КОТКАТА И ЛИСИЦАТА
Таня Дайреджиева
| Една котка-мустакана
се разхождала на горската поляна. Срещнала Кумица-Лисица, от цял свят призната умница. Много в живота видяла. Хитрости безброй събрала. Любезната котарана радостно спряла Лисана: – Здравей! Как си, Кумичке? Как живееш си дните, Лисичке? Важно стояла Лисана. Отвисоко изгледала котарана. Дълго вирила нос. Задала накрая въпрос: – Как смееш, мустакано! Времето ми губиш само! Какво си учила? Кажи ми! Уменията свои покажи ми! Скромно отвърнала Котарана на важната Лисана: – Аз зная, че не е много. На дървета качвам се високо. Може куче да ме гони.
|
Ще се спася във тези клони.
Лисицата започнала да се смее. Защото котката само туй владее. – Аз пък сто неща умея. С торба лъжи добре живея. Жал ми е за теб, да ти кажа. Да се пазиш от кучета ще ти покажа. В това време задал се ловец. Водели го четири кучета отпред. Те лисицата били надушили. Бързо да я хванат тичали. Котката веднага на дървото се качила. Сред клоните и шумата добре се скрила. Котарана от върха надникнала. На лисицата загрижено подвикнала: – Торбата със лъжите развържи! Кожата си златна ти спаси! Но кучетата здраво държали Лисана. Не можела да избяга горкана! – Ех, Кумичке-Лисичке! Умение ти трябваше едничко. На дървото като мен да се катериш. Тъй гибелта си нямаше да намериш. |