S04

Четирима славни приятели – Бонбончо-Фотончо, Душко-Послушко, Отворко-Мърморко и Жожко били на остров Санторини с майката на Бонбончо.

Децата и майката на Бонбончо слезли от корабчето, с което разгледали кратера на вулкана Свети Георги, и вече трябвало да се качат към градчето, надвесило се високо над тях. Имали избор – или с вертикалния лифт, или на магарета. Тъй като майката била слязла с лифта, категорично заявила, че на това нещо повече няма да се качи. И решили – с магаретата.

Нея обаче я хванало страх и от магаретата и решила да ходи пеша по пътеката. Само дето не била преценила какво е разстоянието.

– Деца, искате ли и вие пеша? – попитала ги тя.

А те я погледнали.

– Е, нека ни поклатят магаретата, нека и нас малко ни хване шубе! Айде да платим за магаренцата, ние ще си седим и ще си пищим вместо вас, така или иначе вече нямате глас.

И тръгнал керванът – четири магарета отпред, клатещи се здраво с децата, една майка отзад, ходеща пеша. Отпред един мъж водел магаретата, а отзад един друг мъж гледал какво става. Вървял керванът по завоите, завой след завой. Първо ниво, второ ниво, десето ниво, двайсето ниво – майката бяла като платно, плувнала цяла в пот, едва дишала. А Бонбончо я окуражавал:

– Е, хайде още малко, точно да отслабнеш, да влезеш във форма. Давай, давай, не изоставай!

Отворко правел същото посвоему.

– Хайде, хайдее, то само с ядене не става! Давайте, давайте, хайде! Газ, газ, газ, айдее, давайте газ!

Бонбончо рекъл:

– Тихо, бе, тихо!

Отворко попитал:

– К’во, бе? Я виж, като магарица е отзад!

Бонбончо сложил пръст пред устата си.

– Стига де, това е мама!

Отворко кимнал разбиращо.

– Майка, не майка, ходи отзад със същия ритъм като магаретата.

Добре че майката не чула, а гръцкият водач не разбирал български, та керванът си продължил нагоре. На двайсет и първо ниво майката легнала на земята и казала:

– Край, не мога повече!

А те били на една трета от пътя. Хората с кервана питали какво става, децата седели и мълчали, магаретата пръхтели с ноздри, майката лежала, без да мърда, и само охкала. Мъжете я питали какво става, ама тя нали нямала глас, не можела да обясни. Най-накрая Жожо пробвал да разясни:

– С две думи – скапа се! Мятайте я на едно магаре, а аз ще тичам отзад.

И мъжете гледали, гледали, хванали майката – единият за ръцете, другият за краката, – метнали я внимателно върху магарето, вързали я с две въженца, а Жожката решил да ходи след всички. Ама стискало ли му да издържи да е след магаретата? Плюл си на обувките и беж, беж, беж!, и се качил най-отгоре на скалата. И започнал да вика:

– Айде, бе! Идвайте!

А магаретата се клатели ли, клатели отдолу. Омръзнало му на Жожката, завтекъл се, слязъл до долу и дал зор на магаретата по-бързо да се движат. А тия магарета, като се изплашили, като се разклатили над тая пропаст, Бонбончо както не се държал здраво, увиснал от седлото с единия крак, надолу с главата. Добре че бил нисък, та не му дрънчала. Тоя, дето бил с магаретата, че като се изплашил, че като викнал! Едва оправил детето, като подгонил Жожката с една сопа! Жожката, нали си бил бърз, газ, газ, газ! – пак се качил отгоре. Седнал, ала не го свъртало. Отново завикал:

– Айде, бе! Качвайте се!

През това време Отворко разправял:

– Леле, кво ѝ стана на тази жена? Гледайте, виси като торба. Да вземем да я бутнем малко. Да ѝ дадем вода. Вече не вика, не шава. Май ѝ взехме душичката. Ще свърши това приключение. Ей, момчета, дайте да се погрижим за нея, нещо да я храним, да я поим, да я погледаме, да я поливаме, че още екскурзия трябва, по други острови да ходим! Тя, ако вземе да се скапе съвсем – и край! Прибира ни вкъщи и к’во ще правим?

Решили да обсъдят необходимите грижи за майката. Бонбончо казал:

– Моята майка много обича сладолед.

Отворко кимнал.

– Уредихме я! По една каса сладолед на ден! От сутрин до вечер – яж, моме! Дали ще иска да откара само на сладолед?

Душко му се чудел.

– Абе, вие луди ли сте? Как така една каса сладолед? Тя, ако изяде една каса сладолед, после ще трябва да я прибираме в някоя болница по спешност с бронхит.

Отворко разправял:

– Ей, няма оправия с тия жени! Яде ѝ се сладолед, пък после – не може да ѝ се яде сладолед. À ходи ги разбери – сега иска ли сладолед, или не иска сладолед? Давай да я храним с тоя сладолед и да е доволна, та да ни води и по други острови.

Бонбончо обобщил:

– Добре, айде само по няколко сладоледчета на ден – от две до три.

Отворко имал ново предложение.

– Добре. Аз ви предлагам да я вземем на носилка. Четиримата хващаме по един край и я носим като в Древния Рим. Ние сме яки момчета, така няма да ѝ се уморяват мускулите, а може и да си наемем лично магаре и да си я развеждаме с нас по фериботите, из градовете, качена на магарето.

Бонбончо не бил особено впечатлен.

– Да вземем и да ѝ сложим по една табелка отпред и отзад, нали? И да пускат пари хората, а? Ти няк’ва друга идея нямаш ли?

Отворко вдигнал рамене.

– Ей, няма оправия с тия жени! Сега не може и на магаре. К’во да ѝ вземем? Да ѝ вземем колело?

Душко казал:

– К’во колело? Не виждаш ли, че сме на силно денивелиран остров? Къде ще кара това колело по отвесните пътеки?

Седели и мислили какво да правят. Отворко рекъл:

– Да ѝ купим алкохол!

Душко подскочил.

– За какво да ѝ купим алкохол?

– Ами да ѝ стане хубаво с нас. Да не забелязва какво правим. Ще я държим постоянно подпийнала и на нея ще ѝ е хубаво, нали!

Бонбончо попитал:

– Що си мислиш, че ще ѝ е хубаво?! И кой ще кара колата?

Отворко се опитвал да го измисли.

– Кой ще кара колата, кой ще кара колата! Ами ще се сменяме!

Душко го погледнал.

– Ти си луд, бе! Ако ни спре полиция, ще ни вземат номерата. Ние сме в Гърция, ти виждаш ли – който наруши правилата, веднага му взимат номерата.

Отворко рекъл:

– Ми, значи, много премерено пияна ще я държим. Хем да не я хващат полицаите, ама хем леко да ѝ е омотана главата.

Душко предложил:

– Хайде да сменим идеята! Не е ли най-добре ние да я попитаме тя какво иска? И каквото каже тя, това.

Отворко имал сериозни притеснения.

– Е, няма да стане тая! Ще вземе да каже, че иска да си чистим стаите и да си подреждаме багажа сами, и да си носим раниците и куфарите. И после гледайте к’во става – ще вземем да ѝ опъваме от сутрин до здрач, да ѝ работим тука! Хич няма да стане!

Душко не бил съгласен.

– Ааа как така? Това, да си оправяме куфарите и да си ги носим, си е наша работа.

Отворко го погледнал.

– Абе, ти приятел ли си, или си враг? Откога взе да става наша работа сами да си оправяме багажите? Тя за к’во е тука? Да шофира и да работи!

Бонбончо го сбутал леко.

– Не прекаляваш ли малко?

Отворко премислил.

– Е, добре, добре, аре, ще я питаме. Даже ако каже, че трябва да си събираме куфарите, ще ги тъпчем, ще им скачаме отгоре. Ако трябва, с шутове ще ги пренасяме, ама да ѝ олекне малко.

Магаретата се клатели нагоре по отвеса. На всеки завой пътниците се колебаели дали няма да ги изсипят – и да полетят след ферибота. Най-притеснително било, щом се чуел шум от копита. Това били магарета, които слизали без товар, носени от гравитацията и магарията си надолу. Ясно било, че собственикът им кретал някъде назад. Разминаването на нашите приятели с прелитащите свободно магарета по тази тясна пътека ги карало да стискат силно очи и щом отминел шумът на копитата, се преброявали дали все още са всички. Добре че майката проспивала тези срещи. Явно била преценила навреме да се умори и после да спи.

И така, с подбити дупета от седлата на магаретата те се доклатили горе до Жожката и му казали:

– Жожка, решили сме вече да се грижим за майката на Бонбончо, щото, ако тя се скапе, край! – скапа се екскурзията.

Жожката бодро приветствал:

– Супер идея! Всяка сутрин четирийсет минути крос, след това сто лицеви, сто коремни и ще е в абсолютна форма.

Бонбончо го погледнал.

– Чакай, бе! Това е моята майка, това да не е твоята! Я вземи си прави кросовете ти сам, и лицевите, и коремните! Айде, бе! С моята по-внимателно.

Жожи я посочил.

– Какво, бе? Това е за здраве! Това е за нейно добро. Аз искам да се грижа, дори мога да ѝ правя компания. Мога аз да я извеждам на крос. Или поне утринната ведрина да ѝ ръководя.

Душко сменил темата.

– Бе, по-добре да почнем да я храним с вегетарианска храна, да ѝ спрем месото. Най-добре да ѝ спрем месото. Кой е съгласен да ѝ спрем месото?

И децата рекли:

– Да ѝ спрем месото! Я, пари ще спестим от това, тя така или иначе много яде. Я вижте каква е голяма – като великанка. Ако ѝ спрем месото, сума ти пари ще останат за играчки.

Бонбончо се чудел дали било добра идея да спрат месото на майка му, или не, но понеже не бил сигурен, рекъл:

– Ами добре, айде да пробваме да ѝ спрем месото!

И така, седели и си приказвали какво да я правят, а тя лежала безметежно, положена на едно одеяло върху камъните, спяла си сладко от умора и стрес и си хъркала ли, хъркала. Децата рекли:

– Дайте да направим план как ще се грижим за нея.

Душко започнал:

– Ами, значи, първо, кой ще я събужда сутрин?

Жожката веднага се самопредложил:

– Аз ще я събуждам – в 4.30 сутринта влизам, пускам сирената и я изкарвам. Тя, ще не ще, ще си излезе, иначе ще се събуди целият остров, така че няма мърдане. И после, нали ви казах, четирийсет минути крос, сто лицеви и сто коремни. Връщам ви я в 5.30. Кой я поема в 5.30? О, да, грешка. Правя ѝ през това време разходка по плажа и само лека утринна ведрина.

Душко казал:

– Аз я поемам! Ще я храня с вегетарианска храна. Закарвам я на закуска и ще ѝ сервирам водорасли, направени със спанак и много кромид лук.

Бонбончо се зачервил.

– Ти ял ли си го това, та ще го даваш на майка ми?

Душко премислил също.

– Добре, първо аз ще го ям и ако става, ще ѝ го дам, ако не става, ще ѝ направя друго. Ако искаш да знаеш, това звучи много интересно на вкус.

Бонбончо бил силно скептичен.

– Не съм много сигурен. Я да пробваме първата сутрин с плодове, щото плодове със сигурност ще яде, а водораслите, след като ги изядеш веднъж ти, тогава ще ги даваш на мама.

Така и направили. Написали план: първо я извеждали да се раздвижи, след това трябвало да закуси, а накрая следвала и културната ѝ програма. Там вече се намесвал Отворко. Той бил твърдо решен да ѝ оправи културата.

– Ще я впечатля с култура! От 6.30, за да ѝ спадне храната, ще я окултуря цялата. Култура след култура ще ѝ правя! Ще я водя ей там, на хълма, да види оная скала. В една книга тука пише – паметник било. Паметник, не паметник – ще го гледа. Водя я на тая скала, там една-две снимки ще ѝ направя, културни снимка. После ей там, долу, виждате ли амфитеатъра? Пешачката! Завеждам я там на култура. Първи ред на амфитеатъра – снимка, втори ред на амфитеатъра – снимка, и така до последния ред, докато я окултуря и я наснимам, ще си стане 11.30. Пише, че има военна база близо до летището. Ще карам по пътеводителя – страница след страница. Кой ще я вземе в 11.30?

Там вече се намесил Бонбончо-Фотончо:

– Ами аз ще си я взема и смятам да я заведа на приятна разходка по улицата над морето с магазинчетата, която да завърши с елегантен обяд. Ще се облека с костюмче и вратовръзчица и ще ходим да пием вино.

Отворко се ококорил.

– Я по-полека с виното! Надали някой ще ти даде, особено пък собствената ти майка, да вземе да ходиш на обяд с вино.

Бонбончо пояснил:

– Е, аз само така! Имам предвид, тя ще пие виното, а аз ще го гледам.

И съставили програмата до обяд. Вече почнали да се чудят какво да я правят следобед. Всичките деца решили, че е най-добре да се качат на ферибот и да отпътуват за друг остров.

Майката се наспала, през това време Отворко извикал едно такси, качил я на него, качили се децата, отишли си в хотела, леко я пренесли до кревата и майката продължила да си спи.

И както се били договорили нашите приятели, в 4.30 се чула сирената. Хотелът се тресял, щял да се пръсне. Жожо седял и подскачал на вратата, целият бил червен.

– Спорт, спорт, бързо на спорт! Спорт, спорт!

Майката се събудила и попитала:

– Жожо, какво правиш? Какво е това?

Жожо щастлив ѝ обяснил:

– Когато си обуеш маратонките и си готова за спринт, среща долу пред хотела. Бързо, газ, газ, газ!

Майката се притеснила, не знаела ден ли е, нощ ли е, какво се случвало. Тръгнала да му се кара, обаче видяла, че Жожо бил непоклатим. Бил твърдо решен да я води на спорт. Имал вид на тапа на шампанско, която всеки момент щяла да изскочи. А и така щастливо ѝ се усмихвал. Като се имало предвид, че била заспала още върху магаретата, този час не ѝ бил много ранен.

Скочила тя в маратонките по пижама, Жожо празнично пак надул алармата и побягнали. Майката тичала да хване Жожо, той бягал, щото си мислил, че я води на разходка край морето, майката тичала в опит да пипне Жожо и да спре алармата, а Жожо бягал с бясна бързина пред нея, щото си мислил, че я води на спорт. И така четирийсет минути.

Стигнали те за това време на една полянка, а Жожо започнал да прави утринна ведрина. Едно, две, три... Майката пристигнала запъхтяна и попитала шепнешком:

– Жожо, какво правиш?

– Спорт! Хайде, повтаряй след мен! Грижа се да си здрава и красива.

Майката едва промълвила:

– Какви гимнастики? Ти знаеш ли, че след тази аларма ще ни изхвърлят от хотела?

Жожо кимнал и продължавал отговорно да показва упражненията.

– Да, днес в 12 часа.

– И защо бе, Жожо, така направихте?

– Ами защото отиваме на друг остров. На съседния Наксос ще ходим.

А майката:

– И трябва ли да ни изхвърлят, за да стигнем до Наксос?

– Ние имаме план – днес ще се грижим за тебе. И ако искаш да знаеш, сега трябва да си направиш гимнастиката. После следва лека разходка по брега на морето обратно до хотела!

Майката го погледала, погледала и рекла:

– Шегуваш ли се? Жоже, какво става?

Той пояснил:

– Виж, аз мога да ти услужа и да ти ги направя половината, но повече от това не мога, защото другите деца ще ми се разсърдят. Всеки си има ангажименти.

Майката пак попитала:

– И защо го вършите това?

– Ами за здраве! Много сме притеснени за вашето здраве и днеска всички момчета сме си направили програма да се грижим за вас. Ето това е моята грижа. Айде сега, гимнастика!

И майката гледала, гледала, пък си рекла: „Добре, айде, нали! Детето се старае, да не му убивам ентусиазма!“.

Раздвижила се. Жожи междувременно правел лицеви и коремни. Седнала и тя направила двайсет и пет лицеви – и аха!, щяла да припадне.

– Не мога повече! – промълвила тя.

Жожо отвърнал:

– Добре. Това беше в първоначалната програма. После сменихме само с ведрина и разходка.

Майката предложила:

– Добре, дай да сменим с коремни.

Направила пет коремни.

– О, не, не, не мога повече! – едва отронила тя.

Жожо рекъл:

– Ще стоиш гладна, ясно ли е? Храна никой няма да ти даде, без да си се опитала наистина. Ти така ли постъпваш с нас: който не си направи нещата, няма ядене! Нà ти сега да видиш какво е от другата страна! Айде, постарай се с лицевите и коремните! Това ти е извън програмата. Екстра.

Майката се замислила, щото тя наистина понякога била строга с децата, седнала, направила още малко лицеви, още малко коремни и си рекла: „Е, добре, точно малко ще отслабна, ще прибера шкембето“.

И така, тръгнали да се прибират, полъхвани от свежия утринен вятър. А тя още от сутринта едва ходела, едва мърдала. Прибрали се и заварили Душко развихрен в приготвянето на закуската, преизпълнен с любов и ентусиазъм към водораслите и плодовете, които смесвал с голям интерес. Жожо попитал:

– Нали нямаше да яде водорасли? Довършвай по-бързо, докато си вземе душ и се преоблече, да си готов.

– Нали казахте плодове? Нà ви плодове, ама все някое водорасло да сложа тука, да омотая, че става по-интересно. Госпожо, нали ви харесват ягоди във водорасли?

Майката, като видяла Душко колко време се е старал всяка ягодка да я омотае във водорасло и да я върже на фльонга с лентичка от друго водорасло, решила, че си заслужава да ги пробва. Така имала сили да отиде за сутрешен тоалет. Спретната и освежена, слязла скоро на закуска. Опитала на Душко творението. Вкусът бил леко особен, да кажем, но тя какво да прави, какво да прави, нали била изтощена и изморена, взела да ги яде. Хранела се тя спокойно, а Душко щастливо пляскал отстрани – колко природосъобразно било всичко – и ѝ приготвял разни прясно изцедени сокчета.

По едно време той изнесъл една зелена чаша и майката попитала:

– Какво е това, Душко?

Той тържествено заявил:

– Специален фреш.

Тя се зачудила.

– От киви ли е този фреш?

Той пояснил:

– Не, не, това е фреш от водорасли. Уникален!

Тя се усмихнала.

– Да, явно е много уникален, щото надали друг човек е пил такъв фреш.

Ще, не ще, взела да го пие. Ама то било трудно да се пие фреш от водорасли, ето защо тя попитала:

– А не може ли фрешът да е примерно от портокали?

Душко се почувствал нужен.

– Е, как да не може?! Ей с’я веднага правим от портокали. Какъвто кажеш! Нали днеска се грижим за твоето природосъобразно развитие.

И започнал да ѝ прави фрешове от портокали. Изцедил фрешове от портокали – три литра. Занесъл ѝ ги в две големи шишета и казал:

– Ето, пийте сега! Пийте природосъобразен фреш!

Майката се зачудила.

– Душко, аз да ти приличам на кит? Как мога да изпия три литра фреш?

Душко се замислил.

– Е, три литра, три литра! Аз още две касетки съм подготвил, ама нямам шишета да ти ги сипя, тъй че, като изпиете това, и аз ще ви ги сложа и другите. Много е важно шест литра на ден да изпивате, да си прочиствате тялото.

Майката не разбирала съвсем.

– Какво ти прочистване! Все едно съм била на вътрешна автомивка. То всичко ще ми се измие.

Душко кимнал радостно.

– Точно така, точно така. Ей, много съм щастлив, че се разбираме! Айде сега сокчето!

Майката погледнала шишетата.

– Ама как така да го изпия?

– Ами както всяка сутрин ни казвате: „Който не си изяде закуската и не си изпие сока, няма да ходи навън!“. Айде сега да видиш какво е!

Майката пак се замислила, взела, пийнала, пийнала малко и попитала:

– Душко, дали е добре да си го взема и да си го пия из път, на малки глътки редовно. Да не си разширя стомаха?

Душко приел това разумно предложение.

– Да, може, може. Да, то ще ви трябва за из път, че сега Отворко ви поема, а той каква културна програма ви е подготвил... Може и още сок да ви потрябва.

Майката погледнала вече притеснено – с Отворко шега не бивало. Отворко, освен че си бил Отворко, бил и Мърморко, което правело нещата още по-мъчителни.

В този момент той наперено дошъл.

– Готова ли сте да се грижа за тебе?

Майката отговорила:

– Ама аз съм си добре и така.

Отворко настоявал:

– Не, не си добре. Вчера беше стигнала до състояние на безпомощност и днес ние ще ти организираме едно гледане. Ние ще те гледаме с много любов и внимание. Айде, тръгвай сега! – И я подкарал.

След малко майката попитала:

– Къде сме тръгнали през тия тръни? Не може ли по пътя да вървим?

Отворко посочил компетентно.

– Виждаш ли го оня камък там?

– Да – казала майката.

– Ей там отиваме.

Майката пак попитала:

– Ами защо не ходим по пътя?

Отворко обяснил:

– Между нашия хотел и оня камък няма директен път, така че ние цепим направо. Да са направили, аз не мога да им обикалям по пътеките и алеите! А ние имаме много културна програма с тебе да вършим, така че пали моторетката!

И почнали да газят. Ту едни смокове, ту едни жаби, ту цяло блато, а Отворко не щял да го заобикаля. И разправял:

– Това е културната програма. Така се прави културен туризъм – да опознаеш, а не да заобикаляш и да се измъкваш.

Майката казала:

– Виж сега, културен, културен, ама през блатото не минавам!

Отворко рекъл:

– Вие к’во, да не искате да те нося? Я се погледни – сто кила жена! Не те ли е срам! А аз съм едно малко детенце, сигурно нямам и двайсет и пет. Вместо ти да ме сложиш на конче и да ме пренесеш, че после, ако кажа на мама как си ме прекарала през блатото, през жабите и змиите, може и да не остане много доволна!

Майката познавала добре Отворко.

– Ти шегуваш ли се? Да не искам аз да минавам през това блато? Ти искаш да минаваме.

Отворко настоявал:

– Аз се грижа за тебе, а ти се оплакваш. Я ме качвай на конче тука и джапай!

Майката усещала, че той много се стараел устата му да е любезна. Ту ѝ говорел на „ти“, ту на „вие“. Поне се опитвал. Мислила, мислила и си рекла: „Пък какво ще ми стане толкова, дай ще го преджапам това блато! То няма и една педя дълбочина. С подходящи обувки съм. Едно ново изживяване“.

Качила Отворко на конче, а той я хванал за косата и тихо си мърморел: „Дий! Дий, магарице!“. А в този момент майката аха! да го пусне насред блатото.

– Какво говориш?

– Ще разкажа. Ами това ми беше много смешно – като ходихме ние на магаретата, а ти отзад ми приличаше на магарица. Ама сега виж, че вече си стана направо така.

Майката попитала:

– Искаш ли сега да те сваля от раменцата ми и да видиш ти една магарица?!

Отворко рекъл:

– Не се коси, не се косете! Виж колко е смешно: ти джапаш, вече си до глезени в блатото, а аз отгоре седя и си гледам жабите, щъркелите, природата. Много приятно изживяване! Дано не ви изпоядат пиявици и разни други по краката.

Майката продължила:

– Много ти благодаря!

Отворко я успокоил.

– Взел съм препарати. Ще ви дезинфекцирам, като излезем.

Майката казала:

– Ние само да излезем...

Преджапали те блатото, излезли, а Отворко бръкнал в раницата, извадил един гигантски спрей и започнал да пръска по майката. А то смърдяло направо на отрова! Майката казала:

– Какво е това? Да не е отрова за хлебарки?

И той:

– Като отрова за хлебарки е, ама не точно, малко по-силно е – убива всички живи организми. Каквото пръсне, всичко мре.

Майката отскочила.

– Защо го пръскаш по мене?

И той пояснил:

– Е, как защо? За да избием комарите, кърлежите – всичко да умре.

Майката попитала:

– Не мислиш ли, че е отровно и за хора?

Отворко казал:

– А, не съм се замислил за това. Я да погледнем! О, да – отровно е и за хора. Е, ама малко. Аз нали вече само по краката ви пръсках, така че не се брои.

Майката се огледала.

– Бързо в блатото обратно!

Газ! пак към блатото! А Отворко викал:

– Спри! Убийца на животни! Изтрепа блатото! Цялата екологична система сега ще измре заради краката ти. Погледни настрани – ще падат трупове на комари, жаби, птици и всичко ще умира! Цялата екосистема от два крака на жена! На една безсърдечна жена!

А майката спряла.

– Ти какво искаш – аз ли да умра?! Какво предлагаш?

Отворко казал:

– Ако трябва – да, защото така човек не може да се отнася към природата.

Майката го посочила.

– Ти ме напръска с това, после седиш и ми обясняваш за природата! Кой си е купил такъв спрей, дето убива, а после се сърди на другите? Какво друго можем да направим.

Отворко ровел из раницата.

– Аз се грижа за теб и това беше за твое добро. А ти какво добро направи? Я се погледни: седиш и кудкудякаш! Взел съм повече вода. Ела да ти полея краката и ще го отмием, ако има къде. Така и така почти всичко, което пръснах, отиде на обувките и чорапите ти. О, аз ти нося допълнителни обувки и чорапи. Ще се преобуеш сега и готово. Бях ги планирал, ако започнат да ти убиват, за да не ти стане мазол.

Майката се съгласила.

– След това искам да се прибираме в хотела!

Отворко посочил нагоре.

– Културният туризъм не е свършил. До камъка! Стигнем ли до камъка, то така или иначе времето ти изтича и няма да видиш амфитеатъра, каквато си бавна, но след това ще те предам на Бонбончо и той ще се грижи с тебе.

Продължили напред, стигнали до камъка и Отворко се усмихнал.

– И сега – сто снимки.

Майката била поседнала и гледала прекрасния пейзаж. Такава красота се откривала от това място.

– Благодаря ти, Отворко. Заслужаваше си пътят дотук. Не искам сто снимки.

Отворко имал други планове.

– А като ни снимаш: „Айде една снимка за татко, айде една снимка на мама да изпратим, айде една снимка за баба!“, и ние като маймуни ти подскачаме навсякъде, където ходим – и за татко, и за мама, и за баба, и за дядо! А на нас дали ни е приятно? Айде сега се качвай на камъка, айде една снимка за мама, айде до камъка една снимка за татко, айде под камъка една снимка за Бонбончо, айде около камъка една снимка за мъжа ти! Я тука малко снимки! Да видиш ти какво ни е на нас по цял ден – легни, стани, снимай се, напред-назад!

Майката пак се замислила. Наснимал я хубаво той и се прибрали, като мълчаливо се разбрали, че ще се върнат по пътя, а не през пущинаците и блатото. Майката влязла в банята и един час не излязла заради спомените за блатото и спрея на Отворко. Излязла навън цялата чистичка, светела!

И се появявал Бонбончо. Блеснал и той от чистота, с едно костюмче, сресан, зализан, красив, приказен.

– Мамо, каня те на обяд с вино! – казал ѝ той.

Майката отвърнала:

– Виж сега, Бонбончо, другите деца не са мои, ама ти си ми син и такива шамари ще получиш вече... Какво беше днес това през целия ден? Направо ме сбъркахте!

А той казал:

– Ами и ти така ни уморяваш! Цял ден си мислиш, че се грижиш за нас, а то тормоз! Вместо да ни оставиш да си дишаме, да си живеем спокойно, през цялото време само нещо ни организираш.

Майката пак се замислила.

– Добре, кое е последното изпитание?

И той отговорил:

– Ми да ходим на ресторант, де! Ще хапнем, ти ще пиеш вино, аз ще гледам.

Разходили се бавно по калдъръмената уличка. От лявата им страна имало масички на ресторанти, надвесени над морето, отдясно били магазинчетата с красиви сувенири и вратите, от които излизали сервитьорите с уханни ястия. Седнали в един скъп ресторант, поръчали си различни хубави неща, хапнали си, пийнали си, приятно си разговаряли. Гледката била прекрасна. Майката си била купила ръчно изработени стъклени червени подложки за чаши с множество деликатно преливащи се цветове и някак ефирно вградени в тях пеперуди – приказно изкуство от стъкло. По едно време обаче тя пак се разтревожила.

– Добре, и сега като вдигнахте тая аларма, какво ще правим? В хотела няма да ни приемат отново за тази вечер.

Бонбончо имал отговор.

– Няма нужда, защото ние нямаме никакви планове да стоим повече на Санторини. Санторини е затворена страница за нас. Ние имаме сериозни планове… за едно друго пътешествие до съседния остров Наксос.