Имало едно време едно дете. Казвало се Бамзи. Било малко на години, но много палаво и смешно.
Сутрин се събуждало и извиквало: „Мамооо!“. И майка му притеснена бързо тичала при него да види какво става. А детето с усмивка ѝ казвало: „Какъв прекрасен ден започва!“. А майката си мислела: „Леле-мале, какъв ли прекрасен ден наистина ще започне?!“. След това отивала в кухнята да му приготви топло млекце. Бамзи ставал, оправял си бързо леглото, тичал да си спретне закусчица и сядал доволно на масата да върти очички и да мисли какви белички могат да се свършат. Той обичал да експериментира, да трупа нови опитности по дискусионен начин.
Една сутрин на закуска Бамзи както обикновено си въртял очичките и се чудел нещо. От време на време замръзвал с отворена уста и лъжица във въздуха. По някое време майката се загледала в него – гледала го половин минута, една минута, две минути и накрая попитала:
– Бамзи, да не тренираш за статуя?
– Какво, какво? – сепнал се той и изпуснал лъжицата. Тя пльоснала в чинията и цялата покривка станала в пръски.
Майката започнала да се чуди какво да стори следващия път, като го види да седи така замечтан, зареян нанякъде с отворена уста и с пълна лъжица, замръзнала във въздуха, да гледа в една точка. „Сега да го прекъсна ли, че да си изпусне лъжицата и да омаже всичко – мислела си майката, – или да го оставя така да си гледа?“. И тогава се сетила, че ако той си седял така, щял да закъснее за училище и да тръгне гладен, а така или иначе, като си припомнел за училище, щял да изпусне лъжицата, и затова казала:
– Бамзи!
И в тоя момент лъжицата пак паднала, всичко се разплискало и Бамзи се заозъртал изненадан.
– Виж каква прекрасна закуска си си направил – започнала внимателно майката. – Виж колко хубави неща има на масата. Къде си се загледал?
А Бамзи ѝ отвърнал:
– Това, дето го лелея сега, ти въобще не можеш да ми го предложиш, камо ли пък да е на масата!
И майка му си помислила, че сигурно става дума за някакви големи и сложни работи.
Внезапно, както си седял и гледал замечтано, Бамзи хвърлил лъжицата, скочил от стола и викнал:
– Урааа!
– Бамзи – ядосала се майката, – ще броя до три!
– Какво, какво? – заоглеждал се той.
– Парцала! Веднага! И масата! – посочила майката и излязла.
Бамзи добре знаел какво означава това. Докато майка му преброи до три, той трябвало да е взел парцала, да е изчистил пода, да е сменил покривката и да е седнал отново на масата като малко, добре възпитано дете, защото иначе майка му щяла от добра да се превърне в онзи особен вид майки, които хващат и напердашват малките дечица, които са прекалили. А и този път била много изнервена.
Бамзи заподскачал и заскандирал:
– Ура! Ура! Мъничко ура! Ура! Парцала, хайде! Ура! Ура! Мъничко ура!
Бързо почистил, сменил покривката и когато майка му влязла, всичко било оправено. В този момент Бамзи скочил върху масата, заподскачал и завикал:
– Урааа!
Майката го подсетила:
– Бамзи, сядай да довършиш закуската, че е време за училище.
Бамзи заблестял като месечина ясна.
– Мамо, измислил съм план!
– Какъв план бе, Бамзи?
– Ще ставам турист!
– Олеле, какъв ден ни чака!
– Искам да съм турист!
– И как точно си представяш да станеш турист?
– Не знам, но засега смятам да се разхождам из къщи с раница на гърба и планинарски обувки.
– Ама как така ще ходиш из къщи? Ще се свариш! И какво ще носиш в тая раница?
– Ще тренирам за турист. Всички туристи ходят с раница и големи обувки. И вече задължително ще ям с джобно ножче и пръсти.
– А защо трябва да ядеш с джобно ножче и с пръсти?
– Е, как защо? Нали тренирам за турист!
Майката не искала повече да се разправя с Бамзи, че и без това било време за училище.
След като се прибрал от училище, той се затворил в стаята си и нещо се умълчал. Майката надникнала да разбере какво става и що да види: в един леген горял огън, Бамзи подскачал наоколо с раница, анорак и кубинки и викал:
– Уууууу!
При тази гледка майката за малко да припадне. С един скок влетяла в стаята, поляла огъня с вода, загасила го и отвъртяла едно такова шамарче по дупето на Бамзи, че той седнал с пирует на матрака. Бамзи зяпал в такова недоумение подивялата си майка, че едва успял да пророни:
– Ама нали съм турист…
Майката поела дълбоко въздух и заявила:
– Огънят е стихия. Поглъща всичко по пътя си. Трябва да я познаваш. Трябва да познаваш огъня! Ще си поговорим с теб, като се върне татко ти.
Когато бащата се върнал от работа, майката дума не проронила, само гледала със святкащи очи и посочила с пръст към стаята на детето. Бащата влязъл и без да подозира, повторил упражнението на майката – едно шамарче по дупето, детето седнало на матрака и докато се държало за дупето и гледало бащата, промърморило:
– Ама нали съм турист!
Таткото обаче бил в същото настроение като майката и занареждал:
– Мога да извикам и пожарния отряд да повтори упражнението и тъй като са поне двадесет, дано поне на двадесет и втория път разбереш дали си все още толкова турист, колкото си си мислил преди малко, докато си палел огън вкъщи!
– Е, какво толкова? – свил рамене Бамзи. – Иначе пожарникарите няма да имат никаква работа! Ще си останат безработни, ако няма туристи.
Бащата обаче изобщо не се трогнал от това и попитал:
– А дали е възможно друг път да си турист само на картинка? Просто да си рисуваш туризъм?
– Ама аз много искам да стана истински турист – обяснил Бамзи. – Ще ме направите ли такъв?
Майката и бащата се събрали на семеен съвет. Мислили, мислили и накрая предложили:
– Ако обещаеш, че сутрин в главата ти няма да се раждат повече глупости, че ще си учиш уроците и няма повече да си играеш с кибрит, ще те направим истински турист.
– Такъв, дето се катери по дърветата в горите? – погледнал ги с надежда Бамзи.
– Естествено! – кимнал бащата.
– Такъв, дето плува в реките? – продължило детето.
– Естествено! – повторил бащата.
Детето загледало съсредоточено татко си.
– Такъв, който влиза в пещерите?
– Е, нали турист ще те правим? Естествено, че такъв, дето влиза в пещерите – усмихнал се таткото.
– Такъв, дето се вози на самолет? – не се предавало детето.
Тогава се намесила майката:
– Ами за такъв, дето се вози на самолет, ще трябва да ни стимулираш с празна страница за дисциплината в бележника, но и возене на самолет е предвидено.
– Леле, мамо! – заподскачал Бамзи. – Аз ще ставам истински турист!
После нещо се позамислил, умълчал се и накрая попитал:
– Аз не мога ли просто да си уча, за да съм си умен, пък туризмът да си е отделно? Какво общо има туризмът с бележника ми?
Бащата обаче веднага се досетил.
– Точно така! Ти ще учиш, за да си умен, и много ще учиш по география, за да знаеш къде се намират различните страни, долини, реки. Много ще учиш и по биология, за да познаваш растенията и животните.
– Ама ние още учим азбуката бе, тате! – зяпнал го изненадан Бамзи. – Каква биология и каква география? Аз още не знам колко е 25+36, ти ми говориш за биология и география! Ние нямаме такива уроци.
Таткото обаче не се предавал толкова лесно и рекъл:
– Щом можеш да сричаш, значи, можеш да вземеш книга и да учиш сам.
– Ами добре тогава – усмихнал се Бамзи. – Но щом ще ме правите истински турист, искам и карта.
Таткото кимнал с разбиране.
– Добре, Бамзи, и карта ще имаш. Ще трябва да се научиш да я разчиташ обаче.
Бамзи се огледал.
– А кой ще ме научи? Това в училище не се преподава! – и аха да ревне.
– Аз ще те науча – гушнала го майка му. – Сутрин ще ти показвам. Времето, в което обикновено си въртиш очичките, може да го запълним с по-полезни занимания – да учим как се чете карта.
– А не може ли в някое друго време – пробвал се Бамзи, – че точно това време ми е много важно?
Майката се усмихнала загадъчно.
– Знам, че ти е важно, затова точно него искам да запълня.
Бамзи изпънал гръб.
– Е, щом ще ставам истински турист, ще трябва и аз да дам малко жертви.
И така се разбрали, че започва новият туристически живот на Бамзи.
(следва продължение…)
