S12

Четиримата приятели се били прибрали в София. Ходили на училище. Изкарали по цял бележник с шестици. Дошла зимата. Зачудили се къде да отидат за Коледа и Нова година. А майката на Бонбончо сякаш им четяла мислите.

– Деца, предлагам да си направим приключенска Нова година, като отидем в една далечна страна, наречена... абе още не знам коя, но да е в Хималаите.

Жожко попитал:

– Как, ама Хималаите нямат ли си страна?!

Майката отговорила:

– Имат – Тибет, Непал, Индия, Пакистан, Бутан, но още не знам за коя точно ще ни дадат виза.

Децата без грам съмнение рекли:

– Ние сме големи пътешественици, в паспортите ни има много печати, все ще ни дадат визи.

Майката се усмихнала.

– Добре, момчета. Ще ходим, значи, на екскурзия.

Тук обаче Душко се намесил и неуверено, но притеснено отбелязал:

– Госпожо, ама там е студено! Там е много студено! Сега у нас е зима, а сигурно, ако отидем в Хималаите, ще се превърнем в ледени фигури!

Майката го прегърнала.

– Спокойно, ние няма да ходим чак толкова високо, само в подножието ще отидем, където няма да е много студено. Значи, избираме южния склон.

Душко не се отказвал.

– Южен, южен, ама Хималаите са си Хималаи.

Майката го щипнала леко.

– Добре, ще ти купим специални топли дрехи и отиваме.

Душко никак не се успокоявал.

– Абе, топли, топли дрехи, южен, южен склон, ама все са си Хималаи. Не може ли да отидем в Конго, Заир, някъде на екватора?

Отворко кисело измрънкал:

– Какво ти Конго? Да ходим в джунглата да ни изядат комарите! Ще отидем в Куба, в Южното полукълбо, там е лято. О, Куба – мамбо, пачанга, ала-бала-портокала!

Майката върнала разговора към Азия.

– Куба не става. Полетът е и дълъг, и скъп. Като пораснете, тогава ще идем в Куба. Тази Нова година ще летим към снежните Хималаи. Ще правите снежни човеци, ще се пързаляте...

Както си дискутирали, така и си уредили пътуването. Децата какво ли не напъхали в чантите и в раниците: якета, пуловери, шалове, шапки, зимни обувки, чорапи... Майката успяла да вземе визи за Индия и хоп!, децата се оказали с полет до Делхи и оттам втори полет, който ги отвеждал право в Хималаите.

Летели си щастливо децата за Делхи, кацнали, качили се за втория полет, ама как успели да го направят в бързината – това така и не станало ясно – оказали се на полет за Южна Индия, почти до остров Цейлон...

Кацнали те и що да видят – планини нямало. Всички хора по къси ръкави, по голи кореми, по боси крака, 30–40 градуса било... Първи Жожката изскочил от якето и от зимния панталон. След малко останал направо по гащи и взел да пухти. Индийците го погледнали особено. Един му дал плат като за покривка и го омотал с него. Не след дълго и другите момчета се оказали с препаска около кръста и по една купчина дрехи до тях. Майката нямало как да остане по покривка и започнала да се поти до изнемога.

Децата не се сдържали.

– Госпожо, май объркахме самолета.

Майката била леко притеснена.

– Самолета не объркахме, но май резервацията на самолета обърках. Сигурно съм разменила градовете. Дайте да разберем къде сме.

Извадили картата на Индия, показали я на един индиец, посочили Хималаите и го попитали: „Къде?“. Той въобще не ги разбрал и майката на Бонбончо на английски го питала отново: „Къде сме?“. И той ходел, ходел с пръста на юг, на юг… и там, където Индия свършвала, най на юг, спрял. Тя си казала: „Този е куку!“. Отишли при друг, при втори, при трети, а те посочвали едно и също място. Тя обаче решила, че всичките са слънчасали. По едно време обаче Жожко забелязал:

– Госпожо, тук грам планина не се вижда, а и вече стана толкова горещо, че ви предлагам да идем на плажа да се поизкъпем, че още малко и ще се сварим.

И с пълните раници със зимни дрехи децата отишли на брега на океана. Плували, къпали се, радвали се, майката обаче не могла да се съблече, защото на този плаж жените можели да стоят само с дрехи и така да плуват. Тя била с дебел пуловер, с вълнен панталон, с вълнени чорапи – вече щяла да припадне.

Децата я съжалили.

– По-добре да ти купим местни дрехи, едни парчета плат, като се увъртиш, увъртиш, увъртиш, и ще изглеждаш облечена, поне ще ти е хладно.

Отишли, намерили си хотелче – малко, в една рибарска къща, където изобщо нямало тоалетна и на когото му се появяла „нужда“, трябвало да ходи зад къщата, към полето, ама пък хората били симпатични. Завели майката да ѝ купят пенджаби (представете си – горнище на пижама с панталони). Тя вече едва се движела – с една бутилка минерална вода в ръка ходела, пиела и се потяла. Преоблякла се, седнала отмаляла – просто не можела да си тръгне от магазина. Две чанти с дрехи била съблякла – шалове и шапки, какво ли още не...

Така децата се оказали на юг. Явно Нова година щяла да бъде на юг. И какво щели да я правят те тази Нова година – решили да разгледат какво има наоколо.

Първо открили много места за гмуркане. Помолили рибаря да ги вкара с лодката навътре. Той им дал очила и се загмуркали да гледат рибки, красиви и приказни – коя ги гризнела за дупето, коя ги щипнела за крачето, защото точно тези риби в Индийския океан били чудно красиви, хапливи и щипливи. Имало и по-големички и по-опасни, но нашите деца не успели да уцелят такава.

Върнали се на брега, щастливи тичали по пясъка, радвали се. По едно време забелязали, че океанът изхвърлял дрехи. Помислили си: „Ей, сигурно някой кораб с дрехи е потънал. Я гледай, дрехи излизат всякакви“.

Отворко извикал:

– Госпожо, елате да видите, тук има всякакви дрехи, дайте да ви вземем червени, зелени, сини, бели, ще ви издокараме, цял гардероб ще ви направим!

Майката се възпротивила:

– Не, не, това са дарове за мъртвите хора, хвърлени във водата. Тези дрехи не се взимат.

Отворко продължавал:

– Не се взимат, не се взимат, ама са ни късмет. Ще си ги вземем, ще си ги изсушим, и на пазара – по левче, по левче... и ще избием екскурзията.

Майката се ужасила от тази идея.

– Не може, това е абсолютно забранено. Тези дрехи са изхвърлени като дар за океана.

Отворко бил искрено възмутен.

– Дар за океана, дар за океана, ама какво? То не може така тук да седят и гният! Пари са давани за тях. Я да ги съберем тук, ще направим бизнеса. Сушим, гладим, продаваме, пък нека хвърлят пак! Затворен цикъл – ние сушим, гладим, продаваме, те хвърлят. Всеки ден ще си имаме хем работа, хем продажби.

Майката леко опънала ухото на Отворко и той сменил темата.

Решили да вечерят. Отишли в ресторанта, седнали,  дошъл един индиец, с една метла леко замитал масата, така че половината боклук им падал върху дрехите, и след това мятал по един бананов лист пред всеки. А този бананов лист – малко прашен, малко мръсен, с паяжини. Децата гледали с ококорени очи какво ще стане. Майката бързо извадила антибактериални кърпички, избърсала ръцете на децата и банановите листа с тях. Обаче това се оказало леко безсмислено, защото в следващия момент пристигнал същият индиец с една голяма цинкова кофа, като за миене на под, бръкнал в нея с един черпак и направил пльооос!, изсипал на банановия лист пред всеки по един черпак с напълно неясна пихтиеста смес. После пристигнал с друга кофа, пльоснал и по една лъжица ориз и си заминал. И трябвало да се яде с пръсти, защото нямало вилици и лъжици. И всички мажели, мляскали, който се нахранел, взимал банановия лист, изхвърлял го на една купчина, измитали масата с метличката и това е! Децата гледали, майката гледала, ама гладен седи ли се? Мислили, мислили, по едно време седнали и се наяли, къде ще ходят? Нахранили си се добре, надули коремите и взели да разпитват един индиец на английски:

– И тук сега кино, дискотечка, нещо ала-бала има ли?

– Не – бил краткият му отговор.

– А нещо детски клуб, нещо Дисниленд, Леголенд, магазин за детски играчки?

– Не – той отново бил кратък.

Отворко продължавал с въпросите:

– Вие нямате ли нищо тук? Децата ви какво правят по цял ден?

Човекът отговорил:

– Ами работят.

Отворко направил крачка назад.

– Оо, чакай, чакай! Тук да не ни намерят някоя работа, да ни опънат и нас да работим?

Човекът небрежно погледнал към майката на Бонбончо.

– Ние няма. Това е нейна отговорност да научи децата си на труд.

Бонбончо прегърнал майка си.

– Тя е само моя майка и ме е научила на труд. Не забелязваш ли, че е млада и красива – как ще е родила четири деца.

Човекът много се смял.

– На нейната възраст при нас жените имат по много повече от четири деца.

Всички останали смаяни.

Отворко само довършил:

– Като не могат да си наемат работници, им остава да си родят работници.

– Хайде да помислим за Нова година – предложил Душко, за да смени темата.

– Каква Нова година? – недоумявал Отворко. – Не виждаш ли, че е лято. Плаж. Море. Да виждаш снежни човеци или моркови?

Душко се разплакал. Нямало да има Нова година...

Бонбончо го погледнал и със сериозен тон съобщил:

– Със и без сняг часовникът ще удари в 12 часа. Календарът ще отчете настъпването на новия ден и на новата година. Който иска да реве, да реве. Който иска да си го направим забавно, да идва. Ами на хората в Южното полукълбо всяка Нова година им е по средата на лятото, те как живеят?

Децата имали предизвикателство. Да направят хубава Нова година. До полета обратно оставали четири дни и било по-разумно да си ги прекарат радостно.

Тъй като на това място магазин нямало, а на Нова година да ядеш пихтиестата смес от кофата на банановия лист не им се струвало празнично, решили да помолят рибаря да им хване риба и да им я сготви. Той с радост приел. Договорили се за цена. Сякаш хората на това място не отдавали толкова голямо значение на този празник. Не било ясно дали имат алтернативен празник и на Коледа. Това, което било видно, е, че единствените, които се подготвяли за нещо специално, били нашите приятели.

Бонбончо решил да направи украса. Тъй като празникът щял да бъде на двора на рибаря, трябвало да се състави план за цялостния дизайн.

– Ще купим фойерверки – предложил Отворко. – Не, няма да има откъде.

– Ще сложим батут, за да я запомним тази Нова година с нещо, което никой не може да си позволи по нашите географски ширини – предложил Жожко.

– Ще поканим приятели – добавил Душко.

– Ще направим хартиени гирлянди – казал бодро Бонбончо. – Колкото и да е невероятно, тук има книжарница, с красиви цветни листове, ножици и лепило. Хайде, приятели, има как да го направим.

Децата напазарували от книжарницата, намерили връв, тел и дворът ставал все по-празничен и по-празничен. Проблем създавали кокошките на рибаря. Те били „свободно отглеждани“ и затова живеели по дърветата. Децата не били виждали кокошки по дърветата, но ето че на рибаря били такива – „късачки“ на гирлянди. Брутални разрушителки на гирлянди. Всеки опит на Отворко да се договори с тях завършвал с неуспех. Накрая победили кокошките.

Дворът имал украса на оградата, къщата била украсена около „устата“– врата и около „очите“ – прозорци. Сякаш имала мигли и намигвала на децата: „Украсата на дърветата са кокошките. Вържете им нещо и на тях“.

– Ще украся кокошките и ще ги завържа за дървото, за да не разрушават другия ни труд – съобщил Отворко-Мърморко.

Докато го спрат, и той вече бил по дърветата и се хвърлял към кокошките. Аха! да хване някоя, и тя литне, а той – долу... Накратко: ловенето продължило бая дълго и накрая, като се уморили и кокошките, и Отворко, всички слезли на земята и... заспали. Това позволило на Бонбончо веднага да разкраси всички спящи и да ги завърже един за друг. Някак естествено Отворко – и пряко, и косвено, – станал личен отговорник на всички кокошки.

Жожко бил леко обиден, нали тичането било по неговата част, а и той никога нямало да се изтощи от някакви там кокошки, та били те и бегачки.

Майка на Бонбончо не била никак спокойна: като нямало елха с играчки, като не можело да се ползват дърветата от свободно отглежданите кокошки, тогава къде било възможно да сложи подаръците на децата? Откъде изобщо да намери подаръци? Нямало какво да се купи. На рибаря къщата била полупразна, както и на другите хора. Нямало магазин. Какво да прави? Попитала рибаря, а той бил много озадачен, че тя търсела някакви предмети.

– Ти си им подарила пътуване до нашата страна. Това малък подарък ли е? Имат храна, вода и подслон. Какво те тревожи?

– Искам да са щастливи. Да го запомнят. Да влязат в Новата година усмихнати и радостни – нареждала майката.

– А, това е лесно. Ще ги заведа в храма – усмихнал се той и сякаш всичко било уредено.

– Ще им оставя единственото материално нещо, което имам – пари – и те, като имат достъп до място, където се пазарува с пари, ще могат да си купят каквото си поискат.

– Ако това ще те накара да се чувстваш добре, го направи, защото друг смисъл много няма – кротко казал рибарят и отишъл с жена си да готви рибата.

Празничната вечеря била от риба, ориз в чинии с вилица и нож, и вода. Всичко било толкова вкусно, толкова приятно, че Бонбончо много се развълнувал и издекламирал стих:

 

Когато те няма, си безценна,

когато те има, не те виждам.

Когато след дълга раздяла те срещам,

цял съм изпълнен с благодат.

Храна! Благодаря, че те има тук и сега.

За мен, мама и славната ни дружина.

 

Децата ръкопляскали. Така се започнали изявите на всеки един. Шеги, песни, танци. Инструменти им били масата, пейките и лъжиците. Най-накрая се натъркаляли по земята и аха! да заспят, но майката на Бонбончо ги подсетила за подаръците. Децата се ококорили. Не я оставили на мира, докато не им казала как на това място е успяла да намери нещо за подарък. Скачали и скандирали.

– Добре. Ще кажа. Подаръкът ви е да отидете в храма – рекла накрая тя.

Аха! да кажат нещо, но дори и Отворко прехапал език. Те също били мислили за нея какъв подарък да ѝ направят… но дълго и без успех.

– А нашият подарък е акупресура – не могъл да изтрае Жожко. – Кога ще ходим в храма?

– При изгрев слънце – отговорил рибарят.

– Правим ти акупресурата сега! – скандирали децата.

– Внимавайте! Това е моята майка, да не я посините! – предупредил Бонбончо.

Майката седнала на един стол и всеки дал най-доброто от себе си. Отворко отговарял за ушите. Мачкал ги, докато станали меки и червени.

– Внимавай да не ѝ ги счупиш като на борец – Бонбончо бил леко тревожен от гледката.

Душко поел стъпалата и натискал точка след точка, орган след орган. Жожката бил специалистът на дланите – натискал и той наред. Бонбончо се взирал в очите на майка си, опитвайки се да ѝ направи ирисова диагностика. Майката на Бонбончо била издръжлива, много обичала деца и се забавлявала с „подаръка“ им.

Алармата на телефона ѝ иззвъняла.

– Честита Нова година, деца! – запрегръщала ги тя. – Благодаря за подаръка. Ето там, под гърнето, има малко подаръци и за вас. На гърнето има рисунка на елха с играчки, наблюдавана от зорки кокошки.

Вътре в бананови листа и тел била празнично увита по една паричка за всяко дете. Ехее, колко ли години щял да се чуди рибарят на тази радостна реакция.

Децата веднага заспали. При първи петли рибарят ги събудил. Подал им по един вързоп нови бели дрехи. Щели да ходят в храма. Изкъпали се в реката, чиято вода била малко студена. Облекли белите дрехи и хоп! – в храма.

Влезли в дълъг просторен тунел, преодолявайки много сергии, локви кал и помия. Оттам погледнат, храмът изглеждал както очаквали: широки дълги коридори и рисунки по тях. Малко сергии в началото. Малко в края. Сергии, коридори, сергии, коридори. Изведнъж рибарят свил в един малък процеп, после минал зад една стена и там се открила друга картина. Храмът се оказал много сложен лабиринт. Децата ахнали. Били в една голяма зала. Рибарят отишъл при едни хора с кофи. Те викали, сочели децата, карали се, сочели децата и така дълго време, докато накрая не дошъл един жилав, изпит мъж с остър поглед, който завил крачоли и размахал леко заплашително кофата си.

– Деца, това е нашият водач – предупредил рибарят. – Следвайте го неотлъчно. Влизаме навътре в лабиринта и ако искаме да излезем, е добре да сме заедно след него.

Децата кимнали и тръгнали. Преминавали през различни тайни входове, докато не чули голяма олелия. Попаднали в нещо като вътрешен двор с трева, алеи и тълпа шумни хора. Голямо множество се бутало вътре. Хората с кофите се карали за нещо си. Докато се усетят, се наредили на опашка и като дошъл редът им, осъзнали, че цялото бутане било, за да се загребе от дълбок кладенец вода и да ти се изсипе на главата.

Връщане нямало. Рибарят бил така щастлив, като му излели кофата с вода. Нареждал някакви думи и сияел. Докато се осъзнаят, и първата кофа била излята върху Душко. Водата била ледена. Дрехите така залепвали за тялото. Шокът бил толкова голям, че нито се разплакал, нито реагирал. Просто бил отместен от напиращата тълпа до щастливия рибар. Жожко бил кален и силен, но толкова студена вода му дошла в повече и на него. Бонбончо стоял до рибаря и мозъкът му не спирал да се пита: „Защо е толкова студена? Лед ли ѝ пускат? Охлаждат ли я?“. Експериментаторският му ум нямал време за губене. В този миг и тримата синхронно се хвърлили върху Отворко. Жожко, като най-силен, му запушил устата, Бонбончо и Душко го стиснали в прегръдка и отпред, и отзад. Кофата вече се изляла върху Отворко и тълпата избутала конвулсиращото му, стиснато като в менгеме тяло от приятелите му. Той се опитвал да произнесе на всички земни и небесни езици коментари, които тук ще спестим...

– Щастливи ли сте? – попитал развълнувано рибарят. – Никога няма да забравите тази Нова година.

– Със сигурност – отвърнал Жожко, който едва успявал да удържи голямата уста на Отворко затворена.

– Има само още двайсет и един извора, на които ще ни облеят за здраве. Пийте от водата, докато ви обливат в това свещено приключение.

Колкото и невероятно да звучи, още на седмия извор вече нямало значение поливането. Всичко било прогизнало. Щастието на всички други хора от това, че ги поливат, било толкова голямо, че дори и Отворко го приел откъм веселата страна и се смеел. Хората ги поздравявали, радвали им се, ръкопляскали им, когато се опитвали да отпият от водата, докато ги поливали.

На петнайсетия извор децата били в състояние на пълно щастие. Празнували откриването на всеки следващ извор из лабиринта. Техният опитен водач ги прекарвал край гигантски каменни крави, край гробове на светци, през стени със странни знаци, през дълги тунели, през зали с колони и когато сякаш всичко свършвало, винаги имало една малка незабележима за външен човек врата, през която достигали до следващия извор.

На двайсет и втория извор децата били във вътрешен мир. Спокойни, ведри, мокри и шляпащи. Прегърнали майката, прегърнали рибаря. Имали най-прекрасната и вълнуваща Нова година. Вече били готови да се връщат у дома и да разказват, да разказват...