V01

Една сутрин Бамзи се събудил и викнал: „Мамо! Мамо!“. Майката се притеснила да не би нещо да е станало – да е паднал, да е влязъл стършел, да се е напълнила с дим стаята. Затичала се, а Бамзи щастливо разперил ръце и я прегърнал.

– Мамо, такива прекрасни идеи имам тази сутрин! Много съм щастлив да ти ги кажа.

Майката си представила що за идеи са се родили в главата на Бамзи и съвсем ѝ прималяло.

Бамзи станал, минал през банята, обул панталонче, сложил чорапи и тениска и доволен от себе си, бавно се запътил към кухнята да закуси. Хоп! Скочил на стола. Ама как да седи мирно?! Хоп! – скочил на масата!

– Бамзи, слез от масата – казала майката. – Храни се с уважение към храната, към себе си и към нас.

Бамзи седнал на стола, майката се обърнала и той – хоп! – пак се озовал на масата с единия крак в закуската!

– Бамзи, кой ще чисти сега? – попитала майката. – Нямам нито време, нито желание да ти правя нова закуска.

Бамзи обаче бил в прекрасно настроение.

– Е, поне си измих единия крак. Пък и те не ми миришат много. Ще си изям закуската и така. Мой си е кракът. Моя си е и закуската.

– Е, хубава работа! – възмутила се майката. – Как може да стъпваш върху масата?!

Бамзи обаче, докато си чистел крака от закуската, подскочил на стола, позалитнал и – туп! – забил нос в чинията и от масата, по стола, право на земята се оказал с ударено коленце. Ревнал той, а майката обобщила:

– Играчка-плачка. Като не те нашамарих аз, сам се нашамари, за да запомниш, че така не се прави.

Бамзи се затъркалял по пода, сякаш чудо било станало.

– Аз съм ранен, заведи ме в болница, травмиран съм! Виж ми коленцето!

– Че защо си травмиран? – погледнала го майката. – Травмиран си, защото не седиш мирно на дупето си! Да бе мирно стояло, не би чудо видяло!

Седнали, чистили, мели, бърсали, оправяли. Най-накрая тръгнали да излизат за училище. Ама то на това дете само експерименти му били в главата! Засилило се от единия край на къщата към другия, направило едно салто, скочило на хладилника, хвърлило се на лампата, залюляло се на кабела.

Да, ама кабелът на лампата не бил съгласен някакви деца да му се хвърлят и да висят от него. Чуло се „храс!“ и кабелът се скъсал. А детето с всички сили се стоварило върху същото коленце. Олеле, какви викове и какви стонове огласили апартамента!

– Твоите бели преминаха всички граници – опънала ухото му майката. – Ако те беше ударил ток, какво щеше да стане?! Как може такова нещо?! Много добре знаеш какво означава „Не!“ и от кое да се пазиш!

Бамзи толкова бил жален, тъжен и нещастен, че се надигнал с раненото краче и казал:

– Все на мен ми се случва, мамо! Все на мен! Как може така! Аз съм само едно дете! А сега съм едно нещастно дете.

Майката пояснила:

– Нещастен си, защото постъпи глупаво. Каквото пося, това пожъна.

– Не е вярно, аз съм интелигентен! – тропнал с краче Бамзи. – Мога да решавам задачи. Мога да разговарям за природата. Чел съм много художествена литература. Не съм глупав! Аз съм такъв един… нещастен съм!

Майката, докато почиствала парчетата от лампата по пода, казала:

– Цяла сутрин правиш бели. Като луда чистя след теб, вместо да седна да закуся, да се концентрирам и да тръгна на работа спокойна. Все едно съм на война! Все съм нащрек откъде ще дойде бомбата.

Бамзи я погледнал ококорен.

– Ти не искаш да съм ти дете?! Виж какво коленце имам! Ако ме обичаше истински, щеше да ме носиш на гръб до училището, че и на обратно. И песни щеше да ми пееш и да ми купиш сладолед – не един, а три, и да ми купиш едно лего, и за всеки случай да ми дадеш пари да си имам в касичката!

Лицето на майката пламнало и тя едва успяла да изрече:

– Млък!

Бамзи се стреснал, замислил се и казал:

– Ето, дори не ме уважаваш! Казваш ми „Млък!“.

Настанала страшна драма. Майката нямала нито време, нито желание да се разправя с Бамзи. Трябвало да тича за работа. Затова грабнала багажа му, метнала го в училищното бусче, което ги чакало на улицата, а Бамзи, както се качил в буса и вече нямало на кого да прави театър, веднага спрял да реве и се заиграл с децата. А майката по целия път за работата говорела по телефона с татко му, за да се успокои. Страдала, че си е изпуснала нервите. Така искала да е добра майка.

Вечерта, когато Бамзи се прибрал вкъщи, моментално започнал да разказва:

– Много ми е тъпо в училище, защото ми е много тъпо.

– Какво значи тъпо? – опитала се да разбере проблема майката. – Не ти е интересно или ти е много трудно, по-напред ли са другите деца, не можеш да намериш с кого да играеш ли? Какво значи, че ти е тъпо?

– Тъпо си е тъпо, не знаеш ли какво е тъпо? – изнервил се Бамзи.

– Да де, но не мога да схвана кое е тъпо и колко тъпо е точно.

– Как кое е тъпо? Онова голямото тъпо, най-тъпото тъпо.

Майката седнала до него.

– Добре, обясни ми.

– Ми това е – обобщил Бамзи.

– Има ли нещо, от което може да не ти е толкова тъпо? – попитала майката.

Бамзи я погледнал.

– Е, аз имам един списък от неща, които може да ми купиш. Например ново летящо самолетче и други такива. Ако искаш, ще ти дам списъка, отстрани и цените съм написал, както и артикулните номера.

– Не е ли малко раничко така да действаш? – въздъхнала майката.

Бамзи обаче не я разбрал.

– Ех, ако чакам да ми подарявате подаръци само за празници, досега без играчки да съм си останал и да ме ожали човек!

Но номерът му не минал.

На другия ден Бамзи се прибрал умърлушен и киселичък, чак температура бил вдигнал. Майка му го гушнала и му обяснила:

– Няма да сваляме температурата с лекарства. Ако до пет дни имаш температура до 39 градуса, ще чакаме. Температурата значи, че тялото се бори с болестта. Това е неговата защита.

Първи ден с температура, втори ден с температура… Дядовците и бабите подпалили телефона с викове: „Спасете детето! Дайте му хапче за сваляне на температура! Не мъчете детето! Хранете детето!“. И въобще всякакви заповеди, а майката вършела точно онова, което вярвала, че трябва да се направи: давала му много течности и го оставяла да спи. На челото му държала лента термометър и следяла температурата да е под 39 градуса. Заедно с таткото бдели над него на смени ден и нощ. Само веднъж, когато температурата доближила 39 градуса, таткото му дал да хапне обилно сладолед, а майка му сложила на краката чорапи, напоени с оцет.

След няколко дни детенцето отново било здраво.

– Бамзи, знаеш ли защо беше болен? – попитала майката.

– Щото съм стар и немощен вече – промърморил той.

– И стар, и немощен ще станеш, Бамзи, но има време дотогава, сега си малък, миличък, и съвсем не си немощен, а много силен.

Ала Бамзи си знаел своето.

– Да, да, старо е тялото ми. То не изпълнява каквото му казвам.

Майката спокойно обяснила:

– Бамзи, тялото ти е добре, но главата ти не работи добре от време на време. Ако подредиш главата си, много по-щастливо ще живееш. Болни мисли водят до болно тяло. Здрави мисли водят до здраво тяло.

– Какво имаш предвид? – изгледал я Бамзи. – Не те разбирам. Толкова ми беше тъпо, че като се разболях, си имах или майка, или татко дни наред само за мен. Винаги до мен. Мислещи за мен. Цялото внимание беше за мен. Бях забелязван и обичан…

Таткото попитал:

– А дали не може да имаш същото усещане и без да си болен?

Бамзи се замислил.

– Може, пък и аз си го имам всеки ден. Ама когато една ненаситност в мен се събуди за още и още, нещо се обърква. Още играчки, още експерименти, още внимание… Като човек сито. Колкото и да давате, няма да стигне. Тогава се разболявам и после пак си ставам добре. Ще трябва да се променя.

Майката и бащата стоели безмълвно. Спогледали се. Все очаквали Бамзи да каже нещо, но не и това. Помълчали си, помълчали си, гушнали го, хванали се за ръце и излезли навън да поиграят федербал.