P03

Бонбончо-Фотончо и неговите приятели си живеели щастливо. Един ден Бонбончо казал:

– Деца, не мога да разбера какво ми се случва. Постоянно, ама постоянно, постоянно, като се появи някое друго дете, особено ако е момиче, започвам да се перча като паун.

Жожко го погледнал.

– Ти си добре. Това, което аз започвам да правя, е да си надувам мускулите и да правя лицеви и коремни до посиняване. Или леко ги бутам… абе, отвътре направо ми иде да си ги удрям. И това се случва и с по-малки от мен, и с непознати, и с по-големи. Не знам какво да ви кажа.

Отворко рекъл:

– Вие сте добре. Аз си умирам да ги дразня. Само ги виждам и веднага намирам някоя сочна обидичка, която да им приложа. Просто езикът ме сърби, а ръцете ми сами действат. Не мога да се спра, не знам какво да правя.

Душко на свой ред споделил:

– Аз пък се засрамвам и се скривам зад нещо и си седя скрит. И съм много нещастен от тая цялата работа. Какво да правим?

Отворко измърморил:

– Абе, пичове, кофти е, да си призная, ама и на мене, дето не можете да  повярвате, че е възможно, може да ми стане срамно, и на мене ми е едно кофти, дето така… Като на змия ми се разцепва езикът! Направо не издържам!

Жожката кимнал разбиращо.

– И аз.

Бонбончо предложил:

– Дайте да се опитаме да си помогнем!

Седнали четиримата и се замислили. Седели на един пън и разсъждавали… Решили всички, ако се появи някое дете, категорично да направят нещо различно от това, дето са правили досега.

Бонбончо се чудел на глас:

– Да ви кажа, дори не се сещам какво друго мога да сторя! Какво мога да направя?

Душко казал:

– Ами какво да направиш: засрами се, бе!

Бонбончо го погледнал.

– Абе, срамежливия, я си се срамувай! Аз си имам други тактики. Що не вземеш ти да се надуеш, а? Да те видим дали ще ти е лесно!

Душко рекъл:

– Виж, аз не мога да се надуя, ама на теб никак няма да ти попречи, ако малко се засрамиш, ако се посъбереш! Надул си се като пуйка.

Бонбончо се замислил.

– Знам, че съм се надул като пуйка, нали това е проблемът? Ще се пръсна.

Душенцето продължил:

– Надул си се като тенджера под налягане. Вземи си сложи един вентил, че ще вземеш да избухнеш! Малко парата да започне да излиза.

А Бонбончо надул бузи, вдигнал устни към небето и започнал да издава звуци на вряща тенджера под налягане.

– Пфф! – изпускам парата, пфф! – изпускам парата.

Жожката не се сдържал, ръгнал му два палеца в ребърцата и взел да го гъделичка, а докато Бонбончо се хилел, Душко викал:

– Ей сега наистина изпускаш парата. Като се посмееш малко, и си ставаш нормален. Иначе едно перо само трябва да ти боднем отзад – и да закрачиш като пауна в зоологическата.

Бонбончо обаче хич не се давал.

– Абе, срамежливия! Я се скрий там зад дървото и си лапни пръста! Какво си седнал да се обясняваш на другите? Ние те знаем какъв си. Сега тука се отваряш, нали, ама като видиш някой друг… и айде: червени бузи, очите сведени надолу, клепките трептят, краката се събират навътре, аха! да лапнем палеца и да си въртим косата на пръста! Айде, моля ти се! Много знаеш да приказваш.

Душко се изчервил.

– А пък ти си много нахален!

Отворко рекъл:

– Чакай бе, това е моята роля. Аз съм нахалният. Бонбончо не може да вземе всички роли. Той само си се дуе. Нахалникът тук съм аз. И без конкуренция, ако обичате!

Жожко го погледнал.

– Ей сега да ти ударя ли една тупаница, нахалник такъв. Така са ми избили мускулите! Като видя някой нахалник, и ми иде да му фрасна една! Отвътре всичко ври и кипи в мен и се чудя как да си покажа по-добре мускулите, да си ги премеря. Ама така ми иде да блъсна някого, да му фрасна една! Просто не знам какво да правя.

Отворко го погледнал – човек наистина би си помислил, че езикът му бил станал като змия, – и наговорил такива неща на горкия Жожи, че той спрял да се движи за цели трийсет секунди.

Децата решили, че е получил инфаркт или инсулт, защото Жожето да спре да се движи, дори и в рамките на две секунди, би представлявало повод за научни изследвания, а трийсет секунди си било направо цяла вечност.

Душко рекъл:

– Все едно да видиш едно колибри как спира да си движи крилете, а все така виси във въздуха. Много странна гледка беше.

Погледнал строго Отворко.

– Ей, ти, с отровния език, я да си го прибираш! Погледни какво направи на приятеля ни! Жоженцето е приятел, не можеш да го заливаш с отрова ей така!

Отворко се замислил.

– Приятели, какво наговорих пак? Не знам как го правя. Просто виждам някого и веднага, ей така… отвътре ми идва.

Бонбончо вече се бил надул съвсем като пуяк, врътнал се и казал:

– Щом така тормозиш Жожката, няма да ти говоря!

Отворко отвърнал:

– Пръц!

В тоя момент Жожката се свестил.

– Следващия път, когато ми говориш такива отровни думи, както съм се напомпал с мускули, може, без да искам, да ми отскочи десният юмрук и леко да си прехапеш езика. Уж сме приятели и така не е допустимо да ми говориш! На теб може да ти е силен езикът, ама на мен деснячката ми е не по-малко силна.

Душко ги прекъснал:

– Ей, какво взехте да правите? Взехте да си избивате дефицитите един на друг. И четиримата имаме един и същи проблем и вместо да го решим, какво правим? Всеки един от нас взе да упражнява върху останалите своя си проблем.

В тоя момент важно-важно се завъртял Бонбончо.

– Да, така си е. Слушайте, закъсали сме го!

Отворко потвърдил:

– Братлета, закъсали сме го!

А Жожи:

– Аз ще се пръсна, ама отвътре.

А Отворко:

– На мен езикът ще ми се пръсне.

И Душко:

– Аз пък моя вече ще си го изсмуча от смучене!

Седнали четиримата да мислят. Мислили, ала не могли да го измислят... Решили да видят, като отидат в училище, дали нещо все пак не се е променило.

Влезли вътре, тръгнали да ходят по коридорите и какво?

Отпред крачел Бонбончо. Крачел като пет пари в кесия. Ходел и въртял главата като пеленгатор на подводница. Вървял, проверявал вижда ли го някой, забелязва ли го, харесван ли е, какво си мислят другите. Изтупвал си дрешките, въртял етикетите, за да се забелязват по-добре. Надувал се. Ходел, поспирал на вратите на класните стаи. Уж се правел, че има някаква работа, но било с цел да го огледат. Търсел внимание миличкият, направо лудеел по коридорите.

А зад него, надул се като културист, стиснал зъби, вдигнал вежди, изкривил устни, навел леко раменца напред и извил ръце на „Ф“, крачел с раздалечени крака Жожето. Надувал мускулите, надувал ги, пък току правел някое каратистко движение.

След него вървял Отворко. Бил се хванал с две ръце за устата и си кривял очите във всички посоки. Явно вътре нещо се случвало – отровният език подскачал нагоре-надолу и говорел нещо, но той с всички сили се борел да го удържи да не изскочи.

А накрая, свел поглед в земята, притеснен, крачел като сенчица и се криел зад Отворко Душко.

И така четиримата приятели влезли в класната стая. Тук вече крехката душица на Душко не издържала и той се разплакал.

– Аз много се притеснявам! Много ми е трудно така! Постоянно другите ме тормозят, притесняват ме, дразнят ме, гонят ме! Аз нищо не правя, нали съм добро дете.

А Жожето:

– Аз пък правя. Току ги бутна и мама после вкъщи седи, оплаква се: „Жожка, какви ги вършиш? Опашка от майки седи пред вратата, искат ми обяснения… Аз не мога да те защитавам“.

Отворко рекъл:

– Абе, нека да седят опашки от майки пред вратата! Ама като застанат опашки от татковци пред вратата, е по-опасно, след като си наговорил мръсотии и глупости на децата им.

Бонбончо промълвил:

– А пък пред нашата врата никой не стои и няма никакви проблеми, защото проблемът е в къщата и това съм си аз.

Децата го погледнали, но вече били толкова изтощени от ставащото, че никой не се опитал да се засмее.

Децата седнали да четат различни книги. Например Душко взел да чете книги по психология. Жожката мислил, мислил и взел да чете готварски книги. Не че имали връзка с темата, ама нали и той трябвало да чете нещо… Отворко взел да чете книги по етика, естетика и култура на комуникацията. А Бонбончо се правел, че чете различни книги, но всъщност вътре криел списания за мода, фризури и други неща.

По едно време Отворко се ядосал.

– Айде, пуйката! Това е от моята част – аз да съм готиният в групата и аз да съм добре облеченият. Я чупката с тия модни списания!

Бонбончо рекъл:

– Аз в момента съм пуйката, а ти в момента си отровната змия, така че си гледай ролята там и си чети книгата за комуникация! И в чувал да съм облечен, като съм пуйка отвътре и се надувам, това по никакъв начин не променя ситуацията.

Седели си децата и разсъждавали... Тогава изведнъж Жожката, който бил запален спортист, задал следния въпрос:

– Какво отвътре ни кара да се държим така отвън? Сигурно вътре в нас нещо ни липсва и ние затова правим такива неща, за да го компенсираме.

Отворко казал:

– Жожка, ти по-добре си прави коремните преси! Какви вътрешни и външни? Виж, че сме го закъсали и четиримата. Бродим нелепо из училището.

Жожи рекъл:

– Не е така, бе, не е така! Сигурно нещо отвътре ни измъчва и затова отвън така правим.

А Душко, който бил най-начетеното момче в групата, леко зачервен попитал:

– Е, какво пък те измъчва тебе?

И Жожо:

– Ами какво да ме измъчва? Това, че не ми е все едно дали съм достатъчно силен, дали съм най-силен, дали са ми силни мускулите, дали ми е здраво тялото. Все някак ми се иска аз да съм по-силен, да съм по-здрав, да съм по-издръжлив. И понеже отвътре все ми е притеснено, че не съм достатъчно, и затова все седя и тренирам, тренирам, тренирам… От тренировки направо вече съм се побъркал!

Отворко рекъл:

– На мен пък какво да ми е отвътре? То вътре има ли нещо въобще при мен в тая кухина? Една празнота има вътре! – По едно време продължил: –

Всъщност да ви кажа, на мен отвътре ми е такова едно, дето все едно искам да дразня другите постоянно, за да ми обръщат внимание. И всъщност, когото и да срещна, нарочно го обиждам и го дразня, за да ме забележи.

И Жожо добавил:

– Е, и аз затова ги правя мускулите: да си ги показвам. И затова ги блъскам, лекичко ги удрям: за да ме забелязват. Абе, въобще всичко…

Душко прошепнал:

– Аз толкова много искам да ме забелязват, че от притеснение какво ще правя, щом ме забележат, се скривам.

А Бонбончо:

– Е, мен всички ме забелязват. Така, като мина с походката на пуяка, няма някой да не ме е забелязал. Но сте прави, че ако някой не ме забележи, направо се разболявам. Искам да съм важен, искам да съм забелязан, искам да съм център на вниманието. Искам около мен да се движи светът.

Децата пак се замислили. Явно се случвало нещо. Чудели се, чудели се какво да направят, ама нищичко, нищичко не измисляли!

Решили да викат неволята. Застанал в центъра на стаята Душко и подвикнал:

– Невольооо …

Застaнал в центъра на стаята Отворко и изкрещял:

– Неволнооо…

Застанал в центъра на стаята Жожката и извикал:

– Ненооо…

Застанал в средата на стаята Бонбончо и викнал:

– Неее-веее-лии-ооо…

Другите го сръгали в ребрата.

– Ало, оперния певец, къде се разпяхме? Неволята викаме.

Повикали си децата, олекнало им, повикали си, олекнало им.

По едно време Жожката рекъл:

– Абе, забелязахте ли, че като викахме и пеехме, ни олекна?

Другите кимнали.

– Знаете ли, може и да не ни е олекнало съвсем, ама поне забравихме!

Душко казал:

– Знаете ли? Тука има някакъв номер! Я да пробваме да пеем! – и се разпели.

– Тадум-тадам-тадум-тадам, ти-ри-ри, па-па! – си пеел Бонбончо.

– Тум-да-ра-рам-там, тум-да-ра-рам-там, тум, тум, тум, тум, тум! – си пеел Отворко.

– Тра-ла-ла, тра-ла-ла, тра-ла-ла, ла, ла, ла! – си пеел Душко.

– Дум-дум-дум, дум-дум! – пеел Жожката.

Както и да е, всеки, като си попял така, и изведнъж децата се поуспокоили. Забелязали те, че музиката хармонизира тялото. Чели били, че колкото по-добре пееш и колкото по-добре свириш на инструмент, толкова по-лесно научаваш чужди езици. Тогава Отворко възкликнал:

– Братлета, ще зашия езика на змията с пеене!

Бонбончо се усмихнал.

– Абе, знаете ли, че като попея, и изведнъж това цялото надуване все едно го изпявам и ми олеква на тялото и спадам като изстискана гъба.

А Душко:

– Аз като пея, не ме е срам. Даже си танцувам лекичко. Даже помръдвам така! И даже и аз така, малко искам да ме забележат.

Всички деца останали много доволни. Погледнали се и знаели къде да отидат. След минута се оказали в кабинета по пиано.

– Госпожооо, госпожооо! – връхлетели вътре.

Жената се изплашила, че гори училището или поне е паднала едната му пристройка. Но след като разбрала, че няма нито пожар, нито срутване, се огледала и не могла да разбере защо точно тези четирима ученици са дошли при нея.

Започнал Душко:

– Госпожо, имаме остра нужда да се хармонизираме.

А Жожката добавил:

– Да се акордираме като пиано.

И Бонбончо:

– Да се тралаларираме, да го кажем честно.

Отворко карал направо:

– Дай да свирим на пианото!

Госпожата ги погледнала, погледнала, не разбрала точно какво става, но тъй като видяла, че те вече са си сложили столчетата пред пианото и я гледали с доволни очи, им показала по няколко такта и четирите деца започнали да свирят като щури.

Всеки ден идвали, свирели на пианото и пеели. Започнали толкова бързо да напредват, че вече нямало такива бебешки упражнения, при които могат по четирима да работят. Скоро и по двама не можели на едно пиано да работят.

Не след дълго Душко свирел произведения на Моцарт с лекота, пеел арии и щастливо ходел из училището, грейнал, без изобщо да свежда поглед.

Откакто започнал да пее и да свири на пиано, Отворко станал по-добър. Аха! да каже някоя обида, аха! да раздразни някое дете, изведнъж започвал да си тананика, врътвал се на петите и си заминавал.

И Бонбончо спаднал. Вече не ходел издут, все едно два балона е глътнал. И той се поуспокоил.

Така станало и с Жожката. Отпуснало се и неговото тяло, спрял да надува мускулите, да криви лице и очи и да навежда раменете напред.

За няколко седмици децата се успокоили. Отново седели в парка и си разговаряли. Отворко рекъл:

– Абе, станахме си нормални. К’во ще правим сега, като сме толкова нормални? Да вземем някоя беля да свършим, поне да има нещо интересно!

Бонбончо го погледнал учудено.

– Ало, отворения, я само си се отваряй! Белите са по моята част.

Душко предложил:

– Дайте нещо добро да свършим!

И така, докато си говорели четиримата, стигнали до извода, че с пеенето много работа се върши.

Душко казал:

– Знаете ли какво става при пеенето? От вибрациите на пианото цялото тяло ти трепти.

Бонбончо рекъл:

– Да бе, като в центрофуга на пералня! Влизаш вътре, натискаш копчето на осемстотин оборота и излизаш вибриран.

Душко се усмихнал.

– Е, да, горе-долу да.

Жожката попитал:

– Не е ли по-лесно да си забиеш бормашината в крака. Или направо с един къртач да поемеш всичките вибрации за секунди? До космите на косата всичко ще ти се е развибрирало, сигурен съм, и то още на първите три оборота!

И така обобщили, че вибрациите са много важни за здравето им, но трябвало да внимават какъв източник на вибрации има около тях. И установили, че като пееш, вдишваш дълбоко.

Отворко рекъл:

– Ето, сега спирам да дишам – направил се, че спира, после се направил, че се задушава, после се направил, че се зачервява, и както си се лигавел, взел, че се срутил на земята.

Децата му рекли:

– Абе, какво направи?

И той:

– Нали знаете как стават работите: седиш, лигавиш се, лигавиш се и най-накрая – хоп! И без да искаш, се задавяш и тогава не можеш да си поемеш въздух.

Другите деца го гледали, не били много сигурни дали ги занасял, или не, ама нали били приятели, подали му ръка и го вдигнали.

Така четиримата приятели щастливо установили, че с пеене ставали доста по-добри. Имали си техника за справяне, ако им дойдело да се надуват, да се перчат, да дразнят или да се крият постоянно. Явно имало и други начини за хармонизиране, които решили да проверят. Чувствали се добре и били готови да продължат в тази посока.

На следващия ден си обещали да пробват нова техника – рисуване.