1 Щърболатка – Дора Габе
2 Марко Ганчев – Баба и Пепи
3 Асен Босев – Ванко Забраванко
4 Михаил Лъкатник – Райко многознайко
5 Ран Босилек – Дядо и ряпа
6 Ран Босилек – Отишла баба за дренки
7 Таня Дайреджиева – Котката и лисицата
8 Народна приказка – Дядовата питка – виж по-долу
9 Народна приказка – Врабчето и чучулигата
10 Георги Караславов – Бивол и бръмбар
11 Братя Грим – Седемте гарвана
12 Владимир Сутеев – Пръчица – вълшебница – виж по-долу
14 Ран Босилек – Излет
15 Ено Рауд – Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада
16 Кир Буличов – Момиченцето от Земята
17 Народна приказка – Не се отказвал от навика си
18 Георги Мишев – Защо кукуригат петлите
19 Емилиян Станев – Лакомото мече
20 Любов Миронова – Не Не – виж по-долу
21 Леда Милева – Синя приказка
22 Народна приказка – Змеят и царската дъщеря
23 Ран Босилек – Самодива
24 Ангел Каралийчев – Царят с магарешките уши
ДЯДОВАТА ПИТКА
Народна приказка
Имало едно време един дядо и една баба. Дояло се веднъж на дядо питка и казал:
-Бабо, опечи ми питка!
Замесила бабата питката, турнала и малко сиренце и масълце. Опекла я. Станала от вкусна по-вкусна! Оставила я на прозорчето да изстине.
Постояла питката, постояла, па като се търкулнала – от прозорчето на двора, а от двора – на пътя…
Търкаляла се питката на пътя, а на среща и Зайо Байо иде и дума:
-Питке, ще те изям!
-Не ме яж, Зайо Байо, песничка ще ти изпея.
Казала това питката и запяла:
Аз съм питка сладичка,
сладичка и мекичка,
от баба избягах,
на дяда се не дадох,
на тебе ли ще се дам!
И питката се търкулнала. А Зайо Байо я изгледал, засмял се и рекъл:
-Изгоряла питка Зайо не яде!
Търкаляла се питката, търкаляла, срещнал я Кумчо Вълчо.
-Питке, ще те изям!
-Не ме яж Кумчо Вълчо, песничка ще ти изпея – и запяла:
Аз съм питка сладичка,
сладичка и мекичка,
от баба избягах,
на дяда се не дадох,
на Зая Бая се не дадох,
на Вълчо ли ще се дам!
И хукнала да бяга. Кумчо Вълчо я погледал, погледал, засмял се и казал:
-Глупава питка не ям!
Търкаляла се питката, търкаляла… Срещнала Баба Меца и и дума:
-Питке, ще те изям!
-Не ме яж Бабо Мецо, песничка ще ти попея – и пак запяла:
Аз съм питка сладичка,
сладичка и мекичка,
от баба избягах,
на дяда се не дадох,
на Зая Бая се не дадох,
на Вълча се не дадох,
на тебе ли, Мецо, ще се дам!
И пак се търколила. А Меца я гледа, гледа и си дума:
-Не е питка за Меца!
Търкаляла се питката, търкаляла, а ето насреща и Кума Лиса. Гледа я тя, па и дума:
-Жива да си, здрава да си, питке! Колко си хубавичка, колко си миличка!
Зарадвала се питката, приближила се до Лиса и запяла:
Аз съм питка сладичка,
сладичка и мекичка,
от баба избягах,
на дяда се не дадох,
на Зая Бая се не дадох,
на Вълча се не дадох,
на Баба Меца се не дадох,
на тебе ли ще се дам!
-Ах, колко хубава песничка! – казала Лиса. – Слушай, гълъбче!! Аз съм стара и недочувам. Седни на муцунката ми и я изпей още веднъж по-силно.
Качила се питката на Лисината муцуна и пак запяла:
Аз съм питка сладичка,
сладичка и мекичка,
от баба избягах,
на дяда се не дадох,
на Зая Бая се не дадох,
на Вълча се не дадох,
на Баба Меца се не дадох,
на тебе ли ще се дам!
-Жива и здрава да ми бъдеш, питке! Песничката ти е много, много хубава! Как ми се иска пак да я чуя! Седни миличка на езика ми и пак я изпей, но още по-силно, за да я чуя добре! – казала Кума Лиса и си проточила езика.
Глупавата питка се зарадвала, че толкова много харесват нейната песничка, седнала на Лисиния език и запяла:
Аз съм питка сладичка…
А Лиса – хап-хап-хап! – схрускала питката.
Пръчица – вълшебница
Владимир Сутеев
Вървял Ежко към къщи. По пътя го настигнал Заекът. Тръгнали заедно. С другар по-леко се върви. Далече било до къщи – вървят и разговарят. А насред пътя била се препречила една пръчка. Улисан в разговора, заекът не я забелязал – спънал се в нея и едва не паднал.
– Ах, ти! – разсърдил се той. Ритнал пръчката с крак и тя отхвръкнала надалеко. А Ежко вдигнал пръчката, сложил я на рамо и забързал да догони Заека.
Видял Заекът пръчката у Ежа и се учудил: – Защо ти е тази пръчка? Каква полза от нея? – Тази пръчка не е обикновена – обяснил Ежко. – Тя е пръчица- вълшебница. Заекът в отговор само изпръхтял.
Тръгнали по-нататък. Стигнали до ручея.
Заекът с един скок прескочил водата и викнал от другия бряг: – Ей, Бодливо главо, хвърли пръчката, с нея няма да можеш да преминеш тук!
Ежко не казал нищо, отстъпил малко назад, засилил се, подпрял се с пръчката в средата на ручея и с един скок се метнал на другия бряг. Застанал до Заека, като че ли нищо не е било. Заекът зяпнал с учудване;
– Бива те, юнашки скачаш!
– Съвсем не ме бива да скачам! – рекъл Ежко. – Помогна ми моята пръчица- добрячка,
през водата прехвърлячка.
Тръгнали по-нататък. Не изминали много и стигнали до блатото. Почнал Заекът да скача от островче на островче. А Ежът вървял след него и проверявал пътя с пръчката.
– Ей, Бодливо главо – извикал заекът, – ти какво се мъкнеш едва-едва? Май, че твоята пръчка…
Не успял Заекът да довърши, паднал от островчето и потънал до уши в тресавището.
Още малко и ще се удави.
Преместил се Ежко на едно островче, по-близо до Заека и извикал: – Хващай се за пръчката! По-здраво! Хванал се Заекът за пръчката.
Ежко дръпнал с всички сили и измъкнал приятеля си от блатото.
Когато излезли на сухо място, заекът рекъл на Ежа: – Благодаря ти, Ежко, че ме спаси. – Какво говориш! Спаси те моята пръчица-добрячка, в беда помагачка.
Тръгнали по-нататък и в самия край на голямата тъмна гора видели на земята едно птиченце. То било паднало от гнездото и жално писукало, а родителите му се въртели над него и не знаели какво да правят. – Помощ! Помощ! – чирикали те.
Но гнездото било високо – не можеш го достигна. Нито Ежът, нито Заекът умеели да се катерят по дърветата. А трябвало да се помогне. Мислил Ежко, мислил и измислил. – Обърни се с лице към дървото! – изкомандувал той на Заека.
Обърнал се Заекът с лице към дървото. Ежко сложил птиченцето на върха на пръчката си и като се покачил с нея на раменете на Заека, издигнал я внимателно и стигнал почти до самото гнездо. Пиленцето изпискало още веднъж и скочило вътре. Ей, че се зарадвали майка му и баща му! Вият се около Заека и Ежа и чирикат:
– Благодаря, благодаря, благодаря!
А Заекът казва на Ежа:
– Юнак си, Ежко! Добре го измисли! – Какво говориш! Работата свърши пак моята пръчица-добрячка, нагоре повдигачка!
Навлезли в гората. Колкото по-навътре отивали, толкова по-гъста и по-тъмна ставала тя. Уплашил се Заекът. А Ежко не се издава: върви напред, отмества клонките с пръчката.
Изведнъж, иззад дърветата, право срещу тях, изскочил голям Вълк. Препречил пътя им и изръмжал: – Стой! Спрели се Заекът и Ежът.
Вълкът се облизал, тракнал със зъби и казал: – Тебе, Ежко, няма да те докосна, ти си бодлив.
Но тебе, Кривогледко, ще те лапна цял, заедно с опашката и ушите!
Разтреперал се заекът от страх, побелял целят, сякаш било зимно време, не може да бяга: краката му се сраснали със земята. Затворил очи – ей сега вълкът ще го изяде. Добре, че Ежко не се уплашил: замахнал той с пръчката и колкото сили имал, тупнал Вълка по гърба. Завил Вълкът от болка, подскочил – и дим да го няма…
Избягал, без да се обърне ни веднъж. – Благодаря ти, Ежко, ти сега и от Вълка ме спаси! – Това направи пак моята пръчица-добрячка, по врага удрячка – отвърнал Ежът. Тръгнали по-нататък. Минали гората и излезли на пътя. А пътят бил труден, отивал нагоре в планината.
Ежко топуркал напред, подпирал се на пръчката, а горкият Заек изоставал, едва не падал от умора. До къщи вече било съвсем близо, но заекът не можел да върви по- нататък. – Нищо – казал му Ежът. – Хвани се за моята пръчка. Хванал се Заекът за пръчката и Ежът го помъкнал по планината. Сега на Дългоушко му се сторило, че по-леко се върви.
– Я виж – казал той на Ежа, – твоята пръчица-вълшебница и този път ми помогна! Така Ежко довел Заека до дома му, а там отдавна го чакала зайката със зайчетата. Зарадвали се те, като го видели, и заекът казал на Ежа:
– Ако не беше твоята пръчица-вълшебница,
нямаше да видя родния си дом.
Ежът се усмихнал и казал: – Вземи пръчицата, подарък от мене. Може и друг път да ти потрябва. Заекът се слисал: – А ти какво ще правиш без такава вълшебна пръчица? – Нищо – отвърнал Ежко, – пръчка винаги може да се намери, а пък вълшебството – и той се почукал по челото, – ето го къде е вълшебството!
Тогава Заекът разбрал всичко:
– Право казваш: важна е не пръчката, а умната глава и доброто сърце!
Не! Не!
Любов Миронова
Живяло едно време едно малко, сладко дете, което се казвало Бонбончо Фотончо. Бонбончо Фотончо бил добър и слънчев, но имало моменти, в които ставал и много, много палав. Тези моменти били чести, толкова чести, че нерядко майка му заспивала вечер, уморена от белите му.
Една сутрин Бонбончо се събудил и се протегнал доволно. Готов за нови приключения, погледнал майка си, завъртял радостно очи и възкликнал:
– Мамооооо, днес се очертава един прекрасен ден, в който дете като мен да ти покаже какви неща знае и може.
Майката имала система за справяне с приливите му на енергия.
– Бонбонче, чакай, мама първо ще ти намери малко работа, за да не мислиш за глупости. Значи, сегааа, след като оправиш съдомиялната машина, трябва да простреш прането от пералнята, а накрая ще те помоля да обелиш малко моркови.
Бонбончо доволно потрил ръце.
– Ооо, съдомиялна машина – обичам, пералня – два пъти повече обичам, ооо, белене на моркови – най-обичам.
Сетне седнал Бонбончо и се размислил:
– Я да видим по какъв най-мързелив начин мога да оправя и съдомиялната, и пералнята, и всичко едновременно за една минута. Защо не взема едни изпрани гащи и не ги напълня с чаши? Така хем ще пренасям гащите за простиране, хем чашите до шкафа.
Впуснал се той в този експеримент, но скоро се чуло леко „пук-прас“. Не станала работата.
Бонбончо взел детската метличка, грабнал лопатката, набързо събрал чашите, изхвърлил пълните със стъкла гащи и си рекъл:
– Добре тогава, ще беля моркови и ще простирам едновременно.
Захванал се с морковите. Обелил два-три и пръстите му станали оранжеви. Отишъл при пералнята и бръкнал вътре. Хванал с пръстчета белите чаршафи и те станали бели, ала на оранжеви точки.
Бонбончо отсякъл:
– Нищо сега, няма страшно. Ще ги изтъркам лекичко, няма да си личат петната.
Зачудил се с какво да ги изчисти и пробвал с четката за зъби. И търка той, търка. Пастата се поразпенила, но оранжевината останала. Тогава намазал плътничко петната с пастата за зъби, така че отдалече чаршафите пак изглеждали като чисто бели. Тогава Бонбончо започнал да ги мята на простора, все едно от разстояние целел шипков храст с мокро пране. В летежа си дрехите се разпервали от самосебе си и увисвали по неповторим начин на клоните на въображаемия шипков храст (в случая пръчките на простора). Едни виснали наляво, други – надясно…
Обаче много неща в тая пералня, много неща в тая съдомиялна. Чудел се Бонбончо Фотончо как да постъпи, с кое по-напред да се захване… Морковите били още необелени… И в този момент му хрумнало нещо щуро.
– А не мога ли за по-лесно направо да избутам перлнята до простора и там да я изсипя някак си?!
Обаче не щеш ли, бутал Бонбончо, бутал, бутал, а пералнята не се и помръдвала. Все нещо се запъвала.
Дошла му тогава още по-добра идея.
– Ооо, ще взема да преместя съдомиялната, тя е по-лека. Като се запъна, ще си вкарам ръцете и краката между нея и стената и ще се разгъвам като ластик, като пружина. С ръцете ще бутам, с краката ще бутам и ще я преместя.
Отместил леко, отместил повече и се мушнал зад съдомиялната. Започнал да се отблъсква с ръце и крака от стената и изведнъж се чуло „прас!“. Като се отпрала от стената тръбата, по която влизала чиста вода в съдомиялната, като се разкачила и тръбата, по която излизала мръсната вода, като потекла по пода вода и помия… Почнали да плуват чехли.
Бонбончо седи, чуди се, мае се и вика:
– Ооо, давай да пускам по това езеро чиниите и те сами ще си стигнат направо до мястото за подреждане.
Вади от съдомиялната, засилва ги като лодки, но те повечето не можели да плуват. Били тежки и потъвали.
Но Бонбончо не се предавал.
– Значи, на подводници ще си играем тогава. Добре, може, съгласен съм.
А междувременно водата все повече се покачвала. Започнали да плуват и други подводници – разни вафли, бисквити, пакетчета чай, някоя и друга книжка. Всякакви неща се включили в морското приключение на Бонбончо и той преливал от ентусиазъм.
– Ще направим сега морска битка! Тиганите ще воюват срещу тенджерите, а вилиците ще са войници.
Заредил тиганите от едната страна, тенджерите от другата, строил вилиците срещу лъжиците и започнал да се мята ту към единия, ту към другия лагер.
Викал:
– Вилиците нападат! Атакаааа!
След това пускал вилиците, тичал от другата страна и продължавал:
– Лъжиците нападат! Атакааа! Ние сме по-смели и по-силни!
Настанал бой между вилиците и лъжиците, обаче ножовете все още не участвали. Бонбончо се зачудил какво да прави и завикал:
– Ножовете нападат от трета страна! Става битка между три войски!
В този момент вратата се отворила, водата шурнала по стълбите надолу, чул се познат писък и майката на Бонбончо влязла. Бонбончо я погледнал много, много учудено. Тя защо се прибира по средата на морската битка и на всичкото отгоре позволява на водата да изтече навън?! Бил много недоволен от майка си и я погледнал сърдито, леко обидено и даже много недоволно. А тя направо била замръзнала във времето. Почти механично изговорила:
– Бонбончо, досега дупето ти не сме го зачервявали от шамарчета, но явно за всяко нещо си има първи път и сега едно шамарче ще ти залепя, за да запомниш с какво може да се играе и с какво не може.
А Бонбончо Фотончо й бил ядосан.
– Че какво ú е лошото на играта на подводници и кораби, да не би да съм си играл с ножове…
Изведнъж се усетил, че във войската освен лъжици и вилици имало и ножове. Плеснал се по челото и си запушил устата. Майка му го гледала с невярващи очи.
– Бонбончо, ти имаш ли представа, че си наводнил навсякъде? Целият апартамент е във вода. Ако случайно за миг откъснатият електрически кабел се бе допрял до водата, всичко в тази къща щеше да умре, включително и ти. Водата е проводник на ток.
Бонбончо я погледнал многозначително.
– Ама ти шегуваш ли се? Аз така се разпъвах като ластик, че този кабел нямаше никакъв шанс да остане включен в стената, откъртих го с контакта направо.
Майката гледала още по-смаяно.
– Бонбончо, ние с теб учили ли сме Правилата за БЕЗопасност?
– Е как да не сме ги учили?! Още като бях малко бебе с дебели бузи, си спомням, че имаше една картонена книжка и ти с пръст мърдаше по страниците ú и казваше: „Не! Не горещата ютия!“. А на мен така ми се искаше да я пипна. А ти продължаваше: „Не! Не с отвертка в контакта!“, а на мен все още ми се иска да бръкна и от време на време слагам солетки между пръстите и така си мечтая да ги включа. Още ми разправяше: „Не! Не на пързалката да се гоните!“, че то къде по-хубаво място за гонене?! Пък там като се пада, поне се пада качествено.
Майката съвсем се стъписала, а Бонбончо се бил разпалил.
навътре в морето, когато има черно знаме! Не можело така да пресичаш улицата на червено! Че то какво може? Всичко е: Не!, Не! Аз искам, когато се събудя сутрин и реша да хвана касапския нож, да мога да започна да го забивам в стената.
Майка му ококорила широко очи и в този момент Бонбончо усетил, че вече е прекалил, та тихо добавил:
– Е, не в стената, в кухненския шкаф, няма да развалям мазилката.
Майката естествено продължила темата:
– А защо направо не си направиш една мишена на диваните и не застанеш в центъра на хола да тренираш, че в кухненския шкаф ще ти е по-трудно да го забиваш от първия път?!
Бонбончо се чудел дали тя сериозно му говорела, или не, но идеята за мишената много му харесала.
– Ама после да не се оплакваш? Ако тате нещо ми каже, ще му отговоря, че ти си дала идеята и си ме накарала.
Това вече преляло чашата на търпението на майката. Тя влязла и хванала детето през корема. Шляпнала му едно шамарче, та да му стане червено дупето, и строго му наредила:
– Взимаш си детското парцалче, детската кофичка, детската метличка и бързо започваш да почистваш! С детското си сешоарче се опитай да изсушиш всичко, което си намокрил!
Бонбончо я погледнал смаяно.
– Че ти се шегуваш, тук две професионални почистващи бригади да дойдат, няма да могат да изчистят и да изсушат, та аз ли с моето детско сешоарче ще успея? Я не се шегувай, ами най-добре направо взимай и ти един парцал и идвай да ми помагаш!
В този момент още едно шамарче подгряло дупето на Бонбончо. Той разбрал, че с майка си така не може да разговаря, и станал по-сговорчив.
– Е, добре тогава, взимам си детската кофичка и детското парцалче, ама не очаквай големи резултати.
Но майката не се обезсърчавала толкова лесно.
– Ако например случайно някой ти каже, че ще получиш един голям конструктор лего, ако почистиш апартамент като този, какво ще стане?
Бонбончо я погледнал съсредоточено.
– Ще стана като Шесторъкия Шива. Шест ръце едновременно ще бършат и ще чистят. И краката с парцали ще търкат в същия момент. Със зъбите ще държа сешоарчето, за да изсъхва по-бързо. За конструктор лего ще почистя за минута.
Майката му посочила плувналия във вода апартамент.
– Е, както си представяш, че чистиш за лего, ей така почвай да чистиш сега и без лего.
Бонбончо не бил доволен.
– Е защо, какво ще ми направиш?
Майката само го погледнала и Бонбончо веднага се сетил какво ще му направи.
– Ама то не е хубаво да се бият деца.
Майката се съгласила и уточнила:
– Аз да не бия? Аз само ти дадох знак, че си прекалил и че това, което правиш, не е хубаво.
– Да, да, знам. Аз имам един приятел, дето наистина го бият, и той е много тъжно дете.
– Ами то всеки би бил тъжен, ако го бият.
– Но този, който бие, се чувства временно силен и голям. Аз, като се ядосам, като си хвана меченцето, като му опъна вратленцето и с малки юмручета му правя „фрааас-фрассс“ по муцунката. И после като го хвана за единия крак – „бааам-бааам“ – главата в кревата, а после – един шут в корема, та да прелети и да кацне в коша за играчки. Тогава се чувствам временно по-силен. После ми става мъчно за него и го галя, за да ми прости. Защо го правя?
Майката го погледнала и казала:
– Бонбончо миличък, я по-добре спри мислите за меченцето сега и си мисли за чистенето.
– Добре, добре, няма повече да си играя на подводници и море, ама като ги гледам тия висящи лампи, чудя се утре дали да не поиграя на въздушни битки около тях с пластмасовите самолети.
Тази идея го озарила и започнал радостно да чисти.
Какво ли всъщност станало на следващия ден по време на въздушната битка?