Бамзи бил доста честолюбив. Все се сърдел, ако някой в нещо го победи. Казвал: „О, не, не, не“ и започвал да се цупи. Докато ритал топка с децата, някой, като му вкарал гол, настъпвала истинска трагедия. А ако майка му и баща му, не дай си, боже, стигнели първи по стълбището до вкъщи, след това той лягал болен на леглото и една седмица не искал да разговаря с никого. Миличкият много се напрягал, и то излишно.

Един ден татко му решил да го научи да играе федербал. Удрял татко му перцето, удрял и Бамзи. Таткото удрял, Бамзи изпускал, таткото удрял, Бамзи изпускал. Бамзи уцелвал, таткото уцелвал, Бамзи изпускал и – хоп! – Бамзи гневно тропнал с крак и викнал:

– Не е честно, абсолютно не е честно! Няма да играя с теб! Ти си нечестен, не ми показваш правилата. Нарочно ги криеш, за да си по-добър от мен!

– Ей, Бамзи, аз играя федербал от дете – заобяснявал таткото. – Вече съм на 40 години, а ти хвана федербал преди няма и две минути и искаш да си по-добър от мен. Няма как да стане! Ако вложиш време и енергия, ще се научиш и ти.

– Само това ми приказваш, омръзна ми да те слушам! Ако искаш да знаеш, аз съм по-добър от теб, просто ти не ми показваш правилата.

– Щом си толкова добър, ето ти федербала, оправяй се!

– Сега ще ти покажа колко съм добър! – заканил се Бамзи.

Взел едната ракета в едната си ръка, взел другата ракета в другата ръка. Бил начален удар с едната ракета и хукнал през поляната като луд – аха! – да хване перцето с другата ракета, ама не успял. И започнал да се сърди на себе си: „Видя ли? Некадърник! Не можеш едно перце да хванеш, съсредоточи се!“.

Сложил после перцето на втората ракета, подхвърлил го, ударил го, хукнал през поляната, ама, естествено, не успял да стигне до него навреме и то паднало. Бамзи пак започнал: „А, видя ли се колко можеш да играеш на федербал, а? Видя ли какво стана?“.

Ударил пак перцето с първата ракета, хукнал през поляната, аха! – да го хване, но се проснал по очи на земята и едва смогнал леко да го докосне. После се изправил и си казал: „Видя ли, ти ми ги забиваш, а аз с плонж, с риск за живота си го стигнах това перце!“.

И така, Бамзи взел да се кара сам на себе си. По едно време баща му се намесил:

– Бамзи, това не е футбол, за да се хвърляш постоянно на земята за топката. Федербалът е игра, в която перцето трябва да лети, а при теб само прелита по веднъж и ти завършваш с плонж. Така ще счупиш ракетите за федербал.

– Не се меси! Играта е ожесточена, но равностойна. И двамата играчи знаят еднаква част от правилата.

– Ами хубаво е да кажеш на играчите, че смисълът на играта е да се забавляват, а не да се карат.

– Забавляват се те, добре се забавляват! Така се забавляват, че думи нямам просто!

– Игрите се играят, за да се смеят хората и да са щастливи. Дори когато падат, да са ведри и ентусиазирани да участват. Понякога падаш, понякога побеждаваш. Научаваш нещо и в победата, и в загубата. Когато има игра, участниците си разпределят първо ролите. Например, ако играят на семейство, един става бащата, един става майката, един става детето – не може всички да са бащата, защото няма семейства само от бащи. Нали трябва да има и майка, и дете? А в следващата игра ролите може да се сменят.

Бамзи обаче нетърпеливо рекъл:

– Виж какво, прекъсваш играта, пречиш на играчите, седиш и философстваш! Отстрани се от терена! Зает съм!

– Разбира се, щом искаш – отвърнал таткото, взел си една биричка и седнал спокойно на одеялото да си почива.

А Бамзи продължил изтощителната надпревара с перцето – тичане в едната посока, тичане в другата посока, нерви, нерви, рани по колената, рани по носа, рани по брадата. По едно време майката се притеснила.

– Бамзи, какво правиш, миличък?

– Как какво правя? Играя честна игра, а не такава като с баща ми – той да знае правилата, аз да не ги знам, и той да ме бие. В тази игра е истината – и двамата играчи знаят еднакво за правилата на играта.

– Какви са правилата на играта, Бамзи?

– Ами прости са – удряш перцето, то полита и другият трябва да удари перцето и да полети. Така перцето все трябва да е във въздуха.

– Бамзи, гледам те от половин час и перцето предимно се търкаля по земята заедно с теб.

– Търкаля се, защото се играе нечестно, със забивки.

– Какви забивки, Бамзи?

– Ами тъкмо да уцеля перцето, и то пада на земята.

– Не е ли по-добре да поиграеш малко с мен?

– Не! Ще вземеш да ме биеш! Аз с такива, дето ме бият, въобще не играя!

– Но пък може да се посмеем, да ни е приятно. Аз ще ти подавам, ти ще ми подаваш, перцето няма да пада, ще се забавляваме. А и най-малкото поне няма да ходим до болницата.

– Не, не, не! Въобще не желая да си играя с теб!

– Както решиш, аз нямам нищо против. Мога и при татко ти да отида да се гушна, ако държиш да продължиш играта сам.

– Естествено, че ще я продължа.

В тоя момент се появили няколко дечица и попитали:

– Момченце, може ли да поиграем с теб?

– Вие луди ли сте? Това е много рискована игра! Има много травми, рани, падания и е много трудна и отговорна.

– Ама чакай малко, та това е просто федербал! А ние много добре играем федербал, дори може да си подаваме до 200.

– До 200 ли?! Това е игра, в която такива малки като вас няма да могат да оцелеят. На втория удар още ще сте я със счупен крак, я със счупена ръка!

– Брей! Че защо да са ни счупени? Това да не е бокс, това е федербал! Ти ще ни подаваш, ние ще ти подаваме и готово.

А Бамзи ги погледнал отвисоко и казал сериозно:

– Явно сте прегрели на слънцето и не знаете какво приказвате. По-добре идете в рекичката малко да се изплакнете, охладете се и ако продължавате да мислите, че федербалът е безобидна игра, в която дори малки като вас могат да участват, елате да погледате какво правят професионалистите.

Децата си рекли: „На това момченце сигурно не му се играе с нас и не ни харесва и затова иска да ни разкара. Я наистина по-добре да отидем до реката да си поиграем!“.

А Бамзи продължил да си играе играта – атаки, падания, викове, спъвания в камъни, прелитания. Паднал върху перцето, смачкал го, скарал си се, направил си скандал, дори ракетите взели да се пукат. Отишъл и намерил резервно перце. Последвала ожесточена игра и по едно време Бамзи така се засилил да хване перцето, че се спънал в някакъв камък, прелетял през още няколко камъка и цопнал в реката, право насред децата, заедно с двете ракети в ръце, които щръкнали като свещи на торта. Децата го изгледали изненадано и му казали:

– Eй, момченце, твоята игра на федербал наистина изглежда опасна, ама да играеш в реката вече е прекалено. Как е възможно да се играе федербал в реката?

Бамзи ги стрелнал сърдито.

– Боли ме дупето, не мога повече.

– Ами не е нужно, защо се мъчиш? Дай ни ракетите и перцето, та и ние да поиграем!

– За нищо на света! Може да ми счупите ракетите.

– Обещаваме – само във въздуха ще ги държим. Няма като тебе да ги удряме в земята, все едно бием комари.

– Само във въздуха, само във въздуха! Вие сигурно още не сте свалили памперсите, а ракетите за федербал само във въздуха ги държите?!

– Ще ни дадеш ли?

– Добре, ето, давам ви ги. Аз ще се поизкъпя в реката, че съм много мръсен.

Децата взели федербала, взели си перце и започнали да играят: едно, две, три… Подавали си, удряли перцето, а то си летяло ли, летяло.

Бамзи се къпал, къпал, къпал и по едно време погледнал: „Бре, тия малките играят! Бре, перцето не пада!“. Решил, че има някаква измама. Залазил между камъните и ги задебнал. Казал си: „Ей сега ще ги хвана, да видя какъв номер правят. Сигурно – повтарял си – са вързали перцето с едно въженце и по въженцето си го пускат от единия към другия и затова то не пада“. Гледал за въженце, гледал за въженце, обаче въженце не видял. После решил: „Сигурно има някаква хитрина тук! Иначе – защо не пада това перце?“.

А децата спокойно си подавали, чувало се само едно чук!, чук!, чук!, чук! и перцето си летяло. От време на време, като духнел вятър, някое от децата трябвало да поподскочи лекичко, да върне перцето, и това било.

Майката и таткото на Бамзи погледнали към поляната откъм одеялцето и какво да видят: детето им седяло и въртяло главата си наляво и надясно, независимо дали перцето летяло, или не.

– Олеле, то съвсем превъртя горкичкото! Виж го: върти се съвсем като побъркано – рекли те в един глас.

– Трябва нещо студеничко да сложим на главата му – притеснил се бащата.

– Чакай, чакай! – спряла го майката. – Сега нали мълчи, не ни притеснява, седи и гледа децата – може да се научи да играе на федербал.

– Да, бе, и как ще стане това! Той иска винаги да е пръв, и то, ако може, с не повече от пет минути тренировки, а тези деца явно са играли сума лета, за да станат толкова добри.

– А може би ще разбере, че все пак трябва да положи усилия и старание и да потренира. Първо ще попада, после ще напредне и най-накрая ще стане добър.

– Шегуваш ли се? – зяпнал невярващо бащата. – Виж, че на него все друг му е виновен – ракетите са му виновни, перцето му е виновно, реката му виновна, камъните му виновни! Сега ще видиш, че и тези деца скоро ще станат виновни, само да спре да си върти главата така.

– Ей, дай да спасим децата, че ако той наистина реши, че те правят нещо нечестно, може да стане гневен.

– Да се оправят! Децата са много, а той е сам, току-виж го опердашили.

– Как така ще го пердашат! Той е толкова добро дете.

– Добро, добро, ама нетърпеливо.

А Бамзи, както въртял главата си насам-натам, изведнъж изскочил иззад камъните и викнал:

– Ей, мошеници, какво правите вие тука с моя федербал, а? Аз го разиграх, научих го да играе, а сега вие просто държите ракетите и перцето самὸ си лети. Я ми го връщайте веднага!

– Нека още малко да поиграем! – помолили децата. – Виж, вече сме направили над 300 точки.

– Ще ви дам аз 300 точки с чужд федербал, който друг е научил да играе с толкова рани по краката! Трепах се първо да науча едната ракета, трепах се после да науча другата ракета, а вие наготово седите тук и трупате бройки.

– Ей, какви ги говориш! Не ракетите играят, ами ние – отвърнали децата. – Просто от много години играем федербал и затова сме толкова добри.

– Тренирали били, тренирали били! – ядосал се Бамзи. – С памперсите ли тренирахте? Удар на перцето с дупе, удар на перцето с другата част на дупето, един памперс срещу друг памперс. И докато не можехте да ходите, подпрени на ракетите, тренирахте памперс федербал?

– Ти не се държиш добре с нас – обидили се децата. – Няма да играем повече с тебе. Ето, вземи си ракетите!

Оставили му ракетите и си тръгнали.

Бамзи, сигурен в победата си, заел стратегическа поза, сложил няколко перца в джобчетата, но после си казал: „За какво са ми толкова перца? Аз 300 точки ще направя само с едно перце“. Хвърлил перцата с пренебрежение и решил да довърши играта. Замахнал с всичка сила с едната ракета, хвърлил се стремглаво напред, подгонил перцето, за да го удари с другата ракета. Перцето полетяло, паднало в жабурняка близо до рекичката, а Бамзи така силно се бил затичал след него, че прелетял над папурите и цопнал до перцето заедно с двете ракети в ръце.

В този момент нервите на майката не издържали и тя казала на бащата:

– Миличък, ще трябва да поговорим сериозно с детето.

– Това, което мислиш да направиш, миличка, не се нарича говорене, но аз нямам нищо против, ако смяташ, че ще помогне.

– Ох, сега ще го хвана за вратленцето, ще го пусна в реката, та да измием поне в някаква степен смрадта. Докато стигнем до града, в колата ни ще мирише явно на тиня и блато. След това обаче ще трябва да измислим някакъв начин да го убедим да спре с мързела и да полага труд.

– Ама щом иска по трудния начин да се помъчи, да пореве, да си посчупи главата, защо пък ще седнем ние да го учим? – възпротивил се бащата. – Я го остави! Най-накрая ще разбере, че за да стане добър в която и да е игра, включително и федербал, ще трябва малко да се потруди.

– Но ние ще дишаме тая смрад, нали? И сега нашата кола ще се усмърди и след това всеки път, като се качат хора в нея, ще ме питат: „Ей, в какво блато сте били, та така отвратително мирише колата ви?“.

– Ще закараме колата на автомивка, миличка, и ще я измием и отвътре, и отвън! И детето ще се отсмърди след една-две седмици. Ще изчеткаме ноктите му с четчици, ще го напръскаме по-обилно с дезодорант, ще го държим предимно в стаята му, ще сложим ароматизатори, от тези, дето изсмукват зловонията, и ще се оправи. Не се притеснявай!

– Не се притеснявай, не се притеснявай! Ама сега аз трябва да отида до блатото, нали?

– Е, чак толкова не можеш да искаш от мен.

– Защо все аз трябва да върша тези неща, а?

– Миличка, ти си по-силна и по-смела! Ако вляза в това блато, след това и двамата ще трябва да ни вадиш. Ще вземем да се заиграем сред папурите и жабите. По-добре извади само него.

Бамзи здравата бил затънал в тинята и започнал да стене.

– Мамоооооо, татиииии! – викал той.

Децата притичали до блатото и попитали:

– Какво правиш? И там ли взе да играеш федербал?

– Играя, но перцето ми е под водата и не мога да го извадя, защото съм залепнал – отвърнал Бамзи.

– С памперсите сме играли, а? А ти?

– Много тъпо, много тъпо! Само да изляза, като ви подбера с тези две ракети, ще ви измета от поляната.

– Ще излезеш от блатото по един-единствен начин и повярвай, въобще няма да можеш да се добереш до нас!

– Да, бе, да, много пък знаете!

А едно от децата казало:

– Виждам майка ти как е тръгнала насам и как гледа. Сигурен съм, че като те извади от блатото, няма да стигнеш до мен.

Бамзи си представил майка си и рекъл:

– Да, прав си. По-добре бягайте, за да не гледате падението ми.

– Ти цял ден ни се подиграваш и ни обиждаш, а ние да не гледаме падението ти?! Ще седим тук, даже ще те снимаме с телефоните.

– О, не! Само това не!

– Друг път ще бъдеш ли любезен с нас? – попитали децата.

– Е, добре... – промърморил Бамзи.

– А друг път ще играеш ли с нас? – продължили децата.

– Добре – смотолевил отново Бамзи.

– А като не можеш да победиш, ще седиш ли да се сърдиш и да прехвърляш вината върху друг?

– Я не прекалявайте! – оклюмал Бамзи.

Децата размислили.

– Хубаво, щом обещаваш да се държиш добре с нас, и това ни е достатъчно. Другото си е за теб. Няма да те снимаме с телефоните. Чао! – И те си тръгнали.

В този момент се появила майката с един дълъг кол в ръка. Закачила блузката на Бамзи, бавно го измъкнала от блатото и без да го доближава до себе си, по същия начин го пуснала в реката.

– Бамзи, оставям те, миличък, да се дезинфекцираш и след половин час ще си поговорим и за федербала, и за блатата.

Бамзи кимнал.

– Да, мамо, разбрах. Следващия път ще се постарая първо да науча правилата, да стана добър в това, което правя, и чак тогава ще искам да бъда победител. Хич не беше хубаво в блатото! Доста трудничко научих този урок.

Майката въздъхнала.

– Искам да видя как си го научил на практика.

Бамзи цопнал в реката и започнал да отмива тинята от себе си.

Бамзи уж бил едно мъничко дете, а често се движел като ураган и след него дълго време имало разрушения.

Майка му и татко му много го обичали, постоянно се стараели да му намират възможности да изразходва енергията си по добър за него и другите начин.

Една сутрин Бамзи се събудил, огледал се доволно, изпънал краченца, размърдал пръстчетата на ръчичките, протегнал се хубавичко, прозял се и казал:

– Ммммм! Много хубав ден се очертава днес. – Отишъл доволен в кухнята при майка си и рекъл: – Днес смятам да бъда нервен.

– А не може ли да се върнеш обратно в леглото – предложила майката, – да си легнеш, да се направиш, че спиш, след това да си отвориш очите, да измислиш нещо друго и тогава пак да дойдеш при мене? Защото тази сутрин аз така или иначе съм си нервна и няма да е добре да се срещнем двамата в нервите си.

Бамзи я погледнал, преценил хубаво ситуацията и заявил ведро:

– Отивам до банята.

Докато си миел зъбите, си размишлявал: „Мама явно наистина е ядосана, я да не я ядосвам повече, ами да си измисля нещо, дето и аз ще съм добре, и тя ще е добре“.

Излязъл от банята и с най-ангелската си усмивка се появил в кухнята.

– Маменце, дали пък не е добре да поканим днес на гости мои приятели, така че ти да можеш да си почиваш, пък аз да има с кого да си играя?

Майката била много благодарна за тази идея.

– Ама, разбира се!

А Бамзи взел да върти палаво очичките си.

– Маменце, да поканим тогава на гости приятелите ми от бебешкото училище!

– От бебешкото училище ли? – погледнала го майката . – Добре, мога да се обадя на майките им и да ги питам дали са съгласни.

– О-ооо, ще трябва гостуването да е в твоята стая – притеснил се изведнъж Бамзи.

Майка му обаче била на друго мнение.

– Как пък не, нали аз ще си почивам? Не може да е в моята стая.

– Категорически не става да е и в моята, защото тя в момента прилича на трасе за мотокрос – обяснил Бамзи.

– На какво прилича?

– Не, не! Прилича на хълмиста, пресечена местност, в която са се водили продължителни военни действия.

– Толкова ли е зле, Бамзи? Не съм влизала в стаята ти от снощи. Кога успя? Нали те сложих да спиш и загасих лампата, а стана едва преди малко?

– Ами в съня си от дума на дума… и не знам как е станало така, но в стаята е много непроходимо в момента.

– Ауу! Ами значи сега ще имаш малко работа и ще подредиш стаята, защото иначе не знам къде точно ще играете с децата.

– Ааа, не! Никакви деца! Не ща деца! Ще им чистя аз! Да не съм луд!

– Както искаш, Бамзи. Хайде, време е за закуска, че трябва да тръгваме.

Бамзи се замислил. Мислил, мислил, мислил и казал:

– А дали не може ти да ми помогнеш да изчистим стаята? Ти ще изчистиш малко повече, а аз – малко по-малко.

– А да имаш някоя друга идея как да си почивам? – попитала майката.

– Е, добре де – аз повече, ти по-малко – примирил се Бамзи.

– Тогава може, ще ти помогна – съгласила се майката.

Обадила се на другите майки и се разбрали вечерта да има детско празненство, тя да си почива и да си чете книжка, а децата да се забавляват.

Вечерта надошли много, много деца от бебешката група – момчета, момичета, слаби, дебели, високи, ниски... Къщата изведнъж отесняла. Майката обаче въобще нямала намерение да се занимава с тях. Взела си една книжка, седнала си спокойно и се правела, че нищо не чува. А то били викове, тропот, прелитащи предмети, по пердетата, по лампите, по таваните, в шкафовете с чинии – навсякъде нещо се случвало.

Майката, нали била решила, че ще си почива, си казала, че ще си почива, и си почивала. В един момент обаче покрай вратата ѝ преминали дечица с кисело-виновни физиономийки. Майката се зачудила какво вършат тези деца и допуснала, че сигурно е някоя голяма беля – счупили са поне две саксии и са разлели нещо, което боядисва и не се пере. Но понеже не била чула никакъв шум, нито пък охкане или опит на някого нещо да оправя, продължила да си чете. Киселите физиономии обаче станали повече и майката решила да се намеси.

– Сладолееед! Сервирам сладолед! Подредете се по височина – първо най-високият, последен – най-ниският!

Всички деца се подредили за секунди. Изобщо не им трябвала втора покана. Майката извадила от камерата една голяма кутия – пълнела купичка със сладолед, забождала лъжичка и подавала. Така едно по едно всички деца получили съответната голяяяма порция сладолед. Седнали да лапат много доволни, а майката попитала:

– Ей, деца, забавлявате ли се?

– Да, да! – отвърнали в хор те.

– Добре ли си прекарвате?

– Да, да!

– А има ли нещо, което да не е наред?

– Не, не!

Майката хвърлила поглед към Бамзи. Той ядял сладоледа и гледал влюбено приятелката си. Тя също ядяла и гледала влюбено в него. Само че как се хранели!? Бутнат лъжицата в устата, после в окото, после в ухото… целите се били увъртели.

– Ей, малките! – обърнала се към тях майката. – На колко години сте, че не можете да си уцелите устата? Да не сте на една? Май сте изключили мозъците си и мислите ви са отлетели!

Бамзи се стреснал, погледнал майка си, изчервил се и се обърнал с гръб. Обаче явно нещо не било наред.

– Защо са тия кисели физиономии? – попитала майката най-малкото гостенче.

– Ами защото Бамзи ни покани на гости – започнала то, – а не си играе с нас, дори не ни говори. Само зяпа онова момиченце и нищо друго не прави. И тя него зяпа. А ние си седим отстрани и умираме от скука.

– Че защо скучаете? – зачудила се майката. – Я гледайте колко играчки има! Забавлявайте се! Да не сте дошли тука да скучаете?

– Но нали сме дошли на гости на Бамзи? – рекло малкото. – Той приятел ли ни е вече, или е един изкукуригал маймун, дето не може устата си да уцели с лъжицата?

Майката преценила набързо ситуацията и казала:

– И аз не знам, хайде най-добре да го попитаме!

– Бамзи, как си, миличък? – обърнала се тя към него.

А Бамзи, милият, бил толкова отвеян, че сам не знаел къде се намира, седял си и блеел, блеел, блеел… и нищо не отвръщал.

– Хей, Бамзи, как си, миличък? – попитала отново майката.

А Бамзи:

– Много си красива, мила! Много ти е красива косата!

– Алооо! – не повярвала на ушите си майката. – Алооо, момченцето със сладоледа!

Бамзи обаче, така се бил замечтал, че ни приемал, ни предавал, и продължавал да говори отнесено:

– Какви красиви пръсти имаш!

Приятелката му го гледала влюбено и отвръщала:

– Да, много са красиви пръстите ми! И косата ми е красива! – но не се сещала да каже, че и той е красив, ами само седяла и се фръцкала.

Майката разбрала защо децата са кисели – Бамзи съвсем не бил на този свят.

– Леле, какво става тука? – притеснила се тя. – Уж деца, а се побъркаха толкова отрано.

Зачудила се какво да прави. Подканила децата да си играят на воля с играчките и обстановката малко се разведрила.

Детското парти взело да свършва и децата едно по едно се разотивали. Когато обаче приятелката на Бамзи си затръгвала, той надул гайдата. Ревнал с пълно гърло.

– Уаааа! Не, не, не си отивай! Моля те, спри!

– Ей, Бамзи, какво ти стана? – попитала майката. – Ти съвсем се сбърка! Приятелката ти просто си отива вкъщи. Можеш да ѝ се обаждаш по телефона, а може да ѝ отидем ние на гости.

Ала Бамзи се тръшнал на пода, взел да удря с юмруци, да рита с крака и да лее сълзи като река. Майката си рекла: „Леле, това дете ни хвана съвсем неподготвени! Като си правеше разни магарийки, поне беше лесно. А сега май и с шамарената фабрика няма да се оправи“.

Приятелката на Бамзи си тръгнала жална, жална, а майка му го грабнала под мишница.

– Бамзи, за охлаждане на мозъка, миличък – душ с ледена вода.

И докато Бамзи се усети, майка му го метнала във ваната и пуснала студената вода да тече. Леле, като се развикал той, като се разпищял, като се разподскачал.

– Какво правиш? Да ме умориш ли искаш с тази ледена вода? Знаеш ли какво ми е? Треперя, настивам, умирам! Помощ!

– Бамзи, ти ли си? – попитала майката.

– Че аз съм, кой да е? – отговорил той.

Майката го погледнала изпитателно.

– Нещо се беше замаял, миличък, и ми си се струва, че си беше изгубил разсъдъка.

– Къде да съм си изгубил разсъдъка, мамо? – викнал Бамзи. – Е, наистина човек може да изгуби разсъдъка си, ако го полеят с ледена вода! Тогава нищо от разсъдъка му не остава в главата – само едни кристали! Защото мозъкът му става на ледена висулка! – И изскочил от ваната, увивайки се с една хавлия. Но зъбите му продължавали да тракат. И както си тракал със зъби, се обърнал към майка си: – Мамо, добре ли си?! Май не си добре с мозъка, маминко! Защо ме поля с ледена вода? Май трябва да отидеш на лекар! Коя майка полива детето си с ледена вода? Ще кажа на тати!

А майката се усмихнала с облекчение.

– Бамзи, ти ме позна!

– Че защо да не те позная? – учудил се той.

– Ами допреди малко говореше: „Колко са красиви пръстите ти!“.

– Какви глупости ми приказваш? – зяпнал я изненадано Бамзи. – Нещо си се уморила.

Майката продължила:

– И с лъжицата сладолед си бъркаше в окото, маменце, опитваше се да го нахраниш.

– Какво ти става? Маме, я пийни някакво чайче, че да се успокоиш! Той и тати скоро ще си дойде. Изобщо не разбирам какво ти става. Първо пъхаш детето под ледената вода, а после ми говориш за някакви пръсти.

Майката се засмяла.

– Добре, добре, значи, вече всичко е наред.

А Бамзи казал:

– Да знаеш само каква беля съм измислил за днес, едва се удържам. Само да изсъхна!

– Чудесно! – плеснала с ръце майката. – Явно, Бамзи, напълно си се оправил, мама. Няма да се притеснявам за тебе. Но ми се струва доста крайно, миличък, с ледена вода да оправяме мозъчето ти.

Бамзи я гледал и не разбрал за какво му говори, но бил сигурен, че е важно, защото майка му била много сериозна.

– Мамо, а дали може следващия път да измислиш друг метод? Тоя със студената вода отнема много време за сушене, което мога да използвам иначе творчески.

Майката изведнъж се замислила.

– Така ли? Дали пък да не го практикуваме по-често. Може пък да намалим щетите вкъщи.

Бамзи се засмял, хвърлил хавлийката и изчезнал в детската стая.

Майката почистила след детското празненстно. А когато се прибрал таткото, тя му разказала какво се било случило. Тъй като вратите били отворени, Бамзи чул разговора им и се замислил. По време на вечеря ни в клин, ни в ръкав той казал:

– Тати, имам нужда от помощта ти. Моля те! Мъжки е въпросът…

Имало едно време едно малко момченце, което се казвало Бамзи. То било доста палавичко. Не спирало да се върти и да задава въпроси. Правело между другото и много бели.

Сутрин, щом се събудело, започвало игриво да върти очички наляво-надясно и в мозъчето му прескачали хиляди идеи какво да направи през деня. Започвало да припка насам-натам, тичало из апартамента, все едно за вечеря било пило атомно гориво.

Майка му постоянно се чудела как да укроти това дете. Искало ѝ се да е добричко и миличко, такова едно… идеално дете – да седи на столчето, където го сложат, да чака да му кажат какво да направи, да не му се карат, защото нищо не му се случва, да му дадат книга и то да я чете през целия ден. С една дума – да е едно такова кротичко, послушно домошарче. Някъде от дълбините на сърцето обаче нещо ѝ нашепвало, че тази идея не е чак толкова хубава и че всъщност би било по-добре Бамзи да стане разумен и отговорен за изборите си.

Бамзи, миличкият, нямал колебанията и терзанията на майка си. Имал си своите ежедневни планове. Така си живеели. И защото майката прекалено много го обичала и не слагала граница, Бамзи дори ставал лигавичък от време на време.

Един ден Бамзи се събудил, огледал се и казал:

– О, какъв прекрасен ден! Чудесно начало за някоя хубава беля!

Измъкнал се от леглото и по пижамка, бос и на пръсти бързо-бързо претърчал из цялата къща да провери какво става. И – хоп! – нахълтал ентусиазирано в кухнята и кого да види – майка си, която също била станала рано-рано.

– О, маминко, какво правиш тука? – възкликнал Бамзи. – Виж кой се е събудил!

А на майката, като видяла кой се е събудил, не ѝ станало толкова пролетно-радостно, колкото на Бамзи, защото веднага заподозряла, че скоро ще ѝ се наложи да тича в различни посоки и да оправя щети.

Бамзи завъртял очички игриво.

– Мамо, какво правиш? Я да видим какво става тук и тук, и тук! – и взел да подскача по столовете, по масата, около масата, още малко и на полилея щял да се качи.

А майката приготвяла торта.

– Е, няма начин и аз да не направя торта! – плеснал радостно с ръце Бамзи.

Майката го погледнала изненадано.

– Има начин да я направиш, ама после на това „торта“ няма да му казват хората, тъй че, ако искаш, може да седиш, да гледаш и да се учиш.

– Какво толкова да се уча? – учудил се Бамзи. – Аз си знам – бъркам, бъркам и най-накрая – изпеч! – и тортата е готова.

– Не е точно като да бъркаш, бъркаш и изпеч! – поклатила глава майката. – Ако искаш, ела погледай, да разбереш и да се научиш как се прави торта.

Бамзи заподскачал от радост.

– Мамо, аз ще ти помагам да направиш тортата!

Майката обаче била на друго мнение.

– А, моля, моля! Ако обичаш – недей!

– Ама аз ги разбирам тия работи, мамо! Аз съм добър готвач! Ти нищо не знаеш! Аз мога такава торта да направя...

Майката го погледнала замислено и после казала:

– А искаш ли да си донесеш детската масичка и да направиш една мааалка тортичка, докато аз правя голямата торта?

Бамзи подскочил на стола, после – хоп! – на масата, преджапал през тестото и с побелели от брашно крачета претичал по килима. След малко се появил доволен с масичката. Майка му даже не успяла и да изпищи – просто седяла, гледала и се опитвала да си поеме дъх.

– Бамзи, кой ще чисти бе, мама? Я погледни краченцата си, милинко! Ами ръчичките? А дори още не си започнал да правиш тортата. Не ми се мисли какво ще стане след малко?

Бамзи махнал с ръка.

– Не се притеснявай, мамо, всичко е под контрол! Сега ще си сложа престилчица и започвам да меся.

Майката си помислила: „Детенце е, ще го науча, нали трябва да знае как се прави торта“.

И започнали.

Майката слагала една лъжица брашно, Бамзи – един черпак.

– Бамзи, има рецепта, трябва точно да се мери – обърнала му внимание майката. – Ако правиш белички, мами, торта няма да се получи, а ще излезе една подметка, гьон, дъска...

Бамзи я прекъснал наперено:

– Е, една лъжичка! Тая торта за единия ми зъб няма да стигне. Я по-добре едно черпаченце, маме!

– Ти правиш детска тортичка на детската масичка – напомнила майка му. – Аз правя голямата торта. Щом аз слагам една супена лъжица, значи, ти трябва да сложиш една чаена лъжичка.

– А, чаени лъжички! – не отстъпвал Бамзи. – Какви са тия мерки за готвене? Не, нещо по-едричко тук трябва.

Майката взела ножче да нареже портокали, защото ѝ била нужна кората.

А Бамзи си рекъл: „Е, хайде сега – ножче! Я, Бамзи, си вземи брадвичката, та да ги накълцаш тия портокали, хем по-бързо ще стане!“. И докато майката се усети – прааас! – и портокалът, и детската масичка станали надве.

Майката въздъхнала:

– Бамзи, имам чувството, че прекаляваш и ще трябва да те наказвам.

А той погледнал остатъците от масичката, после погледнал майка си и накрая заявил:

– Ама защо? Виж ме! Аз съм толкова старателен готвач! Само дето масата не е достатъчно здрава за рязане на портокали. Трябва да ги правят по-здрави тия маси.

Майката усетила, че започва да става неспокойна.

– Виж сега, според мен прекали. Иди да се изкъпеш, почисти си стъпките и тогава, ако си готов отново да правиш торта, заповядай!

Бамзи се нацупил и тропнал с крак.

– Няма!

Тогава майката го погледнала с онзи строг поглед, който означавал само едно: „Веднага или ще започна да броя до три! А преброя ли до три, най-вероятно ще завършим с малко зачервено задниче!“.

Раменцата на Бамзи увиснали, нацупил устнички и тръгнал бавно към банята. Изкъпал се така, че и по тавана имало вода, и през цялото време не спирал да си пее: „Аз съм кит, аз съм кит, аз съм славен, славен кит!“. След като банята вече не приличала на нищо и в нея можело да се влиза само с водолазен костюм, Бамзи чистичък излязъл навън.

Обаче там вече го чакала една голяма прахосмукачка, а той хич не щял да я ползва, защото го мързяло. И тогава решил, че ще я язди. Тя щяла да стане див кон, а той щял да размахва юздите и така щели да почистят. Но не се оказало лесно да яздиш див кон из апартамента – какво ли не изпопадало по пода, а тук-там някое дори изпукало приглушено. И тогава за втори път на Бамзи му се наложило да срещне погледа на мама, който бил станал още по-строг.

Той набързо изчистил, седнал на диванчето и погледнал виновно изотдолу. Но не го сдържало дълго време. След няколко минути започнал шава, да се върти на място и накрая казал:

– Мамо, да взема да я закова масата с чук и пирони. Ще си направя една малка работилница и...

Майката обаче го прекъснала:

– Чудесна идея, само дето имам опасения, че като почнеш с чука и с пироните, няма да останат здрави вещи у дома, тъй че само на двора може. Взимаш си масичката, излизаш с чука и пироните навън, а аз ще правя тортата тук. И внимавай какво вършиш! Пази си пръстите!

Бамзи казал: „Добре“. Взел масата, взел чук, пирони и се приготвил да излиза.

– Знаеш ли как се забиват пирони? – изтичала майката след него.

– Е, как да не знам? Всичко знам – отвърнал Бамзи.

– Дай да ти покажа, та да не стане грешка – предложила за всеки случай майката.

– А, ще стане грешка! Споко! – уверил я Бамзи.

Майката свила рамене и се върнала да доправи тортата. Тъкмо влязла в кухнята, и от двора се чуло: „Аааааа!“.

Майката хукнала навън, изтърчала бързо по стълбите, дъх не можела да си поеме. Заварила Бамзи да лежи по гръб на земята, да рита с крачета, да размахва ръчички и да вие като вълк към луната.

– Какво стана бе, майче? – спуснала се към него майката.

– Ами какво да е станало, какво да е станало! Виж! – и ѝ показал палчето на едната си ръка – станало било дебело като кебапче.

– Е, как успя да направиш пръста си такъв? – притеснила се майката.

Бамзи чистосърдечно си признал:

– Ми не уцелих пирона.

– Бамзи, дай да ти покажа как се държи пирон и как се зачуква – предложила отново майката.

– Ааа, всичко знам, всичко знам, просто се разсеях – отказал самоуверено Бамзи.

– Щом като толкова много знаеш, ела тук и ми покажи какво можеш! – казала майката.

Бамзи взел един пирон, взел чука и като замахнал, и като се фраснал по безименния пръст, и пак се затъркалял по земята и завил като вълк: „Ауууу!“.

Майка му се чудела да се смее ли, да плаче ли…

– Виждам, че имаш умения, но уменията ти не са за забиване на пирони, а за уцелване на пръсти. Ако се опиташ още осем пъти да забиеш пирон, здрав пръст на ръцете няма да ти остане, после можеш да започнеш и с тия на краката, ама това надали ще оправи масата.

Бамзи седнал и размислил.

– Е, добре, покажи ми!

Майката взела пирона и спокойно, ведро и бавно започнала да обяснява. Показала му първо, че трябва да го сложи вертикално, след това съвсем лекичко с чука да го почука няколко пъти, за да се закрепи и да не се движи наляво и надясно, след това малко по-силничко да го зачука до средата и последните два удара да са най-силни. И добавила:

– Имай предвид, Бамзи, че аз не съм дърводелец – аз съм майка и така моят дядо ме е научил да зачуквам пирони. Вероятно, ако отидеш при някой дърводелец, той ще знае още по-стабилен и сигурен начин да забиеш пирона правилно.

– Добре, ще тренирам – кимнал Бамзи.

Тъкмо майката се върнала в кухнята, и отвън се чул писък. Изтичала навън бяла-пребледняла и какво да види: Бамзи подскачал около масата, под дърветата, по земята, търкалял се, а тя си рекла: „Край, цялата ръка си е смазал този път!“.

Бамзи обаче я погледнал щастливо и викнал:

– Мамо, мамо, забих пирона!

Майката си отдъхнала и попитала:

– А защо пищиш тогава?

– По навик, нали досега всеки път пищях. Но този път уцелих пирона.

Тя въздъхнала.

– Може ли друг път да не пищиш, защото в момента правя торта и трябва да си гледам блатовете да не изгорят.

Бамзи кимнал щастлив. Но след малко, след съвсем-съвсем малко, пак се чул писък. Майката решила, че Бамзи отново е забил пирон. Този път обаче писъкът не спирал. Тя за пореден път изтърчала навън.

– Добре де, нали се разбрахме да не пищиш, когато забиеш пирон?

Бамзи вдигнал жално ръката си.

– Не, мамо, този път два пръста наведнъж ударих.

– Е, как успя? – прехапала устни майката.

– Ами с последния удар, този, дето трябва да е най-силният, се засилих повече и…

– Бамзи, не е ли по-добре да оставим тая работа с масичката на татко ти, като си дойде, а пък ти сега да ми почетеш от някоя книжка? – предложила майката.

– Е, че с коя ръка да я хвана тая книжка? – протегнал Бамзи ръцете си. – Я ме погледни на какво приличам!

Майката го гушнала.

– Добре, ела тогава да сложим лекарство на пръстите и да ги бинтоваме, за да спаднат малко отоците.

Прибрали се вкъщи, бинтовали пръстите на Бамзи и закрепили върху ръката му найлонова торба, пълна с лед, за да облекчат болката. Седнал Бамзи на диванчето и застенал една стенялческа песен: „Ауу, ай-ай-ай! Ауу, ай-ай-ай!“.

Майката продължила с правенето на тортата. А тази торта ставала все по-вкусна и по-вкусна и Бамзи се зачудил как да си вземе някое парченце. Майката обаче го усетила.

– À пипна парченце, à и другите пръсти ще превържем!

Бамзи се усмихнал хитро.

– А ако открадна с уста?

– Ще ти залепя лепенка – казала майката. – Никакво крадене, преди тортата да е готова, защото днес тати има рожден ден.

– Добре, мамо – съгласил се Бамзи, – няма да пипам тортата, ама дай поне нещо да правя.

– Чети рецептата! – казала майката.

Бамзи взел рецептата и се зачел. Прочитал какво трябва да се свърши, а майката го изпълнявала.

Тортата станала много хубава, направо прекрасна! Майката сложила отгоре една червена черешка. Уханна и свежа! Бамзи пък си представил как я маха оттам. „Марш оттам! Марш оттам!“, се носело из главата му.

Майката добавила с шприц розички, цветя, форми, алпинеуми, отгоре подредила такива красоти и фигурки, че тортата станала за чудо и приказ, достойна за всяко световно състезание по тортоправене. Обаче Бамзи седял и гледал втренчено черешката.

– Тази черешка ме напряга, значи, тортата не е хубава!

– Бамзи, тортата е много красива, не виждаш ли? – не разбирала майката.

– Нищо не виждам! Щом черешката не ми харесва, означава, че цялата торта е грозна.

Майката рекла:

– Бамзи, ако искаш да видиш грозното, миличък, все грозно ще виждаш, важно е обаче да гледаш хубавите неща. Я ми кажи какво ти харесва в тортата!

Бамзи гледал, гледал, гледал...

– Харесва ми пеперудката – започнал той, – харесва ми зайчето... и тая череша толкова не ми харесва, че нищо не ми харесва!

– Хайде да опитаме отново! – предложила майката.

Бамзи съсредоточено се взрял в тортата. Гледал, гледал, гледал…

– Много грозна торта!

Майката отново обяснила:

– Бамзи, важни са очите, с които гледаш тортата, миличък! Аз гледам тортата и на мен всичко много ми харесва. Сигурно, ако много, много се загледам, единият мустак на зайчето няма да ми хареса, но това няма да направи тортата по-грозна. Тортата си е много красива.

Бамзи обаче не бил съгласен.

– Не може да е красива торта, върху която има такава грозна череша.

– Няма значение черешата, важна е тортата – настояла майката.

Бамзи обаче се мръщел, и мръщел, и мръщел…

– Е, какво да я правя тая череша, като все в нея гледам?

– Гледай другите неща! – рекла майката.

– Ами не мога – изважда ми очите, много ме дразни!

Майката приседнала.

– Ако някой път в нещо красиво забележиш нещо, което те дразни, първо се попитай какво те дразни. Току-виж си открил, че то много прилича на теб или че е точно обратното на теб. Крайности.

– Дразни ме това, че не е на мястото си – казал Бамзи и се замислил. – То и аз обикновено не съм си на мястото...

Майката се усмихнала.

– Много е хубаво, когато видиш нещо да те дразни, да му изпееш една песничка.

– Каква песничка да ѝ пея на тая череша бе, мамо? – подскочил Бамзи.

– Лесно е, оглеждаш тортата, зърваш една череша, която те дразни, и си казваш:

Тра-ла-ла-ла-ли, обичаме тортички,

тра-ла-ла-ла-ли, със и без черешки!

Тра-ла-ла-ла-ли, харесвам красиви тортички!

Тра-ла-ла-ла-ли, а може черешката

да не се падне в моето парче.

Тра-ла-ла-ла-ли, ако падне се дори,

тра-ла-ла-ла-ли, ще я хапнем със зъби!

– Това не беше най-добрата песничка, която съм ти пяла, но съм сигурна, че можеш да опиташ и ти – добавила накрая майката.

Бамзи присвил очи и започнал да римува:

– Харесва ми тортичкатаааа,

особено без черешкатааа,

но ако трябва да е с черешкатааа,

пак ще изям тортичкатааа,

а дори ще изям и черешкатааа,

ако трябваааааа!

Майката слушала внимателно.

– Хубава е песничката, но опитай малко по-жизнерадостно да я изпееш, че така беше доста заканителна, все едно с брадвата ще подхванеш и тортата, и черешката.

– Е, не с брадвата, ама си мислех с една прашка да я отперя тая черешка, да не ми се пречка – отвърнал Бамзи.

– Може ли без прашки? Довечера все пак трябва да я подарим на татко ти тази торта и след това, като я нарежем…

Лицето на Бамзи изведнъж светнало.

– А може ли лекичко с една пинсетка да я хвана тая черешка и да я изхвърля в кофата?

Майката се поколебала.

– Знаеш ли, вероятно може, но черешката си има място на тортата. Нали виждаш, че е сложена на върха на куличката, а ако я махнем, тортата няма да е толкова завършена.

Бамзи обаче не отстъпвал.

– И какво сега, до довечера да пея песни за черешите и тортите ли?

Майката свила рамене.

– Не звучи лошо. Ще направиш концерт от тортени песни.

Бамзи изобщо не се помайвал, а направо започнал:

– Ааа, тортатааа без черешкатааа

е правилнатааа тортааа.

Бих я плеснал тая черешкааа,

обаче майкатаа не давааа.

Така че пея песничкааа за черешкатааа...

Ох, леле-мале, как ми се ще да я плеснааа!

Майката изведнъж се сетила нещо.

– Искаш ли да бръкна в този буркан, да извадя една черешка и да ти дам да я опиташ? – попитала тя.

Бамзи поклатил глава.

– А не! Онази на тортата ми е достатъчна.

Майката взела една лъжица.

– Добре, тогава аз ще изям черешите – и започнала сладичко да си хапва черешки от компота.

А те били блажено вкусни! Като ги сложиш на езика си и ги допреш до небцето си, направо се топели. И майката си занареждала тихо:

– Ооо, че вкусно, о, че вкусно, о, че вкусно, о, че вкусно! – И на следващата черешка с видима наслада пак: – Ооо, че вкусно, о, че вкусно, о, че вкусно!

Бамзи се поразмърдал отстрани, започнал да върти очички. Нещо не било наред. Чувал майка си какво си говори, виждал я колко е доволна, но пък той нали бил казал, че няма да яде череши. И седял, и се правел, че не иска. А всъщност толкова много искал, та две не виждал.

– Мамо!

Майката отговорила доволна:

– Дааа?!

– Трябва ми телефонът, ама е в стаята и е под кревата, и е под възглавницата. Тичай да ми го донесеш!

– А, има още три черешки, не мога. Първо ще си ги хапна и после – отвърнала тя.

Бамзи, като разбрал, че са останали само три черешки, казал:

– Мамо, мамо, спешен разговор е! Много е важен, даже са два.

Тя рекла:

– Нищо де, още две черешки ми остават, ей сега.

Бамзи се притеснил.

– Мамо, мамо, май на вратата се звъни, ама не чуваш, защото звънецът е развален. Тичай, тичай!

– Нищо де, остава ми една черешка, първо ще си я изям и после ще видя кой звъни.

– Не я яж, не я яж! – не издържал Бамзи. – Искам я!

– Какво, какво? – обърнала се учудено майката, която вече била забола черешката на виличката и я поднасяла към устата си.

– Дай я на мен! – примолил се Бамзи.

– Ама нали не искаш череши? – изненадала се майката. – Тази си е за мен!

– Дай ми я де! Искам! Само се преструвах – признал си той.

– Е, не! Мога да ти дам малко да си гризнеш от черешата, но другото си е за мен.

– Ама каква майка си, дето не иска да дава череши на детето си! – възкликнал Бамзи.

– Искам – отвърнала майката, – но няма да ми я хабиш, да я лапнеш и да я изплюеш! Давам ти малко, а аз ще изям другото с наслада.

– А ако това малкото ми хареса, дали може и аз една наслада да си направя? – попитал Бамзи.

– Зависи от физиономията ти – ако ти е кисела, не давам. Ако си естествено усмихнат след това и доволен, давам – рекла майката.

Бамзи отхапал малко, а тия черешки може и да не били красиви, ама били толкова вкусни! Той веднага завъртял очички и казал:

– Ако може тортата, като се разреже, онази черешка отгоре, грозната, да е в моето парченце!

Майката се зачудила.

– Не съм сигурна, че ще може след всички речи, които чух за тия черешки, и след песните, които се изпяха за тях. Но пък може би напълно случайно, току-виж черешката се озовала в твоето парченце.

Тогава Бамзи се съгласил, отворил устичка, доял останалата част от черешата, която майката му дала, и казал:

– Не бях прав за черешките. Аз само така ги гледах и се чудех какво да не ми хареса, и затова така… Но сега, като се загледах, всъщност черешката си има място на тортата и без нея тя не би била толкова хубава. Просто другите неща бяха толкова красиви, че нейната красота сякаш се загуби. Но пък вкусът ѝ е вълшебен и на когото му се падне парчето с черешката, ще е голям късметлия.

Майката се засмяла, а Бамзи попитал:

– А дали случайно друг път, ако нещо не ми харесва и му попея наум весели песнички, ще започне да ми се струва по-симпатично?

– Много е възможно – кимнала майката.

– А дали понякога, като ми се струва, че нещо не е хубаво, то всъщност си има място и смисъл да е точно там, където е?

Майката го погледнала.

– Какви са тия мисли бе, Бамзюк? Ти да не стана философ?

– Ами не – свил рамене Бамзи, – замислил съм се, че например, като имам много бели топчета и сред тях има едно черно, това черното не ми харесва. И все ми пречи и искам да го махна. Но всъщност, когато е там, много се радвам колко са бели другите топчета. Дааа, черното ми помага да виждам колко са бели останалите и още повече да си ги обичам и да си ги харесвам.

Майката плеснала с ръце.

– Леле, една торта тръгнахме да правим, а каква мъдрост се пося в това дете! За черешки говорехме, а изведнъж стигнахме до топчета. – След това го целунала и продължила: – По принцип, Бамзи, си абсолютно прав: понякога има неща, които ти се струва, че са излишни или пречат, но те ти помагат да забележиш другите. Това с топчетата беше много интересно.

Бамзи повторил повече на себе си:

– Ами интересно е, я! Затова си държа черното топче и не го изхвърлям: защото чрез него разбирам какво е да имаш бяло топче. Аз обичам белите топчета.

Майката рекла:

– Много си ми умно, милинкото ми, и си много палаво. Може някой ден игличките в дупето ти, дето не ти дават да седнеш на едно място, да изчезнат и да станеш кротко дете, ама дотогава май бая броене до три ще има.

Целунала го майката по челцето и прибрала тортата в хладилника.

А Бамзи тайно я преместил в камерата, за да стегне по-бързо и да стане още по-хубава.

Когато бащата се прибрал, майката радостна изтичала да извади тортата. За своя изненада, я намерила във фризера и тортата вече била станала сладоледена. И тогава тримата с едни малки детски триончета, с мънички детски длета и чукчета я разрязали и изяли. Пели и танцували цяла вечер и били много щастливи. А докато Бамзи похапвал от ледената торта, едно млечно зъбче паднало и усмивката му станала щърбава.

– Кой ти извади зъбчето? – смеела се майката.

– Тортата зъбокъртачка!

И написали под рецептата: „Торта зъбокъртачка, особено подходяща за малки, палави деца във възраст, в която си сменят млечните зъби“. След това публикували рецептата в кулинарен уебсайт и тортата зъбокъртачка се превърнала в абсолютен хит сред майките, особено онази част, в която децата измисляли песни за черешките.

Тримата се качили на хеликоптера и се издигнали над Амазонската джунгла. Бамзи щастливо заспал в прегръдките на мама и тате и засънувал един много интересен сън.

Двамата с баща му били тръгнали на приключение – да се срещнат с големите маймуни ревачи. Вървели си те из джунглата и какво да видят: нещо на крака, приличащо на къщичката от приказката за Хензел и Гретел, онази на кокошите крака. Ама това не било от бисквитки, а от лего. И не било къщичка, а лодка, по-точно – катер. И не било на кокоши, а на роботски крака. Зърнал го таткото и се хванал за главата, а пък Бамзи хич не гледал и не се чудил – газ и катерачка!

– Недей, спри, може да е опасно! – викнал бащата.

– Сега ще го извадя аз този, дето живее вътре, да го проверя какъв е – казал Бамзи през рамо, докато се катерил.

Качил се, отворил вратата на кабинката и надал глас:

– Ей, кой живее тук? Дай да ти пробвам лодката! Тя може ли да плава? Къде ти е управлението? А имаш ли бензин? Я чакай, чакай, какво има тук в хладилника? А, банани! Сега ще ти ги изям! – и като се развъртял напред-назад…

А в лодката живеели лего човечета. Те напълно се смаяли от появата на Бамзи. Нахлуло някакво си дете, започнало да ги командва, да им дава нареждания: „Ти седни, ти легни, ти ми донеси вода, я още малко банани, ама студени са, нямате ли други…“.

Бамзи отишъл в залата за управление и щракнал един ключ. Нещо бръмнало и някаква перка се завъртяла. Лего катерът тръгнал към гората и се закатерил по едно дърво. Човечетата изпищели. Таткото също. Настанала суматоха. Бамзи щракнал друг ключ. Катерът неочаквано отворил крила, полетял, после кацнал, като забил нос в земята, след това се изправил на крака и изведнъж взел да си върти дупето отзад. Човечетата не можели да стигнат до управлението, а Бамзи щракал ключ след ключ.

По-едно време катерът се наклонил и – пльок! – право във водата. Взел да ходи по дъното и да плаши рибите. Тогава Бамзи видял някакво червено копче, което особено му харесало, и се зачудил: „Какво ли ще стане, ако го натисна?“.

Натиснал копчето и – бам! – краката на лодката се прибрали и тя се изстреляла по Амазонка със светкавична бързина!

Бащата си заскубал косата: „Край, загубих детето си!“. Лего човечетата се търкаляли по пода. Катерът се наклонил силно на една страна, но продължил да лети по Амазонка.

– Я, колко интересни копчета! – викал в екстаз Бамзи. – Има и зелено, и синьо, и жълто! Охо, колко са много! Я да ги изпонатискам и да видя какво ще стане!

Най-накрая лего човечетата, държейки се едно за друго за ръце, успели да стигнат до залата за управление, дръпнали аварийната спирачка и катерът спрял. Едно лего човече приближило предпазливо до Бамзи и рекло:

– Малко дете, ако не беше дете и си нямаше татко и майка, такъв шамар да съм ти отвъртял, че да си се залепил като лепенка на стъклото, а туристите щяха да се снимат с тебе за спомен.

– Ама тук има ли туристи? – изненадал се Бамзи.

– А ти какъв си? Нали си турист.

– Ти си турист, аз не съм турист. Аз съм роднина! – възнегодувал Бамзи.

– И на кого си роднина?

– На маймуните, а вие не сте живи същества и не сте роднини на маймуните.

Лего човечето го гледало, гледало, гледало и накрая рекло:

– Ама пък ние сме от пластмаса, а тук, дълбоко в земята, има петрол, от който се прави пластмасата, значи, ние сме по роднини от теб, защото ти си далечен роднина на тези маймуни.

– Ама вие какво? На важни ли ми се правите? – троснал му се Бамзи.

– Хич не се правим на важни, дете, а просто ти обясняваме, че ти си малък, нахален, невъзпитан грубиян, който сега ще бъде изритан от катера ни с един шут по детското дупенце и ще бъде върнат на татко си! И повече да не сме те видели наблизо!

– А, така значи! Негостоприемни, невъзпитани, нелюбезни, зли, агресивни към деца! Такива ли били лего човечетата? Идва едно дете да си поиграе с вас, а вие какво? На татко му ще го връщате? Ами защо направо на майка му не го върнете? Или да го заключите в един хотел и никъде да не може да мръдне. Цял ден на козметични процедури да го оставите.

– Като те гледаме, направо си за заключване в хотел! – рекли лего човечетата. – А сега, хайде обратно!

Обърнали катера и бавно-бавно се прибрали до мястото, откъдето били тръгнали. Щом стигнали, хванали Бамзи за яката и през прозореца го хвърлили право в ръцете на бащата му, викайки:

– Да си вземете детето, да си го възпитате по-добре и тогава да го пускате да общува с други хора!

Бащата примрял от срам, почервенял и искрено искал да им се извини.

– Ама нещо лошо ли направи? Прощавайте.

– Е, ако не броим, че изпробва всички копчета в катера, нищо лошо.

– А вие какви сте, лего човечета ли? – продължил да пита бащата.

– Ние сме изследователи. Дошли сме в тези земи, защото на хората им е трудно да оцеляват тук – много е влажно, а има и диви животни, и опасни змии – например анаконди, а ние, понеже сме от пластмаса и никой не ни яде и не ни закача, спокойно можем да изучаваме гората.

Таткото бил много впечатлен.

– Дали може да ни покажете нещо от това, което сте открили?

Лего човечетата не били много сигурни.

– Първо се поразберете със сина си и когато сте убедени, че той ще се държи прилично, ще ви поканим отново на катера и ще ви покажем няколко много интересни филма, които сме снимали за живота в джунглата.

Таткото хванал Бамзи за ръка, отвел го настрани и започнали дълъг и сериозен мъжки разговор, който продължил чааак до следващата сутрин. Но филмите на лего човечетата си заслужавали времето. Бамзи също!

Бамзи и татко му казали едно радостно „чао!“ на майката, оставили я в хотела да си чете книжки и хукнали към дивата Амазонска джунгла.

Таткото бил наел трима носачи, двама пазачи и един водач. И така, цялата група поела през гората. Водачът трябвало да показва пътя и да ги води към маймуните ревачи, носачите трябвало да носят успокоителните хапчета на таткото и малкото багаж, който си били взели, а пазачите трябвало да опазят Бамзи да не се изгуби в гората.

Най-тежка не била работата на водача, който трябвало да сече с мачете лианите по пътя им, не и на носачите, чиито гърбовете се огъвали под тежкия багаж, а на пазачите, защото те, милите, трябвало постоянно да се катерят до върховете на дърветата и отново да слизат и дъх не можели да си поемат от умора. Бамзи летял нагоре-надолу, наляво-надясно, а когато много се отдалечавал, те хвърляли една примка, хващали го и го връщали обратно в пътя.

Бамзи много се дразнел и правел всякакви номера на пазачите си. Хората били толкова изморени още първата вечер, че направо паднали на земята и заспали, като му вързали едното краченце за крака на единият от тях – à мръдне Бамзи, à и те да станат с него и да го хванат.

Бамзи обаче не се предавал толкова лесно, а и твърдо бил решил да се изгуби в джунглата. Да ги видим после тия пазачи как ще го намерят! Незнайно защо, той изобщо не се притеснявал от факта, че ще се изгуби и че може да не го намерят никога и че някой ягуар може да го срещне. В тъмното през нощта Бамзи измъкнал мъничко джобно ножче и внимателно започнал да търка въженцето и – аха! – да го среже – хоп! – бащата, който добре познавал сина си, светнал с един прожектор и попитал:

– Бамзи, какво правиш?

– Ами… подострях си ножчето на това въже.

– Не можа ли да измислиш някоя по-интересна шега?

– Е, можех да ти кажа, че подострям въжето, но нямаше да ми повярваш, нали?

– Моля те, Бамзи! Ако случайно се изгубиш, майка ти жив ще ме одере, на кол ще ме набучи, ушите ще ми отреже, носа ми ще пробие, ще ми направи дупка на главата, ще ме застреля десет пъти с пистолет!

– Ама чакай, ти щеше да си умрял още след първите две мъчения! Защо ѝ е да продължава?

– Заради неспособността си да се спре!

– Май много ще я ядосаш, ако ме загубиш.

– Точно това се опитвах да ти намекна – че предпочитам да не се срещам с този гняв. Майка ти става доста крайна, когато нещата се отнасят до твоето здраве и безопасност.

– Как можеш да кажеш, че моята майка е „крайна“?! Тя е най-добрата майка на света! Толкова е добричка – никога не ме бие, не ме наказва, само от време на време ми се кара.

– Де да можеше да видиш какво ме прави, когато стане дума за твоите магарии!

– Че защо пък теб? Вместо да нашамари мен едно хубавичко, ти го отнасяш, така ли?

– Е, това най-много ме дразни – въздъхнал таткото, – че вместо да напляска тебе хубавата, аз го отнасям. Може би сега е моментът да взема да те напляскам хубавата за всички случаи, дето тя ми се е карала на мене.

– А, не! Ако почнеш, цялата почивка ще ни отиде на кино! Никакви ревачи няма да успеем да видим. През цялото време ще си зает да ми тупаш дупето.

– Да, прав си, а и ще ме заболи ръката.

– Предлагам така да се разберем – аз сега ще те слушам, а ти ще забравиш тия работи, нали? Ще се старая друг път да не правя така.

– Добре – съгласил се таткото и добавил: – Бамзи, да не светна след пет минути с фенерчето и пак да водим тоя разговор?

– Добре, добре, обещавам. На друго място ще си точа ножчето. Тия въжета ще ги оставя на мира.

На сутринта таткото едва що отворил очи и какво да види: Бамзи се разхождал из лагера.

– Бамзи, нали ми обеща да не точиш ножчето във въжетата? – възмутил се той.

– Не съм, тате! Просто лекичко развързах въжето. Много бавно, без да ме усетят пазачите. Не съм си точил ножа. Нали ти обещах? Но не съм ти обещавал да не си освобождавам краката!

– Бамзи, омръзна ми, миличък, да седя и да те пазя! И ще забраня на пазачите да тичат вече след тебе! Ако щеш ходи, ако щеш се губи! Ето ти една сигнална ракета и прави каквото искаш. Ако много се загубиш и вземеш да умираш от глад, изстреляй ракетата в небето, ние ще видим къде си.

– О! Ракета! Сега само да ми падне някое животно, веднага ще го отстрелям. Ще го изстрелям в небето и ще ви покажа къде съм.

– Бамзи, не може да стреляш с ракета по животни, защото може да ги нараниш.

– Представяш ли си с ракетката – баам! – по един тукан и в небето се появява заря от листа и пера. Туканът пищи, кара се, а отстрани – цикламени светлини!

– Не мислиш ли, че туканът може да го заболи малко?

– Е, само малко! Ама пък такова шоу ще стане!

– А защо не сложиш ракетката под себе си и не си я изстреляш? – попитал бащата. – Пак голямо шоу ще стане. А ние ще седим и ще гледаме.

– Не съм се сетил. Много хубава идея ми даде.

Таткото първо пребледнял, после почервенял, замислил се за миг, тръснал глава и рекъл:

– Край! Няма повече да се ядосвам с теб.

И водачът ги повел по пътеките из джунглата. Вървели, вървели, вървели и наближили маймуните ревачи. Виковете им се чували от километри – страховити, гръмогласни, ревящо-кънтящи! Колкото повече приближавали, толкова повече ушите им запищявали.

– Тати, защо крещят? – опитал се Бамзи да надвика маймуните.

– Не знам. Така си викат по принцип.

– Ама нещо говорят ли си?

– Май само си викат.

– Сигурен ли си?

– В тая шумотевица кой да е сигурен?!

Виковете вече ставали трудно поносими. Най-накрая стигнали до едни маймуни, които кротко си лежали, късали си банани, играели си, правели си къщички и всичко си било съвсем нормално, с изключение на едно, а именно, че през цялото време викали. Бамзи напънал гласни струни.

– Татеее!

– Да? – обърнал се таткото

– Те са луди!

– Луди, луди са! И не млъкват!

– Тапи! Тапи за уши! Че да не полудея и аз като тях! Тапи!

Таткото бил добре подготвен и в багажа имало тапи за уши. Сложили си всички тапи в ушите и започнали да се разхождат из маймунското село. Ревачите си работели, правели си разни неща и си викали. По едно време таткото отишъл при най-големия маймун и му казал:

– Здравей! Ние сме гости. Ние сме роднини. Ние сме братовчеди.

Големият маймун го погледнал пренебрежително.

– Приличате на смешници! Какво е това? Какъв е тоя багаж? Какво носите? Да не си пренасяте селото?

– А, не, хапчета за успокоение само… заради детето – отговорил таткото.

А големият маймун го изгледал недоверчиво и пак си подел своето:

– Селото ли си пренасяте, питам, та сте наели дори и носачи? А къде са жителите за толкова багаж?

– Това е багажът само за детето и за мен – отново обяснил бащата.

Маймуната го загледала втренчено, после го измерила от главата до петите и накрая рекла:

– Ей, в цялото село нямаме толкова багаж! Ако решим да се пренасяме, само си взимаме децата и тръгваме. Какво си го помъкнал това? Къде отиваш?

– При вас идваме на гости – отвърнал таткото.

– О, значи ни носиш подаръци.

– Не, не, не! – викнал бащата с цяло гърло, предусещайки какво ще се случи.

Обаче големият маймун вече бил изревал:

– Подаръциии! – и на два километра маймуните ревачи чули, че има подаръци.

Бре! Като заизскачали от горите. Бре! Като заскачали от клоните! Като хванали багажа, като го разпилели, видели хапчетата за нерви на таткото, решили, че са бонбони, и айде по едно за майката, едно за таткото, едно за маймунчето – всички по едно хапченце за успокоение изпили.

А таткото се хванал за главата и се завайкал:

– Не, лекарство е това! Не, недейте! То е за цивилизовани хора, на вас може да ви подейства зле. Не пийте, не пийте, то е за нерви!

А маймуните го гледали, че подскача и вдига врява, и много му се радвали. Казвали си: „Роднина, роднина! Вика като нас. Викай по-силно! Ревач и ти ще излезеш. Викай!“.

А Бамзи не можел да повярва на очите си. След пет минути всички маймуни се натръшкали по земята. Легнали от успокоителното и не можели изобщо да реват, а само мрънкали:

– Ъъъ! Ооо!

За пръв път от много, много столетия в гората настанала тишина. Никой не ревял. Всички маймуни били упоени от хапчетата. А Бамзи обикалял и ги закачал.

– Ей, кресливци, я викнете сега, да ви видя де! Викнете де!

А те се излежавали, гледали премрежено и не можели да проумеят какво става. По едно време се хванали за ушите и започнали да говорят един през друг:

– Днес ушите ми не работят!

– И аз нищо не чувам. Направо сме си глухи!

– Леле, толкоз сме глухи, че никакъв шум не чуваме!

– Нищо не чуваме, нищо не чуваме! Направо сме глухи!

– Е, как пък си говорите, като нищо не чувате? Не мога да разбера.

– Е, да, ние тебе те чуваме, ама някакви други неща не чуваме. Много е тихо в гората.

– Е, как няма да е тиха, като мълчим? Не забелязваш ли, че всички мълчим?

– Главата ме заболя от тая тишина. Я да вземе да викне някой, да събори клоните! Какво сме се умълчали?

Опитал се един маймун да вика, но нищо не станало. Тръгнал друг да вика, пак не станало.

Бамзи завъртял очи игриво и казал:

– Ей, ревачи, я да ви покажа пък аз какво гласище имам! Ако някой от вас ме надвика, съм готов да му дам един балон.

Ревачите въобще не знаели какво е балон, ама като го гледали това малкото как им се перчи, вяло промърморили:

– Добре де, викай, викай да те чуем!

Гората била тиха. А Бамзи не бил пил успокоително. И като викнал, проехтяло надалече, толкова надалече, че майката, която била наострила слух и дори си била сложила един апарат на ухото, за да чува още по-надалече, чула вика на Бамзи и си рекла: „Боже, боже, къде изпратих това дете, какво стана с него? Сега като се върне вкъщи и като ме почне с тия викове, и банята със студените кърпи няма да ме спаси“.

Бамзи подозирал, че майка му го е чула, затова решил да покаже още веднъж на какво е способен.

– Ревачи, балонче не спечелихте, ама още един път ще извикам, ей така, за всеки случай – обърнал се той към маймуните, а после седнал и като се напънал, викнал. И така викнал, че чак сливиците му се разтресли, лицето му се зачервило, а като спрял да вика, едва си поел дъх.

„Леле, това дете да не е във водата и да се дави? – рекла си майката. – Бързо да тичам да го спасявам! Много вика това дете.“

Бащата се притеснил, че майката ще се изплаши, и погледнал Бамзи натъжен.

– Е, сега вече, Бамзи, майка ти ще дойде и като се почне…

– Е, за какво пък ще идва? – учудил се Бамзи. – Тя нали искаше да си чете книжки!

– Майките си четат книжки само когато децата им са добре. Не съм видял майка да си чете книжка, когато има проблем с детето ѝ.

– И как пък ще ни намери?

– Хич не се притеснявам как ще ни намери! След тия два вика съм сигурен, че където и да бяхме, и в най-гъстата гора дори, пак щеше да ни намери за не повече от десет минути.

– Че тя да няма хеликоптер?

И в тоя момент някъде отдалеч се чуло – „тъка-тъка-тъка-тъка!“ – перки на хеликоптер. Скоро в далечината, над високите дървета на джунглата, се появил и самият хеликоптер. Таткото изстрелял сигнална ракета, да покаже къде са и ако може по-леко да премине цялата работата, и скоро хеликоптерът кацнал при тях.

Майката била не просто притеснена и ядосана...

Слязла и какво да види: упоени маймуни ревачи, които лежали и едва гледали, а насред маймунското село едно зачервено дете, цялото разтреперано от викове и мнооого прегракнало, и един баща, седнал оклюмал на земята, готов да посрещне скандала.

– Какво става тука? – попитала майката. – Бамзи, какво им направи на ревачите? Да не ги умори с виковете си?

– Ааа, не съм аз –оправдал се той, – татко ги умори. Даде им да си пийнат по едно успокоително.

– Как така им даде по едно успокоително? – гледала невярващо майката. –Той откъде има толкова много успокоителни?

– Е, нали взе няколко раници с успокоителни, за да има за из път, като го ядосвам.

– Раници казваш? Че той нали ще се отрови от толкова хапчета?

– Ами то дали от хапчета, или от стрес… не се знае кое е по-добре.

– Бамзи, прекали много, миличък! Погледни баща си колко е съсипан, погледни и мен как летя с някакви хеликоптери! Не може така да се вика!

– Мамо, хайде да се размине мирно работата този път, защото вече обещах на татко, че ще внимавам да не те тревожа. Няма да викам повече така, без да сме го обсъдили преди това – обяснил Бамзи.

– Бамзи, ако бях слагала по една чертичка на вратата всеки пък, когато ми обещаваш да ме слушаш, досега да съм я гравирала цялата!

– А какво значи „гравирала“?

– Означава да съм ѝ направила релеф, да е станала на фигури.

– Ей! – възкликнал Бамзи. – Трябвало е да го направиш, мамо! Щяха да са ни по-хубави вратите вкъщи. Щях да ти помогна всички да гравираш.

– Да, знам, че чертички щеше да има за всички врати, но не виждам защо се хвалиш с това.

– Еха! Щеше да стане като в истински замък с дърворезби навсякъде! Мамо, най-добре да почнеш отсега да слагаш чертички и след няколко месеца ще са ни готови вратите!

– За няколко месеца?! Всичките врати?! Не мислиш ли, че може и малко да се затрудниш?

– Не бе, мамо, ще се старая. Много искам да имаме хубави врати.

– А може ли да не се стараеш чак толкова?

– Ама хич не мога да те разбера – хем искаш хубави врати, хем не искаш! Хайде реши най-сетне какво искаш!

Таткото се хванал за главата, отишъл, гушнал майката, целунал я нежно и казал:

– Миличка, ще трябва да измислим нещо!

(следва продължение…)

Тримата прелетели през океана до Северна Америка, а оттам – пак със самолет стигнали до Южна Америка. Кацнали в Бразилия и с един селски автобус, натоварен отгоре с кокошки, прасета и разни други неща, се заклатушкали право към джунглата.

Майката много се притеснявала и попитала:

– А къде ще спим там? В джунглата няма ток, няма вода, не можем да се изкъпем, а и тоалетна няма, сигурно трябва в храстите да ходя. Много неудобно се чувствам, просто страшно ми е притеснено!

Мъжът ѝ въздъхнал:

– Хайде бе, жена, хайде малко романтика! Хайде нещо интересно и на нас да ни се случи!

Но майката продължила да се тюхка:

– Там даже телефоните нямат покритие! А да не говорим, че няма и интернет! Надали ще мога да си обувам обувките на токчета и е толкова влажно, че червилото ми ще се размазва. О, и тези комари! Не, не, не! Просто не знам какво ще правим в тази джунгла! Откъде ви хрумна всичко това?

– Виж какво – подхванал кротко бащата, – ако така ще се оплакваш през цялото време, по-добре да те оставим в първия хубав хотел, да ти купим няколко книжки да си четеш, а ние отиваме на приключение в гората.

При тези думи очите на майката светнали.

– Ама нали няма да се сърдите, че няма да има кой да ви снима?

Бащата я целунал.

– Ако цената за това снимане ще са стенания и вопли през цялото време, по-добре без една снимка да останем.

Майката грейнала, като звезда Зорница.

– Чудесно, чудесно! Ще си направя малко козметични процедури в този хотел. О, да, и маникюр, и педикюр, и ще си оправя косата! О, да, да! Харесва ми в Бразилия! Чудесна почивка ще стане! Хайде, хайде, по-бързо тръгвайте за джунглата, че ми бавите процедурите.

Бамзи се учудил как така изведнъж майка му взела да харесва Бразилия, но решил да не пречи на радостта ѝ.

Завели майката в един хубав хотел, настанили я до басейна, тя си взела книжки, целунала Бамзи по челото и казала:

– Бамзи, сега, мами, в джунглата може да се намаймуниш, колкото душа ти иска. Бели от сутрин до вечер да правиш, няма кой да ги види, а и мен няма да ме има да викам. О, колко съм доволна, че дойдохме в Бразилия!

Бамзи много се зарадвал, че на воля може да си прави щуротии, и щастливо обобщил:

– Ето, ти нали обичаш хотелите? Сега ще си лежиш край басейна, а ние с татко ще отидем при истинския живот. Ще открием маймуните ревачи и аз ще рева като тях! За всекиго ще има по нещо.

– Бамзи, спокойно ще ги надвикаш, мама. Не на два километра ще се чуе, а на три. Не се притеснявай, знам, че ще спечелиш – усмихвала се вече щастливата майка.

– Мамо, аз ще се старая, като викна, и тук в хотела да се чуе.

– Недей чак толкова да се стараеш, миличко.

– Добре, а сега искам детската раничка, детското телескопче, сандвич и резервни гащи, ако се напишкам от страх.

– От какво пък толкова ще се уплашиш, Бамзи?

– Как от какво? Ако от някой клон ми скочи ягуарът, гащите ми едновременно ще станат и жълти, и кафяви.

– Ами да ти сложа памперс?

– Е, ако ще ми слагаш памперси, ще ми трябват повече – за всеки ден да имам. А гащичките ще мога да ги пера в Амазонка.

– Бамзи, я ми кажи какви животни живеят в река Амазонка, че да видим дали ще можеш да переш гащичките си в нея.

– Ами там има едни добри рибки – започнал Бамзи, – едни други добри рибки, има и едни не толкова добри рибки, а има и едни пирани – охо! – май гащите в някое поточе ще ги перем.

– Добре, освен рибките има ли други животински видове в Амазонка?

– Е, да, има – рибки, и други рибки… А, не, не! Няма да мога да пера мръсните си гащи там, защото има каймани!

– А освен кайманите, напълно случайно нещо друго да се среща там?

Бамзи се зачудил за малко, а после възкликнал:

– Мамо, там има анаконди!

– И сега какво ще правим?

– Ами няма да мога да изпера гащичките си. Ако скочи ягуарът и аз ги направя жълти и кафяви, какво ще сторим?

– Не знам, Бамзи, а и този ягуар може по три пъти на ден да ти скача от дървото – пошегувала се тя.

– Аууу! Ами тогава, мамо, ще ходя като шотландец – с плисирана поличка, и ако стане белята – на земята.

– Добре, Бамзи, може и с шотландска поличка.

– Ами нали няма да мога да се доближавам до реката, защото тия каймани излизат на по два-три метра навътре в сушата и могат бързо да ме схрускат. А анакондите… О, не! Не, не, не! Не може, не може! – затюхкал се притеснено Бамзи, а после добавил: – Ако тръгнем из гората с тате и се появи ягуарът, и аз вече съм решил онзи проблем с гащите и си имам поличката… Мамо, ами аз тогава какво да правя?

– Какво ще правиш с ягуара ли? – не разбрала майката.

– Ами да! Той ако скочи, аз даже и с „беж да ме няма краченца“ няма да стигна далеч. Той хем е по-бърз от мен, хем се катери по-добре от мен…

– Освен да му разказваш вицове и да го отклониш… друго не се сещам – казала майката.

– Как да го отклоня?

– Ами кажи му, че си срещнал едни тапири, които живеят по-нагоре, или пък капибари, и той като чуе, че са десет, ще се затича и няма да се занимава с едно дете, което тежи не повече от раничката си.

– Хм… а кой виц да разкажа на ягуара? – зачудил се Бамзи. – Онзи с Добрата ламя Спаска, онзи със зайчето и лапичката или за Анка картечарката?

– Гледай да е някой по-смешен, миличък, че ако не го разсмееш, може и да ти гризне дупето за тъпия виц.

Бамзи не бил сигурен дали майка му говори сериозно и затова решил да смени темата.

– Мамо, а ти знаеш ли, че в гората има огромни паяци?

– Е, да не са по-големи от теб?

– Как пък ще са по-големи от мен? Я виж какви мускули имам аз! Виж тук на едната ръка, виж и на другата ръка, я виж сега на крака!

– Добре, но тогава защо ми разправяш за тях?

– Защото, мамо, може и да мога да ги ритна, ама те са отровни!

– Бамзи, който го е страх от мечки, да не ходи в гората! Ако ще се сещаш за всички опасни животни, които живеят там, стой си при мене в хотела.

– Аз съм смел, аз съм храбър! И няма да се предам! Няма да се дам на едни паяци! Ще си сложа метално костюмче!

– Добре, сложи си метално костюмче, но трябва да му направиш отворче отдолу – при вида на ягуара автоматично да се отваря.

– Ох, не знам как ще го измислим… – въздъхнал Бамзи. – Добре, хайде, ще тръгваме вече, пък по пътя ще решим какво да правим.

– Бамзи – викнала след него майката, – не е лоша идея, мами, да си носиш едно тефтерче и да си записваш в него къде ходиш, че да може, ако случайно маймунското ти детско мозъче реши да се загуби от татко ти, поне да се прибереш.

– Мамо, телефона ще взема – викнал Бамзи през рамо. – Даже два телефона ще взема.

– Ти може и три, маминка, да си вземеш и дори цяла раничка с телефони – рекла майката, – но в гората няма покритие, милинко, и ток да го заредиш също няма.

Бамзи зяпнал.

– И как така дете ще ходи без телефон в тази голяма гора? Че те сега децата и в тоалетната с телефон ходят! Даже някои си ги и изпускат вътре.

– Е, миличък – усмихнала се майката, – тези дечица не ходят в джунглата. Вкъщи си седят и толкоз.

Бамзи взел да се навива:

– Аз съм страшен, аз съм храбър! Аз съм роден в гора, аз имам сила чудовищна! Ще се справя с Амазонка! Само гледай, мамо! С фотоапарата ще тръгна и да ти кажа, много снимки ще ти донеса. Всичко ще заснема.

– Снимай, снимай, миличко – рекла майката, – ама снимай и себе си, да видя личицето ти сладко какво е било, докато си бродел из гората.

– Добре, аз съм много храбър и смел и добре съм се подготвил. Взел съм си два кламера, една клечка за уши, взел съм си гребенче, чорапи, слънчеви очила, парфюм, взел съм си и цедка и съм взел фотоапарата.

– Само това ли? – погледнала изненадано майката.

– Не, и тоалетна хартия съм си взел.

– Бамзи, мислиш ли, че точно това са нещата, които ти трябват?

– Е, какво пък съм забравил според теб?

– Ами в джунглата отиваш! Няма ли да вземеш дъждобран, резервни обувки? Бамзи, какво ти става? С тая раничка пълна… А за какво ти е цедката?

Бамзи се потупал с пръст по главата.

– За какво ми е цедката?! Ще си я слагам на главата – хем ще ми е проветриво, хем ще ми е като шапка.

– Бамзи, цедката е метална и като се напече, ще ти прегрее мозъчето.

– Може и да напече, но през дупчиците ще ми подухва вятърът.

– Е, ти и тиган можеш да си сложиш на главата, ама надали за джунглата това е уместно.

– Права си, мамо, и тиган ще взема! Ако нещо падне отгоре, да удари на твърдо, а не да ми счупи главата. Даже най-добре една касчица да сложа, ама не каква да е, а военна, истинска. Ще си взема и едно малко пластмасово шмайзерче, и една прашчица, и малко гранатки, и ще си взема разни други неща…

– А хамалчета да ти ги носят, ще си наемеш ли?

– Ааа, тате ще ги носи.

– Той, татко ти сигурно не спира да си мечтае как да носи нещата ти.

– Мамо, ама какво ще правим? Аз задължително трябва да имам каска и пола.

– Добре, но може би, пак да кажа, е хубаво и дъждобрана да си вземеш – в джунглата всеки ден вали дъжд.

– Е, кой пък ти ходи с дъждобранче? Ще взема чадърчето ти, онова розовото.

– В джунглата има лиани, къде ще ходиш с розовото чадърче? А и нали всички животни, които жилят и летят, като видят розово, ще решат, че е цвят на цвете, и веднага ще налетят да те жулнат леко.

– Тая джунгла нещо почва да ме изнервя. Ти сега ще ми кажеш, че трябва и вода да си нося.

– Ами не ми се вярва в джунглата някъде да седи и да те чака бутилирана минерална вода, а и като не знаеш изворите в гората, е по-добре да си вземеш и вода.

– А, да, и една цистерничка да кара отзад след нас, нали? За всеки случай. Ти какво искаш да ми кажеш – че в джунглата, ще трябва да спим по дърветата?

Майката се засмяла.

– Ами нали при роднините си маймуни отиваш, къде искаш да спиш?

– Ааа, значи, ти в хотела, а ние – по дърветата, така ли? – рекъл Бамзи. – Хич не е честно! Няма ли из джунглата някакви хотели?! Тия ревачи такива ли са диваци, та да спят по дърветата?

– Те не са диваци, а просто там си живеят. Те вероятно си мислят, че ние сме диваци, защото живеем в някакви затворени помещения.

– Стига глупости! Как ще сме диваци? Ние имаме тоалетни, печки, перални, миялни, сешоарчета, четки за изправяне на коса! Имаме си дори обезмирисители на смрадливи обувки. Имаме лакове за коса, лакове за нокти…

– Бамзи, не ние имаме – аз имам лакове за нокти!

– Е, да, ти имаш, ама аз ти ги ползвам от време на време.

– За какво ги ползваш? Само да те пипна!

– Как за какво? За разни цели. Имам си мои проекти.

– Какви проекти?

– Ами понякога има едни проекти, които изискват и малко червила, и малко лакове за нокти, и лакове за коса…

Майката скочила, сложила ръце на кръста и казала:

– Бамзи, а герданчета трябват ли ти за тези проекти?

– И герданчета понякога ми трябват.

– А нещо друго да ти трябва?

– Е, понякога и някоя и друга рокличка, и обувки на токчета...

– Бамзи, случайно тези проекти споделял ли си ги с някого?

– А, не – поклатил глава той.

– А не смяташ ли, че като пипаш чужди вещи, е добре първо да попиташ дали можеш да ги използваш?

– Е, ти сега какво искаш да ми кажеш – че като отида в гората, трябва да питам постоянно дали мога да ползвам това или онова? Аз си ползвам, пък който иска да се кара, си се кара. Не мога всички да чакам да ми отговорят, нали така?

– Ами не се ли притесняваш, че някой може да те подпука покрай някой твой проект?

– Е, един проект ще подпукат, сто няма да подпукат – погледнал игриво Бамзи.

– Ами дай тоя с рокличките и герданчетата да го опукаме сега, пък другите сто, за които не знам, да ти се разминат.

– Аз пък си мислех, че ще ме опукваш за проекта, в който се опитвах да сипвам сок от ананас в клавиатурата и да видя дали ще работят копчетата след това.

– Бамзи, този проект може ли да го броим, че е след сто?

– Аааа, не може така по сто! Ако ти кажа за другия проект, дето бях решил да проверя дали е възможно бушоните да се изключват поред и да правя на късо с различни електрически уреди, ти сега сигурно пак ще кажеш, че трябва да прескочим сто.

– Ами май направо сто ги направихме, не знам…

– Е, мамо, излагаш се!

– Може и да се излагам, мамо, но я по-добре да се обадим на татко ти, и той малко да се поизлага, че ме засърбяха ръцете.

– Ей, да не си крастава? – уплашил се Бамзи. – Да нямаш някоя болест?

Майката рекла:

– Не, не! Не се притеснявай, хич не съм крастава, само така, сърбеж просто, спонтанен сърбеж.

Дошъл таткото и Бамзи започнал:

– Татко, да ти кажа – страшна работа! Мама всичко я сърби. Нещо не ѝ е наред. Аз ѝ казвам нещо, а тя: „Сърби ме тука, сърби ме там“. Може да е хванала някоя болест – я краста, я нещо друго, не знам.

– Миличка, какво ти е? – разтревожил се бащата.

Майката само седяла и мълчаливо гледала Бамзи. А той продължил:

– Тате, аз дори не ѝ обяснявах за оня експеримент, дето се опитвах в сапуна за миене на ръце да слагам олио, а в олиото да слагам сапун за ръце, за да видя дали ще усетите.

Майката погледнала бащата, а той:

– Бамзи, какво си правил?!

– Ами просто проверявах дали ще усетите, ама никой не разбра и така си ядохте салатките.

– Кой ги яде тия салати?

– А, не бяхте вие – едни гости, които имахте. Нали им бяхте приготвили на тях салата и те си я изядоха.

Таткото и майката се спогледали пребледнели.

– Боже, на тези хора им е било неудобно да ни кажат. Сигурно никога повече няма да дойдат у нас.

Таткото се обърнал към Бамзи.

– Бамзи, болестта на майка ти взе и мен да ме прихваща. Искаш ли, миличък, малко да потичаш в градината, а ние с майка ти да си поприказваме и да видим какво ще правим.

Бамзи припнал към градината, взел да си скача, да тича насам-натам, да обикаля около хотела и да си върти очичките доволно.

А майката попитала таткото:

– Сигурен ли си, че ще тръгнеш с това дете из джунглата?

– Сигурен съм – отвърнал бащата. – Това дете расте много разглезено и трябва да се сблъска с истинския живот, да се срещне с трудности и опасности, да види как живеят другите, как живеят ревачите, а не да си мисли, че всички си имат лъскави апартаменти с осигурени пари и храна.

Майката го целунала.

– Миличък, ама ти ще оцелееш ли с него?! Поне една раница хапчета за нерви ще ти трябва.

Бащата мислил, мислил и накрая казал:

– Миличка, една раница с хапчета за нерви няма да стигне и за първата седмица. Ще ми трябват поне две.

– Значи, ще се наложи да наемете носачи, няма да стане иначе.

– Да, да, ще трябват носачи.

– А не може ли да му закачиш някакъв предавател? Такъв, че като се движи из гората, да пищи, та да можеш да го намираш? Или някаква аларма да му сложиш?

– Да му сложа, ама къде? То да е дете като дете… Ако му я сложа в обувките, ще загуби обувката, ако му я сложа на шапката, той ще я закачи за някой клон... Къде да я сложа?

– Ами на врата я закачи, да виси.

– А, ще я сложа на врата да виси и веднага ще я размени с някой тукан за един банан. Нали го познавам?

– Тогава в нещо тайно я сложи.

– И какво да е това нещо тайно?

– Ами не знам… нещо, което все ще е с него.

– Не се сещам за нито едно нещо, което той не може да загуби и да счупи едновременно.

– И това е вярно… ама все пак какво да направим?

– Не знам. Освен да го вържа с въженце за себе си и така да се движим през гората. И я тръгне да бяга – дръп! въженцето и ще го връщам при мен.

– Бая дърпане ще падне. Дано не се отдалечите много така, щото той все ще дърпа в някаква посока, а тя със сигурност няма да е вярната.

– Ох, и това е истина. Не знам какво да правим. Може да му наема пазачи, такива, които, като се затича нанякъде, да го пленяват.

– Е, голямо пътешествие ще падне – с дете, което е пленявано от сутрин до вечер от някакви пазачи.

– А какво да го правим? Може да го загубя?!

– Не знам какво ще го правим, ама каквото и да е, трябва да е нещо, от което най-накрая, като излезе от тая джунгла, да е пораснало, да е станало отговорно и да се грижи за себе си и за другите хора.

– Ей, миличка, я да не си поставяме толкова високи цели! Дай да започнем с това, че като излезе от гората, трябва да слуша и да разбира какво казват майка му и баща му.

– Не знам кой от двама ни поставя по-високи цели. Много искам да видя как ще стане това.

– Знам, миличка, но сега нека да отидем да спасим хората, които са наоколо, че кой знае какви ги е завъртял Бамзито, докато си седим тук.

Надигнали се и какво да видят – наоколо царели страх и паника. Викнали Бамзи, седнали уморено на по един стол, спогледали се и си казали:

– Почна се!

(следва продължение…)

Напоследък Бамзи бродел по цяла нощ из къщата, вършел белички, а сутрин, като дойдело време за ставане, кран не можел да го вдигне от леглото! Цяла армия с топове да гърми – нямало да се събуди. Правел едни муцки, викал: „Мммм…!“ и не ставал. Майка му пробвала с леко гъделичкане в ребърцата, пробвала с целувка-пърдене по гушката, пробвала с взимане на завивчицата, пробвала по всякакви други начини, но малкото дете само пъшкало и се въртяло.

Така една сутрин майката отново се опитвала да събуди Бамзи, който цяла нощ бил обикалял из къщата радостен и бил навършил куп магарийки, но той само простенал:

– Ааааа!

А майката:

– Ставай!

– Аааааа!

– Гъделичкане по петичките!

– Ааааа!

– По ребърцата!

– Ааааа!

– Добреее… Значи, кофа с вода!

– Искам кофа с вода, искам кофа с вода! – зарадвал се Бамзи. – Без кофа с вода няма да стана!

– Да, бе, да! – размислила се майката. – За теб една минута удоволствие, за мен – цял ден сушене на разни неща! Хич няма да те заливам с вода!

Обаче Бамзи така се въодушевил от тази идея, че чак седнал в леглото и взел палаво да върти очички. Кроял планове за деня. Започвал още един прекрасен ден, който щял да бъде преизпълнен с приключения. Той се протегнал и възторжено възкликнал:

– Маминко! Днес е ден за приключения! Хайде да грабваме раницата и да тръгваме за училище!

– Бамзи, ти толкова си припкал снощи из къщата, че си забравил, че днес тръгваме с теб на пътешествие – подсетила го майката.

Бамзи явно не се бил разсънил още, защото зяпнал.

– Какво пътешествие!? Днес хич не ми е ден за ходене в планината! Походих достатъчно по сандалки и без анорак и дори още ме болят крачетата.

– Сега ще те водим на международен туризъм – усмихнала се майката.

– На какъв туризъм?

– На международен.

– Между какво и какво? Между народите ли?

– Не между народите, а международен, в чужбина.

Бамзи загрял.

– Аааа… в чужбина? Ура! – и подскочил от леглото на детския стол, от детския стол на бюрото, завъртял глобуса. Въртял, въртял. Казал: „Хоп“ и с едно пръстче го спрял, сочейки ентусиазирано.– Ето тука, в Гренландия отиваме, нали?

Майката го погледнала.

– Е, не точно в Гренландия.

– Не отиваме ли в Гренландия? – учудил се Бамзи.

Завъртял отново глобуса. Въртял, въртял, затворил очички и… хоп!, спрял го с пръстче и се загледал обнадеждено.

– Аха! В Нова Зеландия!

– Да ти кажа, и Нова Зеландия няма да е, защото до Австралия полетът ще е един цял ден – рекла майката.

– Че какво тогава между народите ще правим? – зачудил се Бамзи.

– Ще видиш – рекла майката. – Тук, съвсем наблизичко ще е.

Бамзи попитал:

– Добре, ама как ще го направим? Аз какво точно трябва да сторя?

– Нищо – прегърнала го майката. – Този път аз съм приготвила багажа ти, че да не стане като в планината.

И тръгнали те за летището. Ама Бамзи не знаел още накъде ще летят. Седял си той на опашката за чекиране и дремел. Премерили куфарите им, а те по-тежички излезли и ги пуснали по лентата за багаж да се товарят в самолета. И в този момент Бамзи внезапно се провикнал:

– Стой! Не! Крадци на куфари! Помощ! – скочил на лентата и взел да преследва куфара. – Мамо, куфара ни го отвличат! Тази лента е крадец!

– Бамзи, не! Върни се, моля ти се! – викнала уплашено майката.

Стюардесите също се развикали:

– Детенце, моля те, спри! Ще те вкара в багажното!

Но нали Бамзи си бил един такъв пъргав, а и се опитвал да спаси детското си куфарче, докато успеят да го хванат и той – хоп! – минал в лентата на багажното.

Сред стюардесите настанала паника. Започнало се едно звънене по телефоните, едни разговори.

А майката и таткото, понеже нямало как да го последват по лентата, се затичали да го пресрещнат при самолета. Претичали по дължина цялото летище, преминали през митническия контрол, през паспортния контрол, стигнали до изхода за излитане и зачакали да ги извикат за качване в самолета. И докато чакали, все поглеждали през прозореца, кога ще започнат да товарят багажа на самолета. По едно време видели, че по летището се движи малко камионче, дърпащо малки вагончета, върху тях били наредени куфари, а най-отгоре върху куфарите – детското куфарче на Бамзи, а най-отгоре на куфарчето самият той, Бамзи! И им махал с ръка!

Майката се свила притеснено в мъжа си.

– Леле, ако пътуването започва така, какво ли ни чака по-нататък!

Стюардесите започнали да проверяват бордните карти и да настаняват пътниците в автобуса, който щял да ги откара до самолета.

Майката вече нямала никаква идея къде може да е Бамзи и постоянно се оглеждала тревожно, докато автобусът се движел бавно по летището. Озъртала се и когато пътниците започнали да се качват по стълбичката в самолета. Гледала, гледала и изведнъж що да види? Някой се бил качил на крилото на самолета, яхнал бил перката ведро и ѝ махал.

– Бамзи, какво правиш там? – викнала майката.

– Тука ще летя, за да мога да гледам по-добре – викнал той в отговор. – Иначе само пилотът може да гледа напред.

Майката много се притеснила да не падне.

– Бамзи, тоя самолет никога няма да излети, ако седиш на крилото му.

– Че защо? Аз не съм дебел. Няма да го наклоня!

– Не че си дебел, но когато самолетът излети, вятърът ще те отвее.

– Ааа, не се тревожи за това. Измислил съм го. Вързал съм се с тирантите.

– Ако обичаш, развързвай тирантите и слизай долу, преди да са ни видели, защото ще дойдат полицаите и ще отведат и трима ни!

– Ох, ама с вас никакви приключения не могат да ми се случат!

Бамзи развързал тирантите си, защото забелязал баща си да приближава. Скочил бързо от крилото на куфарите и по куфарите, по куфарите като по стълба слязъл долу, все едно нищо не е било.

В тоя момент получил две опъвания на ушите – едно за лентата и едно за крилото.

И пътешествието започнало.

Качил се Бамзи в самолета и взел да си подскача по седалките – не могат да го укротят! Най-накрая една очевидно добре тренирана стюардеса ловко го хванала, настанила го на седалката и го вързала с колан. Накрая кратко и ясно заявила:

– И тоя колан да не се разкопчава, ясно ли е?

Бамзи така се стреснал, че занемял.

– Добре, добре – измърморил накрая. – А какво мога да правя?

– Може само да си въртиш очичките и да гледаш облаците – отвърнала стюардесата.

И самолетът поел по пистата. Завъртял се бавничко веднъж, завъртял се втори път и се насочил към пистата за излитане. Обаче Бамзи си мислел, че това е летенето на самолета, и се заоплаквал на висок глас:

– Много е бавен тоя самолет! И толкова ниско лети! Нищо интересно не се случва! Кога най-накрая ще видим облаците?

Майката го хванала за ръката.

– Ама той още не лети! Спокойно!

– И кога ще лети? – не мирясвал Бамзи. – Ние се разхождаме напред-назад с тоя самолет като из парк!

Майката кротко заобяснявала:

– Първо самолетът трябва да стигне до специална писта, която е много дълга и по която ще се засили и ще излети.

Стигнали до пистата за излитане, а Бамзи погледнал през прозореца.

– Леле, мамо, ама тя хич не е дълга! Как ще стане тая работа? Стискам очите, не мога да гледам!

Стиснал очите и ги покрил с ръчички. Самолетът взел да ускорява, а Бамзи започнал да пищи. Самолетът се отлепил от земята, а Бамзи продължил да пищи. Майката го гушнала, държала го за ръчичката, галела го по главата и му говорела:

– Отвори си очите! Така, като си ги стиснал, само глупости си представяш. Погледни през прозореца, всичко е наред!

Бамзи поотворил едното си око.

– Край, ще повръщам!

– Няма да повръщаш, спокойно! Всичко е наред! – казала майката.

– Не, не мога, ще повръщам – настоявал той.

– Добре, щом ще повръщаш, ей тук има пликове за повръщане – и майката извадила един плик.

Бамзи казал: „Уааа!“. После погледнал през прозореца и промърморил:

– Пак ще повърна!

Майката му дала втори плик, Бамзи пак: „Уааа!“. После пак погледнал през прозореца, майката му подала и плика на бащата и отново последвало „Уааа!“.

Накрая майката рекла:

– À погледна през прозореца, à ще има пак плик!

– Добре, добре, няма да гледам вече – кимнал Бамзи. – То вече и свикнах.

Самолетът се бил издигнал над облаците. Било станало толкова интересно, че Бамзи седял и гледал в захлас.

– Какви възглавници! Какви гигантски пухени възглавници! Представяш ли си да си подскачам върху тях! Така ми се иска да отворя аварийния люк, да изскоча и да си поиграя като на батутче с тия възглавници!

– То няма да е голямо подскачане – вметнала майка му. – Знаеш ли от какво са направени облаците?

– Естествено! – усмихнал се Бамзи. – От пух, пера и вълна.

– Точно тези не са от пух, пера и вълна, а са от пара, тъй че ще има само едно скачане! – уточнила майката.

– А защо само едно скачане!? Ще има скачане нагоре-надолу, нагоре-надолу!

– Ще е само надолу и ще е много бързо, повярвай ми! – повторила майката.

В това време самолетът навлязъл в един облак.

– Мамо, влизаме в пухените възглавници! Ще се заплетат перките във вълната! – притеснил се Бамзи.

– Влизаме в пара, миличък, в пара – пояснила за пореден път майката. – Лошото е, че пилотът няма да вижда.

– Леле-мале, това ли е облакът отвътре? – залепил носле за прозореца Бамзи. – Че то нищо няма!

– Да, нищо уж – заобяснявала майката, – ама тия капчици пречат на пилота да вижда и сигурно ще има турбуленция.

И докато му обясни какво е турбуленция, самолетът започнал – дум-дум! – нагоре-надолу, дум-дум! Разни жени, по-страхливи, взели да пищят. А Бамзи попитал:

– Това някаква игра ли е, а? Самолетът да подскача нагоре-надолу? Голям шегаджия е тоя пилот.

Майката го държала за ръката и много-много не му обяснявала, че това не са шеги, а че всъщност въздухът прави такива неща и докато са в бурята, ще се тресат доста силно.

Накрая излезли от облаците, грейнало силно слънце. Бамзи виждал долу тракторите, пътищата, планините и реките, и се зарадвал.

– Мамо, мамо, като в анимационно филмче е тоя свят! Гледай, някакви хора с колите си се движат, има и къщички, заводите пушат!

Майката се усмихнала.

– Като анимационно филмче е, но не съвсем – това си е истинският свят! И това долу са си хората, които си живеят.

Бамзи бил много впечатлен как изглеждали улиците отгоре, как се виели като змии по земята, и планините как приличали на костенурки, и езерата как били като пържени яйца, а пък високите върхове със снежни шапки приличали на фунийки сладолед. Седял и си гледал, и си мислел: „Леле, колко е интересен тоя свят!“.

И точно тогава дошло време да кацат. Филмчето свършило. Кацнали, пътниците започнали да слизат, Бамзи обаче не помръдвал.

– Хайде, Бамзи, трябва да слизаме! – казала майка му.

– В никакъв случай! – поклатил глава той. – Оная стюардеса ще ме хване пак! Не ща, тук оставам.

– Хайде, разкопчай колана! – подканила го майката. – Слизай, не се притеснявай, ти си с нас!

– Не разкопчавам нищо! – категорично рекъл Бамзи. – Тя е толкова бърза и ловка, че ще ме пипне за секунди!

Майката и бащата се видели в чудо, отишли и намерили стюардесата.

– Госпожо, моля ви, елате да откопчаете детето, че то не смее да мръдне от седалката! – помолили те в един глас.

Стюардесата казала:

– Много правилно решение взе той да не мърда повече!

После разкопчала детето и тихо му прошепнала:

– И друг път без номера в самолета! И да ти кажа под секрет, видях те на крилото.

– Леле, тия в самолетите виждат всичко! – притеснил се Бамзи. – Явно друг път ще трябва да се съобразявам.

Слезли и тримата от самолета, качили се в автобуса, закарали ги до летището, проверили им паспортите и Бамзи се гушнал в татко си. Полицаят искал да сравни снимката в паспорта с лицето му, но Бамзи му правел физиономии – събирал си очите, дърпал си ушите, отварял си устата и си показвал зъбите. Наложило се татко му да изясни къде са и защо не бива да прави муцунки. Полицаят им пожелал приятен ден и отишли до лентата за багажа да изчакат да дойдат куфарите им. Но имало не една, а много ленти. Бамзи тичал от една на друга, от куфар на куфар, и нареждал:

– Този не е нашият, този не е нашият!

После прелитал до следващата лента. След толкова време, вързан на едно място с колан, сега наистина тичал като „отвързан“.

– И този не е нашият, и този не е нашият!

Като фурия се носел той край лентите за багаж. Баща му му направил знак с пръст да отиде веднага при него. Бамзи много внимавал какво му казва татко му и притичал веднага.

– Твоето куфарче на тази лента ще дойде, тъй че застани до мен и чакай! – рекъл татко му.

Бамзи преливал от ентусиазъм.

– А защо да чакам, като мога да подскачам, да си ги проверявам отвън или отвътре – да не би някой да е сложил моя куфар в неговия, мога да ги отварям и да поглеждам какво носят! Хубаво е да се знае какво става по летищата!

Бащата поклатил глава.

– Може ли да не отваряш куфарите на други хора и да не знаеш какво има вътре?!

В тоя момент се показал куфарът на Бамзи. Взел го той, гушнал го и казал:

– Моето куфарче! Самичко пътува, без батко! Няма да се разделяме повече! – грабнал го щастлив и тримата, всеки с куфара си, тръгнали през летището.

Докато вървели, майката предложила:

– Бамзи, много дълга сутрин имаше, миличък! Сега, докато чакаме следващия полет, е време малко да поспиш и после ще започнат приключенията между облаците. Ако всичко е наред, утре ще те водим в един вивариум.

Като стигнали до залата за излитане за следващия полет, Бамзи се сгушил в майка си, уморен от подскоците и прелитанията, и засънувал прекрасен сън.

(следва продължение…)

Една сутрин Бамзи се събудил, отворил очички и извикал:

– Мамоооооо!

Майката се изплашила и влетяла в стаята му. И какво да види – Бамзи се бил изправил в леглото, подскачал и викал:

– Измислих, измислих!

– Бамзи, защо крещиш?

– Измислих какво искам да ми се случи.

– Какво искаш да ти се случи?

– Искам да ми се случи така, че да отида да видя нашите роднини в Амазонската джунгла.

– Какви роднини бе, Бамзи? – въздахнала майката. – Там има мармозетки, пуми, ягуари, тапири, ленивци, папагали ара, пирани, анаконди... Защо реши, че имаш роднини там?

А Бамзи:

– Е, как да нямам роднини? Нали все ми викате, че съм маймуна. Там има например маймуни ревачи, дето, като викнат, на два километра се чуват.

– Добре, и какво ти е точно роднинското с тях? – попитала майката.

– Ами живи същества са! Точно тези от Амазонската джунгла спешно трябва да ги видя.

– А не може ли например да видиш роднините от нашия блок или от съседния вход, или да се обадиш на баба си, а трябва точно тези, такива едни случайни роднини от Амазонската джунгла спешно да видиш?

Бамзи обаче си подскачал.

– Измислих, измислих! Ей сега, мамо, ще ходя да кажа на татко и една екскурзийка хоп-троп! Вече започвам да си приготвям детската раничка.

– Ами защо и детското куфарче не вземеш да събираш, че е доста дълъг пътят дотам!

– Да, мамо, права си!

– Шегувам се, Бамзи! Я иди да закусиш и да тръгваш за училище!

Бамзи обаче продължил да си подскача нагоре-надолу, нагоре-надолу и да си вика: „Измислих, измислих!“.

Майката попитала:

– А не може ли да си го измисляш наум и да ядеш, без да подскачаш?

– Не мога, не мога! Измислих, измислих! Не мога, не мога!

Най-накрая Бамзи седнал на масата, започнал да закусва, ама през цялото време шавал на стола. Хапнал, целунал майката и отишъл при татко си нещо да си обсъждат. Говорили си, каквото си говорили, и една сутрин майката видяла, че на масата седят самолетни билети за Бразилия за след няколко месеца. Решила в първия момент да се скара, после си рекла: „Вече са ги купили. И да се карам, и да не се карам, все тая“. И затова казала:

– Бамзи, щом искаш да ходиш при роднини, добре. С татко ти ще си помагате. Аз ще отговарям само за себе си. Ще дойда на почивка. Най-много да те снимам какви маймунджилъци ще правиш.

(следва продължение…)

Рано-рано в заветната сутрин, когато Бамзи щял най-накрая да стане планинар, и то още по тъмно!, се чул гласът на майка му:

– Планинари! Ставайте!

Бамзи решил, че сънува кошмар, и си казал: „Леле, какви сънища сънувам вече – как по тъмно мама ме буди. Сигурно много съм се уморил. Я да се обърна на другата страна и да се завия по-добре“. Обърнал се, завил се през глава, обаче последвал втори вик:

– Планинари! Ставайте!

На всичкото отгоре се чуло и едно звънко: „Тан-таратам! Тан-таратам-там-там!“.

„Леле, ама че страшен кошмар! – помислил си Бамзи. – Какви неща ми се случват! Оле, това сигурно е, щото снощи тайно пийнах малко газирана напитка. Мама не знае, ама явно наистина много ми вреди.“ И си наврял главата под възглавницата, дръпнал и завивката отгоре и тъкмо се унесъл, когато изведнъж лампите светнали и започнало земетресение.

– Помощ, помощ! – завикал Бамзи. – Мамо! Тате!

Погледнал плахо и видял усмихнатото лице на майка си.

– О, боже, какъв кошмар! Не спира! – въздъхнал Бамзи, затворил очи и аха да се обърне да заспи, чул гласа на майка си:

– Хайде, Бамзи, планината пита за теб.

„Ох!“, казал си Бамзи и отново отворил очи.

– Мамо, ама наистина ли трябва да ставаме толкова рано?

– Да – кимнала тя.

– Ама, мамо, то е нощ!

– Нали искаше да си планинар? Ставай! Ти снощи приготви ли багажа си?

– А, багажът… багажът! Нищо не съм приготвял. Ей сега ще го оправя набързо.

– Бамзи, не знам какво разбираш под набързо, но нашите раници са готови.

– Аз това с раниците много го разбирам. Всяка сутрин раници приготвям за училище. За една секунда ще ви покажа как става работата.

– Добре – казала майката.

Бамзи се измъкнал от леглото по пижама – със свлечени крачоли, облечен наобратно и закопчан през едно копче. Влачел краката из кухнята и мрънкал:

– Ей, планинари, може ли да ме носите из планината, че ми се спи?

– Хич не си го и помисляй! – поклатила глава майката.

Бамзи взел раницата и започнал да пъха вътре лего, едно камионче, няколко топчета… Майка му го гледала, гледала и накрая го питала:

– Бамзи, ти за къде стягаш тая раница? Като те гледам, не е съвсем като за училище, защото, като ходиш на училище, от време на време и учебници взимаш. Така тая раница за планината няма да ти свърши работа.

– И защо да не ми свърши? – наежил се Бамзи.

– Ами това лего къде точно мислиш да го сглобяваш в планината? – попитала майката.

– Е, как къде? Докато си ходим, и ще си го редя – отговорил важно Бамзи.

– Не е ли по-добре да вземеш сандвичи, резервни обувки, анорак?

– Какво е това анорак? Специален вид рак ли?

– Не е специален вид рак, а дреха, с която хората ходят в планината и която ги пази от дъжд.

Бамзи замигал объркано.

– А, значи, има нарисуван рак върху нея, така ли?

– Не, няма нарисуван рак върху нея, а самата тя е специална, като от брезент.

– Ми тогава к’во общо има с раците, та ѝ викат „АноРАК“?

– Няма нищо общо, просто името ѝ е такова.

– Ааа, анорак… – рекъл замислено той. – Добре, ама аз нямам анорак.

– Ами като нямаш анорак, може да вземеш яке или някой наш анорак – предложила майката.

Бамзи тръснал глава.

– Да, бе, стар анорак! Как ли пък не! Ще си взема аз дънковото яке и ще си взема… ще си взема… ще си взема едни сандали.

Майката вече се чудела какво да стори.

– Какво ще ги правиш тия сандалки в планината, може да си изкълчиш глезените? Трябват ти туристически обувки. В планината ще газим в реки, може да е влажна земята, ще вървим по камъни, ще се катерим... Какви сандалки бе, Бамзи?!

Бамзи я погледнал притеснено.

– Ама къде ще се катерим? Аз нямам такива планове.

Майката търпеливо заобяснявала:

– Не си ли забелязал, че планините имат стръмни склонове, и хората, като ходят в планините, обикновено се катерят?

– Олеле! А не може ли само да се спускаме?

– Бамзи, вече се разбрахме, че това със спускането няма да стане. Има качване, после има и спускане.

Бамзи седнал насред стаята и заявил:

– Няма!

– Какво няма?

– Няма да мръдна оттук!

– И защо няма да мръднеш?

– Защото така!

– Какво значи „няма“ и „така“? Не те разбирам. Какво искаш да ми кажеш?

– Така, няма! Няма да мръдна оттук и това е!

Таткото погледнал Бамзи, погледнал майката и казал:

– Виж какво, явно е кисел и сънен, давай да го оставяме и да ходим двамата с теб да си се забавляваме в планината. Очаква ни прекрасен ден!

– Прав си! Както сме си приготвили багажа, давай да се хващаме за ръчичка и да тръгваме!

А Бамзи, като видял, че работата с „няма“ няма да мине, скочил и викнал:

– Добре, идвам!

– А багажът ти готов ли е? – попитала майката.

– Каквото съм си решил, това ще си взема и няма да ми се месите. Аз ги разбирам планините!

– Добре, тръгваме – казал таткото.

И Бамзи поел много доволен по сандалки, с пълна раничка с лего и камиончета.

Стигнали до планината и започнали да се изкачват. Ама пусти камиончета, тежат – той бил взел от металните. Кутията с легото убивала гърба му. А с тия сандалки, дето газел из тръните, краката му целите станали в рани. Имало и коприва. Само се чувало: „Ох! Ах! Олеле!“. И след няколко крачки пак: „Ох! Ах! Олеле!“.

Накрая майката попитала:

– Бамзи, защо ни изпълняваш такива песни? Нали ти казахме да си вземеш хубави обувки! Защо не си взе?

– Ааа, хич не ми обръщайте внимание! – махнал с ръка той. – Аз по-добре от вас ги разбирам планините!

Стигнали до един сипей. Ама стръмен, стръмен, стръмен! Трябвало и с ръце да си помагаш, за да го изкатериш.

– Бамзи, ти ще вървиш между мене и майка ти – казал бащата. – Майка ти ще върви отпред. Тя ще ти подава пръчка, да се хващаш за нея, та да те издърпва, аз отзад ще те пазя, да не се изтърколиш надолу.

– Я не ми казвайте какво да правя! – тропнал с краче Бамзи. – Ще си ходя, където си искам! Аз ги разбирам планините.

Майката и бащата започнали да се катерят, а Бамзи се засилил нагоре, но залитнал и като малка топчица се затъркалял по сипея надолу. И пак се дочуло онова: „Ох! Ах! Олеле! Ох! Ах! Олеле!“.

Бащата с няколко скока го настигнал, хванал го за яката, вдигнал го във въздуха и казал:

– Бамзи, ако продължаваш така да не ни слушаш, ще се караме!

Бамзи, целият в синини и с обелен нос, кимнал.

– Добре де, добре, ама вече ме болят краката, боли ме дупето, боли ме главата, искам да си лягам! Ааааа! – и ревнал.

И ни напред, ни назад.

Майката и бащата се чудили, чудили какво да правят и най-сетне бащата казал:

– Добре, хайде ела на конче. А като се качим горе, ще се вземем лифта и се прибираме. Явно планинарстването ще ни е толкова за днес.

Бамзи, като се наместил на врата на баща си, изведнъж станал много важен и започнал:

– Я завий наляво! Чакай, чакай, чакай! Спри тука! Тука! Чакай малко! – и постоянно раздавал команди. – Я клекни, клекни тука, да видя това цвете! Вдигни се на пръсти! А, не! Надясно, надясно, тука! – И дърпал баща си за ушите, все едно били ръчки, с които да го управлява.

Известно време бащата се изкачвал така – с една раница, с едно дете на врата и детската му раничка, постоянно дърпан за ушите. Но накрая търпението му свършило.

– Бамзи, още една думичка, и ще те пусна на земята да продължиш пътя си пеша.

Щом чул това, Бамзи занареждал:

– Ама аз съм ранен! Болен съм! Всичко ме боли! Не мога да ходя! Носете ме!

– Да, разбрахме за твоето планинарстване, но сега мълчи! – срязал го бащата.

Млъкнал Бамзи, обаче шило в торба седи ли?! Въртял се той на раменете на баща си и белички мислел. Ама не знаел точно какво да измисли и взел да прави физиономии. Ала никой не му обръщал внимание, защото в гората нямало кой да го забележи.

И в този момент изведнъж рукнал дъжд. Бащата бил с анорак, майката била с анорак, а Бамзи, по сандалки и тениска, започнал да циври:

– Студено ми е! Бие ми по главата! Скрийте ме! Дайте ми вашите анораци! Какви родители сте! Детето да седи мокро, а вие – на сухо!

Бащата гледал, гледал замислен и накрая му казал:

– Да си си взел анорак! Сутринта, като си приготвяше раницата, те предупредихме. Сега, като толкова ги разбираш планините, нека те вали!

Бамзи ревнал с все сила:

– Вие не ме обичате! Край! Аз вече не съм ваше дете! Вие искате ли ме изобщо? Вместо и двамата да ми дадете анораците си и аз да си ги сложа един върху друг, за да ми е топло, а вие да сте на студа, аз седя на студа!

Майката и бащата го погледнали изумени.

– Бамзи, ние те обичаме, ама и себе си се обичаме. Ние, като тръгвахме, помислихме и си взехме анораците. Това, че ти не си взе твоя, е само твой проблем, а не наш. Още повече, че те предупредихме специално. Да не говорим, че ти нарочно не го взе и каза, че разбираш планините. Сега ще походиш малко мокър, след това ще полежиш малко болен, а следващия път, като вземеш да разбираш от неща, дето не ги разбираш, ще се сещаш за този случай и може тогава да послушаш някой възрастен или някой препатил.

– Няма нужда повече да ме носите! – нацупил се Бамзи. – Аз съм силен и смел и мога да продължа и сам. – И заджапал със сандалките из локвите, копривите му жулели краката, а раницата му се напълнила с вода и взела да тежи още повече. Окаян и бледен, Бамзи стигнал до лифта. Обаче лифтът не вървял в дъждовно време.

– Много съжаляваме, но сега в гората има буря, не може! – казал служителят на станцията.

Бамзи цял настръхнал от студ. Взело да го тресе. Майката и бащата се сетили за една близка хижа, отишли там и поръчали чай. Бамзи пиел чай и треперел до печката. Зъзнел и нареждал:

– Защо не си взех обувките? Ааа! Защо не си взех анорака? Ааа! Защо не си сложих чорапи? Ааа! Окаяният аз, горкият аз!

Хванал се за главата и се завайкал:

– Главо, главооо, като не мислиш, главо, виж, крачетата страдат!

Отпил топъл чай разтреперан и въздъхнал горко:

– Главо, главооо, виж, като не мислиш, ръчичките мръзнат!

Почукал се по главата.

– Да мислиш следващия път, че ще те сменя!

Майката и бащата се спогледали, ама нищо не казали, видели, че е много разстроен. А Бамзи станал още по-настойчив:

– Ако още веднъж, главо, ми направиш такъв номер, така ще ти се разлютя, че ще ти шибна един шамар! – и си врътнал сам един шамар.

Майката и бащата не знаели какво да сторят, правели се, че не чуват разговора, и пиели чай. Бамзи обаче се разгорещил:

– Ще ме болят краката заради тебе, а? Целият съм в ужилвания от разни насекоми, копривите са ми направили краката двойни!

Бащата се притеснил нещо да не се повреди детето и решил да смени темата.

– Бамзи, спря дъждът! Хайде да ходим на лифта!

– Не мога, зает съм – рекъл Бамзи. – Сега се разправям тук с главата си. Я ми виж ръцете! Я ми виж гърба! А раницата как ми тежи! И сега легото ми е мокро и картонените му кутии на нищо не приличат!

Бащата го прекъснал:

– Бързо да се наредим на опашката за лифта, да си вземем по-предно място, че сега много хора ще искат да слизат!

Хванал под мишница Бамзи, майката взела раницата, завели го до лифта, седнал той в кабинката, обаче продължил да си говори сам:

– И така значи, ще ми въртиш номера, а? И аз после целия ден да страдам заради тебе?

А хората в кабинката го гледали и не можели да разберат това дете какво прави – вика си нещо, нервира се само на себе си, върти се...

– Бамзи, ти все още ли искаш да си турист? – попитал го таткото.

Бамзи го погледнал учудено.

– Аз съм турист! Аз съм много изпечен турист! Всичко разбирам.

Но внезапно се сетил.

– Е, не всичко де. Това с планините май сега повече го разбирам, отколкото преди. Май е по-добре да си насоча вниманието към туризъм в други страни. Планините да ги оставя за по-нататък и да попътувам в чужбина, това ще е сякаш по-добре.

Майката и бащата се спогледали.

– Леле, какво ли още ще ни се случва!

Целунали Бамзи, а той от умора заспал в ръцете им.

(следва продължение…)

– Мамо, нали ми обеща вчера! – викнал Бамзи веднага щом се събудил.

– Какво? – надникнала в стаята майка му.

– Е, забрави ли?

– Какво да съм забравила? Какво ти обещах?

– Ами, онова, дето ми го обеща!

Майката започнала да мисли, да мисли, да мисли, за малко главата да я заболи.

– Какво ти обещах, маме? Да ти правя диктовка по български ли?

– Не това обещание точно...

Майката продължила да се чуди.

– Ааа… да ти направя нов файл на „Ексел“ със задачи ли? Искаш да се упражняваш.

– Не, не, това точно не!

– Аааа, обещах ти да те науча да гладиш – продължила майката.

Бамзи поклатил глава.

– Е, и това можем да пропуснем днес.

– И какво съм ти обещала? Ахааа! – сетила се тя. – Да не е това, дето ще те правя турист?

Доволен, Бамзи кимнал.

– Дааа, турист! Но не просто турист, а турист-планинар-пожарникар!

Майката смръщила вежди.

– Да, да, не съм забравила легена. Пожарните коли сигурно още обикалят блока за всеки случай.

– Аз няма повече да клада огън в легена, мамо! – успокоил я Бамзи.

– Въобще да не си посмял да пипаш кибрит без възрастен човек до тебе! – добавила майката.

– А запалка може ли? – попитал невинно Бамзи.

Майката го погледнала още по-строго.

– Категорично не! И запалка не може да пипаш сам!

– Е, добре, добре, няма да ги пипам сам – примирил се Бамзи. – А с малкото момиченце от първия етаж може ли? То брои ли се за възрастен?

– Кое момиченце точно? – погледнала го внимателно майката. – Онова, което е на три годинки, или другото – на осем?

– Е, нали каза с възрастен! Това, дето е на осем, естествено!

Майката и с това не се съгласила.

– Не, не може! Възрастни означава такива, които имат побелели коси или поне да са над тридесет години.

Бамзи се зачудил.

– Ама аз как да разбера на колко години са точно? Да им искам паспорта ли? А и жените си боядисват косата.

Лека усмивка пробягала по лицето на майката.

– Ами за предпочитане е тези възрастни да са ти много близки, като например баща, майка, чичо, леля, баба или дядо.

Бамзи мислил, мислил и накрая въздъхнал:

– Хм, ми то много трудно става с палежите тогава... Вие няма да се съгласите, доколкото ви познавам.

– Спокойно – целунала го майката, – ще уредим нещо. Може да отидем при специално приготвено каменно огнище. Там ще направиш малко тренировки, а аз ще подготвя за всеки случай туба мехлем против изгаряне и пожарогасител.

Очичките на Бамзи светнали.

– Добре! А какво ще стане с обучението ми за планинар?

Майка му се усмихнала.

– Че какво да става, ще те правим планинар. Тази събота ще станем рано сутринта в четири, ще отидем на паркинга на лифта, ще се качим пеша до втората лифтова станция, ще пием по една лимонада и ще слезем пеша.

– Ей, мамо, аз планинар искам да ставам, а не катерач! И защо, като ще ставам планинар, трябва да се будим в четири часа?

– Така правят истинските планинари – обяснила майката. – Само при изгрев слънце над земята се стелe специфична жизнена енергия, много ценна за хората.

На Бамзи тази идея хич не му допаднала.

– А може ли да сме от неистинските планинари? От тези, дето стават в девет?

– Но нали искаше да ставаш планинар? Като ще ставаш планинар, ще те будим рано.

Бамзи обаче продължил с пазарлъка.

– А не може ли да се качим до втора лифтова станция с лифта, а само надолу да слезем пеша?

Майката го погледнала.

– Е, то може и нагоре и надолу с лифт, но какво ще разбереш тогава за планинарството?

– Нали ще съм бил в планината? Кой ще знае, че не съм се изкачвал?

Майката обаче не била съгласна.

– Е, ти, ако искаш да разказваш вицове, спокойно можеш да си седиш тук, да си затвориш очите, да поспиш и насън да качиш и Еверест, а после да разказваш на хората, че си го направил.

– Ама това ще е лъжа – запротестирал Бамзи. – А пък като кажа, че съм бил на втора лифтова станция, то ще си е вярно. Никой няма да знае, че съм се качил с лифта дотам.

Майката го погледнала строго.

– Бамзи, това е и заблуда, и подвеждане. Хитра форма на лъжа! Май мързелан планинар искаш да ставаш ти – заключила тя и излязла от стаята.

Бамзи взел нещо да тропа вътре и майка му се провикнала отвън:

– Какво правиш?

– Тренирам! – отвърнал той.

– За какво тренираш?

– За планинар.

– Олеле! – притеснила се майката и извикала бащата: – Мъжо, ела бързо!

Двамата внимателно натиснали бравата, леко отворили вратата на детската стая, а отвътре се чуло „БУМ-ПРАС-ТРЯС“, а после писък на дете и охкане. Двамата си подали носовете през вратата и какво да видят – детето било струпало всички мебели като планина и се било покатерило по тях, за да тренира катерене… явно не много неуспешно.

Майката се втурнала към Бамзи.

– Леле! Леле, маменце, живичък ли си? Какво правиш там, долу, под бюрото затиснат?

– О-о-о-о! – простенал Бамзи. – Много е тежко да си планинар.

– Ама защо седиш под бюрото? – изумила се майката.

– Ми, то падна отгоре ми, ела да го отместиш!

– А къде беше бюрото?

– Беше върху кревата и върху шкафа отгоре, аз тъкмо щях да изкача върха и да се хвана за лампата, обаче точно тогава вие влязохте и планината се събори.

Майката се обърнала към мъжа си.

– Моля те, разбери се с него, че аз съм леко нервна. Ще отида до банята да си сложа малко студени кърпи на главата.

Бащата се приближил до Бамзи.

– Татковото, ако майка ти влезе още веднъж в банята със студени кърпи на главата, ще ти се наложи и ти да си сложиш студени кърпи, ама на дупето. Разбра ли татко какво ти казва?

Бамзи кимнал и казал:

– Ама, тате, аз ще ставам планинар.

– Да, миличък, ще ставаш планинар, ама преди това трябва да станеш и малко по-умничък. Планинар не се става, като се катериш по мебелите вкъщи, а с ходене в планината, при това пеша, а не с лифта.

– Ох, добре тогава! Хайде, будете ме утре сутринта, ще ходя пеша.

– Добре, миличък – рекъл татко му, – ама сега първо трябва да подредиш стаята си и гледай да го направиш, преди майка ти да излезе от банята, за да не се върне пак там с кърпите на главата.

– Да, да! Аз сам ли да подреждам? – запротестирал Бамзи. – Не стига, че сам си направих планината, а сега и сам да си подреждам.

Баща му така го погледнал, че Бамзи замръзнал. Разбрал, че работата е сериозна и е по-добре да стане и веднага да започне да подрежда. Раменцата му увиснали, взел да подсмърча и да бърше сополките си жално, но къде ще ходи – подредил цялата стая. По някое време си подал носа навън и викнал:

– Мамо!

А майка му лежала на дивана с главоболие.

– Мамооо!

– Да – обадила се тя.

– Няма повече да катеря планини вкъщи, мамо.

– Много се радвам на тази новина – усмихнала се майката.

– Само в парка ще си играя на планинар или тук, зад блока… като се катеря по дърветата.

В този момент бащата леко се надигнал от дивана и Бамзи се сепнал.

– Няма, няма! Просто се шегувах, никакви планини! Само когато ме водите в истинската планина, само тогава ще правя планинарските си маймунджилъци.

Майката го целунала нежно и му пожелала лека нощ, защото на другата сутрин щели да стават рано-рано. Нали Бамзи щял да покорява лифтова станция с воля и постоянство.

 

(следва продължение…)

Имало едно време едно дете. Казвало се Бамзи. Било малко на години, но много палаво и смешно.

Сутрин се събуждало и извиквало: „Мамооо!“. И майка му притеснена бързо тичала при него да види какво става. А детето с усмивка ѝ казвало: „Какъв прекрасен ден започва!“. А майката си мислела: „Леле-мале, какъв ли прекрасен ден наистина ще започне?!“. След това отивала в кухнята да му приготви топло млекце. Бамзи ставал, оправял си бързо леглото, тичал да си спретне закусчица и сядал доволно на масата да върти очички и да мисли какви белички могат да се свършат. Той обичал да експериментира, да трупа нови опитности по дискусионен начин.

Една сутрин на закуска Бамзи както обикновено си въртял очичките и се чудел нещо. От време на време замръзвал с отворена уста и лъжица във въздуха. По някое време майката се загледала в него – гледала го половин минута, една минута, две минути и накрая попитала:

– Бамзи, да не тренираш за статуя?

– Какво, какво? – сепнал се той и изпуснал лъжицата. Тя пльоснала в чинията и цялата покривка станала в пръски.

Майката започнала да се чуди какво да стори следващия път, като го види да седи така замечтан, зареян нанякъде с отворена уста и с пълна лъжица, замръзнала във въздуха, да гледа в една точка. „Сега да го прекъсна ли, че да си изпусне лъжицата и да омаже всичко – мислела си майката, – или да го оставя така да си гледа?“. И тогава се сетила, че ако той си седял така, щял да закъснее за училище и да тръгне гладен, а така или иначе, като си припомнел за училище, щял да изпусне лъжицата, и затова казала:

– Бамзи!

И в тоя момент лъжицата пак паднала, всичко се разплискало и Бамзи се заозъртал изненадан.

– Виж каква прекрасна закуска си си направил – започнала внимателно майката. – Виж колко хубави неща има на масата. Къде си се загледал?

А Бамзи ѝ отвърнал:

– Това, дето го лелея сега, ти въобще не можеш да ми го предложиш, камо ли пък да е на масата!

И майка му си помислила, че сигурно става дума за някакви големи и сложни работи.

Внезапно, както си седял и гледал замечтано, Бамзи хвърлил лъжицата, скочил от стола и викнал:

– Урааа!

– Бамзи – ядосала се майката, – ще броя до три!

– Какво, какво? – заоглеждал се той.

– Парцала! Веднага! И масата! – посочила майката и излязла.

Бамзи добре знаел какво означава това. Докато майка му преброи до три, той трябвало да е взел парцала, да е изчистил пода, да е сменил покривката и да е седнал отново на масата като малко, добре възпитано дете, защото иначе майка му щяла от добра да се превърне в онзи особен вид майки, които хващат и напердашват малките дечица, които са прекалили. А и този път била много изнервена.

Бамзи заподскачал и заскандирал:

– Ура! Ура! Мъничко ура! Ура! Парцала, хайде! Ура! Ура! Мъничко ура!

Бързо почистил, сменил покривката и когато майка му влязла, всичко било оправено. В този момент Бамзи скочил върху масата, заподскачал и завикал:

– Урааа!

Майката го подсетила:

– Бамзи, сядай да довършиш закуската, че е време за училище.

Бамзи заблестял като месечина ясна.

– Мамо, измислил съм план!

– Какъв план бе, Бамзи?

– Ще ставам турист!

– Олеле, какъв ден ни чака!

– Искам да съм турист!

– И как точно си представяш да станеш турист?

– Не знам, но засега смятам да се разхождам из къщи с раница на гърба и планинарски обувки.

– Ама как така ще ходиш из къщи? Ще се свариш! И какво ще носиш в тая раница?

– Ще тренирам за турист. Всички туристи ходят с раница и големи обувки. И вече задължително ще ям с джобно ножче и пръсти.

– А защо трябва да ядеш с джобно ножче и с пръсти?

– Е, как защо? Нали тренирам за турист!

Майката не искала повече да се разправя с Бамзи, че и без това било време за училище.

След като се прибрал от училище, той се затворил в стаята си и нещо се умълчал. Майката надникнала да разбере какво става и що да види: в един леген горял огън, Бамзи подскачал наоколо с раница, анорак и кубинки и викал:

– Уууууу!

При тази гледка майката за малко да припадне. С един скок влетяла в стаята, поляла огъня с вода, загасила го и отвъртяла едно такова шамарче по дупето на Бамзи, че той седнал с пирует на матрака. Бамзи зяпал в такова недоумение подивялата си майка, че едва успял да пророни:

– Ама нали съм турист…

Майката поела дълбоко въздух и заявила:

– Огънят е стихия. Поглъща всичко по пътя си. Трябва да я познаваш. Трябва да познаваш огъня! Ще си поговорим с теб, като се върне татко ти.

Когато бащата се върнал от работа, майката дума не проронила, само гледала със святкащи очи и посочила с пръст към стаята на детето. Бащата влязъл и без да подозира, повторил упражнението на майката – едно шамарче по дупето, детето седнало на матрака и докато се държало за дупето и гледало бащата, промърморило:

– Ама нали съм турист!

Таткото обаче бил в същото настроение като майката и занареждал:

– Мога да извикам и пожарния отряд да повтори упражнението и тъй като са поне двадесет, дано поне на двадесет и втория път разбереш дали си все още толкова турист, колкото си си мислил преди малко, докато си палел огън вкъщи!

– Е, какво толкова? – свил рамене Бамзи. – Иначе пожарникарите няма да имат никаква работа! Ще си останат безработни, ако няма туристи.

Бащата обаче изобщо не се трогнал от това и попитал:

– А дали е възможно друг път да си турист само на картинка? Просто да си рисуваш туризъм?

– Ама аз много искам да стана истински турист – обяснил Бамзи. – Ще ме направите ли такъв?

Майката и бащата се събрали на семеен съвет. Мислили, мислили и накрая предложили:

– Ако обещаеш, че сутрин в главата ти няма да се раждат повече глупости, че ще си учиш уроците и няма повече да си играеш с кибрит, ще те направим истински турист.

– Такъв, дето се катери по дърветата в горите? – погледнал ги с надежда Бамзи.

– Естествено! – кимнал бащата.

– Такъв, дето плува в реките? – продължило детето.

– Естествено! – повторил бащата.

Детето загледало съсредоточено татко си.

– Такъв, който влиза в пещерите?

– Е, нали турист ще те правим? Естествено, че такъв, дето влиза в пещерите – усмихнал се таткото.

– Такъв, дето се вози на самолет? – не се предавало детето.

Тогава се намесила майката:

– Ами за такъв, дето се вози на самолет, ще трябва да ни стимулираш с празна страница за дисциплината в бележника, но и возене на самолет е предвидено.

– Леле, мамо! – заподскачал Бамзи. – Аз ще ставам истински турист!

После нещо се позамислил, умълчал се и накрая попитал:

– Аз не мога ли просто да си уча, за да съм си умен, пък туризмът да си е отделно? Какво общо има туризмът с бележника ми?

Бащата обаче веднага се досетил.

– Точно така! Ти ще учиш, за да си умен, и много ще учиш по география, за да знаеш къде се намират различните страни, долини, реки. Много ще учиш и по биология, за да познаваш растенията и животните.

– Ама ние още учим азбуката бе, тате! – зяпнал го изненадан Бамзи. – Каква биология и каква география? Аз още не знам колко е 25+36, ти ми говориш за биология и география! Ние нямаме такива уроци.

Таткото обаче не се предавал толкова лесно и рекъл:

– Щом можеш да сричаш, значи, можеш да вземеш книга и да учиш сам.

– Ами добре тогава – усмихнал се Бамзи. – Но щом ще ме правите истински турист, искам и карта.

Таткото кимнал с разбиране.

– Добре, Бамзи, и карта ще имаш. Ще трябва да се научиш да я разчиташ обаче.

Бамзи се огледал.

– А кой ще ме научи? Това в училище не се преподава! – и аха да ревне.

– Аз ще те науча – гушнала го майка му. – Сутрин ще ти показвам. Времето, в което обикновено си въртиш очичките, може да го запълним с по-полезни занимания – да учим как се чете карта.

– А не може ли в някое друго време – пробвал се Бамзи, – че точно това време ми е много важно?

Майката се усмихнала загадъчно.

– Знам, че ти е важно, затова точно него искам да запълня.

Бамзи изпънал гръб.

– Е, щом ще ставам истински турист, ще трябва и аз да дам малко жертви.

И така се разбрали, че започва новият туристически живот на Бамзи.

 

(следва продължение…)