Z05

Напоследък Бамзи бродел по цяла нощ из къщата, вършел белички, а сутрин, като дойдело време за ставане, кран не можел да го вдигне от леглото! Цяла армия с топове да гърми – нямало да се събуди. Правел едни муцки, викал: „Мммм…!“ и не ставал. Майка му пробвала с леко гъделичкане в ребърцата, пробвала с целувка-пърдене по гушката, пробвала с взимане на завивчицата, пробвала по всякакви други начини, но малкото дете само пъшкало и се въртяло.

Така една сутрин майката отново се опитвала да събуди Бамзи, който цяла нощ бил обикалял из къщата радостен и бил навършил куп магарийки, но той само простенал:

– Ааааа!

А майката:

– Ставай!

– Аааааа!

– Гъделичкане по петичките!

– Ааааа!

– По ребърцата!

– Ааааа!

– Добреее… Значи, кофа с вода!

– Искам кофа с вода, искам кофа с вода! – зарадвал се Бамзи. – Без кофа с вода няма да стана!

– Да, бе, да! – размислила се майката. – За теб една минута удоволствие, за мен – цял ден сушене на разни неща! Хич няма да те заливам с вода!

Обаче Бамзи така се въодушевил от тази идея, че чак седнал в леглото и взел палаво да върти очички. Кроял планове за деня. Започвал още един прекрасен ден, който щял да бъде преизпълнен с приключения. Той се протегнал и възторжено възкликнал:

– Маминко! Днес е ден за приключения! Хайде да грабваме раницата и да тръгваме за училище!

– Бамзи, ти толкова си припкал снощи из къщата, че си забравил, че днес тръгваме с теб на пътешествие – подсетила го майката.

Бамзи явно не се бил разсънил още, защото зяпнал.

– Какво пътешествие!? Днес хич не ми е ден за ходене в планината! Походих достатъчно по сандалки и без анорак и дори още ме болят крачетата.

– Сега ще те водим на международен туризъм – усмихнала се майката.

– На какъв туризъм?

– На международен.

– Между какво и какво? Между народите ли?

– Не между народите, а международен, в чужбина.

Бамзи загрял.

– Аааа… в чужбина? Ура! – и подскочил от леглото на детския стол, от детския стол на бюрото, завъртял глобуса. Въртял, въртял. Казал: „Хоп“ и с едно пръстче го спрял, сочейки ентусиазирано.– Ето тука, в Гренландия отиваме, нали?

Майката го погледнала.

– Е, не точно в Гренландия.

– Не отиваме ли в Гренландия? – учудил се Бамзи.

Завъртял отново глобуса. Въртял, въртял, затворил очички и… хоп!, спрял го с пръстче и се загледал обнадеждено.

– Аха! В Нова Зеландия!

– Да ти кажа, и Нова Зеландия няма да е, защото до Австралия полетът ще е един цял ден – рекла майката.

– Че какво тогава между народите ще правим? – зачудил се Бамзи.

– Ще видиш – рекла майката. – Тук, съвсем наблизичко ще е.

Бамзи попитал:

– Добре, ама как ще го направим? Аз какво точно трябва да сторя?

– Нищо – прегърнала го майката. – Този път аз съм приготвила багажа ти, че да не стане като в планината.

И тръгнали те за летището. Ама Бамзи не знаел още накъде ще летят. Седял си той на опашката за чекиране и дремел. Премерили куфарите им, а те по-тежички излезли и ги пуснали по лентата за багаж да се товарят в самолета. И в този момент Бамзи внезапно се провикнал:

– Стой! Не! Крадци на куфари! Помощ! – скочил на лентата и взел да преследва куфара. – Мамо, куфара ни го отвличат! Тази лента е крадец!

– Бамзи, не! Върни се, моля ти се! – викнала уплашено майката.

Стюардесите също се развикали:

– Детенце, моля те, спри! Ще те вкара в багажното!

Но нали Бамзи си бил един такъв пъргав, а и се опитвал да спаси детското си куфарче, докато успеят да го хванат и той – хоп! – минал в лентата на багажното.

Сред стюардесите настанала паника. Започнало се едно звънене по телефоните, едни разговори.

А майката и таткото, понеже нямало как да го последват по лентата, се затичали да го пресрещнат при самолета. Претичали по дължина цялото летище, преминали през митническия контрол, през паспортния контрол, стигнали до изхода за излитане и зачакали да ги извикат за качване в самолета. И докато чакали, все поглеждали през прозореца, кога ще започнат да товарят багажа на самолета. По едно време видели, че по летището се движи малко камионче, дърпащо малки вагончета, върху тях били наредени куфари, а най-отгоре върху куфарите – детското куфарче на Бамзи, а най-отгоре на куфарчето самият той, Бамзи! И им махал с ръка!

Майката се свила притеснено в мъжа си.

– Леле, ако пътуването започва така, какво ли ни чака по-нататък!

Стюардесите започнали да проверяват бордните карти и да настаняват пътниците в автобуса, който щял да ги откара до самолета.

Майката вече нямала никаква идея къде може да е Бамзи и постоянно се оглеждала тревожно, докато автобусът се движел бавно по летището. Озъртала се и когато пътниците започнали да се качват по стълбичката в самолета. Гледала, гледала и изведнъж що да види? Някой се бил качил на крилото на самолета, яхнал бил перката ведро и ѝ махал.

– Бамзи, какво правиш там? – викнала майката.

– Тука ще летя, за да мога да гледам по-добре – викнал той в отговор. – Иначе само пилотът може да гледа напред.

Майката много се притеснила да не падне.

– Бамзи, тоя самолет никога няма да излети, ако седиш на крилото му.

– Че защо? Аз не съм дебел. Няма да го наклоня!

– Не че си дебел, но когато самолетът излети, вятърът ще те отвее.

– Ааа, не се тревожи за това. Измислил съм го. Вързал съм се с тирантите.

– Ако обичаш, развързвай тирантите и слизай долу, преди да са ни видели, защото ще дойдат полицаите и ще отведат и трима ни!

– Ох, ама с вас никакви приключения не могат да ми се случат!

Бамзи развързал тирантите си, защото забелязал баща си да приближава. Скочил бързо от крилото на куфарите и по куфарите, по куфарите като по стълба слязъл долу, все едно нищо не е било.

В тоя момент получил две опъвания на ушите – едно за лентата и едно за крилото.

И пътешествието започнало.

Качил се Бамзи в самолета и взел да си подскача по седалките – не могат да го укротят! Най-накрая една очевидно добре тренирана стюардеса ловко го хванала, настанила го на седалката и го вързала с колан. Накрая кратко и ясно заявила:

– И тоя колан да не се разкопчава, ясно ли е?

Бамзи така се стреснал, че занемял.

– Добре, добре – измърморил накрая. – А какво мога да правя?

– Може само да си въртиш очичките и да гледаш облаците – отвърнала стюардесата.

И самолетът поел по пистата. Завъртял се бавничко веднъж, завъртял се втори път и се насочил към пистата за излитане. Обаче Бамзи си мислел, че това е летенето на самолета, и се заоплаквал на висок глас:

– Много е бавен тоя самолет! И толкова ниско лети! Нищо интересно не се случва! Кога най-накрая ще видим облаците?

Майката го хванала за ръката.

– Ама той още не лети! Спокойно!

– И кога ще лети? – не мирясвал Бамзи. – Ние се разхождаме напред-назад с тоя самолет като из парк!

Майката кротко заобяснявала:

– Първо самолетът трябва да стигне до специална писта, която е много дълга и по която ще се засили и ще излети.

Стигнали до пистата за излитане, а Бамзи погледнал през прозореца.

– Леле, мамо, ама тя хич не е дълга! Как ще стане тая работа? Стискам очите, не мога да гледам!

Стиснал очите и ги покрил с ръчички. Самолетът взел да ускорява, а Бамзи започнал да пищи. Самолетът се отлепил от земята, а Бамзи продължил да пищи. Майката го гушнала, държала го за ръчичката, галела го по главата и му говорела:

– Отвори си очите! Така, като си ги стиснал, само глупости си представяш. Погледни през прозореца, всичко е наред!

Бамзи поотворил едното си око.

– Край, ще повръщам!

– Няма да повръщаш, спокойно! Всичко е наред! – казала майката.

– Не, не мога, ще повръщам – настоявал той.

– Добре, щом ще повръщаш, ей тук има пликове за повръщане – и майката извадила един плик.

Бамзи казал: „Уааа!“. После погледнал през прозореца и промърморил:

– Пак ще повърна!

Майката му дала втори плик, Бамзи пак: „Уааа!“. После пак погледнал през прозореца, майката му подала и плика на бащата и отново последвало „Уааа!“.

Накрая майката рекла:

– À погледна през прозореца, à ще има пак плик!

– Добре, добре, няма да гледам вече – кимнал Бамзи. – То вече и свикнах.

Самолетът се бил издигнал над облаците. Било станало толкова интересно, че Бамзи седял и гледал в захлас.

– Какви възглавници! Какви гигантски пухени възглавници! Представяш ли си да си подскачам върху тях! Така ми се иска да отворя аварийния люк, да изскоча и да си поиграя като на батутче с тия възглавници!

– То няма да е голямо подскачане – вметнала майка му. – Знаеш ли от какво са направени облаците?

– Естествено! – усмихнал се Бамзи. – От пух, пера и вълна.

– Точно тези не са от пух, пера и вълна, а са от пара, тъй че ще има само едно скачане! – уточнила майката.

– А защо само едно скачане!? Ще има скачане нагоре-надолу, нагоре-надолу!

– Ще е само надолу и ще е много бързо, повярвай ми! – повторила майката.

В това време самолетът навлязъл в един облак.

– Мамо, влизаме в пухените възглавници! Ще се заплетат перките във вълната! – притеснил се Бамзи.

– Влизаме в пара, миличък, в пара – пояснила за пореден път майката. – Лошото е, че пилотът няма да вижда.

– Леле-мале, това ли е облакът отвътре? – залепил носле за прозореца Бамзи. – Че то нищо няма!

– Да, нищо уж – заобяснявала майката, – ама тия капчици пречат на пилота да вижда и сигурно ще има турбуленция.

И докато му обясни какво е турбуленция, самолетът започнал – дум-дум! – нагоре-надолу, дум-дум! Разни жени, по-страхливи, взели да пищят. А Бамзи попитал:

– Това някаква игра ли е, а? Самолетът да подскача нагоре-надолу? Голям шегаджия е тоя пилот.

Майката го държала за ръката и много-много не му обяснявала, че това не са шеги, а че всъщност въздухът прави такива неща и докато са в бурята, ще се тресат доста силно.

Накрая излезли от облаците, грейнало силно слънце. Бамзи виждал долу тракторите, пътищата, планините и реките, и се зарадвал.

– Мамо, мамо, като в анимационно филмче е тоя свят! Гледай, някакви хора с колите си се движат, има и къщички, заводите пушат!

Майката се усмихнала.

– Като анимационно филмче е, но не съвсем – това си е истинският свят! И това долу са си хората, които си живеят.

Бамзи бил много впечатлен как изглеждали улиците отгоре, как се виели като змии по земята, и планините как приличали на костенурки, и езерата как били като пържени яйца, а пък високите върхове със снежни шапки приличали на фунийки сладолед. Седял и си гледал, и си мислел: „Леле, колко е интересен тоя свят!“.

И точно тогава дошло време да кацат. Филмчето свършило. Кацнали, пътниците започнали да слизат, Бамзи обаче не помръдвал.

– Хайде, Бамзи, трябва да слизаме! – казала майка му.

– В никакъв случай! – поклатил глава той. – Оная стюардеса ще ме хване пак! Не ща, тук оставам.

– Хайде, разкопчай колана! – подканила го майката. – Слизай, не се притеснявай, ти си с нас!

– Не разкопчавам нищо! – категорично рекъл Бамзи. – Тя е толкова бърза и ловка, че ще ме пипне за секунди!

Майката и бащата се видели в чудо, отишли и намерили стюардесата.

– Госпожо, моля ви, елате да откопчаете детето, че то не смее да мръдне от седалката! – помолили те в един глас.

Стюардесата казала:

– Много правилно решение взе той да не мърда повече!

После разкопчала детето и тихо му прошепнала:

– И друг път без номера в самолета! И да ти кажа под секрет, видях те на крилото.

– Леле, тия в самолетите виждат всичко! – притеснил се Бамзи. – Явно друг път ще трябва да се съобразявам.

Слезли и тримата от самолета, качили се в автобуса, закарали ги до летището, проверили им паспортите и Бамзи се гушнал в татко си. Полицаят искал да сравни снимката в паспорта с лицето му, но Бамзи му правел физиономии – събирал си очите, дърпал си ушите, отварял си устата и си показвал зъбите. Наложило се татко му да изясни къде са и защо не бива да прави муцунки. Полицаят им пожелал приятен ден и отишли до лентата за багажа да изчакат да дойдат куфарите им. Но имало не една, а много ленти. Бамзи тичал от една на друга, от куфар на куфар, и нареждал:

– Този не е нашият, този не е нашият!

После прелитал до следващата лента. След толкова време, вързан на едно място с колан, сега наистина тичал като „отвързан“.

– И този не е нашият, и този не е нашият!

Като фурия се носел той край лентите за багаж. Баща му му направил знак с пръст да отиде веднага при него. Бамзи много внимавал какво му казва татко му и притичал веднага.

– Твоето куфарче на тази лента ще дойде, тъй че застани до мен и чакай! – рекъл татко му.

Бамзи преливал от ентусиазъм.

– А защо да чакам, като мога да подскачам, да си ги проверявам отвън или отвътре – да не би някой да е сложил моя куфар в неговия, мога да ги отварям и да поглеждам какво носят! Хубаво е да се знае какво става по летищата!

Бащата поклатил глава.

– Може ли да не отваряш куфарите на други хора и да не знаеш какво има вътре?!

В тоя момент се показал куфарът на Бамзи. Взел го той, гушнал го и казал:

– Моето куфарче! Самичко пътува, без батко! Няма да се разделяме повече! – грабнал го щастлив и тримата, всеки с куфара си, тръгнали през летището.

Докато вървели, майката предложила:

– Бамзи, много дълга сутрин имаше, миличък! Сега, докато чакаме следващия полет, е време малко да поспиш и после ще започнат приключенията между облаците. Ако всичко е наред, утре ще те водим в един вивариум.

Като стигнали до залата за излитане за следващия полет, Бамзи се сгушил в майка си, уморен от подскоците и прелитанията, и засънувал прекрасен сън.

(следва продължение…)