S11

Нашите четирима приятели и двете майки били в Аман, столицата на Йордания. Вече били разгледали крепостите и решили да ползват градски транспорт, за да видят как пътуват хората в арабските страни. Отишли на автогарата. Но те изобщо не говорели арабски, а пък арабите хич не говорели английски и започнали с ръкомахане да си сочат по картата. Арабите показвали карта на арабски, а нашите на английски, но в крайна сметка Петра си е Петра на всички езици. Най-накрая се разбрали, че искат да пътуват на юг, много на юг – и да стигнат чак до град Петра. Настанала суматоха на автогарата, разлетeли се кокошки, един се затичал, крещял нещо на близкия автобус, автобусът натиснал клаксона, един полицай пуснал бариерата, а тя паднала и леко чукнала преминаващия автобус. Шофьорът слязъл, развикал се, поогледал чукнатото. Тогава се появили двете майки с четирите деца, изтласкани напред от тълпата. Качили ги на автобуса с пляскания и приветствия и той потеглил отново. Те седнали и дошъл един човек да поиска да си платят, само дето не знаели какво им казва, нито пък той разбирал те какво му казват. Най-накрая той извадил една монета и им показал с пръсти толкова, колкото струвал билетът. Разбрали се, платили си и пътуването започнало. Съвсем скоро излезли право в пустинята. Пътуването било невероятно. През цялото време хората в автобуса пляскали и пели. Извадили голям касетофон, пускали си арабски песни и лудо се веселели. Така се били разпели, че по едно време децата, без да се усетят, и те пеели, без да знаят какво пеят точно, смеели се и пляскали. В един момент хората започнали да си подават храна от най-задните редове към най-първите и обратно, от средните към страничните, от страничните към предните, от страничните към задните... Във всички посоки летели баклавички, кадаифчета... Покапвали тук-таме върху главите на хората, по краката, по дрехите им. Подавали си вкусотии, които се ронели. Така започвало едно голямо хранене и радост за всички. Децата, понеже не си били мили ръцете, отначало не смеели да взимат, плюс това ги били учили да не приемат от непознати, но тъй като пътуването траело дълго, а храненето продължило до края му, децата се омазали до уши в разни сладки и лепкави неща и си правели смешни муцки, защото лицата им се опънали от засъхналото сладко и били идеални за демонстриране на разни интересни физиономии. Майките до последно се опитвали да удържат, обаче едни толумбички така ги изкушили, че не можели да не си хапнат. Те пък извадили солети и разни други работи, дето ги носели от България, и настанала голяма веселба…. Пристигнали върху едно празно асфалтово петно насред пустинята. Автобусчето спряло и всички пътници започнали да пляскат, да викат на арабски нещо на майките и децата, да им сочат да слизат. А майките хич не искали да слизат на това празно място. Хората викали:

– Петра, Петра.

Майките клатели глава.

– А не, не, не! Петра не е празно място в пустинята. Петра е град!

И те махали с ръка, сочели навън и продължавали:

– Петра, Петра!

И леко ги избутвали от автобуса. Майките обаче не искали да слизат. Тогава шофьорът слязъл и показал на едната майка, че през хълмчето се намирала целта на туристите. Посочил ѝ покривите на тамошните хотелчета. Майките не били съгласни. Настоявали да ги закарат до града.

– А не, не! Без хотел не слизаме.

А „хотел“, както се знае, на повечето езици е една и съща дума. Пътниците се разпляскали, разпели се и шофьорът ги закарал от другата страна на хълмчето. Пътят в този участък бил много лош, но пък сред песните нищо не усетили. А хотели в Петра имало колкото искаш. И места в тях имало по това време. Сред пляскане, прегръдки и радостни раздумки на неразбираем език се разделили с автобусните пасажери и шофьора. Майките и децата се настанили в хотел като дворец. Приказно красив. Сирийски майстори били правили толкова съвършени орнаменти, че дъхът на човек спирал пред тяхното изящество. В хотела вече говорели английски. Разбрали, че за да разгледат стария град на Петра, им трябвало доста време. Един цял ден от ранни зори до късна вечер едва щял да им стигне. Предложили им този ден да прекарат в хотела, да хапнат, да се изкъпят, да си починат, а следващия ден от пребиваването си да прекарат в стария град Петра. Легнали всички уморени да спят, а на сутринта в 4 часа телефонът на Жожката иззвънял.

– Ставайте, бързо, да изпреварим всички туристи! Айде бързо, закуската е в 6 часа, давайте да се подредим на масите и каквото дойде на шведската маса, да го разграбваме и – беж! – първи да влизаме.

Другите деца го погледнали сънени.

– Абе, Жоже, кой ще ти яде в 6 часа? Ние още спим.

Жожо скачал по кревата.

– Ахаа, ама като плащахме, си я платихме закуската, нали, а сега няма да я ядем, щот сте спели… Ще ядете!

Децата се размрънкали:

– Няма да стане.

Обаче и майките станали.

– Ей, момчета, по-добре давайте да мием зъбите, ръцете и да тръгваме към Петра, че после като дойдат с автобуси туристическите групи, няма да може нищо да видим.

Поизмили се някак, взели водичка и суха храна и тръгнали. От хотелите се ходело близо половин час, докато се стигне до началото на стария град Петра. Било тъмно. Децата с фенерчета в ръка си рекли:

– Еййй, първи сме!

Обаче и други фенерчета проблясвали, и други туристи се били събудили рано-рано сутринта, за да разгледат на спокойствие. По едно време фенерчетата станали като облак светулки. Светкали отвсякъде. Децата се размислили.

– Еййй, трябваше въобще да не си лягаме.

Майката на Бонбончо попитала:

– Добре, какво ще зърнем от Петра в тая тъмнина, ние не можем носовете да си видим.

Децата обаче били много въодушевени и вървели бодро. Отначало пътят бил асфалтиран. Отстрани имало коне. Децата се чудели какви ли са тез ранобудни кончета. Предполагали, че можело да се качиш на тях и цялата Петра да разгледаш така.

Майката на Бонбончо обяснила:

– Не се лъжете. Разпитах. Тези кончета ви возят сто метра, оставят ви и казват, че толкова е возенето! Оттам има други кончета, на които трябва да се качите, за да продължите, а те ви водят до портата. От портата има камили, на които стигате до една зона, откъдето се продължава с магарета. Целта е постоянно да се качвате и да слизате. Не може с кон от първата група да стигнете до територията на магаретата. Разделили са се, така че всичките местни да печелят.

Децата светкали във всички посоки. По едно време фенерчетата намалели. Майката на Жожко веднага реагирала:

– Деца, пребройте се.

В тъмното се чуло: „Душко“, „Бонбончо“, „Отворко“ и нищо повече. Майката викнала:

– Жожо, Жоженце, къде си?

Изведнъж на един хълм се видяло как една светлинка се движи нагоре, а надолу се носело:

– Тууук съъъм. Жоожооо съм.

Майката отдолу сложила ръце около устатата си като фуния.

– Жожо, какво правиш там?! Как ще слезеш?

Жожо ехтял:

– Ей така! Набързо!

Изведнъж се чули падащи камъни. Фенерчето по хълма светкало, изгасвало, светкало, изгасвало, все по-бързо и по-бързо се движело надолу. Майката на Бонбончо възкликнала:

– Дано да е изпуснал фенерчето.

Но не би! Фенерчето се движело със собственика си. Скоро до тях се чуло туп!, пук!, прас! и фенерчето взело да свети право към звездите. Майката на Жожо погледнала в краката си.

– Жожка, как си?

Жожката отдолу премигвал.

– Е, твърде напряко слязох. Май по-добре да си полежа, че доста бързах. Да се събера.

Майка му много се тревожела.

– Боли ли те нещо някъде. Имаш ли рани?

Отворко рекъл:

– Какви ти рани. Питай го крака и ръце дали си е донесъл!

Децата и двете майки светнали с фенерчетата към Жожи. Осветили го. Тук- там имало рана, охлузено и малко кръв. Жожката изглеждал доволен и бил готов за нови подвизи. Почистили раните му. Сложили лепенки. Проверили внимателно дали може да се движи. Взело да се зазорява. Слънцето се показвало и всичко наоколо станало червено. Скалите в червено, земята под краката им в червено, накъдето и да погледнеш – все червено.

Душко казал:

– Колко интересен изгрев! А у нас червено на зазоряване е само небето. Ама не стават червени сградите и асфалта никога не съм го виждал червен, а и колата на татко не става червена. А тук – гледай! Всичко стана червено. Тук слънцето ли е различно?!

Отворко рекъл:

– Тея сигурно си имат някоя озонова дупка и инфрачервените лъчи директно идват и всичко го правят червено.

Душко се притеснил.

– Леле, да не вземем и ние да почервенеем като раци, че после какво ще правим?

Огледали си лицата, но всички си били бели. Душко отворил раницата си.

– Мажете се с крем, слагайте шапки, кърпи, омотайте се добре!

Децата го погледнали ведро.

– Спокойно бе, Душко. Чакай. Виж, че още сме си бели!

Душко намерил слънцезащитния си крем.

– То така се почва. Щом асфалта е почервенило и стените на сградите, правете му сметка с нас к’во ще се случи.

В тоя момент се задала първата сергия. За първи път Душко се забързал. Напрегнато стигнал до нея и с помощта на пръстите си, докато другите стигнат, вече бил научил колко струват кърпите за омотаване, които арабите ползвали. Погледнал майката на Бонбончо и настоятелно поискал:

– Госпожо, имам нужда да използвам личните си средства, които са във вашето портмоне. Искам да ми купите тази кърпа с моите пари.

Майката на Жожо попитала:

– Ама защо ти е, Душко? Нали имаш шапка.

Душко настоявал:

– Виждате ли ги тези араби как са се омотали и затова са оцелели на тая червенина. Хич не искам да стана като тези скали. Кърпа – и така ще си ходя!

Майката бръкнала в чантата си.

– Добре!

След три секунди и четирите деца били вече омотани като едни малки арабчета, грам лице не се виждало и само за очите имали цепки. Тръгнали, а Душко продължил:

– А очите?

Хоп! децата извадили от джобчетата си слънчеви очила и заприличали на арабски мафиоти. Ходели, гледали, ахкали, чудели се и от червено, по-червено всичко ставало.

Както си вървели, влезли в един пролом, където сякаш скалите някой ги бил разрязал с нож много надълбоко и бил направил един много, много тесен и дълбок процеп, колкото да мине едно магаре, на някое място да се разминат две, а в стените често се срещали дупки. Жожката се загледал.

– Абе, защо са тези дупки? Такива едни странни стоят...

Майката на Бонбончо посочила с фенерчето.

– Четох, че понеже е много тесен проломът, в тези дупки е седяла охраната, така че керваните да минават, но да има и охранители.

По едно време слънцето съвсем си изгряло. Станало най-накрая ден. Те си вървели все още из пролома. Имало малко туристи, но всички с пъргава походка търчали напред, така че да разгледат на спокойствие Петра. Въпреки че било ден, скалите останали напълно червени. Такава красота бил този пролом. Душко се зачудил:

– Госпожо, вижте тези скали. Вече отмина изгревът, а си седят още червени.

Майката на Жожи се усмихнала.

– Да, тук всичко е кораловочервено, оранжево-червено и червено-червено. Този град е направен от червени мистично красиви скали.

Децата продължавали да крачат из пролома и главите им се въртели непрекъснато, привлечени от тази несравнима гледка. Скалите преливали от тъмночервено до светлочервено и обратно. Различни нюанси. Различен интензитет. Различни ивици като на дървени дъски, в различни фигури. Ако човек се загледал, можел да види всякакви чудновати форми в тях. Децата сочели постоянно нанякъде с пръст.

– Виж, виж, това там прилича на носорог!

А другото мигало.

– Не! Не, виж, виж това, прилича на жираф!

Децата се въртели и сочели, а гласовете им кънтели в пролома така, че се чували сигурно на километри. Майките ги подканяли да побързат, за да може да разгледат стария град, а децата уж бързали, бързали. Ама по детски било това бързане. Току някой вземел и се скриел в дупките на пазачите. Изоставал и викал:

– Аз съм пазач. Аз не съм пазач. Горе ръцете и давайте парите!

Другите почвали да го гъделичкат и така не напредвали много.

Изведнъж, както си вървели в пролома, пред тях в цепката се извисил гигантски ефирен храм. Обаче цепката на пролома била много тясна и от храма се виждало съвсем малко. Все едно някой фитил с барут бил запален на дупетата им и момчетата изчезнали с мръсна газ да видят какво има в края на пролома. Чули се викове:

– Айййдеее беее, айййдеее бе, идвайтеее, мамооо, мамооо, идвайте!

Майките се забързали. Притеснили се нещо да не им е станало. Излезли и ахнали. Четирите деца били легнали в средата на един голям площад, разперили ръце, разперили крака, като морски звезди, гледали и не вярвали на очите си. Храм, изсечен в червената скала с най-фини детайли, орнаменти, елементи, симетрия, оригиналност... А скалата – планина. Висока като огромен блок. Като няколко блока един върху друг. Всичко изсечено в скалата. Няма тухли. Няма зид. Както си била планината майсторите са дялкали, дялкали и се е появил храмът. Голяма красота! Приказна красота! Площадът бил от червен пясък. Много фин. Много мек. Отворко рекъл:

– Гледайте бе, туристангерите влизат вътре в храма. Там има вход. Дайте газ да видим какво става!

И хоп! по едни стълби като за великани те се качили и видели, че имало врата, а зад вратата стая. Стаята била с идеално равни стени, така че фигурите от червените камъни били още по-приказно красиви. Децата били напълно зашеметени от красотата. По тавана имало естествени фигури, както и по стените, и по пода. Една картина от червена скала. Като кажели нещо, се получавало съвършено ехо. Отворко се изкискал:

– Гъзове!

Децата се залели от смях.

– Много хубаво ехо.

Туристангерите, защото не знаели български, нищо не разбрали. Майките се изчервили и станало ясно, че ще им опънат ушите. Децата толкова силно мечтаели да изпратят майките напред, за да пробват ехото още малко, че почнали да се усукват – уж разглеждали празната стая. Естествено, номерът не минал. До края на деня, без да подозират, щели да имат много възможности да пробват ехото отново и отново. Така започнало чаканото пътешествие. Пътешествието през приказния град Петра. Град, който хиляди години бил средище на керваните, които идвали от Китай и продължавали за Европа и Африка.

Както си вървели по площада, целите боядисани с червения пясък, и изведнъж хоп! пред тях амфитеатър. Отворко рекъл:

– Е т’ва пък как стана? Дотук да дойде този амфитеатър?! Да не са го телепортирали?

Обаче амфитеатърът си бил съвсем истински. Оказало се, че римляните били завладели Петра и нали обичали хляб и зрелища, веднага си построили едно амфитеатърче. Вървели си из столицата на Набатея. Отляво си била Петра, отдясно Петра, храмове, червени скали...Малко по-нататък изведнъж изникнали едни гръцки колони. Децата се зачудили: какво ли правели тези гръцки колони тук. Да не бил долетял Акрополът? Оказало се, че и елините били повлияли на Петра. Те пък решили да си направят малко колони – да е ясно, че и Древна Гърция е сложила своя отпечатък. И така децата откривали следи от една цивилизация, от друга цивилизация… По едно време в далечината, където била стоянката на магаретата, забелязали пътечка. И… детска им работа, отвързали магаренцата и почнали да тичат по пътечката. А тези магарета били едни мързеливи, не им се играело, не им се гонело. Отвързани, те си стоели неподвижно. Жожката се зачудил да не би проблемът да бил, че не били достатъчно отвързани, и отишъл близо до тях.

– Ррррр, ааааа, уууу, айде, гонете децата!

В този момент един от собствениците на магаретата разбрал каква им е идеята, макар и да не разбирал български, и с една хубава пръчка подгонил Жожката, така че той вече имал повод да тича по стълбите нагоре. Магаретата обаче били толкова уморени и изтощени и толкова им било писнало да возят напред-назад туристи, че нито едно не помръднало дори ухото си. Жожи настигнал групата и викнал:

– Ей, магаретата не доведох, но един с пръчка ме гони. Бягайте да бягаме!

В този момент всички се понесли нагоре с бясна бързина. Този с пръчката ги гонил още малко и спрял. Децата обаче не били сигурни дали не бил коварен и дали нямало да им изскочи изведнъж – и затова решили да се скрият. Не просто да се скрият, ами единият влязъл в пещера, другият се качил на една скала, третият се заврял в едни трънаци, а четвъртият леко се пъхнал зад едни скали под пътя. Дошли майките, тук деца, там деца, нямало деца. Викали ги, ама момчетата не смеели да се покажат. Ами ако онзи с пръчката бил там? Криели се. Не мърдали. По едно време майката на Жожката съгледала Отворко върху една скала и без малко щяла да припадне. В този момент се чули стенания от бодливите храсти. И там техен човек седял. Който минел по стълбите, изсипвал целия прахоляк в лицето на Бонбончо, та той вече едва дишал. Най-интересното нещо сътворил Жожката. В бързината се бил наврял в една пещера така, че нямало излизане. Трябвало да викат от местните хора да влязат, за да го извадят. Както и да е, пътешествието все пак продължило по тази пътечка. Те ходили, ходили часове наред, катерили, катерили и се чудели какво ли щяло да излезе накрая…

А то накрая, след толкова часове, щом долазили до един хълм, зърнали храм като първия, само че по-малък. Децата седнали, защото били премалели.

– Е, заради това ли се катерихме толкова. Сега ще трябва и да му слизаме!

Починали си. Точно срещу храма имало навеси и дивани, покрити с черги. Продавало се вода и безалкохолни. Стояли там, гледали храма, мълчали, събирали сили. Наслаждавали се на мига.

Тръгнали да слизат, обаче вече не било лесно, защото туристангерите били дошли, докарани с автобуси, и сега пълзели нагоре потни и морни, сланината се тресяла... Пиели, плюскали и седели по стълбите, клатушкали се отново. Децата едва пробивали път между техните телеса надолу. Казвали си:

– Добре че разгледахме, щото тези, качат ли се горе, няма да остане неосрано и неопикано място. Погледнете ги как ядат. Като за последно.

Заслизали надолу децата. С мъки пробивали път по пътеката. Уморили се от борбата да си направят път. Най-накрая излезли отново в просторната част на града. Там, където едно време били домовете на хората. И рекли:

– Хич няма да се връщаме по същия път, ще заобиколим, пък каквото ще да е! Няма да се бутаме с тези пълчища.

Тръгнали да заобикалят долината отляво, а там кучета. Айде с кучетата се разбрали, защото имало човек, който ги водел. Заобикаляли долината и хоп! натъкнали се на стадо камили. Айде и с камилите се разбрали. Камиларите им помогнали. Посетили един храм с изящни мозайки, който не бил записан на картата на града, за да могат археолозите спокойно да работят, и най-накрая, когато се огледали, било вече нощ. Взели да се чудят къде бил входът на града, защото наоколо всичко си приличало. Отворко казал:

– Направо, Мърморко...

Настанала паника. Изведнъж притъмняло много. Нищо не се виждало. С фенерите осветявали на няколко метра напред. Идея си нямали в каква посока да се движат. Жожо тичал напред-назад, щурал се и си бърборел, а Бонбончо предложил:

– Айде бе, надухте ми главата. Хайде да лягаме тук да спим. Утре ще разберем накъде.

Душко рекъл:

– Абе, как ще спим, нямаме чували, нямаме нищо.

Отворко имал предложение.

– Може и без чували. Взимаме по една камила, гушваме я и тя ни топли.

Бонбончо не вярвал на ушите си.

– Абе, нямаш ли по-добра идея, защото това с камилите може леко и да е миризливо. Да виждаш камили?

Отворко си настоявал:

– Миризливо, ама топло, да не предпочиташ магаре да гушнем.

Децата искали да се прибират. Майките се чудели какво да правят. Изгасили фенерите, за да свикнат очите им с тъмнината. Звездите над Петра били като от филм. Нереално ярки и близки. Толкова много. По едно време видели, че далеч от тях светлинки от фенерчетата се движели в една посока. Майките посочили.

– Вижте! Вижте! Тези всичките фенерчета вървят натам, сигурно натам е входът.

Тръгнали те. Не палели собствените си фенери, за да виждат светлинките и да се ориентират за посоката. Един се спънал в камък, паднал, втори не гледал къде върви и пропаднал в дупка, третият се ударил в някаква фигура, четвъртият се забил в някакъв храм, през цялото време се чувало: „Туп, пау, дум, ох, ах“.

Но следели фенерчетата и лека-полека се спуснали до централната улица на Петра, оттам до площада и оттам се виждал проломът. Децата си отдъхнали. Пльоснали се за втори път сред червената прах в поза на звезда, за да си починат, и си рекли, че от тук нататък било лесно. Проломът бил толкова тесен, че не било възможно да объркат посоката. Един човек можел да мине през него, максимум двама. Като тръгнели от едната страна, щели да излязат от другата на половин час от хотела. Сега имали цялата нощ пред себе си да лазят из пролома, бавно, бавно, все щели да излязат от другата страна. Станали, за да не ги стъпче някой закъснял турист или камила. Тръгнали с вече включени фенери, ама то не се траело. На Отворко му се доспало и си рекъл:

– Оооо, ще им ходя аз, я в една от дупките лягай и спи, Отворко! Утре на свежа глава ще продължиш.

Легнал си Отворко, захъркал веднага. По едно време майките видели, че светлинките от фенери са намалели, и казали:

– Деца, пребройте се! Първи, втори, трети, четвъртия го няма. Айде, връщай се!

И започнали да викат:

– Отворко, Отворко!

А Отворко нищо. Заели се да проверяват дупките, първа дупка, втора дупка, трета дупка, докато го намерили. А той бил легнал на камъка, без одеяло, без чувал и замръзнал целият. Пипнали го студен. Душко попитал притеснено:

– Лелеее, изстинал е чак. Толкова бързо ли умират тук и изстиват!?

Майката на Жожката рекла:

– Абе как ще умре и ще изстине?

Душко отговорил:

– Пипнете го, пипнете го да видите.

Пипнала го майката на Жожи.

– Лелеее, какво е станало?

В този момент се появило лицето Бонбончо, което направило гъци-гъц в ребърцата на Отворко и изведнъж съживителната процедура подействала. Отворко скочил, затичал се и запсувал с такива псувни, достойни да изчервят ушите на хората отвътре. Майките се чудели.

– Еййй, Бонбончо, как го направи това. Така се раздвижи момчето, че чак не може да се укроти? Отворко, тихо, недей да говориш така!

Отворко тичал, подскачал, ядосвал се. Всички гледали Бонбончо с възхита.

– Че ти си вълшебник бе, Бонбончо. Как ги знаеш тези работи?

Бонбончо се усмихнал.

– Аз и други знам. Само нека някой пак да заспи и ще му ги покажа.

Вървели по пътя нагоре, дремели всичките, клюмали и Отворко казал:

– Еййй, ако имаше някой да ме носи.

Бонбончо си мрънкал:

– Еееех, ако имаше някоя майка да ме гушне.

Душко си говорил:

– Чудех се дали не може да се подпрем и да позаспим.

И започнали дружно да мрънкат. Мрънкали, мрънкали, ама излизане нямало. Бавно, бавно, с лазене, мрънкане и хленчене и най-накрая с откровено реване… излезли от пролома. Решили, че ще лягат там да спят. Естествено, тази работа не ставала и на майките им се наложило да платят за една камила, за да качат четирите деца отгоре, да ги вържат като чувалчета и да ги закарат до хотела. Майките държали поводите на камилата отпред. Камиларят любопитно си ходел отзад. Майките завели камилата до хотела. Ама върху камилата било топло и децата не искали да слизат. Така си били заспали на мекичко. Майките тръгнали да ги отвързват, а те мучали, не искали, държали се здраво отгоре за козината, ритали и се борели.

– Не, тука ще спим!

Майките:

– Децааа, в хотела сме вече. Хайде да слизате.

Децата:

– Не, с камилата влизаме вътре. Ще спим в хотела с камилата!

Майката на Жожо се опитвала да ги вразуми.

– Ама не може с камилата.

А децата чули, не дочули, стиснали се здраво с ръце и крака за камилата, щели да я проскубят… никой не щял да слиза. Майката на Бонбончо казала:

– Бонбончо, слизай!

А Бонбончо стиснал с ръце гушата на камилата, чак щял да я удуши. Тя се разритала и заподскачала. Бонбончо бил категоричен.

– Не, с камилата вътре в стаята, иначе не слизаме!

Естествено, като попитали хотелиера дали може с камила в стаята, той любезно отказал и предложил на дамите по чаша студена вода. Решил, че те вероятно били консумирали алкохол. Камилата се оказала доста скъпо удоволствие. Жените решили да преговарят, за да я наемат за цяла нощ. Доста се пазарили с камиларя. В крайна сметка на майките им се наложило да се договорят с хотелиера камилата да се настани в задния двор на хотела. Метнали одеяла върху децата. Платили на камиларя цяла нощ да седи и да пази камилата. Платили отделно наем за камилата за това, че щяла да топли дечицата цяла нощ. Метнали още одеяла върху децата и върху камилата. Тя изпръхтяла, полегнала, плювнала и захъркала. Децата отгоре доволно хъркали в тон с нея, завити с одеяла презглава. Еййй, такъв хотел под звездите, с мирис на свежа трева никой не бил имал. На сутринта децата се събудили, защото камилата рязко решила да се изправи, тъй като ѝ се ходело по определени нужди. Който се бил задържал на гърба ѝ, добре, който не се бил, паднал под камилата... Дълго време след това си напомняли, че на камила, като ѝ се ходи по нужда, не е добре да си при краката ѝ. Наложило се на майките да ги вкарат в банята и дълго, дълго да отмиват миризмата от тях. Най-накрая децата били изкъпани, сресани, станали като картини. В ранната сутрин отишли на разкошна закуска, хапвали фурми, пиели сок от пресни портокали, говорели с любов за топлината на камилата и тяхната нощ под звездите. Били щастливи и готови за подвизи, напълно сигурни, че и този ден щял да бъде много интересен.