P05

Имало едно време четирима приятели. Малки, сладки и добри като пчелички – Бонбончо, Жожко, Душко и Отворко.

Жожко растял в малка къща с дворче. То било всъщност доста голямо, но цялото покрито с бурени, корени и тръни. Не че имало боклуци, но било пущинак.

Един ден Душко минал да вземе Жожко за училище, загледал се в двора и се зачудил. Докато си вървели към училище, попитал:

– Жожо, какво се случва във вашата градина, та изглежда така, сякаш се опитвате да я превърнете в джунгла?

Жожко казал:

– Абе да ти кажа, няма желаещи да се занимават с нея. Преди баба и дядо са се грижили, но той е толкова голям този двор – няколко декара, че дори трактор да наемем да го изоре, пак някой трябва всеки ден по няколко часа да маха плевели, да подрязва и полива. Няма кой да я върши тази работа.

Отишли в училище, седнали в час, учели си нещо, а Душко се разсейвал. Учителката казала:

– Душко?

Той се сепнал и я погледнал.

– Да, госпожо? – отвърнал примерно, зализал косичка, бутнал очилцата и започнал да мига.

– Душко, какво се случва? Не мога да повярвам, че точно ти се разсейваш. Я ела на дъската да те изпитам.

А Душко, нали си бил душичка, всичко си бил научил, излязъл, написал си всичко, получил шестица, седнал, но пак се разсейвал. Въртял се неспокоен… Учителката се притеснила.

– Душко, я кажи пред всички какво става?

Душко скочил и като автомат изстрелял:

– Жожо има егати градината за футбол, а там – само буреняк!

Учителката нищо не разбрала, Жожо го погледнал с широко отворени очи и другите деца се зачудили какво става, а на Душко някак му олекнало.

Дошло междучасието и Отворко рекъл:

– Абе, какво ти става, бе? Ако ти изчезнеш като пример за дисциплина в този клас, съвсем ще пропаднем.

Душко нетърпеливо казал:

– Отворко, ти знаеш ли какъв двор има Жожо?

Отворко отвърнал:

– Откъде да знам какъв двор има, да не му го копам!

Душко рекъл:

– Да, това е идеята, да почнеш да му го копаеш.

Отворко го пипнал по челото.

– Абе, не си топъл, ама говориш все едно наистина си.

Тогава дошъл Бонбончо, Душко го погледнал и казал:

– Бонбончо, ти знаеш ли какъв двор има Жожо?

Бонбончо отговорил:

– Да, бе, знам, прилича на смеска между блато и зоологическа градина, ама такива едни, стари.

Душко попитал:

– Не, бе, не, бе! Ти забелязал ли си колко е голям дворът?

Бонбончо рекъл:

– Кой може да забележи нещо от този храсталак, то къщата вече не се вижда. Жожко сигурно с мачете преминава или си прави тунели като къртица, за да може да излезе.

Душко обаче въодушевено продължавал:

– Представяте ли си да отидем там, да почистим градината – такова игрище за футбол ще стане, такъв мач ще ритаме. На една хубава окосена трева.

Жожко не разбирал съвсем.

– Е, добре, ще отидем, ще отидем, ама то с едно отиване няма да стане тревата, кой ще плати на озеленителната фирма?

Душко пояснил:

– Отворко, ти си озеленителната фирма. И отплатата е това, че може да риташ мач на игрището.

Отворко погледнал Душко.

– Ей, шегаджия! Айде кажи какво си измислил. Как ще оправим тревата?

Душко си продължавал с неговото:

– Както ти казвам – всеки взима по една лопата и мотика и отиваме да копаем.

Бонбончо рекъл:

– Много яко, много яко! Аз ще взема един меч и ще сека. Първо главите на храстите, после ги удрям през кръста, а после ще скачаме, докато натрошим клоните. Или да ги подпалим?!

Душко го прекъснал:

– Ехо, ехоооооо! Бонбончо! Пак сме гледали много телевизия. Тия работи само по телевизора стават, Бонбончо. Нали знаеш, че ако запалим храстите, може да изгори целият квартал. А и най-малкото ще ни приберат в полицията.

Бонбончо казал:

– Да, тая няма да стане точно така.

В този момент се включил и Отворко:

– Банда, чували ли сте приказката „с чужда пита помен прави“?

Душко рекъл:

– Какво значи да прави помен?

Жожко обяснил:

– Ами като е починал някой човек, се раздава пита за светлина в душата му. И с чужда пита помен да правиш значи, че си отишъл, взел си на някого погачата и вместо той да си направи помен за неговия близък, ти си седнал с неговата погача да раздаваш за своя близък.

И Бонбончо:

– Това беше много сложно, за какво ни го разказваш?

Жожо отговорил директно:

– Дворът е мой!

А Душко:

– А идеята за игрището е моя!

И започнали леко да спорят. Отворко се намесил:

– Абе, ливадо, погледни се, че живееш в буреняк, дай първо тебе да те окосим, после да ти окосим и двора, а после бъди така добър да ни поканиш на гости и една беседка да ни вдигнеш, та като идваме, да ни е по-приятно.

Бонбончо се забавлявал и се смеел.

– Жожката е ливада, но неокосена. Дайте да си вземем една косачка и да го окосим нула номер. Само ще му оставим по средата на главата един храст като прабългарин, може и опашчица да му вържем.

И докато си говорили така, намерили подход да реализират идеята.

Душко попитал:

– Добре бе, Жожо, за какво са ти тези бурени и змии, че и гущери вътре?

Жожи, като чул змии и гущери, като писнал, като рипнал, като взел да тича, да подскача, качил се на един чин и викнал:

– Няма змии, няма гущери!

И тук децата разбрали, че явно има нещо в градината, което на Жожката не му действа добре на нервите.

Отворко рекъл:

– Няма гущери и змии, само варани.

Жожката подскачал от чин на чин.

– Няма варани!

Бонбончо рекъл:

– Че ти откъде знаеш, в този храсталако-буреняк сигурно и тигри се крият, но не можеш да ги видиш.

Отворко продължил:

– Ти пък, тигри! То там сигурно слонове има, цяло стадо зад къщата им. И някой ден може да я стъпчат, ама то от тия храсти можеш ли да ги видиш? То може дори да са десетки слонове, а представяте ли си да са стадо бизони…

И така, докато си говорили, Жожката подскачал, подскачал, но не издържал накрая и казал:

– Добре бе! Хайде, ходете, копайте, щом сте такива копачи, аз ще седя и ще ви гледам сеира. Ей ви градината – копайте. Майка и татко, така или иначе, като ви видят, че копаете, ще ви направят кекс и ще ви донесат дори айрян. Давайте, копайте, да ви видя колко сте добри копачи.

Децата се въоръжили и тръгнали към градината на Жожката. Отворко взел една вилица, твърдо решен да копае с нея. Защото така изчислил, че по-лесно ще изважда коренчетата. А и тя, като е остра, по-надълбоко щяла да прониква.

Бонбончо решил, че ще си вземе мачете и ще си представя, че е в джунглата, и ще се върти, и ще пищи, така че да им отсича клоните на храстите.

Душко, понеже бил много примерен, взел със себе си семенца за трева.

Отишли тримата, а Жожката седял и гледал.

Отворко копаел с вилицата, копаел, копаел, потил се, капки капели от него, тениската – мокра, панталонът – мокър, обувките – пълни с пот, а той едва изкопал една мааалка купичка земя и продължавал да се бори. През това време нашият приятел Душко седял със семената и им говорел:

– Аз сега ще ви метна по земята и ще поникнете, а ние през това време ще окосим другата трева. И така няма да се засечете и направо, като сме готови с храстите и старата трева, вие ще се появите.

Говорил си той на семената и ги хвърлял – и в този момент видял, че цяло ято гълъби се нахвърлили и му ги изкълвали до зрънце. Той викал, карал се „къш от тука!“, „бягайте, бе!“, плашил ги, ама те не се уплашили. Такава хубава манджичка някой да им нахвърля отдавна не им се било случвало.

През това време Бонбончо застанал, омотал се с една кърпа като кимоно, разкрачил краката, разкривил физиономия и извикал:

– Ууууууааааа! – и отрязал с меча, който бил взел тайно и абсолютно нелегално от вкъщи, листата на храстите. Но ако почнеш да режеш лист по лист листата на един храст, може и десетки години да ти отнеме, докато успееш един клон да отрежеш, но той бил доволен и щастлив.

По едно време се разбрало, че няма да стане така работата.

Преминал покрай двора съседът на Жожката и го попитал:

– Жожинка, какво правите?

Жожо, нали бил по бързите отговори, веднага казал:

– Оправяме градината, ще я правим на игрище.

Човекът погледнал Отворко с вилицата, погледнал Бонбончо с меча, погледнал ги един по един всичките хубавци и казал:

– Ей, деца, имам едно тракторче. Дайте ще мина да ви го изора по-бързо. Само изкопайте големите храсти и ги изнесете, аз с трактора ще изора бурените.

Децата решили да се справят с големите храсти – един дърпал, друг бутал, ама то храст като храст ли било – шипка. Отворко предложил:

– Дайте, ще ѝ скършим шиповете един по един, и като я оголим и я оставим без шипове, тогава ще я дръпнем и ще я извадим.

Душко казал:

– Да, това е възможно, ама ако една година седим да махаме шипчетата. Точно ще стане работата.

Решили с трион да я прережат. Дръпнат напред-назад триона, току си закачат дрехите на шипката, остане парченце, скъса се. И така славно-безславно за седмица успели да махнат храстите.

Да бъдем точни – за повечето храсти все на някой възрастен, минаващ по улицата, му ставало мъчно за тях да ги гледа как се мъчат и им помагал. След седмица се появил човекът с трактора. Изорал бавно цялата градина, помогнал им да изчистят старите растения и да ги изхвърлят на боклука. Като си тръгнал съседът, Бонбончо седнал и си казал:

– Сега да видим какво правим.

Решил да съставят план. Като похарчели сега пари, след това да имали приходи и да завършат поне на нула. Взел да се чуди как да се случи това, чудел се, маел се, чудел се, маел се…

И докато се чудел и маел, отвън се чул Жожо:

– Айде бе, сеяча на семенца, айде идвай да сеем. Отгоре ще им нахвърляме пясък. Така че птиците да не ги виждат. Давай да садим, докато е разорана земята.

Насадили трева в градината. Всеки ден Жожо я поливал със специални пръскачки, поливал и ѝ се радвал. Душко ходел на пръскачката да седи като на душ и да си се плакне. Бонбончо преследвал другите деца с пръскачката, както и всички съседи, които минавали по улицата. Отворко седял и се карал на пръскачките, защото току му напръсквали дрехите, а той нали все искал да е много красив и елегантен, и с хубава прическа, и не бил много доволен така да му правят. Но поливали тревата дружно, а тя растяла.

Един ден децата отишли малко по-рано при Жожо да видят как расте тревата и що да зърнат – хванал Жожо тревата и я опъва, дърпа, дърпа, та ще я скъса.

Душко попитал:

– Какво правиш, бе, Жожо?

А Жожо:

– Направо се изморих с тази трева, опъвам я, за да порасне по-бързо, че ако така ще я чакаме, кога ще стане?

Отворко викнал:

– Пусни я, бе! Пусни я!

Жожо продължавал:

– А! Пусни я, пусни я!? Цяла сутрин я опъвам, точно сега ли да я пусна? Тъкмо взе да расте.

Отворко рекъл:

– Ще откъснеш корените, бе.

Жожко го погледнал учудено.

– Корените да се разпъват като ластик, че вече нямам търпение да я чакам, нали ще правим игрище.

Децата отишли, разсеяли Жожката, седнали да оформят градината. Един носел камъчета, друг правел водопадчета… Ей, голяма красота, голямо чудо ставало в тая градина! Обаче през цялото време Душко нареждал:

– Добре, сега сложихте тука всички тези неща, а като ритаме футбол? Току-виж ни пречат.

След това поставили и декоративни храсти с градинка. Душко погледнал храстите и казал:

– Ооо, така-така, сега само това ни трябва.

И така от дума на дума се оказало, че всъщност децата били построили една приказна цветна градина с ограда, обаче в нея нямало достатъчно хора. И какво направили? Започнали да звънят на всичките си приятели и близки.

И така се оформил голям и хубав клуб, в който се случвали всеки ден най-различни неща за деца.

Градината оживяла. Красотата ѝ приканвала много деца да играят вътре. Те се грижели за нея, а тя им се отблагодарявала с възможности за приключения. Колкото повече децата обичали и поддържали градината, толкова по-весели и интересни ставали игрите вътре. Колкото повече градината била обгрижвана, толкова повече уют и аромат на вкусни кексчета и какао се разнасял от нея. Та чак досега.