S03

Четирима приятели: Душко-Послушко, Бонбончо-Фотончо, Отворко-Мърморко и Жожо били на остров Санторини, придружени от майката на Бонбончо. Както си седели по стаите, изведнъж се чул пронизителен звук: „Зъррр... Иуиуиуиу... Търътъръ.... Тирибирибири...“. Целият хотел се тресял от звук на сирени и барабани... Майката на Бонбончо станала, учудена какво се случва. Погледнала часовника и разбрала, че е 4 през нощта. Дотичала бързо при децата и какво да види: момчетата вече станали, мият зъби, бързат, в банята единият бута другия, по двама, по трима седят пред мивката и не могат да се намият. Майката силно се притеснила.

– Деца, какво става?

А те даже не я забелязвали. Кой обул единия крачол на панталона, кой пък по чорапи бързал към тоалетната, друг пък го прескачал. Някой си сложил несесер на главата. И цялото това нещо търчало напред-назад във всякакви посоки и въобще не забелязвало майката. Само Душко седял на кревата и си решел бретончето бавно, косъм по косъм, преглеждал всяко косъмче да е подредено. Ако се съдело по това колко добре му било оправено леглото, колко добре се бил измил и облякъл, явно бил станал още в 2 часа. Майката стояла смаяна и пак попитала:

– Деца, деца, какво става?

Алармата виела и трещяла от точно тази стая. Майката сънена отишла и погледнала под леглото на Бонбончо-Фотончо. А там била сложена сирена. Навела се отдолу, дръпнала жицата от контакта и въпросното нещо млъкнало. В този момент по вратата вече барабанели хотелиерите. Майката отворила, търкайки очи, а отвън се чуло:

– Госпожо, от тази стая излиза шум!

Тя отговорила:

– И аз се събудих от него. И децата. Не виждате ли как са се разбудили, мислят, че е ден, и са се разбързали да се обличат все едно са на училище.

Хотелиерът погледнал неразбиращо.

– Госпожо, в тази стая звънеше аларма. Във всички други стаи хората твърдят, че няма аларма.

Майката продължавала да търка очи.

– Ами, вижте. Погледнете ги на каква възраст са. Мият си зъбите, сякаш е ден.

Хотелиерът махнал с ръка.

– Хайде, ще продължаваме да търсим кой направи тая беля.

А децата даже не ги забелязвали. Хотелиерите си помислили, че ако била тяхна алармата, децата щели да изглеждат виновни. А тези деца били хванали четките за зъби: един в ухото, друг в носа си я наврял, кой къде намерил, и сякаш се оправяли наистина като за училище без никакви притеснения. Майката затворила вратата и се провикнала:

– Момчета, в строй!

Застанал Душко в строй. Майката повторила:

– Момчета, в строй!

А момчетата тичали, бутали се. Майката викнала:

– МОМЧЕТА! – с такъв един глас, че всички се оказали в строя с по един лъвски скок.

Жалка гледка били. Един се бил облякъл, друг се бил съблякъл, трети недооблякъл. Само обувките по главите си не били сложили, всичко друго, което можело да се обърка, го били объркали. Душко седял зад тях, смаяно ги гледал и не можел да повярва как е възможно в ушите си да имаш пяна от паста за зъби или как може да стоиш в строя със забита четка в носа. Но явно тези неща били възможни при нашите другари и те седели много сериозно пред майката на Бонбончо. Тя им съобщила кратко и ясно:

– Деца, 4 часът сутринта е! – огледала ги. – Какво правите?

Децата я погледнали неразбиращо.

– Как така е 4? Трябва да е 6.30.

Майката повторила:

– 4 часът е.

Децата се спогледали.

– Без значение дали е 4, или не – трябва да тръгваме.

Майката не разбирала.

– Как да тръгвате? Лягайте веднага в креватите, че целия хотел сте събудили. Чия е тази аларма?

Бонбончо гордо се изпъчил.

– Моя.

– За какво си я донесъл?

Бонбончо се усмихнал.

– Е, как за какво? За да се събужда отрядът. Ако някой се отдалечи от бойното поле, да може да чуе дори на няколко километра, че е време за ставане.

Майката седнала на един стол.

– Ако целта ти е била на няколко километра оттук да се чуе, че е време за ставане, си я постигнал. Но не забелязваш ли, че вие спите легло до легло и най-вероятно си могъл да минеш с някое по-дискретно звънене, например от телефон. Сега целият хотел е на крак.

Бонбончо се замислил.

– Леле, как не се сетихме. Вярно, бе.

Бръкнал в джоба, извадил телефона и що да види: 4 часът. Прехапал устни.

– Момчета, предадени сме! 4 часът е!

Момчетата бръкнали и те в джобовете, извадили телефоните и казали:

– Момчета, предадени сме! 4 часът е.

Седели и гледали. Майката нищо не разбирала.

– Какво става бе, деца?

Душко я погледнал и обяснил:

– В 6.30 трябваше да сме станали, за да може в 7 да тръгнем и в 8 часа да бъдем на западния бряг, там имаме работа.

Майката започнала да разбира.

– Ама как да тръгнете? Кой ще ви закара?

– Ами вие ще ни закарате – казал Душко.

– Ама аз да не съм ви шофьор?

Душко кимнал.

– Е, да. И шофьор, и банка, защото ще трябва и билетите да платите.

Майката сбърчила чело.

– Душко, недей да прекаляваш с добрината ми. 4 сутринта е. И както си такъв добър и послушен, и ти може да застанеш наказан до стената.

Душко спокойно обяснил:

– Е, за какво да ме наказвате, като ви казвам истината. Ясно е, че ние не можем да се закараме, защото сме малки. И е ясно, че не можем да си платим, защото си нямаме пари. Това означава, че сте шофьор и банка. Нали така?

Майката на Бонбончо останала смаяна. Видяла как най-накрая Жожо си извадил четката от носа и леко се разсмяла.

– Слушайте сега, лягайте, така или иначе часът е 4, а в 6.30 пак ще си говорим.

Децата си легнали и започнали да си шушукат:

– Тя да не ни прецака. Сега ще ни остави да заспим и ние, щото ще стискаме очи до 4.30, до 5, до 5.30, до 6 и 6.15… и най-накрая от умора няма да издържим и точно като трябва да излизаме, ще заспим.

Бонбончо предложил:

– Айде да си направим дежурни. Дежурният стои буден и гледа часовника. Като му се доспи, буди друг да го смени.

Душко не вярвал много в този план.

– Да, бе. И още първият дежурен вече, като е чул хъркането на останалите, ще е отишъл на разходка до вулкана три пъти. В сънищата си обаче.

Отворко се чудел.

– Аре бе, банда, тая със сирената явно няма да стане. Сега майка ти, като я дезактивира, ще трябва с по-първични методи. Аре, навивайте телефоните за 6.30.

Жожо погледнал със светнали очи.

– Слушайте какво, забийте телефоните в ушите, както си бях забил четката за зъби в носа. Така е сигурно, че ще ги чуем.

Душко вече действал.

– Направо с един шал овързваме телефона за ухото, да не би, докато се въртите по възглавницата, да вземе да падне от кревата и да не го чуете.

Бонбончо също работел по този въпрос.

– Аз мога да си сложа слушалката на ухото и да си бинтовам главата с нея.

А Отворко, бъркайки си из ухото сред пяната за зъби, казал:

– Ама, банда, сега сме измили и ушите, и устите, всичко, братче, свети. Една грешна аларма и какви ги свършихме…

Жожо добавил:

– И носовете, и носовете.

И така всеки с подръчни материали вързал телефона на ухото си, навит за 6.30. Разбрали се, че дори един да се събуди, отговаря да събуди останалите. И за да предотвратят възможността да се обърка втори път нещо, веднага заспали. Така в 6.30 вече щели да са се наспали хубаво и само като им звъннели телефоните, те веднага щели да скочат и да побягнат. Заспали си сладко и точно в 6.30 четири момчешки глави започнали силно да вибрират, направо да се тресат. Защото децата били намалили телефоните си преди това, нали майката казала, че не желае да ги чува, и те били само на вибрация. Спял си Душко и главата му вибрирала, овързана с много хубав шал. Спял си и Бонбончо и главата му вибрирала, бинтована добре. Спели си и си вибрирали. По едно време на Отворко едното ухо направо му изтръпнало, тръгнал да си го почеше и усетил… ами то там телефон имало.

– Момчета, събудете сееее! – извикал той.

И се чул глас:

– Аман от тези комари, така ми гъделичкат ухото.

По едно време и Бонбончо станал.

– Оффф, телефонът.

След малко се чуло пак:

– Айде, момчета, трябва да тръгваме, 6.30 е.

Душко станал.

– Да ви кажа честно, имам чувството, че съм вече във вулкана, става земетресение и главата ми се тресеее, тресеее, тресеее. Не знам, момчета, дали е редно да ходим в този вулкан, дали да не се откажем.

Бонбончо се събуждал.

– Абе да ти кажа, и аз все едно бях във вулкана, хем ми грее, хем ме друса, хем ми грее, хем ме друса... така ми се разтресе всичко, не знам – ако ще е така през целия ден, по-добре да не мърдаме.

Отворко замрънкал:

– Миризливци! Страхливци! Сега ли намерихте от едни телефони да се паникьосвате, когато пред нас е бъдещата ни слава на покорители на вулкана Свети Георги. Тръгвайте напред с чорапи и без чорапи. Айде, душкоранчовци, взимайте си и бански, за да можем да поплуваме в сините води край острова.

Децата отвързали телефоните, прибрали ги и със зачервени уши отишли при майката на Бонбончо.

– Госпожооо, мамо, госпожо, мамооо, мамоо, госпожооо.

Майката се събудила и промълвила:

– Не давам алармата! – и заспала пак.

Бонбончо казал:

– Ние сме алармата, мамооо, ставай! Тръгваме.

Майката тихо прошепнала:

– Ааааа, таксито и банката спят. Работно време от 9 до 16.

Бонбончо настоявал:

– Ще ти платим извънредни, мамооо. Само ставай, че банката, ако отвори в 9, язък ѝ за банкирането, няма да има кой да банкира.

Майката се обърнала на другата страна.

– Бонбончо, спя, не мърдам.

Децата се чудели, чудели, чудели, хванали чаршафите за четирите ъгъла и тръгнали да я изнасят така. Добре си вървели по стълбите, но нали Жожката бил малко по-бърз и като се понесъл по стълбите, естествено, Душко не могъл да крачи с неговото темпо – и малко поизсипали майката. Тя се претъркулила две-три стъпала, но със сигурност вече била будна, което било и крайната им цел, защото все пак будна трябвало да ги закара. Хванала ги майката хубаво за ушите, издърпала ги здраво и на четиримата. По едно време видяла как хем дърпала по едно ухо, а и двете им уши били червени. Хем им дърпала на всичките десните уши, а левите били не по-малко червени от десните. Зачудила се и рекла:

– Лелеее, как можах да постъпя така с малките дечица. Така силно съм им издърпала ушите, че от болка чак другите уши са им почервенели.

А тя хич не знаела, че телефоните им били вибрирали на главата десетина минути, докато им докарат ушите до това състояние. Много се притеснила и решила да не им се кара повече. Качила се горе, измила си зъбите, облякла се, а то вече си ставало някъде към 7 часа. Слязла и казала:

– Добре, таксиметровият шофьор е тук, айде да видим колко пари ще искате от банката.

Качили се на колата и всички мълчали. Едните си държали лявото ухо, другите си държали дясното, ама никой не говорел. Майката карала през острова. Стигнали до западния бряг и по-точно до туристическата агенция, а Бонбончо рекъл:

– Ето тука, мамо, пет билетчета за вулкана.

Майката попитала:

– А защо не си намерихте екскурзия с плуване сред пирани или примерно гмуркане сред акули, ами само един обикновен вулкан сте ми измислили, дето активно дими.

Бонбончо отговорил:

– Еми нямаше пирани, иначе с радост щяхме да отидем, мами, ама тука предлагат само вулкан, така че давай да взимаме билетчетата и да бързаме.

Майката платила билетите. Отишли до една вагонетка, която се спускала вертикално по отвесната стена на острова към пристанището. Влезли във вагончето. То тръгнало надолу и всички пищели едновременно.

– Юпи, юпи, юпи, йей!

Само майката пищяла различно:

– Ааааа!

Децата вдигали ръце и с цяло гърло викали:

– Юпи, юпи, юпи, йей, по-бързо, по-бързо!

А майката:

– Ааааааа!

Децата я погледнали.

– Бонбончо, майка ти как хубаво вика. Много хубаво пищи. Дай да я научим с „юпииии“, че това „ааааа“ нещо не се връзва с песента ни.

Децата застанали пред нея, гледали я в очите и викали:

– Юпи, юпи, юпиии! – и си движели устата, за да ѝ покажат как се прави.

А тя гледала как над главите им вагонетката летяла право надолу, сякаш за да се разбие в пристана, и пищяла:

– Ааааааааа!

Отворко се чудел.

– Абе, тя да не е тъпичка, четирима души си кривим устата в „Юююппппииии, юююппппииии“, а тя продължава да вика „Ааааааа“.

Бонбончо го сръгал.

– Я мълчи! Това е мама. Не може да говориш така. Явно нервите не ѝ издържат. Мълчи, че току-виж се отказала от пътешествието до вулкана.

Отворко рекъл:

– Лелеее, тая моята уста трябва да я лепнем пак. – И бръкнал в джоба си, извадил една лепенка и се самозалепил.

За три минути се спуснали над 220 метра надморска височина – като осемдесететажен блок. Слезли на брега, вървели бавно един с един чорап, един с една обувка, един с тениска обърната наопаки и един с панталон с шевовете навън. Кой как сварил, така вървял, но и четиримата били горди, смели и вдъхновени за пътешествие. Майката толкова била пресипнала от пищенето, че когато капитанът на кораба я попитал „За вулкана ли сте?“, могла само да кимне и да подаде билетите. Качила се на палубата и от нервно изтощение рухнала и заспала. Бонбончо погледнал майка си.

– Зле е с нервите, вече не издържа на такива спускания. Ще трябва на връщане с магарета да я качим, да се поклати малко над пропастта, може да ѝ бъде по-добре.

Душко го погледнал.

– Със сигурност ще ѝ е по-добре. Тя така и така не може да вика вече, така че от сега нататък само гримаси има да гледаме.

Децата застанали на носа на кораба, а той заплувал, зацепил морето към вулкана Свети Георги. Плавал, плавал, приближавал се. Все по-близо и по-близо се виждала гигантската черна скала. Забелязвало се къде били текли потоците лава, а скалите били от черни по-черни. Виждали се гейзерите – как клокочат и димят с пара. А децата седели на палубата, коментирали кой първи ще влезе в кратера, кой ще пипне с пръст лавата, кой ще пробва от гейзера дали водата става за пиене и други важни теми. Корабът спрял до острова. Децата вече будели майката, а капитанът през това време викал:

– Имате два часа и половина да разгледате всичко. Има табели, по чиито указания да вървите. Всяка табела сочи една посока. Не може да вървите в друга посока, а трябва да се движите точно в указаната, за да не се изгубите на острова. Когато следвате табелите, те най-накрая ще ви върнат тук, като междувременно ще сте обиколили всички най-интересни кратери, а те са седем на брой.

Децата едно през друго викали:

– Мамоооо, госпожо, госпожо, мамоооо... чао, бамбиноооо.

И докато майката се усети, децата поели по стрелките, тъй като нямали време да се мотаят с бавните туристи и пухкавите туристки. На кораба си имало типични туристи – японските туристи с фотоапарати, американските туристи, които, изглежда, били яли много изкуствена храна и били минали сто и петдесет килограма отдавна... Децата хукнали напред свежи, бодри и щастливи. Майката се опитала да ги настигне с вик, но уви, вече нищо не било останало в нея като глас за викане. Тя се принудила да приеме всичко, каквото имало да се случва – и бавно закрачила след тях с фотоапарат в ръка. Тичал Жожо напред. Тичал, та се късал. Изтичал до първия кратер, върнал се до децата и казал:

– Айде бе, банда, айде, че не се издържа.

Побягнал обратно до кратера и останалите деца търчали с пълна газ, ала Жожо направил по три кръгчета напред-назад, докато другите успели да го стигнат. Най-накрая децата пристигнали и Отворко, пълен с разочарование, изтресъл:

– Егати какъв кратер! Е, това ли е? Малко сяра дими... Грам не цвърчи долу лава.

Душко го погледнал учуден.

– Ами то, ако цвърчеше лавата, ние с теб дали щяхме да сме тук?

Отворко се усмихнал.

– Пък що да не сме тук, ако сме дошли да се кандидатираме за кюфтенца, щяхме точно да си се опечем.

Душко бил все по-учуден.

– И с кораб щяха да ни докарват, нали? Докарват ни, пускат ни, ние си се опичаме и готово. И каква е ползата от това?

Отворко рекъл:

– Е как каква, бе, цената на билетите.

Душко не проумявал каква била ползата от това корабът да взима пари за билети, при условие че хората се опичат, но явно Отворко ги разбирал повече тези работи с парите – и той спрял да го мисли. Бонбончо имал нова идея: да вземе малко сяричка и с нея да направят нещо...

Душко обяснил:

– Ти я пипни сярата, тя ще ти изгори кожата, а доколкото знам, най-близката болница е в Атина – това значи, че ще ти трябва първо да обиколиш целия остров, докато стигнеш до мястото с кораба. След това трябва да се качиш на друг кораб, да стигнеш до Санторини, оттам да чакаш ферибот и може би след ден и половина ще бъдеш в болница. Не знам дали до кост ще ти е изгоряло месото, но е възможно дори костта да ти се разяде от сярата.

Бонбончо го погледнал неразбиращо.

– Аз да ти приличам на слабоумен?

Душко си наместил очилата.

– Аз съм чел тези неща. То за секунди става.

Бонбончо го прекъснал:

– Чел си, ама не си дочел, това става от сярна киселина, а това е просто сяра. Тя може в много малки дози да се добавя към мед и да се яде, но, естествено, става дума за специална, пречистена сяра.

Отворко погледнал Душко строго.

– Абе, Душко, от толкова четене на книжки каша е станала в главата ти. Как може да не различаваш сярна киселина от сяра?

Душко много се засегнал и се изчервил.

– Не е честно, точно сега я чета тази книга и съм на осма страница, не може така. Утре следобед, като съм си я довършил, може да коментираме пак. Просто се изказах, преди да съм довършил книгата, но това не значи, че нищо не знам.

Тогава Бонбончо благо му казал:

– Предлагам ти от днес нататък, след като си прочетеш по темата и си довършиш книгата, чак тогава да се обаждаш с компетенциите си колко месо щяло да ми остане, ако взема да си ръгна ръката в сярата.

Душко се сконфузил.

– Ти си прав, наистина е по-добре да съм по-подготвен по някоя тема, преди да влизам в спор с някой многознайко, който най-вероятно знае всички начини, по които със сяра могат да бъдат направени чудеса от героизъм. И бели.

Бонбончо го погледнал хитро и вдигнал едната си веждичка.

– Разбирам я аз химията, много съм любопитен на тема химични елементи.

Жожо през това време обикалял кратера в кръг – обикалял, въртял се, не можел да му се нарадва. Било като на въртележка, само дето въртележката бил Жожо, а не седял на някое конче, което да подскача нагоре-надолу.

Отворко викнал:

– Ще ти се завие свят, ще вземеш да паднеш, после не можем да те извадим.

Жожо търчал и крещял с цяло гърло:

– Ще ти се, ще ти се, ще ти се да падна, щото съм ти извинение да слезеш долу да си цопнеш пръста, ама на, няма да те огрее. Тръгвам към следващия кратер.

И така момчетата разгледали целия остров и кратерите. Снимали се, играли, тичали, взели си от вулканичната скала, напълнили си чантичките. Толкова били щастливи и толкова било интересно. Някои кратери били големи, някои пък димели много силно, някои били по-малки, за някои кратери само пишело, че са кратери, ама това била друга тема. Най-накрая стигнали до кораба. А там нямало никого. Нито туристи, нито моряци – нямало никого. Децата се зачудили какво ли е станало, къде ли са хората? А хората все още тръскали дебелите дупета и шкембета покрай втория кратер и след близо час, час и нещо щели да стигнат до същото място. Децата се почудили какво да правят, качили се на кораба. Поседели, поседели и решили:

– Ама какво да му стоим на този кораб. Я да почнем да скачаме от него в морето.

Това било много интересна игра в продължение на трийсет минути, но в крайна сметка дори тази игра омръзвала. След това решили да плуват в кръг около кораба – като акули. Сложили си между краката отзад едни дъсчици да стърчат нагоре, все едно били перките на акулата, плували и издавали страшни звуци. И така изкарали още половин час. След това решили да се пекат, легнали на палубата като едни бизнесмени, гледали строго, зализани на една страна, и мрънкали под носа:

– Времето днес е много приятно – казал Отворко.

В същия дух Душко продължил:

– Много е приятно времето днес.

След това се обадил Бонбончо:

– Хм, хм, господа, времето днес е много приятно.

След това се включил и Жожката:

– Е, приятно, приятно, колко да е приятно.

И така през цялото време. Половин час още си лежали и се пекли. Но след като минал час и половина, техните спътници тепърва били стигнали на шестия кратер. Нашите приятели се зачудили дали не било възможно да направят някоя по-интересна работа, за да си уплътнят времето. И на Бонбончо, както винаги, му хрумнала прекрасна идея. Решил да вземе да пробва как се кара кораб. Това било чудесна възможност да импровизират, да видят какво могат да сторят, когато няма възрастен наоколо. Отишли те на кормилото и взели славно да го въртят, но нищо не се случвало. Оказало се, че това е декоративно кормило, което седяло за красота, а всъщност корабът не се движел нито с гребла, нито с кормило, а от един централен пулт с много копчета, на който имало едно малко кръгло кормилце като на моторница и всъщност оттам ставала работата. Децата, нали били смели, се заели да натискат всички копчета. Корабът започнал да се друса, да трещи и да помръдва напред, да помръдва назад. Да се опитва да откърти от кея стълбовете и въжетата, които го държали. Правел разни чудновати движения. Забивал си леко носа надолу, а задницата нагоре, после обратното и приличал на пиян пингвин, който се стремял да балансира на леда. И точно тогава капитанът се събудил. Той бил легнал да спи в каютата си. С такъв вик ги подгонил, че всичките момчета повторили играта на скачане от палубата и на акула, само че този път акулата плувала под вода и държала да не се вижда къде е. В този момент се задали възрастните. Майката попитала капитана:

– Господине, тука да има четири малки момченца?

Капитанът само това и чакал.

– Госпожо, много ги търся вашите четири малки момченца. Хайде да ги потърсим заедно.

Майката се притеснила.

– Ама как, не са ли тук?

– Ааааа, тука, тука бяха, тукаааа, ама сега, понеже са се скрили на жмичка от мен и ще се крият още известно време, ви предлагам заедно да ги потърсим.

Майката вдигнала рамене.

– Ами добре. Щом играете на жмичка, вие сте много благороден и добър господин.

Той отговорил свъсено:

– О, много съм добър, много съм добър, сега ще видите каква игра ще направим с тях. Те ще дадат всичко от себе си да се крият, защото залогът е много голям, ако ги намеря.

Майката все още не разбирала какво точно става.

– Аааааа, браво на вас, че така сте ги заиграли.

А капитанът продължил:

– Е, не ги заиграх точно аз, те ме заиграха, но сега, като сме се заиграли, играта ще стане голяма.

В този момент се появил екипажът. Той вървял след групата, да не би някой да се загуби или изостане.

Капитанът викнал:

– Моряци, играем на жмичка, елате тук да ви дам инструкции.

А майка седяла и си мислила: „Много интересен човек“.

През това време децата останали под вода минута-две и не смеели много-много да си поемат въздух. Крили се отзад на кораба, отпред на кораба, най-накрая решили леко да доплуват до брега и да се скрият зад някоя скала. Плували, плували, вече едва дишали, стигнали, скрили се зад скалата, излезли отгоре като тюлени, пльоснали се и дишали, дишали, не могли да се надишат. Капитанът през това време давал инструкции:

– Четири малки ангелчета търсим, моряци. Който пръв ги хване, да ги стисне здраво за вратленцето и както висят във въздуха, да ми ги донесе тук. Лично имам да им кажа „Пу си мене“.

Един от моряците казал:

– Не беее, капитане, не „Пу си мене“, а „Заплювам те“.

Капитанът кимнал.

– „Заплювам“ ми харесва като дума, мисля да ги заплювам един по един.

В този момент децата седели и се чудели какво да правят. Ако хукнели към кратерите и корабът ги изоставил, нямало да имат ни вода, ни храна.

Бонбончо предложил:

– Вижте, майка ми може да изглежда добра, но когато става въпрос за мен и за това да ме защитава, ви гарантирам, че става тигрица. Ще се справи с целия екипаж, само да тръгнат нещо да ми правят.

Жожката размишлявал на глас:

– Да де, ама ако първо на нас тримата ни направят и ти си последен, много се прецаква работата. Предлагам ти да се предадеш, така че ние тримата да дойдем на сухо. Че иначе, ако хванат първо някой от нас, майка ти няма да стане тигрица толкова лесно.

Бонбончо мислил, мислил и се качил на скалата.

– Капитанеее, предавам сееее!

Отворко рекъл:

– Егати тъпанара, не забелязваш ли, че и ние сме тука, бееее, като дойде да те хване, ще ни хване и нас. Егати ползата, че се предаде.

Бонбончо се плеснал по челото.

– Да бе, вярно, и к’во да правя?

В същия момент Отворко го бутнал отзад, за да падне във водата, и казал:

– Плувай като торпедо и гледай да стигнеш, преди моряците да са се доближили до нас, защото вече ги виждам как гребат насам.

Бонбончо гребял в едната посока, а моряците в обратната, опитвайки се да хванат тримата юнаци. Бонбончо гребял, та се късал, а майката го чакала на палубата. До нея бил капитанът. Майката обаче била много интуитивна и усещането, че капитанът не бил добронамерен към Бонбончо и далеч не се радвал да му каже „Пу си Бонбончо!“, надделяло над разума, чутите думи и външната форма. Изведнъж тя дискретно си включила телефона да записва говор, погледнала капитана в очите и казала:

– Господине, погледът, с който наблюдавате детето ми, леко ме притеснява.

Капитанът отвърнал вяло:

– А не, не, госпожо, не се притеснявайте, ние имаме една игра да си довършим с вашите дечица, след това може и вие да отнесете някоя друга игра!

Майката не отстъпвала.

– Заплашвате ли ме? Аз съм майка и имам отговорност да се грижа за децата си. Вие сте капитан и имате отговорност да карате кораба и да се грижите за пасажерите. Това впрочем и аз мога да го сторя.
А капитанът само това и чакал и така се развикал, че всички пътници на кораба чули.

– Госпожо, а да не се окажете сама на острова с четири деца и да няма кой да ви вземе, че тук и телефоните нямат обхват.

Майката била съвсем спокойна вече. Погледите на пътниците били впити в капитана. В този момент Бонбончо направо тичал по спуснатото въже, защото моряците почти достигали вече неговите приятели.

Застанал пред капитана и задъхан изрекъл:

– Стига си я баламосвал! Тя не е глупава и знае, че се опитвахме да ти подкараме кораба. Тя ме е учила да карам кораб.

Майката погледнала Бонбончо смаяна.

– Какво си се опитвал да правиш?

Бонбончо повторил:

– Опитвахме се да подкараме кораба. За какво толкова уроци по ветроходство си ми дала, ако един кораб не мога да подкарам.

Майката щяла да припадне. Капитанът гледал с удоволствие как била пребледняла и очаквал всеки момент тя да набие Бонбончо. А тя го попитала:

– А успяхте ли да запалите двигателя?

Бонбончо казал:

– Естествено!

– А успяхте ли да оправите платната?

– Естествено.

– А успяхте ли да махнете въжетата от кея.

– Е, забравихме.

И майката хванала и му шибнала един шамар.

– Абе, ти акъл имаш ли да караш кораб, без да си го освободил от кея! Как може такова безобразие, на това ли съм те учила. Толкова уроци по ветроходство и най-накрая едни въжета да забравиш.

В този момент и капитанът пребледнял, защото очаквал със сигурност Бонбончо да изяде един шамар, но не защото забравил да махне въжетата. Обърнал се към майката и попитал:

– Госпожо, вие на какво учите децата си? Ще се оплача в полицията от вас.

Майката обаче била доста разярена и го срязала:

– Айде да видим кой пръв ще се оплаче в полицията – аз или вие?

Капитанът не отстъпвал.

– Е, за какво ще се оплачете от мен.

– За това, че ме заплашвате да ме оставите на острова сама с децата. – Извадила си телефона и продължила: – Целият разговор е записан, има стотина свидетели, айде сега да видим кой от кого ще се оплаква.

Бонбончо гледал гордо майка си. В този момент моряците били хванали за вратлетата другите трима юначаги и ги влачели през вълните.

Майката изкомандвала:

– Бихте ли свирнали на моряците да бъдат нежни с децата ми. Защото от това зависи колко ще бъда добронамерена към вас в полицията и дали въобще ще бъдете капитан занапред. Като заплашвате туристите, че ги изоставяте сами на остров, в който няма дори телефон. При това майка с четири малки деца.

Капитанът вече бил съвсем смаян от този обрат.

– Малки деца! Самотни! Майка, каква майка сте вие, да учите детето си на ветроходство!? Вие ум имате ли?

Майката го погледнала.

– А вас кой ви е научил на ветроходство, да не би в гимназията да са ви преподавали час по ветроходство!?

Капитанът отстъпил.

– Не, баща ми ме е учил!

– Такаааа ли? И на колко години бяхте, като се качихте за първи път на лодка?

– На пет.

Тя настъпвала.

– Такаааа ли? Е, значи, баща ви е за затвора! Мръсник, как е могъл да ви учи да обичате морето и да обичате корабите? Не знам просто. Трябва да се наказват такива хора, които учат децата си да обичат морето.

Капитанът се засрамил.

– Да, госпожо, права сте. Наистина не постъпих правилно, имах доста лоши помисли към децата ви. Не знаех, че е обучаван и сертифициран синът ви. Съдих прибързано.

Майката също омекнала.

– А пък аз също не постъпих правилно. Трябваше да му набия два шамара за това, че не е махнал въжето. Как е възможно един човек, който обича морето и кара кораб, да не се сети за първото и най-важно нещо, което се прави.

И тогава шибнала още един шамар на Бонбончо, който си държал двете бузи.

– Мамооо, какво правиш, ти да не заставаш на негова страна?

Майката кимнала.

– Ми на негова страна съм, я! Хората, които са в морето, нямат право на грешки. Морето никому не прощава. – Погледнала капитана и казала: – Ще трябва да подновим уроците. Вие давате ли уроци за деца?

Капитанът погледнал децата и отвърнал:

– За тези четирите, не!

Майката се замислила.

– Добре, ще потърся някой друг на острова.

Капитанът притеснен я погледнал.

– Аз ще се постарая и другите да разберат за качествата на децата ви, може би на съседния остров можете да отидете, там да попитате. Защо не ги научите да гребат на лодка.

Майката махнала вяло с ръка.

– Ако смятате, че това ще ги умори, отдавна съм се отказала да пробвам. Не си мислете, че е толкова лесно да си майка.

Капитанът се почесал по тила.

– Госпожо, аз точно се канех да имам деца и сега започвам сериозно да размислям.

Майката го окуражила.

– Недейте да размисляте, че колкото сте по-млад, повече ще издържате. С напредване на възрастта става все по-трудно и по-трудно да стигаш темпото им и си оставаш да гледаш кратерите сам, съпроводен от бавните туристи. Затова ви предлагам, господин капитан, да се поучите от моите деца. Да видите какво е с повече деца, да си имате повече деца и всичките да ги научите да обичат морето.

Капитанът все още бил притеснен.

– Да, но ще съм по-внимателен в уроците.

Майката кимнала.

– И аз ще бъда по-внимателна в уроците. От утре започваме отново целия курс, за да няма повече пропуски.

И така, децата плавно поели към брега с майката на Бонбончо. Те били горди с нея заради начина, по който се справила с капитана и моряците му, и се чувствали готови за предстоящите уроци по ветроходство.