T15

Душко и Отворко си седели двамата и се чудели на какво да си играят. Бонбончо и Жожката още не били дошли. Душко си стоял кротичко и замечтано, а Отворко не можел да си затвори голямата уста – постоянно нещо приказвал, обяснявал, надувал се, щял да се пръсне. Разхождал се напред, потропвал нервно с пръсти – явно бил видял тоя жест по телевизията, – пак се надувал, изпъчвал се, изпъчвал се – още малко напред гърдите, ще литне. А Душинката още по-кротко си седял. Нареждал си Отворко:

– Къде са тия двамата? Какво правят сега? Ето, губят ми времето. Аз стоя тука напрегнат, в очакване. Къде се мотаят тия двамата, какво си мислят те? Ох, не се издържа вече! – почуквал с пръсти по масата и продължавал да се разхожда, надувал се, надувал, щял да се пръсне направо. Обикалял и ето че пак се чуло: – Какво ли правят тия двамата, защо ги няма сега? Какво точно правят?

По едно време Душко, както си седял кротичко, казал:

– Извинявай, ние нямаме уговорка с Жожката и Бонбончо да дойдат. Ти защо си решил, че трябва да идват?

Отворко само това и чакал. Като отворил една уста, като викнал:

– Как защо, как защо? Ми защото аз съм тук! Щом аз съм тук, следва, че трябва да дойдат. От къде на къде няма да идват? Ето, седим сега тук двамата, чудим се какво да правим.

Душко недоумявал.

– Ама аз не се чудя какво да правя. Аз си мисля за мои си неща и ми е много приятно. А ти нещо не знам какво искаш. Ако имаш идея за игра, ела да я играем.

А Отворко:

– Хубава работа, ще играем! Какви игри стават от двама? Трябва да сме четирима! Когато сме всички, тогава стават игри. Само с двама нищо не става, това е половин игра. За какво да се хабим, после като дойдат, да почваме всичко отначало!

Душко предложил:

– Ами добре, ама спри тогава да се оплакваш.

– Ама как да не се оплаквам, къде са тия двамата?

Душко пак повторил:

– Ма, ние нямаме уговорка с тях да дойдат. Те може да си имат друга работа.

– Ама каква друга работа ще си имат, освен да са с нас?! – продължавал да се пауни и перушини Отворко.

Душко видял, че няма смисъл да се хаби и да му говори, и продължил да си мисли за разни свои неща.

По едно време, напълно ненадейно, се появили Бонбончо и Жожката. Жожката както винаги бързал, изключително много бързал, което бързане, естествено, било придружено със спъване в последното стъпало, тройно кълбо напред, леко превъртане, пирует, салто мортале и плонж в краката на Отворко.

Отворко не можел и дума да обели. Просто седял с отворена уста, гледал и не вярвал, защото знаел, че и вторият идва, а за него било още по-вероятно да е измислил някое кацане.

Както и се случило. Бонбончо се движел с една летяща чиния пред себе си, която се управлявала от дистанционно в ръцете му, бръмчала, пускала светкавици и искри, светела в лилаво и в нея се пръскали разни лъчи.

Той така бил загледан в чинията, че се блъснал право в Отворко, който все още седял зашеметен от Жожката, и си продължил напред, все едно Отворко въобще не съществувал.

Душко леко се усмихнал и не смеел нищо да каже, а Бонбончо продължавал да се движи, фокусиран в чинията. Падали разни предмети покрай него, но той нищо не виждал. Стъпвал, върху каквото има да се стъпва, само внимателно гледал чинията и държал дистанционното.

Жожката, щом видял, че никой не му обръща внимание, направил още няколко салто мортале, няколко превъртания през глава, няколко шпагата – мъжки, женски, всякакви. Най-накрая застанал на една ръка, а после взел да ходи на ръце.

И горе-долу картинката била такава: от едната страна Жожко правел разни номера, а от другата Бонбончо ходел като зомби, загледан в чинията, с дистанционно напред.

Отворко, съвзел се от първоначалния стрес, се изправил, отворил устата си и такъв вик надал, че Жожката, както се превъртал, паднал по дупе, а Бонбончо за секунда отклонил поглед към него и чинията се фраснала в земята. Викът „Ееей!“ бил напълно достатъчен, за да се случат тези две важни събития с дупето на Жожо и с чинията на Бонбончо.

Момчетата смаяни го погледнали и казали:

– Здравей, Отворко, как си?

Отворко бил целият червен като домат, изпъчен като пуяк, разгневен като кокошка, кудкудякал и се пенел, едно изречение не можел да сглоби. Душко, като преводач на пуйката, превел:

– Напрегнат е заради вас двамата, че ви нямаше да си играем.

Жожката и Бонбончо се спогледали и въобще не могли да разберат за какво става въпрос. Вдигнали очи към Душко, а той обяснил:

– И леко е нервен, защото Бонбончо, като влезе, го бутна, после стъпи върху него, премина с чинията през него и продължи напред.

Бонбончо се усмихнал.

– А, това ли?

Жожо пък се зачудил.

– А аз мислех, че докато съм правел салтата, съм му бил един шут в главата или съм се претърколил през него. Е, Бонбончо, ти си виновен. Погледни го какъв е! Прилича на пържола, която е печена, печена и всеки момент ще се препече. Виж, че е взел да пуши. Само да не вземе да прегори, че после с кого ще си играем?

Отворко още повече се зачервил, но така и дума не можал да каже, преди да започне да вика. Душко, Жожката и Бонбончо се спогледали и решили да се изнесат на пръсти, преди сирената на Отворко да се е включила да бълва псувни, които те знаели, че можел с лекота много дълго време да изговаря, и то без капчица свян.

И точно щели да се изнесат на пръсти, а Отворко се канел да проговори, и се появила майката на Душко. Изведнъж всички цветове на Отворко изчезнали, той добил един хрисим вид, един мек поглед, клепките му затрепкали невинно, усмивка пропълзяла по лицето му.

Така се случило и с останалите три деца: Бонбончо се опитвал да си напъха чинията под блузката, а Жожи се държал за дупето, все едно си го тупал.

Майката погледнала децата.

– Играете си, нали?

А те кимнали с невинни очи, погледнали я нежно. Тя си оставила багажа и казала:

– Отивам само до фризьорката и се връщам след половин час. Приятна игра!

Децата въздъхнали:

– Охо! Половин час!

Отворко се сетил, че трябва да е нервен, но другите го погледнали и го пресекли:

– Слушай сега, ще си нервен утре, сега имаме половин час да играем, тъй че дай да се съсредоточим върху нещо по-сериозно от това да ни викаш.

Отворко се съгласил – половин час си бил половин час, кратко време. А игрите били толкова интересни и толкова забавни! Чудели се на какво да играят и Душко им предложил:

– Предлагам ви да играем на играта „Кой кой е?“.

Отворко веднага го скастрил.

– Егати играта! Каква е тая игра?

Душко спокойно продължил:

– Ми много просто. Всеки описва кой е. Казва: „Аз съм...“ и се описва.

Другите не схващали.

– Че каква е тая игра? Въобще не можем да я разберем.

Душко ги насърчил:

– Ми като почнем да я играем, тогава ще разберете. Давайте, че времето тече.

Първи – нали винаги искал да е първи – бил Жожката. Той кратко се представил:

– Ми аз съм първи. Аз съм едно бебенце на мама. Аз съм много сладичък и спокоен. Аз съм едно добро дете.

Другите трима се смаяли. Бонбончо недоумявал.

– Ама какво малко дете? Погледни се, че на училище си тръгнал! Какво бебенце? Ти си бил бебенце преди 9–10 години. Не забелязваш ли, че оттогава си станал...

Отворко казал:

– Пръч!

Бонбончо уточнил:

– Не пръч! Ама на човек си станал, не си бебе.

Душко се маел:

– И как го измисли това, че си много спокоен?

Отворко добавил:

– Невротик!

Жожо рекъл:

– Ей! Колкото съм бърз в краката, толкова съм бърз и с шамарите. Внимавай!

Отворко стиснал устата, защото знаел, че Жожката не се шегува, а и както му било тренирано тялото, едно шамарче можело да го завърти в пирует и да го накара дълго време да се усуква около оста си. Другите деца се спогледали и казали:

– Ама това са глупости – това, дето го каза, кой си ти.

Душко бил доволен.

– Казах ли ви, че играта е много интересна? Давай, Бонбончо, ти кажи кой си.

Бонбончо започнал:

– Аз съм учен, експериментатор. Аз съм научен работник. Аз съм творческо лице. Аз съм бъдещето.

Другите го погледнали, Отворко леко отворил уста и казал:

– Тинтири-минтири-шантиклер!

Бонбончо почнал да се ядосва, а Жожо нареждал:

– Какъв учен си ти бе, разрушителю? Където минеш, след тебе остават само някакви дупки, ями, все нещо се поврежда. Какъв експериментатор си? Научен работник! Такъв може да станеш някой ден след 30 години, ако отидеш на училище – ама на училище! – и станеш висшист, и си вземеш дипломата. Какви си ги измисляш сега? Ама и твоите са едни щуротевици! Учен бил!

Бонбончо реторично се питал:

– Интересна била играта?!

Дошъл ред на Отворко и той дал своя отговор:

– Аз съм звезда и съм най-красив сред вас, и съм най-привлекателен, и най-добре облечен. Аз съм най-най! Аз съм най-най-най! Разбрахте ли кой съм аз?

Другите трима се спогледали съвсем смаяни. Бонбончо започнал:

– Май взех да разбирам тая игра. Като те питат кой си ти, започваш да говориш глупости. Но колкото си по-тъп, толкова глупостите са ти по-големи и стигаш до най-голямото ниво на глупост, където започваш само да найкаш, защото и дума не можеш да намериш за това, което си.

Отворко също се ядосал и пак се зачервил като домат. И в тоя момент – изненада! – влязла майката на Душко. Той за втори път, след като му била кипнала тенджерата, не могъл да си повика и да отприщи всичката простотия, която бил насъбрал. За съжаление, отново трябвало да придобие физиономията на милите мигли, които клепкат, и невинната усмивчица. Майката погледнала децата и казала:

– Ама толкова сте сладички! Що не вземете да си поиграете още? Точно мислех да се обаждам на майките ви, ама хайде поиграйте си, аз ще взема да си оправя ноктите в другата стая.

И децата се втурнали отново да играят. Срязали с поглед Отворко – ако обичал, много-много да не приказва, щото така или иначе времето им изтичало.

Дошло време за Душко, който бил предложил играта, и той да се представи. Той започнал:

– Аз съм много добро и кротко дете. Изпълнявам всичко, което мама и тати очакват да направя. Върша всички неща, за да се харесам на другите. Аз съм много добър.

Останалите били напълно смаяни. Бонбончо изкоментирал:

– Ти като че не знаеш въобще кой си! Айде, Жожката си живееше в миналото, там си седеше, да си е бебе и да се гушка в майка си – простимо! Сигурно му се пие мляко от биберон или му се гушка на бебешко креватче в спално чувалче. А може и памперс да му се ще, ама това го разбирам. Ето, виж ме мене! Аз съм творец по душа. Вече толкова съм се забързал да стана експериментатор, че чак съм забравил, че съм още дете. И вече съм в бъдещето, и там си правя експериментите, и вече цял институт съм направил за всякакви чудновати изпитания. Даже Отворко горе-долу го разбирам. Той си е, нали, такъв. Той не знае какво е, ама трябва да е най, така че може да приемем, че и той... Ама ти – да правиш неща, за да те харесват другите, и това да си ти? Ами че ти не знаеш кой си, бе! Ти си някого, когото другите харесват.

Тук Душко се разплакал. Той не се разплаквал лесно, хич даже не се разплаквал лесно. Бонбончо избухнал:

– И да не ми ревеш! Сам измисли играта, сега тука ще ми реве!

Отворко само чакал някой друг да даде начало на неприличните думи. И като ги започнал – отляво, отдясно, отгоре, отдолу... Отворко мярка на устата нямал. Приказвал, приказвал, ама приказвал за всичко, дето се сети. Душко останал без сили под тоя порой от ругатни и спрял да плаче.

Жожко гледал и рекъл:

– Аз тая игра не я разбрах много. Всъщност как се играе играта?

Душко хлипал леко.

– Ами как се играе: като си говориш за неща, дето не си, а си бил някога или искаш да бъдеш, значи, говориш глупости.

Жожо не разбирал.

– Ами добре, кой я изигра играта правилно?

Душко отговорил:

– Ами никой, не разбра ли?

И четиримата решили да намерят човек, който може да изиграе играта правилно. Отишли първо при майката на Душко, защото била най-близо. Тя тъкмо мажела съсредоточено с червен лак ноктите си, взирала се наведена – почти щяла да си вкара нокътя в окото. Те я попитали:

– Играем на една игра – „Кой съм аз?“. Можете ли да ни отговорите на въпроса?

А майката на Душко започнала:

– О, да, мога да ви отговоря. Аз съм... аз съм... аз съм... жена.

Децата очевидно го забелязвали и казали:

– Ами да, жена сте.

Тя продължила:

– Аз съм... аз съм… бяла жена.

Децата я погледнали и кимнали.

– Да.

Тя продължила със следващия нокът.

– Аз съм… родена в Европа.

Децата пак я погледнали, след което тя продължила:

– Аз съм… на 35 години.

И така, както почнала да е „Аз съм...“, след около 30 минути, когато и тримата се били подпрели вече на главите си, седнали на пода, почти заспали, тя продължавала да си лакира ноктите и да си азка.

Отворко разбутал децата.

– Не е това. Тя може като развален магнетофон до утре да ни обяснява: „Аз съм с руса коса, аз съм с една операция, аз съм учила английски, аз съм...“. Погледнете я, тя блокира – вече не може да спре да говори, само си азка. Давайте да се махаме! Трябва да намерим някого, който знае кой е.

Чудели се, чудели се кого да питат и най-накрая не измислили. Решили да четат книги. Ама кой от кой по-голям читател бил! Всеки донесъл по пет книги, ама още на първата вече се отказал и се чудел на кого да ги пробута. Играли на въртене на книги известно време – всеки пробутвал книгата си на някой друг и му казвал: „Само три реда са, виж, прочети тука!“. Но никой не искал точно тия три реда – които били 30 страници – да ги прочете.

Най-накрая се разбрали, че така или иначе няма да ги прочетат, и се договорили да прочетат една книга само. Всяко дете щяло да прочете по 4 странички, което не било много. Чели, чели, чели и Жожката заразказал пръв:

– Ами да ви кажа, не знам тая книга каква е, ама авторът лудичък ми се струва.

Другите запитали:

– Що?

– Ми през цялото време повтаря: „Изхвърли миналото, изхвърли миналото!“. Ами това да не е случайно товарна кола, та да го изхвърлиш? Да не е случайно кофа за боклук, че да я изхвърлиш? Къде е то, та като го хванеш, да го изхвърлиш? Пък и къде да го хвърлиш? Хем не ми е ясно к’во хвърлям, хем не ми е ясно къде го хвърлям! Да не говорим, че не знам дори как го хвърлям. И въобще, тоя нещо обясняваше, ама не разбрах.

Тука се чул гласът на майката на Душко:

– Под „Изхвърли миналото!“ той има предвид да не мислиш за миналото, да забравиш всички неща от миналото и да си мислиш за сегашните неща.

Жожко размишлявал на глас:

– Тоя пък, много лесно му се струва! Разказва го, все едно е кошче, а после ти поставя такива условия, дето да ти почервенеят ушите само като си ги помислиш. А после имало да изхвърлиш бъдещето.

Тук Жожката погледнал към Бонбончо, които също имал мнение.

– Тоя е много по изхвърлянето! Каква е тая книга? Да не е бил от вторични суровини тоя автор? Да е работил в някое сметище и там цял живот, като е гледал изхвърлено, най-накрая всичко да хвърля? Какво ще му хвърлям на тоя бъдещето? То още няма бъдеще, не е дошло, аз ще го хвърлям!

Душко погледнал и добавил:

– Сигурно той това има предвид, че бъдещето си е бъдеще, а сега си е сега, няма к’во да се бъркат.

Децата философи седели, мислели, мислели, а то си станало вече вечер. Трябвало да си лягат да спят, ама така и нямали решение какво да правят. И най-накрая Душко предложил:

– Знаете ли какво ви предлагам? Струва ми се, че тази игра нещо е много сложна. Утре трябва да намерим мъдри хора, които да попитаме. Да го разберем. Да стане просто.

А другите казали:

– Само простите неща работят.

Той рекъл:

– Много ми се спи вече.

Останалите възкликнали:

– Олеле, и ние заспиваме!

– Лягаме да спим, пък утре ще го мислим. Със сигурност ще измислим някакво такова „Аз съм...“, което да ни свърши работа. Например като „Аз съм този момент“ – казал Отворко-Мърморко, наричан галено Бърборко, и кротичко заспал.