W04

Един ден Бамзи казал на майка си:

– Вече съм голям и искам да имам лего!

– Е, Бамзи, на легото пише „3+“, маме! Чакай още малко! – пошегувала се майката.

– Как „3+“! – отвърнал Бамзи. – Аз съм и за „3+“, и за „7+“. За всякакъв „плюс“ лего съм!

– Но „7+“ означава за деца над седем години!

– А, така ли? Добре, значи, „9+“ за мене.

– Бамзи, тези играчки са за деца, които имат различни умения. Първо трябва да можеш да сглобиш лего за „3+“, после, като направиш „4+“, може да си вземеш „5+“. Трябва да започнеш от по-лесното, постепенно да вървиш към по-сложното, докато стигнеш до някое, което те затруднява. Важно е да намериш това, което е подходящо за етапа ти на развитие.

– Вие да не би да си мислите, че съм бебе! С всичко мога да се оправям. Купувайте ми направо „14+“ и да приключваме. Хич и не мисля да минавам 3, 4, 5! Къде ще си губя времето с разни бебешки работи!

– Бамзи, в момента не мога да си позволя да ти купя лего. Това е много скъпа играчка. Когато имаш рожден ден или дойде Коледа, тогава.

– А, да си ги нямаме такива! Искам лего, и то веднага!

– Ама ти имаш ли представа колко струва едно лего?

– Искам легоооооооо! – викнал Бамзи и ревнал.

Майката спокойно рекла:

– Може да си поплачеш колкото желаеш, но в това семейство сме трима души и парите, които имаме, трябва да се разпределят и за тримата. Трябва да стигнат и за храна, и за ток, и за вода. И да ревеш, и да не ревеш, това е положението!

Бамзи вдигнал очи към майка си и тръснал глава.

– А, добре! Аз обаче знам един хитър начин да си уредя лего.

И – хоп! – прибрала се на следващата вечер майката вкъщи и какво да види: Бамзи седял с едно лего и здравата се потял.

– Откъде взе това лего?

Бамзи завъртял доволно очички и погледнал мило-мило татко си. Майката се ядосала, скарала се на таткото. А на другия ден пак станало същото. И така се започнало: второ лего, трето лего, четвърто лего.

– Бамзи, това, което правиш, не е хубаво – казала една вечер майка му.

– Много си е хубаво! Я виж колко кутии имам вече! Най си ми е добре даже.

– Хич не е добре, миличък! Дори да бяха неща, които струват само по една паричка, пак нямаше да е добре. Когато човек започне да трупа вещи, той разболява ума си с трупане.

– Стига, бе, мамо! Много хубава болест си е тая!

– Бамзи, а ти на всичкото отгоре не събираш неща от по една паричка, а от по стотици парички. А хората около теб в този дом седят притеснени. Не може така!

– Но на мен ми е много приятно да имам лего!

– И на мен ми е много приятно да имам пръстени с диаманти, но нямам нито един! И ще ми е още по-приятно да имам огърлици от перли и да карам ферари, но нямам ни едното! Съобразявам се с останалите в семейството. Иначе, ако седна да си събирам пари само за себе си, сигурно ще мога да започна да си купувам този месец едно пръстенче, другия – още едно.

Бамзи обаче хич не разбирал за какво говори майка му и си казал наум: „Ох, какво мърмори само!“.

– Сега ще ти разкажа история за една жена – подела внезапно майка му и седнала до него, – за да разбереш какво се случва, когато хората започнат да трупат вещи.

Имало едно време една жена – започнала майката. – Тя била омъжена за прочут диктатор. Президент на държава, но от тези, които не се грижат за гражданите, а само ги експлоатират. Държал ги бедни, гладни и почти всички пари, които държавата имала, той си харчел сам.

Съпругата му била много тъжна и нещастна, защото била омъжена за лош мъж, който не ѝ обръщал внимание. А тя искала да е щастлива. И понеже не се замисляла за същността на проблема, ами търсела лесно решение с елементарно умствено усилие, забелязала, че като си купи нов чифт обувки, и се чувства щастлива.

И така започнала: един чифт обувки, втори чифт обувки… Купи си зелена пола – купува си зелени обувки, купи си червена пола – купува си червени обувки. По едно време имала цяла стая, пълна с обувки. 500 чифта обувки! А една година има 365 дни. Всеки ден различни обувки да обувала, пак нямало да може да ги обуе дори по веднъж в годината. Обувките скоро станали 800. Тя имала толкова обувки, че две години всеки ден подред да обувала различни, пак нямало да може всичките да ги обуе.

Но дали била щастлива?! Да, изпитвала щастие, но за малко, докато си купувала обувки, ала след това се връщала вкъщи, живеела на същото място със същия човек и отново ставала нещастна.

Една нощ сънувала сън. В него видяла множество боси хора, които обаче били много щастливи. Пеели, танцували, смеели се... Зачудила се как може такова нещо – хора без обувки, пък да са толкова щастливи! Пуснала случайно телевизора и какво да зърне: показвали хора от Африка, които много се обичали и били щастливи. Боси и голи, те пеели, танцували и се радвали на живота. И тогава тя проумяла, че като трупаш вещи, ти не ставаш щастлив, а само зависим от тях.

В този момент също осъзнала, че обувките от радост постепенно са се превърнали в нещастие за нея. Вместо да се радва на обувките, тя всъщност страдала, ако нямала нов чифт за деня. Ако видела жена с по-хубави обувки от нейните, пак страдала. Ако някой имал повече обувки от нея, направо се разболявала. Понякога ѝ отнемало часове да си открие някой конкретен чифт. И всъщност, вместо да я правят щастлива, обувките се били превърнали в грижа, в огромна тегоба.

Тогава тя се разговорила с жената, която била назначена да бърше прах от обувките и да ги поддържа винаги здрави и блестящи, готови за носене. Тази жена ходела с разпрани обувки. Жената на диктатора я попитала:

– Ти защо ходиш с тия скъсани обувки?

А тя отвърнала:

– Пари за обувки не давам. Имам едни обувки и ги нося, докато се скъсат. Когато им се появят дупки на пръстите, дупки отстрани, дупки отдолу на подметката и на петите, ги изхвърлям и си купувам нови.

Жената на диктатора се изненадала.

– Не ти ли е студено през зимата?

– Е, студено ми е – свила рамене жената.

– Не ти ли е мокро, като вали дъжд?

– Мокро ми е, но пари за обувки не давам.

И тогава жената на диктатора проумяла още нещо – че трябва да търси средата. Не било добре да има много, много обувки, за да не стане зависима от нуждата да изпитва отново и отново чувството на покупката, да страда, като няма най-много и най-хубавите обувки, всеки ден да дава пари за обувки, като има толкова други смислени неща, да дава на обувките голяма част от времето и вниманието си, „да им живее“ на тези обувки. Не било добре да има и само един окаян чифт, така че да ѝ е студено през зимата и да ѝ е мокро, когато вали дъжд. Трябвало да търси средния път!

Жената на диктатора събрала колекцията си от обувки, подарила ги на бедни хора, освободила всичките стаи, които те пълнели, и попитала мъжа си какво предпочита да правят – да продължи да е диктатор и да живеят нещастно, или да се преместят в някоя друга държава, да работят и да живеят като нормално семейство.

Мъжът ѝ я погледнал възмутено и казал:

– Бе, ти си много луда жена! Как ще оставим парите, властта?! На мен ми трябват пари! Аз обичам да властвам!

Жената свила кротко рамене и отговорила:

– На мен вече не ми трябват тези неща. Искам да съм щастлива, искам да живея нормален живот, моя си живот. – Тя се загледала в него и някак добавила без страх: – В държавата, която ти управляваш, хората не се чувстват добре, защото самият ти не си щастлив. Ако ти беше щастлив, щеше да се държиш добре с хората и те щяха да имат пространство да се чувстват добре.

Диктаторът хич не я слушал, въобще не се интересувал от думите ѝ. Тогава жената взела багажа си и отишла да живее в друга държава. Там започнала да дава уроци по пеене. Тя била много талантлива и хората с радост идвали при нея. Имала си няколко чифта обувки за зимата, няколко – за лятото, а когато вече ѝ омръзвало да ги носи, ги подарявала на бедни хора. Намерила средата и заживяла щастливо според разбиранията си.

Бамзи изслушал историята и попитал майка си:

– Какво искаш да ми кажеш? Да ходя в чужбина с три конструктора лего ли?

– Не, Бамзи – отвърнала майката, – не очаквам да ходиш в чужбина, нито да станеш учител по пеене, нито пък учител по маймунджилъци. Очаквам да запомниш тази история и когато ѝ дойде времето, да си спомниш за нея.

Бамзи изгледал майка си и въздъхнал:

– Ти не разбираш ли колко е хубаво да имаш лего?

– Да, да, разбирам – кимнала майката. – А ти разбираш ли колко е страшно да станеш зависим от лего?! И да започнеш да страдаш, че нямаш цялото лего на света и че някой има по-голямо лего от тебе? И да задръстиш стаята си и да няма как да влезеш в нея? Да трупаш купчини с вещи, с които не играеш, които не те радват, но отнемат въздух за дишане и пространството ти за игра?

– Е, добре, аз като не съм женен за диктатор, тогава какво? – попитал Бамзи.

– Може би имаш прекалено добри родители и се възползваш от тях – усмихнала се майката.

– Е, да, права си, малко ги манипулирам.

– Ето! Ти самият вътре в душата си имаш един диктатор, когото трябва да изгониш и да заживееш щастливо.

Бамзи въздъхнал уморено от този разговор.

– Уф, ама че сложни неща ми говориш! Обещавам ти, като поспя и като се събудя, да съм измислил как ще живеем с легото. Хайде сега цунка, мами, и лека нощ! Утре някакви по-прости приказки да ми разказваш, с пърдене, ако обичаш! Главата ми натежа от днешната история.

– Добре, миличък, добре – целунала го майката. – Ако пък не измислиш нищо за легото, в историята утре диктаторът ще колекционира страстно пърдялки, но другото ще си е същото. Може да е по-разбираемо от женски обувки. Хайде, целувчици и лека нощ!