Z03

Рано-рано в заветната сутрин, когато Бамзи щял най-накрая да стане планинар, и то още по тъмно!, се чул гласът на майка му:

– Планинари! Ставайте!

Бамзи решил, че сънува кошмар, и си казал: „Леле, какви сънища сънувам вече – как по тъмно мама ме буди. Сигурно много съм се уморил. Я да се обърна на другата страна и да се завия по-добре“. Обърнал се, завил се през глава, обаче последвал втори вик:

– Планинари! Ставайте!

На всичкото отгоре се чуло и едно звънко: „Тан-таратам! Тан-таратам-там-там!“.

„Леле, ама че страшен кошмар! – помислил си Бамзи. – Какви неща ми се случват! Оле, това сигурно е, щото снощи тайно пийнах малко газирана напитка. Мама не знае, ама явно наистина много ми вреди.“ И си наврял главата под възглавницата, дръпнал и завивката отгоре и тъкмо се унесъл, когато изведнъж лампите светнали и започнало земетресение.

– Помощ, помощ! – завикал Бамзи. – Мамо! Тате!

Погледнал плахо и видял усмихнатото лице на майка си.

– О, боже, какъв кошмар! Не спира! – въздъхнал Бамзи, затворил очи и аха да се обърне да заспи, чул гласа на майка си:

– Хайде, Бамзи, планината пита за теб.

„Ох!“, казал си Бамзи и отново отворил очи.

– Мамо, ама наистина ли трябва да ставаме толкова рано?

– Да – кимнала тя.

– Ама, мамо, то е нощ!

– Нали искаше да си планинар? Ставай! Ти снощи приготви ли багажа си?

– А, багажът… багажът! Нищо не съм приготвял. Ей сега ще го оправя набързо.

– Бамзи, не знам какво разбираш под набързо, но нашите раници са готови.

– Аз това с раниците много го разбирам. Всяка сутрин раници приготвям за училище. За една секунда ще ви покажа как става работата.

– Добре – казала майката.

Бамзи се измъкнал от леглото по пижама – със свлечени крачоли, облечен наобратно и закопчан през едно копче. Влачел краката из кухнята и мрънкал:

– Ей, планинари, може ли да ме носите из планината, че ми се спи?

– Хич не си го и помисляй! – поклатила глава майката.

Бамзи взел раницата и започнал да пъха вътре лего, едно камионче, няколко топчета… Майка му го гледала, гледала и накрая го питала:

– Бамзи, ти за къде стягаш тая раница? Като те гледам, не е съвсем като за училище, защото, като ходиш на училище, от време на време и учебници взимаш. Така тая раница за планината няма да ти свърши работа.

– И защо да не ми свърши? – наежил се Бамзи.

– Ами това лего къде точно мислиш да го сглобяваш в планината? – попитала майката.

– Е, как къде? Докато си ходим, и ще си го редя – отговорил важно Бамзи.

– Не е ли по-добре да вземеш сандвичи, резервни обувки, анорак?

– Какво е това анорак? Специален вид рак ли?

– Не е специален вид рак, а дреха, с която хората ходят в планината и която ги пази от дъжд.

Бамзи замигал объркано.

– А, значи, има нарисуван рак върху нея, така ли?

– Не, няма нарисуван рак върху нея, а самата тя е специална, като от брезент.

– Ми тогава к’во общо има с раците, та ѝ викат „АноРАК“?

– Няма нищо общо, просто името ѝ е такова.

– Ааа, анорак… – рекъл замислено той. – Добре, ама аз нямам анорак.

– Ами като нямаш анорак, може да вземеш яке или някой наш анорак – предложила майката.

Бамзи тръснал глава.

– Да, бе, стар анорак! Как ли пък не! Ще си взема аз дънковото яке и ще си взема… ще си взема… ще си взема едни сандали.

Майката вече се чудела какво да стори.

– Какво ще ги правиш тия сандалки в планината, може да си изкълчиш глезените? Трябват ти туристически обувки. В планината ще газим в реки, може да е влажна земята, ще вървим по камъни, ще се катерим... Какви сандалки бе, Бамзи?!

Бамзи я погледнал притеснено.

– Ама къде ще се катерим? Аз нямам такива планове.

Майката търпеливо заобяснявала:

– Не си ли забелязал, че планините имат стръмни склонове, и хората, като ходят в планините, обикновено се катерят?

– Олеле! А не може ли само да се спускаме?

– Бамзи, вече се разбрахме, че това със спускането няма да стане. Има качване, после има и спускане.

Бамзи седнал насред стаята и заявил:

– Няма!

– Какво няма?

– Няма да мръдна оттук!

– И защо няма да мръднеш?

– Защото така!

– Какво значи „няма“ и „така“? Не те разбирам. Какво искаш да ми кажеш?

– Така, няма! Няма да мръдна оттук и това е!

Таткото погледнал Бамзи, погледнал майката и казал:

– Виж какво, явно е кисел и сънен, давай да го оставяме и да ходим двамата с теб да си се забавляваме в планината. Очаква ни прекрасен ден!

– Прав си! Както сме си приготвили багажа, давай да се хващаме за ръчичка и да тръгваме!

А Бамзи, като видял, че работата с „няма“ няма да мине, скочил и викнал:

– Добре, идвам!

– А багажът ти готов ли е? – попитала майката.

– Каквото съм си решил, това ще си взема и няма да ми се месите. Аз ги разбирам планините!

– Добре, тръгваме – казал таткото.

И Бамзи поел много доволен по сандалки, с пълна раничка с лего и камиончета.

Стигнали до планината и започнали да се изкачват. Ама пусти камиончета, тежат – той бил взел от металните. Кутията с легото убивала гърба му. А с тия сандалки, дето газел из тръните, краката му целите станали в рани. Имало и коприва. Само се чувало: „Ох! Ах! Олеле!“. И след няколко крачки пак: „Ох! Ах! Олеле!“.

Накрая майката попитала:

– Бамзи, защо ни изпълняваш такива песни? Нали ти казахме да си вземеш хубави обувки! Защо не си взе?

– Ааа, хич не ми обръщайте внимание! – махнал с ръка той. – Аз по-добре от вас ги разбирам планините!

Стигнали до един сипей. Ама стръмен, стръмен, стръмен! Трябвало и с ръце да си помагаш, за да го изкатериш.

– Бамзи, ти ще вървиш между мене и майка ти – казал бащата. – Майка ти ще върви отпред. Тя ще ти подава пръчка, да се хващаш за нея, та да те издърпва, аз отзад ще те пазя, да не се изтърколиш надолу.

– Я не ми казвайте какво да правя! – тропнал с краче Бамзи. – Ще си ходя, където си искам! Аз ги разбирам планините.

Майката и бащата започнали да се катерят, а Бамзи се засилил нагоре, но залитнал и като малка топчица се затъркалял по сипея надолу. И пак се дочуло онова: „Ох! Ах! Олеле! Ох! Ах! Олеле!“.

Бащата с няколко скока го настигнал, хванал го за яката, вдигнал го във въздуха и казал:

– Бамзи, ако продължаваш така да не ни слушаш, ще се караме!

Бамзи, целият в синини и с обелен нос, кимнал.

– Добре де, добре, ама вече ме болят краката, боли ме дупето, боли ме главата, искам да си лягам! Ааааа! – и ревнал.

И ни напред, ни назад.

Майката и бащата се чудили, чудили какво да правят и най-сетне бащата казал:

– Добре, хайде ела на конче. А като се качим горе, ще се вземем лифта и се прибираме. Явно планинарстването ще ни е толкова за днес.

Бамзи, като се наместил на врата на баща си, изведнъж станал много важен и започнал:

– Я завий наляво! Чакай, чакай, чакай! Спри тука! Тука! Чакай малко! – и постоянно раздавал команди. – Я клекни, клекни тука, да видя това цвете! Вдигни се на пръсти! А, не! Надясно, надясно, тука! – И дърпал баща си за ушите, все едно били ръчки, с които да го управлява.

Известно време бащата се изкачвал така – с една раница, с едно дете на врата и детската му раничка, постоянно дърпан за ушите. Но накрая търпението му свършило.

– Бамзи, още една думичка, и ще те пусна на земята да продължиш пътя си пеша.

Щом чул това, Бамзи занареждал:

– Ама аз съм ранен! Болен съм! Всичко ме боли! Не мога да ходя! Носете ме!

– Да, разбрахме за твоето планинарстване, но сега мълчи! – срязал го бащата.

Млъкнал Бамзи, обаче шило в торба седи ли?! Въртял се той на раменете на баща си и белички мислел. Ама не знаел точно какво да измисли и взел да прави физиономии. Ала никой не му обръщал внимание, защото в гората нямало кой да го забележи.

И в този момент изведнъж рукнал дъжд. Бащата бил с анорак, майката била с анорак, а Бамзи, по сандалки и тениска, започнал да циври:

– Студено ми е! Бие ми по главата! Скрийте ме! Дайте ми вашите анораци! Какви родители сте! Детето да седи мокро, а вие – на сухо!

Бащата гледал, гледал замислен и накрая му казал:

– Да си си взел анорак! Сутринта, като си приготвяше раницата, те предупредихме. Сега, като толкова ги разбираш планините, нека те вали!

Бамзи ревнал с все сила:

– Вие не ме обичате! Край! Аз вече не съм ваше дете! Вие искате ли ме изобщо? Вместо и двамата да ми дадете анораците си и аз да си ги сложа един върху друг, за да ми е топло, а вие да сте на студа, аз седя на студа!

Майката и бащата го погледнали изумени.

– Бамзи, ние те обичаме, ама и себе си се обичаме. Ние, като тръгвахме, помислихме и си взехме анораците. Това, че ти не си взе твоя, е само твой проблем, а не наш. Още повече, че те предупредихме специално. Да не говорим, че ти нарочно не го взе и каза, че разбираш планините. Сега ще походиш малко мокър, след това ще полежиш малко болен, а следващия път, като вземеш да разбираш от неща, дето не ги разбираш, ще се сещаш за този случай и може тогава да послушаш някой възрастен или някой препатил.

– Няма нужда повече да ме носите! – нацупил се Бамзи. – Аз съм силен и смел и мога да продължа и сам. – И заджапал със сандалките из локвите, копривите му жулели краката, а раницата му се напълнила с вода и взела да тежи още повече. Окаян и бледен, Бамзи стигнал до лифта. Обаче лифтът не вървял в дъждовно време.

– Много съжаляваме, но сега в гората има буря, не може! – казал служителят на станцията.

Бамзи цял настръхнал от студ. Взело да го тресе. Майката и бащата се сетили за една близка хижа, отишли там и поръчали чай. Бамзи пиел чай и треперел до печката. Зъзнел и нареждал:

– Защо не си взех обувките? Ааа! Защо не си взех анорака? Ааа! Защо не си сложих чорапи? Ааа! Окаяният аз, горкият аз!

Хванал се за главата и се завайкал:

– Главо, главооо, като не мислиш, главо, виж, крачетата страдат!

Отпил топъл чай разтреперан и въздъхнал горко:

– Главо, главооо, виж, като не мислиш, ръчичките мръзнат!

Почукал се по главата.

– Да мислиш следващия път, че ще те сменя!

Майката и бащата се спогледали, ама нищо не казали, видели, че е много разстроен. А Бамзи станал още по-настойчив:

– Ако още веднъж, главо, ми направиш такъв номер, така ще ти се разлютя, че ще ти шибна един шамар! – и си врътнал сам един шамар.

Майката и бащата не знаели какво да сторят, правели се, че не чуват разговора, и пиели чай. Бамзи обаче се разгорещил:

– Ще ме болят краката заради тебе, а? Целият съм в ужилвания от разни насекоми, копривите са ми направили краката двойни!

Бащата се притеснил нещо да не се повреди детето и решил да смени темата.

– Бамзи, спря дъждът! Хайде да ходим на лифта!

– Не мога, зает съм – рекъл Бамзи. – Сега се разправям тук с главата си. Я ми виж ръцете! Я ми виж гърба! А раницата как ми тежи! И сега легото ми е мокро и картонените му кутии на нищо не приличат!

Бащата го прекъснал:

– Бързо да се наредим на опашката за лифта, да си вземем по-предно място, че сега много хора ще искат да слизат!

Хванал под мишница Бамзи, майката взела раницата, завели го до лифта, седнал той в кабинката, обаче продължил да си говори сам:

– И така значи, ще ми въртиш номера, а? И аз после целия ден да страдам заради тебе?

А хората в кабинката го гледали и не можели да разберат това дете какво прави – вика си нещо, нервира се само на себе си, върти се...

– Бамзи, ти все още ли искаш да си турист? – попитал го таткото.

Бамзи го погледнал учудено.

– Аз съм турист! Аз съм много изпечен турист! Всичко разбирам.

Но внезапно се сетил.

– Е, не всичко де. Това с планините май сега повече го разбирам, отколкото преди. Май е по-добре да си насоча вниманието към туризъм в други страни. Планините да ги оставя за по-нататък и да попътувам в чужбина, това ще е сякаш по-добре.

Майката и бащата се спогледали.

– Леле, какво ли още ще ни се случва!

Целунали Бамзи, а той от умора заспал в ръцете им.

(следва продължение…)