W01

Имало едно време едно малко момченце, което се казвало Бамзи. То било доста палавичко. Не спирало да се върти и да задава въпроси. Правело между другото и много бели.

Сутрин, щом се събудело, започвало игриво да върти очички наляво-надясно и в мозъчето му прескачали хиляди идеи какво да направи през деня. Започвало да припка насам-натам, тичало из апартамента, все едно за вечеря било пило атомно гориво.

Майка му постоянно се чудела как да укроти това дете. Искало ѝ се да е добричко и миличко, такова едно… идеално дете – да седи на столчето, където го сложат, да чака да му кажат какво да направи, да не му се карат, защото нищо не му се случва, да му дадат книга и то да я чете през целия ден. С една дума – да е едно такова кротичко, послушно домошарче. Някъде от дълбините на сърцето обаче нещо ѝ нашепвало, че тази идея не е чак толкова хубава и че всъщност би било по-добре Бамзи да стане разумен и отговорен за изборите си.

Бамзи, миличкият, нямал колебанията и терзанията на майка си. Имал си своите ежедневни планове. Така си живеели. И защото майката прекалено много го обичала и не слагала граница, Бамзи дори ставал лигавичък от време на време.

Един ден Бамзи се събудил, огледал се и казал:

– О, какъв прекрасен ден! Чудесно начало за някоя хубава беля!

Измъкнал се от леглото и по пижамка, бос и на пръсти бързо-бързо претърчал из цялата къща да провери какво става. И – хоп! – нахълтал ентусиазирано в кухнята и кого да види – майка си, която също била станала рано-рано.

– О, маминко, какво правиш тука? – възкликнал Бамзи. – Виж кой се е събудил!

А на майката, като видяла кой се е събудил, не ѝ станало толкова пролетно-радостно, колкото на Бамзи, защото веднага заподозряла, че скоро ще ѝ се наложи да тича в различни посоки и да оправя щети.

Бамзи завъртял очички игриво.

– Мамо, какво правиш? Я да видим какво става тук и тук, и тук! – и взел да подскача по столовете, по масата, около масата, още малко и на полилея щял да се качи.

А майката приготвяла торта.

– Е, няма начин и аз да не направя торта! – плеснал радостно с ръце Бамзи.

Майката го погледнала изненадано.

– Има начин да я направиш, ама после на това „торта“ няма да му казват хората, тъй че, ако искаш, може да седиш, да гледаш и да се учиш.

– Какво толкова да се уча? – учудил се Бамзи. – Аз си знам – бъркам, бъркам и най-накрая – изпеч! – и тортата е готова.

– Не е точно като да бъркаш, бъркаш и изпеч! – поклатила глава майката. – Ако искаш, ела погледай, да разбереш и да се научиш как се прави торта.

Бамзи заподскачал от радост.

– Мамо, аз ще ти помагам да направиш тортата!

Майката обаче била на друго мнение.

– А, моля, моля! Ако обичаш – недей!

– Ама аз ги разбирам тия работи, мамо! Аз съм добър готвач! Ти нищо не знаеш! Аз мога такава торта да направя...

Майката го погледнала замислено и после казала:

– А искаш ли да си донесеш детската масичка и да направиш една мааалка тортичка, докато аз правя голямата торта?

Бамзи подскочил на стола, после – хоп! – на масата, преджапал през тестото и с побелели от брашно крачета претичал по килима. След малко се появил доволен с масичката. Майка му даже не успяла и да изпищи – просто седяла, гледала и се опитвала да си поеме дъх.

– Бамзи, кой ще чисти бе, мама? Я погледни краченцата си, милинко! Ами ръчичките? А дори още не си започнал да правиш тортата. Не ми се мисли какво ще стане след малко?

Бамзи махнал с ръка.

– Не се притеснявай, мамо, всичко е под контрол! Сега ще си сложа престилчица и започвам да меся.

Майката си помислила: „Детенце е, ще го науча, нали трябва да знае как се прави торта“.

И започнали.

Майката слагала една лъжица брашно, Бамзи – един черпак.

– Бамзи, има рецепта, трябва точно да се мери – обърнала му внимание майката. – Ако правиш белички, мами, торта няма да се получи, а ще излезе една подметка, гьон, дъска...

Бамзи я прекъснал наперено:

– Е, една лъжичка! Тая торта за единия ми зъб няма да стигне. Я по-добре едно черпаченце, маме!

– Ти правиш детска тортичка на детската масичка – напомнила майка му. – Аз правя голямата торта. Щом аз слагам една супена лъжица, значи, ти трябва да сложиш една чаена лъжичка.

– А, чаени лъжички! – не отстъпвал Бамзи. – Какви са тия мерки за готвене? Не, нещо по-едричко тук трябва.

Майката взела ножче да нареже портокали, защото ѝ била нужна кората.

А Бамзи си рекъл: „Е, хайде сега – ножче! Я, Бамзи, си вземи брадвичката, та да ги накълцаш тия портокали, хем по-бързо ще стане!“. И докато майката се усети – прааас! – и портокалът, и детската масичка станали надве.

Майката въздъхнала:

– Бамзи, имам чувството, че прекаляваш и ще трябва да те наказвам.

А той погледнал остатъците от масичката, после погледнал майка си и накрая заявил:

– Ама защо? Виж ме! Аз съм толкова старателен готвач! Само дето масата не е достатъчно здрава за рязане на портокали. Трябва да ги правят по-здрави тия маси.

Майката усетила, че започва да става неспокойна.

– Виж сега, според мен прекали. Иди да се изкъпеш, почисти си стъпките и тогава, ако си готов отново да правиш торта, заповядай!

Бамзи се нацупил и тропнал с крак.

– Няма!

Тогава майката го погледнала с онзи строг поглед, който означавал само едно: „Веднага или ще започна да броя до три! А преброя ли до три, най-вероятно ще завършим с малко зачервено задниче!“.

Раменцата на Бамзи увиснали, нацупил устнички и тръгнал бавно към банята. Изкъпал се така, че и по тавана имало вода, и през цялото време не спирал да си пее: „Аз съм кит, аз съм кит, аз съм славен, славен кит!“. След като банята вече не приличала на нищо и в нея можело да се влиза само с водолазен костюм, Бамзи чистичък излязъл навън.

Обаче там вече го чакала една голяма прахосмукачка, а той хич не щял да я ползва, защото го мързяло. И тогава решил, че ще я язди. Тя щяла да стане див кон, а той щял да размахва юздите и така щели да почистят. Но не се оказало лесно да яздиш див кон из апартамента – какво ли не изпопадало по пода, а тук-там някое дори изпукало приглушено. И тогава за втори път на Бамзи му се наложило да срещне погледа на мама, който бил станал още по-строг.

Той набързо изчистил, седнал на диванчето и погледнал виновно изотдолу. Но не го сдържало дълго време. След няколко минути започнал шава, да се върти на място и накрая казал:

– Мамо, да взема да я закова масата с чук и пирони. Ще си направя една малка работилница и...

Майката обаче го прекъснала:

– Чудесна идея, само дето имам опасения, че като почнеш с чука и с пироните, няма да останат здрави вещи у дома, тъй че само на двора може. Взимаш си масичката, излизаш с чука и пироните навън, а аз ще правя тортата тук. И внимавай какво вършиш! Пази си пръстите!

Бамзи казал: „Добре“. Взел масата, взел чук, пирони и се приготвил да излиза.

– Знаеш ли как се забиват пирони? – изтичала майката след него.

– Е, как да не знам? Всичко знам – отвърнал Бамзи.

– Дай да ти покажа, та да не стане грешка – предложила за всеки случай майката.

– А, ще стане грешка! Споко! – уверил я Бамзи.

Майката свила рамене и се върнала да доправи тортата. Тъкмо влязла в кухнята, и от двора се чуло: „Аааааа!“.

Майката хукнала навън, изтърчала бързо по стълбите, дъх не можела да си поеме. Заварила Бамзи да лежи по гръб на земята, да рита с крачета, да размахва ръчички и да вие като вълк към луната.

– Какво стана бе, майче? – спуснала се към него майката.

– Ами какво да е станало, какво да е станало! Виж! – и ѝ показал палчето на едната си ръка – станало било дебело като кебапче.

– Е, как успя да направиш пръста си такъв? – притеснила се майката.

Бамзи чистосърдечно си признал:

– Ми не уцелих пирона.

– Бамзи, дай да ти покажа как се държи пирон и как се зачуква – предложила отново майката.

– Ааа, всичко знам, всичко знам, просто се разсеях – отказал самоуверено Бамзи.

– Щом като толкова много знаеш, ела тук и ми покажи какво можеш! – казала майката.

Бамзи взел един пирон, взел чука и като замахнал, и като се фраснал по безименния пръст, и пак се затъркалял по земята и завил като вълк: „Ауууу!“.

Майка му се чудела да се смее ли, да плаче ли…

– Виждам, че имаш умения, но уменията ти не са за забиване на пирони, а за уцелване на пръсти. Ако се опиташ още осем пъти да забиеш пирон, здрав пръст на ръцете няма да ти остане, после можеш да започнеш и с тия на краката, ама това надали ще оправи масата.

Бамзи седнал и размислил.

– Е, добре, покажи ми!

Майката взела пирона и спокойно, ведро и бавно започнала да обяснява. Показала му първо, че трябва да го сложи вертикално, след това съвсем лекичко с чука да го почука няколко пъти, за да се закрепи и да не се движи наляво и надясно, след това малко по-силничко да го зачука до средата и последните два удара да са най-силни. И добавила:

– Имай предвид, Бамзи, че аз не съм дърводелец – аз съм майка и така моят дядо ме е научил да зачуквам пирони. Вероятно, ако отидеш при някой дърводелец, той ще знае още по-стабилен и сигурен начин да забиеш пирона правилно.

– Добре, ще тренирам – кимнал Бамзи.

Тъкмо майката се върнала в кухнята, и отвън се чул писък. Изтичала навън бяла-пребледняла и какво да види: Бамзи подскачал около масата, под дърветата, по земята, търкалял се, а тя си рекла: „Край, цялата ръка си е смазал този път!“.

Бамзи обаче я погледнал щастливо и викнал:

– Мамо, мамо, забих пирона!

Майката си отдъхнала и попитала:

– А защо пищиш тогава?

– По навик, нали досега всеки път пищях. Но този път уцелих пирона.

Тя въздъхнала.

– Може ли друг път да не пищиш, защото в момента правя торта и трябва да си гледам блатовете да не изгорят.

Бамзи кимнал щастлив. Но след малко, след съвсем-съвсем малко, пак се чул писък. Майката решила, че Бамзи отново е забил пирон. Този път обаче писъкът не спирал. Тя за пореден път изтърчала навън.

– Добре де, нали се разбрахме да не пищиш, когато забиеш пирон?

Бамзи вдигнал жално ръката си.

– Не, мамо, този път два пръста наведнъж ударих.

– Е, как успя? – прехапала устни майката.

– Ами с последния удар, този, дето трябва да е най-силният, се засилих повече и…

– Бамзи, не е ли по-добре да оставим тая работа с масичката на татко ти, като си дойде, а пък ти сега да ми почетеш от някоя книжка? – предложила майката.

– Е, че с коя ръка да я хвана тая книжка? – протегнал Бамзи ръцете си. – Я ме погледни на какво приличам!

Майката го гушнала.

– Добре, ела тогава да сложим лекарство на пръстите и да ги бинтоваме, за да спаднат малко отоците.

Прибрали се вкъщи, бинтовали пръстите на Бамзи и закрепили върху ръката му найлонова торба, пълна с лед, за да облекчат болката. Седнал Бамзи на диванчето и застенал една стенялческа песен: „Ауу, ай-ай-ай! Ауу, ай-ай-ай!“.

Майката продължила с правенето на тортата. А тази торта ставала все по-вкусна и по-вкусна и Бамзи се зачудил как да си вземе някое парченце. Майката обаче го усетила.

– À пипна парченце, à и другите пръсти ще превържем!

Бамзи се усмихнал хитро.

– А ако открадна с уста?

– Ще ти залепя лепенка – казала майката. – Никакво крадене, преди тортата да е готова, защото днес тати има рожден ден.

– Добре, мамо – съгласил се Бамзи, – няма да пипам тортата, ама дай поне нещо да правя.

– Чети рецептата! – казала майката.

Бамзи взел рецептата и се зачел. Прочитал какво трябва да се свърши, а майката го изпълнявала.

Тортата станала много хубава, направо прекрасна! Майката сложила отгоре една червена черешка. Уханна и свежа! Бамзи пък си представил как я маха оттам. „Марш оттам! Марш оттам!“, се носело из главата му.

Майката добавила с шприц розички, цветя, форми, алпинеуми, отгоре подредила такива красоти и фигурки, че тортата станала за чудо и приказ, достойна за всяко световно състезание по тортоправене. Обаче Бамзи седял и гледал втренчено черешката.

– Тази черешка ме напряга, значи, тортата не е хубава!

– Бамзи, тортата е много красива, не виждаш ли? – не разбирала майката.

– Нищо не виждам! Щом черешката не ми харесва, означава, че цялата торта е грозна.

Майката рекла:

– Бамзи, ако искаш да видиш грозното, миличък, все грозно ще виждаш, важно е обаче да гледаш хубавите неща. Я ми кажи какво ти харесва в тортата!

Бамзи гледал, гледал, гледал...

– Харесва ми пеперудката – започнал той, – харесва ми зайчето... и тая череша толкова не ми харесва, че нищо не ми харесва!

– Хайде да опитаме отново! – предложила майката.

Бамзи съсредоточено се взрял в тортата. Гледал, гледал, гледал…

– Много грозна торта!

Майката отново обяснила:

– Бамзи, важни са очите, с които гледаш тортата, миличък! Аз гледам тортата и на мен всичко много ми харесва. Сигурно, ако много, много се загледам, единият мустак на зайчето няма да ми хареса, но това няма да направи тортата по-грозна. Тортата си е много красива.

Бамзи обаче не бил съгласен.

– Не може да е красива торта, върху която има такава грозна череша.

– Няма значение черешата, важна е тортата – настояла майката.

Бамзи обаче се мръщел, и мръщел, и мръщел…

– Е, какво да я правя тая череша, като все в нея гледам?

– Гледай другите неща! – рекла майката.

– Ами не мога – изважда ми очите, много ме дразни!

Майката приседнала.

– Ако някой път в нещо красиво забележиш нещо, което те дразни, първо се попитай какво те дразни. Току-виж си открил, че то много прилича на теб или че е точно обратното на теб. Крайности.

– Дразни ме това, че не е на мястото си – казал Бамзи и се замислил. – То и аз обикновено не съм си на мястото...

Майката се усмихнала.

– Много е хубаво, когато видиш нещо да те дразни, да му изпееш една песничка.

– Каква песничка да ѝ пея на тая череша бе, мамо? – подскочил Бамзи.

– Лесно е, оглеждаш тортата, зърваш една череша, която те дразни, и си казваш:

Тра-ла-ла-ла-ли, обичаме тортички,

тра-ла-ла-ла-ли, със и без черешки!

Тра-ла-ла-ла-ли, харесвам красиви тортички!

Тра-ла-ла-ла-ли, а може черешката

да не се падне в моето парче.

Тра-ла-ла-ла-ли, ако падне се дори,

тра-ла-ла-ла-ли, ще я хапнем със зъби!

– Това не беше най-добрата песничка, която съм ти пяла, но съм сигурна, че можеш да опиташ и ти – добавила накрая майката.

Бамзи присвил очи и започнал да римува:

– Харесва ми тортичкатаааа,

особено без черешкатааа,

но ако трябва да е с черешкатааа,

пак ще изям тортичкатааа,

а дори ще изям и черешкатааа,

ако трябваааааа!

Майката слушала внимателно.

– Хубава е песничката, но опитай малко по-жизнерадостно да я изпееш, че така беше доста заканителна, все едно с брадвата ще подхванеш и тортата, и черешката.

– Е, не с брадвата, ама си мислех с една прашка да я отперя тая черешка, да не ми се пречка – отвърнал Бамзи.

– Може ли без прашки? Довечера все пак трябва да я подарим на татко ти тази торта и след това, като я нарежем…

Лицето на Бамзи изведнъж светнало.

– А може ли лекичко с една пинсетка да я хвана тая черешка и да я изхвърля в кофата?

Майката се поколебала.

– Знаеш ли, вероятно може, но черешката си има място на тортата. Нали виждаш, че е сложена на върха на куличката, а ако я махнем, тортата няма да е толкова завършена.

Бамзи обаче не отстъпвал.

– И какво сега, до довечера да пея песни за черешите и тортите ли?

Майката свила рамене.

– Не звучи лошо. Ще направиш концерт от тортени песни.

Бамзи изобщо не се помайвал, а направо започнал:

– Ааа, тортатааа без черешкатааа

е правилнатааа тортааа.

Бих я плеснал тая черешкааа,

обаче майкатаа не давааа.

Така че пея песничкааа за черешкатааа...

Ох, леле-мале, как ми се ще да я плеснааа!

Майката изведнъж се сетила нещо.

– Искаш ли да бръкна в този буркан, да извадя една черешка и да ти дам да я опиташ? – попитала тя.

Бамзи поклатил глава.

– А не! Онази на тортата ми е достатъчна.

Майката взела една лъжица.

– Добре, тогава аз ще изям черешите – и започнала сладичко да си хапва черешки от компота.

А те били блажено вкусни! Като ги сложиш на езика си и ги допреш до небцето си, направо се топели. И майката си занареждала тихо:

– Ооо, че вкусно, о, че вкусно, о, че вкусно, о, че вкусно! – И на следващата черешка с видима наслада пак: – Ооо, че вкусно, о, че вкусно, о, че вкусно!

Бамзи се поразмърдал отстрани, започнал да върти очички. Нещо не било наред. Чувал майка си какво си говори, виждал я колко е доволна, но пък той нали бил казал, че няма да яде череши. И седял, и се правел, че не иска. А всъщност толкова много искал, та две не виждал.

– Мамо!

Майката отговорила доволна:

– Дааа?!

– Трябва ми телефонът, ама е в стаята и е под кревата, и е под възглавницата. Тичай да ми го донесеш!

– А, има още три черешки, не мога. Първо ще си ги хапна и после – отвърнала тя.

Бамзи, като разбрал, че са останали само три черешки, казал:

– Мамо, мамо, спешен разговор е! Много е важен, даже са два.

Тя рекла:

– Нищо де, още две черешки ми остават, ей сега.

Бамзи се притеснил.

– Мамо, мамо, май на вратата се звъни, ама не чуваш, защото звънецът е развален. Тичай, тичай!

– Нищо де, остава ми една черешка, първо ще си я изям и после ще видя кой звъни.

– Не я яж, не я яж! – не издържал Бамзи. – Искам я!

– Какво, какво? – обърнала се учудено майката, която вече била забола черешката на виличката и я поднасяла към устата си.

– Дай я на мен! – примолил се Бамзи.

– Ама нали не искаш череши? – изненадала се майката. – Тази си е за мен!

– Дай ми я де! Искам! Само се преструвах – признал си той.

– Е, не! Мога да ти дам малко да си гризнеш от черешата, но другото си е за мен.

– Ама каква майка си, дето не иска да дава череши на детето си! – възкликнал Бамзи.

– Искам – отвърнала майката, – но няма да ми я хабиш, да я лапнеш и да я изплюеш! Давам ти малко, а аз ще изям другото с наслада.

– А ако това малкото ми хареса, дали може и аз една наслада да си направя? – попитал Бамзи.

– Зависи от физиономията ти – ако ти е кисела, не давам. Ако си естествено усмихнат след това и доволен, давам – рекла майката.

Бамзи отхапал малко, а тия черешки може и да не били красиви, ама били толкова вкусни! Той веднага завъртял очички и казал:

– Ако може тортата, като се разреже, онази черешка отгоре, грозната, да е в моето парченце!

Майката се зачудила.

– Не съм сигурна, че ще може след всички речи, които чух за тия черешки, и след песните, които се изпяха за тях. Но пък може би напълно случайно, току-виж черешката се озовала в твоето парченце.

Тогава Бамзи се съгласил, отворил устичка, доял останалата част от черешата, която майката му дала, и казал:

– Не бях прав за черешките. Аз само така ги гледах и се чудех какво да не ми хареса, и затова така… Но сега, като се загледах, всъщност черешката си има място на тортата и без нея тя не би била толкова хубава. Просто другите неща бяха толкова красиви, че нейната красота сякаш се загуби. Но пък вкусът ѝ е вълшебен и на когото му се падне парчето с черешката, ще е голям късметлия.

Майката се засмяла, а Бамзи попитал:

– А дали случайно друг път, ако нещо не ми харесва и му попея наум весели песнички, ще започне да ми се струва по-симпатично?

– Много е възможно – кимнала майката.

– А дали понякога, като ми се струва, че нещо не е хубаво, то всъщност си има място и смисъл да е точно там, където е?

Майката го погледнала.

– Какви са тия мисли бе, Бамзюк? Ти да не стана философ?

– Ами не – свил рамене Бамзи, – замислил съм се, че например, като имам много бели топчета и сред тях има едно черно, това черното не ми харесва. И все ми пречи и искам да го махна. Но всъщност, когато е там, много се радвам колко са бели другите топчета. Дааа, черното ми помага да виждам колко са бели останалите и още повече да си ги обичам и да си ги харесвам.

Майката плеснала с ръце.

– Леле, една торта тръгнахме да правим, а каква мъдрост се пося в това дете! За черешки говорехме, а изведнъж стигнахме до топчета. – След това го целунала и продължила: – По принцип, Бамзи, си абсолютно прав: понякога има неща, които ти се струва, че са излишни или пречат, но те ти помагат да забележиш другите. Това с топчетата беше много интересно.

Бамзи повторил повече на себе си:

– Ами интересно е, я! Затова си държа черното топче и не го изхвърлям: защото чрез него разбирам какво е да имаш бяло топче. Аз обичам белите топчета.

Майката рекла:

– Много си ми умно, милинкото ми, и си много палаво. Може някой ден игличките в дупето ти, дето не ти дават да седнеш на едно място, да изчезнат и да станеш кротко дете, ама дотогава май бая броене до три ще има.

Целунала го майката по челцето и прибрала тортата в хладилника.

А Бамзи тайно я преместил в камерата, за да стегне по-бързо и да стане още по-хубава.

Когато бащата се прибрал, майката радостна изтичала да извади тортата. За своя изненада, я намерила във фризера и тортата вече била станала сладоледена. И тогава тримата с едни малки детски триончета, с мънички детски длета и чукчета я разрязали и изяли. Пели и танцували цяла вечер и били много щастливи. А докато Бамзи похапвал от ледената торта, едно млечно зъбче паднало и усмивката му станала щърбава.

– Кой ти извади зъбчето? – смеела се майката.

– Тортата зъбокъртачка!

И написали под рецептата: „Торта зъбокъртачка, особено подходяща за малки, палави деца във възраст, в която си сменят млечните зъби“. След това публикували рецептата в кулинарен уебсайт и тортата зъбокъртачка се превърнала в абсолютен хит сред майките, особено онази част, в която децата измисляли песни за черешките.