U17

След като поседели пред колите и осъзнали, че тая работа с автомобила под наем явно няма да стане така, Душко предложил на дядо си:

– Виж какво, дядо, дай да ползваме сухоземен транспорт.

Дядото попитал:

– Ами добре, сухоземен транспорт. Ама кой точно?

Душко махнал с ръка.

– Ще вземем влак.

Дядото пак питал:

– Ама ти сигурен ли си, че има влак натам?

Душко го хванал за ръка.

– Не се притеснявай! Ела да видим къде има нарисуван влак и веднага се качваме.

Тръгнали по табелките, стигнали на перона, обаче тоя влак, незнайно защо, се движел само между Терминал 1 и Терминал 2. Повозили се напред-назад, видели, че няма да стигнат до Люксембург, слезли и решили да търсят друг. Застанали по средата на летището и Душко попитал:

– Влак?

Обаче хората нищо не му отвръщали. Душко се сетил, че на английски е “train”. Изведнъж извадил едно страшно произношение, отишъл на гишенцето, на което пишело “Information”, и казал:

– Hello, I’m Goody. I need a train to Luxembourg, please.

Леличката – леко пълничка, на средна възраст – се надигнала отгоре и започнала да говори много бързо на немски. Душко гледал, гледал, гледал, нищо не разбрал, вдигнал раменцата и пак го казал. Тогава леличката започнала да говори бързо на английски. Ама и на английски на Душко не му било лесно. Леличката видяла, че явно няма да стане, и седнала да рисува с моливчета. И Душко се развикал:

– Дядо, дядо, ела да видиш! И те си имат моливи и рисуват! Я дай нашите, да си порисуваме с тая леличка.

Дядото го погалил по главата.

– Душко, постарай се да разбереш къде е влакът.

Леличката видяла дядото, опитала се да му обясни, обаче дядото нищо не разбирал. Леличката им нарисувала влакче, след което ги хванала за ръка и бавно ги завела до неговата спирка. Обяснила им, че трябва да слязат на втората гара, откъдето да хванат влака за Люксембург.

Душко бил щастлив.

– Смело, дядо! Няма страшно – щом си с мене, отлетяхме!

Дядото почнал да се притеснява и се чудел дали да не звънне вкъщи и да извика някого от родителите да идва да помага. Обаче вече се бил хванал на хорото.

Имал си дядото един разговорник – английско-български, – извадил го, отварял на разни думи, намерил думата „здравей“ и започнал да казва: „Хълоу!“, а Душко го поправил:

– Не се казва „хълоу“.

И дядото казал:

– Ей тука пише, „хълоу“ се казва.

Душко разправял:

– Виж какво, казва се „хелоу“.

Дядото се инатял.

– Ти ли мен ще ме учиш на английски? Я виж в разговорника какво пише: хъ-ъ-лъ-о-у.

Душко не отстъпвал.

– Въобще не искам да гледам разговорника! Ти учи, пък аз тия ги знам.

Дядото попитал:

– Като ги знаеш, знаеш ли как е „кола“?

– Кар.

– Аа, тука пише „ауто“.

– Ауто, ауто, ама ауто на кой знае какъв език е!

– Не знам на какъв е, ама твоят английски е колкото моя френски.

– Айде, бе! – и Душко се нацупил.

И дядото се нацупил. Качили се на влака, две спирки се возили и слезли, обаче продължавали да не си говорят.

Седели, седели, на Душко му се допишкало. Ама сега – нали не говорел на дядо си, а как да го остави сам на гарата, а как да му каже пък „Ела!“, а откъде да знае къде е тоалетната, – и взел да подскача на едно място. Седял и подскачал, а дядо му го наблюдавал.

По едно време и на дядото му се допишкало и той взел така да помръдва. Двамата седели и стискали… наникъде.

В тоя момент звъннал телефонът. Душко вдигнал.

– Мамо, пишка ми се, не издържам!

Майката казала:

– Дай слушалката на дядо!

И в тоя момент дядото казал:

– Затваряй, затваряй, бързо да тичаме до тоалетната!

Двамата хванали куфарите и газ! през гарата. Бързо намерили една тоалетна, след пет минути излезли пак като добри приятели отпред и продължили.

– Айде, Душенце, айде, милинко, дай да намерим влакче, че кой знае кога ще има.

Отишли, разгледали разписанието: влак след шест часа. Душко се замислил.

– Е, браво! Сега какво ще правим шест часа?

Дядото рекъл:

– Ами не знам какво ще правим, ама трябва нещо да ядем.

Душко запремлясквал леко.

– Чудесна идея! Дай да си запалим огън, да си опечем наденички.

Дядото се засмял.

– Ей, тука сега, точно на франкфуртската гара, палим едно кошче за боклук, пазим се от дима, вадим наденичките и ги въртим. И ще ни откарат до Люксембург със сирена отгоре на колата и ескорт – една кола отпред и една отзад.

Душко го погледнал.

– Е, добре де, айде – без наденички. Може тогава друго да си направим.

Дядото се смеел.

– Какво да си направим? Чукани пържоли? С два камъка ще вземем да ги побием малко и после…

Душко мислил, мислил и рекъл:

– Дядо, знаеш ли какво ти предлагам? Тука, на гарата, си има малко ресторантче. Ела да влезем и ще си вземем по една супичка.

Дядото вдигнал дръжката на куфара си.

– Е, Душинка, добра идея, миличък, айде! Майка ти и баща ти са ми дали една карта, в нея има пари. Ще харчим, ще харчим, докато може, а после ще им се обадим да дойдат да ни прибират.

Влезли в ресторанта, поръчали си по една супичка, а в тази супичка – бъркат, бъркат – няма нищо. Бъркат, бъркат – няма нищо!

Душко се чудел.

– Бе, дядо, какво поръчахме?

Дядото рекъл:

– Ти си ги поръчвал, аз само гледам и плащам. Каквото си поръчал, това е.

Душко казал:

– Ама само вода, червена вода. Няма вътре ни кюфтенце, ни месенце, ни картоф. Да не би да са ни ги откраднали?

Взел Душко чинията, отишъл при гишето, дето сервират храната, взел да бърка в чинията и след това да чука по ръба и да гледа сърдито. Жената го погледнала, а Душко бъркал, бъркал и показвал, че вътре няма нищо, почуквайки по ръба.

Жената в тоя момент извикала Душко да влезе вътре, взела черпака, бъркала, бъркала в казана, показала му, че и в казана няма нищо, и го изпратила навън да си ходи.

Душко казал:

– Дядо, представяш ли си: цял казан да сготвят с нищо! И пари взимат за това, а ние им го ядем! И на това му викат супа!

Дядото рекъл:

– Леле, Душе, какво ще правим, миличко? Тука гладни ще си умрем! Трябва да си намерим магазин за хранителни стоки и да си купим храна.

Душенцето казал:

– Дядо, имаме още пет часа. Давай с куфарчетата да се пуснем из квартала, влизаме в една бакалийка и товарим – салами, наденици, месо!... Не може ние в някакви ресторанти… Пари ни взимат за червена вода!

Хванали си двамата куфарчетата – тупа-тупа! – пеша през квартала. Влезли в един магазин, Душко зърнал някакви консерви и рекъл:

– Дядо, взимаме ги ей тия консерви с месо и това ще ядем.

Дядото попитал:

– Души, тука не виждаш ли, че има някакви каишки за кучета, някакви кокали? Сигурен ли си, че това е магазинът, дето ни трябва?

Душко казал:

– Как, я виж какви консерви има! Пише “chicken”, това е пиле, значи.

Дядото пак попитал:

– Бе, пише „чикън“, ама защо има нарисувано куче отпред? Да не е кучешко?

Душко отговорил:

– Не, не е кучешко.

Дядото тръгнал да си ходи.

– Зарежи ти този магазин за каишки! Това е само кучешка храна.

Душко настоявал:

– Ти не вярваш ли на моя английски?! “Сhicken” пише, значи, това е пиле. Щом е пиле, какво му е на пилето?

Дядото погледал, погледал и рекъл:

– Виж сега, чикън, чикън, ама искам в магазина да има и домати и краставици. От тоя магазин не пазаруваме!

Душко бил вече леко обиден.

– Значи така, не ми вярваш?

И в тоя момент една жена влязла с кучето в магазина, взела една консерва и радостно я показала на кучето. Душко бутнал очилцата си нагоре и с дядо си продължил към следващия магазин.

Влезли и видели, че някакви рибки плуват, и Душко рекъл:

– Тука сигурно е рибарски магазин.

Дядото казал:

– Виж какво, това е магазин за стръв. И с тия малки рибки – ние трябва да купим стотина! А и къде ще ги сготвим, та да ги изядем?

Душко пак се нацупил.

– Ама ти големи претенции за магазините имаш, взе да ми омръзваш! Взимай тука каквото месо има и да ядем! Рибите били живи, пък месото било за кучета! Ама не може да се изхраним с тебе!

Дядото спрял и твърдо, но ведро заявил:

– Виж сега, Душко, време е, миличък, да вземем да намерим истинска храна.

Най-накрая влезли в един магазин. А вътре салами и кашкавали... и какво ли още не, обаче в странни непрозрачни опаковки: кой знае какво имало вътре.

Дядото предложил:

– Виж сега, дай да си вземем нещо сигурно. Взимаме си кашкавал и хляб и ще е сигурно, че ще ядем свястна храна.

Душко кимнал.

– Това го знам.

Застанал доволен на тезгяха и казал:

– Cheese and bread.

Германката, която не говорела много добре английски, го погледнала, погледнала, Душко посочил с пръст хляб, озъбил се още веднъж на “сheese”. Получил една франзела и кръгла кутийка, тип топено сирене. Дядото платил и те щастливи си ги сложили в раничката. Взели си газирани напитки, водичка и разни непознати сладички неща.

Тръгнали към гарата, видели една пейка, седнали доволни, облизвайки се, и решили, че с тия празни стомаси, в които имало само една водна супа, сега щели да си направят едни хубави сандвичи със сирене и хляб.

Отворили сиренето и какво да видят: един пръст зелена плесен отгоре! Дядото изпуснал кутийката.

– Леле, мухлясало е!

Душко казал:

– Леле, синьо сирене!

Дядото се затюхкал:

– Ти такъв чийз ли поръча? Мухъл да ти ям? Затова ли дойдохме в Германия? Първо кучешка храна, после жива стръв, а най-накрая – мухлясало сирене! То в България никой такива мухлясали не ги яде! Като му мухляса на някого сиренето, па го хвърли, а ние пари дадохме за плесен! Гледай го какво е зеленище!

Душко затворил кутийката.

– Виж какво, дядо, аз това няма да го ям.

Дядото рекъл:

– И аз няма да го ям. Сега ще ядем сух хляб, за да запомним колко е важно да се знаят чужди езици и да се подготвиш за културата, в която отиваш. Да ни дойде акълът!

Хвърлили сиренето, отишли жални-жални и гладни на влака, хапнали си хлебец и водица и щастливо отпътували към прекрасната държава Люксембург.

Пътували, пътували и стигнали Великото херцогство. А там едни пропасти, едни подземни катакомби, едни хълмове, едни големи мостове – чудно било Великото херцогство! Една река минавала през него и прорязвала хълмовете.

Те взели такси до хотела, в който имали резервация. И изведнъж, както се движело таксито по улицата, влязло в една огромна дупка, уж тунел, и взело да се спуска с шеметна бързина надолу и надолу, все едно се спускало към центъра на Земята.

Дядото хлъцнал, а Душко само правел: „Аааа, мамоо, тате, мамо, тате!“ и леко му угасвала сирената от паника.

Таксиметровият шофьор много спокойно си карал, правел си някакви лупинги, спускали се все по-надълбоко и по-надълбоко. Душко скоро от изтощение спрял да вие, дядото съвсем бил пребледнял като платно.

И по едно време таксито излязло в една долина ниско долу в пропастта, която била до града. Покрай една красива рекичка попътували малко и хоп! – стигнали до вълшебния хотел.

Дядото, с разтреперани от глад и умора крака, с разтреперано сърце от спускането в тунела, бавно извлякъл Душенцето, което му увиснало като пране на врата и казало:

– Дядинка, повече с тази чужбина не мога!

Дядото казал:

– Давай куфарчето и да си отиваме в стаята, ще звънна на мама и тати, за да идват да си ни прибират.

Душенцето рекло:

– Давай, дядо, да се скриваме в стаята и да звъним на мама и тати храна да ни осигурят, че ще си умрем гладни с моя английски. Обещавам ти да си пиша три пъти повече домашните, като се върна, всички нови думички да науча. Особено за сирене ще внимавам коя думичка използвам. Как така гладни си пътувахме във влака!

Платили на таксиметровия шофьор, влезли в хотела, а Душко отишъл на рецепцията и казал:

– Mister, food! I need food! I’m hungry! I need food!

Човекът го гледал, видял, че детето не се шегува. Хванал дядото, хванал детето, завел ги в ресторанта и им казал:

– All inclusive.

А Душко казал:

– Дядо, това значи, че можем да ядем от всичко по колкото можем. Давай бързо!

И като седнали двамата: пет кюфтета, шест супи, седем парчета торта, осем айранчета, девет кифлички, десет чинийки с настърган кашкавал. Най-накрая Душко казал:

– Дядо, ще повърна.

Дядото го погледнал.

– Дори не го споменавай, защото и аз.

Душко си търкал носа.

– Мама, ако разбере какво сме направили, много ще се сърди.

Дядото чистосърдечно си казал:

– По-добре никой да не разбира, Душко. Това е голям срам, миличък, дето направихме.

Душко се чудел.

– Дядо, как ще се качим догоре?

Дядото се закискал.

– С търкаляне, Душенце, с търкаляне.

Душко не бил сигурен.

– Ама то не може с търкаляне бе, дядо.

Дядото предложил:

– Виж какво, дай да се правим, че си говорим, и ще стоим тука, докато ни спадне. И в момента, в който ни спадне, бързо тичаме.

Душко го хванал за ръката.

– Дядо, дай леко и на пръсти, бавно да се изнесем оттук и право горе в стаята! И там ще се спасяваме в банята на смени.

Дядото станал.

– Давай!

Влезли горе и застанали пред банята. Мислили, мислили и решили, че ще се редуват в нея, но ако стане напрегнато, единият ще ползва тази тоалетна, а другият тази до ресторанта. Измили си ръцете и зъбите и се проснали на леглата – уморени, сити и щастливи. Колко трудности били преодолели заедно. Вече били голям екип. Вече били в Люксембург!