Posted on

S09

Как Жожо и Отворко си къдриха косите, докато дишаха като големи риби и се прозяваха като лъвове

Приятели

Жожката и Отворко-Мърморко си седели в Южна Америка. Търкали си носовете и разсъждавали на глас:

– И сега каква стана тя – Душко отиде да си прави кефа в Африка, а ние стоим тука! – мрънкал Отворко-Мърморко.

Жожката рекъл:

– Айде стига мрънка, айде стига, бе! Дай да събираме куфарите и да тръгваме, направо ще ги настигнем, палим моторетките и утре сме в Африка!

Отворко-Мърморко продължавал:

– Палел бил моторетката! Как ще го минеш тоя океан? С моторетка ли ще го минеш? На гърба на някоя акула или в корема на някоя акула!

Жожката се усмихнал.

– А, аз, като реша – с плуване, с гребане, все ще стигна!

Отворко-Мърморко вдигнал глава, погледнал го с ей такива големи разсеяни очи.

– Вземи млъкни, че ме дразниш!

Жожката го подканил:

– Бъркай, бъркай си в носа, може до мозъка да стигнеш! Току-виж си измислил нещо!

Обърнал се и си тръгнал. В този момент Отворко-Мърморко казал:

– Отивам при майка ти и ѝ казвам, че напускам.

Жожко спрял.

– Добре, и аз отивам при майка ми и ѝ казвам, че напускам.

Отворко не разбирал.

– Как ще я напускаш, бе, нали ти е майка?

Жожо се замислил.

– Е, не е честно!

Отворко прошепнал:

– Може да не е честно, ама аз искам в Африка.

И двете деца се запътили към майката на Жожо. Тя точно си била отдъхнала и изведнъж двамата младежи се появили в касата на вратата, погледнали я строго и пръв започнал Отворко:

– Край!

Жожо добавил:

– И чао!

Майката ги попитала:

– Какво, какво?

Отворко повторил:

– Край!

Жожо също.

– И чао!

Майката рекла:

– Деца, говорете с повече думи, че нищо не разбирам!

Отворко-Мърморко започнал:

– Казвам „Край!“ на южноамериканското пътешествие, защото заминавам за Африка при Душко, той ми е приятел. И при Бонбончо. Не искам повече да стоя тука, не искам да се разделяме, събирам си куфара и тръгвам! Край!

Майката погледнала слисана. В този момент започнал да говори Жожката:

– Мамо, айде стига с тия Южни Америки! Айде, събирай багажа и да си бегаме! Заминаваме за Африка! Не разбираш ли – няма кой тука да ти седи! Ние си искаме с нашите приятели, всички да сме си заедно, а не да ни делите две по две! Какво е това: да не сме тука някакви маймуни, експерименти да си правите – по две, по една, по четири, по три! Искаме да сме си заедно с другите деца! Чао!

Майката казала:

– Добре, деца, спокойно! Ако искате толкова да заминем за Африка, ще заминем за Африка, няма да ви държа насила тука!

Децата отвърнали:

– Ако мислеше, че можеш да ни задържиш, нямаше да стане! Ние сме със смели сърца и твърдо бяхме решили да поемем. Дори да не сме възрастни и да не ни е ясно как ще минем границата без възрастен! Ама бяхме решили, че ако трябва, ще плуваме… и ние не знаем точно какво!

Майката видяла, че децата много се вълнували, и решила да не се кара с тях. Попитала:

– Готов ли е багажът?

Жожката кимнал.

– Ехее, всичкия багаж оправих – и моя, и твоя!

Тук майката се хванала за главата.

– Леле, Жоже, подреждаше или ги сипваше, мамо?

Жожи обяснил:

– Ами наред бе, мамо, наред – слагах куфара на един стол, доближавах стола до маса, гардероб, шкаф... и бутах като булдозер. Нещата си падаха естествено вътре. Гравитация! Кое до кое е застанало – не знам!

Майката повече сама си говорела:

– Жожка, как после ще го оправяме тоя багаж?

Жожката имал готово предложение.

– Ами лесно, на пластове – всеки пласт го изваждаме и той е едно чекмедже или едно рафтче, много лесно ще стане работата.

Тъй като багажът вече бил събран и децата – готови, майката презаверила билетите и се отправили към летището. Застанали на опашката, която отлитала за Африка. А на опашката едни чернички-чернички пътници се редели... Жожо ги гледал, Отворко ги гледал, Жожо ги гледал, Отворко ги гледал – и накрая Отворко казал:

– Виж к’во, брато, такива бели, чак брашнени, ако им отидем на тия африканци, хич няма да ни взимат на сериозно. Трябва да измислим начин, по който да заприличаме на местни.

А Жожката:

– Дай ще се окаляме в тукашната кал!

После погледнал майка си и рекъл:

– Не, не е добра идея. Много ще ни заболят дупетата от такова овалване.

Отворко съобщил:

– Сега нямаме време да мислим, ама давай да се качваме на самолета и там ще измислим нещо!

Качили се на самолета. Майката им припомнила:

– Деца, като тръгне да излита самолетът, дишате като големи риби – отваряте си устите, максимално поемате въздух, издишате, прозявате се като лъвове, за да изравните налягането, тялото е отпуснато и една вътрешна убеденост, че всичко е наред, нека ви изпълва. Излитаме. Пликовете за повръщане са тук, отпред.

Децата рекли:

– Няма проблеми, ние сме сериозни, ние вече сме големи.

И точно както обяснявали, че са големи деца, хоп! – едно бебе се изповръщало в краката и на двамата. Те само като си видели обувките, и им станало лошо. Нямали други обувки в ръчния багаж. И се започнало едно търкане и пране в тоалетната, свят да му се завие на човек! Пилотът отворил вратата и подвикнал дискретно:

– Трябва да излитаме!

А децата:

– Много лошо мирише. От миризмата ще повърнат всички пътници в самолета. Ще повърнем и ние, и ти, и стюардесите, не виждаш ли! Ако не ги изперем и обезмирисим от масово повръщане, тоя самолет до утре ще си седи тук! Я ни остави да се изперем! Бързаме.

Пилотът извикал майката.

– Госпожо, перете, простирайте по-бързо, защото самолетът излита, не може да ви чакаме! Искате ли стюардесите да ви помогнат? Всеки с по една обувка ще се оправи по-бързо на четирите мивки.

Изпрали обувките, изпрали чорапите, поизпрали леко и панталоните, останали по гащи и седнали. Самолетът излетял и набирал вече височина. Точно се настанили, хоп! – едно бебе до тях писнало с цяло гърло. Деряло се, та се късало! Заедно с него и другите бебета ревнали и настанал такъв хор от викове и крясъци, че всички в самолета си запушили ушите с раздадените тапите. Отворко-Мърморко рекъл:

– Леле, брато, къде попаднахме? Тия сигурно плачат от страх къде отиват. Бебетата си представят къде ги водят и почват отсега да си реват от мъка.

Жожо също се чудел какво става.

– Бе, надали е от това, може да ги е страх да летят.

Отворко мрънкал:

– Много знаят те какво е да летят и к’во – да не летят! Я ги виж колко са малки? Направо си ги е страх от Африка! Сигурно са гледали някой филм за лъвовете и оттогава памперсите им седят постоянно мокри. Всички филми за лъвове напоследък не са как живеят дружно, как се грижат един за друг, като си играят с малките, нито за това, че когато са нахранени, не закачат животните около тях... Все дават двете минути лов, които имат на седмица... как гонят някоя антилопа, хващат я и я изяждат. Подвеждащи, подвеждащи...

Децата си забили тапите още по-здраво в ушите, обаче и на двамата мозъкът мислел как да заприличат на местни. По едно време Отворко извадил тапите, погледнал Жожката и казал:

– Ще си накъдрим косите!

Жожката рекъл:

– И как точно ще го направим сега?

Отворко имал идея.

– Ей така: взимаме вестник, късаме го на лентички, навиваме си косата около лентичките и след това стягаме лентичката здраво. И така ще ни се накъдри. Докато стигнем Африка, ще сме къдрави.

От дума на дума децата накъсали на лентички един хубав вестник от самолета, сложили го на косите си и навивали, навивали, връзвали – заприличали на големи, рошави топки в главата, със стърчащи вестници. Майката ги погледнала и тактично попитала:

– Деца, какво правите?

А децата невинно отговорили:

– Нищо, играем си. Просто за да не ти пречим, се занимаваме тука, късаме си хартийки.

Майката си замълчала, нищо не казала повече.

Самолетът набрал височина и скорост. Бебетата пищели, та се късали. Жожко и Отворко седели, целите във вестници на главите, с по две големи, жълти тапи на двете уши, кокорели се странно и чакали кое ще е поредното бебе, което ще повърне. Направили си залагания: всеки залагал по едно бонбонче кое ще е следващото. Който познаел, взимал бонбончето на другия. Въртели се бонбончетата часове наред: ту едното повръщало, ту другото повръщало, ту третото, ту по две заедно. Децата хич не могли да си хапнат бонбони. По едно време Отворко взел да се притеснява.

– Ей, брато, давай да се боядисваме черни, че го закъсахме! Всеки момент ще кацнем, а глей к’во става – седим бели като манатарки!

Жожката рекъл:

– Що като манатарки, те да не са бели?

Отворко го погледнал изненадано.

– Бели, зелени, все ми е толкова – важното е, че звучи добре.

В тоя момент Жожката се сетил.

– Знаеш ли, че в машинното обикновено мъжете са черни.

Отворко кимнал.

– Черни, черни, ама те от машинното масло са черни! Да не искаш да се намажем с машинно масло? То ще си личи, че не сме местни.

Жожката нямал други идеи.

– Виж сега, ние пристигаме следобед, тъй че я разберат, я не разберат. А и к’во толкова – машинно масло! Все ще го изчегъртаме някак си, ще го измием.

Децата твърдо решили да намерят машинно масло. Видели стюардесата и подвикнали:

– Госпожо!

 

– Да? – отвърнала тя.

– Имаме нужда от малко течност.

– Водичка ли искате, деца, или нещо безалкохолно?

– Машинно масло искаме, госпожо – казали двамата с невинни гласове.

Стюардесата ги погледнала, решила, че е някаква шега, и си продължила. Децата обаче хич не се отказвали. На следващата стюардеса, която се появила, отново ѝ поискали машинно масло. Тъй като и тя им отказала, децата рекли:

– Така значи, а? Щом не давате с машинно масло, тогава ще искаме черен хайвер. С черен хайвер ще станем със сигурност черни.

Минала стюардесата и децата казали:

– А може ли черен хайвер?

И стюардесата отговорила:

– Да, ако майка ви е готова да заплати такава цена, може.

Децата погледнали майката на Жожи.

– Много ни трябва черен хайвер, ужасна нужда имаме! Телата ни са крехки, имаме нужда от черен хайвер, за да може да станем като местните!

И така десет минути обяснявали на майката и тя най-накрая решила, че полетът бил дълъг, и взела, та им купила черен хайвер. А двете деца моментално бръкнали с по една ръка вътре и се овъртели от главите до петите.

Естествено, черният хайвер бил на топчета и като се намазали, гледката не била много лицеприятна. Приличали на герои от чудноват анимационен филм. На всичкото отгоре тия топчета започнали да лъщят, сякаш всеки момент щели да избухнат.

Бебетата видели всичко това и се стъписали… и млъкнали. Гледали и разглеждали Отворко и Жожи като говорещи играчки с много механизми. Децата били доволни от маскировката си и решили да проверят дали са се маскирали добре, като отидат при едно африканско момиченце и започнат да разговарят с него. Двамата станали наперено-наперено, минали през самолета и отишли, клатушкайки се, при едно африканско момиченце.

– How do you do?

А момиченцето ги погледнало, очевадно не говорело английски.

– Qu’est-ce que c’est?

И те я погледнали неразбиращо.

– Как си, ма? – това, естествено, бил Отворко.

А момиченцето се усмихнало. Отворко рекъл:

– Гледай я тая, като си малко по-твърд с нея, и ти се усмихва.

Отишъл зад нея и ѝ шляпнал един зад врата.

– Ай да си играем!

Ама ръцете му били омазани целите в черен хайвер и топчета от него полепнали по вратлето на момиченцето.

В този момент едно детенце до нея – вероятно нейното братче – се хвърлило отгоре ѝ с ясната цел да си хапне черен хайвер, т.е. да ѝ оближе врата. Момиченцето се дръпнало рязко, братчето паднало, настанала суматоха. Половината самолет се събрал да види какво става. Двамата смелчаци седели и гледали невинно.

Момиченцето така им било благодарно, че точно нея са удостоили с внимание, че им се усмихнало още веднъж. Решила, че са се опитали да я спасят от поредния номер на брат ѝ. Отворко рекъл:

– Гледай! Ей така: шибни ѝ един зад врата и тя ще ти се смее и ще ти е благодарна след това.

Жожката го прекъснал:

– Бе, стига си говорил глупости, бе! Да не ти е хрумнало повече да говориш така на момиче и да се държиш все едно е момче. Ние помежду си даже така не се удряме по вратовете. Мама, ако разбере, самолетът ще ни стане тесен. Твоята майка, ако разбере, не ми се мисли. Дай да видим сега дали сме местни!

Жожката решил да се прави на местен. Взел да се клати наляво и надясно и рекъл:

– У-ху, у-ху! Танци, танци!

И взел да подскача на един крак и да вика:

– У-ху, у-ху! – и се опитал да танцува автентичен африкански танц.

Момиченцето много се забавлявало и понеже помислило, че това е някаква игра, която се играе в тази държава, започнало да ги имитира и да подскача и то на един крак, че и то да вика: „У-ху, у-ху!“.

Отворко сияел.

– Ние сме местни, човече! Ние сме земляни, погледни! Вече не ни различават кой черен, кой бял. Готови сме за кацане в африканските земи.

И точно в този радостен момент майката на Жожи се събудила и забелязала къде е хайверът. На децата се наложило по спешност да влязат в банята и този път здравата да умият ръце и лице и да се преоблекат за пореден път. Майката им казала:

– Вижте, деца, вече нямаме дрехи за преобличане! Не съм предполагала, че така интензивно ще се преобличате и миете. А и това, дето за толкова много пари изхабихте черен хайвер, за да се намажете, не ми харесва.

Отворко бил много объркан.

– Не ти харесва, ама ще трябва да вземеш още един!

Майката рекла:

– Е, няма как да стане!

Отворко се опитал да ѝ обясни:

– Има, щото ние станахме местни, танцувахме като местни, намерихме си местна приятелка и ни обърка работите.

Майката почнала да разбира.

– Вие миришете много силно на риба! Бебетата не издържат на тая миризма. Покрай което минете, всяко от тях ще повърне по два пъти върху вас.

Отворко въздъхнал:

– За целта се изискват жертви. Ние искаме да се маскираме изцяло като местни и затова виж – вече сме се накъдрили!

В този момент децата свалили внимателно вестниците и отдолу, като едни разкривени антени, космите се насочили във всички посоки, сякаш се опитвали да хванат сигналите на всички междузвездни станции, далечни спътници и планети.

Майката ги погледнала и избухнала в бурен смях. Рекла:

– Деца, на африканци не знам дали приличате, ама на космонавти и извънземни – със сигурност, и двамата!

Децата отвърнали:

– Ей, виждаш ли: и на африканци, и на космонавти – такива сме си ние, всеки ден различни!

Плеснали се по ръцете и се приготвили за кацане, с антени, боси и по гащи. Някъде тук били техните приятели Бонбончо и Душко.

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

S08

Как Душко и Бонбончо от Южна Америка стигнаха в Африка и се срещнаха с носорог

Уместност. Тактичност

Както си пътували щастливо из Южна Америка, една сутрин нашите приятели получили телеграма. Душко-Послушко щял да пътува с майка си и татко си в Африка. Вместо да подскочи от радост при новината, на него му станало мъчно. Толкова хубаво си прекарвал с момчетата, така добре се забавлявали, пък сега щели да го водят в някаква Африка. Хич не му се ходело… Отворко-Мърморко казал:

– Какво се косиш, бе, шибни им и ти една телеграма. Пиши им: „Нема да стане“.

Душко го погледнал притеснено.

– Какви ги говориш? Как така ще им напиша на мама и на татко? Моите мама и татко са най-добрите на света. Аз въобще не разговарям така с тях.

Отворко-Мърморко вдигнал рамене.

– Па ходи си тогава в Африка и си трай. Щом са толкова добри...

Душко мислил дълго. Цяла нощ не могъл да заспи. На сутринта отишъл при Бонбончо и споделил:

– Бонбончооо, много искам да си играем. Не ми се ходи сам в Африка.

Бонбончо предложил:

– Ми що не пратиш на вашите телеграма: „Мамо, много е хубаво, че ще ходим в Африка. Може ли да вземем и Бонбончо?“, а Бонбончо изненадващо ще каже „Да!“ и много ще иска да дойде с теб.

Душко се засмял.

– А наистина ли ще дойдеш с мен?

Бонбончо кимнал отривисто.

– Разбира се. Идвам! Само да искаш. Нали си приятел. Така Жожи ще си има за компания Отворко, а ти мен. Като са се разпътували по едно и също време тези родители, ще трябва да се подкрепяме.

Душко отишъл до пощата и изпратил телеграма:

Мамо, татко. Точка. Много ни е хубаво тук. Точка. Мога да дойда в Африка, ако вземем и Бонбончо. Точка. Точка. Точка. Целувка, Душко. Точка.

Изпратил телеграмата. Стоял с нетърпение и чакал отговор, а Бонбончо рекъл:

– Егати телеграмите, да бях отишъл лично да им ги занеса, щеше да стане по-бързо. Цял ден чакаме и никакви думи и точки не идват.

В края на деня обаче дошла нова телеграма.

Точка. Точка. Взимаме и Бонбончо. Точка. Майка му и бащата му дават. Точка. Събирайте багажите. Точка.

Майката на Жожи си отдъхнала. Досега с четири деца било доста трудно, но сега оставали само две, и си казала: „Ей, сега ще е по-лесно!“. Душко седнал, опаковал си куфарчето, подредил внимателно всички дрешки, целунал приятелите си един по един, казал им, че много ги обича, но ще трябва да тръгва. Бонбончо насипал всичко в куфара, седнал отгоре и като се друсал, успял да го закопчае. Помахал безгрижно.

– Айде чао, банда! – и се понесъл щастливо за Африка.

От летище на летище стигнали в Африка. В един резерват наели джип и излезли на разходка. Какво срещнали първо? Един носорог. Голяяям носорог с един голям рог. Бонбончо се зачудил на глас:

– Ако гръмнем една конфета и той се уплаши, дали ще побегне към саваната, или ще се устреми към нашия джип да го събори.

Душко, без да се замисли, отговорил:

– Добре е да проверим на практика.

В този момент майката на Душко се обърнала и го стрелнала с поглед. А Душко тутакси пояснил:

– Нямах предвид сега да пуска конфета, защото той няма. Имах предвид, че по принцип не е нужно човек да си блъска главата с такъв въпрос, а е по-добре направо да пробва.

И в този момент, както сигурно се досещате, конфетата вече гърмяла силно над цялата савана. Бонбончо не само че имал, но дори били повече от една. Носорогът се стъписал, взел да пръхти с ноздри, взел да рие земята и накъде се затичал? Право към джипа. Бащата на Душко имал бързи рефлекси. Подкарал колата. Бонбончо и Душко здраво се хванали за горния лост. Омотани с колани, децата едва се удържали да не изпаднат. Бащата криволичел между дърветата в саваната с надеждата носорогът да си забие рога в някое дърво или да се откаже, но това не се случвало. Носорогът елегантно заобикалял всички дървета. Бащата най-накрая предложил да бие спирачка, носорогът да се блъсне в него, да направи няколко салта и да падне на шпагат от другата страна. В този момент майката на Душко такъв шамар му ударила, че той бързо се усетил как това изобщо нямало да стане и просто трябвало бързо да бягат. Изведнъж на Душко му хрумнала друга идея…

– А ако гръмнеш втори път, носорогът накъде ще побегне – дали към джипа, или ще тръгне на обратно. Ако се затича към джипа, нищо не губим, така и така си ни гони, но ако побегне обратно, ще спрем и ние толкова бързо да караме.

Бонбончо вече бил пребледнял.

– Душко, абе, много добри идеи даваш, ама виж как клати. Аз, ако си бръкна в джоба, най-вероятно ще излетя от джипа.

Душко го успокоил:

– Спокойно. Ще те хвана за гащите и ще те държа. Ако тръгнеш да излиташ, ще те дръпна назад към седалката.

Хванал го Душко, въпреки че те били с по три колана пристегнати, за всеки случай му държал и гащите. Бонбончо с треперещи ръце бръкнал в джобовете, извадил не една, а две конфети. За да не паднат върху тях искрите, ги насочил назад, дръпнал конеца и се чуло „Па-па-па“. Изведнъж бащата, загледан в огледалото за обратно виждане, казал:

– Носорогът спря!

Децата рекли:

– Наистина ли?

А бащата добавил:

– Носорогът падна настрани. Лелее, Бонбончо, да не го убихме. Какво му направихте с тези конфети? Този носорог тежи няколко тона. Как падна настрани? Гледайте, прах се вдига нагоре.

Бонбончо казал:

– Лелееее, може да е получил сърдечен удар. Давайте да се връщаме!

Бащата бил категоричен.

– Няма начин да отида да му правя дишане уста в уста. Я бягайте да бягаме.

А Бонбончо се запънал.

– Не! Животното е в беда, трябва да му се притечем на помощ. Обадете се в болницата, кажете координатите, да дойде хеликоптер да го види.

Бащата се съгласил.

– Виж, това е по-добра идея, че иначе при разярен носорог не се връщам.

Обадил се по телефона, казал на какви координати има паднал носорог и секунди по-късно се появил медицински хеликоптер. Бонбончо възкликнал:

– Ейййй, поне спасихме един носорог. Ама те как се оказаха толкова бързо тук?

Душко го погледнал учудено.

– Абе въпросът е защо се стигна дотам да го спасяваме де, ама... щом държиш само на последната част от историята.

Докато пътували към хотела, им телефонирали с благодарност, че са спасили носорога. Оказало се, че животното бил ранено от бракониери и нещата не били точно такива, каквито изглеждали. Точно заради това били наблизо с хеликоптера. Лекарите ги уверили, че носорогът съвсем скоро щял отново да е добре и че те щели да се грижат за него. Пътниците в джипа си отдъхнали.

Влезли в хотела и срещу тях се задала една сервитьорка, която имала пъпка на челото. Бонбончо я погледнал и възкликнал в стила на Отворко:

– Леллеее, още един носорог! Погледни го, ще те набоде на пъпката си.

Добре че тази сервитьорка не разбирала български, че иначе щяло да стане много конфузно.

Майката на Душко го помолила:

– Бонбончо, не можеш да говориш, че тази жена е носорог. Трябва да си по-внимателен с дамите.

Бонбончо кимнал.

– Да, да, с дамите. Да, ама това е като оръдие, дето всеки момент ще стреля.

Майката рекла:

– Ама внимавай, като станеш пубертет, и на теб ще ти избият пъпки. Надали ще се чувстваш щастлив. Ако си ги изстискваш, за да ги няма, проблемът е, че ще се инфектират и става в пъти по-зле. Това със сигурност ще е по-лошо, отколкото просто да ти се смеят хората.

Бонбончо попитал:

– А този носорог защо не си е лепнал една лепенка с лекарство, поне да си я лекува и да не плаши хората? Като видят лепенката, те ще си кажат: „Ето нещоооо, охлузила се е тука, рана е станало“ – и никой няма да предположи, че отдолу има такова оръдие.

Майката на Душко, както и да се опитвала да го вразуми, нищо не се получавало. Душко също се пробвал.

– Добре бе, Бонбончо, представи си, както си седиш, и на теб ти избива пъпка… и какво ще сториш? Ей сега, тука. Какво ще направиш, ако ти се омаскари лицето?

Бонбончо уверено отговорил:

– Как какво ще направя?! Ще ѝ сложа лекарство, после ще ѝ сложа лепенка и търпеливо ще чакам да ми мине.

Душко продължил:

– Ами добре. А ако това африканско момиче не е чувало за лепенки.

– Абе това момиче не е чувало за огледало! – казал Бонбончо. – Щото само веднъж ако се беше погледало, никога повече нямаше да ходи така.

И не щеш ли, както ставало обикновено, като се присмееш на някого, то нещата ти се случват на теб, за да имаш още една гледна точка. Хоп! – и една пчеличка кацнала на лицето на Бонбончо и силно го жилнала по бузата. Съвсем скоро едното му око се затворило от подутина, а бузата му станала двойна. Душко се опитал да защити момичето с пъпката.

– Бонбончо, що не сложиш една лепенка, та хората да не те гледат? Че приличаш на носорог, ама наблюдаван отзад.

Бонбончо се разлютил.

– Как не те е срам така да ми говориш? Нали си приятел. Боли ме и съм в беда.

Душко отговорил:

– Ами защото се подиграваше на момичето. Затова ти се случи да видиш какво е.

Душко слагал компреси с оцет на лицето на Бонбончо, за да спадне издутото, слагал лед на лицето, за да се размине болката, и нареждал:

– Друг път не се присмивай на хората, а гледай себе си. Ако имаш добри идеи, можеш да ги споделиш.

Бонбончо много се засегнал. През това време момичето носорог се приближило, а Бонбончо му помахал. Извикал го, хванал го за ръката и го завел на рецепцията, където мъжът говорел и английски, и местния език, и Бонбончо казал:

– Преведи на това момиче.

А рецепционистът попитал:

– Какво, какво?

Бонбончо повторил:

– Преведи му, че прилича на носорог.

Мъжът се изчервил.

– Не мога да преведа такова нещо, виж колко е красиво това момиче.

А Бонбончо му рекъл:

– Преведи му, че и аз приличам на носорог, само че тя на погледнат отпред, а аз на погледат отзад.

Мъжът така се разсмял, че сълзи му потекли от очите, а момичето се притеснило. Мъжът мислил, мислил и казал на момичето. То погледнало лицето на Бонбончо, което така било отекло, че и момичето прихнало в смях. След това си погледнало пъпката в огледалото зад гишето на рецепцията и пак се спукало от смях. Бонбончо още по-сериозно казал:

– Кажи ѝ да си сложи лепенка. Тук съм донесъл лекарство. Пудричка е. Да си поръси пъпката и после да си постави лепенка.

Мъжът предал на момичето, а то посочило на Бонбончо той да ѝ го сложи. Бонбончо взел нещата в свои ръце.

– Лягай на земята.

Момичето го погледнало и заклатило глава.

– Ааааа, тук, долу, не лягам, ще си изцапам дрехите.

Бонбончо посочил.

– Лягай тогава на тезгяха, за да си ми по-високо, та да ти уцеля челото, че иначе, ако ти сипя в окото, може да заприличаш на сляп носорог.

Момичето легнало, а Бонбончо с изключително внимание ѝ сложил лечебна пудричка върху пъпката, след това извадил една лепенка на пингвинчета и щедро я залепил в средата на чело ѝ. Момичето се погледнало и се заляло от смях. А Бонбончо обяснил:

– Виж сега, и преди беше смешна, ама беше страшна да не го изстреляш това, бялото. Сега си само смешна и хората си викат: „Сложила си е лепенка на пингвинчета да радва децата. Сигурно е аниматорка тук“.

То му благодарило, че е много внимателен, и му казало, че заради това ще му направи специален компрес на лицето, за да му спадне бързо отокът. В този момент той легнал на тезгяха. Момичето донесло някакви местни билки, които били черни, и му ги наредило на лицето. И настанало истинско чудо. Отокът за десетина минути напълно спаднал и лицето си станало същото, само дето половината било боядисано черно. Бонбончо се кискал:

– Е, не можа ли в зелено да ме боядисаш, та да си мислят, че съм извънземен. А така сега хората ще си мислят, че съм буквално наполовина бял и наполовина черен.

Момичето се спуквало от смях, а Бонбончо попитал:

– Нямате ли си други билки, освен тези, дето боядисват черно?

А то му отговорило:

– Не виждаш ли, че ние всичките сме черни тук. Така че дори и още малко черно да сложим, то не си личи на нашата кожа.

Бонбончо му благодарил. Вече нито го щипело, нито го боляло. Отишъл при родителите на Душко, а майката плеснала с ръце.

– Лелеле, мъжо, погледни, доведохме го в Африка и вече наполовина почерня, ако останем още ден-два, съвсем ще стане като местните. Давай да си тръгваме за България, та да се избели отново!

И така, екскурзията завършила малко предварително, дали заради боята, дали заради белята… остава да гадаем.

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

S07

Премеждията покрай каньона Колка, кондорите и лàмите

От криви мисли до криви действия

На другата сутрин четирите дечица заедно с майката на Жожката се качили на един автобус. А той – автобус чудо! Едва му се отваряла вратата, чувало се едно скръъъъъъц!, и отворено! По-сложно ставало, като трябвало да се „затвори“, защото скърцането продължавало пет минути. Карал ли, карал този автобус и току вземело нещо да му изпадне: било то винт или гайка, все нещо издрънчавало отзад.

Хората от последните седалки по едно време взели много да се притесняват. Мислили си първо, че шофьорът си изпуска някакви инструменти, но по едно време разбрали, че тези части падат направо от автобуса, и на всяко дрънване се паникьосвали коя ли е поредната част, която тупвала. Но автобусът бил автобус чудо и продължавал да се движи.

До момента, в който не спукал предна гума. Шофьорът отбил, опитал се да я оправи: помпал, лепил, въртял, нещо правил, повредил накладките на спирачките. И така, закачили гумата, обаче нямали спирачка за нея и шофьорът, като натиснел спирачката, спирала само другата гума и автобусът започвал да завива.

Ръсели се части, ръсели се тук-там, той ту спирал, ту не спирал, ту влизал в насрещното. Автобусът чудо продължавал неусетно и неуморно, изкачвайки пет хиляди метра надморска височина, и достигнал близо до каньона Колка, където живеели кондорите.

За съжаление обаче, кондорите не се чудели по цял ден как да застанат пред погледа на малките туристи с детските им фотоапаратчета, а само много рано сутрин излизали да похапнат. Наложило се момчетата да прекарат целия ден в автобуса на път и вечерта, когато почти всички части му били изпаднали, да стигнат до един високопланински хотел. Там щели да нощуват и сутринта още по тъмно трябвало да тръгнат към площадките за наблюдение.

На слизане от автобуса аха! да си влязат по стаите, бре!, нещо притичало по пътечката. А то тъмно, тъмно като в рог – не се виждало нищо. Жожката се зачудил:

– Тоя доста бързо бега!

Душко добавил:

– И е мек.

Отворко попитал:

– Как пък разбра, че е мек бе, Душко? Да не го пипна?

Душко отговорил:

– Не че аз го пипнах, а то ме бутна.

Отворко рекъл:

– Е, как пък все тебе те бутат, бе?

Душко се замислил.

– И аз т’ва се чудя. Виж Жожо, той все търчи, движи се, него лесно ще го уцелят. А аз – седя си, не мърдам.

Отворко пояснил:

– Еми да, като мишена – седи и другите се прицелват и бааам! Викаш мек, а?

Душко потвърдил:

– Мек.

Бонбончо дал предложение:

– Ей, тоя, мекия, дайте да го заковем! Я да направим едно капанче с куфарите. Залагаме капанче, подреждаме ги и следващия път, щом притича през пътеката, ще е долу и ние на мечка му скачаме отгоре!

Добре, след малко заложили капани с куфарите, обаче мекото нещо пак преминало. Те скочили на мечка един върху друг и по едно време се заоглеждали: отдолу нямало нищо меко! А понеже Жожката, нали бил най-бърз, се оказал най-отдолу и онези другите, тримата, му скочили отгоре и го натиснали. Той леко простенвал, а майка му рекла:

– Жожо, какво стана бе, мамо? Защо другите са върху тебе?

Жожето се опитал да обясни:

– А, ловим тука едно меко нещо, дето притичва.

Майката се зачудила.

– И как го ловите?

Жожката казал:

– Знаеш ли, малко съм си ударил брадичката, айде да ме водиш на светло, че сигурно ми тече кръв.

Майката завела децата в стаята. И четиримата били успели да си ударят по нещо, плюс куфарите и на четиримата били станали доста мръсни.

Оправили се, обаче децата не могли да заспят цяла нощ: какво ли било това мекото, дето тичало толкова бързо и прескачало куфари, че чак не могли да го уловят на мечка? Не можели да разберат.

На другата сутрин, малко преди да изгрее слънцето, излезли навън. А то студ, братче, щипе! Белите мечки добре щели да си живеят на тая температура. Децата – газ обратно! Облекли по един пуловер, обули по едни дебели туристически обувки и излезли. Седели една минута – газ обратно! Сложили шапки, шалове, ръкавици, излезли, пак седели една минута навън, пак се прибрали.

Душко рекъл:

– Е, хубава работа! Онова мекото не го хванахме, ама сега и ние няма да можем да излезем оттук, щото много бързо ще се втвърдим. Ще станем направо на висулки.

Жожо предложил:

– Вижте, ако подскачаме ей така, бързо, може да издържим.

И излязъл навън. И заподскачал пред прозореца. Децата седели вътре, само като го гледали, им ставало студено и почвали да треперят. А Жожето подскачал, тичал, правил лицеви, коремни. Минали три минути, върнал се.

– Братлета, не става!

Отишъл при печката и седнал да се грее.

– К’во ще правим?

Душко, нали бил много ученолюбив, обяснил:

– През нощта на тази надморска височина става до -16 градуса, но веднага щом изгрее слънцето, температурата много бързо се вдига до +26, тъй че, банда, съвсем скоро време ще трябва да сваляме всичко и да оставаме по къси панталонки и къси ръкавчета, че иначе ще се сварим. Техниката на обличане е като лук. Да можеш да сваляш кат след кат дрехи и после до вечерта обратната процедура.

Децата не му вярвали.

– Абе, Душко, к’ъв си умен! Да почваме отсега да сваляме и направо да си излизаме, а?

Децата се спукали от смях. Обаче на Душко хич не му било смешно и продължил:

– Вижте, вие ми се смеете, обаче аз си обличам сега под дебелите дрехи едни летни, слагам си едни сандали с вълнен чорап.

Другите се превивали от смях. Облекли всичко дебело, което имали, и тръгнали към друг автобус, защото онзи вече със сигурност повече нямало да може да бъде шофиран. Излезли и бам! – нещо голямо и меко преминало до тях. Ама толкова бързо се скрило зад ъгъла на хотела, че не го видели. Жожката вече бил нервен.

– Тоя ще ме скъса, а, така ли? Ще бяга по-бързо от мене? Ей сега ще го пипна!

Отворко се провикнал:

– Ей, пипкач, то си пипа само Душко, не разбра ли? Ти си тичай и си обикаляй, ама като застане Душко като мишена и разпери ръцете, ей с’я ще му тегли една мека да му вкара!

Душко се изчервил.

– Я стига си се подигравал!

Отворко настоявал:

– Айде разпери ръцете, да е по-удобно да те уцели!

Душко се нацупил.

– Ами добре, айде ще разперя, да видим какво ще стане!

Бутнал си очилата и се спрял засегнат от казаното. В този момент претърчало нещо много голямо, такова едно топчесто – приличало на овца, само че напомпано с голяма помпа. И тази овца била много по-голяма от децата, така че, като преминала, леко била едно дупе на Душко и той седнал на куфара. А Отворко почти се напишкал от смях.

– Абе, мишено, казах ли ти, че като разпериш ръцете, веднага ще се появи една топка да ти вкара едно дупе?

Душко бърчел нос.

– Това, мекото, си мирише.

Бонбончо имал идея.

– Душко, слушай какъв план правим! Аз стъпвам на куфара зад тебе, ти заставаш като мишена. Това мекото, естествено, ще дойде да ти удари още едно дупе и аз в тоя момент ще се вкопча в него и ще го обяздя!

Душко го погледнал скептично.

– Е, няма начин да не го обяздиш!

Жожо бил на същото мнение.

– Аз не мога да го хвана, той щял да го обяздва!

Бонбончо имал цял план.

– Аз знам к’во правя, давайте куфарите на планина!

Наредили куфарите като планина, качил се Бонбончо отгоре – ще се хвърля. Жожката рекъл:

– Да не стане хвърлянето ти като снощното върху мен, така че мекото, като прелети, да паднеш от четири куфара височина по очи!

Бонбончо бил много самоуверен.

– Ще видите вие! Готов съм, като змей съм!

Всички рекли:

– Айде бе, Душка, разпервай ръцете!

Отворко измрънкал:

– И си запуши носа, че тоя път, като мине, може и да ти пръдне!

Душко бил много засегнат, но бутнал очилата и в името на науката, за да се разбере какво е все пак това, което притичвало на зазоряване, разперил ръцете.

И не щеш ли, в този момент пак претърчало нещо. Вече било на зазоряване и се виждало по-добре, че е животно – топчесто, голямо, ама много бързо тичало. Както преминало и чукнало Душко с една кълка, се чул вик като на Тарзан: „Аааааа!“, и Бонбончо се хвърлил и вплел пръсти в мекото нещо. След малко се чул още един вик „Ааааа!“, и Бонбончо се търкалял вече по земята, пускайки мекото нещо, а ръцете му били пълни с косми. Седял и гледал невярващо.

В това време се чули обаче паралелни викове: „Ще те хвана, ще те хвана!“, и Жожката изчезнал в тъмното. Отворко се размърдал.

– Абе, к’ви сте такива, бе? Дайте с едно фенерче да го заслепим и ако е животно, ще го пипнем лесно!

Обаче слънцето, докато децата се борели с мекото нещо, се изтъркаляло и вече се зазорило. Появили се първите лъчи. И изведнъж децата забелязали, че около целия хотел имало едно много приятно стадо лàми, които кротко си пасели, но когато се появял някой турист покрай тях, побягвали и току му тупвали едно дупе.

Душко се огледал, дупето на лàмата било точно до главата му и той рекъл:

– Леле, колко големи изглеждаха на тъмно! А сега гледай какви са добри душички!

Бонбончо седял с ръце, пълни с вълна, и казал:

– Меко, меко, ама като го скубнеш, бая къчове бие!

В това време от другата страна на хотела се появил Жожо, който гонел една лàма и надавал страшни викове. А лàмата в бесен бяг продължила да обикаля хотела.

Отворко гледал и не вярвал на очите си.

– Егати, все едно змейове ловите, бе! Погледнете ги какви са овце! Ей с’я ще отида да ви хвана една лàма за ухото и да я дръпна във ваша чест!

Отворко много бавно отишъл до стадото с лàми, подал ръка към една от тях и тя си помислила: „Добър човек, подава храна“, протегнала муцуна, Отворко я хванал за ухото, опънал го и казал:

– А с’я да те видя дали ще биеш дупета на моя приятел Душко, а?

Хванал и другото ухо и него го опънал.

– А сега да те видя дали ще риташ къчове по моя приятел Бонбончо, а?

Лàмата първоначално била шокирана от това, което се случвало, но в следващия миг подскочила напред на задни крака и газ! да бяга. Отворко обаче, понеже решил да я възпитава, не щял да пуска ушите. И се развял като флаг отгоре над нея.

Жожката изведнъж, преминавайки отново пред хотела, видял как Отворко лети като знаме над една лàма и казал:

– Е, тоя по-бърз от мене стана! Аз не мога да ги хвана, а той, гледай, носи се над тях вече!

Душко се хванал за главата.

– Абе, той не знам дали точно се носи, или се готви да се приземи. Дискусионна е темата в момента точно какво прави. Важното е майка ти да не види, щото тогава може да ни се случи и на нас по едно такова опъване на ушите. Вижте, ламѝте са всъщност толкова благи, мили, спокойни. Ние някак стоим странни до тях.

Бонбончо, който седял все още на земята, наритан от лàмата, и държал вълната невярващо, рекъл:

– Леле, мен само ме рита, а тоя направо си го вее!

В този момент, естествено, лàмата се освободила от Отворко, той прелетял, направил няколко хубави пируета из въздуха и за негово най-голямо щастие, се срутил върху куфарите, които просто се претърколили, посчупили се малко, поразпилели се, но го спасили от пребиване.

Тогава пристигнала майката на Жожо и що да види: багажът по земята разпилян, автобусът свиркал с клаксона да се качват децата, едното пребито, едното разбито, едното с вълна. Тя се обърнала към тях:

– Ей, за една минута ви оставих и гледайте какво сте направили! Казах ви вече – пазете си силите! Сега сме на близо 4900 метра надморска височина. Днес ще минем на над 5000. Какво сте се пощурили?!

Децата с шепи събрали багажа, кой на кого какво пъхнал в куфара не било ясно – после до края на екскурзията си познавали гащите и чорапите и си казвали: „Тия са мои, тия са твои, тия са мръсни твои, тия са мръсни мои“.

И така, малко преди часовникът да покаже 5 сутринта, те се качили в автобуса и тръгнали към каньона Колка – най-дълбокия каньон в света. Толкова дълбоко реката разрязвала планината, че за кондорите било идеално място за живеене. Те не можели да летят с размахване на криле, защото крилете им били много дебели и големи, но можели да планират много добре: отскачали от скалата, разпервали криле и използвали въздушните течения. И така летели по шейсет–седемдесет километра всеки ден.

Седнали децата на ръба на пропастта – зачакали да видят кондор. Седели децата, обаче то деца да били… Едното шавнело, търкулнело се някое камъче, после половин час падало надолу, докато стигне дъното. Прекатури се малко камъче, завлече по-голямо, завлече още по-голямо, завлече някоя канара, най-накрая долу се чувало: дум-дум, дум-дум, дум! и при реката – цял сипей от камъни.

Майката се опитвала да ги дръпне настрани, децата се надвесвали над пропастта, защото кондорите летели долу. По едно време Душко казал:

– Абе не е ли по-добре ние да седнем малко по-навътре, но да сложим подходяща за кондорите храна и те просто ще дойдат да си я вземат, а ние ще ги видим и ще ги снимаме.

Бонбончо го погледнал.

– Ами ако претрепем някой и много бързо му помогнем да се развали и да стане на мърша, може да извикаме някой кондор адски спешно, направо ще дойдат три!

Душко, естествено, се изчервил, а Бонбончо пояснил:

– Виж с’я, предпочитам да вися над пропастта, но тука мърша и леш да не слагам, щото от тая смрад свят ще ми се завие!

Отворко мърморел:

– Егати тъпите птици! Не може ли да си хапнат нещо свястно, ами ще ядат развалено месо!

Майката се опитала да обясни, че те почиствали природата от разваленото месо, така че да не се разболяват животните и да не се разнася зараза, както и че всъщност кондорите били лешояди. Но децата били страшно недоволни. В крайна сметка всички били съгласни с това, че нямало да ги подмамват лично с храна и нямало да им подават нищо от ръчичките си, както обикновено щели да сторят с повечето от останалите животни.

В този момент в далечината се подали кондорите – летели, правели виражи, летели, правели виражи, планирали. По едно време хоп! – засилили се към площадката за наблюдение, изправили се точно пред децата и започнали да ги гледат. Сякаш повече Душко гледали. И децата надали общ вик:

– Не, не, ние само си говорехме, че иска да ви дава мърша, той не е мърша!

Душко бутнал очилцата, олюлял се и долу! Децата се паникьосали още повече и казали:

– Къш, къш, птицо, къш, къш!

И понеже решили, че Душко наистина бил примрял и щял да стане бързо на леш, и тоя кондор щял да го изяде, започнали да го гонят.

– Махай се, махай се!

Останалите туристи снимали през това време с фотоапаратите и с молба в гласа викали:

– Не ги гонете, не ги гонете!

Децата викали: „Марш!“, туристите викали: „Стой!“, децата: „Марш!“, туристите: „Стой!“. И децата, докато гледали, че Душко не мърдал долу, почнали да хвърлят камъчета. Жожката, в ентусиазма си да ги прогони, си хвърлил фотоапарата.

Туристите се побъркали направо. Те били дошли от цял свят, откъде ли не, пътували с такива раздрънкани автобуси часове наред, за да се качат там и да снимат кондор, и аха! да го снимат, изведнъж някакви си деца подгонили птиците.

Както и да е, кондорите отлетели. Туристите вдигнали скандал на майката на Жожо, страшно чудо! А тя нито ги слушала, нито ги гледала, само седяла и на Душко махала долу. Той едва се свестил.

– Леле, тоя вярно ме взе за мезе и искаше да ме изяде! Тръгвам си, отивам в автобуса!

Майката предложила:

– Чакай поне една снимка да им направим! Дошли сме дотук, за да си тръгнем със снимка!

Душко едва проронил:

– Вижте какво, ако искате оная снимка, в която аз вися от човката на някой кондор, ще си я направите без мене! Отивам в автобуса и ще кажа на шофьора да затвори вратите.

Майката му кимнала.

– Ами добре. Искаш ли да ти помогна?

Тръгнал Душко, обаче го хванало шубе, че кондорът ще прелети отгоре и ще го грабне.

– А, не, и вие идвате с мен да ме пазите!

И трите деца, смели като бодигардове, обиколили Душко от три страни – един отпред, двама отстрани. Държали го здраво за раменете и за краката: ако дойдел кондор, и четиримата да му натежат и да му счупят ноктите. И всеки си измислял коварен план. Бонбончо казал:

– Ако дойде, ще го гоня с пръчка!

Отворко допълнил:

– К’ви пръчки бе, човек? Ще го гъделичкаме, докато побегне!

Душко рекъл:

– Аз ще го заслепя с отражение на стъклото от моето очило!

Жожката ги сбутал.

– Давайте да бързаме към автобуса!

Четиримата с мръсна газ се качили в автобуса. Майката останала да направи няколко снимки, появили се още кондори, правели величествените си виражи. Птиците имали около три метра разтворени криле. Чудо! Много впечатляващи и като криле, и като излъчване. Заслужавало си пътуването! Майката поснимала и щастлива се качила в автобуса.

– Деца, разгледахме каньона Колка!

Душко добавил:

– За наша радост, и най-хубавите забележителности имат своя край и можем да си тръгнем от тях.

Всички деца кимнали и малко притеснено се отправили на следващото пътешествие.

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

S06

Островите Балестас, гуаното, малките пингвини и свещникът

Милиони?!

Четиримата приятели и майката на Жожко пътешествали. В Париж се качили на един ширококорпусен търговски авиолайнер за превоз на пътници и товари, наричан с прякора Джъмбо Джет. Та в самолет на два етажа прелетели океана и стигнали до Венецуела, а оттам с друг самолет – до Перу. Като слезли на летището в Лима, какво да видят?! Там ги чакал един старовремски автобус. Целият бил покрит с шарки, имал огромни фарове и причудливи прозорци. Отпред автобусът приличал на камион. Хората се качвали вътре с голямо любопитство. Четирите деца били впечатлени.

– Госпожо, вижте детето на един камион и на един автобус как изглежда!

Майката на Жожи се разсмяла.

– Деца, при автобусите не е точно като при хората, като има бяла майка и черен татко, детето да стане метис. При автобусите инженерите решават какво да правят.

Отворко се кискал.

– Е да де, да... единият инженер е бил на камион, а другият на автобус и двамата са произвели едно общо творение!

Изведнъж Жожата скочил от автобуса в движение точно преди да се затворят вратите.

Майката извикала:

– Спирайте! Спирачки!

Автобусът спрял. Вратите се отворили. Майката попитала:

– Жожо, какво правиш?

– Слязох да проверя гумите. Да видя дали са на камион, или на автобус. Да видя от кой родител са.

Децата били пълни с любопитство. Возили се към хотела, разглеждайки новия свят, който се откривал пред тях. Настанили се и веднага се появил въпрос.

– Добре, сега какво ще правим тук?

Майката на Жожито съобщила плана:

– Сега ще се изкъпете, ще вечеряме и ще лягаме да спим. Утре рано-рано ще отидем да видим океана.

Децата се размрънкали:

– Ааа, океан, океан. Какво пък толкова?! Океанът си е като море!

Майката, като ги гледала как се уморили, отговорила кратко:

– Добре.

На сутринта, както обещала, майката на Жожко ги събудила рано-рано, в 6 часа. Четирите деца – кое облечено, кое съблечено, кое сресано, кое несресано – тръгнали пеша към океана.

Отворко мрънкал:

– Не можа ли в 3 часа да ни събудиш? Че не знам защо направо си лягахме? Направо да ни беше опнала на тоя океан да му седим и да му се радваме!

Другите деца мълчали. Душко, милият, търкал очи и не знаел на кой свят ходи. Спъвал се, ставал, пак търкал очи, пак се спъвал, падал… и така бавно стигнали до океана. Гледали го отдалече – море, вълни, синьо... Нищо и никакво. Същото като Черно море. Отишли близо до него и майката посочила.

– Ето тук на тези бетонови прегради сядаме.

Единият седнал, другият се катурнал странично да спи, третият паднал напред, четвъртия спял прав. Явно местните хора били предвидили как се съзерцава океан рано-рано и пред бетоновите ограждения били поставили дървени трупи, чак после имало чакъл и накрая била водата. Да падат туристите на меко, сухо и с приятна миризма на дърво. Майката ги събрала като котета едно по едно, сложила ги отново горе на стената.

– Сега гледайте!

И децата си седели. Кой с едно око, кой с половин око гледал, гледали и най-накрая Бонбончо не издържал.

– Е, какво да гледаме?! Море!

Майката се усмихнала.

– Е, горе-долу.

Бонбончо настоявал:

– Е, какво да гледаме?! Вълни!

Майката продължавала да се усмихва, зареяна нейде в морската шир.

– Е, горе-долу.

Гледали, гледали, гледали и Жожо се зачудил.

– Какво? Да няма волна програма на косатки и китове като свободно представление и да си купила билети за първата прожекция в 6 часа?

Майката се смеела.

– Не, няма.

Жожко с надежда попитал:

– Ааа, да не е шоуто с делфините? Специално за нас да се проведе тук и да го гледаме сънени.

Майката си мълчала.

Отворко промърморил:

– Егати, една скумрия не обелва корем. И нищо не се случва!

Душко казал:

– Госпожо, че то и птици няма тука. Всичко спи!

И в тоя момент изведнъж Жожо забелязал камъните! Камъните на брега се движели като живи. Скочил.

– Гледайте к’во става! Камъните се движат!

Другите деца, дремейки, си казали:

– Е, няма начин. Знаем си те. На теб всичко ти се движи.

Жожко подскачал напълно събуден.

– Не, бе, не. Гледайте навсякъде. Движат се!

А другите деца, понеже знаели, че Жожо бил по бързите работи и все искал да се щура напред-назад, си доспивали с отворени очи.

– Сега майка ти те е сложила тук да седиш, без да мърдаш, и камъните взеха да ти се движат.

Жожо обаче не се отказал и изведнъж какво да види – вълната идвала внимателно, без пяна, без шум, стигала до брега и когато се връщала, всички камъни се търкаляли един през друг. И той станал прав.

– Хора, камъните тука са живи. Движат се! – И добавил: – Да, бе, и си разговарят. Я си отворете ушите!

И в тоя момент децата наистина се заслушали и чули странен шум, като грохот на водопад, като изсипване на камъни от самосвал, като кънтене в пещера. Било някак много дълбоко като усещане, такова, от което ти настръхват космите. Изведнъж Душко погледнал майката на Жожи.

– Госпожо, тези камъни говорят на много страшен език. Искам вече да хващаме Джъмбо в обратната посока! Ама веднага!

Другите деца го погледнали и му казали:

– Абе, Душко, тука да те чака някой Джъмбо на кея. Ти да не мислиш, че полетите за Европа са на всеки пет минути.

Душко скръстил ръцете, седнал и се нацупил.

– Но тоя шум ме притеснява!

А камъните се чували все повече и повече. Започнало да се зазорява. Появили се леки вълни. Изведнъж шумът станал силен, по-силен и още по-силен... Наляво, докъдето погледът ти стигне, се виждал брегът и всички камъни в протежение на километри се търкаляли и си говорели. Надясно, като погледнел човек километри надолу към брега, камъните се движели и всичко говорело.

Майката се усмихнала.

– Ааа, като Черно море?! Същото?

Океанът се събуждал. От равно езеро, в което камъните тихо шептели, сега се надигали вълни и камъните говорели доста бурно. Децата се огледали.

– Госпожо, ама тук какво ли става на обяд? Сигурно затова са я построили тази стена, на която седим сега.

Майката погледнала децата.

– Тук водата е много дълбока. Огромни кораби идват в пристанището. Тук живеят китове и косатки. Малко пὸ на юг има морски слонове, тюлени и пингвини. Искате ли да отидем и да ги видим?

Децата се зарадвали.

– Даа! Може ли веднага. Хайде да тръгваме!

Майката кимнала.

– Добре. Закусваме, слагаме си зимните дрехи и тръгваме.

Децата се зачудили.

– Ама защо зимни дрехи? Ние да не би да отиваме в Антарктида при пингвините, та да ни трябват зимни дрехи? То тук не е студено. Нали беше на юг?

Майката казала:

– Вие си сложете зимните дрехи, пък то да не е студено.

Децата попитали невярващо:

– Ама и шапки ли?

Майката отвърнала:

– И ръкавици включително.

Отворко си казал:

– Егати, ще ти взимам шапки. Няма да ги нося.

Закусили. Малко били притеснени, че за закуска заедно с вкусните палачинки им предложили и хапки от морски свинчета. Домъчняло им. То и в Африка им домъчняло, като им предложили печено камилче. Тръгнали да задават въпроси, но щом майката видяла, че работата може да завърши с поне едно разплакано дете – Душко, бързо сменила темата и тръгнали. Един взел шапки и ръкавици, един не взел. Душко грабнал по две за всеки случай, че ако му станело много студено, да си сложи. Бонбончо си знаел, че Душко ще се запаси с повече, и си рекъл:

– Е, ако стане кофи работата, Душко ще даде.

Жожо така се бил забързал за пингвините, че добре, че главата си взел. Нали бил с майка си, а тя си го познавала, така че и за него имало – плюс едни резерва, ако някой се намокрел. Стигнали те до едно пристанище. Слезли от автобуса и изведнъж видели огромна опашка от хора, подредени с оранжеви каски и с оранжеви елечета. Рекли си:

– Гледайте ги, сигурно са миньори!

Не след дълго и те се подредили с оранжеви каски и оранжеви елечета на опашката. Отворко мрънкал:

– Е, сега и ние станахме миньори! Дали няма да вземат да ни откарат да им копаем някъде. Уж туристи, уж опашка, уж билетчета взимат и после копай цял ден – това ти е атракцията.

Майката веднага внесла спокойствие.

– Спокойно бе, деца. Аз знам къде отиваме. Отиваме на едни специални острови, където няма мини. Островите Балестас.

Децата седели на опашката тихо, седели, а то краят ѝ не се виждал.

– Е, какво има там?

Майката ведро отвърнала:

– Ами има гуано.

– А какво е това гуано?

– Ами гуаното е това, дето акат птиците.

Отворко се ококорил.

– Лелеее, сега ще ни карат в птича тоалетна. Е, за това ли дойдохме тука да гледаме птиците как акат? Тая опашка за това ли е?

Опашката обаче напредвала много бързо. Неочаквано бързо. Била все така дълга, защото постоянно прииждали хора с автобуси. Като им дошъл редът, ги качили на гигантски катер. Не просто катер, а десантен катер, с който военни превземали острови. Малко странно стоял като за туристи. Чул се остър звук от двигател, предницата се вдигнала рязко и те се понесли с такава скорост, неочаквано висока, че всички хора, които нямали якета, шапки и ръкавици, замръзвали, посинявали и им ставало лошо за минути. Капитанът бил толкова забързан, че въобще не се обръщал да гледа кой припада и кой заляга.

Както се досещате, Бонбончо още в първата секунда вече се бил уредил с шапка и ръкавици от Душко, Жожи бил омотан от майка си като какавида на пеперуда, а Отворко ползвал резервния комплект. И се понесли така, че можело да се гледа само ако имаш очила на очите. Летели към тайнствените острови, които ставали все по-малко тайнствени от миризмата. В един момент ги обгърнал лют мирис на тор, направо сълзи им потекли. Отворко бил поразен.

– Абе, госпожо, не можа ли да измислиш по-смрадливо място? Ще се уморим тука. На тези ухания как се диша? Противогази беше по-важно от шапки!

Майката заразказвала:

– Тези острови са едно от най-големите богатства на държавата. На всеки две години тука идват доброволци, които събират гуаното и го продават за милиони. На островите има винаги двама души, които са бодигардове, или трапери им казват. Живеят по два месеца и пазят да не идват контрабандисти, които да крадат гуаното и да го продават. То е много скъпо.

Тук някъде вече Отворко не издържал.

– Егати, откога пък взе да става много скъпо изакването. Като е толкова скъпо, да се качим да им поакаме малко, може някой друг милион да изкараме. Гледай, цели пет дупета сме тука!

Бонбончо се кискал.

– Абе ние може да станем милионери, представяш ли си една птичка колко ака, една пуканка, а като се напънем петимата, ще направим милиони за нула време на тоя остров. – Погледнал майката на Жожи и продължил: – Госпожо, слизаме на острова и правим бизнес със собственото производство. Все някой ще дойде да изнесе стоката!

Майката на Жожката леко ги разочаровала.

– Деца, ние въобще няма да можем да слезем на острова. Забранено е.

Бонбончо погледнал с подкупваща усмивка.

– А само малко? Да дриснем просто. И ние да имаме принос за националното богатство.

Майката вдигнала рамене.

– Хич няма да може.

Десантният катер летял, сякаш го гонели отзад. Колкото повече приближавали, толкова повече лютяло. Но децата отдавна вече не усещали миризмата. Носовете им били изтръпнали, просто се самоизключили и вече нищо като мирис не се възприемало от ума им. В един момент наближили първия остров. А той бил една голяма купчина гуано. Явно бил точно преди почистване, защото където и да погледнеш, всичко било с много, много, много птича тор – цивилизовано казано, „изпражнения, екскременти, дефекална маса“. Загледали се и видели по острова крепостни стени – като византийски. Опасвали го. На много етажи. Една крепостна стена обикаляла близо до брега, втора малко по-нависоко и така една след друга. Обаче нисички били – един метър високи. Жожко им се чудел.

– Мами, какви са тези крепости, бе, мами. Всеки може да ги прескочи. Това да не е крепостта на Лилипутия. Крепост, която пази срещу малки лилипутчета. Не виждам срещу кого другиго ще опази нещо на тоя остров! Голям човек, ако вдигне крак, ще я прекрачи.

Майката обяснила:

– Неее, това не е крепост срещу контрабандистите. Това е да не се стича гуаното в морето. Ако се натрупа повече и завали дъжд, ще отиде в морето. Тези крепостни стени го удържат, така че да си стои вътре като в басейнче.

Отворко измърморил:

– Е, съвсем не съм предполагал, че ще дойдем да гледаме такъв ограден лайнарник.

Катерът намалявал скорост. Стигнал до острова относително тихо и спрял. А децата вече имали нови въпроси.

– И сега какво? Видяхме откъде идва миризмата. Нещо друго ще правим ли тук, като няма да слизаме и да изкарваме пари.

Майката започнала да разопакова.

– Да, сега след малко ще видите пингвините.

Отворко бил във вихъра си.

– Леле, задушени в смрад пингвинчета, на които само главичките ще се виждат, защото ще са потънали в а̀ко. Сигурно ще пляскат с перки и ще викат да ги качим на катера, ама нали е забранено да слизаме.

Майката казала:

– Спокойно, гуаното е твърдо. Добре са си. Това им е дом.

А той продължавал:

– Само са се задушили и ходят зашеметени като пияни.

В тоя момент видели малки пингвини, които радостно се катерили по скалите край брега. Съвсем малки. Две педички високи. Не като императорските пингвини с големината на дете.

Душко рекъл:

– Виждаш ли ги? От миризмата не могат да пораснат. Седят си съвсем мънички.

Майката го успокоила:

– Спокойно, такъв е видът им. Просто тези са по-малки пингвинчета.

А Отворко не спирал:

– Сигурно, като им серат отгоре постоянно на главите, и те затова не могат да пораснат. С тази тежест на главата как да ти се расте. Ами ако бяха големи, по-лесно отгоре щяха да ги уцелват и сигурно щяха да са ги занитили в земята. Така успяват някак да се изплъзват на онези, които прелитат над тях.

В този момент забелязали по скалите морски слонове, които лежали и пръхтели доволни, търкаляли се от едната страна на друга.

Майката ги подканила:

– Хайде, вадете фотоапаратите. Малко да поснимате.

Всички деца чинно бръкнали, извадили фотоапаратите и започнали да си снимат каските един на друг. След като разгледали снимките и забелязали, че на тях морски слон изобщо нямало, направили стройна организация. Първо снимал един и после се помествал. След това заставал втори и той снимал – и така, докато дойдел и четвъртият и започвали да се въртят отначало. Въртели се, снимали. Въртели се, снимали и по едно време им се завило свят и забравили кой след кого е. Най-накрая решили: я по-добре Душко да снима. Така и така бил изпълнителен. Овесили му четирите фотоапарата на врата и казали:

– Душко, нали ти е ясно какво да правиш. Взимаш първия фотоапарат, после втория, третия и четвъртия... Снимаш с всичките.

Децата седнали да си отдъхнат от снимането. Нарадвали се на морските слонове, наснимали пингвините и тогава се появили много птици. Цялото небе почерняло от птици. Като кацнали, отдалече приличали на гора. Ама огромна гора, като средновековна. Това бил източникът на гуаното. Огромни, огромни ята птици, които долитали и кацали. Отворко успял да каже само:

– Лелеее!

Чудели се защо тези птици точно на тези острови седели. Оказало се, че тук било мястото, където птиците си почивали, като прелитали на север и на юг всяка година. Отделно било много удобно, защото ги пазели траперите, а и нямало туристи. Най-вече мястото било подходящо, защото около него имало страшно много риба за ядене.

Изведнъж в далечината забелязали един остров, на който сякаш имало нарисуван гигантски свещник. Те били минали съвсем близо покрай него, но заради размера не могли да го видят. Явно този остров имал нещо общо с платото Наска. Там също имало гигантски фигури, които се виждали само от самолет. През зума на фотоапарата се забелязвало, че там имало много корморани, които се криели в ниши на скалите. Изведнъж Душко посочил.

– Вижте, вижте – раци!

По скалите близо до тях имало червени рачета – малки, средни, големи, още по-големи, които си лазели нагоре-надолу.

Отворко веднага се включил:

– А онези, дрисливците, не ядат ли раци? Гледай колко хапване има тук…

Майката на Жожо казала:

– При толкова риба в морето надали им хрумва да седнат с раци с щипки да се занимават.

Много красиви тюленчета се появили пред тях. И точно се загледали в тюленчетата, и майката обяснила:

– Косатките, когато са гладни, идват насам. Много добре си похапват с тези тюленчета.

А косатките били доста големи. Душко веднага се попритеснил.

– Госпожо, ние както сме подредени, като топени сиренца в кутийка в тоя катер, косатката, ако дойде, много добре ще ѝ се отразим. Ние, както сме около трийсет човека в този десантен катер, само отваря устата и директно сме ѝ сервирани, голямо лапане ще падне.

Майката отговорила:

– Косатките са много умни, добре организирани. Научили са се да ловуват умно. Затова избягват хората. Къде при наличието на тюлени ще рискуват с хора. Не ги подценявай.

А Душко:

– Абе това с тези косатки нещооо... да вземем да си хващаме Джъмбото вече към Европа.

Децата се засмели и почнали да му обясняват за Джъмбото отново. И така, като наснимали достатъчно, стигнали по вода до къщите на траперите. А тези къщички, както се досещате, целите били покрити с гуано. Отворко припалил:

– Ама тея им живеят под гуаното бе, госпожа. Каква заплата трябва да им дават?

Жожи казал:

– Е, как каква? Милиони трябва да им дават, за да го дишат това!

Бонбончо веднага включил рационално.

– Вижте, по-евтино са го измислили. Просто траперите ходят с противогаз. С много специален противогаз. Например троен. Един върху друг са сложили три противогаза и така до тях достига само чист планински въздух. Първият е класически. Във втория противогаз са им поставили ароматизатор, за да им мирише на борови иглички, и те гледат лайната и си казват: „Борова гора, борова гора, борова гора“. Живеят си в къщата, гледат навън и си викат: „Борова гора, борова гора...“. Така два месеца и после си отиват ваканция четири месеца и се радват на живота. Третият противогаз е за всеки случай.

Децата се посмели, поснимали къщичките и наблюдателниците на тези трапери.

После лодката вдигнала нос отново, дала мръсна газ и право към брега. И по едно време хоп!, покрай тях взели да подскачат делфини. Децата викали на капитана „Спри! Спри!“, ама той нали не чувал, защото се движел много бързо и вятърът отнасял думите на децата назад. Най-накрая Жожо се ядосал, засилил се през лодката, отишъл, ръгнал го в ребърцата, а капитанът така подскочил, че лодката за малко щяла да се обърне. Жожо казал:

– Точно там са делфините. А сега спри.

Капитанът нищо не разбирал от български език, обаче спрял лодката, за да опъне ухото на това дете, дето го стреснало, докато карал и за малко щял да обърне всички в ледената вода. Жожо показал делфините и продължил:

– Дай малко газ натам, ако обичаш! Ама леко, да не ги изплашиш.

А капитанът дал малко газ натам, защото искал да отмести лодката от пътя на другата лодка, която идвала засилена след него. Жожката се провикнал към приятелите си:

– Ей, тоя е наш човек, бе. Всичко разбира и изпълнява!

В този момент вече капитанът бил достатъчно свободен и червен, за да хване Жожи за ухото и да го заведе при майка му. След коeтo излял една дълга реч на езика кечуа, от която майката нищо не разбрала. След това дошъл помощникът му и превел много накратко на английски.

– Ако още веднъж, докато стигнем до брега, някое дете стане от седалката си, на малкото дете ще му бъде шибнато едно малко шамарче, а майката ще плати солидна глоба!

Майката не се стреснала много и им показала стадото с делфини, което всички пасажери в тоя момент започнали да снимат прехласнати. Хората благодарели на капитана, защото си мислели, че той е спрял специално заради делфините, и били много щастливи.

Обяснили му колко добър капитан е да им спре при такъв голям пасаж делфини и направили красиви снимки. Делфините подскачали съвсем до тях, закачали се, дошли толкова близо до лодката, че ако човек се протегнел, можел да ги пипне, играели си с хората и били много милички. Всички били толкова доволни от този добър капитан, че той в един момент се смирил.

– Еееее…

Отишъл, потупал Жожето по гърба и посочил него. Така, озарени и съпроводени от делфините, всички се прибрали до брега. Бързали към хотела да се изкъпят и да спят, защото на другия ден ги чакали и нови приключения.

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

S05

От Санторини през Наксос, среща с Шаолин и още един полет

Табелката и съдържанието

Четиримата приятели – Душко-Послушко, Бонбончо-Фотончо, Жожо и Отворко-Мърморко пътували с майката на Бонбончо из Цикладските острови. Макар и много различни, те били истински приятели.

Точно били свършили с огледа на остров Санторини и хоп!, кацнали на съседния Наксос. Седнали в едно ресторантче. Хапвали си сладко, а Бонбончо казал:

– Аз съм шеф отговорник на раничката с документите и паричките. Дайте я на мен, ще я пазя!

Дошъл един гръцки сервитьор, който си носел миниатюрно компютърче – много малко, колкото голямо портмоне. В момента, в който те поръчвали нещо, той го набирал на компютърчето, те поръчвали нещо друго, той и него го набирал на компютърчето. А от компютърчето – право в кухнята отивало! А от кухнята готвачът крещял:

– С доматен сос или без?

Сервитьорът попитал:

– С доматен сос или без?

И като му казали „С доматен сос“, той въвел на компютърчето: „С доматен сос“. Някое от децата му казвало и нещо друго, той го набирал и него и от кухнята пак се чувал вик:

– С лимон или без?

Той се обръщал към децата:

– С лимон или без?

А те отвръщали: „С лимон“, след което той набирал „с лимон“ и готвачът се успокоявал и спирал да крещи.

Отворко-Мърморко разправял:

– На оня що не му купят и на него едно компютърче, че ще пресипне от викане?

Жожи си разсъждавал:

– Не го разбирам. Вместо да се затича, да дойде до масата, да ни попита и да се върне, седнал да крещи и да се хаби!

И Бонбончо имал предложение:

– Що едно мегафонче не му инсталират там и да почне да говори като корабна сирена?

Нахранили се и тръгнали да разглеждат цитаделата на града. А на остров Наксос, в самия град Наксос, имало истинска цитадела – голям средновековен град с тесни улици като тунели, в които човек трябвало да се навежда, като минава, с много, много малки площадчета, от които се влизало в къщи с гербове на старите родове: венециански град на мореплаватели.

Разхождали се те щастливо... По едно време Отворко предложил:

– Ей, да му праснем тука една снимка, бе!

В този момент всички започнали да се въртят: къде бил фотоапаратът? Тук фотоапарат, там фотоапарат и изведнъж погледите се спрели на Бонбончо.

– Бонбончо, пазителю на ценната раница, къде е фотоапаратът?

Бонбончо, бял като платно, седял и мълчал. Майката на Бонбончо много се притеснила: в раницата били паспорти, документи – всичко. Жожката, докато го видят, отхвърчал – газ, газ, газ!, за да стигне обратно до ресторантчето, надявайки се да не са я откраднали! Обаче това нали бил стар град, с тесни улички, с лабиринти, Жожката въртял в кръг, само пушек се вдигал и пот се леела. Майката почнала да пита разни минувачи как да излязат от цитаделата. Щом се спуснали надолу, по някое време покрай тях претърчал Жожката, а когато слезли още по-надолу – пак на него се натъкнали. Най-накрая майката на Бонбончо се провикнала:

– Стига се хаби бе, Жоже, ела с нас!

Стигнали до ресторанта разтреперани. А отдалече всички им викали, ръкомахали, пеели, пляскали… Отишли те, оказало се, че били намерили раницата и празнично ги посрещнали, за да им я върнат. Майката на Бонбончо приседнала на тротоара.

– Леле, направо искам да си се прибираме, че ако бяхме загубили паспортите, после как ще докажа кои сте и защо сте с мен?

В този момент звъннал телефонът. И кой мислите се обадил: майката на Жожо.

– Деца, купила съм ви самолетни билети – ще летим до една далечна, далечна дестинация!

Децата, нали били готови за всякакви пътешествия, веднага ѝ казали:

– О, точно майката на Бонбончо даде накъсо, ела ни взимай да проверим и вашите възможности!

Ама майката на Жожо това много-много не го чула и си договорила с тях среща на солунското летище. Децата се метнали на едно голямо фери и на най-горната му палуба всички до едно останали без шапки, защото вятърът им ги отвял. Слезли на пристанището в Солун, оттам до летището. Таткото на Бонбончо дошъл в Гърция, за да бъде събота и неделя с майка му на плаж и заедно да си се приберат обратно у дома. Майката на Бонбончо, като го видяла, щастлива се метнала на врата му, стиснала го силно, целунала го и без дума да каже, заспала в ръцете му от умора.

Майката на Жожо поела смяната. След няколко часа се качили на самолет. Летели си децата в самолета, а задниците ги щипели от въпроси.

– Госпожо, къде отиваме? Госпожо, къде ще ходим? Госпожо!

А майката на Жожката мълчала. Жожката седял, подскачал на столчето в самолета. Стюардесата постоянно идвала и казвала:

– Госпожо, укротете го това дете! Госпожо, да няма нещо на дупето да му убива, че така само подскача? Госпожо, да не би седалката да не му е удобна?

Майката с широка усмивка обяснила:

– То си е такова.

Душко-Послушко си зализал бретончето и питал:

– Госпожо, къде ни водите? Защо не споделяте с нас маршрута?

А майката най-накрая отвърнала:

– Е, изненада ви е, де!

Кацнали те някъде... и не спирали да разпитват:

– Къде сме, къде сме?

Хората на това място говорели на друг език.

– Къде сме, къде сме? – настоявали те.

Явно не ставало така… Жожката решил да провери и се разтичал по летището. Ама там имало митнически контрол, полицаи! Хванат за едното ухо, след малко той пристигнал при майка си. Полицаят се накарал на майката защо така го била пуснала. Другите деца седeли в индианска нишка отзад и чакали. Минали през митническия контрол и момчетата пак започнали:

– Добре де, къде сме?

Най-накрая Бонбончо-Фотончо отишъл при един африканец и му казал:

– Where we are?

Африканецът го гледал, гледал, гледал и в един момент се усмихнал с широка усмивка и отвърнал:

– France, France!

Бонбончо щастливо се върнал и започнал да вика: „Франц, Франс!“, но в този момент те се оказали пред нов митнически контрол и тръгнали за друг самолет. И децата казали:

– Ама как, връщаме ли се вече? Егати екскурзията!

А майката се засмяла.

– Не, не, продължаваме.

И се качили на един огромен Джъмбо Джет на два етажа, с по девет седалки на ред, в който раздавали слушалчици, специални тапи за уши и специални маски за очите, за да спят.

И децата точно се настанили и около тях… кой мислите дошъл? – воини от манастира Шаолин. Те седнали отпред, отзад, отстрани, отляво, отдясно, със специални табелки на врата: „Артист еди-кой си, номер еди-кой си“. Ама шаолинци не говорели български. И децата започнали нещо да им приказват: „Шаолин, Шаолин!“. Но тия от Шаолин нищо не разбирали. По едно време Отворко заразправял:

– Като ти перна една, ще видим дали си от Шаолин!

И шляяк! един шамар на един от Шаолин. А мъжът, изненадан от това как едно дете тръгнало към него, го погледнал и само леко смръщил вежди. Отворко бил възмутен.

– Абе, тия са мошеници! Тия не са от Шаолин! Момчета, в атака!

И момчетата решили да разконспирират мошениците от Шаолин. Как така нямали рефлекси да се самозащитават при атака. Душко, като най-послушен, застанал пред един от тях и нареждал:

– Измамник! Мошеник! Некадърник!

И му се карал с пръст. Онзи човек не разбирал какво точно му се говори, но виждал, че детето е неспокойно, а още повече усещал, че явно му говори обидни думи. По едно време спокойно му хванал ухото и го вдигнал така, че Душко виснал на ухо.

В това време другите деца били по-активни. Отворко смело използвал голямата си уста.

– Шаолин...! Шаолин...!

И разни други думи използвал, които сега няма да ви ги разкажем, но това не траяло дълго. Най-накрая един от шаолинците протегнал ръка и направил тин! – натиснал го по една точка и на Отворко му се затворила устата. Леко посинял целият, седнал и почнал да гледал тъпо.

В това време Бонбончо, който бил доста щур, подскачал по главата на друг шаолинец и се опитвал да го разконспирира, като се пробвал да му отскубне косата, а пък те, нали им били бръснати главите, и не се получавало много, а и не му обръщали внимание.

Жожо тичал волно из целия самолет, уж, че искал да сподели:

– Мошеници! Мошеници!

В този момент изведнъж от редовете се изправил огромен воин, който не бил в черна тениска като другите, а в жълто кимоно. Той погледнал строго целия самолет и всички пътници замръзнали. Стюардесите, които точно били тръгнали да се карат на децата, изведнъж спрели. Поел воинът бавно по редовете.

Душко, който висял на ухо, като го видял, съвсем замръзнал, ама той така или иначе си висял, така че нямало какво повече да направи. Отворко-Мърморко, който бил вцепенен от ключа, дето му направил единият шаолинец, посинял още малко. Бонбончо обаче изведнъж спрял да скубе остриганата глава на единия шаолинец и притеснен взел да наблюдава приближаването на големия воин. Жожо, сигурно за първи път в живота си, рязко спрял да се движи.

Големият воин се клател – ляво-дясно, ляво-дясно, бавно стигнал до мястото, където седяла майката на Жожо (която се била свлякла на седалката си и, изглежда, ѝ се искало да не е с тези деца), отишъл при нея, навел се и не знаем какво ѝ е казал, но тя останала бледа до края на пътуването.

След това той отишъл и едно по едно, като малки котета, хващал за врата децата и ги пускал по седалките. На всяко едно от момчетата също казал нещо на китайски – не че децата го разбрали, но гласът, с който говорел воинът, бил такъв, че нито едно от децата нямало нужда от преводач, за да разбере ясно посланието. Натиснал Отворко в друга точка и той се оправил. Децата били смаяни.

Загледали се мълчаливо във воините. Изглеждали с нормални размери, но консистенцията им била различна. Сякаш не били от кости, месо и пухкав слой сланинка, както повечето хора, а от въжета или влакна. Размерът бил по-скоро на слаби хора, но тези влакна се движели постоянно. Сякаш всяко си имало собствен живот и самостоятелна възможност да се движи. Децата не мърдали, само очите им се въртели. Започнали да разбират, че артистите всъщност са монаси, които така изкарват пари за издръжката на манастира. Както вятърът правел леки вълни по повърхността на едно езеро, така и по телата на монасите постоянно преминавало почти невидимо движение. Осезаема сила струяла от тях. Сякаш очите им не виждали другите хора в самолета. Сякаш виждали само своите и с тях комуникирали и без думи. Децата разбрали, че невинаги по надписа можело да се съди за съдържанието.

Седнали и до края на полета стояли, без да мръднат, без да говорят. По едно време взело много да им се пишка, ама смеят ли да станат да и да се движат из самолета, братче! Ами ако вземел онзи, воинът, да дойде да ги провери? Стискали, стискали, направо се устискали! След като слезли от самолета, децата въобще не викали “Where we are?”, викали само “Toilet! Toilet!”.

След като всички посетили тоалетната, включително и майката на Жожката, седнали един до друг и направили разбор.

– Друг път повече няма да разконспирираме бойци! Може да разконспирираме сладкари – най-много да не ни дадат някоя вафличка! Ама на тия разконспирацията много болеше!

Душко бил замислен.

– Сега до края на живота си ще остана с едно по-голямо и с едно по-малко ухо, крив във врата.

Отворко бил жален.

– А аз сигурно ще си живея посинен до края на живота! Син като един син кит.

Бонбончо ги гледал разбиращо.

– Е, аз съм добре. Само ноктите малко ми се повредиха от тоя, дето се мъчех да му изскубя космите, но те ще ми поникнат – ноктите си растат! Аз съм си добре.

Жожо казал:

– Ако ви кажа, че през целия си живот не съм си седял на дупето толкова дълго време, без да мръдна! Сега имам чувството, че направо съм плесенясал. Ще трябва да навъртя няколко километра, за да се оправя, че покрай тоя, големия, не посмях и до тоалетна да отида.

А другите разправяли:

– Е, ти не видя ли, че всички стискахме, бе? Какво си мислиш, че само ти си стискал? Всичките сме.

Майката седяла и мълчала. Децата я погледнали.

– Госпожо, какво ви е?

Майката промълвила:

– Този така ми се скара, както и в училище не са ми се карали. Още са ми червени ушите от срам.

Душко се опитал да я успокои.

– Червени от срам е по-добре от червени от дърпане.

Обаче майката пояснила:

– Да ми ги беше издърпал, щеше да ми мине днес-утре, ама сега ще си ме е срам дълго време, години наред!

Седели, седели, а по едно време майката подскочила.

– Бързоо! Самолетът! Изпускаме самолета!

Децата съвсем се объркали.

– К’ъв самолет бе, госпожо? Ние вече два самолета хванахме, сега да не вземеш да ни върнеш обратно?

А тя:

– Не, не, трети самолет!

И децата се понесли през летището за трети път. Газ, спирачка, газ, спирачка, в последната секунда стигнали до едно малко самолетче. И те погледнали самолетчето и някак ентусиазмът изчезнал.

– Аа, в тая кошница няма да летим!

Майката казала на стюардесата:

– Госпожо, ние сме си купили билети за големия самолет.

Стюардесата ведро потвърдила:

– Да, да, голям самолет, това е големият самолет.

Майката плеснала с ръце.

– Леле, ако това е големият самолет, к’во ли е малкият?

Децата мислили, мислили и най-накрая взели решение.

– Добре, качваме се.

Качили се и се започнало такова всесамолетно повръщане и викане. Четири часа по-късно всичките искали само да се довлекат бавно до хотела, без да питат “Where we are?”, да паднат и да заспят.

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

S04

От Свети Георги отново на Санторини, но този път с магарета, през блато и с поглед към Наксос

Грижи и прегрижване

Четирима славни приятели – Бонбончо-Фотончо, Душко-Послушко, Отворко-Мърморко и Жожко били на остров Санторини с майката на Бонбончо.

Децата и майката на Бонбончо слезли от корабчето, с което разгледали кратера на вулкана Свети Георги, и вече трябвало да се качат към градчето, надвесило се високо над тях. Имали избор – или с вертикалния лифт, или на магарета. Тъй като майката била слязла с лифта, категорично заявила, че на това нещо повече няма да се качи. И решили – с магаретата.

Нея обаче я хванало страх и от магаретата и решила да ходи пеша по пътеката. Само дето не била преценила какво е разстоянието.

– Деца, искате ли и вие пеша? – попитала ги тя.

А те я погледнали.

– Е, нека ни поклатят магаретата, нека и нас малко ни хване шубе! Айде да платим за магаренцата, ние ще си седим и ще си пищим вместо вас, така или иначе вече нямате глас.

И тръгнал керванът – четири магарета отпред, клатещи се здраво с децата, една майка отзад, ходеща пеша. Отпред един мъж водел магаретата, а отзад един друг мъж гледал какво става. Вървял керванът по завоите, завой след завой. Първо ниво, второ ниво, десето ниво, двайсето ниво – майката бяла като платно, плувнала цяла в пот, едва дишала. А Бонбончо я окуражавал:

– Е, хайде още малко, точно да отслабнеш, да влезеш във форма. Давай, давай, не изоставай!

Отворко правел същото посвоему.

– Хайде, хайдее, то само с ядене не става! Давайте, давайте, хайде! Газ, газ, газ, айдее, давайте газ!

Бонбончо рекъл:

– Тихо, бе, тихо!

Отворко попитал:

– К’во, бе? Я виж, като магарица е отзад!

Бонбончо сложил пръст пред устата си.

– Стига де, това е мама!

Отворко кимнал разбиращо.

– Майка, не майка, ходи отзад със същия ритъм като магаретата.

Добре че майката не чула, а гръцкият водач не разбирал български, та керванът си продължил нагоре. На двайсет и първо ниво майката легнала на земята и казала:

– Край, не мога повече!

А те били на една трета от пътя. Хората с кервана питали какво става, децата седели и мълчали, магаретата пръхтели с ноздри, майката лежала, без да мърда, и само охкала. Мъжете я питали какво става, ама тя нали нямала глас, не можела да обясни. Най-накрая Жожо пробвал да разясни:

– С две думи – скапа се! Мятайте я на едно магаре, а аз ще тичам отзад.

И мъжете гледали, гледали, хванали майката – единият за ръцете, другият за краката, – метнали я внимателно върху магарето, вързали я с две въженца, а Жожката решил да ходи след всички. Ама стискало ли му да издържи да е след магаретата? Плюл си на обувките и беж, беж, беж!, и се качил най-отгоре на скалата. И започнал да вика:

– Айде, бе! Идвайте!

А магаретата се клатели ли, клатели отдолу. Омръзнало му на Жожката, завтекъл се, слязъл до долу и дал зор на магаретата по-бързо да се движат. А тия магарета, като се изплашили, като се разклатили над тая пропаст, Бонбончо както не се държал здраво, увиснал от седлото с единия крак, надолу с главата. Добре че бил нисък, та не му дрънчала. Тоя, дето бил с магаретата, че като се изплашил, че като викнал! Едва оправил детето, като подгонил Жожката с една сопа! Жожката, нали си бил бърз, газ, газ, газ! – пак се качил отгоре. Седнал, ала не го свъртало. Отново завикал:

– Айде, бе! Качвайте се!

През това време Отворко разправял:

– Леле, кво ѝ стана на тази жена? Гледайте, виси като торба. Да вземем да я бутнем малко. Да ѝ дадем вода. Вече не вика, не шава. Май ѝ взехме душичката. Ще свърши това приключение. Ей, момчета, дайте да се погрижим за нея, нещо да я храним, да я поим, да я погледаме, да я поливаме, че още екскурзия трябва, по други острови да ходим! Тя, ако вземе да се скапе съвсем – и край! Прибира ни вкъщи и к’во ще правим?

Решили да обсъдят необходимите грижи за майката. Бонбончо казал:

– Моята майка много обича сладолед.

Отворко кимнал.

– Уредихме я! По една каса сладолед на ден! От сутрин до вечер – яж, моме! Дали ще иска да откара само на сладолед?

Душко му се чудел.

– Абе, вие луди ли сте? Как така една каса сладолед? Тя, ако изяде една каса сладолед, после ще трябва да я прибираме в някоя болница по спешност с бронхит.

Отворко разправял:

– Ей, няма оправия с тия жени! Яде ѝ се сладолед, пък после – не може да ѝ се яде сладолед. À ходи ги разбери – сега иска ли сладолед, или не иска сладолед? Давай да я храним с тоя сладолед и да е доволна, та да ни води и по други острови.

Бонбончо обобщил:

– Добре, айде само по няколко сладоледчета на ден – от две до три.

Отворко имал ново предложение.

– Добре. Аз ви предлагам да я вземем на носилка. Четиримата хващаме по един край и я носим като в Древния Рим. Ние сме яки момчета, така няма да ѝ се уморяват мускулите, а може и да си наемем лично магаре и да си я развеждаме с нас по фериботите, из градовете, качена на магарето.

Бонбончо не бил особено впечатлен.

– Да вземем и да ѝ сложим по една табелка отпред и отзад, нали? И да пускат пари хората, а? Ти няк’ва друга идея нямаш ли?

Отворко вдигнал рамене.

– Ей, няма оправия с тия жени! Сега не може и на магаре. К’во да ѝ вземем? Да ѝ вземем колело?

Душко казал:

– К’во колело? Не виждаш ли, че сме на силно денивелиран остров? Къде ще кара това колело по отвесните пътеки?

Седели и мислили какво да правят. Отворко рекъл:

– Да ѝ купим алкохол!

Душко подскочил.

– За какво да ѝ купим алкохол?

– Ами да ѝ стане хубаво с нас. Да не забелязва какво правим. Ще я държим постоянно подпийнала и на нея ще ѝ е хубаво, нали!

Бонбончо попитал:

– Що си мислиш, че ще ѝ е хубаво?! И кой ще кара колата?

Отворко се опитвал да го измисли.

– Кой ще кара колата, кой ще кара колата! Ами ще се сменяме!

Душко го погледнал.

– Ти си луд, бе! Ако ни спре полиция, ще ни вземат номерата. Ние сме в Гърция, ти виждаш ли – който наруши правилата, веднага му взимат номерата.

Отворко рекъл:

– Ми, значи, много премерено пияна ще я държим. Хем да не я хващат полицаите, ама хем леко да ѝ е омотана главата.

Душко предложил:

– Хайде да сменим идеята! Не е ли най-добре ние да я попитаме тя какво иска? И каквото каже тя, това.

Отворко имал сериозни притеснения.

– Е, няма да стане тая! Ще вземе да каже, че иска да си чистим стаите и да си подреждаме багажа сами, и да си носим раниците и куфарите. И после гледайте к’во става – ще вземем да ѝ опъваме от сутрин до здрач, да ѝ работим тука! Хич няма да стане!

Душко не бил съгласен.

– Ааа как така? Това, да си оправяме куфарите и да си ги носим, си е наша работа.

Отворко го погледнал.

– Абе, ти приятел ли си, или си враг? Откога взе да става наша работа сами да си оправяме багажите? Тя за к’во е тука? Да шофира и да работи!

Бонбончо го сбутал леко.

– Не прекаляваш ли малко?

Отворко премислил.

– Е, добре, добре, аре, ще я питаме. Даже ако каже, че трябва да си събираме куфарите, ще ги тъпчем, ще им скачаме отгоре. Ако трябва, с шутове ще ги пренасяме, ама да ѝ олекне малко.

Магаретата се клатели нагоре по отвеса. На всеки завой пътниците се колебаели дали няма да ги изсипят – и да полетят след ферибота. Най-притеснително било, щом се чуел шум от копита. Това били магарета, които слизали без товар, носени от гравитацията и магарията си надолу. Ясно било, че собственикът им кретал някъде назад. Разминаването на нашите приятели с прелитащите свободно магарета по тази тясна пътека ги карало да стискат силно очи и щом отминел шумът на копитата, се преброявали дали все още са всички. Добре че майката проспивала тези срещи. Явно била преценила навреме да се умори и после да спи.

И така, с подбити дупета от седлата на магаретата те се доклатили горе до Жожката и му казали:

– Жожка, решили сме вече да се грижим за майката на Бонбончо, щото, ако тя се скапе, край! – скапа се екскурзията.

Жожката бодро приветствал:

– Супер идея! Всяка сутрин четирийсет минути крос, след това сто лицеви, сто коремни и ще е в абсолютна форма.

Бонбончо го погледнал.

– Чакай, бе! Това е моята майка, това да не е твоята! Я вземи си прави кросовете ти сам, и лицевите, и коремните! Айде, бе! С моята по-внимателно.

Жожи я посочил.

– Какво, бе? Това е за здраве! Това е за нейно добро. Аз искам да се грижа, дори мога да ѝ правя компания. Мога аз да я извеждам на крос. Или поне утринната ведрина да ѝ ръководя.

Душко сменил темата.

– Бе, по-добре да почнем да я храним с вегетарианска храна, да ѝ спрем месото. Най-добре да ѝ спрем месото. Кой е съгласен да ѝ спрем месото?

И децата рекли:

– Да ѝ спрем месото! Я, пари ще спестим от това, тя така или иначе много яде. Я вижте каква е голяма – като великанка. Ако ѝ спрем месото, сума ти пари ще останат за играчки.

Бонбончо се чудел дали било добра идея да спрат месото на майка му, или не, но понеже не бил сигурен, рекъл:

– Ами добре, айде да пробваме да ѝ спрем месото!

И така, седели и си приказвали какво да я правят, а тя лежала безметежно, положена на едно одеяло върху камъните, спяла си сладко от умора и стрес и си хъркала ли, хъркала. Децата рекли:

– Дайте да направим план как ще се грижим за нея.

Душко започнал:

– Ами, значи, първо, кой ще я събужда сутрин?

Жожката веднага се самопредложил:

– Аз ще я събуждам – в 4.30 сутринта влизам, пускам сирената и я изкарвам. Тя, ще не ще, ще си излезе, иначе ще се събуди целият остров, така че няма мърдане. И после, нали ви казах, четирийсет минути крос, сто лицеви и сто коремни. Връщам ви я в 5.30. Кой я поема в 5.30? О, да, грешка. Правя ѝ през това време разходка по плажа и само лека утринна ведрина.

Душко казал:

– Аз я поемам! Ще я храня с вегетарианска храна. Закарвам я на закуска и ще ѝ сервирам водорасли, направени със спанак и много кромид лук.

Бонбончо се зачервил.

– Ти ял ли си го това, та ще го даваш на майка ми?

Душко премислил също.

– Добре, първо аз ще го ям и ако става, ще ѝ го дам, ако не става, ще ѝ направя друго. Ако искаш да знаеш, това звучи много интересно на вкус.

Бонбончо бил силно скептичен.

– Не съм много сигурен. Я да пробваме първата сутрин с плодове, щото плодове със сигурност ще яде, а водораслите, след като ги изядеш веднъж ти, тогава ще ги даваш на мама.

Така и направили. Написали план: първо я извеждали да се раздвижи, след това трябвало да закуси, а накрая следвала и културната ѝ програма. Там вече се намесвал Отворко. Той бил твърдо решен да ѝ оправи културата.

– Ще я впечатля с култура! От 6.30, за да ѝ спадне храната, ще я окултуря цялата. Култура след култура ще ѝ правя! Ще я водя ей там, на хълма, да види оная скала. В една книга тука пише – паметник било. Паметник, не паметник – ще го гледа. Водя я на тая скала, там една-две снимки ще ѝ направя, културни снимка. После ей там, долу, виждате ли амфитеатъра? Пешачката! Завеждам я там на култура. Първи ред на амфитеатъра – снимка, втори ред на амфитеатъра – снимка, и така до последния ред, докато я окултуря и я наснимам, ще си стане 11.30. Пише, че има военна база близо до летището. Ще карам по пътеводителя – страница след страница. Кой ще я вземе в 11.30?

Там вече се намесил Бонбончо-Фотончо:

– Ами аз ще си я взема и смятам да я заведа на приятна разходка по улицата над морето с магазинчетата, която да завърши с елегантен обяд. Ще се облека с костюмче и вратовръзчица и ще ходим да пием вино.

Отворко се ококорил.

– Я по-полека с виното! Надали някой ще ти даде, особено пък собствената ти майка, да вземе да ходиш на обяд с вино.

Бонбончо пояснил:

– Е, аз само така! Имам предвид, тя ще пие виното, а аз ще го гледам.

И съставили програмата до обяд. Вече почнали да се чудят какво да я правят следобед. Всичките деца решили, че е най-добре да се качат на ферибот и да отпътуват за друг остров.

Майката се наспала, през това време Отворко извикал едно такси, качил я на него, качили се децата, отишли си в хотела, леко я пренесли до кревата и майката продължила да си спи.

И както се били договорили нашите приятели, в 4.30 се чула сирената. Хотелът се тресял, щял да се пръсне. Жожо седял и подскачал на вратата, целият бил червен.

– Спорт, спорт, бързо на спорт! Спорт, спорт!

Майката се събудила и попитала:

– Жожо, какво правиш? Какво е това?

Жожо щастлив ѝ обяснил:

– Когато си обуеш маратонките и си готова за спринт, среща долу пред хотела. Бързо, газ, газ, газ!

Майката се притеснила, не знаела ден ли е, нощ ли е, какво се случвало. Тръгнала да му се кара, обаче видяла, че Жожо бил непоклатим. Бил твърдо решен да я води на спорт. Имал вид на тапа на шампанско, която всеки момент щяла да изскочи. А и така щастливо ѝ се усмихвал. Като се имало предвид, че била заспала още върху магаретата, този час не ѝ бил много ранен.

Скочила тя в маратонките по пижама, Жожо празнично пак надул алармата и побягнали. Майката тичала да хване Жожо, той бягал, щото си мислил, че я води на разходка край морето, майката тичала в опит да пипне Жожо и да спре алармата, а Жожо бягал с бясна бързина пред нея, щото си мислил, че я води на спорт. И така четирийсет минути.

Стигнали те за това време на една полянка, а Жожо започнал да прави утринна ведрина. Едно, две, три... Майката пристигнала запъхтяна и попитала шепнешком:

– Жожо, какво правиш?

– Спорт! Хайде, повтаряй след мен! Грижа се да си здрава и красива.

Майката едва промълвила:

– Какви гимнастики? Ти знаеш ли, че след тази аларма ще ни изхвърлят от хотела?

Жожо кимнал и продължавал отговорно да показва упражненията.

– Да, днес в 12 часа.

– И защо бе, Жожо, така направихте?

– Ами защото отиваме на друг остров. На съседния Наксос ще ходим.

А майката:

– И трябва ли да ни изхвърлят, за да стигнем до Наксос?

– Ние имаме план – днес ще се грижим за тебе. И ако искаш да знаеш, сега трябва да си направиш гимнастиката. После следва лека разходка по брега на морето обратно до хотела!

Майката го погледала, погледала и рекла:

– Шегуваш ли се? Жоже, какво става?

Той пояснил:

– Виж, аз мога да ти услужа и да ти ги направя половината, но повече от това не мога, защото другите деца ще ми се разсърдят. Всеки си има ангажименти.

Майката пак попитала:

– И защо го вършите това?

– Ами за здраве! Много сме притеснени за вашето здраве и днеска всички момчета сме си направили програма да се грижим за вас. Ето това е моята грижа. Айде сега, гимнастика!

И майката гледала, гледала, пък си рекла: „Добре, айде, нали! Детето се старае, да не му убивам ентусиазма!“.

Раздвижила се. Жожи междувременно правел лицеви и коремни. Седнала и тя направила двайсет и пет лицеви – и аха!, щяла да припадне.

– Не мога повече! – промълвила тя.

Жожо отвърнал:

– Добре. Това беше в първоначалната програма. После сменихме само с ведрина и разходка.

Майката предложила:

– Добре, дай да сменим с коремни.

Направила пет коремни.

– О, не, не, не мога повече! – едва отронила тя.

Жожо рекъл:

– Ще стоиш гладна, ясно ли е? Храна никой няма да ти даде, без да си се опитала наистина. Ти така ли постъпваш с нас: който не си направи нещата, няма ядене! Нà ти сега да видиш какво е от другата страна! Айде, постарай се с лицевите и коремните! Това ти е извън програмата. Екстра.

Майката се замислила, щото тя наистина понякога била строга с децата, седнала, направила още малко лицеви, още малко коремни и си рекла: „Е, добре, точно малко ще отслабна, ще прибера шкембето“.

И така, тръгнали да се прибират, полъхвани от свежия утринен вятър. А тя още от сутринта едва ходела, едва мърдала. Прибрали се и заварили Душко развихрен в приготвянето на закуската, преизпълнен с любов и ентусиазъм към водораслите и плодовете, които смесвал с голям интерес. Жожо попитал:

– Нали нямаше да яде водорасли? Довършвай по-бързо, докато си вземе душ и се преоблече, да си готов.

– Нали казахте плодове? Нà ви плодове, ама все някое водорасло да сложа тука, да омотая, че става по-интересно. Госпожо, нали ви харесват ягоди във водорасли?

Майката, като видяла Душко колко време се е старал всяка ягодка да я омотае във водорасло и да я върже на фльонга с лентичка от друго водорасло, решила, че си заслужава да ги пробва. Така имала сили да отиде за сутрешен тоалет. Спретната и освежена, слязла скоро на закуска. Опитала на Душко творението. Вкусът бил леко особен, да кажем, но тя какво да прави, какво да прави, нали била изтощена и изморена, взела да ги яде. Хранела се тя спокойно, а Душко щастливо пляскал отстрани – колко природосъобразно било всичко – и ѝ приготвял разни прясно изцедени сокчета.

По едно време той изнесъл една зелена чаша и майката попитала:

– Какво е това, Душко?

Той тържествено заявил:

– Специален фреш.

Тя се зачудила.

– От киви ли е този фреш?

Той пояснил:

– Не, не, това е фреш от водорасли. Уникален!

Тя се усмихнала.

– Да, явно е много уникален, щото надали друг човек е пил такъв фреш.

Ще, не ще, взела да го пие. Ама то било трудно да се пие фреш от водорасли, ето защо тя попитала:

– А не може ли фрешът да е примерно от портокали?

Душко се почувствал нужен.

– Е, как да не може?! Ей с’я веднага правим от портокали. Какъвто кажеш! Нали днеска се грижим за твоето природосъобразно развитие.

И започнал да ѝ прави фрешове от портокали. Изцедил фрешове от портокали – три литра. Занесъл ѝ ги в две големи шишета и казал:

– Ето, пийте сега! Пийте природосъобразен фреш!

Майката се зачудила.

– Душко, аз да ти приличам на кит? Как мога да изпия три литра фреш?

Душко се замислил.

– Е, три литра, три литра! Аз още две касетки съм подготвил, ама нямам шишета да ти ги сипя, тъй че, като изпиете това, и аз ще ви ги сложа и другите. Много е важно шест литра на ден да изпивате, да си прочиствате тялото.

Майката не разбирала съвсем.

– Какво ти прочистване! Все едно съм била на вътрешна автомивка. То всичко ще ми се измие.

Душко кимнал радостно.

– Точно така, точно така. Ей, много съм щастлив, че се разбираме! Айде сега сокчето!

Майката погледнала шишетата.

– Ама как така да го изпия?

– Ами както всяка сутрин ни казвате: „Който не си изяде закуската и не си изпие сока, няма да ходи навън!“. Айде сега да видиш какво е!

Майката пак се замислила, взела, пийнала, пийнала малко и попитала:

– Душко, дали е добре да си го взема и да си го пия из път, на малки глътки редовно. Да не си разширя стомаха?

Душко приел това разумно предложение.

– Да, може, може. Да, то ще ви трябва за из път, че сега Отворко ви поема, а той каква културна програма ви е подготвил... Може и още сок да ви потрябва.

Майката погледнала вече притеснено – с Отворко шега не бивало. Отворко, освен че си бил Отворко, бил и Мърморко, което правело нещата още по-мъчителни.

В този момент той наперено дошъл.

– Готова ли сте да се грижа за тебе?

Майката отговорила:

– Ама аз съм си добре и така.

Отворко настоявал:

– Не, не си добре. Вчера беше стигнала до състояние на безпомощност и днес ние ще ти организираме едно гледане. Ние ще те гледаме с много любов и внимание. Айде, тръгвай сега! – И я подкарал.

След малко майката попитала:

– Къде сме тръгнали през тия тръни? Не може ли по пътя да вървим?

Отворко посочил компетентно.

– Виждаш ли го оня камък там?

– Да – казала майката.

– Ей там отиваме.

Майката пак попитала:

– Ами защо не ходим по пътя?

Отворко обяснил:

– Между нашия хотел и оня камък няма директен път, така че ние цепим направо. Да са направили, аз не мога да им обикалям по пътеките и алеите! А ние имаме много културна програма с тебе да вършим, така че пали моторетката!

И почнали да газят. Ту едни смокове, ту едни жаби, ту цяло блато, а Отворко не щял да го заобикаля. И разправял:

– Това е културната програма. Така се прави културен туризъм – да опознаеш, а не да заобикаляш и да се измъкваш.

Майката казала:

– Виж сега, културен, културен, ама през блатото не минавам!

Отворко рекъл:

– Вие к’во, да не искате да те нося? Я се погледни – сто кила жена! Не те ли е срам! А аз съм едно малко детенце, сигурно нямам и двайсет и пет. Вместо ти да ме сложиш на конче и да ме пренесеш, че после, ако кажа на мама как си ме прекарала през блатото, през жабите и змиите, може и да не остане много доволна!

Майката познавала добре Отворко.

– Ти шегуваш ли се? Да не искам аз да минавам през това блато? Ти искаш да минаваме.

Отворко настоявал:

– Аз се грижа за тебе, а ти се оплакваш. Я ме качвай на конче тука и джапай!

Майката усещала, че той много се стараел устата му да е любезна. Ту ѝ говорел на „ти“, ту на „вие“. Поне се опитвал. Мислила, мислила и си рекла: „Пък какво ще ми стане толкова, дай ще го преджапам това блато! То няма и една педя дълбочина. С подходящи обувки съм. Едно ново изживяване“.

Качила Отворко на конче, а той я хванал за косата и тихо си мърморел: „Дий! Дий, магарице!“. А в този момент майката аха! да го пусне насред блатото.

– Какво говориш?

– Ще разкажа. Ами това ми беше много смешно – като ходихме ние на магаретата, а ти отзад ми приличаше на магарица. Ама сега виж, че вече си стана направо така.

Майката попитала:

– Искаш ли сега да те сваля от раменцата ми и да видиш ти една магарица?!

Отворко рекъл:

– Не се коси, не се косете! Виж колко е смешно: ти джапаш, вече си до глезени в блатото, а аз отгоре седя и си гледам жабите, щъркелите, природата. Много приятно изживяване! Дано не ви изпоядат пиявици и разни други по краката.

Майката продължила:

– Много ти благодаря!

Отворко я успокоил.

– Взел съм препарати. Ще ви дезинфекцирам, като излезем.

Майката казала:

– Ние само да излезем...

Преджапали те блатото, излезли, а Отворко бръкнал в раницата, извадил един гигантски спрей и започнал да пръска по майката. А то смърдяло направо на отрова! Майката казала:

– Какво е това? Да не е отрова за хлебарки?

И той:

– Като отрова за хлебарки е, ама не точно, малко по-силно е – убива всички живи организми. Каквото пръсне, всичко мре.

Майката отскочила.

– Защо го пръскаш по мене?

И той пояснил:

– Е, как защо? За да избием комарите, кърлежите – всичко да умре.

Майката попитала:

– Не мислиш ли, че е отровно и за хора?

Отворко казал:

– А, не съм се замислил за това. Я да погледнем! О, да – отровно е и за хора. Е, ама малко. Аз нали вече само по краката ви пръсках, така че не се брои.

Майката се огледала.

– Бързо в блатото обратно!

Газ! пак към блатото! А Отворко викал:

– Спри! Убийца на животни! Изтрепа блатото! Цялата екологична система сега ще измре заради краката ти. Погледни настрани – ще падат трупове на комари, жаби, птици и всичко ще умира! Цялата екосистема от два крака на жена! На една безсърдечна жена!

А майката спряла.

– Ти какво искаш – аз ли да умра?! Какво предлагаш?

Отворко казал:

– Ако трябва – да, защото така човек не може да се отнася към природата.

Майката го посочила.

– Ти ме напръска с това, после седиш и ми обясняваш за природата! Кой си е купил такъв спрей, дето убива, а после се сърди на другите? Какво друго можем да направим.

Отворко ровел из раницата.

– Аз се грижа за теб и това беше за твое добро. А ти какво добро направи? Я се погледни: седиш и кудкудякаш! Взел съм повече вода. Ела да ти полея краката и ще го отмием, ако има къде. Така и така почти всичко, което пръснах, отиде на обувките и чорапите ти. О, аз ти нося допълнителни обувки и чорапи. Ще се преобуеш сега и готово. Бях ги планирал, ако започнат да ти убиват, за да не ти стане мазол.

Майката се съгласила.

– След това искам да се прибираме в хотела!

Отворко посочил нагоре.

– Културният туризъм не е свършил. До камъка! Стигнем ли до камъка, то така или иначе времето ти изтича и няма да видиш амфитеатъра, каквато си бавна, но след това ще те предам на Бонбончо и той ще се грижи с тебе.

Продължили напред, стигнали до камъка и Отворко се усмихнал.

– И сега – сто снимки.

Майката била поседнала и гледала прекрасния пейзаж. Такава красота се откривала от това място.

– Благодаря ти, Отворко. Заслужаваше си пътят дотук. Не искам сто снимки.

Отворко имал други планове.

– А като ни снимаш: „Айде една снимка за татко, айде една снимка на мама да изпратим, айде една снимка за баба!“, и ние като маймуни ти подскачаме навсякъде, където ходим – и за татко, и за мама, и за баба, и за дядо! А на нас дали ни е приятно? Айде сега се качвай на камъка, айде една снимка за мама, айде до камъка една снимка за татко, айде под камъка една снимка за Бонбончо, айде около камъка една снимка за мъжа ти! Я тука малко снимки! Да видиш ти какво ни е на нас по цял ден – легни, стани, снимай се, напред-назад!

Майката пак се замислила. Наснимал я хубаво той и се прибрали, като мълчаливо се разбрали, че ще се върнат по пътя, а не през пущинаците и блатото. Майката влязла в банята и един час не излязла заради спомените за блатото и спрея на Отворко. Излязла навън цялата чистичка, светела!

И се появявал Бонбончо. Блеснал и той от чистота, с едно костюмче, сресан, зализан, красив, приказен.

– Мамо, каня те на обяд с вино! – казал ѝ той.

Майката отвърнала:

– Виж сега, Бонбончо, другите деца не са мои, ама ти си ми син и такива шамари ще получиш вече... Какво беше днес това през целия ден? Направо ме сбъркахте!

А той казал:

– Ами и ти така ни уморяваш! Цял ден си мислиш, че се грижиш за нас, а то тормоз! Вместо да ни оставиш да си дишаме, да си живеем спокойно, през цялото време само нещо ни организираш.

Майката пак се замислила.

– Добре, кое е последното изпитание?

И той отговорил:

– Ми да ходим на ресторант, де! Ще хапнем, ти ще пиеш вино, аз ще гледам.

Разходили се бавно по калдъръмената уличка. От лявата им страна имало масички на ресторанти, надвесени над морето, отдясно били магазинчетата с красиви сувенири и вратите, от които излизали сервитьорите с уханни ястия. Седнали в един скъп ресторант, поръчали си различни хубави неща, хапнали си, пийнали си, приятно си разговаряли. Гледката била прекрасна. Майката си била купила ръчно изработени стъклени червени подложки за чаши с множество деликатно преливащи се цветове и някак ефирно вградени в тях пеперуди – приказно изкуство от стъкло. По едно време обаче тя пак се разтревожила.

– Добре, и сега като вдигнахте тая аларма, какво ще правим? В хотела няма да ни приемат отново за тази вечер.

Бонбончо имал отговор.

– Няма нужда, защото ние нямаме никакви планове да стоим повече на Санторини. Санторини е затворена страница за нас. Ние имаме сериозни планове… за едно друго пътешествие до съседния остров Наксос.

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

S03

В кратера на вулкана, сред гейзери и с пропуски в обучението по ветроходство

Любов и професионализъм

Четирима приятели: Душко-Послушко, Бонбончо-Фотончо, Отворко-Мърморко и Жожо били на остров Санторини, придружени от майката на Бонбончо. Както си седели по стаите, изведнъж се чул пронизителен звук: „Зъррр... Иуиуиуиу... Търътъръ.... Тирибирибири...“. Целият хотел се тресял от звук на сирени и барабани... Майката на Бонбончо станала, учудена какво се случва. Погледнала часовника и разбрала, че е 4 през нощта. Дотичала бързо при децата и какво да види: момчетата вече станали, мият зъби, бързат, в банята единият бута другия, по двама, по трима седят пред мивката и не могат да се намият. Майката силно се притеснила.

– Деца, какво става?

А те даже не я забелязвали. Кой обул единия крачол на панталона, кой пък по чорапи бързал към тоалетната, друг пък го прескачал. Някой си сложил несесер на главата. И цялото това нещо търчало напред-назад във всякакви посоки и въобще не забелязвало майката. Само Душко седял на кревата и си решел бретончето бавно, косъм по косъм, преглеждал всяко косъмче да е подредено. Ако се съдело по това колко добре му било оправено леглото, колко добре се бил измил и облякъл, явно бил станал още в 2 часа. Майката стояла смаяна и пак попитала:

– Деца, деца, какво става?

Алармата виела и трещяла от точно тази стая. Майката сънена отишла и погледнала под леглото на Бонбончо-Фотончо. А там била сложена сирена. Навела се отдолу, дръпнала жицата от контакта и въпросното нещо млъкнало. В този момент по вратата вече барабанели хотелиерите. Майката отворила, търкайки очи, а отвън се чуло:

– Госпожо, от тази стая излиза шум!

Тя отговорила:

– И аз се събудих от него. И децата. Не виждате ли как са се разбудили, мислят, че е ден, и са се разбързали да се обличат все едно са на училище.

Хотелиерът погледнал неразбиращо.

– Госпожо, в тази стая звънеше аларма. Във всички други стаи хората твърдят, че няма аларма.

Майката продължавала да търка очи.

– Ами, вижте. Погледнете ги на каква възраст са. Мият си зъбите, сякаш е ден.

Хотелиерът махнал с ръка.

– Хайде, ще продължаваме да търсим кой направи тая беля.

А децата даже не ги забелязвали. Хотелиерите си помислили, че ако била тяхна алармата, децата щели да изглеждат виновни. А тези деца били хванали четките за зъби: един в ухото, друг в носа си я наврял, кой къде намерил, и сякаш се оправяли наистина като за училище без никакви притеснения. Майката затворила вратата и се провикнала:

– Момчета, в строй!

Застанал Душко в строй. Майката повторила:

– Момчета, в строй!

А момчетата тичали, бутали се. Майката викнала:

– МОМЧЕТА! – с такъв един глас, че всички се оказали в строя с по един лъвски скок.

Жалка гледка били. Един се бил облякъл, друг се бил съблякъл, трети недооблякъл. Само обувките по главите си не били сложили, всичко друго, което можело да се обърка, го били объркали. Душко седял зад тях, смаяно ги гледал и не можел да повярва как е възможно в ушите си да имаш пяна от паста за зъби или как може да стоиш в строя със забита четка в носа. Но явно тези неща били възможни при нашите другари и те седели много сериозно пред майката на Бонбончо. Тя им съобщила кратко и ясно:

– Деца, 4 часът сутринта е! – огледала ги. – Какво правите?

Децата я погледнали неразбиращо.

– Как така е 4? Трябва да е 6.30.

Майката повторила:

– 4 часът е.

Децата се спогледали.

– Без значение дали е 4, или не – трябва да тръгваме.

Майката не разбирала.

– Как да тръгвате? Лягайте веднага в креватите, че целия хотел сте събудили. Чия е тази аларма?

Бонбончо гордо се изпъчил.

– Моя.

– За какво си я донесъл?

Бонбончо се усмихнал.

– Е, как за какво? За да се събужда отрядът. Ако някой се отдалечи от бойното поле, да може да чуе дори на няколко километра, че е време за ставане.

Майката седнала на един стол.

– Ако целта ти е била на няколко километра оттук да се чуе, че е време за ставане, си я постигнал. Но не забелязваш ли, че вие спите легло до легло и най-вероятно си могъл да минеш с някое по-дискретно звънене, например от телефон. Сега целият хотел е на крак.

Бонбончо се замислил.

– Леле, как не се сетихме. Вярно, бе.

Бръкнал в джоба, извадил телефона и що да види: 4 часът. Прехапал устни.

– Момчета, предадени сме! 4 часът е!

Момчетата бръкнали и те в джобовете, извадили телефоните и казали:

– Момчета, предадени сме! 4 часът е.

Седели и гледали. Майката нищо не разбирала.

– Какво става бе, деца?

Душко я погледнал и обяснил:

– В 6.30 трябваше да сме станали, за да може в 7 да тръгнем и в 8 часа да бъдем на западния бряг, там имаме работа.

Майката започнала да разбира.

– Ама как да тръгнете? Кой ще ви закара?

– Ами вие ще ни закарате – казал Душко.

– Ама аз да не съм ви шофьор?

Душко кимнал.

– Е, да. И шофьор, и банка, защото ще трябва и билетите да платите.

Майката сбърчила чело.

– Душко, недей да прекаляваш с добрината ми. 4 сутринта е. И както си такъв добър и послушен, и ти може да застанеш наказан до стената.

Душко спокойно обяснил:

– Е, за какво да ме наказвате, като ви казвам истината. Ясно е, че ние не можем да се закараме, защото сме малки. И е ясно, че не можем да си платим, защото си нямаме пари. Това означава, че сте шофьор и банка. Нали така?

Майката на Бонбончо останала смаяна. Видяла как най-накрая Жожо си извадил четката от носа и леко се разсмяла.

– Слушайте сега, лягайте, така или иначе часът е 4, а в 6.30 пак ще си говорим.

Децата си легнали и започнали да си шушукат:

– Тя да не ни прецака. Сега ще ни остави да заспим и ние, щото ще стискаме очи до 4.30, до 5, до 5.30, до 6 и 6.15… и най-накрая от умора няма да издържим и точно като трябва да излизаме, ще заспим.

Бонбончо предложил:

– Айде да си направим дежурни. Дежурният стои буден и гледа часовника. Като му се доспи, буди друг да го смени.

Душко не вярвал много в този план.

– Да, бе. И още първият дежурен вече, като е чул хъркането на останалите, ще е отишъл на разходка до вулкана три пъти. В сънищата си обаче.

Отворко се чудел.

– Аре бе, банда, тая със сирената явно няма да стане. Сега майка ти, като я дезактивира, ще трябва с по-първични методи. Аре, навивайте телефоните за 6.30.

Жожо погледнал със светнали очи.

– Слушайте какво, забийте телефоните в ушите, както си бях забил четката за зъби в носа. Така е сигурно, че ще ги чуем.

Душко вече действал.

– Направо с един шал овързваме телефона за ухото, да не би, докато се въртите по възглавницата, да вземе да падне от кревата и да не го чуете.

Бонбончо също работел по този въпрос.

– Аз мога да си сложа слушалката на ухото и да си бинтовам главата с нея.

А Отворко, бъркайки си из ухото сред пяната за зъби, казал:

– Ама, банда, сега сме измили и ушите, и устите, всичко, братче, свети. Една грешна аларма и какви ги свършихме…

Жожо добавил:

– И носовете, и носовете.

И така всеки с подръчни материали вързал телефона на ухото си, навит за 6.30. Разбрали се, че дори един да се събуди, отговаря да събуди останалите. И за да предотвратят възможността да се обърка втори път нещо, веднага заспали. Така в 6.30 вече щели да са се наспали хубаво и само като им звъннели телефоните, те веднага щели да скочат и да побягнат. Заспали си сладко и точно в 6.30 четири момчешки глави започнали силно да вибрират, направо да се тресат. Защото децата били намалили телефоните си преди това, нали майката казала, че не желае да ги чува, и те били само на вибрация. Спял си Душко и главата му вибрирала, овързана с много хубав шал. Спял си и Бонбончо и главата му вибрирала, бинтована добре. Спели си и си вибрирали. По едно време на Отворко едното ухо направо му изтръпнало, тръгнал да си го почеше и усетил… ами то там телефон имало.

– Момчета, събудете сееее! – извикал той.

И се чул глас:

– Аман от тези комари, така ми гъделичкат ухото.

По едно време и Бонбончо станал.

– Оффф, телефонът.

След малко се чуло пак:

– Айде, момчета, трябва да тръгваме, 6.30 е.

Душко станал.

– Да ви кажа честно, имам чувството, че съм вече във вулкана, става земетресение и главата ми се тресеее, тресеее, тресеее. Не знам, момчета, дали е редно да ходим в този вулкан, дали да не се откажем.

Бонбончо се събуждал.

– Абе да ти кажа, и аз все едно бях във вулкана, хем ми грее, хем ме друса, хем ми грее, хем ме друса... така ми се разтресе всичко, не знам – ако ще е така през целия ден, по-добре да не мърдаме.

Отворко замрънкал:

– Миризливци! Страхливци! Сега ли намерихте от едни телефони да се паникьосвате, когато пред нас е бъдещата ни слава на покорители на вулкана Свети Георги. Тръгвайте напред с чорапи и без чорапи. Айде, душкоранчовци, взимайте си и бански, за да можем да поплуваме в сините води край острова.

Децата отвързали телефоните, прибрали ги и със зачервени уши отишли при майката на Бонбончо.

– Госпожооо, мамо, госпожо, мамооо, мамоо, госпожооо.

Майката се събудила и промълвила:

– Не давам алармата! – и заспала пак.

Бонбончо казал:

– Ние сме алармата, мамооо, ставай! Тръгваме.

Майката тихо прошепнала:

– Ааааа, таксито и банката спят. Работно време от 9 до 16.

Бонбончо настоявал:

– Ще ти платим извънредни, мамооо. Само ставай, че банката, ако отвори в 9, язък ѝ за банкирането, няма да има кой да банкира.

Майката се обърнала на другата страна.

– Бонбончо, спя, не мърдам.

Децата се чудели, чудели, чудели, хванали чаршафите за четирите ъгъла и тръгнали да я изнасят така. Добре си вървели по стълбите, но нали Жожката бил малко по-бърз и като се понесъл по стълбите, естествено, Душко не могъл да крачи с неговото темпо – и малко поизсипали майката. Тя се претъркулила две-три стъпала, но със сигурност вече била будна, което било и крайната им цел, защото все пак будна трябвало да ги закара. Хванала ги майката хубаво за ушите, издърпала ги здраво и на четиримата. По едно време видяла как хем дърпала по едно ухо, а и двете им уши били червени. Хем им дърпала на всичките десните уши, а левите били не по-малко червени от десните. Зачудила се и рекла:

– Лелеее, как можах да постъпя така с малките дечица. Така силно съм им издърпала ушите, че от болка чак другите уши са им почервенели.

А тя хич не знаела, че телефоните им били вибрирали на главата десетина минути, докато им докарат ушите до това състояние. Много се притеснила и решила да не им се кара повече. Качила се горе, измила си зъбите, облякла се, а то вече си ставало някъде към 7 часа. Слязла и казала:

– Добре, таксиметровият шофьор е тук, айде да видим колко пари ще искате от банката.

Качили се на колата и всички мълчали. Едните си държали лявото ухо, другите си държали дясното, ама никой не говорел. Майката карала през острова. Стигнали до западния бряг и по-точно до туристическата агенция, а Бонбончо рекъл:

– Ето тука, мамо, пет билетчета за вулкана.

Майката попитала:

– А защо не си намерихте екскурзия с плуване сред пирани или примерно гмуркане сред акули, ами само един обикновен вулкан сте ми измислили, дето активно дими.

Бонбончо отговорил:

– Еми нямаше пирани, иначе с радост щяхме да отидем, мами, ама тука предлагат само вулкан, така че давай да взимаме билетчетата и да бързаме.

Майката платила билетите. Отишли до една вагонетка, която се спускала вертикално по отвесната стена на острова към пристанището. Влезли във вагончето. То тръгнало надолу и всички пищели едновременно.

– Юпи, юпи, юпи, йей!

Само майката пищяла различно:

– Ааааа!

Децата вдигали ръце и с цяло гърло викали:

– Юпи, юпи, юпи, йей, по-бързо, по-бързо!

А майката:

– Ааааааа!

Децата я погледнали.

– Бонбончо, майка ти как хубаво вика. Много хубаво пищи. Дай да я научим с „юпииии“, че това „ааааа“ нещо не се връзва с песента ни.

Децата застанали пред нея, гледали я в очите и викали:

– Юпи, юпи, юпиии! – и си движели устата, за да ѝ покажат как се прави.

А тя гледала как над главите им вагонетката летяла право надолу, сякаш за да се разбие в пристана, и пищяла:

– Ааааааааа!

Отворко се чудел.

– Абе, тя да не е тъпичка, четирима души си кривим устата в „Юююппппииии, юююппппииии“, а тя продължава да вика „Ааааааа“.

Бонбончо го сръгал.

– Я мълчи! Това е мама. Не може да говориш така. Явно нервите не ѝ издържат. Мълчи, че току-виж се отказала от пътешествието до вулкана.

Отворко рекъл:

– Лелеее, тая моята уста трябва да я лепнем пак. – И бръкнал в джоба си, извадил една лепенка и се самозалепил.

За три минути се спуснали над 220 метра надморска височина – като осемдесететажен блок. Слезли на брега, вървели бавно един с един чорап, един с една обувка, един с тениска обърната наопаки и един с панталон с шевовете навън. Кой как сварил, така вървял, но и четиримата били горди, смели и вдъхновени за пътешествие. Майката толкова била пресипнала от пищенето, че когато капитанът на кораба я попитал „За вулкана ли сте?“, могла само да кимне и да подаде билетите. Качила се на палубата и от нервно изтощение рухнала и заспала. Бонбончо погледнал майка си.

– Зле е с нервите, вече не издържа на такива спускания. Ще трябва на връщане с магарета да я качим, да се поклати малко над пропастта, може да ѝ бъде по-добре.

Душко го погледнал.

– Със сигурност ще ѝ е по-добре. Тя така и така не може да вика вече, така че от сега нататък само гримаси има да гледаме.

Децата застанали на носа на кораба, а той заплувал, зацепил морето към вулкана Свети Георги. Плавал, плавал, приближавал се. Все по-близо и по-близо се виждала гигантската черна скала. Забелязвало се къде били текли потоците лава, а скалите били от черни по-черни. Виждали се гейзерите – как клокочат и димят с пара. А децата седели на палубата, коментирали кой първи ще влезе в кратера, кой ще пипне с пръст лавата, кой ще пробва от гейзера дали водата става за пиене и други важни теми. Корабът спрял до острова. Децата вече будели майката, а капитанът през това време викал:

– Имате два часа и половина да разгледате всичко. Има табели, по чиито указания да вървите. Всяка табела сочи една посока. Не може да вървите в друга посока, а трябва да се движите точно в указаната, за да не се изгубите на острова. Когато следвате табелите, те най-накрая ще ви върнат тук, като междувременно ще сте обиколили всички най-интересни кратери, а те са седем на брой.

Децата едно през друго викали:

– Мамоооо, госпожо, госпожо, мамоооо... чао, бамбиноооо.

И докато майката се усети, децата поели по стрелките, тъй като нямали време да се мотаят с бавните туристи и пухкавите туристки. На кораба си имало типични туристи – японските туристи с фотоапарати, американските туристи, които, изглежда, били яли много изкуствена храна и били минали сто и петдесет килограма отдавна... Децата хукнали напред свежи, бодри и щастливи. Майката се опитала да ги настигне с вик, но уви, вече нищо не било останало в нея като глас за викане. Тя се принудила да приеме всичко, каквото имало да се случва – и бавно закрачила след тях с фотоапарат в ръка. Тичал Жожо напред. Тичал, та се късал. Изтичал до първия кратер, върнал се до децата и казал:

– Айде бе, банда, айде, че не се издържа.

Побягнал обратно до кратера и останалите деца търчали с пълна газ, ала Жожо направил по три кръгчета напред-назад, докато другите успели да го стигнат. Най-накрая децата пристигнали и Отворко, пълен с разочарование, изтресъл:

– Егати какъв кратер! Е, това ли е? Малко сяра дими... Грам не цвърчи долу лава.

Душко го погледнал учуден.

– Ами то, ако цвърчеше лавата, ние с теб дали щяхме да сме тук?

Отворко се усмихнал.

– Пък що да не сме тук, ако сме дошли да се кандидатираме за кюфтенца, щяхме точно да си се опечем.

Душко бил все по-учуден.

– И с кораб щяха да ни докарват, нали? Докарват ни, пускат ни, ние си се опичаме и готово. И каква е ползата от това?

Отворко рекъл:

– Е как каква, бе, цената на билетите.

Душко не проумявал каква била ползата от това корабът да взима пари за билети, при условие че хората се опичат, но явно Отворко ги разбирал повече тези работи с парите – и той спрял да го мисли. Бонбончо имал нова идея: да вземе малко сяричка и с нея да направят нещо...

Душко обяснил:

– Ти я пипни сярата, тя ще ти изгори кожата, а доколкото знам, най-близката болница е в Атина – това значи, че ще ти трябва първо да обиколиш целия остров, докато стигнеш до мястото с кораба. След това трябва да се качиш на друг кораб, да стигнеш до Санторини, оттам да чакаш ферибот и може би след ден и половина ще бъдеш в болница. Не знам дали до кост ще ти е изгоряло месото, но е възможно дори костта да ти се разяде от сярата.

Бонбончо го погледнал неразбиращо.

– Аз да ти приличам на слабоумен?

Душко си наместил очилата.

– Аз съм чел тези неща. То за секунди става.

Бонбончо го прекъснал:

– Чел си, ама не си дочел, това става от сярна киселина, а това е просто сяра. Тя може в много малки дози да се добавя към мед и да се яде, но, естествено, става дума за специална, пречистена сяра.

Отворко погледнал Душко строго.

– Абе, Душко, от толкова четене на книжки каша е станала в главата ти. Как може да не различаваш сярна киселина от сяра?

Душко много се засегнал и се изчервил.

– Не е честно, точно сега я чета тази книга и съм на осма страница, не може така. Утре следобед, като съм си я довършил, може да коментираме пак. Просто се изказах, преди да съм довършил книгата, но това не значи, че нищо не знам.

Тогава Бонбончо благо му казал:

– Предлагам ти от днес нататък, след като си прочетеш по темата и си довършиш книгата, чак тогава да се обаждаш с компетенциите си колко месо щяло да ми остане, ако взема да си ръгна ръката в сярата.

Душко се сконфузил.

– Ти си прав, наистина е по-добре да съм по-подготвен по някоя тема, преди да влизам в спор с някой многознайко, който най-вероятно знае всички начини, по които със сяра могат да бъдат направени чудеса от героизъм. И бели.

Бонбончо го погледнал хитро и вдигнал едната си веждичка.

– Разбирам я аз химията, много съм любопитен на тема химични елементи.

Жожо през това време обикалял кратера в кръг – обикалял, въртял се, не можел да му се нарадва. Било като на въртележка, само дето въртележката бил Жожо, а не седял на някое конче, което да подскача нагоре-надолу.

Отворко викнал:

– Ще ти се завие свят, ще вземеш да паднеш, после не можем да те извадим.

Жожо търчал и крещял с цяло гърло:

– Ще ти се, ще ти се, ще ти се да падна, щото съм ти извинение да слезеш долу да си цопнеш пръста, ама на, няма да те огрее. Тръгвам към следващия кратер.

И така момчетата разгледали целия остров и кратерите. Снимали се, играли, тичали, взели си от вулканичната скала, напълнили си чантичките. Толкова били щастливи и толкова било интересно. Някои кратери били големи, някои пък димели много силно, някои били по-малки, за някои кратери само пишело, че са кратери, ама това била друга тема. Най-накрая стигнали до кораба. А там нямало никого. Нито туристи, нито моряци – нямало никого. Децата се зачудили какво ли е станало, къде ли са хората? А хората все още тръскали дебелите дупета и шкембета покрай втория кратер и след близо час, час и нещо щели да стигнат до същото място. Децата се почудили какво да правят, качили се на кораба. Поседели, поседели и решили:

– Ама какво да му стоим на този кораб. Я да почнем да скачаме от него в морето.

Това било много интересна игра в продължение на трийсет минути, но в крайна сметка дори тази игра омръзвала. След това решили да плуват в кръг около кораба – като акули. Сложили си между краката отзад едни дъсчици да стърчат нагоре, все едно били перките на акулата, плували и издавали страшни звуци. И така изкарали още половин час. След това решили да се пекат, легнали на палубата като едни бизнесмени, гледали строго, зализани на една страна, и мрънкали под носа:

– Времето днес е много приятно – казал Отворко.

В същия дух Душко продължил:

– Много е приятно времето днес.

След това се обадил Бонбончо:

– Хм, хм, господа, времето днес е много приятно.

След това се включил и Жожката:

– Е, приятно, приятно, колко да е приятно.

И така през цялото време. Половин час още си лежали и се пекли. Но след като минал час и половина, техните спътници тепърва били стигнали на шестия кратер. Нашите приятели се зачудили дали не било възможно да направят някоя по-интересна работа, за да си уплътнят времето. И на Бонбончо, както винаги, му хрумнала прекрасна идея. Решил да вземе да пробва как се кара кораб. Това било чудесна възможност да импровизират, да видят какво могат да сторят, когато няма възрастен наоколо. Отишли те на кормилото и взели славно да го въртят, но нищо не се случвало. Оказало се, че това е декоративно кормило, което седяло за красота, а всъщност корабът не се движел нито с гребла, нито с кормило, а от един централен пулт с много копчета, на който имало едно малко кръгло кормилце като на моторница и всъщност оттам ставала работата. Децата, нали били смели, се заели да натискат всички копчета. Корабът започнал да се друса, да трещи и да помръдва напред, да помръдва назад. Да се опитва да откърти от кея стълбовете и въжетата, които го държали. Правел разни чудновати движения. Забивал си леко носа надолу, а задницата нагоре, после обратното и приличал на пиян пингвин, който се стремял да балансира на леда. И точно тогава капитанът се събудил. Той бил легнал да спи в каютата си. С такъв вик ги подгонил, че всичките момчета повторили играта на скачане от палубата и на акула, само че този път акулата плувала под вода и държала да не се вижда къде е. В този момент се задали възрастните. Майката попитала капитана:

– Господине, тука да има четири малки момченца?

Капитанът само това и чакал.

– Госпожо, много ги търся вашите четири малки момченца. Хайде да ги потърсим заедно.

Майката се притеснила.

– Ама как, не са ли тук?

– Ааааа, тука, тука бяха, тукаааа, ама сега, понеже са се скрили на жмичка от мен и ще се крият още известно време, ви предлагам заедно да ги потърсим.

Майката вдигнала рамене.

– Ами добре. Щом играете на жмичка, вие сте много благороден и добър господин.

Той отговорил свъсено:

– О, много съм добър, много съм добър, сега ще видите каква игра ще направим с тях. Те ще дадат всичко от себе си да се крият, защото залогът е много голям, ако ги намеря.

Майката все още не разбирала какво точно става.

– Аааааа, браво на вас, че така сте ги заиграли.

А капитанът продължил:

– Е, не ги заиграх точно аз, те ме заиграха, но сега, като сме се заиграли, играта ще стане голяма.

В този момент се появил екипажът. Той вървял след групата, да не би някой да се загуби или изостане.

Капитанът викнал:

– Моряци, играем на жмичка, елате тук да ви дам инструкции.

А майка седяла и си мислила: „Много интересен човек“.

През това време децата останали под вода минута-две и не смеели много-много да си поемат въздух. Крили се отзад на кораба, отпред на кораба, най-накрая решили леко да доплуват до брега и да се скрият зад някоя скала. Плували, плували, вече едва дишали, стигнали, скрили се зад скалата, излезли отгоре като тюлени, пльоснали се и дишали, дишали, не могли да се надишат. Капитанът през това време давал инструкции:

– Четири малки ангелчета търсим, моряци. Който пръв ги хване, да ги стисне здраво за вратленцето и както висят във въздуха, да ми ги донесе тук. Лично имам да им кажа „Пу си мене“.

Един от моряците казал:

– Не беее, капитане, не „Пу си мене“, а „Заплювам те“.

Капитанът кимнал.

– „Заплювам“ ми харесва като дума, мисля да ги заплювам един по един.

В този момент децата седели и се чудели какво да правят. Ако хукнели към кратерите и корабът ги изоставил, нямало да имат ни вода, ни храна.

Бонбончо предложил:

– Вижте, майка ми може да изглежда добра, но когато става въпрос за мен и за това да ме защитава, ви гарантирам, че става тигрица. Ще се справи с целия екипаж, само да тръгнат нещо да ми правят.

Жожката размишлявал на глас:

– Да де, ама ако първо на нас тримата ни направят и ти си последен, много се прецаква работата. Предлагам ти да се предадеш, така че ние тримата да дойдем на сухо. Че иначе, ако хванат първо някой от нас, майка ти няма да стане тигрица толкова лесно.

Бонбончо мислил, мислил и се качил на скалата.

– Капитанеее, предавам сееее!

Отворко рекъл:

– Егати тъпанара, не забелязваш ли, че и ние сме тука, бееее, като дойде да те хване, ще ни хване и нас. Егати ползата, че се предаде.

Бонбончо се плеснал по челото.

– Да бе, вярно, и к’во да правя?

В същия момент Отворко го бутнал отзад, за да падне във водата, и казал:

– Плувай като торпедо и гледай да стигнеш, преди моряците да са се доближили до нас, защото вече ги виждам как гребат насам.

Бонбончо гребял в едната посока, а моряците в обратната, опитвайки се да хванат тримата юнаци. Бонбончо гребял, та се късал, а майката го чакала на палубата. До нея бил капитанът. Майката обаче била много интуитивна и усещането, че капитанът не бил добронамерен към Бонбончо и далеч не се радвал да му каже „Пу си Бонбончо!“, надделяло над разума, чутите думи и външната форма. Изведнъж тя дискретно си включила телефона да записва говор, погледнала капитана в очите и казала:

– Господине, погледът, с който наблюдавате детето ми, леко ме притеснява.

Капитанът отвърнал вяло:

– А не, не, госпожо, не се притеснявайте, ние имаме една игра да си довършим с вашите дечица, след това може и вие да отнесете някоя друга игра!

Майката не отстъпвала.

– Заплашвате ли ме? Аз съм майка и имам отговорност да се грижа за децата си. Вие сте капитан и имате отговорност да карате кораба и да се грижите за пасажерите. Това впрочем и аз мога да го сторя.
А капитанът само това и чакал и така се развикал, че всички пътници на кораба чули.

– Госпожо, а да не се окажете сама на острова с четири деца и да няма кой да ви вземе, че тук и телефоните нямат обхват.

Майката била съвсем спокойна вече. Погледите на пътниците били впити в капитана. В този момент Бонбончо направо тичал по спуснатото въже, защото моряците почти достигали вече неговите приятели.

Застанал пред капитана и задъхан изрекъл:

– Стига си я баламосвал! Тя не е глупава и знае, че се опитвахме да ти подкараме кораба. Тя ме е учила да карам кораб.

Майката погледнала Бонбончо смаяна.

– Какво си се опитвал да правиш?

Бонбончо повторил:

– Опитвахме се да подкараме кораба. За какво толкова уроци по ветроходство си ми дала, ако един кораб не мога да подкарам.

Майката щяла да припадне. Капитанът гледал с удоволствие как била пребледняла и очаквал всеки момент тя да набие Бонбончо. А тя го попитала:

– А успяхте ли да запалите двигателя?

Бонбончо казал:

– Естествено!

– А успяхте ли да оправите платната?

– Естествено.

– А успяхте ли да махнете въжетата от кея.

– Е, забравихме.

И майката хванала и му шибнала един шамар.

– Абе, ти акъл имаш ли да караш кораб, без да си го освободил от кея! Как може такова безобразие, на това ли съм те учила. Толкова уроци по ветроходство и най-накрая едни въжета да забравиш.

В този момент и капитанът пребледнял, защото очаквал със сигурност Бонбончо да изяде един шамар, но не защото забравил да махне въжетата. Обърнал се към майката и попитал:

– Госпожо, вие на какво учите децата си? Ще се оплача в полицията от вас.

Майката обаче била доста разярена и го срязала:

– Айде да видим кой пръв ще се оплаче в полицията – аз или вие?

Капитанът не отстъпвал.

– Е, за какво ще се оплачете от мен.

– За това, че ме заплашвате да ме оставите на острова сама с децата. – Извадила си телефона и продължила: – Целият разговор е записан, има стотина свидетели, айде сега да видим кой от кого ще се оплаква.

Бонбончо гледал гордо майка си. В този момент моряците били хванали за вратлетата другите трима юначаги и ги влачели през вълните.

Майката изкомандвала:

– Бихте ли свирнали на моряците да бъдат нежни с децата ми. Защото от това зависи колко ще бъда добронамерена към вас в полицията и дали въобще ще бъдете капитан занапред. Като заплашвате туристите, че ги изоставяте сами на остров, в който няма дори телефон. При това майка с четири малки деца.

Капитанът вече бил съвсем смаян от този обрат.

– Малки деца! Самотни! Майка, каква майка сте вие, да учите детето си на ветроходство!? Вие ум имате ли?

Майката го погледнала.

– А вас кой ви е научил на ветроходство, да не би в гимназията да са ви преподавали час по ветроходство!?

Капитанът отстъпил.

– Не, баща ми ме е учил!

– Такаааа ли? И на колко години бяхте, като се качихте за първи път на лодка?

– На пет.

Тя настъпвала.

– Такаааа ли? Е, значи, баща ви е за затвора! Мръсник, как е могъл да ви учи да обичате морето и да обичате корабите? Не знам просто. Трябва да се наказват такива хора, които учат децата си да обичат морето.

Капитанът се засрамил.

– Да, госпожо, права сте. Наистина не постъпих правилно, имах доста лоши помисли към децата ви. Не знаех, че е обучаван и сертифициран синът ви. Съдих прибързано.

Майката също омекнала.

– А пък аз също не постъпих правилно. Трябваше да му набия два шамара за това, че не е махнал въжето. Как е възможно един човек, който обича морето и кара кораб, да не се сети за първото и най-важно нещо, което се прави.

И тогава шибнала още един шамар на Бонбончо, който си държал двете бузи.

– Мамооо, какво правиш, ти да не заставаш на негова страна?

Майката кимнала.

– Ми на негова страна съм, я! Хората, които са в морето, нямат право на грешки. Морето никому не прощава. – Погледнала капитана и казала: – Ще трябва да подновим уроците. Вие давате ли уроци за деца?

Капитанът погледнал децата и отвърнал:

– За тези четирите, не!

Майката се замислила.

– Добре, ще потърся някой друг на острова.

Капитанът притеснен я погледнал.

– Аз ще се постарая и другите да разберат за качествата на децата ви, може би на съседния остров можете да отидете, там да попитате. Защо не ги научите да гребат на лодка.

Майката махнала вяло с ръка.

– Ако смятате, че това ще ги умори, отдавна съм се отказала да пробвам. Не си мислете, че е толкова лесно да си майка.

Капитанът се почесал по тила.

– Госпожо, аз точно се канех да имам деца и сега започвам сериозно да размислям.

Майката го окуражила.

– Недейте да размисляте, че колкото сте по-млад, повече ще издържате. С напредване на възрастта става все по-трудно и по-трудно да стигаш темпото им и си оставаш да гледаш кратерите сам, съпроводен от бавните туристи. Затова ви предлагам, господин капитан, да се поучите от моите деца. Да видите какво е с повече деца, да си имате повече деца и всичките да ги научите да обичат морето.

Капитанът все още бил притеснен.

– Да, но ще съм по-внимателен в уроците.

Майката кимнала.

– И аз ще бъда по-внимателна в уроците. От утре започваме отново целия курс, за да няма повече пропуски.

И така, децата плавно поели към брега с майката на Бонбончо. Те били горди с нея заради начина, по който се справила с капитана и моряците му, и се чувствали готови за предстоящите уроци по ветроходство.

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

S02

От лютите чушки през източния бряг до западния бряг на Санторини

Да се уморят, за да спят

Бонбончо отхапал от сандвича – и се чул писък чак в Атина. Почнал да подскача и да обикаля около пейката, въртейки се в кръг. През това време Жожката плувал напред-назад, а Отворко се показвал и потъвал като шамандура.

Майката на Бонбончо решила, че се преструва, и започнала да му се кара:

– Спри да се лигавиш! Не виждаш ли, че хората са притеснени! Остана сега едно пощръкляло дете около пейката да подскача!

И тръгнала да го спре. Бонбончо прескачал пейката отпред-назад и отзад-напред, за да не го хване майка му, обикалял в кръг, пъхал се под пейката и така две-три минути.

Най-накрая Душко не издържал и обяснил:

– Ами той отхапа ей от тоя сандвич.

Майката не разбирала.

– Е, какво като е отхапал от тоя сандвич?

– Ми малко е лют.

Майката попитала:

– Ее, лют, лют, колко да е лют тоя сандвич! Бонбончо, спирай веднага да подскачаш! Сега ще видя колко ти е лют сандвичът.

Душко се опитал веднага да я предпази.

– Не, не, не, госпожо, недейте да виждате! Той е много лют.

Майката обаче се била поядосала от това неспирно подскачане.

– Да, много лют! Ей сега ще видя колко е лют, та да преценя колко силно да му загрея дупето след това заради тия лигавщини, дето ми ги прави.

Майката решително отхапала една голяма хапка от сандвича. След което взели да си тичат заедно с Бонбончо около пейката напред-назад и отгоре-отдолу. Всеки си тичал по свой маршрут и всеки си викал по свой собствен начин.

В един момент забелязали, че Душко им сочи с ръка към водата, и много бързо разбрали какво им показва. Скочили във водата и видели как Отворко стои и потъва. И това много бързо го разбрали. И докато Жожката си правел 254-то кросче, двамата други приятели и майката се гмурнали и се показвали на повърхността точно като шамандури.

Душко седял, седял, доскучало му и казал:

– Пък да взема и аз да си хапна, нали сме отбор! Какво само аз стоя тука самотен, а те се забавляват във водата!

Хванал, хапнал и той от сандвича и после, докато скачал във водата, си мислел: „Абе, много си глупав бе, Душко! Не можа ли просто да си скочиш във водата и да си играеш на шамандура, ами трябваше да лапнеш това!“.

Поседели, поседели във водата, замръзнали добре и по едно време излезли. Хората от спасителния отряд решили, че това са корабокрушенци, плували от ферибота до брега и им дали сухи дрехи и одеяла, завили ги, снабдили ги с нови сандвичи, но никой не си и помислил да яде.

Фериботът най-сетне потънал. Трябвало да мислят къде да спят. Нямали достатъчно пари, защото част от тях останали в колата, която била вече на морското дъно, нямали дрехи и играчки. Абе, въобще, работата била една такава, че се чудели какво да правят точно. И майката казала:

– Айде, тука ще извикаме да дойде една кола под наем. Тоя, дето ще докара колата, все ще ни покаже къде има квартира, пък утре – утрото е по-мъдро от вечерта.

Наели колата. Дошла една такава малка, малка смешна количка, оранжева на цвят, като портокалче. Жената, която я докарала, била много симпатична. Майката я попитала:

– Знаете ли да има някъде квартири на острова?

Тя отговорила:

– Да, но е в източната част.

И майката казала:

– Западна, източна, все ми е едно! Дайте да ги видим!

И потеглили с малката оранжева кола. Стигнали до една къщичка, която била много, много симпатична. Имало стаи на втория етаж. Всички деца казали, че искат да спят в отделни стаи. След това майката погледнала към тях, погледнала към портмонето си и накрая те казали:

– Добре, не може ли ние в една обща, а ти в отделна?

Майката пак ги погледнала и те казали:

– Аа, не, не, няма да спим с тебе, защото ние сме големи вече и искаме да спим отделно. Ти си жена, ще си спиш сама. Ако искаш, вземи си Бонбончо.

А Бонбончо, като се разпенил…

– Аа, така ли – аз да спя с майка си, а вие – купон? Няма да стане, хич не съм съгласен!

Най-накрая взели две стаи с преходна врата по средата, така че, когато тя била отворена, ставала една обща стая, а щом се затворела, ставали две стаи.

Легнали и се наспали.

На другата сутрин излезли да разгледат какво има наоколо. Отишли до един вълшебен плаж с чисто черен пясък. Гледат в далечината – остров! Гледат след малко – няма остров! Пак поглеждат – остров, след малко – няма остров. Седели на хавлиите и не можели да повярват: мираж ли е, не е ли? Най-накрая не издържали и попитали:

– Има ли остров, или няма?

Един човек, който бил на барчето близо до тях, обяснил:

– Има, обаче има много фина мараня отпред и той изчезва в нея. Много е ефирен този остров.

Децата били много заинтригувани. Какви ли други неща имало на Санторини. Източната част била равна, с полянки, с големи плажове и малки къщички. Но те се зачудили защо само в източната част имало стаи, а в западната нямало. Качили се на оранжевото кюфтенце, наречено кола, и потеглили към западния бряг.

Започнало едно катерене, катерене, катерене – след всеки завой се качвали все по-високо и по-високо. И изведнъж достигнали до върха на отвесната скала и там видели къщичките! Къщички, направени като стълби: покривът на едната къща бил басейнът пред входната врата на горната, покривът на другата бил басейн пред входната врата на по-горната.

Много интересно било това място – всичко в бяло и много красиво, с едни смешни магазинчета, с едни смешни сувенирчета, с едни смешни улички, голяма красота!

Изведнъж до тях стигнала една брошурка, която гласяла: „Най-голяма забележителност на острова е да гледате залеза“. Те си казали: „Ей, че какво пък толкова да видиш залез на слънце?“. А в брошурката точно пишело: „Не просто залез на слънце, а залез на слънце над морето“. Замислили се четиримата приятели, че в България било възможно да гледат само изгрев над Черно море, защото то е от изток, а залез нямало как да наблюдават. И затова планирали да отидат и да видят това чудо.

Ама до залеза имало няколко часа! Ето защо решили да се помотаят по магазинчетата. Както се мотаели и си ядели гиросчета, изведнъж пред една туристическа агенция забелязали голяма реклама: „Вулкан! Кратер Свети Георги“. Жожката възкликнал:

– Леле, ако можехме да притичаме до тоя вулкан, да му хвърлим едно око вътре!

Отворко уточнил:

– Ами ти добре ще му го хвърлиш, ама после, ако си мислиш, че той ще ти го върне… Цял живот ще си ходиш без око!

Бонбончо го погледнал.

– Ти да не мислиш, че иска да си го извади и да си го пусне вътре? Той просто го използва като израз. Да погледне, това има предвид.

Отворко сякаш не бил разбрал.

– А, така ли, аз си мислех, че наистина иска да си хвърля очите.

Жожката бил напълно смаян. Хванал си първо едното око, после другото.

– Въобще не си ги давам!

Отворко вдигнал рамене.

– Добре, щом не си ги даваш, няма проблеми, аз просто се заинтересувах, нали!

Занесли брошурката на майката.

– Тука има много хубав вулкан. Искаш ли да го видим?

Майката, както си била напълнила устата с гироса, кимнала.

– Ъхъм.

Децата продължавали:

– Ами добре, сега ли ще отидем, или утре?

А майката:

– Ъхъъм!

Децата били много развълнувани. Трябвало да наемат лодка до съседния остров Неа Камени. Там имало седем кратера. Кратерът Свети Георги бил активен и бил изригнал за последно през 1950 година.

– Ами добре, утре, няма проблем. А да ти кажем ли колко струва?

Майката дъвчела и преглъщала.

– Ъхъъм!

Децата се спогледали.

– Ама теб не те притесняват парите, нали?

И тя:

– Ъхъъм!

– Ее, супер!

Децата отишли в туристическата агенция и попитали:

– В колко часа утре има корабче до вулкана?

И те им отговорили:

– В 8.

– А къде трябва да сме в 8?

Посочили им.

– На долния кей.

– А как се стига до долния кей?

Те им показали снимките на стената.

– Ами или с магарета над пропастта надвесени, или сега са направили специален лифт, който спуска хората вертикално надолу и те отиват на кораба.

Децата казали:

– Ъхъъм!

Отишли при майката. Тя точно се била нахранила и децата нали вече се били разбрали с нея, нямало какво да го обсъждат. Само Жожката се сетил да изтича отново и да попита:

– А колко е от източния бряг дотук като време? В колко часа трябва да си навием часовника, за да стигнем навреме, ако се облечем за пет минути?

Човекът от туристическата агенция ги погледнал много странно – как можело деца да се облекат за пет минути? Ама той не знаел, че това бил Жожката, който можел и за по-малко от пет, и му казал:

– Един час.

Жожката изчислил, че за да са в осем на пристанището, значи, трябвало да станат в шест и половина, до седем без двайсет и пет да се оправят, да стигнат до осем без двайсет и пет и след това да имат половин час време, за да са сигурни, че ще са първи за корабчето и никой няма да ги превари.

И така, тръгнали спокойно през острова, за да стигнат да видят залеза. Отишли на мястото за гледане на залези, а там чудо на чудесата – хиляди души се стекли, защото всички били получили една и съща брошура. Залез не видели, но всички туристи на острова видели със сигурност.

Тръгнали да се прибират разочаровани и Жожката казал:

– Не може ли да спрем тука – ей на тая скала да се кача? Само за малко, ей така, за лека нощ да се поизморя.

Майката нямала нищо против да се уморят, за да спят.

– Ами качвай се!

Другите деца след него – газ, газ, газ! По едно време викнали отгоре:

– Мамо! Госпожо! Мамо! Госпожо! Мамогоспожо! Мамогоспожо!

Майката разбрала, че явно нея търсели. Бавно взела да се катери нагоре. А децата отгоре крещели и пружинирали – без глас щели да останат!

– Бързо, бързо, мамогоспожо! Бързо, мамо! Бързо, госпожо!

Децата подскачали и ръкомахали така интензивно, че приличали на вятърни мелници. Майката се разбързала. По едно време те добавили:

– Още по-бързо, още по-бързо! Газ, газ, газ, газ!

Майката рекла:

– Аз да не съм моторетка! Я спокойно! Гледайте си там, к’вото си гледате, стига сте ми давали газ!

А децата я подканяли:

– Не, не, натисни, газ, газ!

Майката се качила горе с изплезен език точно за да види последните лъчи на слънцето как залязвали над морето. Оказало се, че всъщност тази скала била толкова по-висока от предишното място, че оттам слънцето залязвало малко по-късно. И децата успели да видят един приказен залез от един приказен връх, на който нямало кой да им досажда. Майката казала:

– Ей, може да сложим „хиксче“ на тая туристическа забележителност! Сега съм сигурна, че ще ме погнете по всички места от брошурите, дето ги раздават.

И тя не подозирала, че точно така щяло да стане на другата сутрин в шест часа и двадесет и девет минути.

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.

Posted on

S01

История за остров Санторини, ферибота и лютите чушки

Каквото посееш – това ще набереш

Имало някога четирима славни приятели – Бонбончо, Отворко, Душко и Жожи.

Попаднали с майката на Бонбончо-Фотончо къде? – на остров Санторини. Тъкмо ги били евакуирали със спасителни лодки и омотани в одеяла и със сандвичи в ръка, те седели на кея, гледали как потъва фериботът и си приказвали:

– Еей! – казал Отворко. – Па много бавно потъва! Да вземе да го понатисне някой, за да видим балончетата накрая. Глей, глей, цял час седим да го чакаме!

Душко се зачервил.

– Как не те е срам? Нали виждаш, че има още хора за евакуация? Ако потъне бързо, какво ще стане с тях?

Бонбончо мислел рационално.

– Нищо – точно от ниско ще скочат и ще им е удобно да плуват.

Жожо единствено седял прав и леко си подскачал, все едно му е студено (не че му било студено, просто обичал да си подскача), и коментирал:

– Не мога да ги разбера тия хора! Вместо да се метнат, да направят една-две дължини кораб-суша, кораб-суша, те си седят и чакат горе на опашка.

Стоял и си подскачал, такъв си бил Жожката – много обичал да се движи. По едно време, както седял, хвърлил одеялото и се метнал във водата. Майката на Бонбончо обаче си познавала децата и викнала:

– Жожо, излез!

Жожо обаче така плувал към кораба, че ѝ се наложило да надуе една специална свирка, с която им отпушвала ушите, когато забравяли какво трябва да се прави.

Жожката я чул. Подал глава като шамандура, видял, че майката на Бонбончо стои с две ръце на хълбоците – във вид на буквата „Ф“, – и баавничко доплувал към брега. Стигнал до кея и попитал:

– А може ли така да правя по сто метра – навътре-навън, навътре-навън? Да се разнообразя.

Майката гледала строго.

– Да се разнообразиш? По сто метра?

– Ами да. Така, малко да се поуспокоя.

Майката, щом чула „успокоя“, отвърнала с „Добре“.

Жожи засиял.

– Айде, бройте ми до сто!

И те решили, че на всеки метър трябва да броят. Но явно Жожката имал предвид сто пъти да измине по сто метра и очаквал съвсем различно броене. Децата отначало започнали да броят бързо, но после разбрали какво става и се отказали.

– Еей, тоя ще плува сигурно, докато корабът потъне.

Горе-долу и така си станало. Жожката направил сто дължини, ама решил, че са му малко, и продължил да си плува с голям ентусиазъм, като с уста си правел фонтанчета, подобно на кит.

През това време Бонбончо решил да му спретне номер и да му сложи в сандвича малко повечко сос от люти чушки. И всичко щяло да мине относително добре, ако Отворко не се бил размърдал.

– Аре, бе, тоя така и така само плува, а тоя сандвич седи тука да хване мравки! Я да взема да го лапна! – и налапал чуждия сандвич.

А в този случай – за онзи, който лапал чужди сандвичи, имало последици, устата му се опарила, след това започнал да подскача, подскача, подскача, докато най-накрая и той се метнал във водата и си потопил устата да я охлажда.

Жожката, като видял Отворко вътре във водата, рекъл:

– Аре бе, Мърморко, айде да плуваме! Айде една дължина!

Отворко само потъвал и изплувал, потъвал и изплувал. Жожката му викнал:

– Ей, ама защо правиш така? Давай напред, назад, движи се нанякъде! Какво е това дъно-въздух, дъно-въздух, дето правиш?

А на Отворко така му била подпалена устата от лютото, че не можел да говори.

Бонбончо горе седял притеснен, защото той бил сътворил тая работа, а майка му била съвсем наблизо.

Отворко обаче продължавал: потъвал и изплувал като шамандура. Жожо го погледал, погледал, пък си тръгнал.

В тоя момент Душко отишъл кротко при Бонбончо и му прошепнал:

– Бонбончо, твоите шеги понякога стават много люти.

Бонбончо пристъпил от крак на крак.

– Аха, и ти ли забеляза?

Душко кимнал.

– Да, и не мисля, че така може да си правят приятели един на друг. Ти за мен си приятел и надали ще ми хрумне да ти причиня такова нещо. На теб приятно ли ще ти бъде?

Бонбончо се опитал да смекчи ситуацията.

– Е, к’во толкова? Нищо работа – малко люто. Ай с’я, превзема се.

Душко го гледал в очите.

– Сигурен ли си? Нали знаеш, че не трябва да причиняваш на другите това, което не искаш на теб да ти се случи? Правиш на другите това, което искаш да ти правят на теб.

Бонбончо не отстъпвал лесно.

– Е, голяма работа! Малко люто.

В тоя момент той отишъл и се надвесил над брега, за да види какво става. Душко си сменил мястото от другата страна на пейката. Така Бонбончо, като се върнал, без да иска, седнал не до своя сандвич, а до сандвича със сос от люти чушленца.

Душко забелязал какво става, видял как Бонбончо взима лютия сандвич, но си казал: „Ааа, така ли? Нищо било, така ли? Да се случва и на другите! Значи, може и на мене. Я си мълчи, Душко, и наблюдавай урока му!“. Седял си Душко, хапвал си сандвича и само гледал.

Като разпечатите PDF файла по-долу, може с корици от картон да си направите красива книга.

Оставено е място да нарисувате сами илюстрациите.