Споделям гледната си точка по отношение на приказките:
Една приказка се чете, докато психиката на детето я преработи. Възможно е всеки ден да се чете една и съща приказка и това да продължи със седмици. В момента, в който психиката на детето е отработило приказка, тя става безинтересна. Така плавно се изгражда психическа и емоционална устойчивост. Не е нужно да има много приказки. Необходими са 5–6 и когато детето е готово да се раздели с тях, нови 5–6.
Когато родителят закупи книга за детето си, първо трябва сам да я прочете. След това да задраска дискретно с молив думи и изрази, които са неадекватни, т.е. да я редактира според ценностната си система и след това да започне да я чете. Корекциите с молив са необходими, тъй като децата не обичат промените при четене на приказки и веднага казват: „Изпускаш!“ с недоволен тон, ако четете различно.
(Това е причината приказките за Бонбончо да са в два формата. Първият е предпечатен вариант PDF, готов да се принтира, а вторият е като текст, който може да се маркира и с Ctrl+C и Ctrl+V, т.е. Copy/Paste, да се сложи в Word и да се редактира, допише, промени…)
Добре е приказките да се разказват. Родителят трябва внимателно да е подготвил приказката. Да я е чел няколко пъти сам. Да е тренирал разказването ѝ. Трудната част е да разказва едно и също.
Най-добре е родителят да измисля приказки за детето си. Така той предава ценностите, вярванията, опита си на детето по един благ начин.
Детето може да записва на телефона си приказките, които му се разказват, и да ги слуша самостоятелно, когато родителите му нямат възможност да му четат.