P08

Отворко, Жожката, Душко и Бонбончо си бъркали в носовете и се чудели какво да правят. Било им толкова скучно, че дори седенето пред компютъра и телевизора не помагало. Седeли, седeли, седeли, чудили се и понеже носовете им не били безкрайно дълбоки и изровили оттам всичко, дето могли да изровят, то тая работа повече не можела да продължава. Тогава за техен късмет покрай тях минал дядото на Душко и попитал:
– Ей, момчета, какво правите?
Жожо се почесал по главата.
– Ъъъъ…
Отворко рекъл:
– Тъпеем.
Дядото се учудил.
– Ами защо седите и тъпеете. Вземете нещо да работите, да се саморазвивате.
Отворко пак повторил:
– Ъъъ…
Тук Душко гледал да го изпревари, за да не изстреля някоя глупост.
– Еми то какво да измислим, като нищо не измисляме.
Дядото предложил:
– Ами играйте на жмичка, на гоненица, на настъпванка, на карти, на табла, на шах, на прочети интересна книга.
Тук децата избухнали в смях. Дядото видял, че нещо работата не е както трябва, и се замислил.
– Ама вие защо не можете да се забавлявате сами, ами седите и гледате така? Животът е толкова кратък, дошли сме да се порадваме на тая Земя за някакви години и после си отиваме. Какво само си бъркате в носовете?
Децата го погледнали изумени и Отворко най-накрая промълвил:
– Е, ти като си толкова стар, как се забавляваш?
– Че аз ходя в пенсионерски клуб.
Жожката попитал:
– Къде ходиш?
Дядото повторил:
– В пенсионерски клуб
Жожката се заинтригувал.
– И какво правите там, спорт ли?
Дядото се засмял.
– Не. Ние сме вече много възрастни. Не спортуваме. Играем на различни игри на маса и освен това решаваме кръстословици, ребуси…
Децата се спогледали и се зачудили.
– Добре, ама ти сега, ако отиваш там, можеш ли и нас да ни вземеш, все едно и ние сме едни пенсионери.
Дядото кимнал.
– Ами добре, елате. Няма да ви изгонят отвътре.
Децата тръгнали. Душко ходил, ходил, ходил, изведнъж клекнал, взел една пръчка и почнал да се прави, че куца. Жожката и той видял, че явно ще трябва да стане по-пенсионерска работата, спрял да тича напред-назад и почнал да си влачи краката, така че да се чува шум, и леко си наклонил главата. И така и останалите направили по някоя магария и циркът им се носел успешно към пенсионерския клуб. Дядото вървял, а отстрани четири чудновати дечица, кое от кое повече изкривено и завъртяно, се движели с него. Стигнали до един голям трафопост, а на входната му врата пишело: „Пенсионерски клуб“.
Отворко рекъл:
– Е, тука при тока с високо напрежение ли ще влизаме? Мама, ако разбере къде сме били, много ще се кара.
Дядото ги успокоил:
– Това е бивш трафопост. Сега сградата се използва за място, където пенсионерите да се забавляват.
Душко погледнал дядо си.
– Да, добре. Забавляват се?! Да не светнем като крушки на цялата волтова дъга, като влезем вътре?
Дядото им махнал с ръка подканящо.
– Ама вътре няма жици, няма нищо електрическо. Сега сградата е празна и вътре има само маси и столчета.
Децата надникнали зад ъгъла, после си напъхали носовете вътре, помирисали, поогледали, замислили се и лека-полека влезли. Вътре нямало много хора. Имало един-двама дядовци и три-четири бабки. Някои си плетяли, някои си играели на карти, а някои просто си говорели. Имало доста свободни масички и децата се хвърлили да се настаняват, а дядото казал:
– Деца, това не е ресторант да седите и да чакате сервитьорката по измисляне на игри да ви дойде и да ви ги сервира. Сядайте, измисляйте, даже поканете някой от пенсионерите да играе с вас.
Децата се смутили, а дядото почнал да си оправя дрехите, да поздравява. Жожката предложил:
– Айде да играем на търкалянка. Първо правим кълбо напред, после кълбо назад. Тези дядовци, ако искат да се включат, ще им е утринна гимнастика.
Душко рекъл:
– Ти шегуваш ли се? Да вземе да се повреди дядо ми, докато прави кълбо? Коя от тези дебеланки бабки може да се сгъне дори само за едно кълбо? Я измисли нещо по-сериозно.
Жожко се огледал.
– А може да играем на една игра, в която можеш да стъпваш на всяка една масичка само по веднъж и трябва така да подскачаш по другите масички, докато обиколиш всички.
Душко рекъл:
– Е това е най-бързата игра да те изгонят от всяко едно място. Няма значение дали е клуб, училище, или ресторант.
Жожката се замислил.
– Да бе, така си е. Тая съм си я мечтал да я играя, ама ще може само веднъж и после няма да мога да се виждам с вас, приятели, дълго време. Това въобще си е тъпо. Обаче можем да я играем на двора на плочките без проблеми.
В този момент децата били вече пред пенсионерския клуб и започнали да подскачат по плочките. Всеки, като стъпел, си слагал знак на плочката. Нямал право да стъпва по два пъти на плочка, имал право само по веднъж. Голямо подскачане падало и било много забавно. Очертали били с тебешир един правоъгълник близо два на два метра и подскачали вътре… Някои деца, които мислели по-добре като Душката, успявали да си завършат играта, без да имат проблеми. Някои като Жожо, дето не мислели, а само подскачали от най-близката до най-далечната плочка, за да се наслаждават на скачането, в края на играта се оказвало, че им остават четири плочки в четирите края. Дори с най-лъвския скок нямало как да се стъпи на тях. Подскачали, подскачали, влезли в пенсионерския клуб, настанили се доволно. Дядото на Душко ги попитал:
– Желаете ли да разговаряме за спортните събития от вчерашния ден?
Децата го погледнали и едновременно поклатили глави.
– Не.
Дядото казал:
– Добре тогава. Аз ще отида да поговоря с тази госпожа в червения тоалет. Тя следи спорта като мен и ще обсъдим как се движат игрите по кърлинг във Финландия.
Децата промълвили:
– Ами добре.
Седели, седели, чудели се какво да правят и по едно време Душката предложил:
– Искате ли да си играем на хора, които измислят дизайна на апартаменти на пенсионери? Те сигурно са се заровили в много стари боклуци и неща, които им пречат в къщите им отдавна. Искате ли да седнем и да нарисуваме четири чертежа за малки апартаменти. Стая, хол и кухня за пенсионери, които да живеят радостно вътре.
И като почнала една работа… Едно писане, едно бърсане, едно мазане, едни чудеса, свят да ви се завие. Писали, мазали, писали, бърсали, писали, чертали. Пенсионерите отдавна си разказали за всички спортове, изиграли по няколко табли, кискали се на смешки от вестник „Пенсионер“, а децата търкали с малките гумички, чертаели, мислели, зачервили ушичките и ни звук, ни стон се чувало. По едно време дядото на Душко казал:
– Деца, време е да си тръгваме.
Душко подскочил стреснат.
– Дядо, не може. Ние довършваме в момента проекта за пенсионерски апартаменти и трябва да ни чакаш още, щото не сме съвсем готови.
Тук събудили интереса на всички пенсионери. В клуба били дошли още десетина баби и дядовци и като чули, че децата са измислили такива проекти, решили да им станат публика, а децата да се качат на един подиум, от който да си представят идеите.
Първи, като най-смел и бърз, излязъл, естествено, Жожката. Жожи показал един доста стресиращ или по-скоро притеснителен апартамент за пенсионери. Влизало се през вратата, а на нея самата било монтирано стартово блокче. От вратата започвал коридор до балконската врата, на който били отбелязани отстрани метрите и сантиметрите. Така, затичвайки се от входната врата, можело точно да си засичаш колко метра си минал. В края на балкона имало тясна вратичка като процеп, от която можело странично да влезеш в помещение вляво. На чертежа на Жожи това помещение било изобразено с много дебели черти и имало помощен надпис: СТЕНИТЕ СА ОТ СТИРОПОР И ПРОТИВОУДАРНИ МАТЕРИАЛИ. Та през цепнатината трябвало да се напъхаш в това помещение и после да я запълниш със специална тапа. Откъде щяло да влиза свеж въздух в помещението още не било ясно, но това явно не било съществено за Жожката. Вътре имало нарисувани много гюлета и дискове. Това било помещението, в което всеки пенсионер с радост можел да влезе и да започне да изхвърля гюлета и дискове и така да се развива като гюлетласкач и дискохвъргач. Гюлетата се удряли в противоударните стени, така че да не чупят апартамента и да не се чува у съседите. Ако мощният въздуховод не работел и пенсионерът започнел да се задушава, все пак имал право през цепнатината отново да се върне на балкона, в коридора за тичане или през друга цепнатина вдясно на балкона да влезе в друго помещение, където на пода имало нарисувано място за дълъг скок и пясъчник, както и едно магаре, една висилка, баскетболен кош, за симетрия до баскетболния кош имало поставена и тоалетна, така че да си хармонират като форма. Ако пенсионерът не уцели баскетболния кош, да уцели тоалетната с някоя топка?! Може би това била логиката. Не било ясно съвсем. А в дъното имало мивка, а до нея имало дюшече за правене на коремни преси и със стрелка пишело: „Докато се правят коремните преси, имате право и да спите тук“. Децата гледали, гледали и не знаели какво да кажат. Пенсионерите също мълчали, Жожката погледал, погледал и казал:
– Ето, има къде да си измиеш ръцете, има къде да се изакаш и останалото е за развитие на тялото. За красиво и хармонично тяло!
Тук една баба не издържала и казала:
– Ама няма ли да ям?
Жожката огледал чертежа, огледал бабата.
– Ами то така или иначе имате резерви за няколко години напред, така че и да спрете да ядете, няма да погрознеете много-много от това.
И си погледнал доволно чертежа. Бабата първо се зачудила, после се засмяла. Една друга госпожа се обадила:
– А гардероб за дрехите няма ли да имам?
Жожо вдигнал рамене.
– Съжалявам, просто не го позволява теренът. За да може уредите да се поставят, трябва да направите някои жертви.
Един дядо попитал:
– А приятелите ми, ако са малко по-широки от процепа, какво да ги правя?
Жожо отговорил:
– Ще ги държиш отпред в коридора – да тичат, докато спаднат, – и като станат достатъчно слаби, ще ги пускате вътре за по-сериозните упражнения.
Така завършила презентацията на Жожи. Всички били в размисъл.
След това излязъл Отворко. Той разделил помещението на четири равни части. Влизаш, коридорче и от него към четири еднакво големи стаи. Децата се зачудили. Това приличало на бисквита, разделена на четири. Защо пък четири? Защо пък еднакви? Отворко, какъвто си бил отворен, започнал в типичен за него стил:
– Слушайте к’во ще ви кажа. Тука съм направил един чертеж, много як, ама много як и не знам дали да не ви искам по 5 лева за т’ва, че съм ви го направил и ви отварям очите.
Пенсионерите решили, че децата правят цирк и не са през цялото време такива. Смеели се и му ръкопляскали с голяма радост. Отворко казал:
– Добре, щом пляскате, ще ви го разкажа.
Посочил първото квадратче.
– Това е тоалетна.
Пенсионерите се слисали. Една четвърт от апартамента – тоалетна. Отворко обяснил:
– Трябва да се ака с удоволствие. В тази тоалетна има простор, удобства, въздуховоди – четири на брой – да отвеждат пръцкането, така че човек да може да седи вътре и да си пърди с часове.
Отстрани на чертежа със стрелкички било посочено и описано: „Чете вестник, чете списание, играе на електронни игрички, говори по телефона, бърка си в носа, бърка си в ушите, почесва се“.
Отворко продължил:
– За тая цел отстрани съм сложил следните съоръжения. Стойка за телефон, стойка за книга или списание, стойка за пуканки, стойка за чипс, стойка за… и аз не знам какво.
Тоалетната изглеждала като пулт на самолет.
– И т’ва не е просто една просташка тоалетна, а е тоалетна, дето, като натиснеш едно копче, става на биде да си измиеш дупето – нареждал Отворко.
Тук на пенсионерите им станало интересно.
А Отворко не спирал:
– И тая тоалетна си има вграден телевизор в пулта отпред. С дистанционно, за да сменяш каналите, с копче за радио и с копче за ароматизатори от стените, и с копче да ти вибрира седалката под дупето и да ти прави масаж, и копче, което още не съм измислил за какво е, но сто на сто ще е важно копче. Тоалетната отдолу е застлана с дебел килим, с огледала по всичките стени, човек, докато си ака, да може да се оглежда хубаво и да му е приятно, да не се чувства самотен вътре и тая тоалетна е такава, дето вътре можеш да си сложиш вечерята и докато си вечеряш, да не ти е напрегнато, че нещо те стяга коремът.
След като луксозната тоалетна на Отворко била обширно представена, той започнал да представя следващото помещение – банята. Както се досещате, банята трябвало да може да прави абсолютно всички неща, които правела тоалетната. Да гледаш телевизия, да ядеш чипс, да вечеряш под душа, докато ти тече сапунената вода по лицето, да има копче за телевизор, за радио, да има огледала по стените, за да можеш да се разглеждаш колко си красив и доволен, да има стойка за телефона, докато плуваш във ваната, за да има начин да изиграеш и някоя игричка. Все пак и банята си имала собствена специфика. В нея имало вана. Не просто една вана, а вана, която правела мехурчета, балончета, бръмчала, а също правела масажи, включително и на краката. Освен това, ако човек сложел повече шампоан, ваната можела да прелива и да направи целия под в пяна, дори да запълни целия апартамент, ако я забравиш включена. До нея имало поставени различни съоръжения, включително и компютър с интернет. До ваната имало душ кабина със специално прозорче, през което можело да си вкарваш вътре вафли и други вкусни неща, така че, докато се къпеш, да не стоиш напълно прегладнял, а да можеш да се подкрепиш. Банята имала и три мивки.
Пенсионерите дотук издържали мълчаливо, но един попитал:
– А защо, момченце, има три мивки? Толкова много ли искаш да се мием?
Отворко обяснил:
– За да изглежда една баня представителна и луксозна, да е съгласно стандартите и някой, като ти влезе в апартамента, да разбере, че ти не си просто един пикливец и кирливец, а си човек, който ака в лукс и се мие в лукс, и щом си имал пари да си купиш такъв апартамент, се монтират две мивки. Аз, за да съм сигурен, че никой няма да се обърка в това, което им казвам – слагам три. Да е ясно кой е шефът.
Една бабка попитала:
– Мдаа, а ще се ползват ли?
Отворко я погледнал смаяно.
– Е, кой може да ползва три мивки? – И тук се обърнал самодоволно и добавил: – Толкова по въпроса за банята. Лукс и удоволствие. Това е целта на апартамента.
Отишъл към третата стая – кухнята. Трите ѝ стени били в шкафове, мивки, печки, перални, миялни, хладилници, висящи черпаци, висящи стойки за тенджери, висящи чаши от стените и всякакви други щуротевици. Приличало на кухня на ресторант. Бабките останали много доволни. Всяка от тях тайно си пожелала наум ей такава кухничка. Дядовците обаче не били чак толкова доволни и попитали:
– Момченце, за какво ти е тая кухня? Какво ще правим в нея?
Отворко разяснил:
– Важно е да ядеш качествена храна. Луксозно е и да имаш качествена кухня. Ако ще си показвам тоалетната, да не мислите, че няма да си показвам и кухнята. Само най-доброто. Ето, вижте. Вградени печки, вградени перални, вградени миялни, вградени микровълнови, вградени уреди за готвене на пара, всичко е вградено. Плюс всякакви удобства. Копче, което, щом го натиснеш, филийките от пликчето се изстрелват, прелитат през стаята, правят две салта, падат в тостера и в момента, в който се изпекат, автоматично катапултират и кацат в една чиния, в която, като падне тежест, задейства едни топченца, които се търкалят по една тръбичка и бутат хладилника, той автоматично се отваря и отвътре с едно катапултче се изстрелват резенчета масло, които ще уцелят чинията и ще паднат върху филийката, и когато натежи още повече чинийката, тя натиска второ копче, от тавана се спуска солница и ръси филийките с шарена сол. Междувременно, като заредиш вода в каната, тя завира и започва да пищи истерично: „Сипи ме при чая, сипи ме при чая, сипи ме при чая“. И така, докато не я сипеш. Чая не смея да го направя автоматичен, че може да отиде човек в болница. Затова само с писъци съм го направил, да пищи там, да надува главата на човека вътре, за да не го забравя. Идеята е цялата кухня да бъде направена с летящи обекти и те някак си да се самоприготвят. Проблем имам и с ножовете. Пробвах ги на няколко пъти, но беше доста опасно, защото имат склонност понякога да политат в грешни посоки, и въобще да ви кажа, че това и с приборите и тирбушоните няма да го бъде. Ще си ги носите в джобовете, или – още по-добре – в обезопасени чантички на кръста. Ето тука една специална престилчица съм измислил. Връзвате си я сутрин, пълните си я отдясно с вилици, отляво с лъжици, по средата слагате ножове – и си ходите. Това е един гигантски, мега, ултра модерен робот-приготвяч, така че, който и да влезе в луксозната ви кухня, абсолютно да се смае. Както виждате, на пода има специално направени разграфени с боя квадрати. Квадрат едно, две, три, четири, шест и девет. Имате обувки във формата на парцали, така че, като ходите, да си влачите краката и да почиствате квадратите – и тъй като най-вероятно ще чистите най-много точно около квадрат номер девет, където е масата и се седи и се яде, и няма много да седите и много да работите по другите места, затова съм ги номерирал, така че, когато изчистите и видите, че девет е добре, а останалите са потънали в зарзават, да си повлачите краката и в тях, ама да помните през кои сте минали. Можете да го правите така: девет, осем, седем, шест и на едно изхвърляте чехлите в кофата.
Отворко отишъл да представи и последната стая – за гости. Там имало много, много, много дивани с много, много, много възглавници. На тях имало надписи „Тука седи Отворко“. Бабите и дядовците погледнали картината, погледнали Отворко и попитали:
– Добре бе, Отворко, защо има толкова дивани и толкова възглавници и на всичките пише, че там седиш ти. Като ти дойдат гости, къде да сядат?
А Отворко доволно се усмихнал.
– Те това е далаверата. Като влязат и не знаят къде да седнат, да ги вкарам в шах и да гледат притеснено и да питат домакина къде могат да седнат. Домакинът ще ги прецени, ще отиде, ще махне някоя възглавница и ще каже: „Ето тука можете да седнете“. Аз лично ще ги настанявам, както на мен ми е приятно, и винаги аз ще съм срещу телевизора.
Бабките погледнали много учудено.
– Ама защо ще имаш гости, щом искаш да стоиш срещу телевизора?
Отворко казал:
– Е, да не мислите, че ще искам да съм срещу тях, при условие, че толкова интересни неща вървят по телевизията? Ей тая цялата стена на телевизор ще я направя.
Една бабка попитала:
– И ти ли няма да имаш място, където да спиш, да живееш, да си държиш дрехите?
Отворко рекъл:
– Като ги гледаш тея дивани, дали ще имам проблем къде да спя? Всяка вечер ще се търкалям на различен.
Бабката не разбирала съвсем.
– Ама ти пред телевизора ли искаш да живееш?
Отворко кимнал.
– Категорично пред телевизора! Аз лично бих предпочел и вътре в телевизора, ама някак си не пускат или поне още не съм открил как става, но нали ви казах. Това трябва да е едно луксозно жилище. Да е ясно, че тоалетната, банята, кухнята и най-вече телевизорът са основните средства за живеене.
Бабките и дядовците му ръкопляскали.
– Добре, деца. Сега стана много късно. Време е да си ходите, но утре ще чакаме Душко и Бонбончо да представят техните проекти.
Децата казали:
– Да, наистина се стъмни. Утре ще дойдем и ще ви ги покажем.
Бонбончо прошепнал на ухото на Душко:
– Точно тая вечер ще си ги дооправим…