S13

Четиримата приятели Жожко, Отворко, Бонбончо и Душко от храма в Рамешварам заминали на пътешествие в столицата на Индия – Делхи. Както винаги при по-екстремни дейности – избрали да ги придружи майката на Бонбончо.

Качили се на рикша. Тя изглеждала една мъничка, мъничка, но чичкото, който я управлявал, им махал, махал подканящо да се качват. Първоначално се настанила майката, после две деца, после три деца, после цели четири деца. Отворко рекъл:

– Тоя, както маха, цялото училище ще качи!

И наистина: щом се загледали, в другите рикши се возели по много хора: по шест, по седем, по осем. Препълнени били, направо летели. Майката казала:

– Деца, сега ще ви заведа в зоологическата градина.

Децата се зачудили.

– Егати майтапа! Да дойдем дотук, за да гледаме зоологическа градина! Това е много смешно.

И както си се веселили – точно с това ли щяло да започне дневното им приключение – така преминали през града и стигнали до просторен паркинг. А на него имало автобуси. Автобус до автобус! Десетки автобуси. Момчетата попитали:

– Ей, това да не е автогара?

Но като се загледали, видели, че от автобусите излизат деца – много, много деца… от мнооого, много автобуси. Отворко рекъл:

– Госпожо, какво правят тия деца? Да не превземат зоологическата?

Майката се усмихнала.

– Не, не, не, това просто е огромна страна, живеят над един милиард души, а зоологическата градина в Делхи е само една.

Отворко казал:

– И като е една, дай всички да преминат, нищо да не остане за нас! Я гледай що автобуси са! Те са повече от животните вътре.

Децата се разсмели и майката предложила:

– Добре, вижте! Я да отидем първо там, зад съседната порта има една специална крепост. Дайте да влезем и да се разходим, точно автобусите ще се поразотидат и после ще можете да разгледате животните на спокойствие.

Душко харесал идеята.

– Ами по-добре, щото то иначе до всяко животно, като има по един автобус деца, какво ще успеем да видим ние? Само ще ни изпонастъпват… Хич по-добре да не влизаме!

И така те се оказали пред портата на една огромна стара крепост. Майката погледнала, че билетите стрували по пет парички, и тръгнала да подава двайсет и пет, обаче леличката отвътре ѝ посочила с моливчето, че било пет парички за индийски хора, а за чужденци – по сто. Майката се разгневила.

– Ама как по сто? За вас пет, а за нас – сто!

Индийката не говорела нито български, нито английски и се наложило майката да плати таксата за чужденци. Влезли вътре и какво да видят: едни паркове, едни поляни, докъдето погледът стигне. Толкова просторно, толкова чисто, красиво, дъхтящо на свежест, шпалири от палми... а на различните полянки седели деца с учебници и си учели кротко. Отворко се плеснал по челото.

– Голяма романтика! Да вземат и в наш’то училище едни палми да ни боднат, като седнем под тях, и ще си стоим с тетрадките, и ще броим звездите, и ще въздишаме. Голямо учене ще падне!

Душко посочил към една от полянките.

– Е, какво, виж, че си учат децата, виж, виж, че вдигат ръка. Ето че го и изпитват едно там. Просто им е по-приятно тука.

Бонбончо се замечтал.

– Много ще е приятно! Представяте ли си: учиш си, катериш се по дърветата, висиш си на клоните надолу с главата и ти пишат и оценки за това! Това ще е супер учене направо!

Жожи продължил:

– А може и къси пасчета! По едно кросче около полянката да си въртиш през цялото време – хем ще си те изпитват, хем ще си спортуваш! Няма какво да му седиш на тоя чин.

Всички деца си фантазирали, а майката ги подканила:

– Хайде, елате да влезем и да разгледаме.

Тръгнали те напред сред красота и изящество. Тук постройка, там постройка, стигнали до една красива джамия. Чак очите ти да не искат да се откъснат от нея – толкова хубаво направена! Обаче децата започнали да обикалят, но врата не открили. Почудили се каква е тая джамия – от четирите страни нямало вход. Изглеждала така, сякаш имала много етажи, но не и вход. Децата взели да се питат:

– Да не са го зазидали?

Обиколили я още веднъж, но нямало следи от допълнителен градеж или кърпеж.

Бонбончо загледал подозрително.

– Тая джамия нещо е странна – я вижте, че там отгоре са сложили звездата на Давид. Тя сградата сигурно се е объркала – като са смесили религиите, се е получило нещо без врати. А може да е като с пречупения кръст. Тук хилядолетия навсякъде по сградите слагат пречупени кръстове – символ на Слънцето, пък при нас в Европа този символ след Втората световна война е свързван само с лошо.

Жожи се сетил.

– На летището кроасаните ни ги сервираха на салфетки с пречупени кръстове, спомняте ли си? Аз даже си я запазих, че у нас никой няма да повярва, ако му разказвам.

Децата се смели и тичали около джамията, но така и врата не намерили. Не разбрали как може да се качи човек до горните етажи.

В това време Жожката, който бил по-бързичък и правел кросчета наоколо, извикал:

– Деца, пожар, пожар! Елате да видите какъв пожар!

И какво да зърнат: страховит пожар горял извън крепостта и облизвал крепостната стена, на която те били стъпили отгоре. Пламъци, високи колкото пет-шестетажен блок. Такова нещо никой не бил виждал, дори на кино.

Най-сладък и смайващо естествен бил Душко, който спокойно вдигнал фотоапарата, нагласил си зума и щракнал няколко кадъра. Посочил натам.

– Деца, погледнете какъв хубав материал излиза!

През това време Жожко подскачал от крак на крак.

– Какъв материал? Давайте да бягаме, ще изгорим тука!

Бонбончо пък имал добротворна идея.

– Ти пък! Я гледай колко стари листа има, дай да ги хвърлим в огъня, поне да изчистим малко крепостта.

Отворко директно изтресъл:

– Тъпанари, давайте да викаме пожарната! К’ви глупости говорите?

Майката на Бонбончо това и била сторила – вече била извикала един индиец, показвайки му пожара. Той притеснено се затичал, настанала суматоха и в скоро време отвсякъде заприиждали индийци, които носели кофи и като мравки работнички хвърляли, сипвали – включително правели неясни за децата неща, но скоро останал само дим във въздуха.

Децата, като погледали как се гаси пожар по индийски, решили, че вече можело да продължат с разходката си. Стигнали до една беседчица, около която стояли влюбени двойки. Душко се загледал и леко се изчервил. Бонбончо казал:

– К’во се червиш? Няма да се целуват, това е Индия, само ще се гледат.

Отворко хич не ги вярвал тези работи.

– Аре на бас, че все някой ще целуне някоя!

При вида на тези трамбовани, окосени и подканящи за живот поляни Жожи не го свъртало.

– Нямаме време! Давайте да си потичаме, к’во ще седим да ги гледаме тия дали се целуват, или не!

Обаче Отворко решил да се хване на бас, а и Бонбончо не отстъпвал. Душко много се притеснил от приятелите си.

– Като простаци! Как ще ги гледате хората, не ви ли е срам? Те искат да останат насаме.

Отворко вперил поглед по посока на беседката и отговорил:

– Като искат да останат насаме, какво са седнали в центъра на поляната? Да си ходят вкъщи! Това е обществен парк, при това пълен с деца. Не ги е срам! Ще седят да се натискат тука!

Душко не го разбирал.

– Ама тука никой никого не натиска! Гледай, че стоят просто близо един до друг, мълчат и се гледат.

Отворко ставал нетърпелив.

– Е, докога ще се гледат? Айде да вземат и нещо друго да направят!

Душко взел да му се ядосва.

– Как не те е срам?! Не стига, че им светиш като лампа, ами на всичкото отгоре седиш и ги притесняваш.

Жожко казал:

– Не мога да се занимавам с вас! Мен работа ме чака, отивам да тичам – и се понесъл с лекота сред тази красота в празничен бяг.

А то такива алеи, такава хубава трева – само за тичане. По един километър напред можело да тичаш по права алея, по един километър назад. А алеи много. Ей, докъдето поглед ти стига – алеи! Жожката попаднал в място, на което дори в най-смелите си мечти не бил стигал.

Душко умрял от срам и казал, че не може повече да прави така – да седи и да притеснява хората. Но Отворко и Бонбончо застанали съвсем близо до въпросната беседка, почти се надвесили върху няколко от двойките и започнали да ги гледат с очи като палачинки. Хората въобще не се притеснявали, защото това било Индия и там хората много трудно се впечатлявали. Отворко седял и шептял:

– Аре, бе, цуни я, малко парички да изкарам!

Бонбончо казал:

– А, ще изкараш, ще изкараш! Аре давай ! Колко пари ще ми даваш? Не виждаш ли, че ще заспят още малко, ама никой няма да пипне никого.

Отворко взел да се изнервя.

– Дай да се дръпнем малко по-надалече, та да виждаме повече двойки, че така виждаме само към петнайсет.

Бонбончо рекъл:

– Че ти и на Марс да се качиш, все ще е същото. Не ги ли виждаш к’ви са?

Отворко не можел да повярва, че е възможно.

– Айде, айде! Все някой ще си мисли, че никой не го вижда, и ще щипне някоя.

Бонбончо тръгнал.

– Добре, добре, айде да се отдалечим!

Отдалечили се, легнали на земята, само главите си повдигнали и свили ръцете си като бинокли, седели и следели двойките, ама нищо не се случвало.

През това време Жожката търчал напред-назад, та се късал. Празнично.

Душко си ходел по една от алеите и стигнал до края на крепостта, където имало специална бойна кула. Тя била на четири етажа нагоре, но явно имало и подземни етажи. Имало стаи, стълби, амбразури... Послушко много искал да се качи в нея, но се страхувал. Имало много маймуни. Такива едни опасни, дето седели в тъмното. Пък и пишело „Забранено качването!“.

Жожката, както се бил затичал, не могъл да бие спирачки и хоп, хоп, хоп! се покатерил през табелата, по стената и се качил на първата площадка. Душко го гледал отдолу.

– Ей, Жожка, да ти метна фотоапарата, поне да вземеш да снимаш отгоре, че то така и така е забранено…

Жожо му махнал.

– Виж с’я, на мен ще ми се карат, аз нали пръв минах. Дали на един, или на двама ще се карат, няма значение. Ела да снимаме!

Жожката подал ръка на Душко, той се качил с фотоапаратчето на площадката, снимали – прекрасни снимки излезли! Обаче отстрани зеели едни тъмни тунели. Жожо рекъл:

– Давай, ще влизаме!

Душенцето отстъпил назад.

– Ааа, не, не, не, мен ме е страх! Не мога без мама да влизам.

Жожо го подканил:

– Ами да отидем до България, да я вземем, та да можеш да влезеш! Като те гледам, като не можеш без нея, явно ще трябва да я докарваме. Няма да ни е много евтино. Ти имаш ли пари за билет? Пък и надали ще кацне тук, до зоопарка. Ама ако държиш, ще осигурим и майка ти.

Душко се изчервил и казал:

– Стига, де! Стига си ме дразнил!

Жожката хукнал.

– Влизам! – засилил се и се чуло отвътре: „Туп-тап-туп-дуф!“.

Душко се провикнал:

– Жожооо, къде си?

Жожето, леко глухо, малко отдолу, се обадил:

– Слязох напряко! Ти, ако искаш, давай по-бавно.

Душката му предложил:

– Аз, да ти кажа, хич не ща да слизам, ами по-добре да излизаш!

Жожи го попитал:

– Що, аз точно влязох? Да не мислиш, че сега ще излизам?

Душко бил притеснен.

– Недей, недей мърда, че още малко можеш да разгледаш в дълбочина. Да не отидеш при къртиците?

Жожето се заливал от смях.

– Ха-ха, направо до земното ядро ще ходя!

И в тоя момент отново се чуло: „Туп-тап-ту-туп-тап!“. Ама много отдалеч долитало.

Душко много се стреснал.

– Леле, тоя пропадна вдън земя! Какво ще го правя сега?

И решил, че и той ще слиза. После се сетил, че бил с фотоапарат – можело да падне, да си счупи фотоапарата, а пък после как щял да обясни на мама къде е ходил?

И му хрумнала гениалната идея, че ако щрака със светкавицата, ще му се осветява пътят и ще вижда къде е. Щрак! първа снимка направил Душко, видял стъпалото, стъпал. Щрак! втора снимка направил, второто стъпало видял. И така – тупур, тупур, тупур! – слязъл десет стъпала.

– Жожии, чуваш ли ме? – провикнал се той.

А някъде отдолу ехото отговорило:

– Дааа, чуувааам теее. Жожиии ееее!

Душко си направил сметката, че по тая система с щракането нямало да стигне много надалеч, защото щяла да му падне батерията. Взел да се чуди как да слиза, без да щрака постоянно. Мислил, мислил, а през това време какво се случвало отвън... Двамата трапери лежали със свити, подобно на бинокли ръце. Единият зачервен викал:

– Аре, бе! Аре, бе, какъв мъж си? Действай, направи нещо!

А другият разправял:

– Хайде да се махаме, че ми писна! Така и така си загубил баса. Давай тука, каквото даваш, и да си ходим, че игри ни чакат в тоя парк.

Отворко не мърдал.

– Не, не, няма, няма! Не съм съгласен. Ето, дай ми твоя фотоапарат и например, ако видя, че някой нещо прави, ще го щракна и то ще ти изпише, че е днешна дата. Ти ще познаеш и двойката, така че… Айде, ти се разхождай нанякъде!

Бонбончо станал.

– Добре.

Отворко, нали бил много отворен, решил, че ще аранжира снимката. Наумил си да отиде при някоя от двойките, да им предложи пет парички, а те да се целунат само за снимката. Това бил най-краткият път да изяде индийски шамари, но точно вече преговарял с една от двойките, която не знаела български, естествено, и не можела да разбере това дете какво им предлага, когато майката на Бонбончо се появила и бавно, за ухото, успяла да го измъкне от ситуацията.

След което Отворко осъзнал, че това не било много добра идея – да отидеш при възрастни, да им предложиш пет рупии и да им кажеш: „Айде, вие се целувайте, аз само ще ви щракна веднъж“… и се извинил. Добре че хората нищо не разбирали, защото най-вероятно можело да стане голям скандал.

Бонбончо, докато щастливо си подскачал напред-назад по алеите, чул далечни познати викове.

– Жоооожиииии...

Обаче от Жожо не долавял отговорите. Зачудил се какво става и газ, газ, газ, газ! – така се засилил, че след дълго търкаляне говорел вече в ухото на Жожи:

– Как попадна тука?

А Жожи го питал:

– А ти как попадна?

Бонбончо му обяснил:

– Ами напряко някак. Както си бях тръгнал, и след това се чукнах малко на дупе, на рамо, на глава, на глава, на дупе и при тебе паднах.

Жожи рекъл:

– Ами как ще излезем?

Бонбончо бил напълно спокоен.

– Е, как няма да излезем! Майка ми е отвън, Отворко е като една аларма, сигурно ще докара цялата армия и полиция, за да ни извадят. Я спокойно!

Жожо бил нетърпелив.

– Не е ли по-бързо сами да си излезем? К’во ще чакаме?

Бонбончо се запревивал от смях.

– Утре пак трябва да дойдем облечени с водолазни костюми. Спираме на паркинга пред зоологическата градина, монтираме по една кислородна бутилка на гръб и тръгваме с плавниците да шляпаме на заден ход. Отиваме при продавачката на билети и ѝ казваме: „Два билета за чужденциии“. Как ли ще звучи през маската гласът ни?! Или ѝ показваме два пръста, то е ясно, че сме чужденци. После с неопрените се движим като раци дотук. Със силен прожектор осветяваме маймуните, за да се разбягат. Как ще се качим на площадката?! С крик, с кран, с хеликоптер, да се събличаме не върви... Е, в краен случай ще се съблечем, ще се качим и ще се облечем... И после влизаме с много фенери в ръце и разбираме как се стига до втора, трета и четвърта площадка. Никаква миризма не усещаме, газим си в пишо и ако, шляпаме по-точно... и покоряваме през тайни тунели бойната кула. Махаме от върха ѝ на туристите.

И така, водолазите покорили бойната кула, преминали през тъмнина, воня, маймунски банди...

През това време се чуло ново тупкане: „Дум-дан-прас-прас-туп!“, и върху главите им паднало нещо меко, което дори попръднало. Оказало се, че това бил Душко, който от притеснение не успял да напълни съвсем гащите, но пуснал щедро една миризлива бомбичка. Децата, като усетили кой е паднал, казали:

– Ей, Душинка, к’во направи, бе? Ти нали си толкова примерен?! Като си толкова примерен, къде се тупна тука?

И той самият не вярвал как било възможно.

– Ами не знам, стана грешка.

И в тоя момент отгоре се чуло:

– Ей, смотаняци, да не сте се претрепали, бе, а?

И отдолу се разнесло като ехо:

– Дааа, дааа…

Отворко рекъл:

– Ама сте леви! Сега ще извикам индийската гвардия да ви извади.

След малко едни големи прожектори осветили децата. Няколко възрастни индийци ги изнесли на ръце навън, сложили ги на тревата, дали им вода. Сигурно били решили, че те са се изплашили да стоят на тъмното, но те явно въобще не знаели за какви смели балкански юнаци ставало въпрос. Майката на Бонбончо се изчервила от притеснение и с разтреперан глас попитала:

– Деца, как можахте да направите тоя номер?!

А децата я успокоили:

– То не беше номер, просто слязохме по-бързо. И ако не миришеше толкова силно от маймуните, дето са правили ако и пишо, може би щяхме да оживеем още час. Но сега, като се има предвид, че сме обгазени, ни трябват специални средства за обеззаразяване.

Майката не разбирала.

– Какви средства, какво е станало?

Децата закачливо започнали:

– Трябва ни по една газирана напитка с повече захар, по един шоколадов десерт, по едни пържени картофи и веднага ще ни мине всичко, дето маймуните са ни причинили.

Майката още не схващала.

– Какво, какво?

Децата грейнали и заобяснявали:

– Това се лекува само с газирани напитки и пържени картофи. Ама трябва да са от по-големичките, защото е специално лечение.

Майката най-накрая разбрала.

– Така ще ви излекувам вас и тримата, че ще ми станете здрави за десет години напред!

Децата бързо сменили темата.

– Е, добре де, добре, хайде да ходим в тая зоологическа! – измили се на чешмата, преоблекли се, пак се измили за всеки случай и тръгнали.

Влезли през портата на зоологическата градина и щом я прекрачили, първият казал:

– Яде ми се.

Вторият казал:

– Пишка ми се.

Третият казал:

– Ака ми се.

Четвъртият казал:

– Жаден съм.

И майката вдигнала рамене.

– Охоо, още от вратата, като се почна... Я всеки да се оправя сам!

На тоя, дето му се пишкало, тръгнал да пишка в розите. Майката едва успяла да го спре и да му вдигне гащите, щото щял да стане голям скандал. Наложило се да го заведе в тоалетната.

Вторият, дето му се ядяло, седнал и почнал да чупи едни паднали орехи и да се опитва да изважда ядките и да ги лапа. Само дето това не били точно орехи, а изглеждали като тях… били си някакви индийски работи и хич не било добра идея да се ядат. Та и там на майката се наложило с лъвски скок да ги отнеме от ръката на гладния.

След което за тоя, дето му се акало, нямало хартийка в тоалетната и настанало чудене какво да правят. Предлагали му билетчетата от замъка, предлагали му билетчетата от зоологическата… И там горе-долу успели да се оправят.

Четвъртият тръгнал да пие вода от един подмамващо чист, игрив фонтан и майката успяла да го отклони навреме.

Най-накрая децата се събрали и тръгнали. Всеки получил по шише вода и сандвич. Вървели си те из зоологическата и си разговаряли:

– Сега ще отидем при земноводните и при влечугите.

Отворко се перчел.

– Айде на бас, че ще се снимам с поне десет различни влечуги, а вие – няма!

И така, децата започнали да разглеждат бавно и внимателно зоологическата, а пътят им минавал не къде да е, а покрай белия тигър.