Posted on

Z06

Как Бамзи тръгна да посети роднините си в Амазонската джунгла

Уместност в думи, дрехи, действия, място...

Тримата прелетели през океана до Северна Америка, а оттам – пак със самолет стигнали до Южна Америка. Кацнали в Бразилия и с един селски автобус, натоварен отгоре с кокошки, прасета и разни други неща, се заклатушкали право към джунглата.

Майката много се притеснявала и попитала:

– А къде ще спим там? В джунглата няма ток, няма вода, не можем да се изкъпем, а и тоалетна няма, сигурно трябва в храстите да ходя. Много неудобно се чувствам, просто страшно ми е притеснено!

Мъжът ѝ въздъхнал:

– Хайде бе, жена, хайде малко романтика! Хайде нещо интересно и на нас да ни се случи!

Но майката продължила да се тюхка:

– Там даже телефоните нямат покритие! А да не говорим, че няма и интернет! Надали ще мога да си обувам обувките на токчета и е толкова влажно, че червилото ми ще се размазва. О, и тези комари! Не, не, не! Просто не знам какво ще правим в тази джунгла! Откъде ви хрумна всичко това?

– Виж какво – подхванал кротко бащата, – ако така ще се оплакваш през цялото време, по-добре да те оставим в първия хубав хотел, да ти купим няколко книжки да си четеш, а ние отиваме на приключение в гората.

При тези думи очите на майката светнали.

– Ама нали няма да се сърдите, че няма да има кой да ви снима?

Бащата я целунал.

– Ако цената за това снимане ще са стенания и вопли през цялото време, по-добре без една снимка да останем.

Майката грейнала, като звезда Зорница.

– Чудесно, чудесно! Ще си направя малко козметични процедури в този хотел. О, да, и маникюр, и педикюр, и ще си оправя косата! О, да, да! Харесва ми в Бразилия! Чудесна почивка ще стане! Хайде, хайде, по-бързо тръгвайте за джунглата, че ми бавите процедурите.

Бамзи се учудил как така изведнъж майка му взела да харесва Бразилия, но решил да не пречи на радостта ѝ.

Завели майката в един хубав хотел, настанили я до басейна, тя си взела книжки, целунала Бамзи по челото и казала:

– Бамзи, сега, мами, в джунглата може да се намаймуниш, колкото душа ти иска. Бели от сутрин до вечер да правиш, няма кой да ги види, а и мен няма да ме има да викам. О, колко съм доволна, че дойдохме в Бразилия!

Бамзи много се зарадвал, че на воля може да си прави щуротии, и щастливо обобщил:

– Ето, ти нали обичаш хотелите? Сега ще си лежиш край басейна, а ние с татко ще отидем при истинския живот. Ще открием маймуните ревачи и аз ще рева като тях! За всекиго ще има по нещо.

– Бамзи, спокойно ще ги надвикаш, мама. Не на два километра ще се чуе, а на три. Не се притеснявай, знам, че ще спечелиш – усмихвала се вече щастливата майка.

– Мамо, аз ще се старая, като викна, и тук в хотела да се чуе.

– Недей чак толкова да се стараеш, миличко.

– Добре, а сега искам детската раничка, детското телескопче, сандвич и резервни гащи, ако се напишкам от страх.

– От какво пък толкова ще се уплашиш, Бамзи?

– Как от какво? Ако от някой клон ми скочи ягуарът, гащите ми едновременно ще станат и жълти, и кафяви.

– Ами да ти сложа памперс?

– Е, ако ще ми слагаш памперси, ще ми трябват повече – за всеки ден да имам. А гащичките ще мога да ги пера в Амазонка.

– Бамзи, я ми кажи какви животни живеят в река Амазонка, че да видим дали ще можеш да переш гащичките си в нея.

– Ами там има едни добри рибки – започнал Бамзи, – едни други добри рибки, има и едни не толкова добри рибки, а има и едни пирани – охо! – май гащите в някое поточе ще ги перем.

– Добре, освен рибките има ли други животински видове в Амазонка?

– Е, да, има – рибки, и други рибки… А, не, не! Няма да мога да пера мръсните си гащи там, защото има каймани!

– А освен кайманите, напълно случайно нещо друго да се среща там?

Бамзи се зачудил за малко, а после възкликнал:

– Мамо, там има анаконди!

– И сега какво ще правим?

– Ами няма да мога да изпера гащичките си. Ако скочи ягуарът и аз ги направя жълти и кафяви, какво ще сторим?

– Не знам, Бамзи, а и този ягуар може по три пъти на ден да ти скача от дървото – пошегувала се тя.

– Аууу! Ами тогава, мамо, ще ходя като шотландец – с плисирана поличка, и ако стане белята – на земята.

– Добре, Бамзи, може и с шотландска поличка.

– Ами нали няма да мога да се доближавам до реката, защото тия каймани излизат на по два-три метра навътре в сушата и могат бързо да ме схрускат. А анакондите… О, не! Не, не, не! Не може, не може! – затюхкал се притеснено Бамзи, а после добавил: – Ако тръгнем из гората с тате и се появи ягуарът, и аз вече съм решил онзи проблем с гащите и си имам поличката… Мамо, ами аз тогава какво да правя?

– Какво ще правиш с ягуара ли? – не разбрала майката.

– Ами да! Той ако скочи, аз даже и с „беж да ме няма краченца“ няма да стигна далеч. Той хем е по-бърз от мен, хем се катери по-добре от мен…

– Освен да му разказваш вицове и да го отклониш… друго не се сещам – казала майката.

– Как да го отклоня?

– Ами кажи му, че си срещнал едни тапири, които живеят по-нагоре, или пък капибари, и той като чуе, че са десет, ще се затича и няма да се занимава с едно дете, което тежи не повече от раничката си.

– Хм… а кой виц да разкажа на ягуара? – зачудил се Бамзи. – Онзи с Добрата ламя Спаска, онзи със зайчето и лапичката или за Анка картечарката?

– Гледай да е някой по-смешен, миличък, че ако не го разсмееш, може и да ти гризне дупето за тъпия виц.

Бамзи не бил сигурен дали майка му говори сериозно и затова решил да смени темата.

– Мамо, а ти знаеш ли, че в гората има огромни паяци?

– Е, да не са по-големи от теб?

– Как пък ще са по-големи от мен? Я виж какви мускули имам аз! Виж тук на едната ръка, виж и на другата ръка, я виж сега на крака!

– Добре, но тогава защо ми разправяш за тях?

– Защото, мамо, може и да мога да ги ритна, ама те са отровни!

– Бамзи, който го е страх от мечки, да не ходи в гората! Ако ще се сещаш за всички опасни животни, които живеят там, стой си при мене в хотела.

– Аз съм смел, аз съм храбър! И няма да се предам! Няма да се дам на едни паяци! Ще си сложа метално костюмче!

– Добре, сложи си метално костюмче, но трябва да му направиш отворче отдолу – при вида на ягуара автоматично да се отваря.

– Ох, не знам как ще го измислим… – въздъхнал Бамзи. – Добре, хайде, ще тръгваме вече, пък по пътя ще решим какво да правим.

– Бамзи – викнала след него майката, – не е лоша идея, мами, да си носиш едно тефтерче и да си записваш в него къде ходиш, че да може, ако случайно маймунското ти детско мозъче реши да се загуби от татко ти, поне да се прибереш.

– Мамо, телефона ще взема – викнал Бамзи през рамо. – Даже два телефона ще взема.

– Ти може и три, маминка, да си вземеш и дори цяла раничка с телефони – рекла майката, – но в гората няма покритие, милинко, и ток да го заредиш също няма.

Бамзи зяпнал.

– И как така дете ще ходи без телефон в тази голяма гора? Че те сега децата и в тоалетната с телефон ходят! Даже някои си ги и изпускат вътре.

– Е, миличък – усмихнала се майката, – тези дечица не ходят в джунглата. Вкъщи си седят и толкоз.

Бамзи взел да се навива:

– Аз съм страшен, аз съм храбър! Аз съм роден в гора, аз имам сила чудовищна! Ще се справя с Амазонка! Само гледай, мамо! С фотоапарата ще тръгна и да ти кажа, много снимки ще ти донеса. Всичко ще заснема.

– Снимай, снимай, миличко – рекла майката, – ама снимай и себе си, да видя личицето ти сладко какво е било, докато си бродел из гората.

– Добре, аз съм много храбър и смел и добре съм се подготвил. Взел съм си два кламера, една клечка за уши, взел съм си гребенче, чорапи, слънчеви очила, парфюм, взел съм си и цедка и съм взел фотоапарата.

– Само това ли? – погледнала изненадано майката.

– Не, и тоалетна хартия съм си взел.

– Бамзи, мислиш ли, че точно това са нещата, които ти трябват?

– Е, какво пък съм забравил според теб?

– Ами в джунглата отиваш! Няма ли да вземеш дъждобран, резервни обувки? Бамзи, какво ти става? С тая раничка пълна… А за какво ти е цедката?

Бамзи се потупал с пръст по главата.

– За какво ми е цедката?! Ще си я слагам на главата – хем ще ми е проветриво, хем ще ми е като шапка.

– Бамзи, цедката е метална и като се напече, ще ти прегрее мозъчето.

– Може и да напече, но през дупчиците ще ми подухва вятърът.

– Е, ти и тиган можеш да си сложиш на главата, ама надали за джунглата това е уместно.

– Права си, мамо, и тиган ще взема! Ако нещо падне отгоре, да удари на твърдо, а не да ми счупи главата. Даже най-добре една касчица да сложа, ама не каква да е, а военна, истинска. Ще си взема и едно малко пластмасово шмайзерче, и една прашчица, и малко гранатки, и ще си взема разни други неща…

– А хамалчета да ти ги носят, ще си наемеш ли?

– Ааа, тате ще ги носи.

– Той, татко ти сигурно не спира да си мечтае как да носи нещата ти.

– Мамо, ама какво ще правим? Аз задължително трябва да имам каска и пола.

– Добре, но може би, пак да кажа, е хубаво и дъждобрана да си вземеш – в джунглата всеки ден вали дъжд.

– Е, кой пък ти ходи с дъждобранче? Ще взема чадърчето ти, онова розовото.

– В джунглата има лиани, къде ще ходиш с розовото чадърче? А и нали всички животни, които жилят и летят, като видят розово, ще решат, че е цвят на цвете, и веднага ще налетят да те жулнат леко.

– Тая джунгла нещо почва да ме изнервя. Ти сега ще ми кажеш, че трябва и вода да си нося.

– Ами не ми се вярва в джунглата някъде да седи и да те чака бутилирана минерална вода, а и като не знаеш изворите в гората, е по-добре да си вземеш и вода.

– А, да, и една цистерничка да кара отзад след нас, нали? За всеки случай. Ти какво искаш да ми кажеш – че в джунглата, ще трябва да спим по дърветата?

Майката се засмяла.

– Ами нали при роднините си маймуни отиваш, къде искаш да спиш?

– Ааа, значи, ти в хотела, а ние – по дърветата, така ли? – рекъл Бамзи. – Хич не е честно! Няма ли из джунглата някакви хотели?! Тия ревачи такива ли са диваци, та да спят по дърветата?

– Те не са диваци, а просто там си живеят. Те вероятно си мислят, че ние сме диваци, защото живеем в някакви затворени помещения.

– Стига глупости! Как ще сме диваци? Ние имаме тоалетни, печки, перални, миялни, сешоарчета, четки за изправяне на коса! Имаме си дори обезмирисители на смрадливи обувки. Имаме лакове за коса, лакове за нокти…

– Бамзи, не ние имаме – аз имам лакове за нокти!

– Е, да, ти имаш, ама аз ти ги ползвам от време на време.

– За какво ги ползваш? Само да те пипна!

– Как за какво? За разни цели. Имам си мои проекти.

– Какви проекти?

– Ами понякога има едни проекти, които изискват и малко червила, и малко лакове за нокти, и лакове за коса…

Майката скочила, сложила ръце на кръста и казала:

– Бамзи, а герданчета трябват ли ти за тези проекти?

– И герданчета понякога ми трябват.

– А нещо друго да ти трябва?

– Е, понякога и някоя и друга рокличка, и обувки на токчета...

– Бамзи, случайно тези проекти споделял ли си ги с някого?

– А, не – поклатил глава той.

– А не смяташ ли, че като пипаш чужди вещи, е добре първо да попиташ дали можеш да ги използваш?

– Е, ти сега какво искаш да ми кажеш – че като отида в гората, трябва да питам постоянно дали мога да ползвам това или онова? Аз си ползвам, пък който иска да се кара, си се кара. Не мога всички да чакам да ми отговорят, нали така?

– Ами не се ли притесняваш, че някой може да те подпука покрай някой твой проект?

– Е, един проект ще подпукат, сто няма да подпукат – погледнал игриво Бамзи.

– Ами дай тоя с рокличките и герданчетата да го опукаме сега, пък другите сто, за които не знам, да ти се разминат.

– Аз пък си мислех, че ще ме опукваш за проекта, в който се опитвах да сипвам сок от ананас в клавиатурата и да видя дали ще работят копчетата след това.

– Бамзи, този проект може ли да го броим, че е след сто?

– Аааа, не може така по сто! Ако ти кажа за другия проект, дето бях решил да проверя дали е възможно бушоните да се изключват поред и да правя на късо с различни електрически уреди, ти сега сигурно пак ще кажеш, че трябва да прескочим сто.

– Ами май направо сто ги направихме, не знам…

– Е, мамо, излагаш се!

– Може и да се излагам, мамо, но я по-добре да се обадим на татко ти, и той малко да се поизлага, че ме засърбяха ръцете.

– Ей, да не си крастава? – уплашил се Бамзи. – Да нямаш някоя болест?

Майката рекла:

– Не, не! Не се притеснявай, хич не съм крастава, само така, сърбеж просто, спонтанен сърбеж.

Дошъл таткото и Бамзи започнал:

– Татко, да ти кажа – страшна работа! Мама всичко я сърби. Нещо не ѝ е наред. Аз ѝ казвам нещо, а тя: „Сърби ме тука, сърби ме там“. Може да е хванала някоя болест – я краста, я нещо друго, не знам.

– Миличка, какво ти е? – разтревожил се бащата.

Майката само седяла и мълчаливо гледала Бамзи. А той продължил:

– Тате, аз дори не ѝ обяснявах за оня експеримент, дето се опитвах в сапуна за миене на ръце да слагам олио, а в олиото да слагам сапун за ръце, за да видя дали ще усетите.

Майката погледнала бащата, а той:

– Бамзи, какво си правил?!

– Ами просто проверявах дали ще усетите, ама никой не разбра и така си ядохте салатките.

– Кой ги яде тия салати?

– А, не бяхте вие – едни гости, които имахте. Нали им бяхте приготвили на тях салата и те си я изядоха.

Таткото и майката се спогледали пребледнели.

– Боже, на тези хора им е било неудобно да ни кажат. Сигурно никога повече няма да дойдат у нас.

Таткото се обърнал към Бамзи.

– Бамзи, болестта на майка ти взе и мен да ме прихваща. Искаш ли, миличък, малко да потичаш в градината, а ние с майка ти да си поприказваме и да видим какво ще правим.

Бамзи припнал към градината, взел да си скача, да тича насам-натам, да обикаля около хотела и да си върти очичките доволно.

А майката попитала таткото:

– Сигурен ли си, че ще тръгнеш с това дете из джунглата?

– Сигурен съм – отвърнал бащата. – Това дете расте много разглезено и трябва да се сблъска с истинския живот, да се срещне с трудности и опасности, да види как живеят другите, как живеят ревачите, а не да си мисли, че всички си имат лъскави апартаменти с осигурени пари и храна.

Майката го целунала.

– Миличък, ама ти ще оцелееш ли с него?! Поне една раница хапчета за нерви ще ти трябва.

Бащата мислил, мислил и накрая казал:

– Миличка, една раница с хапчета за нерви няма да стигне и за първата седмица. Ще ми трябват поне две.

– Значи, ще се наложи да наемете носачи, няма да стане иначе.

– Да, да, ще трябват носачи.

– А не може ли да му закачиш някакъв предавател? Такъв, че като се движи из гората, да пищи, та да можеш да го намираш? Или някаква аларма да му сложиш?

– Да му сложа, ама къде? То да е дете като дете… Ако му я сложа в обувките, ще загуби обувката, ако му я сложа на шапката, той ще я закачи за някой клон... Къде да я сложа?

– Ами на врата я закачи, да виси.

– А, ще я сложа на врата да виси и веднага ще я размени с някой тукан за един банан. Нали го познавам?

– Тогава в нещо тайно я сложи.

– И какво да е това нещо тайно?

– Ами не знам… нещо, което все ще е с него.

– Не се сещам за нито едно нещо, което той не може да загуби и да счупи едновременно.

– И това е вярно… ама все пак какво да направим?

– Не знам. Освен да го вържа с въженце за себе си и така да се движим през гората. И я тръгне да бяга – дръп! въженцето и ще го връщам при мен.

– Бая дърпане ще падне. Дано не се отдалечите много така, щото той все ще дърпа в някаква посока, а тя със сигурност няма да е вярната.

– Ох, и това е истина. Не знам какво да правим. Може да му наема пазачи, такива, които, като се затича нанякъде, да го пленяват.

– Е, голямо пътешествие ще падне – с дете, което е пленявано от сутрин до вечер от някакви пазачи.

– А какво да го правим? Може да го загубя?!

– Не знам какво ще го правим, ама каквото и да е, трябва да е нещо, от което най-накрая, като излезе от тая джунгла, да е пораснало, да е станало отговорно и да се грижи за себе си и за другите хора.

– Ей, миличка, я да не си поставяме толкова високи цели! Дай да започнем с това, че като излезе от гората, трябва да слуша и да разбира какво казват майка му и баща му.

– Не знам кой от двама ни поставя по-високи цели. Много искам да видя как ще стане това.

– Знам, миличка, но сега нека да отидем да спасим хората, които са наоколо, че кой знае какви ги е завъртял Бамзито, докато си седим тук.

Надигнали се и какво да видят – наоколо царели страх и паника. Викнали Бамзи, седнали уморено на по един стол, спогледали се и си казали:

– Почна се!

(следва продължение…)

Posted on

Z05

Първият полет със самолет на Бамзи

Познаване. Адекватност. Съобразяване

Напоследък Бамзи бродел по цяла нощ из къщата, вършел белички, а сутрин, като дойдело време за ставане, кран не можел да го вдигне от леглото! Цяла армия с топове да гърми – нямало да се събуди. Правел едни муцки, викал: „Мммм…!“ и не ставал. Майка му пробвала с леко гъделичкане в ребърцата, пробвала с целувка-пърдене по гушката, пробвала с взимане на завивчицата, пробвала по всякакви други начини, но малкото дете само пъшкало и се въртяло.

Така една сутрин майката отново се опитвала да събуди Бамзи, който цяла нощ бил обикалял из къщата радостен и бил навършил куп магарийки, но той само простенал:

– Ааааа!

А майката:

– Ставай!

– Аааааа!

– Гъделичкане по петичките!

– Ааааа!

– По ребърцата!

– Ааааа!

– Добреее… Значи, кофа с вода!

– Искам кофа с вода, искам кофа с вода! – зарадвал се Бамзи. – Без кофа с вода няма да стана!

– Да, бе, да! – размислила се майката. – За теб една минута удоволствие, за мен – цял ден сушене на разни неща! Хич няма да те заливам с вода!

Обаче Бамзи така се въодушевил от тази идея, че чак седнал в леглото и взел палаво да върти очички. Кроял планове за деня. Започвал още един прекрасен ден, който щял да бъде преизпълнен с приключения. Той се протегнал и възторжено възкликнал:

– Маминко! Днес е ден за приключения! Хайде да грабваме раницата и да тръгваме за училище!

– Бамзи, ти толкова си припкал снощи из къщата, че си забравил, че днес тръгваме с теб на пътешествие – подсетила го майката.

Бамзи явно не се бил разсънил още, защото зяпнал.

– Какво пътешествие!? Днес хич не ми е ден за ходене в планината! Походих достатъчно по сандалки и без анорак и дори още ме болят крачетата.

– Сега ще те водим на международен туризъм – усмихнала се майката.

– На какъв туризъм?

– На международен.

– Между какво и какво? Между народите ли?

– Не между народите, а международен, в чужбина.

Бамзи загрял.

– Аааа… в чужбина? Ура! – и подскочил от леглото на детския стол, от детския стол на бюрото, завъртял глобуса. Въртял, въртял. Казал: „Хоп“ и с едно пръстче го спрял, сочейки ентусиазирано.– Ето тука, в Гренландия отиваме, нали?

Майката го погледнала.

– Е, не точно в Гренландия.

– Не отиваме ли в Гренландия? – учудил се Бамзи.

Завъртял отново глобуса. Въртял, въртял, затворил очички и… хоп!, спрял го с пръстче и се загледал обнадеждено.

– Аха! В Нова Зеландия!

– Да ти кажа, и Нова Зеландия няма да е, защото до Австралия полетът ще е един цял ден – рекла майката.

– Че какво тогава между народите ще правим? – зачудил се Бамзи.

– Ще видиш – рекла майката. – Тук, съвсем наблизичко ще е.

Бамзи попитал:

– Добре, ама как ще го направим? Аз какво точно трябва да сторя?

– Нищо – прегърнала го майката. – Този път аз съм приготвила багажа ти, че да не стане като в планината.

И тръгнали те за летището. Ама Бамзи не знаел още накъде ще летят. Седял си той на опашката за чекиране и дремел. Премерили куфарите им, а те по-тежички излезли и ги пуснали по лентата за багаж да се товарят в самолета. И в този момент Бамзи внезапно се провикнал:

– Стой! Не! Крадци на куфари! Помощ! – скочил на лентата и взел да преследва куфара. – Мамо, куфара ни го отвличат! Тази лента е крадец!

– Бамзи, не! Върни се, моля ти се! – викнала уплашено майката.

Стюардесите също се развикали:

– Детенце, моля те, спри! Ще те вкара в багажното!

Но нали Бамзи си бил един такъв пъргав, а и се опитвал да спаси детското си куфарче, докато успеят да го хванат и той – хоп! – минал в лентата на багажното.

Сред стюардесите настанала паника. Започнало се едно звънене по телефоните, едни разговори.

А майката и таткото, понеже нямало как да го последват по лентата, се затичали да го пресрещнат при самолета. Претичали по дължина цялото летище, преминали през митническия контрол, през паспортния контрол, стигнали до изхода за излитане и зачакали да ги извикат за качване в самолета. И докато чакали, все поглеждали през прозореца, кога ще започнат да товарят багажа на самолета. По едно време видели, че по летището се движи малко камионче, дърпащо малки вагончета, върху тях били наредени куфари, а най-отгоре върху куфарите – детското куфарче на Бамзи, а най-отгоре на куфарчето самият той, Бамзи! И им махал с ръка!

Майката се свила притеснено в мъжа си.

– Леле, ако пътуването започва така, какво ли ни чака по-нататък!

Стюардесите започнали да проверяват бордните карти и да настаняват пътниците в автобуса, който щял да ги откара до самолета.

Майката вече нямала никаква идея къде може да е Бамзи и постоянно се оглеждала тревожно, докато автобусът се движел бавно по летището. Озъртала се и когато пътниците започнали да се качват по стълбичката в самолета. Гледала, гледала и изведнъж що да види? Някой се бил качил на крилото на самолета, яхнал бил перката ведро и ѝ махал.

– Бамзи, какво правиш там? – викнала майката.

– Тука ще летя, за да мога да гледам по-добре – викнал той в отговор. – Иначе само пилотът може да гледа напред.

Майката много се притеснила да не падне.

– Бамзи, тоя самолет никога няма да излети, ако седиш на крилото му.

– Че защо? Аз не съм дебел. Няма да го наклоня!

– Не че си дебел, но когато самолетът излети, вятърът ще те отвее.

– Ааа, не се тревожи за това. Измислил съм го. Вързал съм се с тирантите.

– Ако обичаш, развързвай тирантите и слизай долу, преди да са ни видели, защото ще дойдат полицаите и ще отведат и трима ни!

– Ох, ама с вас никакви приключения не могат да ми се случат!

Бамзи развързал тирантите си, защото забелязал баща си да приближава. Скочил бързо от крилото на куфарите и по куфарите, по куфарите като по стълба слязъл долу, все едно нищо не е било.

В тоя момент получил две опъвания на ушите – едно за лентата и едно за крилото.

И пътешествието започнало.

Качил се Бамзи в самолета и взел да си подскача по седалките – не могат да го укротят! Най-накрая една очевидно добре тренирана стюардеса ловко го хванала, настанила го на седалката и го вързала с колан. Накрая кратко и ясно заявила:

– И тоя колан да не се разкопчава, ясно ли е?

Бамзи така се стреснал, че занемял.

– Добре, добре – измърморил накрая. – А какво мога да правя?

– Може само да си въртиш очичките и да гледаш облаците – отвърнала стюардесата.

И самолетът поел по пистата. Завъртял се бавничко веднъж, завъртял се втори път и се насочил към пистата за излитане. Обаче Бамзи си мислел, че това е летенето на самолета, и се заоплаквал на висок глас:

– Много е бавен тоя самолет! И толкова ниско лети! Нищо интересно не се случва! Кога най-накрая ще видим облаците?

Майката го хванала за ръката.

– Ама той още не лети! Спокойно!

– И кога ще лети? – не мирясвал Бамзи. – Ние се разхождаме напред-назад с тоя самолет като из парк!

Майката кротко заобяснявала:

– Първо самолетът трябва да стигне до специална писта, която е много дълга и по която ще се засили и ще излети.

Стигнали до пистата за излитане, а Бамзи погледнал през прозореца.

– Леле, мамо, ама тя хич не е дълга! Как ще стане тая работа? Стискам очите, не мога да гледам!

Стиснал очите и ги покрил с ръчички. Самолетът взел да ускорява, а Бамзи започнал да пищи. Самолетът се отлепил от земята, а Бамзи продължил да пищи. Майката го гушнала, държала го за ръчичката, галела го по главата и му говорела:

– Отвори си очите! Така, като си ги стиснал, само глупости си представяш. Погледни през прозореца, всичко е наред!

Бамзи поотворил едното си око.

– Край, ще повръщам!

– Няма да повръщаш, спокойно! Всичко е наред! – казала майката.

– Не, не мога, ще повръщам – настоявал той.

– Добре, щом ще повръщаш, ей тук има пликове за повръщане – и майката извадила един плик.

Бамзи казал: „Уааа!“. После погледнал през прозореца и промърморил:

– Пак ще повърна!

Майката му дала втори плик, Бамзи пак: „Уааа!“. После пак погледнал през прозореца, майката му подала и плика на бащата и отново последвало „Уааа!“.

Накрая майката рекла:

– À погледна през прозореца, à ще има пак плик!

– Добре, добре, няма да гледам вече – кимнал Бамзи. – То вече и свикнах.

Самолетът се бил издигнал над облаците. Било станало толкова интересно, че Бамзи седял и гледал в захлас.

– Какви възглавници! Какви гигантски пухени възглавници! Представяш ли си да си подскачам върху тях! Така ми се иска да отворя аварийния люк, да изскоча и да си поиграя като на батутче с тия възглавници!

– То няма да е голямо подскачане – вметнала майка му. – Знаеш ли от какво са направени облаците?

– Естествено! – усмихнал се Бамзи. – От пух, пера и вълна.

– Точно тези не са от пух, пера и вълна, а са от пара, тъй че ще има само едно скачане! – уточнила майката.

– А защо само едно скачане!? Ще има скачане нагоре-надолу, нагоре-надолу!

– Ще е само надолу и ще е много бързо, повярвай ми! – повторила майката.

В това време самолетът навлязъл в един облак.

– Мамо, влизаме в пухените възглавници! Ще се заплетат перките във вълната! – притеснил се Бамзи.

– Влизаме в пара, миличък, в пара – пояснила за пореден път майката. – Лошото е, че пилотът няма да вижда.

– Леле-мале, това ли е облакът отвътре? – залепил носле за прозореца Бамзи. – Че то нищо няма!

– Да, нищо уж – заобяснявала майката, – ама тия капчици пречат на пилота да вижда и сигурно ще има турбуленция.

И докато му обясни какво е турбуленция, самолетът започнал – дум-дум! – нагоре-надолу, дум-дум! Разни жени, по-страхливи, взели да пищят. А Бамзи попитал:

– Това някаква игра ли е, а? Самолетът да подскача нагоре-надолу? Голям шегаджия е тоя пилот.

Майката го държала за ръката и много-много не му обяснявала, че това не са шеги, а че всъщност въздухът прави такива неща и докато са в бурята, ще се тресат доста силно.

Накрая излезли от облаците, грейнало силно слънце. Бамзи виждал долу тракторите, пътищата, планините и реките, и се зарадвал.

– Мамо, мамо, като в анимационно филмче е тоя свят! Гледай, някакви хора с колите си се движат, има и къщички, заводите пушат!

Майката се усмихнала.

– Като анимационно филмче е, но не съвсем – това си е истинският свят! И това долу са си хората, които си живеят.

Бамзи бил много впечатлен как изглеждали улиците отгоре, как се виели като змии по земята, и планините как приличали на костенурки, и езерата как били като пържени яйца, а пък високите върхове със снежни шапки приличали на фунийки сладолед. Седял и си гледал, и си мислел: „Леле, колко е интересен тоя свят!“.

И точно тогава дошло време да кацат. Филмчето свършило. Кацнали, пътниците започнали да слизат, Бамзи обаче не помръдвал.

– Хайде, Бамзи, трябва да слизаме! – казала майка му.

– В никакъв случай! – поклатил глава той. – Оная стюардеса ще ме хване пак! Не ща, тук оставам.

– Хайде, разкопчай колана! – подканила го майката. – Слизай, не се притеснявай, ти си с нас!

– Не разкопчавам нищо! – категорично рекъл Бамзи. – Тя е толкова бърза и ловка, че ще ме пипне за секунди!

Майката и бащата се видели в чудо, отишли и намерили стюардесата.

– Госпожо, моля ви, елате да откопчаете детето, че то не смее да мръдне от седалката! – помолили те в един глас.

Стюардесата казала:

– Много правилно решение взе той да не мърда повече!

После разкопчала детето и тихо му прошепнала:

– И друг път без номера в самолета! И да ти кажа под секрет, видях те на крилото.

– Леле, тия в самолетите виждат всичко! – притеснил се Бамзи. – Явно друг път ще трябва да се съобразявам.

Слезли и тримата от самолета, качили се в автобуса, закарали ги до летището, проверили им паспортите и Бамзи се гушнал в татко си. Полицаят искал да сравни снимката в паспорта с лицето му, но Бамзи му правел физиономии – събирал си очите, дърпал си ушите, отварял си устата и си показвал зъбите. Наложило се татко му да изясни къде са и защо не бива да прави муцунки. Полицаят им пожелал приятен ден и отишли до лентата за багажа да изчакат да дойдат куфарите им. Но имало не една, а много ленти. Бамзи тичал от една на друга, от куфар на куфар, и нареждал:

– Този не е нашият, този не е нашият!

После прелитал до следващата лента. След толкова време, вързан на едно място с колан, сега наистина тичал като „отвързан“.

– И този не е нашият, и този не е нашият!

Като фурия се носел той край лентите за багаж. Баща му му направил знак с пръст да отиде веднага при него. Бамзи много внимавал какво му казва татко му и притичал веднага.

– Твоето куфарче на тази лента ще дойде, тъй че застани до мен и чакай! – рекъл татко му.

Бамзи преливал от ентусиазъм.

– А защо да чакам, като мога да подскачам, да си ги проверявам отвън или отвътре – да не би някой да е сложил моя куфар в неговия, мога да ги отварям и да поглеждам какво носят! Хубаво е да се знае какво става по летищата!

Бащата поклатил глава.

– Може ли да не отваряш куфарите на други хора и да не знаеш какво има вътре?!

В тоя момент се показал куфарът на Бамзи. Взел го той, гушнал го и казал:

– Моето куфарче! Самичко пътува, без батко! Няма да се разделяме повече! – грабнал го щастлив и тримата, всеки с куфара си, тръгнали през летището.

Докато вървели, майката предложила:

– Бамзи, много дълга сутрин имаше, миличък! Сега, докато чакаме следващия полет, е време малко да поспиш и после ще започнат приключенията между облаците. Ако всичко е наред, утре ще те водим в един вивариум.

Като стигнали до залата за излитане за следващия полет, Бамзи се сгушил в майка си, уморен от подскоците и прелитанията, и засънувал прекрасен сън.

(следва продължение…)

Posted on

Z04

Как Бамзи реши, че има роднини в Бразилия, и се сдоби със самолетен билет

Всичко е едно!

Една сутрин Бамзи се събудил, отворил очички и извикал:

– Мамоооооо!

Майката се изплашила и влетяла в стаята му. И какво да види – Бамзи се бил изправил в леглото, подскачал и викал:

– Измислих, измислих!

– Бамзи, защо крещиш?

– Измислих какво искам да ми се случи.

– Какво искаш да ти се случи?

– Искам да ми се случи така, че да отида да видя нашите роднини в Амазонската джунгла.

– Какви роднини бе, Бамзи? – въздахнала майката. – Там има мармозетки, пуми, ягуари, тапири, ленивци, папагали ара, пирани, анаконди... Защо реши, че имаш роднини там?

А Бамзи:

– Е, как да нямам роднини? Нали все ми викате, че съм маймуна. Там има например маймуни ревачи, дето, като викнат, на два километра се чуват.

– Добре, и какво ти е точно роднинското с тях? – попитала майката.

– Ами живи същества са! Точно тези от Амазонската джунгла спешно трябва да ги видя.

– А не може ли например да видиш роднините от нашия блок или от съседния вход, или да се обадиш на баба си, а трябва точно тези, такива едни случайни роднини от Амазонската джунгла спешно да видиш?

Бамзи обаче си подскачал.

– Измислих, измислих! Ей сега, мамо, ще ходя да кажа на татко и една екскурзийка хоп-троп! Вече започвам да си приготвям детската раничка.

– Ами защо и детското куфарче не вземеш да събираш, че е доста дълъг пътят дотам!

– Да, мамо, права си!

– Шегувам се, Бамзи! Я иди да закусиш и да тръгваш за училище!

Бамзи обаче продължил да си подскача нагоре-надолу, нагоре-надолу и да си вика: „Измислих, измислих!“.

Майката попитала:

– А не може ли да си го измисляш наум и да ядеш, без да подскачаш?

– Не мога, не мога! Измислих, измислих! Не мога, не мога!

Най-накрая Бамзи седнал на масата, започнал да закусва, ама през цялото време шавал на стола. Хапнал, целунал майката и отишъл при татко си нещо да си обсъждат. Говорили си, каквото си говорили, и една сутрин майката видяла, че на масата седят самолетни билети за Бразилия за след няколко месеца. Решила в първия момент да се скара, после си рекла: „Вече са ги купили. И да се карам, и да не се карам, все тая“. И затова казала:

– Бамзи, щом искаш да ходиш при роднини, добре. С татко ти ще си помагате. Аз ще отговарям само за себе си. Ще дойда на почивка. Най-много да те снимам какви маймунджилъци ще правиш.

(следва продължение…)

Posted on

Z03

Бамзи сред сипеи, дъжд, коприва и насекоми се катери до втора лифтова станция

Предварителната подготовка

Рано-рано в заветната сутрин, когато Бамзи щял най-накрая да стане планинар, и то още по тъмно!, се чул гласът на майка му:

– Планинари! Ставайте!

Бамзи решил, че сънува кошмар, и си казал: „Леле, какви сънища сънувам вече – как по тъмно мама ме буди. Сигурно много съм се уморил. Я да се обърна на другата страна и да се завия по-добре“. Обърнал се, завил се през глава, обаче последвал втори вик:

– Планинари! Ставайте!

На всичкото отгоре се чуло и едно звънко: „Тан-таратам! Тан-таратам-там-там!“.

„Леле, ама че страшен кошмар! – помислил си Бамзи. – Какви неща ми се случват! Оле, това сигурно е, щото снощи тайно пийнах малко газирана напитка. Мама не знае, ама явно наистина много ми вреди.“ И си наврял главата под възглавницата, дръпнал и завивката отгоре и тъкмо се унесъл, когато изведнъж лампите светнали и започнало земетресение.

– Помощ, помощ! – завикал Бамзи. – Мамо! Тате!

Погледнал плахо и видял усмихнатото лице на майка си.

– О, боже, какъв кошмар! Не спира! – въздъхнал Бамзи, затворил очи и аха да се обърне да заспи, чул гласа на майка си:

– Хайде, Бамзи, планината пита за теб.

„Ох!“, казал си Бамзи и отново отворил очи.

– Мамо, ама наистина ли трябва да ставаме толкова рано?

– Да – кимнала тя.

– Ама, мамо, то е нощ!

– Нали искаше да си планинар? Ставай! Ти снощи приготви ли багажа си?

– А, багажът… багажът! Нищо не съм приготвял. Ей сега ще го оправя набързо.

– Бамзи, не знам какво разбираш под набързо, но нашите раници са готови.

– Аз това с раниците много го разбирам. Всяка сутрин раници приготвям за училище. За една секунда ще ви покажа как става работата.

– Добре – казала майката.

Бамзи се измъкнал от леглото по пижама – със свлечени крачоли, облечен наобратно и закопчан през едно копче. Влачел краката из кухнята и мрънкал:

– Ей, планинари, може ли да ме носите из планината, че ми се спи?

– Хич не си го и помисляй! – поклатила глава майката.

Бамзи взел раницата и започнал да пъха вътре лего, едно камионче, няколко топчета… Майка му го гледала, гледала и накрая го питала:

– Бамзи, ти за къде стягаш тая раница? Като те гледам, не е съвсем като за училище, защото, като ходиш на училище, от време на време и учебници взимаш. Така тая раница за планината няма да ти свърши работа.

– И защо да не ми свърши? – наежил се Бамзи.

– Ами това лего къде точно мислиш да го сглобяваш в планината? – попитала майката.

– Е, как къде? Докато си ходим, и ще си го редя – отговорил важно Бамзи.

– Не е ли по-добре да вземеш сандвичи, резервни обувки, анорак?

– Какво е това анорак? Специален вид рак ли?

– Не е специален вид рак, а дреха, с която хората ходят в планината и която ги пази от дъжд.

Бамзи замигал объркано.

– А, значи, има нарисуван рак върху нея, така ли?

– Не, няма нарисуван рак върху нея, а самата тя е специална, като от брезент.

– Ми тогава к’во общо има с раците, та ѝ викат „АноРАК“?

– Няма нищо общо, просто името ѝ е такова.

– Ааа, анорак… – рекъл замислено той. – Добре, ама аз нямам анорак.

– Ами като нямаш анорак, може да вземеш яке или някой наш анорак – предложила майката.

Бамзи тръснал глава.

– Да, бе, стар анорак! Как ли пък не! Ще си взема аз дънковото яке и ще си взема… ще си взема… ще си взема едни сандали.

Майката вече се чудела какво да стори.

– Какво ще ги правиш тия сандалки в планината, може да си изкълчиш глезените? Трябват ти туристически обувки. В планината ще газим в реки, може да е влажна земята, ще вървим по камъни, ще се катерим... Какви сандалки бе, Бамзи?!

Бамзи я погледнал притеснено.

– Ама къде ще се катерим? Аз нямам такива планове.

Майката търпеливо заобяснявала:

– Не си ли забелязал, че планините имат стръмни склонове, и хората, като ходят в планините, обикновено се катерят?

– Олеле! А не може ли само да се спускаме?

– Бамзи, вече се разбрахме, че това със спускането няма да стане. Има качване, после има и спускане.

Бамзи седнал насред стаята и заявил:

– Няма!

– Какво няма?

– Няма да мръдна оттук!

– И защо няма да мръднеш?

– Защото така!

– Какво значи „няма“ и „така“? Не те разбирам. Какво искаш да ми кажеш?

– Така, няма! Няма да мръдна оттук и това е!

Таткото погледнал Бамзи, погледнал майката и казал:

– Виж какво, явно е кисел и сънен, давай да го оставяме и да ходим двамата с теб да си се забавляваме в планината. Очаква ни прекрасен ден!

– Прав си! Както сме си приготвили багажа, давай да се хващаме за ръчичка и да тръгваме!

А Бамзи, като видял, че работата с „няма“ няма да мине, скочил и викнал:

– Добре, идвам!

– А багажът ти готов ли е? – попитала майката.

– Каквото съм си решил, това ще си взема и няма да ми се месите. Аз ги разбирам планините!

– Добре, тръгваме – казал таткото.

И Бамзи поел много доволен по сандалки, с пълна раничка с лего и камиончета.

Стигнали до планината и започнали да се изкачват. Ама пусти камиончета, тежат – той бил взел от металните. Кутията с легото убивала гърба му. А с тия сандалки, дето газел из тръните, краката му целите станали в рани. Имало и коприва. Само се чувало: „Ох! Ах! Олеле!“. И след няколко крачки пак: „Ох! Ах! Олеле!“.

Накрая майката попитала:

– Бамзи, защо ни изпълняваш такива песни? Нали ти казахме да си вземеш хубави обувки! Защо не си взе?

– Ааа, хич не ми обръщайте внимание! – махнал с ръка той. – Аз по-добре от вас ги разбирам планините!

Стигнали до един сипей. Ама стръмен, стръмен, стръмен! Трябвало и с ръце да си помагаш, за да го изкатериш.

– Бамзи, ти ще вървиш между мене и майка ти – казал бащата. – Майка ти ще върви отпред. Тя ще ти подава пръчка, да се хващаш за нея, та да те издърпва, аз отзад ще те пазя, да не се изтърколиш надолу.

– Я не ми казвайте какво да правя! – тропнал с краче Бамзи. – Ще си ходя, където си искам! Аз ги разбирам планините.

Майката и бащата започнали да се катерят, а Бамзи се засилил нагоре, но залитнал и като малка топчица се затъркалял по сипея надолу. И пак се дочуло онова: „Ох! Ах! Олеле! Ох! Ах! Олеле!“.

Бащата с няколко скока го настигнал, хванал го за яката, вдигнал го във въздуха и казал:

– Бамзи, ако продължаваш така да не ни слушаш, ще се караме!

Бамзи, целият в синини и с обелен нос, кимнал.

– Добре де, добре, ама вече ме болят краката, боли ме дупето, боли ме главата, искам да си лягам! Ааааа! – и ревнал.

И ни напред, ни назад.

Майката и бащата се чудили, чудили какво да правят и най-сетне бащата казал:

– Добре, хайде ела на конче. А като се качим горе, ще се вземем лифта и се прибираме. Явно планинарстването ще ни е толкова за днес.

Бамзи, като се наместил на врата на баща си, изведнъж станал много важен и започнал:

– Я завий наляво! Чакай, чакай, чакай! Спри тука! Тука! Чакай малко! – и постоянно раздавал команди. – Я клекни, клекни тука, да видя това цвете! Вдигни се на пръсти! А, не! Надясно, надясно, тука! – И дърпал баща си за ушите, все едно били ръчки, с които да го управлява.

Известно време бащата се изкачвал така – с една раница, с едно дете на врата и детската му раничка, постоянно дърпан за ушите. Но накрая търпението му свършило.

– Бамзи, още една думичка, и ще те пусна на земята да продължиш пътя си пеша.

Щом чул това, Бамзи занареждал:

– Ама аз съм ранен! Болен съм! Всичко ме боли! Не мога да ходя! Носете ме!

– Да, разбрахме за твоето планинарстване, но сега мълчи! – срязал го бащата.

Млъкнал Бамзи, обаче шило в торба седи ли?! Въртял се той на раменете на баща си и белички мислел. Ама не знаел точно какво да измисли и взел да прави физиономии. Ала никой не му обръщал внимание, защото в гората нямало кой да го забележи.

И в този момент изведнъж рукнал дъжд. Бащата бил с анорак, майката била с анорак, а Бамзи, по сандалки и тениска, започнал да циври:

– Студено ми е! Бие ми по главата! Скрийте ме! Дайте ми вашите анораци! Какви родители сте! Детето да седи мокро, а вие – на сухо!

Бащата гледал, гледал замислен и накрая му казал:

– Да си си взел анорак! Сутринта, като си приготвяше раницата, те предупредихме. Сега, като толкова ги разбираш планините, нека те вали!

Бамзи ревнал с все сила:

– Вие не ме обичате! Край! Аз вече не съм ваше дете! Вие искате ли ме изобщо? Вместо и двамата да ми дадете анораците си и аз да си ги сложа един върху друг, за да ми е топло, а вие да сте на студа, аз седя на студа!

Майката и бащата го погледнали изумени.

– Бамзи, ние те обичаме, ама и себе си се обичаме. Ние, като тръгвахме, помислихме и си взехме анораците. Това, че ти не си взе твоя, е само твой проблем, а не наш. Още повече, че те предупредихме специално. Да не говорим, че ти нарочно не го взе и каза, че разбираш планините. Сега ще походиш малко мокър, след това ще полежиш малко болен, а следващия път, като вземеш да разбираш от неща, дето не ги разбираш, ще се сещаш за този случай и може тогава да послушаш някой възрастен или някой препатил.

– Няма нужда повече да ме носите! – нацупил се Бамзи. – Аз съм силен и смел и мога да продължа и сам. – И заджапал със сандалките из локвите, копривите му жулели краката, а раницата му се напълнила с вода и взела да тежи още повече. Окаян и бледен, Бамзи стигнал до лифта. Обаче лифтът не вървял в дъждовно време.

– Много съжаляваме, но сега в гората има буря, не може! – казал служителят на станцията.

Бамзи цял настръхнал от студ. Взело да го тресе. Майката и бащата се сетили за една близка хижа, отишли там и поръчали чай. Бамзи пиел чай и треперел до печката. Зъзнел и нареждал:

– Защо не си взех обувките? Ааа! Защо не си взех анорака? Ааа! Защо не си сложих чорапи? Ааа! Окаяният аз, горкият аз!

Хванал се за главата и се завайкал:

– Главо, главооо, като не мислиш, главо, виж, крачетата страдат!

Отпил топъл чай разтреперан и въздъхнал горко:

– Главо, главооо, виж, като не мислиш, ръчичките мръзнат!

Почукал се по главата.

– Да мислиш следващия път, че ще те сменя!

Майката и бащата се спогледали, ама нищо не казали, видели, че е много разстроен. А Бамзи станал още по-настойчив:

– Ако още веднъж, главо, ми направиш такъв номер, така ще ти се разлютя, че ще ти шибна един шамар! – и си врътнал сам един шамар.

Майката и бащата не знаели какво да сторят, правели се, че не чуват разговора, и пиели чай. Бамзи обаче се разгорещил:

– Ще ме болят краката заради тебе, а? Целият съм в ужилвания от разни насекоми, копривите са ми направили краката двойни!

Бащата се притеснил нещо да не се повреди детето и решил да смени темата.

– Бамзи, спря дъждът! Хайде да ходим на лифта!

– Не мога, зает съм – рекъл Бамзи. – Сега се разправям тук с главата си. Я ми виж ръцете! Я ми виж гърба! А раницата как ми тежи! И сега легото ми е мокро и картонените му кутии на нищо не приличат!

Бащата го прекъснал:

– Бързо да се наредим на опашката за лифта, да си вземем по-предно място, че сега много хора ще искат да слизат!

Хванал под мишница Бамзи, майката взела раницата, завели го до лифта, седнал той в кабинката, обаче продължил да си говори сам:

– И така значи, ще ми въртиш номера, а? И аз после целия ден да страдам заради тебе?

А хората в кабинката го гледали и не можели да разберат това дете какво прави – вика си нещо, нервира се само на себе си, върти се...

– Бамзи, ти все още ли искаш да си турист? – попитал го таткото.

Бамзи го погледнал учудено.

– Аз съм турист! Аз съм много изпечен турист! Всичко разбирам.

Но внезапно се сетил.

– Е, не всичко де. Това с планините май сега повече го разбирам, отколкото преди. Май е по-добре да си насоча вниманието към туризъм в други страни. Планините да ги оставя за по-нататък и да попътувам в чужбина, това ще е сякаш по-добре.

Майката и бащата се спогледали.

– Леле, какво ли още ще ни се случва!

Целунали Бамзи, а той от умора заспал в ръцете им.

(следва продължение…)

Posted on

Z02

Как Бамзи обърка тренировката си за планинар

Воля и постоянство

– Мамо, нали ми обеща вчера! – викнал Бамзи веднага щом се събудил.

– Какво? – надникнала в стаята майка му.

– Е, забрави ли?

– Какво да съм забравила? Какво ти обещах?

– Ами, онова, дето ми го обеща!

Майката започнала да мисли, да мисли, да мисли, за малко главата да я заболи.

– Какво ти обещах, маме? Да ти правя диктовка по български ли?

– Не това обещание точно...

Майката продължила да се чуди.

– Ааа… да ти направя нов файл на „Ексел“ със задачи ли? Искаш да се упражняваш.

– Не, не, това точно не!

– Аааа, обещах ти да те науча да гладиш – продължила майката.

Бамзи поклатил глава.

– Е, и това можем да пропуснем днес.

– И какво съм ти обещала? Ахааа! – сетила се тя. – Да не е това, дето ще те правя турист?

Доволен, Бамзи кимнал.

– Дааа, турист! Но не просто турист, а турист-планинар-пожарникар!

Майката смръщила вежди.

– Да, да, не съм забравила легена. Пожарните коли сигурно още обикалят блока за всеки случай.

– Аз няма повече да клада огън в легена, мамо! – успокоил я Бамзи.

– Въобще да не си посмял да пипаш кибрит без възрастен човек до тебе! – добавила майката.

– А запалка може ли? – попитал невинно Бамзи.

Майката го погледнала още по-строго.

– Категорично не! И запалка не може да пипаш сам!

– Е, добре, добре, няма да ги пипам сам – примирил се Бамзи. – А с малкото момиченце от първия етаж може ли? То брои ли се за възрастен?

– Кое момиченце точно? – погледнала го внимателно майката. – Онова, което е на три годинки, или другото – на осем?

– Е, нали каза с възрастен! Това, дето е на осем, естествено!

Майката и с това не се съгласила.

– Не, не може! Възрастни означава такива, които имат побелели коси или поне да са над тридесет години.

Бамзи се зачудил.

– Ама аз как да разбера на колко години са точно? Да им искам паспорта ли? А и жените си боядисват косата.

Лека усмивка пробягала по лицето на майката.

– Ами за предпочитане е тези възрастни да са ти много близки, като например баща, майка, чичо, леля, баба или дядо.

Бамзи мислил, мислил и накрая въздъхнал:

– Хм, ми то много трудно става с палежите тогава... Вие няма да се съгласите, доколкото ви познавам.

– Спокойно – целунала го майката, – ще уредим нещо. Може да отидем при специално приготвено каменно огнище. Там ще направиш малко тренировки, а аз ще подготвя за всеки случай туба мехлем против изгаряне и пожарогасител.

Очичките на Бамзи светнали.

– Добре! А какво ще стане с обучението ми за планинар?

Майка му се усмихнала.

– Че какво да става, ще те правим планинар. Тази събота ще станем рано сутринта в четири, ще отидем на паркинга на лифта, ще се качим пеша до втората лифтова станция, ще пием по една лимонада и ще слезем пеша.

– Ей, мамо, аз планинар искам да ставам, а не катерач! И защо, като ще ставам планинар, трябва да се будим в четири часа?

– Така правят истинските планинари – обяснила майката. – Само при изгрев слънце над земята се стелe специфична жизнена енергия, много ценна за хората.

На Бамзи тази идея хич не му допаднала.

– А може ли да сме от неистинските планинари? От тези, дето стават в девет?

– Но нали искаше да ставаш планинар? Като ще ставаш планинар, ще те будим рано.

Бамзи обаче продължил с пазарлъка.

– А не може ли да се качим до втора лифтова станция с лифта, а само надолу да слезем пеша?

Майката го погледнала.

– Е, то може и нагоре и надолу с лифт, но какво ще разбереш тогава за планинарството?

– Нали ще съм бил в планината? Кой ще знае, че не съм се изкачвал?

Майката обаче не била съгласна.

– Е, ти, ако искаш да разказваш вицове, спокойно можеш да си седиш тук, да си затвориш очите, да поспиш и насън да качиш и Еверест, а после да разказваш на хората, че си го направил.

– Ама това ще е лъжа – запротестирал Бамзи. – А пък като кажа, че съм бил на втора лифтова станция, то ще си е вярно. Никой няма да знае, че съм се качил с лифта дотам.

Майката го погледнала строго.

– Бамзи, това е и заблуда, и подвеждане. Хитра форма на лъжа! Май мързелан планинар искаш да ставаш ти – заключила тя и излязла от стаята.

Бамзи взел нещо да тропа вътре и майка му се провикнала отвън:

– Какво правиш?

– Тренирам! – отвърнал той.

– За какво тренираш?

– За планинар.

– Олеле! – притеснила се майката и извикала бащата: – Мъжо, ела бързо!

Двамата внимателно натиснали бравата, леко отворили вратата на детската стая, а отвътре се чуло „БУМ-ПРАС-ТРЯС“, а после писък на дете и охкане. Двамата си подали носовете през вратата и какво да видят – детето било струпало всички мебели като планина и се било покатерило по тях, за да тренира катерене… явно не много неуспешно.

Майката се втурнала към Бамзи.

– Леле! Леле, маменце, живичък ли си? Какво правиш там, долу, под бюрото затиснат?

– О-о-о-о! – простенал Бамзи. – Много е тежко да си планинар.

– Ама защо седиш под бюрото? – изумила се майката.

– Ми, то падна отгоре ми, ела да го отместиш!

– А къде беше бюрото?

– Беше върху кревата и върху шкафа отгоре, аз тъкмо щях да изкача върха и да се хвана за лампата, обаче точно тогава вие влязохте и планината се събори.

Майката се обърнала към мъжа си.

– Моля те, разбери се с него, че аз съм леко нервна. Ще отида до банята да си сложа малко студени кърпи на главата.

Бащата се приближил до Бамзи.

– Татковото, ако майка ти влезе още веднъж в банята със студени кърпи на главата, ще ти се наложи и ти да си сложиш студени кърпи, ама на дупето. Разбра ли татко какво ти казва?

Бамзи кимнал и казал:

– Ама, тате, аз ще ставам планинар.

– Да, миличък, ще ставаш планинар, ама преди това трябва да станеш и малко по-умничък. Планинар не се става, като се катериш по мебелите вкъщи, а с ходене в планината, при това пеша, а не с лифта.

– Ох, добре тогава! Хайде, будете ме утре сутринта, ще ходя пеша.

– Добре, миличък – рекъл татко му, – ама сега първо трябва да подредиш стаята си и гледай да го направиш, преди майка ти да излезе от банята, за да не се върне пак там с кърпите на главата.

– Да, да! Аз сам ли да подреждам? – запротестирал Бамзи. – Не стига, че сам си направих планината, а сега и сам да си подреждам.

Баща му така го погледнал, че Бамзи замръзнал. Разбрал, че работата е сериозна и е по-добре да стане и веднага да започне да подрежда. Раменцата му увиснали, взел да подсмърча и да бърше сополките си жално, но къде ще ходи – подредил цялата стая. По някое време си подал носа навън и викнал:

– Мамо!

А майка му лежала на дивана с главоболие.

– Мамооо!

– Да – обадила се тя.

– Няма повече да катеря планини вкъщи, мамо.

– Много се радвам на тази новина – усмихнала се майката.

– Само в парка ще си играя на планинар или тук, зад блока… като се катеря по дърветата.

В този момент бащата леко се надигнал от дивана и Бамзи се сепнал.

– Няма, няма! Просто се шегувах, никакви планини! Само когато ме водите в истинската планина, само тогава ще правя планинарските си маймунджилъци.

Майката го целунала нежно и му пожелала лека нощ, защото на другата сутрин щели да стават рано-рано. Нали Бамзи щял да покорява лифтова станция с воля и постоянство.

 

(следва продължение…)

Posted on

Z01

Как в ранна утрин Бамзи тренираше да е статуя

Връзката между ум и тяло

Имало едно време едно дете. Казвало се Бамзи. Било малко на години, но много палаво и смешно.

Сутрин се събуждало и извиквало: „Мамооо!“. И майка му притеснена бързо тичала при него да види какво става. А детето с усмивка ѝ казвало: „Какъв прекрасен ден започва!“. А майката си мислела: „Леле-мале, какъв ли прекрасен ден наистина ще започне?!. След това отивала в кухнята да му приготви топло млекце. Бамзи ставал, оправял си бързо леглото, тичал да си спретне закусчица и сядал доволно на масата да върти очички и да мисли какви белички могат да се свършат. Той обичал да експериментира, да трупа нови опитности по дискусионен начин.

Една сутрин на закуска Бамзи както обикновено си въртял очичките и се чудел нещо. От време на време замръзвал с отворена уста и лъжица във въздуха. По някое време майката се загледала в него – гледала го половин минута, една минута, две минути и накрая попитала:

– Бамзи, да не тренираш за статуя?

– Какво, какво? – сепнал се той и изпуснал лъжицата. Тя пльоснала в чинията и цялата покривка станала в пръски.

Майката започнала да се чуди какво да стори следващия път, като го види да седи така замечтан, зареян нанякъде с отворена уста и с пълна лъжица, замръзнала във въздуха, да гледа в една точка. „Сега да го прекъсна ли, че да си изпусне лъжицата и да омаже всичко – мислела си майката, – или да го оставя така да си гледа?“. И тогава се сетила, че ако той си седял така, щял да закъснее за училище и да тръгне гладен, а така или иначе, като си припомнел за училище, щял да изпусне лъжицата, и затова казала:

– Бамзи!

И в тоя момент лъжицата пак паднала, всичко се разплискало и Бамзи се заозъртал изненадан.

– Виж каква прекрасна закуска си си направил – започнала внимателно майката. – Виж колко хубави неща има на масата. Къде си се загледал?

А Бамзи ѝ отвърнал:

– Това, дето го лелея сега, ти въобще не можеш да ми го предложиш, камо ли пък да е на масата!

И майка му си помислила, че сигурно става дума за някакви големи и сложни работи.

Внезапно, както си седял и гледал замечтано, Бамзи хвърлил лъжицата, скочил от стола и викнал:

– Урааа!

– Бамзи – ядосала се майката, – ще броя до три!

– Какво, какво? – заоглеждал се той.

– Парцала! Веднага! И масата! – посочила майката и излязла.

Бамзи добре знаел какво означава това. Докато майка му преброи до три, той трябвало да е взел парцала, да е изчистил пода, да е сменил покривката и да е седнал отново на масата като малко, добре възпитано дете, защото иначе майка му щяла от добра да се превърне в онзи особен вид майки, които хващат и напердашват малките дечица, които са прекалили. А и този път била много изнервена.

Бамзи заподскачал и заскандирал:

– Ура! Ура! Мъничко ура! Ура! Парцала, хайде! Ура! Ура! Мъничко ура!

Бързо почистил, сменил покривката и когато майка му влязла, всичко било оправено. В този момент Бамзи скочил върху масата, заподскачал и завикал:

– Урааа!

Майката го подсетила:

– Бамзи, сядай да довършиш закуската, че е време за училище.

Бамзи заблестял като месечина ясна.

– Мамо, измислил съм план!

– Какъв план бе, Бамзи?

– Ще ставам турист!

– Олеле, какъв ден ни чака!

– Искам да съм турист!

– И как точно си представяш да станеш турист?

– Не знам, но засега смятам да се разхождам из къщи с раница на гърба и планинарски обувки.

– Ама как така ще ходиш из къщи? Ще се свариш! И какво ще носиш в тая раница?

– Ще тренирам за турист. Всички туристи ходят с раница и големи обувки. И вече задължително ще ям с джобно ножче и пръсти.

– А защо трябва да ядеш с джобно ножче и с пръсти?

– Е, как защо? Нали тренирам за турист!

Майката не искала повече да се разправя с Бамзи, че и без това било време за училище.

След като се прибрал от училище, той се затворил в стаята си и нещо се умълчал. Майката надникнала да разбере какво става и що да види: в един леген горял огън, Бамзи подскачал наоколо с раница, анорак и кубинки и викал:

– Уууууу!

При тази гледка майката за малко да припадне. С един скок влетяла в стаята, поляла огъня с вода, загасила го и отвъртяла едно такова шамарче по дупето на Бамзи, че той седнал с пирует на матрака. Бамзи зяпал в такова недоумение подивялата си майка, че едва успял да пророни:

– Ама нали съм турист…

Майката поела дълбоко въздух и заявила:

– Огънят е стихия. Поглъща всичко по пътя си. Трябва да я познаваш. Трябва да познаваш огъня! Ще си поговорим с теб, като се върне татко ти.

Когато бащата се върнал от работа, майката дума не проронила, само гледала със святкащи очи и посочила с пръст към стаята на детето. Бащата влязъл и без да подозира, повторил упражнението на майката – едно шамарче по дупето, детето седнало на матрака и докато се държало за дупето и гледало бащата, промърморило:

– Ама нали съм турист!

Таткото обаче бил в същото настроение като майката и занареждал:

– Мога да извикам и пожарния отряд да повтори упражнението и тъй като са поне двадесет, дано поне на двадесет и втория път разбереш дали си все още толкова турист, колкото си си мислил преди малко, докато си палел огън вкъщи!

– Е, какво толкова? – свил рамене Бамзи. – Иначе пожарникарите няма да имат никаква работа! Ще си останат безработни, ако няма туристи.

Бащата обаче изобщо не се трогнал от това и попитал:

– А дали е възможно друг път да си турист само на картинка? Просто да си рисуваш туризъм?

– Ама аз много искам да стана истински турист – обяснил Бамзи. – Ще ме направите ли такъв?

Майката и бащата се събрали на семеен съвет. Мислили, мислили и накрая предложили:

– Ако обещаеш, че сутрин в главата ти няма да се раждат повече глупости, че ще си учиш уроците и няма повече да си играеш с кибрит, ще те направим истински турист.

– Такъв, дето се катери по дърветата в горите? – погледнал ги с надежда Бамзи.

– Естествено! – кимнал бащата.

– Такъв, дето плува в реките? – продължило детето.

– Естествено! – повторил бащата.

Детето загледало съсредоточено татко си.

– Такъв, който влиза в пещерите?

– Е, нали турист ще те правим? Естествено, че такъв, дето влиза в пещерите – усмихнал се таткото.

– Такъв, дето се вози на самолет? – не се предавало детето.

Тогава се намесила майката:

– Ами за такъв, дето се вози на самолет, ще трябва да ни стимулираш с празна страница за дисциплината в бележника, но и возене на самолет е предвидено.

– Леле, мамо! – заподскачал Бамзи. – Аз ще ставам истински турист!

После нещо се позамислил, умълчал се и накрая попитал:

– Аз не мога ли просто да си уча, за да съм си умен, пък туризмът да си е отделно? Какво общо има туризмът с бележника ми?

Бащата обаче веднага се досетил.

– Точно така! Ти ще учиш, за да си умен, и много ще учиш по география, за да знаеш къде се намират различните страни, долини, реки. Много ще учиш и по биология, за да познаваш растенията и животните.

– Ама ние още учим азбуката бе, тате! – зяпнал го изненадан Бамзи. – Каква биология и каква география? Аз още не знам колко е 25+36, ти ми говориш за биология и география! Ние нямаме такива уроци.

Таткото обаче не се предавал толкова лесно и рекъл:

– Щом можеш да сричаш, значи, можеш да вземеш книга и да учиш сам.

– Ами добре тогава – усмихнал се Бамзи. – Но щом ще ме правите истински турист, искам и карта.

Таткото кимнал с разбиране.

– Добре, Бамзи, и карта ще имаш. Ще трябва да се научиш да я разчиташ обаче.

Бамзи се огледал.

– А кой ще ме научи? Това в училище не се преподава! – и аха да ревне.

– Аз ще те науча – гушнала го майка му. – Сутрин ще ти показвам. Времето, в което обикновено си въртиш очичките, може да го запълним с по-полезни занимания – да учим как се чете карта.

– А не може ли в някое друго време – пробвал се Бамзи, – че точно това време ми е много важно?

Майката се усмихнала загадъчно.

– Знам, че ти е важно, затова точно него искам да запълня.

Бамзи изпънал гръб.

– Е, щом ще ставам истински турист, ще трябва и аз да дам малко жертви.

И така се разбрали, че започва новият туристически живот на Бамзи.

 

(следва продължение…)

Posted on

Template

Как в ранна утрин Бамзи тренираше да е статуя

Връзката между ум и тяло

Имало едно време едно дете. Казвало се Бамзи. Било малко на години, но много палаво и смешно.

Сутрин се събуждало и извиквало: „Мамооо!“. И майка му притеснена бързо тичала при него да види какво става. А детето с усмивка ѝ казвало: „Какъв прекрасен ден започва!“. А майката си мислела: „Леле-мале, какъв ли прекрасен ден наистина ще започне?!. След това отивала в кухнята да му приготви топло млекце. Бамзи ставал, оправял си бързо леглото, тичал да си спретне закусчица и сядал доволно на масата да върти очички и да мисли какви белички могат да се свършат. Той обичал да експериментира, да трупа нови опитности по дискусионен начин.

Една сутрин на закуска Бамзи както обикновено си въртял очичките и се чудел нещо. От време на време замръзвал с отворена уста и лъжица във въздуха. По някое време майката се загледала в него – гледала го половин минута, една минута, две минути и накрая попитала:

– Бамзи, да не тренираш за статуя?

– Какво, какво? – сепнал се той и изпуснал лъжицата. Тя пльоснала в чинията и цялата покривка станала в пръски.

Майката започнала да се чуди какво да стори следващия път, като го види да седи така замечтан, зареян нанякъде с отворена уста и с пълна лъжица, замръзнала във въздуха, да гледа в една точка. „Сега да го прекъсна ли, че да си изпусне лъжицата и да омаже всичко – мислела си майката, – или да го оставя така да си гледа?“. И тогава се сетила, че ако той си седял така, щял да закъснее за училище и да тръгне гладен, а така или иначе, като си припомнел за училище, щял да изпусне лъжицата, и затова казала:

– Бамзи!

И в тоя момент лъжицата пак паднала, всичко се разплискало и Бамзи се заозъртал изненадан.

– Виж каква прекрасна закуска си си направил – започнала внимателно майката. – Виж колко хубави неща има на масата. Къде си се загледал?

А Бамзи ѝ отвърнал:

– Това, дето го лелея сега, ти въобще не можеш да ми го предложиш, камо ли пък да е на масата!

И майка му си помислила, че сигурно става дума за някакви големи и сложни работи.

Внезапно, както си седял и гледал замечтано, Бамзи хвърлил лъжицата, скочил от стола и викнал:

– Урааа!

– Бамзи – ядосала се майката, – ще броя до три!

– Какво, какво? – заоглеждал се той.

– Парцала! Веднага! И масата! – посочила майката и излязла.

Бамзи добре знаел какво означава това. Докато майка му преброи до три, той трябвало да е взел парцала, да е изчистил пода, да е сменил покривката и да е седнал отново на масата като малко, добре възпитано дете, защото иначе майка му щяла от добра да се превърне в онзи особен вид майки, които хващат и напердашват малките дечица, които са прекалили. А и този път била много изнервена.

Бамзи заподскачал и заскандирал:

– Ура! Ура! Мъничко ура! Ура! Парцала, хайде! Ура! Ура! Мъничко ура!

Бързо почистил, сменил покривката и когато майка му влязла, всичко било оправено. В този момент Бамзи скочил върху масата, заподскачал и завикал:

– Урааа!

Майката го подсетила:

– Бамзи, сядай да довършиш закуската, че е време за училище.

Бамзи заблестял като месечина ясна.

– Мамо, измислил съм план!

– Какъв план бе, Бамзи?

– Ще ставам турист!

– Олеле, какъв ден ни чака!

– Искам да съм турист!

– И как точно си представяш да станеш турист?

– Не знам, но засега смятам да се разхождам из къщи с раница на гърба и планинарски обувки.

– Ама как така ще ходиш из къщи? Ще се свариш! И какво ще носиш в тая раница?

– Ще тренирам за турист. Всички туристи ходят с раница и големи обувки. И вече задължително ще ям с джобно ножче и пръсти.

– А защо трябва да ядеш с джобно ножче и с пръсти?

– Е, как защо? Нали тренирам за турист!

Майката не искала повече да се разправя с Бамзи, че и без това било време за училище.

След като се прибрал от училище, той се затворил в стаята си и нещо се умълчал. Майката надникнала да разбере какво става и що да види: в един леген горял огън, Бамзи подскачал наоколо с раница, анорак и кубинки и викал:

– Уууууу!

При тази гледка майката за малко да припадне. С един скок влетяла в стаята, поляла огъня с вода, загасила го и отвъртяла едно такова шамарче по дупето на Бамзи, че той седнал с пирует на матрака. Бамзи зяпал в такова недоумение подивялата си майка, че едва успял да пророни:

– Ама нали съм турист…

Майката поела дълбоко въздух и заявила:

– Огънят е стихия. Поглъща всичко по пътя си. Трябва да я познаваш. Трябва да познаваш огъня! Ще си поговорим с теб, като се върне татко ти.

Когато бащата се върнал от работа, майката дума не проронила, само гледала със святкащи очи и посочила с пръст към стаята на детето. Бащата влязъл и без да подозира, повторил упражнението на майката – едно шамарче по дупето, детето седнало на матрака и докато се държало за дупето и гледало бащата, промърморило:

– Ама нали съм турист!

Таткото обаче бил в същото настроение като майката и занареждал:

– Мога да извикам и пожарния отряд да повтори упражнението и тъй като са поне двадесет, дано поне на двадесет и втория път разбереш дали си все още толкова турист, колкото си си мислил преди малко, докато си палел огън вкъщи!

– Е, какво толкова? – свил рамене Бамзи. – Иначе пожарникарите няма да имат никаква работа! Ще си останат безработни, ако няма туристи.

Бащата обаче изобщо не се трогнал от това и попитал:

– А дали е възможно друг път да си турист само на картинка? Просто да си рисуваш туризъм?

– Ама аз много искам да стана истински турист – обяснил Бамзи. – Ще ме направите ли такъв?

Майката и бащата се събрали на семеен съвет. Мислили, мислили и накрая предложили:

– Ако обещаеш, че сутрин в главата ти няма да се раждат повече глупости, че ще си учиш уроците и няма повече да си играеш с кибрит, ще те направим истински турист.

– Такъв, дето се катери по дърветата в горите? – погледнал ги с надежда Бамзи.

– Естествено! – кимнал бащата.

– Такъв, дето плува в реките? – продължило детето.

– Естествено! – повторил бащата.

Детето загледало съсредоточено татко си.

– Такъв, който влиза в пещерите?

– Е, нали турист ще те правим? Естествено, че такъв, дето влиза в пещерите – усмихнал се таткото.

– Такъв, дето се вози на самолет? – не се предавало детето.

Тогава се намесила майката:

– Ами за такъв, дето се вози на самолет, ще трябва да ни стимулираш с празна страница за дисциплината в бележника, но и возене на самолет е предвидено.

– Леле, мамо! – заподскачал Бамзи. – Аз ще ставам истински турист!

После нещо се позамислил, умълчал се и накрая попитал:

– Аз не мога ли просто да си уча, за да съм си умен, пък туризмът да си е отделно? Какво общо има туризмът с бележника ми?

Бащата обаче веднага се досетил.

– Точно така! Ти ще учиш, за да си умен, и много ще учиш по география, за да знаеш къде се намират различните страни, долини, реки. Много ще учиш и по биология, за да познаваш растенията и животните.

– Ама ние още учим азбуката бе, тате! – зяпнал го изненадан Бамзи. – Каква биология и каква география? Аз още не знам колко е 25+36, ти ми говориш за биология и география! Ние нямаме такива уроци.

Таткото обаче не се предавал толкова лесно и рекъл:

– Щом можеш да сричаш, значи, можеш да вземеш книга и да учиш сам.

– Ами добре тогава – усмихнал се Бамзи. – Но щом ще ме правите истински турист, искам и карта.

Таткото кимнал с разбиране.

– Добре, Бамзи, и карта ще имаш. Ще трябва да се научиш да я разчиташ обаче.

Бамзи се огледал.

– А кой ще ме научи? Това в училище не се преподава! – и аха да ревне.

– Аз ще те науча – гушнала го майка му. – Сутрин ще ти показвам. Времето, в което обикновено си въртиш очичките, може да го запълним с по-полезни занимания – да учим как се чете карта.

– А не може ли в някое друго време – пробвал се Бамзи, – че точно това време ми е много важно?

Майката се усмихнала загадъчно.

– Знам, че ти е важно, затова точно него искам да запълня.

Бамзи изпънал гръб.

– Е, щом ще ставам истински турист, ще трябва и аз да дам малко жертви.

И така се разбрали, че започва новият туристически живот на Бамзи.

 

(следва продължение…)

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.