Posted on

W02

Как Бамзи покани приятелите и приятелките си на гости

Инстинкти, желания, страсти, емоции разни – как замъгляват съзнанието

Бамзи уж бил едно мъничко дете, а често се движел като ураган и след него дълго време имало разрушения.

Майка му и татко му много го обичали, постоянно се стараели да му намират възможности да изразходва енергията си по добър за него и другите начин.

Една сутрин Бамзи се събудил, огледал се доволно, изпънал краченца, размърдал пръстчетата на ръчичките, протегнал се хубавичко, прозял се и казал:

– Ммммм! Много хубав ден се очертава днес. – Отишъл доволен в кухнята при майка си и рекъл: – Днес смятам да бъда нервен.

– А не може ли да се върнеш обратно в леглото – предложила майката, – да си легнеш, да се направиш, че спиш, след това да си отвориш очите, да измислиш нещо друго и тогава пак да дойдеш при мене? Защото тази сутрин аз така или иначе съм си нервна и няма да е добре да се срещнем двамата в нервите си.

Бамзи я погледнал, преценил хубаво ситуацията и заявил ведро:

– Отивам до банята.

Докато си миел зъбите, си размишлявал: „Мама явно наистина е ядосана, я да не я ядосвам повече, ами да си измисля нещо, дето и аз ще съм добре, и тя ще е добре“.

Излязъл от банята и с най-ангелската си усмивка се появил в кухнята.

– Маменце, дали пък не е добре да поканим днес на гости мои приятели, така че ти да можеш да си почиваш, пък аз да има с кого да си играя?

Майката била много благодарна за тази идея.

– Ама, разбира се!

А Бамзи взел да върти палаво очичките си.

– Маменце, да поканим тогава на гости приятелите ми от бебешкото училище!

– От бебешкото училище ли? – погледнала го майката . – Добре, мога да се обадя на майките им и да ги питам дали са съгласни.

– О-ооо, ще трябва гостуването да е в твоята стая – притеснил се изведнъж Бамзи.

Майка му обаче била на друго мнение.

– Как пък не, нали аз ще си почивам? Не може да е в моята стая.

– Категорически не става да е и в моята, защото тя в момента прилича на трасе за мотокрос – обяснил Бамзи.

– На какво прилича?

– Не, не! Прилича на хълмиста, пресечена местност, в която са се водили продължителни военни действия.

– Толкова ли е зле, Бамзи? Не съм влизала в стаята ти от снощи. Кога успя? Нали те сложих да спиш и загасих лампата, а стана едва преди малко?

– Ами в съня си от дума на дума… и не знам как е станало така, но в стаята е много непроходимо в момента.

– Ауу! Ами значи сега ще имаш малко работа и ще подредиш стаята, защото иначе не знам къде точно ще играете с децата.

– Ааа, не! Никакви деца! Не ща деца! Ще им чистя аз! Да не съм луд!

– Както искаш, Бамзи. Хайде, време е за закуска, че трябва да тръгваме.

Бамзи се замислил. Мислил, мислил, мислил и казал:

– А дали не може ти да ми помогнеш да изчистим стаята? Ти ще изчистиш малко повече, а аз – малко по-малко.

– А да имаш някоя друга идея как да си почивам? – попитала майката.

– Е, добре де – аз повече, ти по-малко – примирил се Бамзи.

– Тогава може, ще ти помогна – съгласила се майката.

Обадила се на другите майки и се разбрали вечерта да има детско празненство, тя да си почива и да си чете книжка, а децата да се забавляват.

Вечерта надошли много, много деца от бебешката група – момчета, момичета, слаби, дебели, високи, ниски... Къщата изведнъж отесняла. Майката обаче въобще нямала намерение да се занимава с тях. Взела си една книжка, седнала си спокойно и се правела, че нищо не чува. А то били викове, тропот, прелитащи предмети, по пердетата, по лампите, по таваните, в шкафовете с чинии – навсякъде нещо се случвало.

Майката, нали била решила, че ще си почива, си казала, че ще си почива, и си почивала. В един момент обаче покрай вратата ѝ преминали дечица с кисело-виновни физиономийки. Майката се зачудила какво вършат тези деца и допуснала, че сигурно е някоя голяма беля – счупили са поне две саксии и са разлели нещо, което боядисва и не се пере. Но понеже не била чула никакъв шум, нито пък охкане или опит на някого нещо да оправя, продължила да си чете. Киселите физиономии обаче станали повече и майката решила да се намеси.

– Сладолееед! Сервирам сладолед! Подредете се по височина – първо най-високият, последен – най-ниският!

Всички деца се подредили за секунди. Изобщо не им трябвала втора покана. Майката извадила от камерата една голяма кутия – пълнела купичка със сладолед, забождала лъжичка и подавала. Така едно по едно всички деца получили съответната голяяяма порция сладолед. Седнали да лапат много доволни, а майката попитала:

– Ей, деца, забавлявате ли се?

– Да, да! – отвърнали в хор те.

– Добре ли си прекарвате?

– Да, да!

– А има ли нещо, което да не е наред?

– Не, не!

Майката хвърлила поглед към Бамзи. Той ядял сладоледа и гледал влюбено приятелката си. Тя също ядяла и гледала влюбено в него. Само че как се хранели!? Бутнат лъжицата в устата, после в окото, после в ухото… целите се били увъртели.

– Ей, малките! – обърнала се към тях майката. – На колко години сте, че не можете да си уцелите устата? Да не сте на една? Май сте изключили мозъците си и мислите ви са отлетели!

Бамзи се стреснал, погледнал майка си, изчервил се и се обърнал с гръб. Обаче явно нещо не било наред.

– Защо са тия кисели физиономии? – попитала майката най-малкото гостенче.

– Ами защото Бамзи ни покани на гости – започнала то, – а не си играе с нас, дори не ни говори. Само зяпа онова момиченце и нищо друго не прави. И тя него зяпа. А ние си седим отстрани и умираме от скука.

– Че защо скучаете? – зачудила се майката. – Я гледайте колко играчки има! Забавлявайте се! Да не сте дошли тука да скучаете?

– Но нали сме дошли на гости на Бамзи? – рекло малкото. – Той приятел ли ни е вече, или е един изкукуригал маймун, дето не може устата си да уцели с лъжицата?

Майката преценила набързо ситуацията и казала:

– И аз не знам, хайде най-добре да го попитаме!

– Бамзи, как си, миличък? – обърнала се тя към него.

А Бамзи, милият, бил толкова отвеян, че сам не знаел къде се намира, седял си и блеел, блеел, блеел… и нищо не отвръщал.

– Хей, Бамзи, как си, миличък? – попитала отново майката.

А Бамзи:

– Много си красива, мила! Много ти е красива косата!

– Алооо! – не повярвала на ушите си майката. – Алооо, момченцето със сладоледа!

Бамзи обаче, така се бил замечтал, че ни приемал, ни предавал, и продължавал да говори отнесено:

– Какви красиви пръсти имаш!

Приятелката му го гледала влюбено и отвръщала:

– Да, много са красиви пръстите ми! И косата ми е красива! – но не се сещала да каже, че и той е красив, ами само седяла и се фръцкала.

Майката разбрала защо децата са кисели – Бамзи съвсем не бил на този свят.

– Леле, какво става тука? – притеснила се тя. – Уж деца, а се побъркаха толкова отрано.

Зачудила се какво да прави. Подканила децата да си играят на воля с играчките и обстановката малко се разведрила.

Детското парти взело да свършва и децата едно по едно се разотивали. Когато обаче приятелката на Бамзи си затръгвала, той надул гайдата. Ревнал с пълно гърло.

– Уаааа! Не, не, не си отивай! Моля те, спри!

– Ей, Бамзи, какво ти стана? – попитала майката. – Ти съвсем се сбърка! Приятелката ти просто си отива вкъщи. Можеш да ѝ се обаждаш по телефона, а може да ѝ отидем ние на гости.

Ала Бамзи се тръшнал на пода, взел да удря с юмруци, да рита с крака и да лее сълзи като река. Майката си рекла: „Леле, това дете ни хвана съвсем неподготвени! Като си правеше разни магарийки, поне беше лесно. А сега май и с шамарената фабрика няма да се оправи“.

Приятелката на Бамзи си тръгнала жална, жална, а майка му го грабнала под мишница.

– Бамзи, за охлаждане на мозъка, миличък – душ с ледена вода.

И докато Бамзи се усети, майка му го метнала във ваната и пуснала студената вода да тече. Леле, като се развикал той, като се разпищял, като се разподскачал.

– Какво правиш? Да ме умориш ли искаш с тази ледена вода? Знаеш ли какво ми е? Треперя, настивам, умирам! Помощ!

– Бамзи, ти ли си? – попитала майката.

– Че аз съм, кой да е? – отговорил той.

Майката го погледнала изпитателно.

– Нещо се беше замаял, миличък, и ми си се струва, че си беше изгубил разсъдъка.

– Къде да съм си изгубил разсъдъка, мамо? – викнал Бамзи. – Е, наистина човек може да изгуби разсъдъка си, ако го полеят с ледена вода! Тогава нищо от разсъдъка му не остава в главата – само едни кристали! Защото мозъкът му става на ледена висулка! – И изскочил от ваната, увивайки се с една хавлия. Но зъбите му продължавали да тракат. И както си тракал със зъби, се обърнал към майка си: – Мамо, добре ли си?! Май не си добре с мозъка, маминко! Защо ме поля с ледена вода? Май трябва да отидеш на лекар! Коя майка полива детето си с ледена вода? Ще кажа на тати!

А майката се усмихнала с облекчение.

– Бамзи, ти ме позна!

– Че защо да не те позная? – учудил се той.

– Ами допреди малко говореше: „Колко са красиви пръстите ти!“.

– Какви глупости ми приказваш? – зяпнал я изненадано Бамзи. – Нещо си се уморила.

Майката продължила:

– И с лъжицата сладолед си бъркаше в окото, маменце, опитваше се да го нахраниш.

– Какво ти става? Маме, я пийни някакво чайче, че да се успокоиш! Той и тати скоро ще си дойде. Изобщо не разбирам какво ти става. Първо пъхаш детето под ледената вода, а после ми говориш за някакви пръсти.

Майката се засмяла.

– Добре, добре, значи, вече всичко е наред.

А Бамзи казал:

– Да знаеш само каква беля съм измислил за днес, едва се удържам. Само да изсъхна!

– Чудесно! – плеснала с ръце майката. – Явно, Бамзи, напълно си се оправил, мама. Няма да се притеснявам за тебе. Но ми се струва доста крайно, миличък, с ледена вода да оправяме мозъчето ти.

Бамзи я гледал и не разбрал за какво му говори, но бил сигурен, че е важно, защото майка му била много сериозна.

– Мамо, а дали може следващия път да измислиш друг метод? Тоя със студената вода отнема много време за сушене, което мога да използвам иначе творчески.

Майката изведнъж се замислила.

– Така ли? Дали пък да не го практикуваме по-често. Може пък да намалим щетите вкъщи.

Бамзи се засмял, хвърлил хавлийката и изчезнал в детската стая.

Майката почистила след детското празненстно. А когато се прибрал таткото, тя му разказала какво се било случило. Тъй като вратите били отворени, Бамзи чул разговора им и се замислил. По време на вечеря ни в клин, ни в ръкав той казал:

– Тати, имам нужда от помощта ти. Моля те! Мъжки е въпросът…

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.