Posted on

T16

Във фонтана на кита, сред косатки, пуканки, лаборатории и развети знамена

Представянка

Четиримата ни приятели – Душко-Послушко, Бонбончо-Фотончо, Отворко-Мърморко и Жожо, си седели както винаги щастливи заедно. Седели и си мечтаели. Легнали били на земята, допрели си били главите, краката им стърчали на четири страни, гледали в небето и се чудели каква щуротия да измислят.

Душко казал:

– Искате ли да си играем на представянка?

Жожо рекъл:

– Каква е тази игра представянка?

– Ами... – Душко рекъл, – така, както си лежа сега, изведнъж си представям, че съм се качил на един кит и той, като си пуска през дупката на главата вода, аз политам във фонтана, седнал все едно в кресло, разглеждам надалече океана – идва ли, не идва ли акула, и след това падам отново на дупката. И така, подобно на един разузнавач, плавам из океана.

Отворко-Мърморко се обърнал към Душко.

– Много ти е скучна представянката, бе, на асансьор прилича – нагоре-надолу, нагоре-надолу! Че то дупе няма да ти остане от толкова друсане! Аз, да ти кажа, като си представям, си представям: седя с голяма чаша газирано и пуканки, и чипс, и желирани бонбони, и пърдя, и се оригвам, и се чеша, все едно съм хванал бълхи. И всичкото това в едно кино, пред един голям екран, на който дават тъп филм, в който през цялото време се чува: „Пу, пу, пу, а, ъъъ, дуф...“, няма много говор, но има много звукови ефекти.

Жожката погледнал неразбиращо към Отворко-Мърморко.

– Мърморко, много са ти странни представленията, дето си ги представяш. Аз, да ти кажа, си представям една гора, едни дървета хубави, един път, ама път такъв – през гори и долини, като го погледнеш, през пет хълма го виждаш, пъът! И какво мислите, че става на този път? Тичам по него. Тичам през първия хълм, тичам през втория хълм, пот струи, от мен се лее, оставям аз потта си като диря на охлюв, но не спирам – през четвъртия хълм, през петия... И така се нося и пея, и пея и се потя, и съм много щастлив, и така си летя, летя... А пътят дълъг, дълъг… и си викам: „Ей, Жожка, пет години да го тичаш този път, все хълмове и птички ще има, ех, че хубава работа, що пот можеш да изпотиш!“.

И така се стигнало до Бонбончо-Фотончо, който, естествено, хич не им разбирал „представи си“ играта, но се включил:

– Като се каже „Представи си!“, си представям как нелегално стигам до една мина. Но в нея е забранено да се влиза. Затова се налага аз отвън да си направя съоръжение. Качвам се на едно дърво, на него връзвам здраво едно въже, по въжето се спускам бавно и слизам в мината под корените на дървото. И аз какво почвам да правя в мината? Залавям се да копая. Копая и търся диаманти. Копая, копая, вдигам ги така някак към слънцето камъните, които намирам, заливам ги с вода, мия ги, през едни сита ги прекарвам... и така цял ден.

И тримата не издържали и попитали:

– Бонбончо, как ще намериш диаманти в мина, която е под някое дърво и ти копаеш там?

Бонбончо отговорил:

– Е, в това е тарикатлъкът, предварително съм скрил няколко светещи камъчета, но после съм се направил, че съм ги забравил, за да ми е интересна играта – най-накрая нали трябва да намеря нещо!

Другите деца рекли:

– Това звучи объркано!

Бонбончо заявил:

– Нищо не разбирате вие от геология!

Дошъл отново ред на Душко, който казал:

– И аз, докато седя на този кит и подскачам нагоре-надолу, подскачам нагоре-надолу, по едно време не уцелвам отвора, подхлъзвам се и право в океана! А той, китът, да не мислите, че ще ме чака – той си пътува нанякъде. И аз седя, викам: „Аа, уу!“, обаче те, другите китове, минават покрай мен, минават, заминава си пасажът. Аз не мога да се катапултирам и да се хвърля на гърба на някой друг, а и те са доста хлъзгави и за опашката, като се хванеш, като ти шибнат една перка и като пинг-понг летиш между перките им. И така си оставам в океана и си представям, че по едно време един кит минава пред мен и леко се надига. И си викам: „Ей, този сега ще го пояздя!“. И той се вдига, и аз сядам, гледам, че има дупка на гърба. И си викам: „Ей, този пък кит – сякаш има по-малка дупка за дишане?“. И се навеждам по-напред към очите и устата и гледам, че тя, устата, така леко се радва, че съм се наклонил напред, даже ме приканва като че ли да вляза да видя какво има вътре. По едно време забелязвам, че този кит е нещо зъбат, остави, че зъбат, ами зъбите му приличат на наклонени ками, при това острички, при това очите му са се събрали на хикс в мен и двете. Не ме хвърля, но наблюдавам, че неговите братя и сестри, приятели и приятелки правят кръгове около нас. И всичките с едно око гледат в мен. По едно време установявам, че тези китове са малко странни – имат по-малки дупки, имат зъби, гледат ме като храна. Изведнъж разбирам, че това са китове убийци – тоест косатки. Коварните косатки са ме сложили все едно на подиум,на гърба на едната от тях, за да ме огледат по-добре. Както и да ме гледат, както и да ме мислят, обаче не могат да ме разделят на храна за повече от една косатка и половина. Че то и за една няма да стигна! А десетина косатки се въртят и си викам: „Сега ще се избият за мен и докато се карат, аз ще ударя един гръб плуване и директно съм отлетял, не могат да ме стигнат“. Ама те, косатките, да ви кажа, хич нямат намерение да се карат за такава хапка като мен. Просто по едно време тази косатка, на чийто гръб съм, ми перва една, изхвърля ме и отваря широко уста. И докато летя към устата ѝ, спирам да си представям.

И казал:

– Хайде, Отворко, ти си сега. Моята представянка свърши.

Отворко-Мърморко рекъл:

– Аз си представям как си седя в киното, оригвам си се, хубаво ми е, оригвам си се, хубаво ми е, пърдя си, хубаво ми е... И по едно време, незнайно защо, увисвам на ухото си и не мога да разбера защо се движи салонът, докато вися на ухото си. Много е неприятно да висиш на ухото си. Представям си се ей така: седя и вися, и се чудя – ще ми се откъсне ли ухото, няма ли да ми се откъсне, какво става с пуканките ми, онзи до мен дали ми ги краде в момента, дали ми ги яде. Той си изяде всичките пуканки и само ми ги дебнеше, сигурно той е изпратил този кран, който може да ме носи за ухото през салона, за да може да ми ги изяде. Движа си се из салона така, движа си се и изведнъж увисвам и на другото ухо – два крана вече ме пренасят. И си казвам: „Ей, тези роботи къде ли ще ме отнесат? Само дано не е в някоя машина, която нарязва боклуците на малки лентички, защото ще излязат едни криви лентички от мен, а и мама хич няма да е доволна, ако ѝ се върна на лентички и трябва да ме сглобява!“. И се чудя къде ме носят тези двата робота, и виждам, че е извън киносалона. Тези направо ме прецакват, защото съм си платил билета, а сега изпускам филма, а и толкова още оригване и пърдене! Много съм недоволен! Виждам, че тези роботи, които ме носят за ушите, всъщност са двама яки чичковци, и тези чичковци по необясними причини ме водят към мама. Ама това пак не мога да си обясня: тя как се е появила там, все едно се е телепортирала, и те през една такава, като врата, ме хвърлят при нея! И искам да ви кажа, че спирам да си представям и аз!

Дошъл ред на Жожката.

– От три дни тичам, не съм ходил до тоалетна, не съм спал, не съм ял, само се потя, а пък и няма кой да види какво съм изтичал. А и това с тоалетната започва да ме притеснява. А и вода не съм се сещал да пия. Въобще факт е, че взе да става тъпо едно такова само да тичаш по един и същи път. Поне публика да имах! Макар че, ако имах публика, как щях да се облекча? Не става тази работа с тичането така! По-добре, не знам и аз, по-добре да спра да си го представям!

Бонбончо казал:

– И съм сложил една табелка на дървото „Мини – дълбоки и големи“, сложил съм на една купчинка шест-седем черни брикети, една кирка, намазал съм си лицето в черно, взел съм две-три камъчета Сваровски, за които претендирам, че са диаманти, и въобще много ми е натоварено, и копая, копая, копая...Това с копаенето не е вече много интересно, тази игра „представянка“ дали да не я сменим?

Душко предложил:

– Нека си представим нещо готино, ама много готино! Искате ли?!

И така той първи взел да си представя готини работи. А за Душко готини работи били следните: сутрин да е много хубаво сресан. Представял си се един сресан, сресан, усмихнат, чистички дрешки, как е подредил прилежно масата и доволно седи и си пие чай. Да, и си чете книжка на диванчето – много интересна, с научни факти, свързани с еволюцията на амебите и другите едноклетъчни животни. Това била представата на Душко за хубаво.

След това дошъл ред на Отворко-Мърморко. Той си представял, че в интернет има Бюро „Жалби“, на което той можел да пише жалби и да си мърмори, и някакви хора да трябва да му отговарят, а той да си се оплаква. И изведнъж установил, че това би било голямо щастие за него – да се обажда в електрическата компания и да се оплаква от тока, да се обажда във ВиК компанията и да се оплаква от водата, да се обажда на линейките и да се оплаква колко бавно идват. И въобще по цял ден можел да си се занимава само с това нещо и да си удовлетворява желанието да си мърмори и да си се оплаква. Хем нещата щели да се подобрят в страната, хем и той можел да използва способността си да мърмори.

След това дошъл ред на Жожката. Той си представил, че си има малки дечица ученичета бегачи, които нареждал по 12 едно до друго, казвал им „Старт!“ и щастливо тичал с тях. И така, както си тичали, можели да си говорят, и можели да си общуват, и им било приятно, и освен това той ги научавал да обичат спорта и да се грижат за телата си. И това му била на него най-приятната представа.

И последно – Бонбончо-Фотончо. Той си представял, че е в една химическа лаборатория, заедно с четирима възрастни, един химик, един пожарникар, един, който обезврежда мини, и един друг, който не знаел какъв е, ама той бил като вълшебник, който щял да се справя, ако нещо се взриви. И той правел експерименти – ден и нощ, с червени шишенца, зелени шишенца, бели шишенца, с различни метали, дървета, и – да уточним – без никакви животни. И само някакви интересни неща се случвали в тази лаборатория. Ту успявал да направи машина, с която да се придвижва от едно място на друго, ту успявал да изобрети разни други неща – експериментите му били прекрасни!

Представяли си децата, представяли си, а по едно време си запредставяли смехории.

Душко решил първи да си представи нещо смешно. Чудел се Душко кое ли е смешно и се сетил, че щяло да е много смешно например, ако сутрин в кафето на мама и тати, което им правел, вместо да сложи захар, им сложел лед.

Другите деца казали:

– Какво пък му е смешното да им сложиш лед?

А той:

– Ами не е ли смешно наистина с лед?

И те:

– Ами не е смешно.

Душко попитал:

– Ей, и кое е смешно да се направи на едно кафе?

А Бонбончо:

– Е, как кое е смешно?! Да му сложиш малко динамит.

Другите подскочили.

– Глупости говориш. Нали на майка си и баща си ще го дава!

И той:

– А не може ли да им сложи от тези бонбони, които, като ги лапнеш, и почват да ти пукат на езика? Знаете ги. Представяте ли си да пият кафе с такова нещо? Глътват първа глътка и изведнъж по езика им почва да се чува пук!, пук!, пук!, пук!, и едни мехурчета да стават. Това ще е смешно, плюс това ще е вкусно.

Другите се съгласили.

– Става, това може на кафето.

След това Отворко-Мърморко решил да си представя нещо смешно и си представил няколко смешни вица, които няма да разкажем сега, защото не са подходящи за деца.

След това дошло време за Жожката и той си представял, че децата, като тичали, тичали отзад с флаговете на България, но много дълги флагове. И той ги карал да тичат толкова бързо, че флаговете да се развяват. Ако нечие знаменце започнело да се влачи, значи, детето не тичало достатъчно бързо.

Душко се притеснил.

– Приличаш на кочияш така! Все едно с един камшик биеш по средата на стадиона: „Дий, дий!“, а те горките тичат, за да веят знамената.

Жожката размислил.

– Тогава по-къси знаменца ще им сложим, не чак толкова дълги.

И най-накрая Бонбончо-Фотончо се чудил за нещо смешно, чудил се и казал:

– Е, хайде, стига сме си представяли! Дайте да ходим да живеем, да си правим смешните неща, а не само да лежим тук и да си ги мислим!

И децата станали, запалили моторетките и се впуснали да живеят.

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.