P18

Имало едно време четирима приятели – Душко-Послушко, Бонбончо-Фотончо, Жожко и Отворко-Мърморко, които си играели щастливо.

Един ден при тях бавно дошло едно детенце. Много бавно дошло. Бавно ги погледнало и бавно казало:

– Здравейте!

Децата се обърнали, погледнали го – то приличало на топчица, много миличка, дебеличка, с розови бузки, леко омазани със сладко, с няколко петна от шоколад по блузата, с мили, невинни очи. Душко, нали бил най-любезен и внимателен, веднага скочил и се представил:

– Здравей, момченце, как се казваш? Аз съм Душко.

А момченцето казало:

– Казвам се Буболечо, на галено Мечо или Клечо.

Отворко веднага изтресъл:

– Бе, за мечката са те докарали, ама за буболечката май не са успели...

Бонбончо го сръгал.

– Тихо, сигурно има и големи буболечки, ти откъде знаеш?

Отворко тогава измърморил:

– Виж сега, чак толкова големи буболечки има единствено когато ги гледаш през микроскоп.

Душко се правел, че нищо не чува, затова предложил:

– Буболечо-Клечо, искаш ли да играеш с нас?

Буболечо кимнал бавно два пъти и казал:

– Дааа.

Жожката се напрегнал.

– Е, тоя вече не го издържам! Докато ми каже нещо, аз ще съм обиколил стадиона два пъти. Какво ще го правим?

Отворко рекъл:

– К’во ще го правим: ще го отслабим! Глад, глад, глад и ще си стане като нас.

Бонбончо се чудел.

– Може би ще трябва и още нещо освен глад. Като го гледам какъв е кръгличък...

Жожката бил притеснен.

– И като отслабне, какво – може да не се забърза? Я го вижте, че дори бавно мисли!

Душко през това време си разговарял с момченцето:

– Ние играем по принцип всеки ден заедно и сме приятели от много години. Всичките деца сме различни и може някои да ти се сторят по-груби – да не им се сърдиш, те просто са си такива, не че са лоши. Сега ще те запозная, за да видиш как ще се чувстваш. Аз съм Душко-Послушко, това е Бонбончо-Фотончо, това е Отворко-Мърморко, а това е Жожи.

Буболечо кимнал.

– Приятно ми е!

Жожо се изчервил.

– Леле, майко, какво ще правим?

Буболечо-Клечо изрекъл бавно:

– Коя е най-любимата ви случка в живота?

Децата били шашнати – никога не били мислили коя е най-любимата им случка – и започнали да си казват някакви страшни щуротии.

Например Отворко-Мърморко казал, че неговата е, когато бил в детската и се влюбил в едно гадже. Децата се направили, че не го чули, и сменили бързо темата.

Жожката казал, че най-любимото нещо, което му се било случвало, било, като слязъл на летището в Сан Франциско, а то било точно до океана и едно огромно, с огромни прозорци и с толкова площ за тичане, толкова било празно, толкова било чисто, че да търчиш цял ден. А било и прохладно, с климатици, с ароматизатори – просто да откачиш от тичане.

Бонбончо споделил, че най-любимото му преживяване било, когато си седял и гледал звездите. Много му било приятно да ги следи как се движат, как понякога преминават облаци и ги скриват.

Душко-Послушко казал, че най-любимото му преживяване било сутрин, когато правел чай и закуска на родителите си, как те го поглеждали щастливи със светнали очи.

А пък Буболечо-Клечо казал, че най-любимото му преживяване било да яде. Много обичал да си хапва, особено медец.

Отворко рекъл:

– Ти направо си приличаш на Мечо Пух! Защо не са те кръстили Буболечо Пух? Аз ви предлагам да му викаме Пух.

Душко казал:

– Сякаш ще литне, като му викаме Пух? По-добре дай на Клечо да си остане, щото е по-ясно. Има перспектива.

А после Буболечо ги погледнал с толкова добри и разбиращи очи, без да им се сърди, че само се заяждат и го ядат, и попитал:

– А кое е любимото ви място, на което сте били?

Душко отговорил:

– Любимото ми място е в градината на баба и дядо, където има много зеленчуци и плодове и аз мога да копая и да бера плодовете, мога да се грижа за растенията и да ги поливам.

След това бил Бонбончо-Фотончо.

– Любимото ми място е научна лаборатория в Академията на науките или в някой специален завод за междукосмически технологии, или в централната зала на Агенцията за космически изследвания, за да мога да гледам звездите.

Децата знаели, че той не е бил никога там, но не го прекъсвали, защото не това била целта на заниманието.

Жожката без колебание казал:

– На стадиона! На всичките му места – и за хвърляне на копие, и за мятане на гюле, и за тичане, и за висок скок, всичко, де що има.

Отворко-Мърморко изтърсил:

– А на мен ми е в тоалетната.

Децата били напълно стреснати, а Отворко продължил:

– Мога да седя вътре с часове. Влизам си с една игричка, пускам я и си играя, играя, играя…

Душко се чудел.

– И не ти ли изтръпва дупето?

Отворко се замислил.

– Не, но краката ми изтръпват.

Бонбончо имал предложение.

– Ами що не вземеш на брат си стоянката за стъпване, която му служи да стига мивката, и да си слагаш краката на нея, за да ти почиват, ако ще седиш с часове?

Отворко бил възхитен.

– Това е гениално! Естествено, че ще му взема стоянката и ще си я слагам под краката. Така мога да стоя много повече време и на много повече игрички да си играя.

Дошло време и Буболечо-Клечо да каже какво мисли.

– А на мен любимото ми място е до хладилника – или в хладилника, или около него, но не на повече от една ръка разстояние.

След като си изяснили и любимите места, решили да се запитат каква е мечтаната им професия, какво копнеят да правят. Душко започнал:

– Ако имам избор, някой ден ще стана учител. И ще си играя с децата, и ще съм добър с тях, и ще съм много внимателен, и ще се грижа нежно за тях, така че да растат щастливи и добри, и игри ще им измислям, и ще си играя с тях по цял ден.

Жожката се заразхождал припряно.

– Може ли аз да кажа, че не мога да издържа?

Бонбончо кимнал.

– Да, кажи.

Жожко възкликнал:

– Аз бих станал куриер, но без колело и без кола. Ще нося пратките на гръб, пеша. Ще тичам с такава скорост, че ще бъда най-бързият куриер на света.

Отворко измърморил:

– Е, що не станеш и вестоносец като в римско време? Направо от Рим до Египет да тичаш с набор различни сандали за смяна на гърба си, а хората, които получават така писмо, ще ти плащат велики суми, защото ще е екзотично. Може даже и с екипче от кожа да се носиш.

Жожко го погледнал строго.

– Много смешно!

Бонбончо искал да сподели мечтата си.

– Аз бих станал космонавт, но не просто на обикновен космически кораб, не на совалка, а на междугалактически кораб.

Отворко добавил:

– А аз бих станал мързел. По цял ден бих лежал на сянка – да ми носят разни вкусни неща и да се отдавам на удоволствия – въобще… много да не се помръдвам, а ако искам да се помръдна, със самолет да прелитам до друго удобно място, където пак да съм си мързел.

Душко казал:

– Ами то за тая професия не ти трябват много усилия, Отворко, ти си готов направо.

Буболечо-Клечо се почудил, почудил.

– Ми аз какъв, какъв да стана? Аз може да стана дегустатор на манджи и да си ги дегустирам по цял ден – една лъжичка дегустация, втора лъжичка дегустация, трета лъжичка, четвърта...

Жожката го прекъснал:

– Разбрахме, разбрахме – дегустация и изядация, омитация, наплюсквация, нали така?

Бонбончо се смеел, а Буболечо-Клечо, нали бил добър, само се усмихвал.

– Ее, че какво лошо има да му е вкусничко на човек? Вижте к’во хубаво шкембенце-масичка си имам – мога да си подреждам химикалките, пергелчетата, транспортирите отгоре. Даже, ако се изтърколя по стълби, ще се търкалям като топка, с подскачане, а няма чак толкова да се ударя.

Душко рекъл:

– За стълбите на това недей да разчиташ! Малко се увличаш тука, да ти кажа аз, нали разбираш. Със стълбите шега не бива!

Буболечо-Клечо се усмихнал щедро.

– Шегичка, само шегичка беше.

Отворко се мусел.

– Тоя има егати хумора! Направо трябва да ни вдига табелка „Хумор“, за да разбираме, че е смешно, и да се смеем.

Душко го стрелнал с поглед.

– Стига простотии! А твоите мръсотии, дето ги говориш? Трябва да вдигаш табелка „Запушвайте ушите!“ и тогава да говориш, така ли?

Отворко се засегнал.

– Ти да не стана адвокат? Нали учител щеше да ставаш? Какво си седнал с тоя Буболечо-Клечо да се защитавате?

Душко изпънал гръбче.

– Не се защитаваме, а аз обичам добрите деца, които са възпитани, а Буболечо-Клечо е много възпитан и искам да бъде в нашата банда, за да има баланс.

И тука Жожката и Бонбончо едновременно подскочили и казали:

– Баланс? Досега бяхме ние и Отворко-Мърморко?! Балансът си беше три на едно. Сега какъв баланс ще стане – четири на едно? А сега ще сме си направо пребалансирани.

Душко не отстъпвал.

– Отворко е един, но бълва за десет.

Бонбончо скръстил ръце начумерен.

– Е, не може сега да вземем десет. То нали няма да си знаем имената, като играем. Така четирима си бяхме добре.

Буболечо-Клечо погледнал с дебелите си бузки тъжно, нацупил устнички, леко се навел и Бонбончо рекъл:

– Е, където четири, там и пет, нали, ама толкова, не десет! Отворко, ще ти купим хартиена лепенка и ще ти лепим устата, за да станат силите четири на едно. Ако вземем да те изпускаме, ще ти я залепим с двойно лепящо тиксо, така че да е сигурно, че балансът ще е изравнен. И въобще, стига с тия простотии! Виж какво добро дете е дошло при нас.

Отворко измърморил:

– Ако добротата можеше да лети, този би летял като гургулица. А ако дебелината можеш да лети, този пък щеше да лети като космонавт.

Бонбончо се хванал за ушите.

– Пак се започна. Я вземи си мълчи!

Буболечо-Клечо ги погледнал и им се усмихнал.

– Искате ли да си играем?

А те наострили уши.

– На какво да си играем?

Бонбончо предложил:

– Ами да си играем... да си играем… на семейство.

Всичките в един глас извикали:

– Неее!

Буболечо-Клечо се замислил.

– Ако семейството ще вечеря, аз ще играя.

Бонбончо имал нова идея.

– Аз ви предлагам да си играем на настъпванка.

Жожката казал:

– О, да, разбира се! – защото нали бил най-бърз и много бързо щял да ги изпонастъпи.

Но изведнъж погледнал Буболечо-Клечо, после си погледнал крака, после пак погледнал Буболечо-Клечо и размислил:

– По-добре друга игра.

Чудил се, чудил се какво да предложи, тръгнал да предлага гоненица, но пак погледнал Буболечо-Клечо – не ставало. Тръгнал да предлага трета игра – на криеница, после се огледал, видял, че нямало толкова голямо място, зад което да се скрие Буболечо-Клечо, и спрял.

– Е, с тоя едричкия няма подходяща игра, която да можем да изиграем!

Отворко имал решение.

– А, що да няма? Можем да играем на простотии. Който каже най-голямата простотия, и продължава. Тая може и с дебели, и с тънки да се играе.

Душко днес не бил търпелив.

– Твоята уста вече е време да я залепяме. Буболечо-Клечо, ти имаш ли някаква идея на какво можем да играем?

Буболечо-Клечо посочил.

– Ами да. Можем да си построим къща на дървото.

Децата го погледнали смаяни и Отворко казал:

– Че то само баобаб ще те издържи тебе!

Буболечо разяснил:

– А, не се притеснявайте! Аз ще ви помагам отдолу, вие ще се катерите, а аз ще играя страж, който ви пази къщата. И когато слизате, ще си играем, а като сте горе, аз ще съм долу.

Жожката мислил, мислил.

– Не че те харесвам толкова, ама тая не е честна игра, да ти кажа. Може да си построим къща в храстите. Така хем ще помагаш, ама хем ще можеш да влизаш и в къщата. Иначе ще ми е мъчно да те гледам отгоре, а на което и дърво да те качим, най-много да паднем всичките. Така че ти предлагам да си направим базов лагер. Само така и ти ще можеш да си играеш с нас. Ако решим да те държим гладен, ще отнеме доста месеци, докато те качим на дърво.

Буболечо-Клечо го погледнал радостно.

– Много ти благодаря! Аз съм малко бавен, нали виждаш, но пък съм добър и съм сигурен, че ще измисляме нещо интересно, което може да правим заедно. Аз примерно много харесвам различните маратонки, щото нали съм дебел и е важно да са ми удобни обувките, и напоследък много чета за удобните обувки. Сигурно това и на теб ще ти е интересно, за да можеш да тичаш по-бързо.

Жожката бил силно заинтригуван.

– Виж ти! Никога не съм знаел, че някой може да се интересува от обувка, освен за тичане. Ама щом си се интересувал, можеш да ми покажеш какви си намерил. Може пък наистина да започна да тичам по-бързо с тях.

След това Буболечо-Клечо погледнал Отворко.

– Виж, аз мръсотии не знам, но пък знам много смешни вицове, които не са мръсни, но съм сигурен, че ще ти харесат, и можем да си разказваме.

Отворко се ококорил.

– Знаеш вицове? И то много, така ли?

Буболечо кимнал бавно.

– Да, знам, но те са повечето за животни. Не са мръсни, но пък са много смешни.

Отворко бил доволен.

– Няма значение, аз много се кефя на вицове. Ако ще разказваш вицове, в бандата ни си със сигурност – и ще си играем с тебе.

После Буболечо погледнал Бонбончо-Фотончо и му казал:

– А пък аз нали знаеш, че не съм много бърз, но съм много сръчен в ръцете и добре работя с ренде, с пила, с бормашина и мога да сглобявам различни неща. Да кажем, тухли зидам добре, заварявам... С тебе може да си правим различни експерименти, да си майсторим неща.

Бонбончо бил абсолютно очарован.

– Леле, майко, каква база ще построим с тебе! А чертежи можеш ли да правиш?

Буболечо-Клечо рекъл:

– Е, да, мога да правя, разбира се.

Бонбончо попитал:

– А на компютър работиш ли?

Буболечо-Клечо отговорил:

– О, да, много съм добър.

– Супер! – въодушевил се Бонбончо.

Буболечо-Клечо погледнал Душко.

– А, Душко, с тебе може да приготвяме закусчици до края на живота си, каквито кажеш. Малки закусчици, средни, големи, на два, на три, на четири етажа, в големи чинии, в плата, на цялата маса, около масата и по столовете подредени. Различни такива неща можем да правим, а отделно можем и да се грижим за деца. Аз нали съм бавен и съм добър, затова децата много обичат да стоят около мене, защото знаят, че няма да ги гоня и да им се карам. То така или иначе се вижда, че няма да мога, така че не се страхуват от мене и ме ползват за надуваемо мече, за да ми се катерят. Така че може и това да правим заедно.

Душко се зарадвал.

– Супер! Значи, нашата база можем да я направим такава, в която да каним и по-малки дечица, ако са самотни и няма с кого да си играят.

Жожко подскочил.

– Чакай, чакай! Детски център не правим! Ние просто си играем, само нашата банда. Правим си база, а базата трябва да е специална. И на следващия ден ще се съберем, за да уточним каква ще ни е базата и да направим проект.

Разбрали се приятелите, плеснали с ръце и се разделили щастливи.