След това показал микровълновата, която бил приготвил за бомба с дистанционно взривяване. В нея имало една метална купа, а в нея плътно затворено шише с вода и цяло сурово яйце. Това било добро предупреждение пенсионерите да слагат само керамични и пластмасови съдове в микровълновите си печки, както и всички неща, съдържащи вода, да са отворени.
Другата специфика в апартамента на Бонбончо била подвижният под. Той треперел, вибрирал и се местел наляво и надясно. Ако човек направел и една крачка още, не знаел какво можело да му се случи. Хич нямало да им е спокойно на някои нашественици да ходят по такъв под, камо ли в тъмното. Бонбончо оставил настрана чертежите и рекъл:
– Има и системата от огледала. Не успях да я сложа цялата на чертежите, но ще видите как работи.
Показал направен с малки огледалца робот, при чието движение се задействали различни ефекти. Ако човек имал въображение, този робот бил направо гениално фъншуй съоръжение. Ако човек нямал въображение, като бащата на Душко, този робот си бил събрани боклуци на едно място – благодарение на хора, колекциониращи боклуци, и дете, което не знаело, че да се рови в боклук не е хубаво и можеш да хванеш някоя болест. Бонбончо обяснявал:
– Влиза светлина през входната врата, роботчето веднага я поема с едно огледало и я насочва надясно, към отдалечения от прозорците ъгъл на стаята. Там има второ роботче, което я закарва към тавана, и оттам трето роботче – към тоалетната. Целта е светлината да се движи правилно, насочвана от роботчета, направени от малки огледалца.
Имало и други странности от огледала. Проектът на балкона бил чудо. Една бабка попитала:
– Добре де, ама защо на балкона е толкова страшно? Те са огледало до огледало, слънцето не можеш да видиш. Как ще влиза светлина в това жилище с толкова огледала.
Бонбончо обяснил:
– В Китай заради огледала, сложени по балконите, хората в затвора могат да отидат. Вярват, че огледалата могат да отклонят парите и изобилието от едно семейство към друго. Щом някой сложи огледало на балкона, другите веднага слагат две.
И така Бонбончо разказал надълго и нашироко за войните с огледала. Обещал им следващия път да им даде пример с истински военни действия.
Дошло време за Душко, но той не се появявал на сцената. Хората взели да пляскат, да ръкопляскат, да си потропват подканващо с крака. Но той не идвал. Пляскали, пляскали, ала той все не идвал. Душко се притеснил от толкова много хора. Всичките вперили поглед с очакване. Най-накрая всички деца и дядото заедно с него излезли на подиума, за да са му подкрепа. Показал Душенцето проекта си и станал целият червен от притеснение. Започнал плахо. Каже дума, пък поспре, поеме въздух, каже втора, доизчерви се, каже трета, прехапе устни… а хората слушали внимателно. Отворко му рекъл тихо:
– Душко, толкова хубав проект имаш. Покажи го на хората радостно. Кое е най-лошото, което може да се случи? Някой да не го хареса, някой да заспи. Я живей с това. Ние ти го харесваме. Хайде, покажи го така, сякаш сме си само ние.
Душко погледнал децата, погледнал дядо си. Като че ли тежест се махнала от плещите му. Отпуснал се, усмихнал им се и започнал съвсем спокойно да представя своя проект:
– Цялата идея на жилището е да подкрепя живота. Да има въздух, светлина, радост и живинки. Материалите са естествени, предимно дърво. Няма остри ръбове. Цветовете се светли и ведри.
Една от бабките не издържала и попитала:
– А защо са толкова големи прозорците?
Душко отговорил:
– Е, как защо, защото хора са като цветята. Колкото повече слънце има, толкова по-добре растат. В моя проект има две стаи и баня с тоалетна. Едната стая е югоизточна, а втората – югозападна. И двете имат балкони. Едната стая е спалня. В нея има легло, две нощни шкафчета, гардероб и малко диванче с малка масичка. Ъглите са обрани, т.е. запълнени с гипс, и формата на стаята е мека, с една дума – овална. Стените са боядисани с вар – бели, свежи и дезинфекцирани. Подът е от дъски от явор. Няма телевизор и каквито и да е дигитални устройства, включително преносим компютър и телефон. Зона, свободна от техника. По стените, в рамки от явор, има колекция от снимки на приказно красиви места по Земята. Няма огледала! На френските прозорци има тънки пердета, които допират пода, както и плътни пердета, които затъмняват добре стаята и спомагат сънят да е спокоен. На врата има дискретно окачен „ловец на сънища“. Две нощни лампи по шкафчетата. Едва малка икона, раковина и декоративна свещ. Семпло, красиво, естествено и просторно. – Пристъпил Душко от крак на крак, поел дъх и продължил: – Втората стая е дневна. Вътре има кът за готвене, кът за хранене и кът за срещи с близки. Тук отново има дървен под, завеси и дървени мебели. Допълнително има много цветя, четири лампи с по осем крушки от по 100 вата, диванчета и книги. Няма отново телевизор. Само един лаптол дискретно седи на помощна масичка. Две големи колони и лампова уредба за музика.
Душко спрял, огледал се дали хората го слушат и забелязал, че всички са вперили поглед в чертежа му замечтано. Отново пристъпил от крак на крак и продължил:
– Има и баня с тоалетна. Банята е просторна и суха. Има душ кабина, тоалетна, биде, дървени рогозки на пода. Банята е с цвят на праскова и стилът е наподобяващ римска баня. Приятни орнаменти, теракота и стъклена мивка за закачка. Тук има големи кристални огледала, около които има орнамент от теракота като рамки на картина. Прасковени кърпи и две шкафчета за всичко, от което жителите имат нужда. И това е от мен! – Казал Душко и се усмихнал със сияйната си усмивка.
Децата ръкопляскали, пенсионерите ръкопляскали. Всеки един от тях си бил харесал различен апартамент и отишъл да поздрави съответното дете. Един от пенсионерите предложил:
– Деца, искате ли да ви науча да правите мебели от картони и хартия. Стават здрави и стабилни. Можем да раздвижим пенсионерския клуб.
Децата веднага се съгласили, щом нещо щяло да се майстори. Това, което било интересно, било, че и пенсионерите искали да участват. И така следващият ден бил определен за проектиране на мебели от малки и големи.

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

P08

Архитектурни изяви на Жожи и Отворко в пенсионерския клуб

Баланс между красота и функционалност

Отворко, Жожката, Душко и Бонбончо си бъркали в носовете и се чудели какво да правят. Било им толкова скучно, че дори седенето пред компютъра и телевизора не помагало. Седeли, седeли, седeли, чудили се и понеже носовете им не били безкрайно дълбоки и изровили оттам всичко, дето могли да изровят, то тая работа повече не можела да продължава. Тогава за техен късмет покрай тях минал дядото на Душко и попитал:
– Ей, момчета, какво правите?
Жожо се почесал по главата.
– Ъъъъ…
Отворко рекъл:
– Тъпеем.
Дядото се учудил.
– Ами защо седите и тъпеете. Вземете нещо да работите, да се саморазвивате.
Отворко пак повторил:
– Ъъъ…
Тук Душко гледал да го изпревари, за да не изстреля някоя глупост.
– Еми то какво да измислим, като нищо не измисляме.
Дядото предложил:
– Ами играйте на жмичка, на гоненица, на настъпванка, на карти, на табла, на шах, на прочети интересна книга.
Тук децата избухнали в смях. Дядото видял, че нещо работата не е както трябва, и се замислил.
– Ама вие защо не можете да се забавлявате сами, ами седите и гледате така? Животът е толкова кратък, дошли сме да се порадваме на тая Земя за някакви години и после си отиваме. Какво само си бъркате в носовете?
Децата го погледнали изумени и Отворко най-накрая промълвил:
– Е, ти като си толкова стар, как се забавляваш?
– Че аз ходя в пенсионерски клуб.
Жожката попитал:
– Къде ходиш?
Дядото повторил:
– В пенсионерски клуб
Жожката се заинтригувал.
– И какво правите там, спорт ли?
Дядото се засмял.
– Не. Ние сме вече много възрастни. Не спортуваме. Играем на различни игри на маса и освен това решаваме кръстословици, ребуси…
Децата се спогледали и се зачудили.
– Добре, ама ти сега, ако отиваш там, можеш ли и нас да ни вземеш, все едно и ние сме едни пенсионери.
Дядото кимнал.
– Ами добре, елате. Няма да ви изгонят отвътре.
Децата тръгнали. Душко ходил, ходил, ходил, изведнъж клекнал, взел една пръчка и почнал да се прави, че куца. Жожката и той видял, че явно ще трябва да стане по-пенсионерска работата, спрял да тича напред-назад и почнал да си влачи краката, така че да се чува шум, и леко си наклонил главата. И така и останалите направили по някоя магария и циркът им се носел успешно към пенсионерския клуб. Дядото вървял, а отстрани четири чудновати дечица, кое от кое повече изкривено и завъртяно, се движели с него. Стигнали до един голям трафопост, а на входната му врата пишело: „Пенсионерски клуб“.
Отворко рекъл:
– Е, тука при тока с високо напрежение ли ще влизаме? Мама, ако разбере къде сме били, много ще се кара.
Дядото ги успокоил:
– Това е бивш трафопост. Сега сградата се използва за място, където пенсионерите да се забавляват.
Душко погледнал дядо си.
– Да, добре. Забавляват се?! Да не светнем като крушки на цялата волтова дъга, като влезем вътре?
Дядото им махнал с ръка подканящо.
– Ама вътре няма жици, няма нищо електрическо. Сега сградата е празна и вътре има само маси и столчета.
Децата надникнали зад ъгъла, после си напъхали носовете вътре, помирисали, поогледали, замислили се и лека-полека влезли. Вътре нямало много хора. Имало един-двама дядовци и три-четири бабки. Някои си плетяли, някои си играели на карти, а някои просто си говорели. Имало доста свободни масички и децата се хвърлили да се настаняват, а дядото казал:
– Деца, това не е ресторант да седите и да чакате сервитьорката по измисляне на игри да ви дойде и да ви ги сервира. Сядайте, измисляйте, даже поканете някой от пенсионерите да играе с вас.
Децата се смутили, а дядото почнал да си оправя дрехите, да поздравява. Жожката предложил:
– Айде да играем на търкалянка. Първо правим кълбо напред, после кълбо назад. Тези дядовци, ако искат да се включат, ще им е утринна гимнастика.
Душко рекъл:
– Ти шегуваш ли се? Да вземе да се повреди дядо ми, докато прави кълбо? Коя от тези дебеланки бабки може да се сгъне дори само за едно кълбо? Я измисли нещо по-сериозно.
Жожко се огледал.
– А може да играем на една игра, в която можеш да стъпваш на всяка една масичка само по веднъж и трябва така да подскачаш по другите масички, докато обиколиш всички.
Душко рекъл:
– Е това е най-бързата игра да те изгонят от всяко едно място. Няма значение дали е клуб, училище, или ресторант.
Жожката се замислил.
– Да бе, така си е. Тая съм си я мечтал да я играя, ама ще може само веднъж и после няма да мога да се виждам с вас, приятели, дълго време. Това въобще си е тъпо. Обаче можем да я играем на двора на плочките без проблеми.
В този момент децата били вече пред пенсионерския клуб и започнали да подскачат по плочките. Всеки, като стъпел, си слагал знак на плочката. Нямал право да стъпва по два пъти на плочка, имал право само по веднъж. Голямо подскачане падало и било много забавно. Очертали били с тебешир един правоъгълник близо два на два метра и подскачали вътре… Някои деца, които мислели по-добре като Душката, успявали да си завършат играта, без да имат проблеми. Някои като Жожо, дето не мислели, а само подскачали от най-близката до най-далечната плочка, за да се наслаждават на скачането, в края на играта се оказвало, че им остават четири плочки в четирите края. Дори с най-лъвския скок нямало как да се стъпи на тях. Подскачали, подскачали, влезли в пенсионерския клуб, настанили се доволно. Дядото на Душко ги попитал:
– Желаете ли да разговаряме за спортните събития от вчерашния ден?
Децата го погледнали и едновременно поклатили глави.
– Не.
Дядото казал:
– Добре тогава. Аз ще отида да поговоря с тази госпожа в червения тоалет. Тя следи спорта като мен и ще обсъдим как се движат игрите по кърлинг във Финландия.
Децата промълвили:
– Ами добре.
Седели, седели, чудели се какво да правят и по едно време Душката предложил:
– Искате ли да си играем на хора, които измислят дизайна на апартаменти на пенсионери? Те сигурно са се заровили в много стари боклуци и неща, които им пречат в къщите им отдавна. Искате ли да седнем и да нарисуваме четири чертежа за малки апартаменти. Стая, хол и кухня за пенсионери, които да живеят радостно вътре.
И като почнала една работа… Едно писане, едно бърсане, едно мазане, едни чудеса, свят да ви се завие. Писали, мазали, писали, бърсали, писали, чертали. Пенсионерите отдавна си разказали за всички спортове, изиграли по няколко табли, кискали се на смешки от вестник „Пенсионер“, а децата търкали с малките гумички, чертаели, мислели, зачервили ушичките и ни звук, ни стон се чувало. По едно време дядото на Душко казал:
– Деца, време е да си тръгваме.
Душко подскочил стреснат.
– Дядо, не може. Ние довършваме в момента проекта за пенсионерски апартаменти и трябва да ни чакаш още, щото не сме съвсем готови.
Тук събудили интереса на всички пенсионери. В клуба били дошли още десетина баби и дядовци и като чули, че децата са измислили такива проекти, решили да им станат публика, а децата да се качат на един подиум, от който да си представят идеите.
Първи, като най-смел и бърз, излязъл, естествено, Жожката. Жожи показал един доста стресиращ или по-скоро притеснителен апартамент за пенсионери. Влизало се през вратата, а на нея самата било монтирано стартово блокче. От вратата започвал коридор до балконската врата, на който били отбелязани отстрани метрите и сантиметрите. Така, затичвайки се от входната врата, можело точно да си засичаш колко метра си минал. В края на балкона имало тясна вратичка като процеп, от която можело странично да влезеш в помещение вляво. На чертежа на Жожи това помещение било изобразено с много дебели черти и имало помощен надпис: СТЕНИТЕ СА ОТ СТИРОПОР И ПРОТИВОУДАРНИ МАТЕРИАЛИ. Та през цепнатината трябвало да се напъхаш в това помещение и после да я запълниш със специална тапа. Откъде щяло да влиза свеж въздух в помещението още не било ясно, но това явно не било съществено за Жожката. Вътре имало нарисувани много гюлета и дискове. Това било помещението, в което всеки пенсионер с радост можел да влезе и да започне да изхвърля гюлета и дискове и така да се развива като гюлетласкач и дискохвъргач. Гюлетата се удряли в противоударните стени, така че да не чупят апартамента и да не се чува у съседите. Ако мощният въздуховод не работел и пенсионерът започнел да се задушава, все пак имал право през цепнатината отново да се върне на балкона, в коридора за тичане или през друга цепнатина вдясно на балкона да влезе в друго помещение, където на пода имало нарисувано място за дълъг скок и пясъчник, както и едно магаре, една висилка, баскетболен кош, за симетрия до баскетболния кош имало поставена и тоалетна, така че да си хармонират като форма. Ако пенсионерът не уцели баскетболния кош, да уцели тоалетната с някоя топка?! Може би това била логиката. Не било ясно съвсем. А в дъното имало мивка, а до нея имало дюшече за правене на коремни преси и със стрелка пишело: „Докато се правят коремните преси, имате право и да спите тук“. Децата гледали, гледали и не знаели какво да кажат. Пенсионерите също мълчали, Жожката погледал, погледал и казал:
– Ето, има къде да си измиеш ръцете, има къде да се изакаш и останалото е за развитие на тялото. За красиво и хармонично тяло!
Тук една баба не издържала и казала:
– Ама няма ли да ям?
Жожката огледал чертежа, огледал бабата.
– Ами то така или иначе имате резерви за няколко години напред, така че и да спрете да ядете, няма да погрознеете много-много от това.
И си погледнал доволно чертежа. Бабата първо се зачудила, после се засмяла. Една друга госпожа се обадила:
– А гардероб за дрехите няма ли да имам?
Жожо вдигнал рамене.
– Съжалявам, просто не го позволява теренът. За да може уредите да се поставят, трябва да направите някои жертви.
Един дядо попитал:
– А приятелите ми, ако са малко по-широки от процепа, какво да ги правя?
Жожо отговорил:
– Ще ги държиш отпред в коридора – да тичат, докато спаднат, – и като станат достатъчно слаби, ще ги пускате вътре за по-сериозните упражнения.
Така завършила презентацията на Жожи. Всички били в размисъл.
След това излязъл Отворко. Той разделил помещението на четири равни части. Влизаш, коридорче и от него към четири еднакво големи стаи. Децата се зачудили. Това приличало на бисквита, разделена на четири. Защо пък четири? Защо пък еднакви? Отворко, какъвто си бил отворен, започнал в типичен за него стил:
– Слушайте к’во ще ви кажа. Тука съм направил един чертеж, много як, ама много як и не знам дали да не ви искам по 5 лева за т’ва, че съм ви го направил и ви отварям очите.
Пенсионерите решили, че децата правят цирк и не са през цялото време такива. Смеели се и му ръкопляскали с голяма радост. Отворко казал:
– Добре, щом пляскате, ще ви го разкажа.
Посочил първото квадратче.
– Това е тоалетна.
Пенсионерите се слисали. Една четвърт от апартамента – тоалетна. Отворко обяснил:
– Трябва да се ака с удоволствие. В тази тоалетна има простор, удобства, въздуховоди – четири на брой – да отвеждат пръцкането, така че човек да може да седи вътре и да си пърди с часове.
Отстрани на чертежа със стрелкички било посочено и описано: „Чете вестник, чете списание, играе на електронни игрички, говори по телефона, бърка си в носа, бърка си в ушите, почесва се“.
Отворко продължил:
– За тая цел отстрани съм сложил следните съоръжения. Стойка за телефон, стойка за книга или списание, стойка за пуканки, стойка за чипс, стойка за… и аз не знам какво.
Тоалетната изглеждала като пулт на самолет.
– И т’ва не е просто една просташка тоалетна, а е тоалетна, дето, като натиснеш едно копче, става на биде да си измиеш дупето – нареждал Отворко.
Тук на пенсионерите им станало интересно.
А Отворко не спирал:
– И тая тоалетна си има вграден телевизор в пулта отпред. С дистанционно, за да сменяш каналите, с копче за радио и с копче за ароматизатори от стените, и с копче да ти вибрира седалката под дупето и да ти прави масаж, и копче, което още не съм измислил за какво е, но сто на сто ще е важно копче. Тоалетната отдолу е застлана с дебел килим, с огледала по всичките стени, човек, докато си ака, да може да се оглежда хубаво и да му е приятно, да не се чувства самотен вътре и тая тоалетна е такава, дето вътре можеш да си сложиш вечерята и докато си вечеряш, да не ти е напрегнато, че нещо те стяга коремът.
След като луксозната тоалетна на Отворко била обширно представена, той започнал да представя следващото помещение – банята. Както се досещате, банята трябвало да може да прави абсолютно всички неща, които правела тоалетната. Да гледаш телевизия, да ядеш чипс, да вечеряш под душа, докато ти тече сапунената вода по лицето, да има копче за телевизор, за радио, да има огледала по стените, за да можеш да се разглеждаш колко си красив и доволен, да има стойка за телефона, докато плуваш във ваната, за да има начин да изиграеш и някоя игричка. Все пак и банята си имала собствена специфика. В нея имало вана. Не просто една вана, а вана, която правела мехурчета, балончета, бръмчала, а също правела масажи, включително и на краката. Освен това, ако човек сложел повече шампоан, ваната можела да прелива и да направи целия под в пяна, дори да запълни целия апартамент, ако я забравиш включена. До нея имало поставени различни съоръжения, включително и компютър с интернет. До ваната имало душ кабина със специално прозорче, през което можело да си вкарваш вътре вафли и други вкусни неща, така че, докато се къпеш, да не стоиш напълно прегладнял, а да можеш да се подкрепиш. Банята имала и три мивки.
Пенсионерите дотук издържали мълчаливо, но един попитал:
– А защо, момченце, има три мивки? Толкова много ли искаш да се мием?
Отворко обяснил:
– За да изглежда една баня представителна и луксозна, да е съгласно стандартите и някой, като ти влезе в апартамента, да разбере, че ти не си просто един пикливец и кирливец, а си човек, който ака в лукс и се мие в лукс, и щом си имал пари да си купиш такъв апартамент, се монтират две мивки. Аз, за да съм сигурен, че никой няма да се обърка в това, което им казвам – слагам три. Да е ясно кой е шефът.
Една бабка попитала:
– Мдаа, а ще се ползват ли?
Отворко я погледнал смаяно.
– Е, кой може да ползва три мивки? – И тук се обърнал самодоволно и добавил: – Толкова по въпроса за банята. Лукс и удоволствие. Това е целта на апартамента.
Отишъл към третата стая – кухнята. Трите ѝ стени били в шкафове, мивки, печки, перални, миялни, хладилници, висящи черпаци, висящи стойки за тенджери, висящи чаши от стените и всякакви други щуротевици. Приличало на кухня на ресторант. Бабките останали много доволни. Всяка от тях тайно си пожелала наум ей такава кухничка. Дядовците обаче не били чак толкова доволни и попитали:
– Момченце, за какво ти е тая кухня? Какво ще правим в нея?
Отворко разяснил:
– Важно е да ядеш качествена храна. Луксозно е и да имаш качествена кухня. Ако ще си показвам тоалетната, да не мислите, че няма да си показвам и кухнята. Само най-доброто. Ето, вижте. Вградени печки, вградени перални, вградени миялни, вградени микровълнови, вградени уреди за готвене на пара, всичко е вградено. Плюс всякакви удобства. Копче, което, щом го натиснеш, филийките от пликчето се изстрелват, прелитат през стаята, правят две салта, падат в тостера и в момента, в който се изпекат, автоматично катапултират и кацат в една чиния, в която, като падне тежест, задейства едни топченца, които се търкалят по една тръбичка и бутат хладилника, той автоматично се отваря и отвътре с едно катапултче се изстрелват резенчета масло, които ще уцелят чинията и ще паднат върху филийката, и когато натежи още повече чинийката, тя натиска второ копче, от тавана се спуска солница и ръси филийките с шарена сол. Междувременно, като заредиш вода в каната, тя завира и започва да пищи истерично: „Сипи ме при чая, сипи ме при чая, сипи ме при чая“. И така, докато не я сипеш. Чая не смея да го направя автоматичен, че може да отиде човек в болница. Затова само с писъци съм го направил, да пищи там, да надува главата на човека вътре, за да не го забравя. Идеята е цялата кухня да бъде направена с летящи обекти и те някак си да се самоприготвят. Проблем имам и с ножовете. Пробвах ги на няколко пъти, но беше доста опасно, защото имат склонност понякога да политат в грешни посоки, и въобще да ви кажа, че това и с приборите и тирбушоните няма да го бъде. Ще си ги носите в джобовете, или – още по-добре – в обезопасени чантички на кръста. Ето тука една специална престилчица съм измислил. Връзвате си я сутрин, пълните си я отдясно с вилици, отляво с лъжици, по средата слагате ножове – и си ходите. Това е един гигантски, мега, ултра модерен робот-приготвяч, така че, който и да влезе в луксозната ви кухня, абсолютно да се смае. Както виждате, на пода има специално направени разграфени с боя квадрати. Квадрат едно, две, три, четири, шест и девет. Имате обувки във формата на парцали, така че, като ходите, да си влачите краката и да почиствате квадратите – и тъй като най-вероятно ще чистите най-много точно около квадрат номер девет, където е масата и се седи и се яде, и няма много да седите и много да работите по другите места, затова съм ги номерирал, така че, когато изчистите и видите, че девет е добре, а останалите са потънали в зарзават, да си повлачите краката и в тях, ама да помните през кои сте минали. Можете да го правите така: девет, осем, седем, шест и на едно изхвърляте чехлите в кофата.
Отворко отишъл да представи и последната стая – за гости. Там имало много, много, много дивани с много, много, много възглавници. На тях имало надписи „Тука седи Отворко“. Бабите и дядовците погледнали картината, погледнали Отворко и попитали:
– Добре бе, Отворко, защо има толкова дивани и толкова възглавници и на всичките пише, че там седиш ти. Като ти дойдат гости, къде да сядат?
А Отворко доволно се усмихнал.
– Те това е далаверата. Като влязат и не знаят къде да седнат, да ги вкарам в шах и да гледат притеснено и да питат домакина къде могат да седнат. Домакинът ще ги прецени, ще отиде, ще махне някоя възглавница и ще каже: „Ето тука можете да седнете“. Аз лично ще ги настанявам, както на мен ми е приятно, и винаги аз ще съм срещу телевизора.
Бабките погледнали много учудено.
– Ама защо ще имаш гости, щом искаш да стоиш срещу телевизора?
Отворко казал:
– Е, да не мислите, че ще искам да съм срещу тях, при условие, че толкова интересни неща вървят по телевизията? Ей тая цялата стена на телевизор ще я направя.
Една бабка попитала:
– И ти ли няма да имаш място, където да спиш, да живееш, да си държиш дрехите?
Отворко рекъл:
– Като ги гледаш тея дивани, дали ще имам проблем къде да спя? Всяка вечер ще се търкалям на различен.
Бабката не разбирала съвсем.
– Ама ти пред телевизора ли искаш да живееш?
Отворко кимнал.
– Категорично пред телевизора! Аз лично бих предпочел и вътре в телевизора, ама някак си не пускат или поне още не съм открил как става, но нали ви казах. Това трябва да е едно луксозно жилище. Да е ясно, че тоалетната, банята, кухнята и най-вече телевизорът са основните средства за живеене.
Бабките и дядовците му ръкопляскали.
– Добре, деца. Сега стана много късно. Време е да си ходите, но утре ще чакаме Душко и Бонбончо да представят техните проекти.
Децата казали:
– Да, наистина се стъмни. Утре ще дойдем и ще ви ги покажем.
Бонбончо прошепнал на ухото на Душко:
– Точно тая вечер ще си ги дооправим…

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

P07

От мол, бански и кът за пържени пилешки филенца, през оглупяване до докторски препоръки

Културно хранене и култура на хранене

След като напуснали книжарницата, четиримата приятели заедно с майката на Бонбончо се отправили към любимото им заведение за хапване „Хензи“. Седнали четиримата уважаеми господа на масата, вдигнали високо брадички и започнали нетърпеливо да чакат сервитьорката.

Появила се една млада госпожица, която поставила пред тях хартиени листове, върху които щяла да сервира храната, наредила прибори, раздала им менюта и понечила да се оттегли. Душко казал след нея:

– Госпожице, според етикета трябваше да ни попитате какви напитки желаем, докато избираме от менюто.

Момичето се стреснало, върнало се пообъркано и Душко поръчал:

– За мен една минерална вода.

Тя с усмивка записала поръчката.

Отворко не бил така скромен и поискал:

– Газирано безалкохолно с повече лед.

Майката на Бонбончо подскочила на стола, но Отворко обяснил:

– Да’ат ми.

След това Жожката си поръчал един фреш от грейпфрут, защото имал много витамини и така можел да стане още по-силен и по-бърз.

Най-накрая Бонбончо, въртейки очички, попитал:

– А може ли едно мартини? – и погледнал майка си.

Майката на Бонбончо не успяла бързо да реагира, а на какичката ѝ била паднала долната челюст, без да може да каже нещо. Бонбончо се засмял.

– Шегички, бе, шегички! Един сок от портокал.

Майката отказала да си поръчва нещо за пиене и сервитьорката се отдалечила. Децата трескаво се заели с хартията, която била оставена за подложка, да си правят корабчета, лодчици, катерчета и разни оригами, за които се сетили.

След малко сервитьорката дошла, за да запише какво искат да си поръчат, но никой не бил чел менюто, поставила любезно нови листове и се отдалечила. Децата само това и чакали. Отново се впуснали да творят – кой каквито оригами можел да направи. Майката ги помолила:

– Деца, изберете си какво ще хапвате, аз ще отида до тоалетна.

Децата за секунди били готови с нов набор от жаби, лебедчета, китове и разни други фигури и започнали с нетърпение да чакат сервитьорката.

Тя дошла, погледнала, че отново ги няма подложните хартии, донесла още веднъж от тях и попитала:

– Деца, избрахте ли си?

Душко, като най-любезен, обяснил:

– Госпожице, все още не сме готови с поръчката си.

Тя се отдалечила и отново настанало същото усърдие.

Майката се върнала и цялата маса била отрупана с различни фигурки.

– Деца, поръчахте ли си? – попитала ги тя.

Чу се едно „Ъъъ“, което може би значело „Да, поръчахме си“ или „Не, не си поръчахме“, или „В момента сме заети“ – така и не станало ясно.

Но след малко сервитьорката, като се появила, била вече зачервена и казала, че това не е детска площадка, на която децата да седят и да си правят фигурки, а заведение за хранене.

Тук и майката на Бонбончо се изчервила и казала на госпожицата, че в крайна сметка хората можели да се хранят и без да им слага хартия отдолу и ще се хранят просто на масата, а за поръчката да дойде след 2 минути, когато децата са готови.

Сервитьорката се отдалечила недоволно. Децата разбрали, че е време да поръчат. След малко Душко дал знак с ръка. Сервитьорката отново дошла и Душко поръчал:

– Пържени картофи със сирене.

Отворко бил кратък.

– Кетчуп.

Сервитьорката решила, че той иска кетчуп за картофите със сирене, но Отворко добавил: „Повечко кетчуп“, след което тя попитала:

– А за ядене?

И той:

– Само това, ако обичате!

Тя записала спокойно „сос кетчуп“, след което Жожо си поръчал:

– Плодова салата и бананов сплит, и витамини допълнително, ако може да ми добавите.

Най-накрая си поръчал Бонбончо:

– Каквото и да е, ама да е фламбе и ако може – до тавана да се фламбира.

Душко добавил:

– А не искаш ли да ти го сервират такива, дето гълтат огън и ножове…?

Бонбончо бил възхитен.

– Страхотна идея! Госпожице, вие предлагате ли сервитьори, които гълтат саби?

Сервитьорката го погледнала.

– Не знам, но такива, които са склонни да се запишат на тренировки по бой със саби покрай клиенти като вас, може би скоро ще имаме.

Децата си помислили, че е шега, но на майката на Бонбончо хич не ѝ било смешно. Тя си поръчала спагети с пиле.

Децата щастливо започнали да се боричкат, да си играят под, над и около масата със своите оригамита.

Поръчката дошла. Душко щастливо си боцкал картофките. Отворко си сипвал кетчуп направо в гърлото и мляскал, все едно е най-вкусното нещо на света, като си добавял по малко сол и оцет за вкус. Жожката, нали бил по бързите работи, така светкавично опустошил всичко, че другите деца дори не могли да си боцнат по веднъж и били недоволни. Оставало им да си боцкат само от картофите на Душко.

Бонбончо, след като майка му тихо казала на ухо на сервитьорката нещо, също получил спагети, но в единия край на чинията имало нещо като малка свещичка, която била запалена и горяла известно време, припуквайки. Общо взето имало съвсем лек взрив и огън, което задоволило Бонбончо на този етап – и той започнал да яде спагетите си.

Първо се опитвал да ги яде, като захапвал спагет от единия край и го всмуквал, и така оплисквал всеки един на масата поотделно. Сякаш със спагета им удрял по едно шамарче. Шамарче на един, шамарче на друг – успял всичките да ги омаже със сос.

Обаче това се харесало много на децата като техника за хранене и започнали всички да се хранят със спагетите на Бонбончо по същия начин. Чуло се едно такова всмукване и след това спагетите се лепвали на всякакви места – най-често по носа или очите на детето и най-накрая се шляпвали по косите, ушите, врата, дрехите и всички други възможни места на един спагет разстояние.

Майката на Бонбончо гледала намръщено това представление около 30 секунди и децата радостно предложили:

– Може и от твоите спагети да си хапнем, ако ни се сърдиш за това, че не ти ги ползваме.

Щом тя смръщила още малко веждите, те разбрали, че е по-добре да ѝ пренасочат вниманието, – и започнали:

– Госпожо, не ви ли се ходи до тоалетната отново? Много е опасно, ако стискате. Ще ви се разболеят бъбреците – подел Душко.

Жожката също се включил:

– Трябва да се ходи до тоалетна постоянно, при всяка необходимост. Пиете 3 глътки вода – ето, вече пихте – и отивате до тоалетна. Иначе бъбреците! Трябва да се внимава.

След това се намесил Бонбончо:

– Мамо, най-добре е както вече си пила течности, да се поразтъпчеш, да отслабнеш, за красива фигура.

Отворко рекъл:

– Айде де, ставайте, че вече ще умрем да изсмучем и вашите спагети!

Работата, естествено, се развалила. Не могли да ги изсмучат, но измислили нов метод – забиване на вилица в спагет. Естествено, то не било лесно да го уцелиш, за да го забиеш, и се започнал един бой с вилици в чинията до момента, в който чинията на Бонбончо се пръснала, прободена от четири вилици едновременно.

Децата явно вече се били нахранили, събрали оригамитата, почистили се с антибактериални кърпички, платили сметката, платили чинията и напуснали.

Щом напуснали, слезли на долния етаж с ескалатора, всеки по собствения си начин. Решили да влязат в магазин за дрехи и да пробват нещо, ако им хареса. Изненадващо Душко надал вик:

– Момчета, в женски магазин сме! Евакуация!

Момчетата се загледали и забелязали, че наистина всичките манекени били жени и че всъщност бил само женски магазинът. Отворко рекъл:

– Егати пък женския магазин! Тия да не са объркани момичета? Глей, всичко е черно, синьо – дънки, маратонки. Има си яки неща, к’во като е за момичета? Я да си вземем по едно.

Душко вече крачел към изхода.

– А, не! Може да съм много примерен, но чак с женски дрехи да тръгна, няма да стане, та дори и да са модерни!

През това време Бонбончо бил в пробната и се бил надянал в тениска – на черепчета. Излязъл и рекъл:

– Гледайте, гледайте, банда, гледайте к’ви хубави черепчета!

Душко отсякъл:

– Женски!

Бонбончо се загледал в черепите и казал:

– Как разбра, че са женски? Да не би да пише нещо? По-големи са дупките на очите ли?

Отворко измърморил:

– Не, устата е по-крива надолу.

Бонбончо се загледал.

– Ти се шегуваш!

А Отворко:

– Естествено, че се шегувам! Кой може да разбере какви са тия черепи?

През това време Жожката казал:

– Момчета, ще взема да направя едно кръгче по етажа, че вече не ме свърта.

И с пълна газ се изстрелял. След няколко минути, докато те връщали тениската с черепи, той се появил отново и предложил:

–- Много е яко! Айде да оставим майката на Бонбончо в женския магазин и ние да се стрелкаме по етажите! Състезание – тука е стартовата линия и който стигне първи – точка.

Бонбончо попитал:

– А може ли ти точки да не получаваш, щото всичките ще ги вземеш, или примерно да има точки и за първия, и за втория, така че и някой друг да се точкува?

Жожката бил съгласен.

– Добре, айде, за първия и втория по една точка, другите губят.

И както майката си разглеждала разни бански, децата казали „Старт!“ и между хората газ, газ, газ!, докато се върнали в същия магазин. Първи Жожката, втори Отворко, трети Бонбончо, четвърти – Душко. Бонбончо се пенил, подскачал, сърдел.

– Не е честно! Аз попаднах зад онази жена с бебешката количка и тя правеше маневри точно пред мен, не можах да я заобиколя сума ти време. А вие на чисто си тичахте.

Отворко избърборил:

– Аре, бе, к’во мрънкаш? Аре да те видим на втория старт!

Организирали второ състезание. Майката разглеждала бански. Бонбончо така се бил наелектризирал да победи, че завършил наравно с Жожката, Отворко – трети, Душко – четвърти. Жожо гледал смаяно.

– Ти, като се ядосаш, див-луд ставаш! Като все едно след моя фреш от портокал. Ако пийнеш и един сок от портокал, ще вземеш съвсем да излетиш. Я се успокой!

Отворко също бил впечатлен.

– Е, добре, добър си, добър си! Аре да приберем майка ти, да не вземе да си остане в магазина. После баща ти ще има да ни се сърди и да ни се кара какво сме ѝ направили. Някои жени, като влязат в магазин и като почнат да пазаруват, може и утре да стане.

Влезли децата и отишли при майката на Бонбончо.

– Госпожо, време е да си ходим.

Тя разсеяно им отговорила:

– Не, не, играйте си, играйте си, деца! Забавлявайте се! Аз само малко тука ще поостана.

Жожи предложил:

– Добре. Да направим друга игра! Крием се, ама само на тоя етаж – на жмичка.

Душко рекъл:

– Е, това е опасно, щото ще влезем в някой магазин да се скрием, пък после и ние не можем да се намерим къде сме. По-добре... с тичане.

Жожо го погледнал невярващо.

– Кой пък се разтича тука? Най-бързият в компанията!

Душко спокойно му отговорил:

– Аз може да не съм най-бърз, но съм най-издръжлив.

Жожо го погледнал и рекъл:

– Е, това пък са глупости! Най-издръжлив си на шах.

Душко посочил коридора.

– Добре, давайте да тичаме в кръг и ще видим кой колко е издръжлив.

И се започнало: майката седяла в магазина и разглеждала бански, а децата се въртели в кръг. Въртели се и търчали – ту един бил първи, ту друг първи, ту трети, в зависимост пред кого се появявала бариера. Тичали и се въртели.

По едно време очите им взели също да се въртят от въртенето в кръг, ама никой не щял да се отказва. Изплезили езици, уморили се, станало нощ, а майката все така седяла в женския магазин и разглеждала, пробвала, събличала, обличала, мерила, въртяла се, пробвала, събличала, обличала – голямо мерене, голямо пробване…

Тия деца най-накрая – кой със залитане, кой с лазене – едва се довлекли. Най-накрая Отворко рекъл:

– А, бе, вярно, глейте го наш Душко колко е свежичък. Той по-бавно тича, ама така някак си не се уморява.

Душко рекъл:

– Аз не тичам за скорост, а тичам равномерно и дишам правилно. И така мога много да издържа.

Жожката профучал покрай него и казал:

– Душко, много си добър! Ама с шампиона няма как да се мериш.

Душко му се усмихнал.

– Е, да, то с шампиона кой може да се мери? Той, шампионът, все едно цял живот само това е правил.

Жожката се замислил.

– Да ти кажа честно, откакто се помня, все тичам. И с биберона като бях в бебешката кошарка, тичах в кръг, докато се уморях и паднех като едно пияно морковче по средата. И чак като си дръннех главата, се сещах да стана и да сменя посоката и да почна да тичам на обратно в кошарата.

Душко рекъл:

– Трябвало е да ти направят такова колело, като на хамстерите – да влезеш вътре, да тичаш, да тичаш, поне ток да произвеждаш.

Жожо го погледнал.

– Бе, да ти кажа честно, това и татко съм го чувал да казва, ама мама не е дала.

И така, вече станало нощ. Първо се обадил бащата на Бонбончо да пита къде са. Бонбончо му казал какво се случва и бащата отвърнал:

– Спокойно, момче, идвам на помощ, не се притеснявайте! Влезте, купете си храна, вода! Като дойда, ще ги платя. Не се притеснявайте, аз ще ви помогна!

Бонбончо обяснил на приятелите си:

– Тати нещо се е притеснил за мама. Каза да влезем да си поръчаме каквато искаме храна, а той ще дойде да я плати.

Отворко тържествувал:

– Банда, ето, сега е моментът!

Децата се спогледали и с пълна газ се отправили… накъде мислите: към мястото със заведения за бързо хранене. Наредили се на опашката и де що люто, пържено и мазно имало, си го поръчали. По два пъти. Седнали, сладко-сладко хапвали пилешки кълки, пилешки бутчета и филенца, въртели се насам-натам, омазали се, мазни по косите, по ушите – всичко в пиле станало.

Децата – щастливи. Изядат едното пиле, след това изядат още и току кажат на касиерката:

– Госпожо, таткото на Бонбончо ще дойде и ще плати.

Госпожата казала:

– Да, бе, да!

Душко, понеже имал парички за добрини в джоба си, плащал сметката и казвал:

– Да, само ми давайте бележките, той ще ми ги осребри. Не се притеснявайте, госпожо! Ние сме със сериозен баща.

Децата трупали бележка върху бележка. Ядат, та ще се пръснат. Такава далавера – да можеш да ядеш колкото си искаш забранена храна – отдавна не се била случвала.

Пристигал задъхан бащата на Бонбончо.

– Тати, къде е майка ти?

Бонбончо посочил.

– Ей там, в четвъртия магазин отляво.

Баща му разтревожено попитал:

– Бонбонче, какво ти е направила? Да не би да те е държала в магазин за пазаруване на бански 6 часа прав до витрината?

Бонбончо тихо казал:

– А, не, не.

Бащата решително казал:

– Издръж още малко, сине! Момчета, дръжте се, сега ще я доведа!

Отворко предложил:

– Може както Кристофър Робин води Мечо Пух – да я хванеш за крака, да ѝ се подрънка главата по ескалатора – така ще се осъзнае.

Бащата се усмихнал.

– Добра идея, момче, ама така може само в приказките, и то с плюшени мечета, тъй че ще трябва да действам по-технично. Взел съм две мокри кърпи да ѝ сложа на главата – една отпред, една отзад, – за да се събуди от транса, в който е изпаднала.

И така, въоръжен със съоръжения за пробуждане, влязъл в магазина. След малко майката на Бонбончо излязла толкова притеснена, толкова зачервена и толкова разстроена. Отишла при децата и им казала:

– Деца, прощавайте! Извинявайте! Аз така се загледах по тия намаления и разпродажби, че просто не съм усетила, че са минали часове и сме прекарали целия ден в мола. Вие какво правихте?

Там вече се чувало силното хъркане на Отворко. Задрямващият Душко гледал премрежено и само размахвал бележките за осребряване. Жожето затварял клепки изпружен, а Бонбончо едва промълвил:

– Мамо, не мога повече! Трябва да ме носите.

По подразбиране и останалите трима били за носене, щото така се били уморили от тичане и ядене, че не можели да ходят. Бащата на Бонбончо метнал двама на рамото, майката гушнала Бонбончо. А Жожката и като спял, можел да си ходи, така че нямало проблем, само го били прихванали леко за ръката и той карал на собствен ход.

Така стигнали долу до колата и се качили в нея. Обаче Душко, спейки, размахвал бележките:

– За осребряване, за осребряване…

Бащата подкарал колата и казал:

– Жена, подай ми бележките, за да видя децата какво са яли.

При което, както бил взел бележките, така рязко забил спирачки, че гумите изсвистели. И какво да види: 81 лева и 32 стотинки! Погледнал им коремите и разбрал, че вътре може би има и за повече от 81 лева, може би дори Душко бил загубил някоя и друга бележка. Гледал ги и не можел да повярва. Майката се затюхкала:

– Към болницата! Към болницата за промивка на стомаха карай! Погледни какво съм направила с децата! Имат търбуси като от състезание за надпиване с бира. Сигурно са пили и газирани напитки.

Бащата казал:

– За толкова часове сами в мола е добре, че не са свършили и други работи, дето правят хората, като останат безпризорни на тая възраст.

Майката попитала:

– Какви работи имаш предвид? Я стига мръсотии си говорил! Ама хà!

Бащата отговорил:

– Мръсотии си мислиш ти, ама това е друг въпрос! Айде към болницата!

Закарали децата в болницата. А те хъркали и подсвирквали щастливи, доволни… усмихвали се, яли, тичали, забавлявали се, правили щуротии до насита...

Изведнъж сред тази наслада един студен глас ги събудил:

– Станете!

А то – санитарят. Хванал и ги намятал и четирите на едно креватче на колелца и със засилка ги вкарал в коремното отделение. Родителите на Бонбончо стоели до тях. Децата били леко сънени и що да видят – един доктор.

– О, момчета, ако и главите си ги напълните със знания, колкото коремите с храна, като Айнщайн умни ще станете.

Момчетата се досъбуждали, гледали го и питали:

– Къде сме? Какво правим тук?

Отворко го огледал и както само той си можел, рязко подходил:

– Ей, стажант, я се дръж уважително с пациентите! Още не си завършил университет, а вече си взел да се държиш все едно си доктор. Ама хà!

Докторът го погледнал и спокойно отговорил:

– Младежо, виждам, че си информиран, но за твое сведение съм завършил университета и съм доктор от една година.

Момчетата, вече събудени, в недобро настроение, очевидно кисели, че някой ги е разбудил, още по-кисели, че са в болница, в един и същи глас казали:

– Доктор, доктор! За една година колко да си доктор! Колко пациенти си имал, а?

Докторът се стреснал. Децата го почнали – един отляво, един отдясно, един отгоре, един отдолу – с такива хапливи забележки, че след 2 минути докторът бил зачервен и почти разплакан напуснал кабинета.

След малко дошъл истинският лекар – близо 50–60-годишен мъж, без много коса, с очилца, видимо благ и добър – и казал:

– Ей, момчета, какво сте направили?

Отворко обяснил:

– К’во сме направили: хапнахме си в кът за бързо хранене. А за к’во сме тука – ей на тоя въпрос отговор нямаме.

Докторът продължил:

– Ама май сте яли повечко.

Душко говорел във факти:

– Повечко?! За 82 лева сме изяли пилешки хапки, бутчета, филенца... Как ти се струва, много ли е?

Докторът им се чудел.

– Ей, шампиони, ще ви сложа по един медал, ама май и по една промивка на стомаха трябва да ви сложа след толкова некачествена храна.

На Отворко хич не му се струвало редно.

– Ай стига, бе! Да се оплакваме от нещо? Да ни боли нещо? Какво толкова – хапнали сме си и това е. Сега трябва ли всеки път човек, като се нахрани щастливо, да му правят клизма или промивка на стомаха?

Докторът погледнал децата и отговорил:

– Ами не, естествено.

Бонбончо се ядосал.

– А не може ли на майка ми и на баща ми по една клизма на мозъка да направите, че те въобще не се интересуват ние как се чувстваме. Знаете ли, докторе, майка ми какво направи? В мола ни остави сами сигурно 6 часа, докато гледаше и мереше бански.

Тука някъде докторът погледнал строго и смръщил вежди.

– Моля?

Отворко продължил:

– И ние от страдание, от депресия и самота изядохме храна за 82 лева.

Душко леко сръгал Отворко и рекъл:

– Чак пък от страдание… Беше си на аванта, какво лъжеш?

Отворко настоявал:

– Истинска депресия! Четири самотни, малки юначаги стоят затворени в мол с хиляди жени, които истерично тичат из магазините и пищят: „Ах, колко модерно, ах, колко скъпо!“. Вие знаете ли, докторе, какво е в мол?

Докторът се зачервил.

– Момчета, знам – нали съм женен от 40 години! Всяка неделя разбирам какво е. И аз, да ви кажа, се тъпча в къта за бързо хранене. Ако имаше качествена храна, никога не бих стъпил там, но в тези молове само такава предлагат. Въобще нищо няма да ви правя, ами сега ще извикам майка ви и с нея ще си поговоря. Смятам да ѝ сложа една-две от големите инжекции за спомен, друг път да не ѝ идва на акъла да седи в мола по 6 часа.

Отворко се притеснил.

– Ти така ли правиш на жена си? То не е ли подсъдимо?

Докторът казал:

– А, на жена си! На жена си не мога – тя отдавна ги знае тия номера и много коварна и хитра е станала. Ама майка ви няма да е подготвена. Може да ѝ подейства за цял живот отведнъж.

Бонбончо бил категорично против.

– А, не! Майка ми не е експеримент. Можете само да ѝ се скарате.

Докторът махнал с ръка на майката.

– Добре.

Момчетата се провикнали:

– Ама ние ще гледаме, за да сме сигурни, че няма да ѝ набиете от ония инжекции.

Докторът рекъл: „Добре“, извикал майката на Бонбончо и започнал внимателно:

– Госпожо, чувам, че вие сте имали един хубав ден в мола.

И майката казала:

– Да, всичко си беше наред до момента, в който гледам ги децата, а те едва дишат от пилешки филенца от кът за бързо хранене.

Докторът все така внимателно, но строго продължил:

– Може би е добре и на очен лекар да минете, след като свършите с мене, защото 6 часа да не ги забележите, е достатъчно голям проблем със зрението. И очен лекар трябва да ви види.

Майката много се смутила.

– Какви 6 часа? – и погледнала момчетата.

Докторът продължавал да ѝ се кара тактично:

– И ушен лекар също ще трябва, защото виждам, че започвате да не чувате, като става въпрос за меренето на бански.

Майката много се изчервила.

– Само по вестниците остава да пише за това!

Докторът я изненадал.

– Спокойно, госпожо, това сме го уредили. Тук, при нас, винаги има полицай, представител на социалната служба за деца, както и журналисти. Ще ви сложат утре с една снимчица, така че всички други майки, дето имат планове да ни докарват невръстните си деца, претъпкани от мола с храна, да се откажат навреме.

Майката искрено се разкаяла:

– Моля ви се, не правете това! Аз просто се обърках.

Докторът я погледнал в очите.

– Добре, госпожо, но да знаете, че това нещо, което сте направили, е недопустимо и ако правите така и на мъжа си, той може да не издържи дълго.

Майката поклатила глава.

– Да, знам, знам. Ама и той, когато отиде на мач, се побърква, не знае на кой свят е и децата седят, ядат семки по 4 часа.

Докторът помахал с ръка към бащата на Бонбончо.

– Охо, усещам, че още един пациент ще имам днес – и извикал и бащата да влезе. – Мястото на децата е сред природата, у дома и на ведри места, специализирани за свободна игра. Добре е децата да се хранят с жива, сурова, прясна храна, естествена, без химикали. Осем души сте родители на тези четири деца. Редувайте се да ги гледате. Така те ще се обогатяват от всички вас, а вие ще имате време да се преборите със слабостите си, да си починете и да се порадвате по вашия си уникален начин на живота.

Отдалеч се дочул гласът на Отворко в неговия специфичен стил:

– А не може ли обратното – ние да се редуваме да ги гледаме и те да се обогатяват, а ние да се радваме по нашия си уникален начин...

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

P06

Бонбончо, приятелите му, въртенето на гуми, супергероите и книжарницата

Нови изживявания. В нова светлина

Имало четирима приятели – Бонбончо, Жожко, Душко и Отворко. Седели си те и разговаряли.

– Дали не е крайно време да проверим защо момичетата са толкова полудели да ходят на мол? – мислел на глас Бонбончо.

Отворко веднага се включил:

– Щот’ са тъпи.

Душко го помолил:

– Недей да говориш така за момичетата. Те сигурно си намират разни интересни неща в мола.

Жожко бил нетърпелив.

– Аре бързо да му ходим на тоя мол и да се връщаме, че колко работа ни чака…

Отворко не разбирал.

– К’ва работа, бе?

Жожката вече потропвал с крак.

– Ми к’ва работа, к’ва работа… де да знам к’ва работа. Да потичаме, да поскачаме, нещо да се пораздвижим.

В този момент Душко му се усмихнал.

– А ти представяш ли си в мола какво тичане може да падне? Цял ден да го обикаляш на воля.

Жожето само това и чакал.

– Тръгваме!

Докато се усетят, Жожо вече ги бил повел към мола. Трябвало, естествено, да минат да вземат някоя майка. Чудели се коя ще е най-подходящата и най-склонната да ги заведе там. Решили, че най-добрият избор е майката на Бонбончо. Отишли при нея и казали:

– Госпожо, моля ви се, заведете ни до мола! Момиченцата редовно ходят там, а ние още не сме разбрали какво му е забавното.

Майката на Бонбончо ги погледнала заинтригувано.

– Деца, да ви кажа, и аз не съм разбрала, но ако заедно го открием, ще ми е интересно и на мен.

И така, четирите деца и майката на Бонбончо се отправили към мола. Аха да влязат вътре, а пред тях бариерата спусната. Гледали децата бариерата, гледала и майката бариерата, ала тя не помръдвала. На другите бариери хората минавали, а само тяхната не се вдигала. Отворко плеснал с ръце.

– Егати късмета!

Жожката се надвесил над седалката.

– Да ѝ бием един шут и да влизаме!

Бонбончо имал техническо решение.

– Бе, какъв шут! Дай ще напъхаме нещо в механизма ѝ и тя ще падне долу, на земята, и ние ще минем отгоре ѝ.

Душко погледнал приятелите си и казал:

– А що не предложите направо да се блъскаме с бронята в нея?

Жожо възкликнал:

– Да, да, точно така! Една броня ѝ бием – и влизаме!

В тоя момент погледнал Душко и разбрал, че приятелят му се шегува, леко се нацупил и си обърнал главата на другата страна.

Седели, размишлявали, гледали бариерата. По едно време човекът от съседната кола нещо посочил с ръка, с юмрук напред. Отворко предположил:

– Ей, тоя иска да боксира майката на Бонбончо!

Бонбончо целият се натаралежил.

– Ей, само да ти дойда! Ще ти кажа как на мама така ще ѝ показваш!

А човекът си продължил пътя навътре. Обаче майката изведнъж разбрала.

– Ей, деца! Трябвало едно копче да натиснем тук! Вижте, то си пише!

Натиснали копчето, под него изскочило едно билетче, бариерата се вдигнала и децата щастливо влезли с колата на паркинга. Обаче Душко попитал:

– Това билетче не беше ли за нас?

Майката отговорила:

– Е, за нас беше.

Душко посочил назад.

– Ние що не си го взехме? А как ще излезем?

И в тоя момент настанала голяма суматоха, защото те вече били слезли на долното ниво на паркинга. Майката се притеснила, взела да върти едни гуми, едни спирачки, газ! из подземните нива на мола. Но то не било толкова лесно да излезеш на същата бариера, още повече когато тя вече ти е в насрещното!

Най-накрая стигнали до бариерата, но въпросното билетче отдавна някакви хора го били взели. Майката се чудила, чудила какво да прави, отишла при охраната, разказала му и човекът ѝ обяснил:

– А, видях ви аз! Видях ви как си оставихте билетчето и аз ви го взех. Ама друг път да внимавате, госпожо, че ако някой гражданин ви го беше взел, щеше да ми е много чудно как щяхте да излезете без глоба.

Майката благодарна си взела билетчето. Паркирали и вече щели да влизат в мола, а Бонбончо попитал:

– Е, как е, кефите ли се на мола?

Жожката откровено си споделил:

– Кефя се как майка ти кара, ама това не е заради мола. По принцип може да забравим още два-три пъти билетчето, ако така ще въртим гуми. Беше много забавно.

Отворко харесвал луксозните дрехи.

– Ние на мол сме дошли, бе! К’ви гуми ще въртим, давайте да влизаме!

Жожката подскочил.

– Аре бързо, бързо, бързо да влизаме!

Бонбончо се зачудил.

– Ама не може ли ние няк’ъв номер с тия билетчета да измислим? Ще е много забавно. Примерно натискат копчето и отвътре ги пръска пищовче с вода в лицето...

Душко допълнил:

– Не може ли нещо по-благо, да кажем – палачинка с шоколад да им изпада...?

Бонбончо го погледнал учудено.

– Да ги уцелваш по лицето с палачинка с шоколад, Душко, ми се струва прекалено дори за мен. Как можа да ти хрумне?! Те, хората, ще побеснеят. Особено ако отсреща е жена и ѝ се размаже гримът.

Душко разклатил глава, чак бретончето му загубило съвършения си вид.

– Не, бе, не по лицето. Да им пада в чинийка така, да си я изядат.

Бонбончо вдигнал рамене.

– Сигурен бях, че не съм те разбрал, защото ти, какъвто си добричък, не мога да си представя как щеше да обстрелваш хората с палачинки. Макар, като си го представям, идеята да звучи интересно. А може и примерно с кюфтенца с бял сос. Натиска копчето, прас! едно кюфте. Натиска пак, фраас! още едно кюфте. Ама ако някой е дебел, ще ни разори, защото ще стои и само ще натиска копчето. Не става с храна...

И така, докато си общували, вече били стигнали ескалаторите, катерели се из мола. Единият се катерел по стъпалата, другият лежал на страничната лента, третият седял с гръб – всеки правел каквото можел. Пръв паднал Бонбончо, защото се возел на ескалатора, обърнат с гръб. След него моментално изпаднал на пода Жожо, защото той се возел на перилото, тоест на страничната гумена лента, а тя завивала и тръгвала обратно надолу. След това Душко, който не съобразил, че трябва да си вдигне крака, се спънал на края на ескалатора и паднал по очи, но паднал на меко, защото Бонбончо и Жожката били вече там. А Отворко седял и викал:

– Ма’айте се, бе, ма’айте се, ще се пребием!

И докато викал „Ма’айте се, ще се пребием!“, и той се метнал отгоре.

И така, щастливо децата се заразхождали из мола. Били решили да го разгледат от горе надолу. А какво имало горе: яко похапване и кино. Жожката се зачудил.

– Тия наш’те момичета, както постоянно се тормозят да са слабички, надали идват до тоя етаж.

Погледнали към филмите: давали филми на ужасите, филми с чудовища, криминални филми и филми с приказни герои. Децата огледали афишите и Отворко бил видимо доволен.

– Нито един филм за любители на панделки, кукли и розово. Тоя мол започва да ни харесва, той май е за момчета повече правен – яко кльопачка и кино!

Майката започнала да казва нещо.

– Да ви кажа, той май не е и за момчета правен, ама…

Децата видели храна.

– Хайде да ядем! Много сме гладни.

И започнали: първо яли сандвичи, после яли пържено пиле, после яли пици, после яли от арабските манджи, после яли във всички други заведения за бързо хранене и най-накрая, като едва ходели, казали:

– Оф, спи ни се, ай да си ходим!

Майката на Бонбончо, която гледала с невярващ поглед и искала да установи колко ще издържат, била шокирана докъде стигнали и си казала, че друг път няма да експериментира колко могат да издържат. Предложила им да отидат на кино, за да могат хем да си починат, хем да им спаднат коремите. Децата избрали да отидат на филм със супергерои. Майката се съпротивлявала много силно, но всички деца били „за“. Майката направила последен опит да ги откаже.

– Е, да, от гледна точка на времето за спане ще имате най-дълго време, като гледате филм с летящи супергерои. Ще можете да похъркате добре – той сигурно е три-четири часа.

Децата радостно скандирали:

– Да, да, хайде! Ще си поспим добре.

Тръгнали да влизат в киното, а Жожето в бързината бил загубил билетите. На два пъти. Това се оказало доста скъпо кино и майката на Бонбончо се изнервила.

Като влезли вътре, започнали рекламите и след няколко секунди и четирите деца спели като ангелчета. С издути тумбачета си спинкали сладичко, леко си похърквали – ангелска картина. Майката на Бонбончо си казала: „Ей, няколко часа тишина!“.

Точно свършили рекламите, и сякаш някаква фея с не много добра магическа пръчка чукнала едновременно и четиримата по главата. Те скочили, ококорили големи очи като грамофонни плочи и казали:

– Урааа!

И се започнало едно гледане на филм, в което имало и подскачане, и боксиране, и викане, и залягане под седалките, и коментари между децата – страшно напрежение! А филмът не свършвал!

Майката по едно време не издържала.

– Деца, аз ще отида до тоалетна и ще си остана отвън. Щом свърши филмът, ще ви чакам пред касите за билети.

Децата даже и не чули какво им казва. Жената излязла отвън да си почине, а момчетата през цялото време преживявали филма и се опитвали да изиграят същите неща, които давали на екрана, плюс превъртанията с колите и паданията с моторите. Само тия седалки как можело да ги правят толкова тесни в кината… така и не можели да разберат…

Свършил филмът, а те, изтощени, изпотени, раздърпани, дори проскубани, бавно се изнизвали от киното. Майката на Бонбончо, като ги видяла, предложила:

– Деца, ядохме, проведохме няколко часа неинтелектуална дейност, дайте нещо интелектуално да направим. Например да отидем в книжарница.

А децата, като чули „книжарница“, със сто километра в час се спуснали към нея, всеки със собствените си интереси.

Душко отишъл при енциклопедиите, клекнал си на земята, започнал кротко да си разлиства и да си чете. Само от време на време се чувал вик, който той издавал, когато някой възрастен чичко или леличка, зареян напред, го настъпвал, ритвал или си слагал чантата върху главата му.

Жожката моментално попаднал на рафтовете с книги за спорт и там се опитвал да прочете всичките издания, за да не ги плаща. Взимал книгата и по най-бързия начин започвал да чете: ляво-дясно, ляво-дясно, ляво-дясно! Седял, четял, както си бил бързичък, а сега нали бил и мотивиран – четял още по-бързо. Искал поне три книги да прочете, без да ги плаща. И така доста добре се справял, направо ушите му се били зачервили от скорост.

През това време Бонбончо бил на един щанд с идеи как се играе с карти и как се правят фокуси. Седял, четял разни дребни хитринки и трикчета и си казвал: „Охо, аха, ехе! Ой-ой-ой-ой-ой!“. Извадил си едно тефтерче и започнал да си води бележки.

Отворко седял насред книжарницата и си разправял:

– Егати тъпотията! Кога ще свърши това?

И докато си разправял: „Егати тъпотията, егати тъпотията!“, изведнъж съзрял в далечината списания и книги за мода. А той, Отворко, нали обичал да си е отворен и хич не му било безразлично как е подстриган, и хич не му било безразлично какви са му панталоните и дрехите, така се захласнал как се връзват вратовръзки, че след около 15 минути вече знаел 25 възела за връзване на вратовръзки.

Майката на Бонбончо останала изумена. Мислела си: „Смятах, че тия деца растат повърхностни. А то, свестни били всичките. Леле, колко свестни. Ще им купя по една книга, на всеки според интересите“.

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

P05

Бонбончо и приятелите му в храбра битка с трънаците, докато накрая красотата победи

Дворче

Имало едно време четирима приятели. Малки, сладки и добри като пчелички – Бонбончо, Жожко, Душко и Отворко.

Жожко растял в малка къща с дворче. То било всъщност доста голямо, но цялото покрито с бурени, корени и тръни. Не че имало боклуци, но било пущинак.

Един ден Душко минал да вземе Жожко за училище, загледал се в двора и се зачудил. Докато си вървели към училище, попитал:

– Жожо, какво се случва във вашата градина, та изглежда така, сякаш се опитвате да я превърнете в джунгла?

Жожко казал:

– Абе да ти кажа, няма желаещи да се занимават с нея. Преди баба и дядо са се грижили, но той е толкова голям този двор – няколко декара, че дори трактор да наемем да го изоре, пак някой трябва всеки ден по няколко часа да маха плевели, да подрязва и полива. Няма кой да я върши тази работа.

Отишли в училище, седнали в час, учели си нещо, а Душко се разсейвал. Учителката казала:

– Душко?

Той се сепнал и я погледнал.

– Да, госпожо? – отвърнал примерно, зализал косичка, бутнал очилцата и започнал да мига.

– Душко, какво се случва? Не мога да повярвам, че точно ти се разсейваш. Я ела на дъската да те изпитам.

А Душко, нали си бил душичка, всичко си бил научил, излязъл, написал си всичко, получил шестица, седнал, но пак се разсейвал. Въртял се неспокоен… Учителката се притеснила.

– Душко, я кажи пред всички какво става?

Душко скочил и като автомат изстрелял:

– Жожо има егати градината за футбол, а там – само буреняк!

Учителката нищо не разбрала, Жожо го погледнал с широко отворени очи и другите деца се зачудили какво става, а на Душко някак му олекнало.

Дошло междучасието и Отворко рекъл:

– Абе, какво ти става, бе? Ако ти изчезнеш като пример за дисциплина в този клас, съвсем ще пропаднем.

Душко нетърпеливо казал:

– Отворко, ти знаеш ли какъв двор има Жожо?

Отворко отвърнал:

– Откъде да знам какъв двор има, да не му го копам!

Душко рекъл:

– Да, това е идеята, да почнеш да му го копаеш.

Отворко го пипнал по челото.

– Абе, не си топъл, ама говориш все едно наистина си.

Тогава дошъл Бонбончо, Душко го погледнал и казал:

– Бонбончо, ти знаеш ли какъв двор има Жожо?

Бонбончо отговорил:

– Да, бе, знам, прилича на смеска между блато и зоологическа градина, ама такива едни, стари.

Душко попитал:

– Не, бе, не, бе! Ти забелязал ли си колко е голям дворът?

Бонбончо рекъл:

– Кой може да забележи нещо от този храсталак, то къщата вече не се вижда. Жожко сигурно с мачете преминава или си прави тунели като къртица, за да може да излезе.

Душко обаче въодушевено продължавал:

– Представяте ли си да отидем там, да почистим градината – такова игрище за футбол ще стане, такъв мач ще ритаме. На една хубава окосена трева.

Жожко не разбирал съвсем.

– Е, добре, ще отидем, ще отидем, ама то с едно отиване няма да стане тревата, кой ще плати на озеленителната фирма?

Душко пояснил:

– Отворко, ти си озеленителната фирма. И отплатата е това, че може да риташ мач на игрището.

Отворко погледнал Душко.

– Ей, шегаджия! Айде кажи какво си измислил. Как ще оправим тревата?

Душко си продължавал с неговото:

– Както ти казвам – всеки взима по една лопата и мотика и отиваме да копаем.

Бонбончо рекъл:

– Много яко, много яко! Аз ще взема един меч и ще сека. Първо главите на храстите, после ги удрям през кръста, а после ще скачаме, докато натрошим клоните. Или да ги подпалим?!

Душко го прекъснал:

– Ехо, ехоооооо! Бонбончо! Пак сме гледали много телевизия. Тия работи само по телевизора стават, Бонбончо. Нали знаеш, че ако запалим храстите, може да изгори целият квартал. А и най-малкото ще ни приберат в полицията.

Бонбончо казал:

– Да, тая няма да стане точно така.

В този момент се включил и Отворко:

– Банда, чували ли сте приказката „с чужда пита помен прави“?

Душко рекъл:

– Какво значи да прави помен?

Жожко обяснил:

– Ами като е починал някой човек, се раздава пита за светлина в душата му. И с чужда пита помен да правиш значи, че си отишъл, взел си на някого погачата и вместо той да си направи помен за неговия близък, ти си седнал с неговата погача да раздаваш за своя близък.

И Бонбончо:

– Това беше много сложно, за какво ни го разказваш?

Жожо отговорил директно:

– Дворът е мой!

А Душко:

– А идеята за игрището е моя!

И започнали леко да спорят. Отворко се намесил:

– Абе, ливадо, погледни се, че живееш в буреняк, дай първо тебе да те окосим, после да ти окосим и двора, а после бъди така добър да ни поканиш на гости и една беседка да ни вдигнеш, та като идваме, да ни е по-приятно.

Бонбончо се забавлявал и се смеел.

– Жожката е ливада, но неокосена. Дайте да си вземем една косачка и да го окосим нула номер. Само ще му оставим по средата на главата един храст като прабългарин, може и опашчица да му вържем.

И докато си говорили така, намерили подход да реализират идеята.

Душко попитал:

– Добре бе, Жожо, за какво са ти тези бурени и змии, че и гущери вътре?

Жожи, като чул змии и гущери, като писнал, като рипнал, като взел да тича, да подскача, качил се на един чин и викнал:

– Няма змии, няма гущери!

И тук децата разбрали, че явно има нещо в градината, което на Жожката не му действа добре на нервите.

Отворко рекъл:

– Няма гущери и змии, само варани.

Жожката подскачал от чин на чин.

– Няма варани!

Бонбончо рекъл:

– Че ти откъде знаеш, в този храсталако-буреняк сигурно и тигри се крият, но не можеш да ги видиш.

Отворко продължил:

– Ти пък, тигри! То там сигурно слонове има, цяло стадо зад къщата им. И някой ден може да я стъпчат, ама то от тия храсти можеш ли да ги видиш? То може дори да са десетки слонове, а представяте ли си да са стадо бизони…

И така, докато си говорили, Жожката подскачал, подскачал, но не издържал накрая и казал:

– Добре бе! Хайде, ходете, копайте, щом сте такива копачи, аз ще седя и ще ви гледам сеира. Ей ви градината – копайте. Майка и татко, така или иначе, като ви видят, че копаете, ще ви направят кекс и ще ви донесат дори айрян. Давайте, копайте, да ви видя колко сте добри копачи.

Децата се въоръжили и тръгнали към градината на Жожката. Отворко взел една вилица, твърдо решен да копае с нея. Защото така изчислил, че по-лесно ще изважда коренчетата. А и тя, като е остра, по-надълбоко щяла да прониква.

Бонбончо решил, че ще си вземе мачете и ще си представя, че е в джунглата, и ще се върти, и ще пищи, така че да им отсича клоните на храстите.

Душко, понеже бил много примерен, взел със себе си семенца за трева.

Отишли тримата, а Жожката седял и гледал.

Отворко копаел с вилицата, копаел, копаел, потил се, капки капели от него, тениската – мокра, панталонът – мокър, обувките – пълни с пот, а той едва изкопал една мааалка купичка земя и продължавал да се бори. През това време нашият приятел Душко седял със семената и им говорел:

– Аз сега ще ви метна по земята и ще поникнете, а ние през това време ще окосим другата трева. И така няма да се засечете и направо, като сме готови с храстите и старата трева, вие ще се появите.

Говорил си той на семената и ги хвърлял – и в този момент видял, че цяло ято гълъби се нахвърлили и му ги изкълвали до зрънце. Той викал, карал се „къш от тука!“, „бягайте, бе!“, плашил ги, ама те не се уплашили. Такава хубава манджичка някой да им нахвърля отдавна не им се било случвало.

През това време Бонбончо застанал, омотал се с една кърпа като кимоно, разкрачил краката, разкривил физиономия и извикал:

– Ууууууааааа! – и отрязал с меча, който бил взел тайно и абсолютно нелегално от вкъщи, листата на храстите. Но ако почнеш да режеш лист по лист листата на един храст, може и десетки години да ти отнеме, докато успееш един клон да отрежеш, но той бил доволен и щастлив.

По едно време се разбрало, че няма да стане така работата.

Преминал покрай двора съседът на Жожката и го попитал:

– Жожинка, какво правите?

Жожо, нали бил по бързите отговори, веднага казал:

– Оправяме градината, ще я правим на игрище.

Човекът погледнал Отворко с вилицата, погледнал Бонбончо с меча, погледнал ги един по един всичките хубавци и казал:

– Ей, деца, имам едно тракторче. Дайте ще мина да ви го изора по-бързо. Само изкопайте големите храсти и ги изнесете, аз с трактора ще изора бурените.

Децата решили да се справят с големите храсти – един дърпал, друг бутал, ама то храст като храст ли било – шипка. Отворко предложил:

– Дайте, ще ѝ скършим шиповете един по един, и като я оголим и я оставим без шипове, тогава ще я дръпнем и ще я извадим.

Душко казал:

– Да, това е възможно, ама ако една година седим да махаме шипчетата. Точно ще стане работата.

Решили с трион да я прережат. Дръпнат напред-назад триона, току си закачат дрехите на шипката, остане парченце, скъса се. И така славно-безславно за седмица успели да махнат храстите.

Да бъдем точни – за повечето храсти все на някой възрастен, минаващ по улицата, му ставало мъчно за тях да ги гледа как се мъчат и им помагал. След седмица се появил човекът с трактора. Изорал бавно цялата градина, помогнал им да изчистят старите растения и да ги изхвърлят на боклука. Като си тръгнал съседът, Бонбончо седнал и си казал:

– Сега да видим какво правим.

Решил да съставят план. Като похарчели сега пари, след това да имали приходи и да завършат поне на нула. Взел да се чуди как да се случи това, чудел се, маел се, чудел се, маел се…

И докато се чудел и маел, отвън се чул Жожо:

– Айде бе, сеяча на семенца, айде идвай да сеем. Отгоре ще им нахвърляме пясък. Така че птиците да не ги виждат. Давай да садим, докато е разорана земята.

Насадили трева в градината. Всеки ден Жожо я поливал със специални пръскачки, поливал и ѝ се радвал. Душко ходел на пръскачката да седи като на душ и да си се плакне. Бонбончо преследвал другите деца с пръскачката, както и всички съседи, които минавали по улицата. Отворко седял и се карал на пръскачките, защото току му напръсквали дрехите, а той нали все искал да е много красив и елегантен, и с хубава прическа, и не бил много доволен така да му правят. Но поливали тревата дружно, а тя растяла.

Един ден децата отишли малко по-рано при Жожо да видят как расте тревата и що да зърнат – хванал Жожо тревата и я опъва, дърпа, дърпа, та ще я скъса.

Душко попитал:

– Какво правиш, бе, Жожо?

А Жожо:

– Направо се изморих с тази трева, опъвам я, за да порасне по-бързо, че ако така ще я чакаме, кога ще стане?

Отворко викнал:

– Пусни я, бе! Пусни я!

Жожо продължавал:

– А! Пусни я, пусни я!? Цяла сутрин я опъвам, точно сега ли да я пусна? Тъкмо взе да расте.

Отворко рекъл:

– Ще откъснеш корените, бе.

Жожко го погледнал учудено.

– Корените да се разпъват като ластик, че вече нямам търпение да я чакам, нали ще правим игрище.

Децата отишли, разсеяли Жожката, седнали да оформят градината. Един носел камъчета, друг правел водопадчета… Ей, голяма красота, голямо чудо ставало в тая градина! Обаче през цялото време Душко нареждал:

– Добре, сега сложихте тука всички тези неща, а като ритаме футбол? Току-виж ни пречат.

След това поставили и декоративни храсти с градинка. Душко погледнал храстите и казал:

– Ооо, така-така, сега само това ни трябва.

И така от дума на дума се оказало, че всъщност децата били построили една приказна цветна градина с ограда, обаче в нея нямало достатъчно хора. И какво направили? Започнали да звънят на всичките си приятели и близки.

И така се оформил голям и хубав клуб, в който се случвали всеки ден най-различни неща за деца.

Градината оживяла. Красотата ѝ приканвала много деца да играят вътре. Те се грижели за нея, а тя им се отблагодарявала с възможности за приключения. Колкото повече децата обичали и поддържали градината, толкова по-весели и интересни ставали игрите вътре. Колкото повече градината била обгрижвана, толкова повече уют и аромат на вкусни кексчета и какао се разнасял от нея. Та чак досега.

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

P04

Как Библията помогна на Душко да има прав гръбнак и правилна походка

Добра връзка със Земята и Небето

Четиримата приятели се чудели какво да правят. Изведнъж Душко казал:

– Момчета, знаете ли, вкъщи ме карат да ходя с Библията върху главата.

Жожката взел да се смее.

– Душко, Душкооо, ако така се учеше Библията, досега да съм изчел цялата световна литература, ама не става, моето момче! Трябва си четене.

Душко рекъл:

– Да не мислиш, че ме мързи да чета. Знаеш, че го правя с радост. Всяка сутрин ставам в пет да си чета книжки. Ако трябваше да я прочета, е по-лесно, но не. На главата.

Жожо бил много учуден. Отворко казал:

– Ти си луд, бе!

Бонбончо се намесил:

– Абе ти нямаш ли си друга работа, та ставаш в пет часа да четеш книги?

Душко спокойно отвърнал:

– Знаете ли колко е приятно, докато градът спи и навън е тихо, да се събудиш и кротичко да се свиеш на топло, да си четеш за далечни страни и приключения, за истории и експерименти...

Бонбончо наострил уши.

– Какво, какво? Какво четеш? Ааааа, това звучи интересно. Ами защо не накараш някой да ти ги чете?

Душко се зачудил.

– Ти сещаш ли се за някого, дето ще стане в пет часа да ми чете приказки.

Отворко рекъл:

– Ако му даваш по сто кинта, може и в три да става.

Душко казал:

– Ти да имаш по сто кинта всяка сутрин да ми услужваш, та някой да ми чете?

Отворко сменил темата.

– Айде, айде разказвай за Библията, че оттам се тръгна. Пак се отнесохме.

Душко се замислил.

– Да, бе... тази Библия... направо ще ми стане главата отгоре равна като тиган.

Бонбончо се надигнал.

– Хеййй, Душко, абе тя вярно ти е станала равна, само дето косата ти е бухнала и изглежда инак. Лелее, ние на пластилин можем да си играем отгоре ти. Я вижте каква му е главата.

А другите две деца се надигнали и погледнали също.

– Хейййй, вярно бе. Вярно. Гледай какво ти е станало с главата, все едно някой ти я е минал с ютия.

Душко, милият, си пипнал главата и усетил, че е нормална.

– Ей, я не се закачайте така, че ще ви се разсърдя и няма да играя повече с вас!

Децата започнали да се смеят, заливайки се до сълзи.

Душко продължил:

– Карат ме да нося Библията на главата, за да ми е прав гърбът. Мама и тате вярват, че най-важното е да ме научат да ми е прав гърбът, правилно да дишам и да спя при най-добри условия. В смисъл: да спя на тихо, проветрено, просторно, на няколко метра от други хора, без електроуреди, без огледала, на ортопедичен, противоалергичен матрак или на матрак от кокосови стърготини или сено от билки. След тези три неща идва да се храня здравословно и да пия изворна структурирана вода.

Жожката продължавал да се смее.

– Е, как може, като си я слагаш на главата Библията, да ти се изправи гърбът? Няма много смисъл в това. Този, дето го е измислил, не е много умен. Като се прибереш, кажи им, че лягаш по корем, да ти наредят на гърба много книги и да те изгладят наведнъж. Направо може и на един валяк да те пуснат, от тези, дето асфалтират улицата. Лягаш си, той минава – и най-гладкия и изправен гръб ще имаш.

Бонбончо добавил:

– Като искаш толкова гладък гръб, защо не вземеш сам да си го изгладиш? Хвърляш се на дъската за гладене, включваш ютията и почваш напред-назад, напред-назад – и си готов.

Душко се изчервил.

– Я стига сте ми се присмивали. Да не мислите, че ми е приятно да обикалям из апартамента с Библията на главата?

Децата рекли:

– Ама и обикаляш ли?

Той кимнал.

– Да, и трябва и да клякам и да ставам, всички рутинни движения да извършвам и най-важното е Библията да не пада.

Децата се зачудили.

– Всякакви глупости съм чувал – казал Бонбончо. – Обаче да те карат да ходиш из апартамента с Библия на главата, за да ти се изправя гърбът, не го бях чувал.

Душко свил рамене.

– Да, откакто ми е на главата, взех вече и да я сънувам тая Библия. Вчера я отворих, чета. Интересна е. Не знам... Какво да правя?

Бонбончо рекъл:

– Имам идея! Не можеш ли да говориш с майка си и да ѝ кажеш, че твоят гръб ти се е обадил по телефона и е казал, че вече е прав и че няма нужда от повече изправяне.

Душко го изгледал.

– Това пред майка ми не минава. Познавате я. Тя е толкова добра жена. За нищо не ме тревожи. Винаги изтърпява щуротиите ни. Само един прав гръбнак иска да имам. С тате много вярват, че това е най-доброто за мен.

Отворко рекъл:

– А що не ѝ кажеш да си гледа работата и да си слага Библията на главата и да кляка и да става, като се кефи толкова. Та да си има прав гръбнак, а ти да си с гръбначно изкривяване като почти всички хора.

Душко поклатил глава.

– Как така ще кажа на мама. То не може така да се говори на майка.

Жожо се опитал да даде идея:

– А не можеш ли някак си да се чупиш. Уж ще ходиш да тичаш с Библията на главата в парка – и лекичко да си дадеш почивка.

Децата седели и разсъждавали, мозъците им чак завирали от мисли как да спасят Душко от тази Библия. По едно време Бонбончо рекъл:

– Абе знаеш ли, Душко, що не отидеш в църквата да се помолиш, от толкова много носене на Библията на главата сигурно, като се помолиш на Господ, ще намери решение на библейския ти въпрос. Ние се смеем, че главата ти е плоска, ама ако така продължаваш, току-виж наистина е станала отгоре като маса за сервиране.

Децата се зачудили, а Душко по едно време станал.

– Вие се подигравате, ама аз действително ще отида до църквата.

Всички деца веднага решили да отидат с него. Стигнали до оградата и изведнъж Отворко рекъл:

– Няма да стане ! По къси гащи и потници не пускат.

Жожо го погледнал учуден.

– Че ти откъде знаеш?

Отворко обяснил:

– Ми нали всеки път ме изхвърлят, така че това поне съм го запомнил.

Децата му дали знак.

– Добре, стой си отвън, няма смисъл да те изхвърлят. Седни на пейката и чакай. Ние ще влезем.

Тръгнали да влизат, а отзад се чул глас:

– И с дъвки не давааат!

Жожо изостанал, започнал да се оглежда, намерил едно кошче, притичал и изхвърлил дъвката си.

Стигнали вече до входа на църквата, а отзад се чул вик:

– Телефоните си изключетеее!

Бонбончо рекъл:

– Абе, тоя Отворко много набожен се оказа. Всички правила знае.

Душко пояснил:

– Не, според мен знае всички начини да те изхвърлят от църква. Явно има опит.

Децата бързо извадили телефоните, изключили ги и влезли вътре. Жожката набързо направил няколко кръгчета спринт из цялата църква, а една леличка го хванала и внимателно и категорично го извела навън.

– Тук не е спортна площадка. Ей там отвъд оградата иди – при онова дете с късите гащи. Можете да потичате на детската площадка заедно.

Жожо също направил нещо неочаквано. Погледнал леличката и също толкова внимателно и категорично казал:

– Пътят към Господ не минава през църква и свещеник. Затваряш си очите и си свързан. – Жената цялата станала червена, а Жожо продължил: – Хич не се опитвайте повече да ми говорите! Аз и извън църквата мога пак да изрека молитва за приятеля си Душко.

Обърнал се и излязъл решително.

В църквата били останали само Бонбончо и Душко, който рекъл:

– Бонбончо, изчакай да се помоля и после почвай с експериментите, защото каквито ги измисляш, и двамата ще ни изхвърлят.

А на Бонбончо все едно игли му били забити в дупето, едва се удържал. И само повтарял:

– Айде по-бързо, бе. Айде, моли се по-бързо, че вече не издържам.

Душко прошепнал:

– Застани в центъра на църквата и не мърдай! Не си движи ръцете, краката, устата, просто стискай и когато съм готов, ще те чукна по гърба. Всъщност най-добре си затвори и очите.

Бонбончо отишъл на указаното място, прибрал ръце и крака, затворил очи и не мърдал. През това време Душко се наредил на опашката, пуснал паричка за дарение, взел си една свещичка и отишъл да си я запали. Точно започнал да назовава молитвата си и се чуло едно:

– Пърррррр.

Чудовищна пръдня се понесла из цялата църква. Хората се заоглеждали, зачудили се какво става, откъде идва. На никого не му хрумнало обаче, че може да е от малкото момче в центъра на църквата. Бонбончо-Фотончо седял като един истински поклонник, смирено, без да мърда, без да шава, със затворени очи и прибрани ръце и крака. Душко обаче разбрал откъде идва. Цял пламнал и му идвало да ходи и да бие един шут по малкото дупенце на Бонбончо. И да го изведе за ухото извън църквата, където го чакали спортистът и онзи с късите гащи. Но ситуацията била такава, че той се фокусирал върху това, за което бил дошъл – да си довърши молитвата. Казал си: „Отново ще опитам“.

Точно започнал и свещеникът, минавайки през центъра на църквата, той видял молещото се момченце. В знак на радост, че има такива праведни деца, той леко го докоснал. И това все едно било докосване на червения бутон на ядрена подводница. Бонбончо решил, че всъщност Душко вече е готов и може да реализира всичките десет плана, които бил измислил. Църквата предоставяла възможности да се екпериментира в различни аспекти на науката. Започнал да ги реализира едновременно. Хората не можели да разберат точно какво им се случва. Първо Бонбончо прелетял покрай свещите и решил да пробва как се духа торта със сто свещи. С всичка сила духнал и успял да загаси половината, духнал още по-силно и загасил останалите, чак оплискал хората с восък. Това траело три секунди. След това се засилил с бясна бързина към касичката, съборил я с надеждата тя да се отвори и да чуе звъна на хиляди монети по каменния под при тази добра акустика. Но – изненада! – касата била заключена. Там леличките се насочили към Бонбончо. С няколко скока той прескочил пейките и влязъл в олтара, там, където само мъжете можели да влизат. На най-свещеното място в църквата искал да се скрие и помоли. Душко само си повтарял невярващо:

– Боже, божее, боже, божее!

Явно нямало да може да си завърши молитвата. Жените спрели отпред. Бонбончо стоял вътре. Пристигнал свещеникът и попитал:

– Момче, какво правиш? Това е свещено място.

Бонбончо се чудел какво да каже.

– И аз съм свещен. Много съм свещен. Затова съм дошъл тук, че ако изляза отвън и леличките ме посрещнат, може да не забележат моята свещеност.

Свещеникът продължил:

– Момче, това, което правиш, не е хубаво. Това е храм.

Душко прошепнал:

– Вижте, аз трябва да ви кажа една тайна!

Свещеникът попитал:

– Каква тайна, момче?

Душко започнал:

– Много съм палав. Имам нужда от най-свещеното място да се помоля на Господ да ми помогне, защото не издържам и пет минути, без да направя някоя пакост. Колкото по-голям ставам, толкова по-големи стават пакостите ми. Аз им казвам експерименти, но хората не ги възприемат така. Например исках да проверя обема на гръдния си кош. В църквата това е много лесно. Поемаш дълбоко дъх и проверяваш колко свещи можеш да изгасиш наведнъж. Експериментът е добър. Сигурен съм. Обаче я надникнете отвън да видите леличките как ме чакат заради него...

Свещеникът бил добър човек, погалил го по главата, показал му как да се прекръсти, показал му как да се поклони и рекъл:

– Хайде, моли се ти да можеш свободно да експериментираш, без това да е пакост в очите на другите, а аз ще се моля за теб.

Бонбончо не бил сигурен.

– Дали няма да трябват повече хора. Да вземем да извикаме още пет-шест човека да се молят, че пакостите са ми толкова много, че само с моята и твоята молитва дали бързо ще има резултат.

Свещеникът му се усмихнал.

– Спокойно, момче. То от сърцето идва. Само ти си достатъчен. Ако сърцето ти е изпълнено с вяра, ще стане.

Бонбончо казал:

– Абе вяра, вяра, ама вярваш ли ми, че все едно на игленик съм седнал. На всяка игличка, дето ми се бодва отзад, си мисля нова идея, нов експеримент. Направо щуротевица намислям. Където и да вляза, след това седмици наред не може да се оправи. Много съм любопитен. Да е молитва, с която само да го легализираме.

Свещеникът кимнал разбиращо.

– Добре, ще извикам и другия свещеник.

Взел Бонбончо през това време да назовава молбите си:

– Господи, помогни ми да спра да правя пакостите, но не ме прави зализан като Душко послушния, нито ме прави такъв забързан като Жожо, камо ли простак като Отворко. Направи си ме да съм свястно дете и само пакостите да се махнат, иначе да съм си аз, че аз не искам да съм друг, само пакостите като ефект от любопитството ми да ги махнем. Е, ако може, по-лесно да си пиша домашните и да стана малко по-умен. А, ако може и малко по-красив, че ми харесва едно момиче от горния клас. Ааа... и, между другото, ако може, Гоподи, да не съм толкова лаком, че само гледам нещо сладко да хапна. А, да… и още нещо, ако може да не съм мързелив, да действам, че дори и да помагам вкъщи. Ама да не стана като Душко, пак повтарям, да взема по цял ден да чистя и да готвя, ако ще е така, по-добре да си остана такъв, какъвто съм си сега.

А двамата свещеници отзад започнали да се кръстят и молят, не можели да повярват на ушите си. Бонбончо така си нареждал разни работи, а през това време Душко седял отвън бял, червен, зелен, притеснен, без да смее да мръдне, без да знае какво се случва, защото видял как Бонбончо влязъл в олтара, а след него и свещеникът. Минало време, а Бонбончо не излизал, втори свещеник влязъл вътре и той започнал да предполага:

– Какво ли се случва... Вярно, олтар е... Вярно, свещеници са...

Тревоги много в главата детска. Уж го били учили да не предполага. Нищо явно не бил научил. По едно време не издържал и излязъл. Свирнал с пръсти, помахал на Жожо и на Отворко. Момчетата не смеели да влязат, защото знаели, че ще ги изхвърлят, ама Душко махал като вятърна мелница с ръце към децата. Момчетата рекли:

– Какво е най-лошото, което може да се случи. Да ни изхвърлят. По-добре да ни изхвърлят, но да видим какво става!

Затичали се навътре, гледат – Бонбончо го няма. А Душко казал:

– Момчета, Бонбончо влезе в олтара след поредната си беля, след него влязоха и двама свещеници. Не излизат вече доста време. Много съм разтревожен. Нали не трябвало да се предполага. Трябвало да се провери. Ама сам ме е страх. Хайде заедно да проверим какво става и да спасим Бонбончо.

Отворко рекъл:

– Спокойно, Душе, те са добри хора.

Душко предложил:

– Да нападнем олтара!

Жожо отстъпил крачка назад.

– Абе точно ти откога взе да нападаш?! Влезе в църква и направо откачи! Вместо да станеш по-смирен, щял да напада олтара. Искаме си пак нашия Душко.

Душко се изчервил.

– Държат го повече от петнайсет минути вътре. Много се тревожа да не го набият.

Отворко рекъл:

– Стига сме го обсъждали. Влизаме и виждаме какво става. Това е!

В този момент обаче жените от храма забелязали едно дете с къси панталони и решили да се намесят. Естествено, така скоростта за влизане в олтара на трите деца бързо се увеличила и се наложило с лъвски скок да се хвърлят вътре, все едно да го превземат на абордаж. Съборили двамата свещеници, съборили и Бонбончо на земята, викайки към жените:

– Ей, не може човек да влезе спокойно в олтара от вас.

Свещениците лежали на земята и се кръстели. Кръстели се и си повтаряли:

– Боже помогни, Боже помогни!

Бонбончо попитал:

– Какво правите бе, вагабонти? Това е свещено място. Защо се хвърляте по лица. Ще се потрошите. По средата на молитвата ме прекъсвате.

Отворко се изправил и се огледал.

– Че ти за какво се молиш?

Бонбончо обяснил:

– Абе да се кротна малко. Такъв… абе по-свестен да стана.

Отворко се притеснил.

– Само да не вземеш като Душко да станеш. Един е достатъчно. Да има баланс.

Бонбончо се усмихнал.

– Споко, споко, съобразих ги тези възможности. Като тебе съм се помолил да не стана също. Въобще съм взел мерки, ама защо ме прекъсвате?

Отворко изправил гръб и се загледал в олтара.

– Знаеш ли к’во, и аз ще се помоля.

Прекръстил се и започнал:

– Господи, пич съм, много съм як, готин съм, имам добър вкус за дрехи, ама съм голям простак бе, Господи! Голям! Вземи помогни малко, по-малко мръсотии да говоря, че както е тръгнало, скоро и да псувам ще почна. Голяма срамота. Майка ми постоянно червена ходи, все едно е на плаж. Помогни, Господи, тоя дълъг език малко да се пооправи.

Свещеникът отдолу казал:

– Премести се, младежо, малко вдясно.

Отворко рекъл:

– Абе ти да не си Господ, та да ми казваш да се местя. Я кротувай там, сега се моля.

А свещеникът продължил:

– Премести се вдясно, защото си настъпил расото ми. Аз искам да стана.

А Отворко:

– Да, бе, да… да, беее, естествено, ставай, да, ставай, айде тука ставай, няма проблеми. – След малко се замислил за какво се моли и сменил тона: – Господине, заповядайте, станете! – И в този момент се шибнал през устата. – Айде на Душко репликите, не, не, не, по-добре простак, отколкото Послушко. Няма ли нещо по средата?

Жожката, нали не можел да седи на едно място, съобщил:

– Момчета, аз ще ида да се разтичам. Направо пред оградата ще ви чакам. Тясно ми е тук. Не са съобразени размерите на тези олтари.

Децата казали:

– Внимавай! Отпред леличките чакат. Да не са направили капан. Може да те хванат в мрежа за риба.

Душко рекъл:

– Да бе, в найлонови пликове за хранене. В торбите за боклук ще го спънат.

И както се смеели, Жожката излетял навън и се чуло:

– Помощ! Ааа, ъъъ , еее, иии...

Момчетата казали:

– Ей, господа свещеници, нали вие сте шефовете тук.

А те се кръстели и молели за доброто на децата.

– Я ги укротете тези бабки, да не вземат нещо на Жожко да му направят. Нали виждате: приятели сме. Много сме различни, но си помагаме и се разбираме.

Единият свещеник излязъл навън, а в този момент Бонбончо си довършил молитвата:

– И да бъда един свестен човек. Да мога да си правя експерименти в лаборатория или някъде, където на никого няма да преча. Май ще си е най-добре. Така или иначе, трудно се спира такова любопитство, а и то е ключът да си свързан с целостта на нещата. Най-ценното за моите родители е да не спирам да задавам въпроси. Да търся истината. Така да стават нещата, че и аз да съм добре, и хората около мен да са добре.

А свещеникът леко го побутнал. Бонбончо обобщил:

– Заменяме пакостите с легални експерименти. Мислим и после действаме.

В това време Отворко си сочел езика с поглед към небето.

– Господи, езикът, езикът е проблемът! Укроти го!

И децата, след като направили колкото било по възможностите им в областта на молитвата, се усмихнали на свещениците и им благодарили сърдечно. Искрено били щастливи, че попаднали на търпеливи свещеници. Помахали им от входната врата на църквата и излезли навън. Намерили Жожката на пейката усмихнат. И попитали:

– Какво стана?

Жожо отговорил:

– Всичко е наред. Свещеникът съвсем навреме се появи.

Отворко се почудил.

– А лелките?

Жожо го погледнал.

– Ти да не мислиш, че и на тях им е лесно. Седят по цял ден в църквата и трябва да укротяват всякакви луди, дето търсят помощ от Господ, вместо да си помогнат сами.

Душко изведнъж се усмихнал.

– Е, как да си помогна сам?

Жожо дал бърз отговор:

– Зачети се в Библията и готово. Докато си я четеш, ще ти слагат нещо друго на главата през това време.

Душко изведнъж решил, че това е едно добро начало.

– Ти си гениален, бе, направо гениален. Айде, момчета, да ходим у нас на литературно четене. Аз ще ви чета Библията, а вие ще слушате. Ще си сложим по един роман на главата и готово. Искате ли всъщност и вие да сте с романи на главата? Хем ще имате прави гръбнаци, хем ще си стане игра. Ако мама и тате ни видят всички с романи на главите, Библията даже ще може да не я четем. Ще я приберем, когато ѝ дойде времето.

В едни глас се чуло:

– Даааа!

И децата се запътили към Душко щастливи, че му решили проблема.

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

P03

Бонбончо и приятелите му с различни тактики и стратегии стигат до победата с песен

Ефектът на пуяка и ефектът на пеенето

Бонбончо-Фотончо и неговите приятели си живеели щастливо. Един ден Бонбончо казал:

– Деца, не мога да разбера какво ми се случва. Постоянно, ама постоянно, постоянно, като се появи някое друго дете, особено ако е момиче, започвам да се перча като паун.

Жожко го погледнал.

– Ти си добре. Това, което аз започвам да правя, е да си надувам мускулите и да правя лицеви и коремни до посиняване. Или леко ги бутам… абе, отвътре направо ми иде да си ги удрям. И това се случва и с по-малки от мен, и с непознати, и с по-големи. Не знам какво да ви кажа.

Отворко рекъл:

– Вие сте добре. Аз си умирам да ги дразня. Само ги виждам и веднага намирам някоя сочна обидичка, която да им приложа. Просто езикът ме сърби, а ръцете ми сами действат. Не мога да се спра, не знам какво да правя.

Душко на свой ред споделил:

– Аз пък се засрамвам и се скривам зад нещо и си седя скрит. И съм много нещастен от тая цялата работа. Какво да правим?

Отворко измърморил:

– Абе, пичове, кофти е, да си призная, ама и на мене, дето не можете да  повярвате, че е възможно, може да ми стане срамно, и на мене ми е едно кофти, дето така… Като на змия ми се разцепва езикът! Направо не издържам!

Жожката кимнал разбиращо.

– И аз.

Бонбончо предложил:

– Дайте да се опитаме да си помогнем!

Седнали четиримата и се замислили. Седели на един пън и разсъждавали… Решили всички, ако се появи някое дете, категорично да направят нещо различно от това, дето са правили досега.

Бонбончо се чудел на глас:

– Да ви кажа, дори не се сещам какво друго мога да сторя! Какво мога да направя?

Душко казал:

– Ами какво да направиш: засрами се, бе!

Бонбончо го погледнал.

– Абе, срамежливия, я си се срамувай! Аз си имам други тактики. Що не вземеш ти да се надуеш, а? Да те видим дали ще ти е лесно!

Душко рекъл:

– Виж, аз не мога да се надуя, ама на теб никак няма да ти попречи, ако малко се засрамиш, ако се посъбереш! Надул си се като пуйка.

Бонбончо се замислил.

– Знам, че съм се надул като пуйка, нали това е проблемът? Ще се пръсна.

Душенцето продължил:

– Надул си се като тенджера под налягане. Вземи си сложи един вентил, че ще вземеш да избухнеш! Малко парата да започне да излиза.

А Бонбончо надул бузи, вдигнал устни към небето и започнал да издава звуци на вряща тенджера под налягане.

– Пфф! – изпускам парата, пфф! – изпускам парата.

Жожката не се сдържал, ръгнал му два палеца в ребърцата и взел да го гъделичка, а докато Бонбончо се хилел, Душко викал:

– Ей сега наистина изпускаш парата. Като се посмееш малко, и си ставаш нормален. Иначе едно перо само трябва да ти боднем отзад – и да закрачиш като пауна в зоологическата.

Бонбончо обаче хич не се давал.

– Абе, срамежливия! Я се скрий там зад дървото и си лапни пръста! Какво си седнал да се обясняваш на другите? Ние те знаем какъв си. Сега тука се отваряш, нали, ама като видиш някой друг… и айде: червени бузи, очите сведени надолу, клепките трептят, краката се събират навътре, аха! да лапнем палеца и да си въртим косата на пръста! Айде, моля ти се! Много знаеш да приказваш.

Душко се изчервил.

– А пък ти си много нахален!

Отворко рекъл:

– Чакай бе, това е моята роля. Аз съм нахалният. Бонбончо не може да вземе всички роли. Той само си се дуе. Нахалникът тук съм аз. И без конкуренция, ако обичате!

Жожко го погледнал.

– Ей сега да ти ударя ли една тупаница, нахалник такъв. Така са ми избили мускулите! Като видя някой нахалник, и ми иде да му фрасна една! Отвътре всичко ври и кипи в мен и се чудя как да си покажа по-добре мускулите, да си ги премеря. Ама така ми иде да блъсна някого, да му фрасна една! Просто не знам какво да правя.

Отворко го погледнал – човек наистина би си помислил, че езикът му бил станал като змия, – и наговорил такива неща на горкия Жожи, че той спрял да се движи за цели трийсет секунди.

Децата решили, че е получил инфаркт или инсулт, защото Жожето да спре да се движи, дори и в рамките на две секунди, би представлявало повод за научни изследвания, а трийсет секунди си било направо цяла вечност.

Душко рекъл:

– Все едно да видиш едно колибри как спира да си движи крилете, а все така виси във въздуха. Много странна гледка беше.

Погледнал строго Отворко.

– Ей, ти, с отровния език, я да си го прибираш! Погледни какво направи на приятеля ни! Жоженцето е приятел, не можеш да го заливаш с отрова ей така!

Отворко се замислил.

– Приятели, какво наговорих пак? Не знам как го правя. Просто виждам някого и веднага, ей така… отвътре ми идва.

Бонбончо вече се бил надул съвсем като пуяк, врътнал се и казал:

– Щом така тормозиш Жожката, няма да ти говоря!

Отворко отвърнал:

– Пръц!

В тоя момент Жожката се свестил.

– Следващия път, когато ми говориш такива отровни думи, както съм се напомпал с мускули, може, без да искам, да ми отскочи десният юмрук и леко да си прехапеш езика. Уж сме приятели и така не е допустимо да ми говориш! На теб може да ти е силен езикът, ама на мен деснячката ми е не по-малко силна.

Душко ги прекъснал:

– Ей, какво взехте да правите? Взехте да си избивате дефицитите един на друг. И четиримата имаме един и същи проблем и вместо да го решим, какво правим? Всеки един от нас взе да упражнява върху останалите своя си проблем.

В тоя момент важно-важно се завъртял Бонбончо.

– Да, така си е. Слушайте, закъсали сме го!

Отворко потвърдил:

– Братлета, закъсали сме го!

А Жожи:

– Аз ще се пръсна, ама отвътре.

А Отворко:

– На мен езикът ще ми се пръсне.

И Душко:

– Аз пък моя вече ще си го изсмуча от смучене!

Седнали четиримата да мислят. Мислили, ала не могли да го измислят... Решили да видят, като отидат в училище, дали нещо все пак не се е променило.

Влезли вътре, тръгнали да ходят по коридорите и какво?

Отпред крачел Бонбончо. Крачел като пет пари в кесия. Ходел и въртял главата като пеленгатор на подводница. Вървял, проверявал вижда ли го някой, забелязва ли го, харесван ли е, какво си мислят другите. Изтупвал си дрешките, въртял етикетите, за да се забелязват по-добре. Надувал се. Ходел, поспирал на вратите на класните стаи. Уж се правел, че има някаква работа, но било с цел да го огледат. Търсел внимание миличкият, направо лудеел по коридорите.

А зад него, надул се като културист, стиснал зъби, вдигнал вежди, изкривил устни, навел леко раменца напред и извил ръце на „Ф“, крачел с раздалечени крака Жожето. Надувал мускулите, надувал ги, пък току правел някое каратистко движение.

След него вървял Отворко. Бил се хванал с две ръце за устата и си кривял очите във всички посоки. Явно вътре нещо се случвало – отровният език подскачал нагоре-надолу и говорел нещо, но той с всички сили се борел да го удържи да не изскочи.

А накрая, свел поглед в земята, притеснен, крачел като сенчица и се криел зад Отворко Душко.

И така четиримата приятели влезли в класната стая. Тук вече крехката душица на Душко не издържала и той се разплакал.

– Аз много се притеснявам! Много ми е трудно така! Постоянно другите ме тормозят, притесняват ме, дразнят ме, гонят ме! Аз нищо не правя, нали съм добро дете.

А Жожето:

– Аз пък правя. Току ги бутна и мама после вкъщи седи, оплаква се: „Жожка, какви ги вършиш? Опашка от майки седи пред вратата, искат ми обяснения… Аз не мога да те защитавам“.

Отворко рекъл:

– Абе, нека да седят опашки от майки пред вратата! Ама като застанат опашки от татковци пред вратата, е по-опасно, след като си наговорил мръсотии и глупости на децата им.

Бонбончо промълвил:

– А пък пред нашата врата никой не стои и няма никакви проблеми, защото проблемът е в къщата и това съм си аз.

Децата го погледнали, но вече били толкова изтощени от ставащото, че никой не се опитал да се засмее.

Децата седнали да четат различни книги. Например Душко взел да чете книги по психология. Жожката мислил, мислил и взел да чете готварски книги. Не че имали връзка с темата, ама нали и той трябвало да чете нещо… Отворко взел да чете книги по етика, естетика и култура на комуникацията. А Бонбончо се правел, че чете различни книги, но всъщност вътре криел списания за мода, фризури и други неща.

По едно време Отворко се ядосал.

– Айде, пуйката! Това е от моята част – аз да съм готиният в групата и аз да съм добре облеченият. Я чупката с тия модни списания!

Бонбончо рекъл:

– Аз в момента съм пуйката, а ти в момента си отровната змия, така че си гледай ролята там и си чети книгата за комуникация! И в чувал да съм облечен, като съм пуйка отвътре и се надувам, това по никакъв начин не променя ситуацията.

Седели си децата и разсъждавали... Тогава изведнъж Жожката, който бил запален спортист, задал следния въпрос:

– Какво отвътре ни кара да се държим така отвън? Сигурно вътре в нас нещо ни липсва и ние затова правим такива неща, за да го компенсираме.

Отворко казал:

– Жожка, ти по-добре си прави коремните преси! Какви вътрешни и външни? Виж, че сме го закъсали и четиримата. Бродим нелепо из училището.

Жожи рекъл:

– Не е така, бе, не е така! Сигурно нещо отвътре ни измъчва и затова отвън така правим.

А Душко, който бил най-начетеното момче в групата, леко зачервен попитал:

– Е, какво пък те измъчва тебе?

И Жожо:

– Ами какво да ме измъчва? Това, че не ми е все едно дали съм достатъчно силен, дали съм най-силен, дали са ми силни мускулите, дали ми е здраво тялото. Все някак ми се иска аз да съм по-силен, да съм по-здрав, да съм по-издръжлив. И понеже отвътре все ми е притеснено, че не съм достатъчно, и затова все седя и тренирам, тренирам, тренирам… От тренировки направо вече съм се побъркал!

Отворко рекъл:

– На мен пък какво да ми е отвътре? То вътре има ли нещо въобще при мен в тая кухина? Една празнота има вътре! – По едно време продължил: –

Всъщност да ви кажа, на мен отвътре ми е такова едно, дето все едно искам да дразня другите постоянно, за да ми обръщат внимание. И всъщност, когото и да срещна, нарочно го обиждам и го дразня, за да ме забележи.

И Жожо добавил:

– Е, и аз затова ги правя мускулите: да си ги показвам. И затова ги блъскам, лекичко ги удрям: за да ме забелязват. Абе, въобще всичко…

Душко прошепнал:

– Аз толкова много искам да ме забелязват, че от притеснение какво ще правя, щом ме забележат, се скривам.

А Бонбончо:

– Е, мен всички ме забелязват. Така, като мина с походката на пуяка, няма някой да не ме е забелязал. Но сте прави, че ако някой не ме забележи, направо се разболявам. Искам да съм важен, искам да съм забелязан, искам да съм център на вниманието. Искам около мен да се движи светът.

Децата пак се замислили. Явно се случвало нещо. Чудели се, чудели се какво да направят, ама нищичко, нищичко не измисляли!

Решили да викат неволята. Застанал в центъра на стаята Душко и подвикнал:

– Невольооо …

Застaнал в центъра на стаята Отворко и изкрещял:

– Неволнооо…

Застанал в центъра на стаята Жожката и извикал:

– Ненооо…

Застанал в средата на стаята Бонбончо и викнал:

– Неее-веее-лии-ооо…

Другите го сръгали в ребрата.

– Ало, оперния певец, къде се разпяхме? Неволята викаме.

Повикали си децата, олекнало им, повикали си, олекнало им.

По едно време Жожката рекъл:

– Абе, забелязахте ли, че като викахме и пеехме, ни олекна?

Другите кимнали.

– Знаете ли, може и да не ни е олекнало съвсем, ама поне забравихме!

Душко казал:

– Знаете ли? Тука има някакъв номер! Я да пробваме да пеем! – и се разпели.

– Тадум-тадам-тадум-тадам, ти-ри-ри, па-па! – си пеел Бонбончо.

– Тум-да-ра-рам-там, тум-да-ра-рам-там, тум, тум, тум, тум, тум! – си пеел Отворко.

– Тра-ла-ла, тра-ла-ла, тра-ла-ла, ла, ла, ла! – си пеел Душко.

– Дум-дум-дум, дум-дум! – пеел Жожката.

Както и да е, всеки, като си попял така, и изведнъж децата се поуспокоили. Забелязали те, че музиката хармонизира тялото. Чели били, че колкото по-добре пееш и колкото по-добре свириш на инструмент, толкова по-лесно научаваш чужди езици. Тогава Отворко възкликнал:

– Братлета, ще зашия езика на змията с пеене!

Бонбончо се усмихнал.

– Абе, знаете ли, че като попея, и изведнъж това цялото надуване все едно го изпявам и ми олеква на тялото и спадам като изстискана гъба.

А Душко:

– Аз като пея, не ме е срам. Даже си танцувам лекичко. Даже помръдвам така! И даже и аз така, малко искам да ме забележат.

Всички деца останали много доволни. Погледнали се и знаели къде да отидат. След минута се оказали в кабинета по пиано.

– Госпожооо, госпожооо! – връхлетели вътре.

Жената се изплашила, че гори училището или поне е паднала едната му пристройка. Но след като разбрала, че няма нито пожар, нито срутване, се огледала и не могла да разбере защо точно тези четирима ученици са дошли при нея.

Започнал Душко:

– Госпожо, имаме остра нужда да се хармонизираме.

А Жожката добавил:

– Да се акордираме като пиано.

И Бонбончо:

– Да се тралаларираме, да го кажем честно.

Отворко карал направо:

– Дай да свирим на пианото!

Госпожата ги погледнала, погледнала, не разбрала точно какво става, но тъй като видяла, че те вече са си сложили столчетата пред пианото и я гледали с доволни очи, им показала по няколко такта и четирите деца започнали да свирят като щури.

Всеки ден идвали, свирели на пианото и пеели. Започнали толкова бързо да напредват, че вече нямало такива бебешки упражнения, при които могат по четирима да работят. Скоро и по двама не можели на едно пиано да работят.

Не след дълго Душко свирел произведения на Моцарт с лекота, пеел арии и щастливо ходел из училището, грейнал, без изобщо да свежда поглед.

Откакто започнал да пее и да свири на пиано, Отворко станал по-добър. Аха! да каже някоя обида, аха! да раздразни някое дете, изведнъж започвал да си тананика, врътвал се на петите и си заминавал.

И Бонбончо спаднал. Вече не ходел издут, все едно два балона е глътнал. И той се поуспокоил.

Така станало и с Жожката. Отпуснало се и неговото тяло, спрял да надува мускулите, да криви лице и очи и да навежда раменете напред.

За няколко седмици децата се успокоили. Отново седели в парка и си разговаряли. Отворко рекъл:

– Абе, станахме си нормални. К’во ще правим сега, като сме толкова нормални? Да вземем някоя беля да свършим, поне да има нещо интересно!

Бонбончо го погледнал учудено.

– Ало, отворения, я само си се отваряй! Белите са по моята част.

Душко предложил:

– Дайте нещо добро да свършим!

И така, докато си говорели четиримата, стигнали до извода, че с пеенето много работа се върши.

Душко казал:

– Знаете ли какво става при пеенето? От вибрациите на пианото цялото тяло ти трепти.

Бонбончо рекъл:

– Да бе, като в центрофуга на пералня! Влизаш вътре, натискаш копчето на осемстотин оборота и излизаш вибриран.

Душко се усмихнал.

– Е, да, горе-долу да.

Жожката попитал:

– Не е ли по-лесно да си забиеш бормашината в крака. Или направо с един къртач да поемеш всичките вибрации за секунди? До космите на косата всичко ще ти се е развибрирало, сигурен съм, и то още на първите три оборота!

И така обобщили, че вибрациите са много важни за здравето им, но трябвало да внимават какъв източник на вибрации има около тях. И установили, че като пееш, вдишваш дълбоко.

Отворко рекъл:

– Ето, сега спирам да дишам – направил се, че спира, после се направил, че се задушава, после се направил, че се зачервява, и както си се лигавел, взел, че се срутил на земята.

Децата му рекли:

– Абе, какво направи?

И той:

– Нали знаете как стават работите: седиш, лигавиш се, лигавиш се и най-накрая – хоп! И без да искаш, се задавяш и тогава не можеш да си поемеш въздух.

Другите деца го гледали, не били много сигурни дали ги занасял, или не, ама нали били приятели, подали му ръка и го вдигнали.

Така четиримата приятели щастливо установили, че с пеене ставали доста по-добри. Имали си техника за справяне, ако им дойдело да се надуват, да се перчат, да дразнят или да се крият постоянно. Явно имало и други начини за хармонизиране, които решили да проверят. Чувствали се добре и били готови да продължат в тази посока.

На следващия ден си обещали да пробват нова техника – рисуване.

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

P02

Как Душко отпразнува рождения си ден за радост на цялото училище

Спиралата на доброто

Четиримата ни приятели отишли на училище. И изведнъж установили, че всъщност са останали трима приятели, а Душенцето се губи някъде. А в далечината разни пакети се придвижвали към тях, разни кутии… Децата се развеселили.

– Е, вижте, вижте, хартиен робот, направен от кесии и картонени кутии!

Купът обаче се движел и се клател заплашително. На всеки бордюр или стъпало им се струвало, че ще се разпадне.

Децата се заливали от смях. Жожката рекъл:

– С’я ще му мина напряко през краката, да видите какво летене на кутии ще настане!

Тичал Жожката с бясна бързина, децата чакали да се срути всичко. Изведнъж Жожката ударил такива спирачки, че пушек се вдигнал зад маратонките му и останали две следи като на кола по магистрала. Не само че не засякъл кутията, ами въртял се, въртял се около нея и изведнъж след малко и Жожката изчезнал с найлонови пликчета и кутии. Отворко посочил:

– Егати, банда! Това е заразно! Да бягаме!

Бонбончо прималял от любопитство.

– Не е заразно. Ела да видим какво става! Много е забавно. Може пък да е смешно да се клатиш така! Искам и аз да пробвам.

Тичал Бонбончо, стигнал до кутиите, избухнал в много силен смях и както избухнал, след малко започнал да се върти, върти и станал цял в найлонови торбички и кутии. Отворко ръкомахал.

– Тия са луди направо! Гледай ги как се клатят! – рекъл. – Добре, аре, ще ходя и аз да се онайлоня! Е, щом другите са такива, с’я, нали сме банда! – И си вървял, говорел си и си мрънкал нещо. – Ъъ, не е ли малко тъпо? Ъъ…

Стигнал дотам и изведнъж казал:

– Ааа!

А то какво се оказало: Душко, целият покрит с торби със сокчета, сладки, пастички, разни вкусотийки, шоколадови яйчица и една голяма торта, се опитвал да стигне до училище, защото имал рожден ден. Отворко, напълно смаян, казал:

– Душе, дай поне тортата!

Душко разклатил глава.

– Всичко давам, и панталона си давам, но тортата – не!

Отворко измърморил:

– Пък кой ще ти иска примерния панталон, бе? … Добре, давай, к’вото ще даваш!

Душко с поглед посочил.

– Отзад висят по мене разни кексове и сладкиши. Моля ти се, махни ги, че така ми греят на гърба, едва ходя!

Отворко минал отзад, повъртял се, повъртял се около Душко – и скоро и той изчезнал в найлончета и кутии.

И така, четирите книжни човечета, клатейки се, започнали да влизат в училище. Децата се заливали от смях, преди да минат покрай тях, но после така вкусно им замирисвало, че отзад се наредила голяма опашка.

Изкачили се по стълбището на първия етаж, а отзад – дълга редичка от малки и големи деца. Качили се по стълбището на втория етаж – вече и учителки се наредили. Ходели залепени като за златната гъска. Стигнали те до класната стая на Душенцето и се чуло едно: „Ооо!“. Започнало едно голямото разглобяване, изсипване, нареждане, подреждане.

Отворко се чудел.

– Ти да не си обрал някой супермаркет?

Душко посочил.

– Ако бях обрал супермаркет, вътре щеше да има поне луканчици, шунчици… А сега гледайте само какви работи ще има! Направо захарна болест да хване човек! Всички баби и лели се изредиха да правят някакви сладкиши, все едно тука има конкурс на сладкарското изкуство.

Децата го успокоили.

– Спокойно! Ние няма да се обидим... Ще си ги хапнем радостно и готово!

Душко вдигнал ръка, за да привлече внимание.

– Само за тортата внимавайте, че днеска свещичка ще духам.

Заредили всички чинчета със сладкиши. Освен чинчетата, и первазите около прозореца. Освен первазите около прозореца, се наложило да ползват на учителката бюрото и помощната ѝ маса, и подиума, а една голяма част подредили на земята.

Гледал Жожката и се маел.

– Всичко ми е ясно, ама като го гледате Душко какво човече е, как се беше натоварил с това, не мога да разбера!

Душко си масажирал ръцете.

– А, натоварил съм се аз! Натоварил съм се – чушки! Аз си тръгнах с една торта и по пътя, по стълбите, през цялото време някакви лелички нещо закачваха до момента, в който вече нищо не виждах. Едва стигнах!

Децата били нетърпеливи.

– Души, айде с’я, подредихме всичко, донесохме го, давай сигнала със свирката!

Душко рекъл:

– Не давам!

И те отвърнали:

– Айде де! Давай, гледай к’ви вкусотии има!

Души клател решително глава.

– Искам песничка за рождения ден, иначе не.

Отворко се изцепил:

– А ако ти седна на тортата отгоре?

И точно Душко да надуе бузите, Жожко шибнал един зад врата на Отворко и работата се пооправила.

В този момент влязла учителката, смаяла се.

– Какво става тука? Да не би да е изложба на сладкарското изкуство?

Душко ѝ се усмихнал лъчезарно.

– Не, не, госпожо, само едно малко рождено денче имам и се опитвам да го отпразнувам и споделя с вас.

Госпожата гледала, гледала и попитала:

– Ама в смисъл, че цялото училище каниш… И каним и съседното училище, така ли?

Душко опитал да обясни:

– Не, не, госпожо, само за нашия клас беше планът, щото нали тук сме четирима приятели и нали повече си хапваме, та да има за всички, нали… Пък то, ако случайно някоя сладка остане, можем да я дадем на някое по-гладно дете, дето седи на опашката отвън.

Госпожата попитала:

– А какво чакате?

Душко отговорил:

– Чакам си песничката.

Това била най-ентусиазираната, бодра и бързо изпята песен. Сигурно, ако самото пеене на „Честит рожден ден!“ трае около 30 секунди, децата успели да го вместят в три. Станало нещо като „Ч-ит р-ен д-н!“...

Душко извадил една свирка, надул я и станало страшно. Жожо, нали все бързал, искал да опита от всичко и без да иска, опити имало и по косата, и по дрехите. По едно време вече не можело да се разбере кое му е лицето, кое му е тилът. Отворко, нали бил ценител и кулинар, минавал с едно малко пластмасово ножче, режел си в една малка пластмасова чинийка, дегустирал и казвал: „Мммм, много вкусно! Ооо!“. И така обикалял сладка след сладка, но от много вкусно коремът му по едно време заприличал на футболна топка.

Бонбончо не можел да се нарадва. Търсел навсякъде къде има някакви приключенски сладки – например твърди курабийки, които стават за прашка, – и си ги пъхал по джобчетата. Проблемът дошъл, като взел да пъха по джобчетата и някои по-течни неща, и някои по-меки неща, но това не го притеснявало, защото вече имал планове и за тях: как ще ги остъргва от дрехите си...

Душинката седнал до тортата и я гледал омайно. По едно време забелязал, че нещата постепенно взели да изчезват от чинчетата, а и тези по перваза доста намалели, и предложил:

– Атака! Към сладкиша на леля Кини! – и сладкишът на леля Кини се оказал върху лицето на Душко. Той с шепички си го събирал и си го пъхал в устата. Хапнал си от сладкиша на леля Кини, огледал се и викнал:

– Деца, време е за тортата.

Всички се събрали, Душко – най-щастлив – забивал в тортата свещичките. И помолил:

– Госпожо, мама и тати казаха да излезем от стаята, вие да ги запалите и чак тогава да ни поканите да влезем.

Госпожата се съгласила.

– Няма проблем, деца, сега ще ги запаля.

Душко я погледнал твърдо в очите, примигвайки с трохи от сладкиша на леля Кини по миглите, и казал:

– Не може! Мама и татко казаха така!

Госпожата се съгласила.

– Ами добре, излизайте!

Отворко пак не си преценил приказките.

– И да не пипаш сладкишчетата! Госпожо, прощавайте, но сладкишите, ако може, да ги пазите добре!

Излезли отвън и след малко се чул силен писък…и взрив. Децата рекли:

– К’во става?

Душко броял:

– Като гръмне още 8 пъти, сигурно ще ни покани, ако още може да говори.

И така, писък – взрив, писък – взрив, писък – взрив… На децата отвън вече им се ядяло, та две не виждали, а освен това вътре нещо гърмяло, та едва се удържали да не влязат.

По едно време госпожата – с черно лице на коминочистач – отворила с взривена прическа и казала:

– Деца, вече можете да влизате.

Влезли децата, а то – не свещи, а направо бенгалски огньове! Ама не дори като бенгалски огньове, ами като изхвърлячи на огън, които се взривяват като бомбички във въздуха. И само се чувало: „Дум! Дум!“. Малка приказна заря се заформила над тортата.

Децата стояли до вратата и не можели да повярват каква е тая торта. А това продължавало: дум! – червени светлинки, дум! – сини светлинки, дум! – зелени, дум! – всякакви цветове! Пръскащи се и гърмящи в приказни картини над тортата. Отворко се плеснал по челото.

– Е, ти ме уби! Как го направи това, бе? Супер яко, супер яко!

Бонбончо викнал:

– Души, е с’я само да посмееш да духнеш тортата, ще си развалим приятелството!

Душко бил възхитен от гледката.

– А, не, не, няма да я духам, ще изчакам и аз. Не бързам, имаме време.

Госпожата седнала на първото чинче каталясала, бършела саждите от лицето си и гледала в захлас.

– Много са красиви, много! А от време на време излизат разни фигури. Момчета, гледайте!

И хоп! – изведнъж една от свещичките гръмнала и станала отгоре като лебедче. После пак си гърмели различни цветове: хоп! – гръмнала и станала като тигър. После пак гръмнала и сега пишело: „Честит рожден ден, Душко!“. Децата напълно се смаяли. И най-накрая всичките свещички, като гръмнали, се появили красиви сърчица.

Бонбончо клател глава замислено:

– Явно майка ти и татко ти много те обичат.

Душко сияел.

– И аз много ги обичам. Айде да духваме свещите! – отишъл и духнал каквото било останало.

Като ги духнали, освен че се разнесло пепел, нямало кой знае какъв друг ефект, защото те така или иначе не горели, а направо се взривявали.

Махнали децата свещите и попитали:

– Госпожо, може ли да нарежем тортата?

Госпожата предложила:

– Да, деца, но тортата е много голяма. По-добре да дадем и на децата от другите класове.

Душко си мислел същото.

– Права сте, госпожо. А и, като гледам как ние всички се търкаляме с тия шкембета и вече сме станали дебели… И колко много сладкиши има още по перваза, по бюрото, по помощната маса, по пода... Я да вземем да поканим всички останали деца! За всички ще има.

И настанал празничен, душкопослушковски купон, който завършил с пребоядисване на училището и няколко дни работа за чистачките. Толкова много хора обичали Душинката и с толкова много хора той могъл да сподели тази любов…

 

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

P01

За учителката, добронамерено обляна с вода, за летящите тебешири и бележника на Душко

Себеприемане

Имало едно време едно малко момченце, което се казвало Душко-Послушко. То било едно миличко, слабичко, добричко. Сутрин ставало, оправяло креватчето си прилежно, правело старателно закуска за всички у дома. Душенцето бил кротък, примерен, сресан, мил, любезен, ама толкова любезен, че все нещо идвало в повече. Душко все се грижел за някого и все искал да му помогне да е мил и внимателен – и така се престаравал горкият, че все нещо се обърквало накрая.

В неговия клас имало още трима приказни герои. Бонбончо-Фотончо бил много, много, много, много, мноого палав. Толкова палав, че майка му и баща му едва успявали да оправят щетите след него. Какво да се прави – обичал да експериментира. Бонбончето бил игрив, много любопитен, любител на приключенията и пътуванията.

На втория чин до вратата стоял Жожи. Жоженцето било много добро дете, спортист, планинар и ентусиаст, но все бързало. Толкова много бързало, че почвало да яде супата вряла, забравяйки, че все пак трябва да изчака или поне да я духне. След това бързало към поликлиниката с изгорял език, но забравяло, че поликлиниката се намира на север, а то тръгвало на юг. И все бързало миличкото за някъде… и в бързината все обърквало нещо.

Имало и още едно детенце. То било ново в класа. Седяло на последния чин. Казвало се Отворко. То пък все мърморело и през цялото време говорело разни нецензурни работи. И на него все му се случвали неща.

Интересното за тоя клас е, че всички деца били много добри и си имали много добри родители. Но около тях постоянно се случвали някакви каши.

Душенцето, каквото било добродушно, все искало да помага на хората, все искало добрини да сторва – и най-накрая майка му и баща му едва успявали и след него да оправят щетите. Жожинката бил същата работа. Бонбончо – и той, Отворко – още по-зле: с тая уста просто било страшна работа.

А учителката, горката, влизала в час при тях и не знаела как ще излезе.

Един ден четиримата били отишли на училище, всеки посвоему. Душко бавно, с подредена чантичка, с чисти обувчици и панталонче, със сресана внимателно коса, с песен на уста.

Жожето пристигнал като хала. Тичал с един чорап, с една обувка на босо, с чантата, обърната надолу, така че да се изсипят всичките учебници, химикалки и моливи по пътя, с една измита страна на зъбите, с друга – неизмита.

Бонбончо стигнал до училище, като междувременно бил изсипал по малко валериан пред няколко магазина по пътя. Там веднага се появили пълчища котки в пълна еуфория, а Бонбончо се правел, че не знае как се е получил този ефект.

А Отворко с тая уста, докато стигне до училище, бил направил червени поне пет или шест лелки, като заставал срещу тях, поглеждал ги в очите и казвал:

– Леле, ползваш ли огледало!

И така, всичките пристигнали в училище по своя си начин и седнали на чиновете. Душенцето бавно, прилежно извадил тетрадка, моливче, подредил ги вдясно на чина, оправил си раничката отзад, закачил си якенцето на закачалката, приготвил си гумичка за всеки случай. Спокойно седял и чакал учителката.

Жожето влязло вътре, хвърлило чантата на една страна, якето на друга, метнало се на чина, пък се сетило за чорапа, пък си навряло главата в чантата да го търси, пък там забелязало, че няма нищо, че всичко било изсипано по пътя, пък хукнало обратно към къщи, за да събира тетрадки и моливи, пък то тука има, там няма, колите били минали през тях и ги били намачкали и изкаляли. Събрало страници – мокри, сухи, всякакви, изтичало обратно в училище, изсипало ги, но не се знаело вече кое е тетрадка, кое – учебник.

През това време Бонбончо-Фотончо седял и кроял поредния номер, който да направи. Бил решил да залепи на крушките отдолу мокри хартийки, така че, като се палят, да светят, но постепенно хартийките, като изсъхнат, да станат изолатор и крушките повече да не работят. Така децата щели да свършат училище още в пет часа, защото после ставало тъмно, а няма ли лампи – няма училище. Бил се заел с една стълба да се катери, да отвърта крушките, да плюнчи хартийките, да ги лепи на крушките и да ги завърта обратно.

През това време, естествено, Отворко седял на прозореца и крещял на минувачите:

– Ще паднеш! Връзката ти е развързана! Тъпанар!

И така ги заварила учителката – всеки със собствените си чудатости. Учителката поздравила:

– Добър ден, деца!

Душко развълнуван я погледнал.

– Добър да е денят ви, госпожо! Желая ви само хубави неща да ви се случват! Само приятни минути да имате с учениците си, най-вече с нас и нашия клас! Да живеете един радостен и прекрасен ден!

И като започнал, петнайсет минути само ѝ пожелавал. А часът почти си минал. Другите деца много се радвали на пожеланията на Душко, защото през това време не ги изпитвали.

В този момент Бонбончо вече бил свършил с лампите, седнал долу, гледал госпожата и се опитвал да измисли някой номер, който да ѝ извърти по време на часа. Но тъй като Душко вършел черната работа и баламосвал госпожата, другите можели да си почиват.

Жожето събирал листове, събирал тетрадки, най-накрая се изморил и направил една тетрадка по всичкология, в която имало листове по български, по английски, по математика. Сложил една найлонова подвързия отгоре и каквото станало, това било.

А пък Отворко аха! да каже нещо и се шляпвал през устата, аха! да каже нещо и се шляпвал през устата – направо синя му била станала. Ама той знаел, че ако каже на госпожата нещо, не е като за през прозореца – веднага в бележника му се появявала забележка и вечерта майка му и баща му опъвали ушите му като ластици. И седял той, милият Отворко, аха! да каже нещо, шляп! шамар с лявата, аха! да каже нещо, шляп! шамар с дясната.

По едно време си рекъл: „Бе, не е ли по-лесно да си лепна един скоч?“. Извадил една лепенка и си омотал главата в кръг няколко пъти, така че да е сигурно, че нито звук не може да пророни. Обаче то не се сдържало и отвътре се чувало: „Ъхъм! Ъхъм! Ъхъм!“.

И така, госпожата, след като успявала да изслуша цялото слово на Душко за добре дошла, най-накрая имала шанса да започне да преподава. И в този момент, в който тя се решила да преподава, изведнъж открила, че по магически начин всички тебешири са изчезнали. Погледнала бързо към Бонбончо-Фотончо, а той с един плах поглед ѝ казвал: „Госпожо, не знам къде са“.

Госпожата обаче го познавала добре.

– Бонбончо, а би ли ми казал за последно къде ги видя?

Бонбончо вече нямало как да крие.

– Ами последно ги видях като едни бели гълъбчета да летят през прозореца в необятната шир, но сега точно къде са не знам.

Госпожата попитала:

– А, летели! А спомняш ли си кой им помогна да литнат?

Бонбончо се оглеждал из стаята, поглеждал към Душко – явно нямало как да каже на госпожата, че е Душко, поглеждал към Отворко, който бил омотан целият в скоч и очите му взели вече да светят от напрежение – явно и той нямало как да е, погледнал към Жожо, който целият бил потънал в кал от тичане да си събира тетрадката по всичкология, замислил се дълбоко и казал:

– Госпожо, ако си имахме в училище дух, щях да ви кажа, че е той. Но тъй като си нямаме, освен да ви кажа, че съм аз, за друго не се сещам.

Госпожата попитала:

– А ти, Бонбончо, дали искаш да ти помогна да литнеш като една бяла лястовица навън и където кацнеш, да събереш де що тебешири има?

Бонбончо не бил сигурен, че е шега.

– Ама как! Мама, тате, директорът, ако разберат, че такива неща ми говорите, ще ви уволнят от училище.

Госпожата бръкнала в този момент в чантата си, извадила чисто нова кутийка с тебешири, носена за всеки случай покрай способностите на Бонбончо, и започнала да пише на дъската: Д... И... К... Т... О... В... К... А. Душко прочел въодушевено „диктовка“, пляснал с ръце, бръкнал с ентусиазъм да извади писалката си, преливащ от радост, че ще пише. Тя обаче се отворила така, че мастилото се плиснало, заляло роклята на госпожата, а той, без да забележи, продължавал да си повтаря: „Диктовка, диктовка! Искам още една диктовка!“. Бръкнал, извадил резервната си писалка и с впечатляващо движение успял да ѝ изплиска и лицето, и косата.

А госпожата, като го виждала колко е добричък и добронамерен, как да му се скара?! То, миличкото, просто не си ги завинтвало добре.

През това време Жожето, нали бил много бърз, скочил да помогне на госпожата и с личната си тениска започнал да търка мастилото. А то се размазвало и попивало, и вместо няколко петна от мастило, цялата госпожа скоро била увъртяна в мастило – от главата до петите, че и с обувките. Като далматинец.

В тоя момент скочът на Отворко вече се пръснал и се чул един вик:

– Леле, като реклама на шоколади – синя луда крава се появи! Леле, леле, синя, синя! О, госпожо, ритайте леко с крак!

Бонбончо казал:

– Госпожо, като една синя лястовица сте!

Госпожата преценила ситуацията, обърнала се и излязла от класната стая. Децата седнали и си казали:

– Ма тя май ни се разсърди.

Жожи рекъл:

– Разсърдила се, разсърдила се – отиде да се изчисти! Виж колко я търках, глей с’я на к’во ми е станала тениската! На чешмата направо да я наврем и готово.

Отворко триумфирал.

– На чешмата, на чешмата, точно така, на чешмата!

Душко бил притеснен.

– Ех, какви писалки имам! Така сега ни отиде диктовката на кино. Искате ли, деца, аз да ви направя диктовка?

А останалите го погледнали.

– Душко, ама недей да прекаляваш.

Децата спонтанно хукнали по коридорите да гонят госпожата в тоалетната, за да ѝ помогнат да се изчисти. А тя точно била отишла до мивката да се опита да махне мастилото и в тоя момент четирите момчета влезли вътре. Жожето, нали бил по бързите работи, дал команда:

– Бе, няма к’во да се мотаем, натискай чешмата!

Затиснал чучура на чешмата с един пръст и госпожата – от горе до долу във вода. Душко искал да е по-цивилизовано.

– Недей бе, Жоже, така! Дай с маркуч!

Взел маркуча на чистачките, който бил закачен на съседния чучур, и се опитвал да полива отгоре госпожата със студена вода. Отворко подканял:

– Поливай, поливай! Я виж каква синя река направихме! Ау, как се е зачервила! То след малко да не се зачервим и ние.

В тоя момент Бонбончо се почувствал безполезен.

– Деца, вие взехте най-интересното! Аз какво да правя? Да взема да я боядисам в някакъв друг цвят, че да пусне и още една река!

И почнал да се щура напред-назад.

Госпожата в тоя момент вече се ядосала.

– Марш в класната стая!

Душко, поливайки я с маркуча по главата, казал мило:

– Да, госпожо, ние много искаме да ви помогнем да можете да се изчистите.

Госпожата, цялата в размазан грим и червило, го погледнала строго.

– Душко, отиди в стаята, защото ще получиш забележка и ще ти забраня повече да носиш писалки!

Душко напълнил очи със сълзи и аха! да ревне.

– Госпожо, а как ще си пиша диктовките без писалка? Така няма да мога да имам шестици всеки ден.

На госпожата ѝ станало мъчно за Душко.

– Ще пишеш с молив.

Душко тръгнал да слиза и изпуснал маркуча така рязко, че той я плеснал по главата.

– Добре, отивам си в стаята. Щом с молив може, там ще ви чакам – казал той.

В тоя момент Жожето преценил, че е добре да се оттегли и той.

– Е, щом тука няма повече да се пръскаме, и аз си отивам в стаята, че ме чака тетрадката по всичкология да уцеля коя страница е нагоре, коя е надолу, и малко да ги разперя да изсъхнат, че ще се слепят и после няма да мога да ги разлепя.

Отворко казал:

– Течи, течи, учителко, изтечи синьотия в канала!

Учителката много се ядосала на Отворко, защото много глупости говорел, и му предложила:

– Отворко, ще отнесеш една забележка вкъщи!

Отворко, като си отворил голямата уста и като почнал:

– Забележка… за мене?! Не за оня Душко, дето ви заля с мастилото, не за оня Жожо, дето ви намаза като син домат, не за оня Бонбончо, дето ви хвърли тебеширите, а за мене, за мене! Дето нищо не съм ви направил! Седя с един скоч залепен, ще се удуша, само и само да ми мълчи устата. И на мене забележка, така ли? Сърдит съм ви! Отивам да се оплача на директорката и на заместник-директорката, и на директорката на директорката, и на другите директорки, и на всички ще се оплача, и по радиото, и по телевизията, и на татко, и на майката на татко, и на мама, и на баба, и на дядо!

Учителката го прекъснала:

– Достатъчно!

Отворко кимнал.

– Добре, отивам си – и обиден и разстроен излязъл.

Учителката най-накрая се усмихнала, направо си се засмяла насаме – това само в този клас от добронамерени деца можело да стане. Винаги нещо интересно се случвало в часовете при тях. Това си били истински истории. Как от нищо правели най-неочаквани сценарии за филми.

Отворко влязъл в стаята и измърморил:

– Оплескахте всичко, а сега забележката кой ще я носи? Аз! Ама хич не съм съгласен. Сега на всичките ще ви направя по някой номер, та и вие да си имате забележки.

Душко попитал невинно:

– Ама ти нали си ни приятел? Ти си добър! Ела да си седиш при мен, да си играем.

Отворко разправял:

– А, добър? Ама аз ще имам забележка, а не ти, дето омаза госпожата с мастилото.

Душко предложил:

– Добре де, айде, и аз ще имам забележка. Може ли твоята забележка да взема?

Отворко кратко изяснил:

– Да.

Душко предложил:

– Слушай какво тогава ще направим! Аз ще ти дам моя бележник и госпожата, като го вземе да ти пише забележка, ще я напише в моя.

Отворко веднага се съгласил.

– Става, става. Що не дадеш и на другите бележника си, поне всички забележки да отнесеш?

Душко нямал нищо против.

– Ма аз много искам да ви услужа и да ви взема забележките. Ползвайте ми бележника!

Накрая на деня Душко се прибрал вкъщи бавно, един чистичък, спретнатичък, сресаничък, с оправено бретонче, с подредени моливчета, тетрадчици. Прибирал се вкъщи и майка му прочела в бележника: „Говори мръсни думи на госпожата“; „Плюе в час“; „Пръска с маркуч госпожата в упор“. След това прочела: „Казва „Тъпанари!“ на съучениците си. На всяка страница нова забележка. И като прелистила още пет-шест забележки, попитала:

– Душко, да беше една забележка, да се зачудя. Да бяха две, миличък, да си помисля, че си бил натаралянкан на училище. Но да имаш двайсет забележки, и то толкова типични като за Жожо, като за Бонбончо и като за Отворко... Да не би днес твоят бележник да е бил ползван за общия бележник на класа?

Душко се усмихнал.

– Да, мамо, много исках да им услужа. Те са ми приятели и реших да си дам бележника и всички забележки аз да получа. Много съм щастлив, че успях всички забележки на класа аз да взема. Хайде, подписвай ги!

Майката го погледнала.

– Ти мислиш ли, че аз съм щастлива да подписвам на всички майки забележките?

Душко мислил, мислил и се опитал да измисли нещо положително.

– Ма, мами, така можеш да си тренираш почерка!

Майката го пробвала.

– А може ли следващия път да си тренирам дясната ръка, но не за подписи, а за някакви по-звучни неща?

Душко недоумявал.

– Ти пък да не вземеш да ме набиеш за чуждите забележки?

Майката пояснила:

– На мен за забележки въобще не ми е и хрумвало да те набивам, ама да седиш и да ме караш да подписвам цяла нощ забележки, да се червя след това, като накрая се разбере истината...

Душко я прекъснал внимателно:

– Ма, мамо, от кого ще се червиш? Тя никоя госпожа не знае, че са в моя бележник.

Майката искала да приключват тази тема.

– Душко, повече без тия номера!

И Душко:

– Толкова ми е приятно да правя добри неща! Ето, сега сигурно за първа вечер Бонбончо няма да виси на ушите си, майка му, като се прибере и види празен бележник. И на Отворко майката ще остане силно изненадана. И майката на Жожо ще бъде впечатлена, като види, че в бележника му няма забележки. Толкова е хубаво – децата ще си легнат щастливи и може да получат подарък.

В тоя момент Жожо се върнал от училище с бясна бързина. Успял да нагази само в три от всичките три локви по пътя. С мокър панталон, кален на дупето, с чанта, сложена отпред в бързината вместо отзад, и с една отвързана и една завързана обувка, той влетял вкъщи. Майката казала:

– Жожинка, как си, миличък?

Жожо още се носел по инерция.

– Гледай ми бележника!

Майката взела, естествено, химикалка, подготвила се за едно дълго подписване, а то какво ти: празно! Майката предположила:

– Охо, не си си дал бележника на учителките и те не са ти нанасяли, сега да ми звънят по телефона по нощите! Да ми се оплакват, че не си си дал бележника!

Жожо се опитал да обясни:

– Дадох бележник, мамо.

Майката била много притеснена

– Ей сега се обаждам на госпожата, за да разбера какви си ги свършил.

Жожо също се притеснил. Ако майка му звъннела и питала госпожата какво е свършил, тя щяла да ѝ разкаже, ама ако питала госпожата: „Даде ли си Жожо бележника?“, тя щяла да каже: „Даде си го“ и майка му нямало да разбере. Затова Жожо предложил:

– Мамо, госпожата е уморена. По-добре ѝ прати съобщение.

Майка му се съгласила.

– Ами да, добре.

Жожо ѝ предложил и текст.

– Пиши в съобщението: „Жожо днес даде ли си бележника, за да му се нанесат всички забележки и оценки?“.

Майката кимнала.

– Добре, Жожи, ще ѝ пратя съобщение.

Изпратила майката съобщение, а учителката, естествено, върнала отговор „Да“. Майката, като взела, целувала Жожи, радвала му се, той обаче не се радвал. По едно време отворил чантата, отвътре се изсипала всичкологията и много камъчета, боклуци, кал и други подобни, които Жожо бил събрал по улиците, докато прибирал листата. Майката се притеснила.

– Жожи, какво ще правим сега с всичкологията?

Жожо нямал отговор.

– Не знам, обаче поне съм я опаковал.

Майката се зачудила.

– Е, много ми е интересно какъв етикет ще ѝ сложиш.

Жожо показал.

– Сложил съм етикета по математика, ама явно ще трябва да го подменям, щото не може все да седя в час по математика.

Майката внимателно се опитала да я разгледа.

– А пробва ли да разделиш страниците?

Жожето вдигнал рамене.

– Вече е много късно, повечето се слепиха и не могат да се разлепват.

Майката взела да се чуди.

– Жожо, ти какво предлагаш да направим?

Жожо са замислил.

– Е, к’во предлагам, к’во предлагам! Предлагам с тебе да отидем до най-близката книжарница, купуваме нови и аз утре отивам и никой няма да знае какво им се е случило. Ако може и един бележник на Душко да купим. Днес си даде бележника за всички наши забележки и вероятно не му останаха страници за писане.

Майката не била сигурна, че това ще да е решението.

– И докога така?

Жожо бил оптимистичен.

– Ми до другата седмица със сигурност.

– Не ни ли е малко скъпо всеки ден по един комплект учебници? – попитала майката.

Жожо пояснил проблема.

– Виж, мами, докато не ми вземеш чанта с катинар и код, няма да имам големи шансове да ги опазвам.

Майката се усмихнала.

– Е, това е добра идея. Дай първо да ходим да купим чанта с катинар и код, а после – нови учебници.

Жожо имал още едно изискване.

– Да, ама трябва да е водонепромокаема, за да може, като пада в гьоловете, да не се мокрят вътре нещата.

Майката също мислела в перспектива.

– Най-добре да е метална, за да може, като я изпускаш на улицата и преминават колите през нея, да остават вътре нещата цели.

Жожо добавил:

– Да, и трябва да е противоударна. Като примерно, без да искам, я уцелвам с някой камък или прашка, и тя да си остава здрава.

Майката го погледнала въпросително.

– А що не я направим направо от стомана и не ѝ сложим едно оръдие отпред?

Жожо я погледнал с пълни с обич очи.

– Е, т’ва е майка, бе! Точно такава чанта ми трябваше !

В тоя момент към къщи се прибирал Бонбончо. Върнал се Бонбончо с чисто празен бележник и татко му го питал:

– Бонбончо, какви си ги свършил днес, миличък?

Бонбончо казал:

– Как какви съм ги свършил! Днес нямам забележки в бележника, нищо.

Накратко – и Бонбончо препоръчал да се напише съобщение. Таткото получил от госпожата „Да“ (че си е дал бележника) и много изненадан казал:

– Бонбончо, няма тука забележки, ама нещо в училище днес случи ли се?

Бонбончо започнал отдалече:

– Случваха се неща, тате, в училище… много интересни неща. Първо, като се качвах по стълбите, видях едно момиче с оранжева като морков коса. Блести. Някак си кракът ми се отплесна и то леко ми се спъна в крака и седна на дупе. А точно да се изправи, и ръката ми се отклони, и аз не знам как, и така ѝ се опъна плитката. Така ми се искаше да я пипна. Като магнит е тази коса. Но това нямаше общо с мен, защото те ставаха случайно тия неща. И така, нагоре си вървях и какво да видя, какво да видя: изведнъж виждам две деца си говорят нещо много вяло, полузаспали и аз минавам покрай едното и му казвам: „Виж натам!“. А то поглежда и през това време го щипвам леко. И си продължих. И те започнаха да спорят доста бурно кой кого щипе, покрай тяхното събуждане и превъзбуждане други се сбиха, и после и много деца от класа им участваха в боя като за утринна ведрина, обаче аз въобще съм бил много послушен, щото после само едни тебешири малко... И те полетяха, ама това е за целия ден.

Бащата погледнал към бележника.

– Виж сега, щом нямаш забележка, значи, е бил по-добър ден от предишните.

Бонбончо отговорил:

– Това е само защото в класа ми има много добри деца и много добри приятели. С много добри съученици съм, татко. Всичките деца са много добри. Ние сме задружен клас и много се грижим за учителката. Много активно се грижим за нея. А Душко даде бележника си за всички забележки за деня.

В това време Отворко се прибирал към къщи. Върнал се и от вратата почнал с голямата уста:

– Ехоо, къде сте?

Майката обаче на такива стилове на разговор не отговаряла. Погледнала го, кимнала му и си влязла навътре. Отворко пак решил да пробва:

– Ехо, вечерята, ало! Сервирачка!

Майката отново не го погледнала, продължила навътре, седнала и взела да си чете книжка. Отворко по едно време видял, че няма да стане така, отишъл и казал:

– Мами, гладен съм – целунал я и я погалил.

Майката се усмихнала.

– Здравей, Отворко! Как си, миличък?

– О, много яко беше в училище, такъв купон! Направихме луда учителката, мамо.

Майката отново млъкнала и пак се зачела в книгата. Отворко гледал, гледал, сетил се, че вкъщи няма да минават номерата му, и продължил:

– Мами, днес нямам нито една забележка, щото оня тъпанар Послушко си даде бележника и такива му ги навъртяха, че майка му сигурно го е пребила.

Майка му отново се зачела в книгата. Отворко пак я погледнал и опитал отново:

– Мами, ама той вярно обра всичките забележки и сега сигурно го правят на меле вкъщи.

Майката вдигнала поглед.

– Айде, миличкото, ела да седнеш и да пробваш да ми разкажеш благо!

Отворко се притеснил.

– Знаеш ли, по-добре да не ти разказвам и да сме си приятели. Искаш ли просто да си играем на мълчанка и на шах едновременно?

Майката се съгласила.

– Ми става да играем на шах, щом ти е приятно.

Седели, мълчали си, играли си на шах, а Отворко отвътре го изяждало да каже: „Ей, кон, ще ти бия един шут сега с офицера ми по кратуната празна!“. Обаче не смеел, щото майка му нямало да играе повече с него. И погледнал майка си въпросително.

– Мами, как така да си оправя устата? Само глупости ми говори!

Майка му предложила:

– Ами много просто! Успокой се, миличък, отвътре. Ако все пак забележиш, че някоя глупост ти идва към устата, пусни я да се пързулне надолу към корема ти, към краката, все едно по пързалка, пускаш я там да изхвърчи и готово!

Отворко я погледнал несигурно.

– Леле, мамо, то ще стане влакче на ужасите! Колкото ми идват постоянно, то голямо пускане ще падне.

Майката го подканила:

– Ми пробвай! Това е един метод. Има и други.

Отворко започнал: пускал, пускал, пускал. По едно време я погледнал с един премрежен поглед и казал:

– Толкова се уморих от пускане, че заспивам – седнал на стола и заспал.

И така приключил един учебен ден на нашите приятели. Но едно усещане останало у всички, че занапред всеки ще си ползва бележника. Така един вкус останал, който не бил техният. С такива добри приятели и родители, какво по-добро от това да си бъдеш себе си.

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

R03

Приключенията на летящия килим

Поколения наред

Имало едно време четирима трансгалактически приятели: Бонбончо-Фотончо, Душко-Послушко, Отворко-Мърморко и Жожо. Четиримата неуморно правели бели, измисляли всевъзможни игри и ден след ден приключенията ставали все по-големи.

Седели си един ден щастливо в апартамента на Душко, чудели се какво да правят и Послушко предложил:

– Момчета, не смятате ли, че е време да отлетим в открития космос?

Жожката, който бил по скоростта, веднага реагирал:

– Разбира се! Веднага! Айде! Бързо: сандвичи, тука от хладилника, малко водичка, солетки. Готови сме. Тръгваме ли?

Отворко-Мърморко, който винаги си мърморел нещо, започнал да мрънка:

– Душка, дай някоя по-мързелива! Ще си полегнем ей тука, ще си пуснем телевизора, ще гледаме тъпо, ще си бъркаме в носа, ще ядем чипс, пуканки, ще пием газирани химически течности… уффф...

Никой не погледнал с ентусиазъм на неговата идея, но Бонбончо продължил:

– А може ли, докато летим междугалактически, да си правим експерименти по разните планети?

Душко го погледнал замислено.

– Ами ако можеш да оцелееш, що пък не? Може да пробваме с нещо по-просто – като Марс, и ако там издържиш, може да отидем на някоя по-сложна планета, например да минем през пръстените на Сатурн.

Много било забавно, но Жожката припирал:

– Ей, стига сте приказвали! Докато летим между планетите, тогава ще се договаряме къде какво да правим.

Обърнал масата нагоре с краката и попитал:

– Излитаме ли?

Бонбончо рекъл:

– Е, летяхме вече с маса, дай нещо по-сериозно! Всеки може с маса. Вече не е интересно.

Децата седнали да решават с какво да излитат. Отворко предложил:

– Защо не вземем да излетим с един диван и един телевизор, закачен за него? Хем ще си летим към тези планети, а сериалите... абе цялата програма ще си върви.

Бонбончо обмислял различни варианти.

– Не е ли по-добре да сме с шкафа за инструментите на баща ти? Хем ще си летим, хем, като кацнем на някоя планета, я чукче, я пиронче, я някоя лампичка там, я крушка ще си използваме.

Жожката също имал идея.

– Предлагам ви да излетим с пътечката за тичане на Душковата майка. Качваме се на нея, пускаме я, тичаме, тичаме и в даден момент просто политаме. Хем си има пулт за управление, хем си има и две дръжки да се хванем. Абе, много ще е удобно.

Отворко възразил веднага:

– Дайте нещо по-сериозно!

Бонбончо попитал:

– Е, какво по-сериозно?

Душко се усмихнал.

– Е, как какво по-сериозно? Килим.

Децата кимнали утвърдително.

– Килим звучи добре. Харесва ни.

Душко махнал с ръка.

– Супер! Хайде, качвайте се на килима, ще излитаме. Донасям книгата, където са вълшебните думички.

Отишъл Душко да я донесе, върнал се и какво да види: на килима диван, телевизор, пътечка за тичане и шкаф с инструменти – и всеки се бил наместил в своята си част. Той възкликнал:

– Тоя килим случайно да не е тоноповдигач? Летящото килимче по принцип вдига човек-двама, ама понеже сме малки, айде – четирима. Защо натоварихте тука цялата покъщнина? Мама, като се върне и види, че ѝ няма пътечката, може и един пердах да изядем… А да не говорим татко, ако види, че му го няма шкафът с инструменти. А за телевизора и дивана ви е ясно, нали? Там няма защо да се обяснявам. Я разтоварвайте, че е много тежко.

Отворко рекъл:

– А, аз не разтоварвам! Всички ще се настаним на този диван – да седим като културни хора, направо междугалактически. И може дори, ако някой е уморен, да си полегне, а не просто да лежим на тоя килим в мръсотията. Хич не отпада моето.

И Бонбончо не бил съгласен.

– Аа, да! За какво ще ходим на тия планети, ако няма поне един инструмент, нещо да правим с него? Ами ако стане авария с килима? Как ще му ремонтираме гумите и фаровете?

Другите го погледнали и той продължил:

– Добре де, не гумите или фаровете, ама ако някоя плетка му се разбрида, как ще ги оправим?

Жожката се намесил:

– Вижте какво, въобще не съм съгласен – да си седя аз на някакъв килим, без да мога да тичам! С тая пътечка, поне докато лети килимът, тялото ми ще се движи. Иначе как ще издържа да тичам от единия ръб на килима до другия? Нали ще взема да изпадна в пространството, та после не знам как да ме събирате. Не, не, не, пътечката си я взимам, за да си тичам, само така мога да летя спокойно.

Душко настоявал:

– Бе, хора, не може така! Не може с всичките тези неща. Ама ха! Измисляйте друго!

Отишъл да потърси по-малка книга, защото с толкова голям том нямало къде да се стъпи. Върнал се след малко – и какво да завари? Отворко-Мърморко взел един матрак, взел и едно телевизорче, голямо педя на педя, което се правел, че ще си държи в джоба. Бонбончо-Фотончо взел една кошница за пикник и в нея преливало от бормашини, отвертки и някакви други неща – правел се, че все едно ще ходи на разходка в парка. Там бил и Жожката, който пък си бил взел две гирички. Душко гледал, гледал и се примирил.

– Така като че ли е по-добре. Ето, вече може да излетим. Матракът е лек, телевизорчето уж не го виждам, гиричките са тежки, но пък не заемат място, а кошницата с инструменти може да я ползваме за столче.

Жожко казал:

– Може дори за тоалетна, ако изсипем инструментите, докато летим междугалактически и на някого много му се…

Всички се замислили, че наистина щяло да им трябва, докато са междугалактически герои, да имат и тоалетна все пак, пък и храна. И отново се започнало: товарене на килима, товарене на килима… Душко се върнал с една малка кошница провизии и какво да види: било взето пердето от банята, две тръби седели вертикално и пердето се движело по трета отгоре, Жожката държал конструкцията, а отзад – един голям леген. Душко попитал:

– Какво правиш бе, Жожка? Защо си разкачил банята и пердето от нея?

– Е, да не искаш да ходя по голяма нужда и да ме гледаш, докато летим на килима? Ще си дърпам завеската.

Бонбончо се смеел.

– Защо не си откачил и вентилаторчето?! Ние можехме да ти го държим и да бръмчим с него.

Погледал Душко към Бонбончо и какво да види зад него: Бонбончо качил една каса газирани напитки с кафяв цвят, една каса жълти, една каса бели, дори една каса бира. Душко рекъл:

– Ей, всичко разбирам, ама тая бира за какво я взе?

Бонбончо отговорил:

– Не е бира. Само шишетата на баща ти събрах. Развивах капачките и наливах вода, защото нямаше стек с вода.

Душко се хванал за главата и казал:

– Е, сега остава баща ми да си отвори касата с бира и едно по едно да се изненада, че в шишетата му има вода.

Бонбончо рекъл:

– Какво да правим? Без вода не може. Хайде, без газирано – горе-долу, ама пък без вода?

Погледнал Душко към Отворко и какво да види: Отворко си бил взел възглавнички – десетина възглавнички с къдрички. Подредил си ги на матрака, вдигнал си краката на една група възглавнички и щастливо-щастливо си лежал по пеньоар. Душко пак се хванал за главата.

– Ей, приятели, няма да стане пак. Разтоварвайте!

Товарили, разтоварвали, товарили, разтоварвали… Най-накрая на Душко му писнало, отворил книгата и както се ядосал, без да иска произнесъл вълшебните думи не съвсем точно, и килимът, естествено, преминал през стъклата, съборил леко прозорците, строшил ги на сол, закачил на единия съсед антената, после и на другия съсед антената, после на цялата кооперация антените... и се понесъл в открития космос.

Летял си килимът щастливо. Около него имало една вълшебна сфера, която пречела на въздушните течения да блъскат децата и съкровищата им. Преминавали те през различните слоеве на атмосферата. Наоколо се случвали различни неща. Преминали покрай спътниците, покрай космическите станции...

Продължили да летят, навлезли дълбоко в космоса, на завет и сред удобства, а някои, като Отворко-Мърморко – в лукс, със скрита луканка под една от възглавничките, с пантофки с помпончета и по пеньоар. Някои си седели щастливо на кофата с инструментите и леко си почуквали с пирончета някакви дъсчици, уж правейки инструмент, с който, като кацнат на Марс, да проверят температурата на планетата. Някои си местели завеската напред-назад, макар и не закачена както подобава, а просто си я държали с двете ръце. А някои четели вълшебни думи, които карали въпросното килимче от време на време да спира, да тръгва в обратната посока, да тръгва нагоре, да тръгва надолу, да се обръща надолу с главата и да извършва и други интересни маневри.

Така пътешествието протичало безметежно. По едно време Отворко се изнервил, защото му се размествали възглавничките.

– Айде стига! Затвори я тая книга! Където стигнем, стигнем. Какво толкова си се разчел? Ти така или иначе не знаеш къде искаме да идем.

Душко се замислил, че наистина не знаел къде иска да се озоват, но все пак било добре да може да управлява килимчето и да може да му казва какво да прави.

Изведнъж се загледали – и видели отдалече Земята. А тя била толкова красива: една синя, синя от океаните, синя, синя като небето, синя сякаш от кислорода около самата нея. Толкова била красива! Облаците и тайфуните изглеждали като очи, които все едно гледали към планетата. А наоколо се забелязвала Луната, забелязвало се слънцето, забелязвали се все по-добре и по-добре планетите и децата се запитали:

– Къде ли да отидем?

Отворко предложил:

– Много щеше да е добре на Венера, защото името ѝ звучи красиво. Звучи направо притегателно. Ама много хиляди градуси е там. Само да тръгнем в нейната посока, и ще ни изгори килимчето. Да не говорим, че ще станем като филийки, забравени в тостер. Така че да идем на Марс. Пък там е толкова студено? Ще измрем направо от студ. А ако отидем в сатурновите пръстени, можем да тренираме нещо като електронни игри. От една страна, ще е студено, ама от друга, бая ще се поизпотим, докато летим през лед и космически прах.

Погледнали се момчетата и вкупом казали: „Сатурн!“. Дали команда на килимчето да полети натам, а то само това и чакало. Газ към Сатурн, газ към Сатурн – полетяло с бясна бързина. Обаче, за изненада на всички, било интелигентно килимче. Не решило да се бутне в пръстена, а кацнало на полюса, при това много елегантно. Децата се огледали и казали:

– Килимче, ние дойдохме на Сатурн, за да се бутаме в пръстените, а не да се катерим по полюсите. Я излитай пак и право в камънака да се забиеш!

Килимчето какво да прави – някак не можело да им откаже. Полетяло – и хайде право в пръстените! А те се оказали много различни – не просто един и два, а наистина разнообразни. На Душко скоро устата му пресъхнала от команди „наляво, надясно, нагоре, надолу“. И изведнъж забелязал, че килимчето било достатъчно интелигентно, че да не иска да се самоубие или да се залепи като ваденка на някое парче лед, и самичко си правело маневрите.

И най-накрая по този сложен начин пак стигнали до повърхността на Сатурн. Там някъде килимчето паднало на земята, разплело си отстрани вътъка, пуснало едни конци да висят и сякаш казало:

– Повече не издържам с вас!

Децата се стреснали.

– Лелее, Бонбончо, добре че взе иглите! Почвайте да кърпите килима, че няма да излетим оттук, както се разпреде от нашите щуротии.

Взели четиримата игли и почнали да шият. Кой шиел, кой бродирал, кой пръстите си пробивал – всеки каквото можел да прави. Охкали, ахкали, набучвали се един друг, боцкали си пръстите, боцкали си ръцете, боцкали си един на друг краката, без да искат, но шиели ли, шиели килима. По едно време самият килим се обадил:

– Абе, да взема да се самозашия по-добре, че ако продължавате така, съвсем ще ме уморите.

Децата рекли:

– Я мълчи! Не виждаш ли, че се стараем, кой колкото може – шие.

А килимът казал:

– Ами не се ли сетихте поне да изберете конци, които отиват на мястото, което шиете? Погледни сега! Отворко-Мърморко, какво правиш ти?

Отворко отговорил:

– Кърпя те.

– Е, къде кърпиш?

– Ами кърпя ей тука, това беличкото.

Килимът попитал:

– С какъв цвят ме кърпиш?

Отворко погледнал и казал:

– Е, с черен.

А килимът въздъхнал:

– Ами не може ли с бял?

Отворко мърморел:

– Как с бял? Ин и Ян. Тъмното и светлото. Във всяко светло има и по едно петънце черно. Във всяко черно има едно петънце бяло. Ето, аз сега правя твоето петънце черно в бялото.

Килимчето запитало Бонбончо:

– Бонбончо, какво правиш?

Бонбончо отговорил:

– Кърпя те.

Килимчето казало:

– Е, как ме кърпиш? Ти ми зашиваш крушки!

Бонбончо кимнал.

– Е, какво пък толкова ще ти стане да имаш някоя друга крушка, докато летиш, и да светиш. Ще си килим с екстри. Нали все пак кърпя?

Килимчето и към Жожката имало въпрос:

– Жожка, ти какво правиш?

Жожката казал:

– Ами какво да правя – набързо те зашивам.

Килимчето било притеснено.

– Ама ти шиеш левия ми ъгъл с десния ми ъгъл! Още малко и ще заприличам на дюнер, ако продължиш така да ме шиеш.

Жожката се сепнал.

– Леле, това пък как го направих?

Наложило се Жожката да разплита, както се досещате. Душко просто си седял и бродирал, а килимчето казало:

– Душко, какво правиш?

А Душко:

– Ами бродирам.

Килимът вече едва изтрайвал.

– Аз да не съм гоблен? Ший ме, заший ме, не ме бродирай! Така ще седим на тази планета още няколко седмици.

И четиримата се гледали, гледали, кой колкото могъл – направил. Най-накрая килимът предложил:

– Давайте да излитаме, че краят не се вижда.

Качили се всички, събрали си дисагите, тръгнали отново. Тоя път килимът казал:

– Нали ви е ясно – излитаме през полюсите! Никакви пръстени, никакви такива работи повече! Не ме интересува.

Децата се съгласили.

– Политаме към Юпитер.

Килимът имал друго мнение.

– Политате към Юпитер, а аз политам към хола на Душко.

Децата скандирали:

– Юпитер!

Килимът им бил обиден.

– Отлитайте, де! Айде! Слагайте си по една перка и отлитайте, че така и така ми тежите. А аз летя към Земята.

Душко отворил вълшебната книга, почнал да чете задълбочено. А килимът го отрезвил:

– Килим, който е преминал през сатурновите пръстени, вече никакви думи от книги не го ловят. А килим, на който са му зашили крушки, напълно отказва да слуша каквито и да е неща, заминава си вкъщи – и толкова. Следващия път, като искате да летите, намерете си друг килим. Ама по-добре да е персийски, да речем, че аз едва ви издържам.

И килимът запрашил с бясна скорост, минал през прозорците, изпотрошил всичко, паднал на пода и се направил, че все едно нищо не е било. Ако човек влезел в тази къща, нямало да може да повярва, че килимът изобщо някога е летял. Само ако се загледал по кръпките и бродериите, щял да види, че някой много се е постарал на тоя килим да не му е лесно.

Децата обаче кацнали ядосани. Отворко искал да рита по килима и се развикал:

– Тъпанар, тъпанар! Юпитер, това ти казахме!

И Бонбончо бил разгневен.

– И какво: караше и нарочно не светваше крушките! Само от време на време припламваха. Сега ще си ги отшия, щом си такъв. Взимам си крушките.

Жожката бил и той нервен.

– Хм, на дюнер съм щял да го направя! Дюнер! Сега на една палачинка ще те навия, с шоколад вътре.

А Душко само забелязал, че наоколо имало и други хора. Стоял прав, мигал с невинните си очи и се правел, че нищо не се е случило, въпреки че през прозореца зеела голяма дупка и целият под бил осеян със стъкла. Мигал Душко и като не знаел какво друго да направи, казал:

– Здравейте, земляни! Аз съм Душко, междугалактическият пътешественик, който пристига от планетата Сатурн на Земята.

Майката на Душко така се зарадвала, че той се е прибрал, така се зарадвала, че децата са здрави, и се усмихнала:

– Земляните приветстват междугалактическите пътешественици!

Там някъде Бонбончо пуснал лампата, Отворко спрял да вика по килима, а Жожката спрял да го маже с течен шоколад. Погледнали и видели земляните: подредени големи земляни, около метър и осемдесет високи, възрастни над трийсет години, седели и приветствали кацналите пътници. Познали майката на Душко, бащата на Душко, бабата на Душко и разбрали, че работата може би е станала малко по-сложничка. Но забелязали, че земляните са добронамерени – били сервирали вкусна храна, поканили пътешествениците и ги разпитвали за тяхното пътешествие.

През това време дошъл стъклар, сменил стъклата. Бабата леко смела стъкълцата, почистила нежно килима с прахосмукачка, изпрала го с ароматна пара, навили го на руло и го прибрали. Разпределили инструментите, сложили перденцето в банята. Едно по едно нещата заприличали, сякаш никой никога не бил летял. Децата обаче се чудели какво щяло да се случи накрая. А това, което се случило, било, че майката казала:

– Знаете ли? И аз като бях малка, веднъж летях с този килим. И моята майка – баба ви, дето сега мете стъклата, – ме беше хванала. Обаче тя тогава така ми нашепна, както аз сега на вас, че някога и тя е летяла с този килим. И нейната майка така ѝ е нашепнала, както аз сега ви нашепвам, че и тя някога е летяла с този килим. А нейната майка ѝ е нашепнала, че и тя е летяла някога като вас. И нейната майка…

Децата казали:

– Разбрахме, разбрахме, достатъчно!

Майката на Душко се засмяла и казала:

– Хайде сега извади течния шоколад от задния джоб, Жожка, да си хапнем палачинки, ама от истинско тесто!

И децата пийнали млекце и разказали за своето пътешествие.

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

R02

Славните пътешествия из Египет на Бонбончо и неговите приятели

Чертежи и дестинации

Бонбончо-Фотончо, Душко-Послушко, Жожката и Отворко-Мърморко отново били готови за приключения.

Този път натиснал спусъка на приключенията Бонбончо. След славното пътешествие на Душко с кухненската маса, нашият герой седнал да чете. Чел много дни и много нощи. Децата го викали за игра, викали, викали, а той все не можел. Бил много зает и много напрегнат.

Един ден дошъл и казал:

– Банда, намерил съм тайно средство, с което можем да проникнем в египетските пирамиди.

Отворко кимнал.

– Струва пет долара и се казва билет.

Бонбончо продължил:

– Не, няма да си купуваме билети. Ние ще влезем по магически начин.

Отворко си се заяждал както обикновено.

– Да, напълно магически – отиваш, подаваш билета на контрольора и влизаш. По-магическо от това не си го представям.

Бонбончо се опитвал да не му обръща внимание.

– Уф, нищо не разбираш! А как ще стигнем дотам?

Отворко-Мърморко казал:

– Ами както сме стигали до други точки на света – отиваме при някоя от майките, въртим очички дълго време, цупим устни – и не след дълго вече сме там.

Бонбончо изглеждал много сериозен.

– Вижте, елате вкъщи, ще ви покажа един таен проект. Работил съм над него няколко седмици.

Момчетата отишли в къщата на Бонбончо. А там всичко изглеждало като експериментаторска база – вътре имало уреди, съоръжения, бормашини, отвертки, бурмички, триончета, чукове, по-големи чукове, още по-големи чукове и съвсем, съвсем големи наковални, и разни ренденца, лепенки, и лампички, колбички. Въобще човек трябвало да ходи внимателно, защото те били закачени навсякъде, включително и на тавана, и шансът да ти падне някой остър предмет върху главата не бил малък.

Но децата знаели за всичко това и били подготвени – с каски. Влезли с предпазни средства и за рамената, защото главата можеш да я опазиш, ама ако нещо ти се забие в рамото?

Движели се бавно и внимателно. Стигнали до една маса, която била осветена с нощна лампа, видели странни чертежи. Бонбончо им приказвал нещо, а те, естествено, нищо не разбрали, защото той говорел с някакви формули, някакви фигури, там показвал кубове, тетраедри, додекаедри – всякакви едри-медри. Обаче изведнъж Душко казал:

– Бонбончо, ако ще ходим в тая пирамида, давай да ѝ ходим, щото довечера мама ще ми прави крем с бисквитки и да ти кажа, ще ми се тогава вече да сме се върнали. Та, ако искаш – без чертежи. Ние ти имаме доверие, че ще ни откараш там, затова – да започваме...

Бонбончо наклонил глава и огледал приятелите си.

– Ако ми имате доверие, тогава ще трябва всеки от вас да яхне по една метла.

Отворко-Мърморко изсумтял:

– Ти май си гледал много „Хари Потър“! Да не мислиш, че ще литнем с метлите?

Бонбончо отговорил:

– Е, не че ще литнем, ами просто така ще влезем в пирамидите.

Децата нямали нищо против. С метла или с каквото и да е – нали играта вървяла, било забавно, а и Бонбончо се вълнувал.

Всички скочили върху специалните съоръжения, т.е. яхнали по една метла. Бонбончо произнасял някакви думи на неразбираеми езици, натискал някакви копчета, лампички и както се досещате, децата били в египетските пирамиди само като си затворели очите и се размечтаели.

След малко Отворко отишъл до масата, видял разни чертежи на фигури, взел единия, нарязал го с ножица, докато Бонбончо седял и се чудел какво да прави, после сглобил фигурката и се получила идеална пирамида.

Другите деца, щом го видели, хванали, понарязали малко чертежите на Бонбончо и наредили пирамиди една след друга – пирамидата в Гиза, пирамидата на Хеопс, другата пирамида до нея, пирамидата на Джосер на север: всички пирамиди били разположени из стаята.

Жожката видял един син спрей, не се сдържал и взел, че напръскал с него по пода, за да направи река Нил да минава покрай тях. Въобще Египет дошъл тук, нали – по един или друг начин децата вече били в Египет.

В тоя момент обаче Бонбончо натиснал едно копче, чул се странен звук и като се разхвърчали едни искри из стаята, и хоп! – метлите оживели и се превърнали в големи светещи яйца. Бонбончо подвикнал празнично:

– Айде, качвайте се всички по метлите, да тръгваме, че след малко ще имаме работа!

Да обаче, както се досещате, в този момент той видял какво се е случило с чертежа, посинял и им казал тихо:

– Не знам дали, като ви закарам до Египет, ще ви върна, непрокопсаници такива, защото сте ми нарязали целия труд.

Децата се стреснали, ама знаели, че той им е приятел и ще ги върне, а и тия сфери изглеждали много смешно – имали вид все едно някой динозавър е снесъл яйце, но вътре са му вкарали лампа.

Влезли децата в метлите – всеки в собствената си метла (всъщност метла, яйце, лампа, всичко накуп) – и по едно време але, хоп!, и се оказали на едно тъмно място. Ама тъмно, ама тъмно, ама толкова тъмно, че от тъмно не можеш да си видиш носа.

Първи се обадил Душко:

– Бонбончо, к’ва я свърши, бе? Уж сме приятели, сега сигурно щото ти нарязахме скицата, ни вкара в тая тъмница. А кремчето на мама сега кой ще го яде? Айде, давай да палим метлите и да си ходим обратно!

В тоя момент Бонбончо светнал с фенерче, но било толкова тъмно, че дори този силен фенер успявал да освети само половин метър! Бонбончо извадил фенери и за другите деца и ги уверил:

– Вижте, ние сме в пирамидата!

Отворко рекъл:

– Е, че тая пирамида много тъмна!

Бонбончо им се чудел.

– Тъмна е, я!

– Ами къде са туристите?

Бонбончо отговорил:

– Няма ги – ние сме влезли през нощта.

Душко почти надул гайдата и казал:

– А кремчето? Кой ще яде кремче сега, като ме няма, а вече нощ е станало? Какво беше това пътуване? Колко време сме пропътували?

Бонбончо го успокоил:

– Направил съм тунел във времето – все едно то е спряло. Кремът ти още не е направен. Не се притеснявай – като се върнем, ще си го изядеш. Сега давайте да разгледаме бързо пирамидата, защото не може да останем тук повече от един час – иначе ще ни прилошее.

Децата се чудели.

– Ами то няма много за разглеждане, тъй както гледаме. В тая тъмница какво да видим? То носовете дори не можем да си видим! А и батериите ти колко време ще издържат?

Бонбончо бил подготвен.

– Спокойно, взел съм допълнителни. Айде да тръгваме по тунела нагоре!

Децата не били сигурни.

– Като тръгнем, къде ще стигнем?

Бонбончо им показал карта на пирамидата. Всички я били виждали – влизало се през тунела, ходело се направо, стигало се до една зала, после от нея имало коридор нагоре, втора зала, от нея имало коридори надолу и се влизало под земята, и оттам имало още един коридор, който свършвал в нищото.

Децата спрели.

– Сега накъде ще ходим?

Душко посочил в тъмното.

– Аз ви предлагам да отидем нагоре.

Бонбончо казал:

– Добре.

Отишли нагоре. Стигнали първо до залата на царицата. Оттам – до залата на царя. Не че всъщност имало царе и царици, не че някой някога бил погребван в тия пирамиди – просто така ги били кръстили археолозите, за да си имат изобщо имена.

Та отишли те в горната зала, в която имало огромен каменен саркофаг. Но толкова голям, че по никакъв начин не можел да излезе през вратата и тунела. Той бил поставен още при самия строеж, затова и не бил откраднат. Капакът на саркофага явно бил по-малък и успели да го откраднат, та саркофагът сега си седял отворен.

Бонбончо им обяснил:

– Това съоръжение тук е като космическа станция, летище. Идваш, лягаш в саркофага, един специален лъч преминава от звездата Сириус и от не знам кои още звезди, влиза вътре, уцелва ти челото и отлиташ в другите измерения. Обаче ако не си подготвен и не си обучаван 12 години с крокодили и 12 години в душевна чистота, не може да се върнеш – и те намират мъртъв, тука ти остава мъртвото тяло.

Душко не разбирал.

– Какви крокодили? Да не искаш да легна тук? Въобще няма да лягам!

Бонбончо продължил:

– Не, бе, ние няма да лягаме – ние не сме ходили на изпитание. Ние само ще разгледаме какво има.

Отворко имал идея.

– Да знаете обаче, че според мен египетските власти са попреместили саркофага, защото много хора тайно са влизали през нощта и понеже лягали, са умирали. И нарочно са го отместили, така че лъчът да не може да бъде уцелен.

Душко се зачудил.

– Добре, но каква е целта на това нещо?

– Да има повече хора, които са посетили другите светове, видели са как живеят хората там, научили са се на много неща и са се върнали тук да помагат на хората.

Децата казали:

– Добре, много интересно беше тук, видяхме саркофага, всичко разбрахме. Ама не схващаме за какво си ни довел в тая тъмница? Ако на някой му се допишка, какво ще направим? Ако някой вземе да се изпишка в пирамидата – представяте ли си как ще мирише после?

Бонбончо бил добре подготвен.

– Спокойно, взел съм специални пликчета за тая цел. За всичко съм помислил, планирал съм пътешествието до последната му подробност.

Слезли надолу. Слизали, слизали, стигнали до едно място, дето се казвало Кладенеца. А от него тръгвал специален тунел – някак недостроен – и хоп! изведнъж тоя тунел свършвал все едно в скалата, направо в нищото. Сякаш били строили, строили и… после спрели.

Отворко мрънкал:

– Това нещо не ми се връзва. Тия египтяни са строили такива пирамиди, такива сфинксове, а да не си измажат тунела! Той според мен продължава нататък, а тук някой е сложил тапа отпред, за да ни прави номера.

Бонбончо знаел и за това място.

– Не, така е. Това е специално място и оттук се влиза в центъра на Земята.

Жожката изведнъж се изпълнил с ентусиазъм.

– Ние затова сме дошли, нали? Да отидем до центъра на Земята?

Бонбончо казал:

– Е, де да можехме да отидем… Ама няма да ни пуснат.

Отворко също се развълнувал.

– Що, бе? Виж какви сме готини! Ние ще им кажем по някой виц, нали, ще им направим някоя шегичка, ще кажем: „Ей, братлета!“.

Жожката взел да чука. Чукал ли, чукал той по скалата. Но както се досещате, с чукане по скалата надали се стига до центъра на Земята. А и в залите, които се намирали в центъра на Земята, надали пускали всеки, дето е започнал да чука и вика: „Искам да вляза!“.

Жожката почукал, почукал, другите деца се почудили какво става и изведнъж усетили, че на това място, каквото си помислели, вече се случвало. Било страшно място, защото някой си помислял за мравки и изведнъж там почвало да се пълни с мравки; някой си помислял за скорпион и изведнъж се появявал скорпион. Хубавото било, че децата били чисти и невинни и така се появявали сладоледи, банички, крем с бисквити. Чудновато място бил тоя коридор – събуждал всички страхове в хората. Само дето на децата, понеже били свестни и почти нямали страхове, нищо сериозно не се случвало.

Зачудили се какво да правят. Както си се чудели, решили, че е по-добре да излязат от пирамидата.

Излезли, а навън – тъмно, нямало никого. Сложили си на касчиците едни лампички и взели да вървят. Ама ги хванал страх, че ще им видят лампичките – и ги загасили.

Бонбончо обяснил:

– Пирамидите са подредени по специална крива. Казва се кривата на Фибоначи. Началото ѝ започва от сфинкса. Под лапите му има вход за подземен град. Там ще отидем.

Жожката рекъл:

– Тия не ни пуснаха в центъра на Земята, та сега ще ни пуснат в подземния град! А и ти откъде знаеш за него? Никой никога не е говорил за подземния град.

Бонбончо казал:

– Аз знам на специален атлантски език секретни думи, с помощта на които ще ни пуснат.

Отишли до лапите на сфинкса и изведнъж забелязали, че имало местенце, през което можело да се вмъкнеш вътре. Децата, нали били малки – хоп, хоп, хоп!, – мушнали се. И надолу наистина имало много коридори, галерии, но на едно място се стигало до нещо като стена, ама невидима – тръгваш към нея и тя те блъска, и отлиташ назад, тръгваш към нея, а тя те блъска, отлиташ назад. И нямало минаване!

Бонбончо си извадил тефтерчето и започнал да срича. Сричал, сричал някакви думи, Отворко му взел тефтера и казал:

– Говори се с акцент! Да не мислиш, че ще стане така – да седиш, като по български да ги четеш? Ей така се чете: шандарунда-барабунда, а-а-аха!

И ако щете вярвайте: изведнъж всичко изчезнало и децата минали. И се оказали в най-приказния подземен град. Дванадесет етажа под земята! В тоя град можели да живеят десет хиляди души, а ги нямало. Отворко казал:

– Тия да не са измрели? Да не би някой да ги е избил? Къде са всички?

Бонбончо отговорил:

– Излетели са! През пирамидата един по един, всичките са отлетели.

На Душко чак не му се вярвало.

– А дечицата им? И тях ли са ги слагали там?

И така, децата разгледали подземния град и се възхищавали – всичко било толкова красиво! Приказно, изумрудено, светещо, сияйно, нежно, пълно с любов! Душко казал:

– Защо е под земята? Ако беше отвън, на слънце, можехме да си доведем мама, да ни прави кремчета. Ей, че хубаво щеше да бъде! Тия явно са се крили! Що ли са се крили, хич не става ясно.

Разгледали лапата на сфинкса, разбрали, че тя е много по-стара, разбрали, че там се случват някакви особени неща, яхнали метлите и се върнали в стаята на Бонбончо.

Тъкмо навреме, защото майката на Бонбончо била надушила, че нещо работата не била каквато трябва. Влязла вътре и попитала:

– Какво правите, деца?

Душко, какъвто бил чистосърдечен, казал:

– Госпожо, бяхме в голямата пирамида, ходихме да я разгледаме.

В тоя момент Жожката скочил, занесъл малката пирамидка и казал:

– Ето в тая пирамида бяхме, вижте, вижте, ето тука! Той, Душко, сега ще ви покаже точно през коя дупчица влязохме.

Майката погледнала и се засмяла. В тоя момент обаче Душко продължил да си разказва:

– И да ви кажа, госпожо, влязохме в лапата на сфинкса.

Тука се наложило Бонбончо и Отворко за секунда да направят един сфинкс. Отворко да застане на пода с две лапи напред и с две назад, че и да си изкриви главата. Бонбончо му метнал едно одеяло и се направил, че влиза под едната му лапа.

Душко обаче разказвал:

– А отдолу има един град, ама хората му нещо ги няма.

Тука вече станало нужно Отворко да ощипе Душко и той да млъкне.

Майката на Бонбончо така и не им вярвала, така че нямало никакъв проблем с тая работа. Тя се усмихнала и ги оставила да си играят.

Душко се зачервил.

– Ама нали бяхме там?

Бонбончо го погледнал недоумяващо.

– Бе, наужкимската е за другите! Да не си седнал да го разказваш това? Никой няма да ти повярва, че има такива места и неща.

Душко сменил темата.

– Хайде да ходим вкъщи да ядем крем!

Отишли всички в къщата на Душко. А там какъв крем била приготвила майка му – розов, с бисквитки, вкусна работа!

Яли, яли, ама вместо да си хапват, всеки от крема си строял пирамиди. Правел вътре едни дупки, едни проходи, едни лъчи пускал...

По едно време Отворко казал:

– Само гледайте с тези бисквитки да не направите дванадесететажен град, че ако ни пипнат как си играем с храната, може крем да не видим скоро.

Решили да си поиграят. И в тоя момент Душко заявил:

– Ама вие днеска много ми се карахте! Дайте да измислим някоя по-весела игра!

Жожката имал идея.

– Искате ли от спагети, пластилин и хартиена лепенка да вземем да построим местата, на които бяхме?

Децата го погледнали и казали:

– Освен че си бърз, предлагаш и добри идеи. Я давай, Душко, веднага тука макароните на майка ти!

Душко не бил толкова безгранично ентусиазиран.

– Аа, макароните не давам! Само спагети! И то едно пакетче, че за повече не знам какво ще стане после.

Взел спагетите, взел хартиена лепенка и пластилин и се започнал един строеж. Построили първо тухли по ъглите на пирамидата, после взели спагетките, начупили ги с размера на пирамидата, подредили ги на квадрат, фиксирали с хартиена лепенка ъглите, след това монтирали върху пластилина етажа пак от пластилин, после следващия етаж... – строяли пирамида. Построили я. След това взели да строят вътре галериите. Строяли галерии, строяли… След това взели да чертаят кривата на Фибоначи, за да подредят пирамидите една след друга. След това взели да строят сфинкса. Там не станала работата. Душко отишъл в детската, взел едно плюшено кученце и казал:

– Вижте сега, това е сфинксът. Явно от спагети няма как да го направим, тъй че дайте да продължаваме.

В тоя момент Бонбончо се сетил нещо.

– Ти знаеш ли, че на края на кривата на Фибоначи има скрит под земята боен кораб?

И те наострили уши.

– Какъв кораб?

– Боен кораб. МИГ или ТУ-134. Не, ТУ-134 е пътнически самолет, а МИГ е обикновен самолет. Това е боен междугалактически кораб. За борба с извънземни нашественици.

Тука някъде Жожката подскочил.

– Ами ти за какво ни водиш в тия пирамиди, Бонбончо? Къде ти беше акълът? Отидохме дотам, а на кораб не се повозихме. За какво бихме толкова път и се трепахме?

Отворко тръгнал да се вкисва.

– Ей, Бонбончо, като си знаел за тоя кораб, за какво ни разхожда дотам напразно? Айде да палим моторетките и да отиваме да се повозим на кораба!

Бонбончо побързал да обясни:

– Ама на тоя кораб не може да се качиш.

Душко не разбирал.

– Е, че то пък какъв кораб е, като не можеш да се качиш? Ами как се управлява?

Бонбончо се усмихнал широко.

– Ами с мисълта.

Тук Отворко, както винаги, се изцепил:

– Една патка мислила, мислила и взела, че умряла. Браво на тебе! С мислене щял да полети! Абе, к’во ни занимаваш и ти? Давайте тука със спагетите да си строим, к’вото си строим. Корабът ще полети чрез мисълта?!? И къде ще дойде? Ще влезе тука, в стаята, нали, да ни вземе спагетите? Айде стига глупости!

Бонбончо преценил, че е по-добре да се смени темата.

– Добре де, добре, няма сега да ви разказвам за кораба. Дайте тука просто да си построим едно малко корабче – ще си го сложим и ще си знаем, че и кораб има.

Децата си играели, играели, ама тоя кораб нещо много ги напрягал.

Жожката по едно време казал:

– Добре де, сега защо отидохме в оная тъмница и по ония коридори? Нито влязохме в саркофага, нито долу ни пуснаха, в тия подземните зали, ни в сфинкса свястна работа свършихме. И на кораба не се повозихме. Не мога да ти разбера пътешествието. За какво беше?

Бонбончо се замислил, почесал се и казал:

– Ако не ми бяхте нарязали бележките и чертежите на пирамиди, може би щях да се сетя защо тръгнахме, но сега вече забравих.

Душко рекъл:

– Е, как може да забравиш? Трима души си повлякъл нанякъде, а пък си забравил накъде си тръгнал. Ами че тя, баба ми, дето е на 80 години, не забравя толкова. Тръгва за мляко, има си бележка в джоба, стига в магазина, знае, че трябва да бръкне в джоба, вади я и казва: „Мляко“. Нямаш ли по джобовете някоя секретна бележка защо сме тръгнали натам?

Бонбончо казал:

– Аз не съм баба ти, та да си пиша по джобовете!

Душко настоявал:

– Добре де, помисли, пък може да изпадне нещо от някой джоб.

Бонбончо бръкнал и като взели да изпадат едни работи – на децата ушите им се зачервили. Първо взели да падат парченца луканка. И защо парченца луканка? Нямаме обяснение. После паднало парченце тоалетна хартия, малко използвано. След това започнали да изпадат захарчета, след това изпаднало дървено кубче, пирон (леко ръждясал). После изпаднали разни смачкани календарчета. Имало вътре лампичка, която била изгоряла, но си седяла явно в джоба от времето, когато била изгоряла. Въобще в този джоб започнали да се случват интересни неща.

Душко бил притеснен и казал:

– Внимавай само да не излязат хлебарки, че мама ще ни набие.

Хлебарки не излезли, но за сметка на това излезли доста неща. Душко донесъл една метличка и ги събирал с нея, а после ги сложил в голяма кутия от обувки.

Отворко, който бил много взискателен към външния си вид, се чудел:

– Как живееш така, бе? Това не ти ли тежи?

Бонбончо чистосърдечно си казал:

– Ми не съм забелязал, не знам и аз как става.

Жожко задал ребром един въпрос:

– Ама ти не се ли переш, бе? Как не си забелязал – това е събирано с години!

Бонбончо не бил сигурен.

– Не знам как става. Според мен си ги премествам всяка сутрин, ама що са толкова много, не мога да ви обясня.

След като вадил дълго време всякакви неща, включително и разни пинсети и други странни работи – крак от рак, рапан, който не бил съвсем почистен (миризмата му била особена, натурална) – все пак и едно листче се появило.

Душко имал надежда.

– Тука сигурно е написано защо му ходихме до това египетско място, че направо не мога да разбера сега какво правихме там, какво търсихме.

Изведнъж Бонбончо погледнал на листчето и какво да види: нарисувано море. Размахал го радостно.

– Ей! Вие знаете ли къде бяхме тръгнали?

Децата го подканяли да продължи.

– Не, къде?

– Ами ние бяхме тръгнали за Египет, ама не точно при пирамидите, ами на Червено море да плуваме.

Жожката леко не издържал.

– Абе, ти луд ли си, бе? Може ли да ни откараш в тая тъмница и да ни кажеш сега, че сме могли да отидем на Червено море да се гмуркаме като водолази и да гледаме под водата рифове?

Бонбончо имал радостното лице на озарен от блага мисъл ум.

– Ами с тоя експеримент се пообърках, а така, като ми скъсахте чертежите, то съвсем…

Душко станал.

– И какво сега? Ходихме по тъмницата, ходихме там, в подземния град, а не видяхме Червено море? Не съм съгласен! Я си събирай боклуците, изсипвай си ги по джобовете обратно и да тръгваме!

Бонбончо не бил сигурен.

– Ей, стана много късно, да не ни се карат?

А децата всичките били толкова превъзбудени и казали:

– Ще се карат, ама друг път! Айде да отлитаме, малко да се поизкъпем, да станем солени и морски, и да се прибираме чак тогава.

Отворко понякога отправял и мъдри въпроси.

– Някой тук дали има диплома за водолаз?

Естествено, никой нямал и Отворко рекъл:

– Ще трябва да лъжем. Ще казваме, че имаме.

Душко не бил съгласен.

– Който и да те погледне, ще види, че нямаш 18 години. Как ще имаш диплома за гмуркане? Колкото и да лъжеш, на челото ти го пише.

Отворко отишъл до огледалото и казал:

– Нищо не пише, бе! Какво ме лъжеш и ти?

На Душко не му се занимавало.

– Оф! Няма да ти говоря – нищо не разбираш!

Другите деца много се смели и оттогава всичките бъзикали Отворко, че нещо му пише на челото, а той през цялото време не можел да разбере защо му се смеят толкова...

Яхнали метлите и цоп! насред Червено море. Но не къде да е, а баш до една акула. Жожката викал:

– Бонбончо, ти като ги изчисляваш тия полети, не може ли да изчислиш да е до кит поне? Сега какво ще я правим тая устатница?

Бонбончо дал инструкции:

– Ами какво да я правим: връщаме се спешно обратно.

Газ! Запалили метлите и пак обратно в къщата на Бонбончо се върнали. Децата рекли:

– Бе, ние това България – Египет го взехме вече като пресичане на улицата! Да вземем да отидем още един път, ама гледай тоя път да уцелиш нещо по-добро, нали!

Бонбончо седнал, засмятал, направил някакви особени работи и хоп! – прелетели. Айде пак в Червено море, ама точно на плажа! А той един хубав плаж – празен, нямало никого. Децата излезли и щастливи тичали.

И в този момент видели отвсякъде снайперисти, насочили към тях мерниците си. Оказало се, че били изплували точно на граничната бразда между Египет и Израел, където било напълно забранено дори да си и помислиш даже да правиш такива неща.

Гледали снайперистите отляво, гледали снайперистите отдясно и казали:

– Ясно, ще си ходим пак до България.

Запалили метлите и пак изчезнали.

На четвъртия път успели. Стигнали спокойно на плажа, влезли в Червено море, поплували си всеки с пояс, щастливо разгледали коралите, попекли си дупенцата доволни, порадвали се...

И все пак решили да се гмуркат. Отворко отишъл при местния водолаз, казал му, че е на 18 години и има диплома. Хубаво било, че водолазът не говорел грам български, така че не успял да разбере какво му разправя детето, но му дал едно захарно петле, плеснал го по дупето и му посочил да си ходи.

Отворко се натаралежил. Отишъл при следващия водолаз. На чист български отново му разказал как е на 18 години и как има водолазен костюм и иска да се гмурка. Правил разни движения, с които изглеждал така, сякаш се гмурка – лягал на пясъка, правел се, че диша през шнорхел, размахвал ръцете, все едно плувал.

Всички много се смели и си направили снимки с него, но и този път се оказало, че няма да стане гмуркането.

И тогава дошъл Душко, който любезно казал, че би желал да преведе думите на приятеля си, но когато чул думите на приятеля си, започнал да се чуди дали всъщност било добра идея те въобще да бъдат преведени и се заел леко да ги модифицира. Отворко казал:

– Здравейте! Аз съм Отворко-Мърморко.

Душко превел:

– Добър ден! Много ми е приятно да се запознаем! Казвам се Отворко.

Отворко-Мърморко казал:

– Скийте, братлета, аре тука да ме вкарате в едно неопренче и да се гмуркаме, щото нямаме много време – ще трябва да си ходим.

Душко превел:

– Много бих желал да се гмуркам, ако е възможно. Ще ми бъде много приятно и съм сигурен, че няма да ви създавам никакви проблеми. Нали имате възможност да ми услужите с един неопрен, за да поплувам малко?

Тука някъде на египетските спасители очите се разширили много. Нашият Отворко обаче продължавал:

– Имам сертификат, на 18 години съм, така че ви предлагам по-дълбоко да отидем, за да разгледаме хубаво дъното.

Душко мислил, мислил, мислил, мислил, мислил какъв превод да измисли и като не измислил, седнал и си създал собствен текст.

– Аз в момента съм на 8 години и нямам диплома за водолаз, но понеже съм много послушно и добро дете и няма да ви създавам проблеми, дали може да се гмурна с един възрастен за съвсем малко тук, близо до брега, поне да видя един корал отблизо?

Естествено, отговорът, който получили, бил любезно: „Не, много сте симпатични и довиждане!“ и децата си тръгнали.

Отворко, като се разпенил, като се развикал:

– С тоя преводач нищо не може да се свърши! Нищо! Те като го видяха какъв е, и веднага разбраха, че нещо не сме сериозен отбор. Един на 18, а другите – погледни ги! Никакви! На 8–9 години такива, седят наникъде. Как може един зрял човек на 18 години да ходи с такива дечурлига? Те разбраха, че нещо не е наред. Вместо да отидете да кажете: „Ние сме на 18 години“, да се представите, да си поискате неопрен, вие седите тука и се мотаете. И въобще, тоя превод хич не ти се получи.

Душко кимнал.

– Да знаеш, така си е – хич не ми се получи добре.

Отворко продължавал:

– Ти въобще не ставаш за преводач, който да превежда в реално време. Това е много скъпоплатена професия. Знаеш ли, че по 1000 пари взимат на ден, имат специални кабинки. Отговорна работа е това. А ти – без кабинка, без слушалки, седиш и превеждаш. Кой знае какво си му превел на оня – сигурно, че си будистки монах и ме водиш луд, нали, тука, на въже, за да ви показвам разни работи. Даже не знам дали това си измислил, ами кой знае какво си му разказал, щото ме гледаха едно особено... Много им бяха особени очите на тия. Да не си им казал, че съм ухапан от плъх и затова така се хвърлям по земята и размахвам ръце?

Душко го успокоил:

– Не, не, не.

Отворко продължавал:

– Ама не ми разказвай, че си превеждал буквално.

Душко:

– О, не, съвсем не съм превеждал буквално.

Отворко рекъл:

– Както си и мислех! Кой знае какво си го смотолевил там нещо и си го извъртял наникъде.

Душко познавал добре Отворко и направил разумно предложение:

– Не, не. Айде да сменим темата!

И така, поплували децата в плиткото с поясчета, порадвали се на Червено море, видели делфини, летящи рибки, дори военните от другата страна, разгледали и малко пустинята.

Щастливо се прибрали вкъщи. Хапнали си кремче с бисквитки. Били много доволни от днешния ден и казали:

– Бонбончо, а дали може с това съоръжение да прелетим и до Северния полюс?

Бонбончо им отвърнал:

– Ако не се гаврите с чертежите ми и не ги правите на пирамиди, току-виж съм изчислил и други дестинации.

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.