Z07

Бамзи и татко му казали едно радостно „чао!“ на майката, оставили я в хотела да си чете книжки и хукнали към дивата Амазонска джунгла.

Таткото бил наел трима носачи, двама пазачи и един водач. И така, цялата група поела през гората. Водачът трябвало да показва пътя и да ги води към маймуните ревачи, носачите трябвало да носят успокоителните хапчета на таткото и малкото багаж, който си били взели, а пазачите трябвало да опазят Бамзи да не се изгуби в гората.

Най-тежка не била работата на водача, който трябвало да сече с мачете лианите по пътя им, не и на носачите, чиито гърбовете се огъвали под тежкия багаж, а на пазачите, защото те, милите, трябвало постоянно да се катерят до върховете на дърветата и отново да слизат и дъх не можели да си поемат от умора. Бамзи летял нагоре-надолу, наляво-надясно, а когато много се отдалечавал, те хвърляли една примка, хващали го и го връщали обратно в пътя.

Бамзи много се дразнел и правел всякакви номера на пазачите си. Хората били толкова изморени още първата вечер, че направо паднали на земята и заспали, като му вързали едното краченце за крака на единият от тях – à мръдне Бамзи, à и те да станат с него и да го хванат.

Бамзи обаче не се предавал толкова лесно, а и твърдо бил решил да се изгуби в джунглата. Да ги видим после тия пазачи как ще го намерят! Незнайно защо, той изобщо не се притеснявал от факта, че ще се изгуби и че може да не го намерят никога и че някой ягуар може да го срещне. В тъмното през нощта Бамзи измъкнал мъничко джобно ножче и внимателно започнал да търка въженцето и – аха! – да го среже – хоп! – бащата, който добре познавал сина си, светнал с един прожектор и попитал:

– Бамзи, какво правиш?

– Ами… подострях си ножчето на това въже.

– Не можа ли да измислиш някоя по-интересна шега?

– Е, можех да ти кажа, че подострям въжето, но нямаше да ми повярваш, нали?

– Моля те, Бамзи! Ако случайно се изгубиш, майка ти жив ще ме одере, на кол ще ме набучи, ушите ще ми отреже, носа ми ще пробие, ще ми направи дупка на главата, ще ме застреля десет пъти с пистолет!

– Ама чакай, ти щеше да си умрял още след първите две мъчения! Защо ѝ е да продължава?

– Заради неспособността си да се спре!

– Май много ще я ядосаш, ако ме загубиш.

– Точно това се опитвах да ти намекна – че предпочитам да не се срещам с този гняв. Майка ти става доста крайна, когато нещата се отнасят до твоето здраве и безопасност.

– Как можеш да кажеш, че моята майка е „крайна“?! Тя е най-добрата майка на света! Толкова е добричка – никога не ме бие, не ме наказва, само от време на време ми се кара.

– Де да можеше да видиш какво ме прави, когато стане дума за твоите магарии!

– Че защо пък теб? Вместо да нашамари мен едно хубавичко, ти го отнасяш, така ли?

– Е, това най-много ме дразни – въздъхнал таткото, – че вместо да напляска тебе хубавата, аз го отнасям. Може би сега е моментът да взема да те напляскам хубавата за всички случаи, дето тя ми се е карала на мене.

– А, не! Ако почнеш, цялата почивка ще ни отиде на кино! Никакви ревачи няма да успеем да видим. През цялото време ще си зает да ми тупаш дупето.

– Да, прав си, а и ще ме заболи ръката.

– Предлагам така да се разберем – аз сега ще те слушам, а ти ще забравиш тия работи, нали? Ще се старая друг път да не правя така.

– Добре – съгласил се таткото и добавил: – Бамзи, да не светна след пет минути с фенерчето и пак да водим тоя разговор?

– Добре, добре, обещавам. На друго място ще си точа ножчето. Тия въжета ще ги оставя на мира.

На сутринта таткото едва що отворил очи и какво да види: Бамзи се разхождал из лагера.

– Бамзи, нали ми обеща да не точиш ножчето във въжетата? – възмутил се той.

– Не съм, тате! Просто лекичко развързах въжето. Много бавно, без да ме усетят пазачите. Не съм си точил ножа. Нали ти обещах? Но не съм ти обещавал да не си освобождавам краката!

– Бамзи, омръзна ми, миличък, да седя и да те пазя! И ще забраня на пазачите да тичат вече след тебе! Ако щеш ходи, ако щеш се губи! Ето ти една сигнална ракета и прави каквото искаш. Ако много се загубиш и вземеш да умираш от глад, изстреляй ракетата в небето, ние ще видим къде си.

– О! Ракета! Сега само да ми падне някое животно, веднага ще го отстрелям. Ще го изстрелям в небето и ще ви покажа къде съм.

– Бамзи, не може да стреляш с ракета по животни, защото може да ги нараниш.

– Представяш ли си с ракетката – баам! – по един тукан и в небето се появява заря от листа и пера. Туканът пищи, кара се, а отстрани – цикламени светлини!

– Не мислиш ли, че туканът може да го заболи малко?

– Е, само малко! Ама пък такова шоу ще стане!

– А защо не сложиш ракетката под себе си и не си я изстреляш? – попитал бащата. – Пак голямо шоу ще стане. А ние ще седим и ще гледаме.

– Не съм се сетил. Много хубава идея ми даде.

Таткото първо пребледнял, после почервенял, замислил се за миг, тръснал глава и рекъл:

– Край! Няма повече да се ядосвам с теб.

И водачът ги повел по пътеките из джунглата. Вървели, вървели, вървели и наближили маймуните ревачи. Виковете им се чували от километри – страховити, гръмогласни, ревящо-кънтящи! Колкото повече приближавали, толкова повече ушите им запищявали.

– Тати, защо крещят? – опитал се Бамзи да надвика маймуните.

– Не знам. Така си викат по принцип.

– Ама нещо говорят ли си?

– Май само си викат.

– Сигурен ли си?

– В тая шумотевица кой да е сигурен?!

Виковете вече ставали трудно поносими. Най-накрая стигнали до едни маймуни, които кротко си лежали, късали си банани, играели си, правели си къщички и всичко си било съвсем нормално, с изключение на едно, а именно, че през цялото време викали. Бамзи напънал гласни струни.

– Татеее!

– Да? – обърнал се таткото

– Те са луди!

– Луди, луди са! И не млъкват!

– Тапи! Тапи за уши! Че да не полудея и аз като тях! Тапи!

Таткото бил добре подготвен и в багажа имало тапи за уши. Сложили си всички тапи в ушите и започнали да се разхождат из маймунското село. Ревачите си работели, правели си разни неща и си викали. По едно време таткото отишъл при най-големия маймун и му казал:

– Здравей! Ние сме гости. Ние сме роднини. Ние сме братовчеди.

Големият маймун го погледнал пренебрежително.

– Приличате на смешници! Какво е това? Какъв е тоя багаж? Какво носите? Да не си пренасяте селото?

– А, не, хапчета за успокоение само… заради детето – отговорил таткото.

А големият маймун го изгледал недоверчиво и пак си подел своето:

– Селото ли си пренасяте, питам, та сте наели дори и носачи? А къде са жителите за толкова багаж?

– Това е багажът само за детето и за мен – отново обяснил бащата.

Маймуната го загледала втренчено, после го измерила от главата до петите и накрая рекла:

– Ей, в цялото село нямаме толкова багаж! Ако решим да се пренасяме, само си взимаме децата и тръгваме. Какво си го помъкнал това? Къде отиваш?

– При вас идваме на гости – отвърнал таткото.

– О, значи ни носиш подаръци.

– Не, не, не! – викнал бащата с цяло гърло, предусещайки какво ще се случи.

Обаче големият маймун вече бил изревал:

– Подаръциии! – и на два километра маймуните ревачи чули, че има подаръци.

Бре! Като заизскачали от горите. Бре! Като заскачали от клоните! Като хванали багажа, като го разпилели, видели хапчетата за нерви на таткото, решили, че са бонбони, и айде по едно за майката, едно за таткото, едно за маймунчето – всички по едно хапченце за успокоение изпили.

А таткото се хванал за главата и се завайкал:

– Не, лекарство е това! Не, недейте! То е за цивилизовани хора, на вас може да ви подейства зле. Не пийте, не пийте, то е за нерви!

А маймуните го гледали, че подскача и вдига врява, и много му се радвали. Казвали си: „Роднина, роднина! Вика като нас. Викай по-силно! Ревач и ти ще излезеш. Викай!“.

А Бамзи не можел да повярва на очите си. След пет минути всички маймуни се натръшкали по земята. Легнали от успокоителното и не можели изобщо да реват, а само мрънкали:

– Ъъъ! Ооо!

За пръв път от много, много столетия в гората настанала тишина. Никой не ревял. Всички маймуни били упоени от хапчетата. А Бамзи обикалял и ги закачал.

– Ей, кресливци, я викнете сега, да ви видя де! Викнете де!

А те се излежавали, гледали премрежено и не можели да проумеят какво става. По едно време се хванали за ушите и започнали да говорят един през друг:

– Днес ушите ми не работят!

– И аз нищо не чувам. Направо сме си глухи!

– Леле, толкоз сме глухи, че никакъв шум не чуваме!

– Нищо не чуваме, нищо не чуваме! Направо сме глухи!

– Е, как пък си говорите, като нищо не чувате? Не мога да разбера.

– Е, да, ние тебе те чуваме, ама някакви други неща не чуваме. Много е тихо в гората.

– Е, как няма да е тиха, като мълчим? Не забелязваш ли, че всички мълчим?

– Главата ме заболя от тая тишина. Я да вземе да викне някой, да събори клоните! Какво сме се умълчали?

Опитал се един маймун да вика, но нищо не станало. Тръгнал друг да вика, пак не станало.

Бамзи завъртял очи игриво и казал:

– Ей, ревачи, я да ви покажа пък аз какво гласище имам! Ако някой от вас ме надвика, съм готов да му дам един балон.

Ревачите въобще не знаели какво е балон, ама като го гледали това малкото как им се перчи, вяло промърморили:

– Добре де, викай, викай да те чуем!

Гората била тиха. А Бамзи не бил пил успокоително. И като викнал, проехтяло надалече, толкова надалече, че майката, която била наострила слух и дори си била сложила един апарат на ухото, за да чува още по-надалече, чула вика на Бамзи и си рекла: „Боже, боже, къде изпратих това дете, какво стана с него? Сега като се върне вкъщи и като ме почне с тия викове, и банята със студените кърпи няма да ме спаси“.

Бамзи подозирал, че майка му го е чула, затова решил да покаже още веднъж на какво е способен.

– Ревачи, балонче не спечелихте, ама още един път ще извикам, ей така, за всеки случай – обърнал се той към маймуните, а после седнал и като се напънал, викнал. И така викнал, че чак сливиците му се разтресли, лицето му се зачервило, а като спрял да вика, едва си поел дъх.

„Леле, това дете да не е във водата и да се дави? – рекла си майката. – Бързо да тичам да го спасявам! Много вика това дете.“

Бащата се притеснил, че майката ще се изплаши, и погледнал Бамзи натъжен.

– Е, сега вече, Бамзи, майка ти ще дойде и като се почне…

– Е, за какво пък ще идва? – учудил се Бамзи. – Тя нали искаше да си чете книжки!

– Майките си четат книжки само когато децата им са добре. Не съм видял майка да си чете книжка, когато има проблем с детето ѝ.

– И как пък ще ни намери?

– Хич не се притеснявам как ще ни намери! След тия два вика съм сигурен, че където и да бяхме, и в най-гъстата гора дори, пак щеше да ни намери за не повече от десет минути.

– Че тя да няма хеликоптер?

И в тоя момент някъде отдалеч се чуло – „тъка-тъка-тъка-тъка!“ – перки на хеликоптер. Скоро в далечината, над високите дървета на джунглата, се появил и самият хеликоптер. Таткото изстрелял сигнална ракета, да покаже къде са и ако може по-леко да премине цялата работата, и скоро хеликоптерът кацнал при тях.

Майката била не просто притеснена и ядосана...

Слязла и какво да види: упоени маймуни ревачи, които лежали и едва гледали, а насред маймунското село едно зачервено дете, цялото разтреперано от викове и мнооого прегракнало, и един баща, седнал оклюмал на земята, готов да посрещне скандала.

– Какво става тука? – попитала майката. – Бамзи, какво им направи на ревачите? Да не ги умори с виковете си?

– Ааа, не съм аз –оправдал се той, – татко ги умори. Даде им да си пийнат по едно успокоително.

– Как така им даде по едно успокоително? – гледала невярващо майката. –Той откъде има толкова много успокоителни?

– Е, нали взе няколко раници с успокоителни, за да има за из път, като го ядосвам.

– Раници казваш? Че той нали ще се отрови от толкова хапчета?

– Ами то дали от хапчета, или от стрес… не се знае кое е по-добре.

– Бамзи, прекали много, миличък! Погледни баща си колко е съсипан, погледни и мен как летя с някакви хеликоптери! Не може така да се вика!

– Мамо, хайде да се размине мирно работата този път, защото вече обещах на татко, че ще внимавам да не те тревожа. Няма да викам повече така, без да сме го обсъдили преди това – обяснил Бамзи.

– Бамзи, ако бях слагала по една чертичка на вратата всеки пък, когато ми обещаваш да ме слушаш, досега да съм я гравирала цялата!

– А какво значи „гравирала“?

– Означава да съм ѝ направила релеф, да е станала на фигури.

– Ей! – възкликнал Бамзи. – Трябвало е да го направиш, мамо! Щяха да са ни по-хубави вратите вкъщи. Щях да ти помогна всички да гравираш.

– Да, знам, че чертички щеше да има за всички врати, но не виждам защо се хвалиш с това.

– Еха! Щеше да стане като в истински замък с дърворезби навсякъде! Мамо, най-добре да почнеш отсега да слагаш чертички и след няколко месеца ще са ни готови вратите!

– За няколко месеца?! Всичките врати?! Не мислиш ли, че може и малко да се затрудниш?

– Не бе, мамо, ще се старая. Много искам да имаме хубави врати.

– А може ли да не се стараеш чак толкова?

– Ама хич не мога да те разбера – хем искаш хубави врати, хем не искаш! Хайде реши най-сетне какво искаш!

Таткото се хванал за главата, отишъл, гушнал майката, целунал я нежно и казал:

– Миличка, ще трябва да измислим нещо!

(следва продължение…)