S05

Четиримата приятели – Душко-Послушко, Бонбончо-Фотончо, Жожо и Отворко-Мърморко пътували с майката на Бонбончо из Цикладските острови. Макар и много различни, те били истински приятели.

Точно били свършили с огледа на остров Санторини и хоп!, кацнали на съседния Наксос. Седнали в едно ресторантче. Хапвали си сладко, а Бонбончо казал:

– Аз съм шеф отговорник на раничката с документите и паричките. Дайте я на мен, ще я пазя!

Дошъл един гръцки сервитьор, който си носел миниатюрно компютърче – много малко, колкото голямо портмоне. В момента, в който те поръчвали нещо, той го набирал на компютърчето, те поръчвали нещо друго, той и него го набирал на компютърчето. А от компютърчето – право в кухнята отивало! А от кухнята готвачът крещял:

– С доматен сос или без?

Сервитьорът попитал:

– С доматен сос или без?

И като му казали „С доматен сос“, той въвел на компютърчето: „С доматен сос“. Някое от децата му казвало и нещо друго, той го набирал и него и от кухнята пак се чувал вик:

– С лимон или без?

Той се обръщал към децата:

– С лимон или без?

А те отвръщали: „С лимон“, след което той набирал „с лимон“ и готвачът се успокоявал и спирал да крещи.

Отворко-Мърморко разправял:

– На оня що не му купят и на него едно компютърче, че ще пресипне от викане?

Жожи си разсъждавал:

– Не го разбирам. Вместо да се затича, да дойде до масата, да ни попита и да се върне, седнал да крещи и да се хаби!

И Бонбончо имал предложение:

– Що едно мегафонче не му инсталират там и да почне да говори като корабна сирена?

Нахранили се и тръгнали да разглеждат цитаделата на града. А на остров Наксос, в самия град Наксос, имало истинска цитадела – голям средновековен град с тесни улици като тунели, в които човек трябвало да се навежда, като минава, с много, много малки площадчета, от които се влизало в къщи с гербове на старите родове: венециански град на мореплаватели.

Разхождали се те щастливо... По едно време Отворко предложил:

– Ей, да му праснем тука една снимка, бе!

В този момент всички започнали да се въртят: къде бил фотоапаратът? Тук фотоапарат, там фотоапарат и изведнъж погледите се спрели на Бонбончо.

– Бонбончо, пазителю на ценната раница, къде е фотоапаратът?

Бонбончо, бял като платно, седял и мълчал. Майката на Бонбончо много се притеснила: в раницата били паспорти, документи – всичко. Жожката, докато го видят, отхвърчал – газ, газ, газ!, за да стигне обратно до ресторантчето, надявайки се да не са я откраднали! Обаче това нали бил стар град, с тесни улички, с лабиринти, Жожката въртял в кръг, само пушек се вдигал и пот се леела. Майката почнала да пита разни минувачи как да излязат от цитаделата. Щом се спуснали надолу, по някое време покрай тях претърчал Жожката, а когато слезли още по-надолу – пак на него се натъкнали. Най-накрая майката на Бонбончо се провикнала:

– Стига се хаби бе, Жоже, ела с нас!

Стигнали до ресторанта разтреперани. А отдалече всички им викали, ръкомахали, пеели, пляскали… Отишли те, оказало се, че били намерили раницата и празнично ги посрещнали, за да им я върнат. Майката на Бонбончо приседнала на тротоара.

– Леле, направо искам да си се прибираме, че ако бяхме загубили паспортите, после как ще докажа кои сте и защо сте с мен?

В този момент звъннал телефонът. И кой мислите се обадил: майката на Жожо.

– Деца, купила съм ви самолетни билети – ще летим до една далечна, далечна дестинация!

Децата, нали били готови за всякакви пътешествия, веднага ѝ казали:

– О, точно майката на Бонбончо даде накъсо, ела ни взимай да проверим и вашите възможности!

Ама майката на Жожо това много-много не го чула и си договорила с тях среща на солунското летище. Децата се метнали на едно голямо фери и на най-горната му палуба всички до едно останали без шапки, защото вятърът им ги отвял. Слезли на пристанището в Солун, оттам до летището. Таткото на Бонбончо дошъл в Гърция, за да бъде събота и неделя с майка му на плаж и заедно да си се приберат обратно у дома. Майката на Бонбончо, като го видяла, щастлива се метнала на врата му, стиснала го силно, целунала го и без дума да каже, заспала в ръцете му от умора.

Майката на Жожо поела смяната. След няколко часа се качили на самолет. Летели си децата в самолета, а задниците ги щипели от въпроси.

– Госпожо, къде отиваме? Госпожо, къде ще ходим? Госпожо!

А майката на Жожката мълчала. Жожката седял, подскачал на столчето в самолета. Стюардесата постоянно идвала и казвала:

– Госпожо, укротете го това дете! Госпожо, да няма нещо на дупето да му убива, че така само подскача? Госпожо, да не би седалката да не му е удобна?

Майката с широка усмивка обяснила:

– То си е такова.

Душко-Послушко си зализал бретончето и питал:

– Госпожо, къде ни водите? Защо не споделяте с нас маршрута?

А майката най-накрая отвърнала:

– Е, изненада ви е, де!

Кацнали те някъде... и не спирали да разпитват:

– Къде сме, къде сме?

Хората на това място говорели на друг език.

– Къде сме, къде сме? – настоявали те.

Явно не ставало така… Жожката решил да провери и се разтичал по летището. Ама там имало митнически контрол, полицаи! Хванат за едното ухо, след малко той пристигнал при майка си. Полицаят се накарал на майката защо така го била пуснала. Другите деца седeли в индианска нишка отзад и чакали. Минали през митническия контрол и момчетата пак започнали:

– Добре де, къде сме?

Най-накрая Бонбончо-Фотончо отишъл при един африканец и му казал:

– Where we are?

Африканецът го гледал, гледал, гледал и в един момент се усмихнал с широка усмивка и отвърнал:

– France, France!

Бонбончо щастливо се върнал и започнал да вика: „Франц, Франс!“, но в този момент те се оказали пред нов митнически контрол и тръгнали за друг самолет. И децата казали:

– Ама как, връщаме ли се вече? Егати екскурзията!

А майката се засмяла.

– Не, не, продължаваме.

И се качили на един огромен Джъмбо Джет на два етажа, с по девет седалки на ред, в който раздавали слушалчици, специални тапи за уши и специални маски за очите, за да спят.

И децата точно се настанили и около тях… кой мислите дошъл? – воини от манастира Шаолин. Те седнали отпред, отзад, отстрани, отляво, отдясно, със специални табелки на врата: „Артист еди-кой си, номер еди-кой си“. Ама шаолинци не говорели български. И децата започнали нещо да им приказват: „Шаолин, Шаолин!“. Но тия от Шаолин нищо не разбирали. По едно време Отворко заразправял:

– Като ти перна една, ще видим дали си от Шаолин!

И шляяк! един шамар на един от Шаолин. А мъжът, изненадан от това как едно дете тръгнало към него, го погледнал и само леко смръщил вежди. Отворко бил възмутен.

– Абе, тия са мошеници! Тия не са от Шаолин! Момчета, в атака!

И момчетата решили да разконспирират мошениците от Шаолин. Как така нямали рефлекси да се самозащитават при атака. Душко, като най-послушен, застанал пред един от тях и нареждал:

– Измамник! Мошеник! Некадърник!

И му се карал с пръст. Онзи човек не разбирал какво точно му се говори, но виждал, че детето е неспокойно, а още повече усещал, че явно му говори обидни думи. По едно време спокойно му хванал ухото и го вдигнал така, че Душко виснал на ухо.

В това време другите деца били по-активни. Отворко смело използвал голямата си уста.

– Шаолин...! Шаолин...!

И разни други думи използвал, които сега няма да ви ги разкажем, но това не траяло дълго. Най-накрая един от шаолинците протегнал ръка и направил тин! – натиснал го по една точка и на Отворко му се затворила устата. Леко посинял целият, седнал и почнал да гледал тъпо.

В това време Бонбончо, който бил доста щур, подскачал по главата на друг шаолинец и се опитвал да го разконспирира, като се пробвал да му отскубне косата, а пък те, нали им били бръснати главите, и не се получавало много, а и не му обръщали внимание.

Жожо тичал волно из целия самолет, уж, че искал да сподели:

– Мошеници! Мошеници!

В този момент изведнъж от редовете се изправил огромен воин, който не бил в черна тениска като другите, а в жълто кимоно. Той погледнал строго целия самолет и всички пътници замръзнали. Стюардесите, които точно били тръгнали да се карат на децата, изведнъж спрели. Поел воинът бавно по редовете.

Душко, който висял на ухо, като го видял, съвсем замръзнал, ама той така или иначе си висял, така че нямало какво повече да направи. Отворко-Мърморко, който бил вцепенен от ключа, дето му направил единият шаолинец, посинял още малко. Бонбончо обаче изведнъж спрял да скубе остриганата глава на единия шаолинец и притеснен взел да наблюдава приближаването на големия воин. Жожо, сигурно за първи път в живота си, рязко спрял да се движи.

Големият воин се клател – ляво-дясно, ляво-дясно, бавно стигнал до мястото, където седяла майката на Жожо (която се била свлякла на седалката си и, изглежда, ѝ се искало да не е с тези деца), отишъл при нея, навел се и не знаем какво ѝ е казал, но тя останала бледа до края на пътуването.

След това той отишъл и едно по едно, като малки котета, хващал за врата децата и ги пускал по седалките. На всяко едно от момчетата също казал нещо на китайски – не че децата го разбрали, но гласът, с който говорел воинът, бил такъв, че нито едно от децата нямало нужда от преводач, за да разбере ясно посланието. Натиснал Отворко в друга точка и той се оправил. Децата били смаяни.

Загледали се мълчаливо във воините. Изглеждали с нормални размери, но консистенцията им била различна. Сякаш не били от кости, месо и пухкав слой сланинка, както повечето хора, а от въжета или влакна. Размерът бил по-скоро на слаби хора, но тези влакна се движели постоянно. Сякаш всяко си имало собствен живот и самостоятелна възможност да се движи. Децата не мърдали, само очите им се въртели. Започнали да разбират, че артистите всъщност са монаси, които така изкарват пари за издръжката на манастира. Както вятърът правел леки вълни по повърхността на едно езеро, така и по телата на монасите постоянно преминавало почти невидимо движение. Осезаема сила струяла от тях. Сякаш очите им не виждали другите хора в самолета. Сякаш виждали само своите и с тях комуникирали и без думи. Децата разбрали, че невинаги по надписа можело да се съди за съдържанието.

Седнали и до края на полета стояли, без да мръднат, без да говорят. По едно време взело много да им се пишка, ама смеят ли да станат да и да се движат из самолета, братче! Ами ако вземел онзи, воинът, да дойде да ги провери? Стискали, стискали, направо се устискали! След като слезли от самолета, децата въобще не викали “Where we are?”, викали само “Toilet! Toilet!”.

След като всички посетили тоалетната, включително и майката на Жожката, седнали един до друг и направили разбор.

– Друг път повече няма да разконспирираме бойци! Може да разконспирираме сладкари – най-много да не ни дадат някоя вафличка! Ама на тия разконспирацията много болеше!

Душко бил замислен.

– Сега до края на живота си ще остана с едно по-голямо и с едно по-малко ухо, крив във врата.

Отворко бил жален.

– А аз сигурно ще си живея посинен до края на живота! Син като един син кит.

Бонбончо ги гледал разбиращо.

– Е, аз съм добре. Само ноктите малко ми се повредиха от тоя, дето се мъчех да му изскубя космите, но те ще ми поникнат – ноктите си растат! Аз съм си добре.

Жожо казал:

– Ако ви кажа, че през целия си живот не съм си седял на дупето толкова дълго време, без да мръдна! Сега имам чувството, че направо съм плесенясал. Ще трябва да навъртя няколко километра, за да се оправя, че покрай тоя, големия, не посмях и до тоалетна да отида.

А другите разправяли:

– Е, ти не видя ли, че всички стискахме, бе? Какво си мислиш, че само ти си стискал? Всичките сме.

Майката седяла и мълчала. Децата я погледнали.

– Госпожо, какво ви е?

Майката промълвила:

– Този така ми се скара, както и в училище не са ми се карали. Още са ми червени ушите от срам.

Душко се опитал да я успокои.

– Червени от срам е по-добре от червени от дърпане.

Обаче майката пояснила:

– Да ми ги беше издърпал, щеше да ми мине днес-утре, ама сега ще си ме е срам дълго време, години наред!

Седели, седели, а по едно време майката подскочила.

– Бързоо! Самолетът! Изпускаме самолета!

Децата съвсем се объркали.

– К’ъв самолет бе, госпожо? Ние вече два самолета хванахме, сега да не вземеш да ни върнеш обратно?

А тя:

– Не, не, трети самолет!

И децата се понесли през летището за трети път. Газ, спирачка, газ, спирачка, в последната секунда стигнали до едно малко самолетче. И те погледнали самолетчето и някак ентусиазмът изчезнал.

– Аа, в тая кошница няма да летим!

Майката казала на стюардесата:

– Госпожо, ние сме си купили билети за големия самолет.

Стюардесата ведро потвърдила:

– Да, да, голям самолет, това е големият самолет.

Майката плеснала с ръце.

– Леле, ако това е големият самолет, к’во ли е малкият?

Децата мислили, мислили и най-накрая взели решение.

– Добре, качваме се.

Качили се и се започнало такова всесамолетно повръщане и викане. Четири часа по-късно всичките искали само да се довлекат бавно до хотела, без да питат “Where we are?”, да паднат и да заспят.