Z02

– Мамо, нали ми обеща вчера! – викнал Бамзи веднага щом се събудил.

– Какво? – надникнала в стаята майка му.

– Е, забрави ли?

– Какво да съм забравила? Какво ти обещах?

– Ами, онова, дето ми го обеща!

Майката започнала да мисли, да мисли, да мисли, за малко главата да я заболи.

– Какво ти обещах, маме? Да ти правя диктовка по български ли?

– Не това обещание точно...

Майката продължила да се чуди.

– Ааа… да ти направя нов файл на „Ексел“ със задачи ли? Искаш да се упражняваш.

– Не, не, това точно не!

– Аааа, обещах ти да те науча да гладиш – продължила майката.

Бамзи поклатил глава.

– Е, и това можем да пропуснем днес.

– И какво съм ти обещала? Ахааа! – сетила се тя. – Да не е това, дето ще те правя турист?

Доволен, Бамзи кимнал.

– Дааа, турист! Но не просто турист, а турист-планинар-пожарникар!

Майката смръщила вежди.

– Да, да, не съм забравила легена. Пожарните коли сигурно още обикалят блока за всеки случай.

– Аз няма повече да клада огън в легена, мамо! – успокоил я Бамзи.

– Въобще да не си посмял да пипаш кибрит без възрастен човек до тебе! – добавила майката.

– А запалка може ли? – попитал невинно Бамзи.

Майката го погледнала още по-строго.

– Категорично не! И запалка не може да пипаш сам!

– Е, добре, добре, няма да ги пипам сам – примирил се Бамзи. – А с малкото момиченце от първия етаж може ли? То брои ли се за възрастен?

– Кое момиченце точно? – погледнала го внимателно майката. – Онова, което е на три годинки, или другото – на осем?

– Е, нали каза с възрастен! Това, дето е на осем, естествено!

Майката и с това не се съгласила.

– Не, не може! Възрастни означава такива, които имат побелели коси или поне да са над тридесет години.

Бамзи се зачудил.

– Ама аз как да разбера на колко години са точно? Да им искам паспорта ли? А и жените си боядисват косата.

Лека усмивка пробягала по лицето на майката.

– Ами за предпочитане е тези възрастни да са ти много близки, като например баща, майка, чичо, леля, баба или дядо.

Бамзи мислил, мислил и накрая въздъхнал:

– Хм, ми то много трудно става с палежите тогава... Вие няма да се съгласите, доколкото ви познавам.

– Спокойно – целунала го майката, – ще уредим нещо. Може да отидем при специално приготвено каменно огнище. Там ще направиш малко тренировки, а аз ще подготвя за всеки случай туба мехлем против изгаряне и пожарогасител.

Очичките на Бамзи светнали.

– Добре! А какво ще стане с обучението ми за планинар?

Майка му се усмихнала.

– Че какво да става, ще те правим планинар. Тази събота ще станем рано сутринта в четири, ще отидем на паркинга на лифта, ще се качим пеша до втората лифтова станция, ще пием по една лимонада и ще слезем пеша.

– Ей, мамо, аз планинар искам да ставам, а не катерач! И защо, като ще ставам планинар, трябва да се будим в четири часа?

– Така правят истинските планинари – обяснила майката. – Само при изгрев слънце над земята се стелe специфична жизнена енергия, много ценна за хората.

На Бамзи тази идея хич не му допаднала.

– А може ли да сме от неистинските планинари? От тези, дето стават в девет?

– Но нали искаше да ставаш планинар? Като ще ставаш планинар, ще те будим рано.

Бамзи обаче продължил с пазарлъка.

– А не може ли да се качим до втора лифтова станция с лифта, а само надолу да слезем пеша?

Майката го погледнала.

– Е, то може и нагоре и надолу с лифт, но какво ще разбереш тогава за планинарството?

– Нали ще съм бил в планината? Кой ще знае, че не съм се изкачвал?

Майката обаче не била съгласна.

– Е, ти, ако искаш да разказваш вицове, спокойно можеш да си седиш тук, да си затвориш очите, да поспиш и насън да качиш и Еверест, а после да разказваш на хората, че си го направил.

– Ама това ще е лъжа – запротестирал Бамзи. – А пък като кажа, че съм бил на втора лифтова станция, то ще си е вярно. Никой няма да знае, че съм се качил с лифта дотам.

Майката го погледнала строго.

– Бамзи, това е и заблуда, и подвеждане. Хитра форма на лъжа! Май мързелан планинар искаш да ставаш ти – заключила тя и излязла от стаята.

Бамзи взел нещо да тропа вътре и майка му се провикнала отвън:

– Какво правиш?

– Тренирам! – отвърнал той.

– За какво тренираш?

– За планинар.

– Олеле! – притеснила се майката и извикала бащата: – Мъжо, ела бързо!

Двамата внимателно натиснали бравата, леко отворили вратата на детската стая, а отвътре се чуло „БУМ-ПРАС-ТРЯС“, а после писък на дете и охкане. Двамата си подали носовете през вратата и какво да видят – детето било струпало всички мебели като планина и се било покатерило по тях, за да тренира катерене… явно не много неуспешно.

Майката се втурнала към Бамзи.

– Леле! Леле, маменце, живичък ли си? Какво правиш там, долу, под бюрото затиснат?

– О-о-о-о! – простенал Бамзи. – Много е тежко да си планинар.

– Ама защо седиш под бюрото? – изумила се майката.

– Ми, то падна отгоре ми, ела да го отместиш!

– А къде беше бюрото?

– Беше върху кревата и върху шкафа отгоре, аз тъкмо щях да изкача върха и да се хвана за лампата, обаче точно тогава вие влязохте и планината се събори.

Майката се обърнала към мъжа си.

– Моля те, разбери се с него, че аз съм леко нервна. Ще отида до банята да си сложа малко студени кърпи на главата.

Бащата се приближил до Бамзи.

– Татковото, ако майка ти влезе още веднъж в банята със студени кърпи на главата, ще ти се наложи и ти да си сложиш студени кърпи, ама на дупето. Разбра ли татко какво ти казва?

Бамзи кимнал и казал:

– Ама, тате, аз ще ставам планинар.

– Да, миличък, ще ставаш планинар, ама преди това трябва да станеш и малко по-умничък. Планинар не се става, като се катериш по мебелите вкъщи, а с ходене в планината, при това пеша, а не с лифта.

– Ох, добре тогава! Хайде, будете ме утре сутринта, ще ходя пеша.

– Добре, миличък – рекъл татко му, – ама сега първо трябва да подредиш стаята си и гледай да го направиш, преди майка ти да излезе от банята, за да не се върне пак там с кърпите на главата.

– Да, да! Аз сам ли да подреждам? – запротестирал Бамзи. – Не стига, че сам си направих планината, а сега и сам да си подреждам.

Баща му така го погледнал, че Бамзи замръзнал. Разбрал, че работата е сериозна и е по-добре да стане и веднага да започне да подрежда. Раменцата му увиснали, взел да подсмърча и да бърше сополките си жално, но къде ще ходи – подредил цялата стая. По някое време си подал носа навън и викнал:

– Мамо!

А майка му лежала на дивана с главоболие.

– Мамооо!

– Да – обадила се тя.

– Няма повече да катеря планини вкъщи, мамо.

– Много се радвам на тази новина – усмихнала се майката.

– Само в парка ще си играя на планинар или тук, зад блока… като се катеря по дърветата.

В този момент бащата леко се надигнал от дивана и Бамзи се сепнал.

– Няма, няма! Просто се шегувах, никакви планини! Само когато ме водите в истинската планина, само тогава ще правя планинарските си маймунджилъци.

Майката го целунала нежно и му пожелала лека нощ, защото на другата сутрин щели да стават рано-рано. Нали Бамзи щял да покорява лифтова станция с воля и постоянство.

 

(следва продължение…)