Категория: 4 Бонбончо и пътешествията по света

Четиримата приятели, които в един момент всъщност били вече петима, се чудели какво да правят.

Веднъж, както си седели и нещо си мрънкали, Душко казал:

– Ама как така все сме недоволни? Няма ли веднъж поне да сме щастливи от сутринта?

Зачудил се той защо си живеeли така, все чакали сякаш някой друг нещо да измисли, та да се вдъхновят и да го направят.

Седели и се чудели... Душко звъннал по телефона на дядо си и казал:

– Абе, дядо, седим тука пет деца и вместо да сме щастливи и да играем, все нещо ни липсва, все сме нещо недоволни – особено тоя Отворко, като си отвори устата, направо свят да ти се завие.

Отворко го погледнал косо.

– Ти стига си мрънкал, че ще си смениш името от Душко на Дрънкалко-Мрънкалко.

Всички деца се засмели, щото Душко, миличкият, си оправил перчемчето, поизчервил се и казал:

– Дядо, ти знаеш ли нещо?

А дядо му:

– Ами не знам, но може да проверя в библиотеката, да видя какво пише в книгите.

Душко отвърнал:

– Добре, а ние какво да правим, докато ти проверяваш?

И дядо му:

– Ами забавлявайте се!

Душко попитал:

– Ами как да се забавляваме? Нали ти казвам, че седим тук кисели и се чудим какво да правим!

Дядото предложил:

– А защо например не вземете да говорите с някого от майките и татковците да ви заведат на една екскурзия?

А Душко:

– Ама ние се побъркахме от екскурзии! Нали знаеш, че все ни водят някъде. Бяхме в Гърция, ходихме и по други места. Не знам дали ще се съгласят да ни заведат на друго място. Че и до Мъртво море бяхме стигнали!

Дядото предложил:

– Ако искате, може да говоря с таткото на Отворко-Мърморко, да помогне с едни билети и така да ви заведа на един фестивал в Аржентина.

Отворко се надигнал.

– Какво, какво?

А Душко повторил:

– В Аржентина.

Децата наострили уши, всички се струпали до слушалката на телефона. Буболечо-Клечо, без да иска, седнал на копчетата му – и разговорът прекъснал. Другите гледали озадачено и се чудели как въобще успял да го постигне? Душко отишъл, взел безжичен телефон и звъннал на дядо си.

– Нещо тука телефонът прекъсна.

Дядото казал:

– Смятам да ви водя на фестивал в Аржентина.

Децата били готови на всичко да ги водят, без да знаят къде е Аржентина и без да знаят какъв ще е фестивалът. В един глас казали:

– Добре.

Обадил им се дядото след един час.

– Деца, имаме билети, можем да потеглим за Аржентина сега.

– Ама как сега? Не може – ние сме на училище, нас не са ни пуснали.

– Спокойно, спокойно! Таткото на Отворко-Мърморко, явно толкова му се беше надула главата от мрънкането на Отворко, че всичко уреди: обади се на родители, на учителки, купи билети... Дори е готов да бута с ръце самолета, само и само да литне по-скоро.

Децата били изумени тоя дядо какви ги върши, обаче си казали:

– Супер!

Дядото рекъл:

– Деца, идва едно такси, което ще ви вземе, и ви чакам на летището.

А децата:

– Ама ние не сме си взели куфарчетата, багаж – нищо!

– Спокойно, нали ви казах, че на Отворко баща му е готов да бута и самолета. Купил е пет нови куфарчета, на всички е купил всичко необходимо за едно пътуване в Аржентина, така че сте готови.

Жожо погледнал Отворко.

– Абе, какво си му направил на баща ти, бе?

Буболечо-Клечо погледнал замислено.

– Тоя сигурно го е побъркал от мърморене. Ама това не е добре, че ние ще останем насаме сега с него, щото ще ни скъса и нас.

Душко внесъл ведрина.

– Айде стига вече! Приятел ни е, ние сме му свикнали.

Отворко чистосърдечно си казал:

– Свикнали, свикнали, ама като ги няма ония вкъщи, за да ги тормозя, ще трябва да отнесете по още една порция.

И така, качили се на таксито, отишли на летището, качили се на самолета, летели до Париж, оттам летели до Венецуела, оттам полетели към фестивала. В един момент децата се сетили да попитат:

– Абе, дядо, какъв е тоя фестивал?

И той:

– За танго.

Децата рекли:

– Е, не! Как ще ходим на фестивал на танго? Какво ще правим там?

Дядото:

– Ще танцувате танго.

– Не, не искаме да танцуваме танго!

– Ще танцувате и още как! По улиците всички танцуват танго.

– Абе, дядо, а ти как смяташ да танцуваш танго с това бастунче?

И дядото рекъл:

– Ами ще видите.

Бонбончо предложил:

– А не е ли по-добре да отидем на карнавала в Рио? Там няма да танцуваме танго, а ще танцуваме чанга-пачанга, тоест самба?

Отворко добавил:

– О, да! На карнавала в Рио има едни какички, които танцуват разсъблечени по разни платформи и са целите покрити пера.

Буболечо-Клечо додал:

– И има много храна.

И както седели да се чудят дали да отидат в Аржентина, или в Бразилия, самолетът кацнал, те слезли и установили, че са сбъркали полета. Дядото силно се притеснил.

– Деца, това е абсолютно, практически невъзможно! Няма как с билетите от един самолет да се качиш на друг, че и местата да ти съвпадат, и никой да не те хване, че си сбъркал местата. Къде сме попаднали?

Бонбончо-Фотончо обяснил:

– Ами попаднали сте в Перу.

Всички го погледнали озадачено.

– Бонбончо, какви си ги свършил?

А Бонбончо:

– Ами аз имах подозрения какъв ще е фестивалът, а това с тангото, нали знаете, не ми е силната част и понеже имаше само два самолета – един за Аржентина, един за Перу, – ви помогнах да се качите за Перу, като питах стюардесата дали може да седнем на последните места, за да сме си заедно, и тя така и не разбра, че не сме от тоя самолет.

Всички седели на летището в Перу направо смаяни. А Лима бил прекрасен град, децата пак се чудели какво да правят. Дядото потропвал с бастунчето.

– Ами ние нямаме програма!

Бонбончо рекъл:

– Чел съм една книга, в която пише, че като си напълним телата с много енергия, започват да се случват разни щастливи случайности, които да ни водят във вярната посока.

Дядото ги погледнал мило.

– Добре, деца, пълнете се с каквото искате. Моето тяло вече е достатъчно старо да се пълни с каквото и да било друго, освен с една капачка ракийка преди лягане. Така че да видим какви случайности ще ви се случат. Ама гледайте случайностите ви да са в една посока. Да не се окаже, че единият е тръгнал на север, другият – на юг...

И децата решили да се помпат с енергия. Буболечо-Клечо седнал в една закусвалничка и започнал по най-първичния начин да се пълни с енергия. Хапвал си тортичка след тортичка, шоколадче след шоколадче и се изпълвал и препълвал.

Отворко-Мърморко пък започнал да дразни разни хора. Обиждал ги, говорел им на български, правел им физиономии. И така също се зареждал с енергия от тях, макар и негативна, когато леко ги осмуквал.

Жожката решил, че има по-добър начин да се заредиш. Ударил едни спринтчета. Обикалял парка с бясна бързина, правел скокове, прескоци и щастливо се носел, зареден с природна енергия.

Душко-Послушко от своя страна вършел добрини. И докато ги вършел, се радвал на разни дечица, на които помагал да се качат на катерушката, те му отвръщали с обич – и така и той се изпълвал с енергия.

Изобщо, всеки си имал програма, а дядото кротко си пийвал ракийката, което, естествено, по никакъв начин не помагало на качването на неговата енергия, но му доставяло крайно удоволствие, докато наблюдавал как всеки си се занимава посвоему.

Бонбончо-Фотончо единствено не правел нищо видимо. Седял и гледал в една точка. По едно време дядото попитал:

– Абе, нали щяхте да се зареждате? Ти няма ли да се зареждаш?

Бонбончо не отговорил.

– Ей, Бонбончо, ти как ще се зареждаш? Гледай тука: всичко пощръкляло! Едно яде, едно търчи, едно се грижи, едно дразни… Ти какво правиш?

А Бонбончо казал:

– Дишам.

И дядото:

– Много пък ти е интересен методът! Ела да дишаш при мен, докато си пия ракийката, да си правим компания.

– Не мога.

– Защо?

– Трябва да гледам това цвете. Гледам го колко е красиво и вдишвам красотата му.

– Е, че вземи си цветето с тебе и ела при мене!

– Да, да убия цветето, та да дойда да го гледам при тебе, че ти не можеш да дойдеш с ракията при мене!

– Е, добре, планината щом не иска да отиде при Мохамед, Мохамед ще отиде при планината.

И взел дядкото ракийката, седнал до Бонбончо. Седял си, пийвал си, Жожката прелитал с бясна бързина, Буболечо-Клечо вкарвал пастички, Отворко-Мърморко седял и бутал дечицата от катерушката, на която пък Душко-Послушко им помагал. С две думи – всеки си имал работа, а Бонбончо гледал в това цвете съсредоточено и дишал. И дядото казал:

– Добре де, как го правиш сега това с дишането?

– Гледам цветето колко е красиво, възхищавам му се – и то почва да ми свети. И аз я вдишвам тази красота и светлина.

Дядото изпил ракийката и се провикнал:

– Ей, деца, поразведрихме се хубаво, ама сега?

Децата се събрали.

– Ами сега очакваме случайностите, нали сме се напълнили с енергия! Трябва да видим какво ще ни се случи.

Изведнъж покрай тях минал голям туристически автобус, от двуетажните. Спрял и по мегафона на английски започнало да се чува: „Туристите, които искат да разгледат забележителностите на Лима, да заповядат! Една паричка е билетът! Заповядайте по най-интересните места на града!“.

Всичките деца едновременно се спогледали.

– Дядо, това е първата случайност. Да се качваме!

Дядото така или иначе вече нямал танго по програма, решил и се качил.

Започнали да се разхождат из града. Били направо вдъхновени. Всеки обаче продължавал да зарежда. В джобчетата на Душко-Послушко имало камъчета, които той си бил взел и му било много приятно да си ги държи в ръка.

В джобчетата на Буболечо-Клечо имало пастички, които били позагубили формата си, но той си ги мушкал в устата и също се чувствал добре.

Жожката тичал от първия до втория етаж на автобуса, Отворко-Мърморко се карал с шофьора, а Бонбончо-Фотончо седял и гледал облаците и ги вдишвал.

Стигнали до първото вълшебно място в Лима – Музея на златото. Децата казали:

– Леле, я да видим колко злато има тука!

А дядото:

– Деца, сега като се наслучайнихте, трябва ли да влезем в тоя музей на златото, или друга случайност да чакаме?

И точно тогава от Музея на златото излязла група хора, която развълнувано коментирала на висок глас:

– Толкова интересно, толкова хубаво нещо никога не сме виждали! Всеки задължително трябва да го види. Това е уникално!

На всички им станало ясно, че явно ще трябва да влязат.

Посрещнал ги екскурзовод.

– Добър ден! Ще ви помогна да разберете човешката еволюция, технология, златодобив, притежаване на злато, крадене на злато и разни други неща, свързани с този скъпоценен метал.

Отворко любезно попитал:

– Може ли от краденето на злато да почнеш да ни разказваш, като се има предвид къде влизаме?

Екскурзоводът решил, че е шега.

– Да, да, да, естествено, много смешно, ха-ха-ха! Ще ви разкажа.

Децата влезли в музея. Екскурзоводът започнал:

– Доскоро по история се преподаваше кой какво свършил, точно как го е свършил, ама въобще не се изясняваше защо.

Децата нещо не схващали какви им ги говори. Екскурзоводът ги завел при едно огромно златно съкровище – съдове, накити, гигантски причудливи плочи. Децата гледали и се чудели: на кой луд му е притрябвало толкова злато? А екскурзоводът обяснил:

– Виждате ли, деца, ако съм най-обикновен екскурзовод, ще ви кажа: „Това е златото на вожда на Сипа. Той целият ходел в златни дрехи. Цялата му къща била със златни стени, златни подове, златни съдове – всичко било в злато, за да показва колко е богат“. И щях да ви обясня кой е той и какво има. Но всъщност истински важно е какво е чувствал тоя човек, какво е мислел, защо това злато толкова му е трябвало. Затова нашите търсения бяха в тази посока. Открихме, че най-вероятно си е мислел, че като има много злато, другите ще му се подчиняват. Като има толкова много злато, той ще е по-здрав. Като има толкова много злато, ще може да взима по-добри решения. С това злато той се е чувствал силен и могъщ, чувствал се е по-важен с него. Затова, тъй като не е успял да намери важното вътре в себе си, той се кичел с важност отвън.

Децата се спогледали.

– Абе ти си много странен екскурзовод.

А екскурзоводът продължил:

– Ако отидете в Париж, ще ви покажат Айфеловата кула, ще ви кажат колко метра е висока, колко тона желязо са изхабили за нея, как са я построили. Обаче никой няма да ви обясни как се е чувствал този, който я е строил, какво си е мислел, защо точно нея е направил, защо е избрал такава форма. Просто ви разказват факти.

Отворко казал:

– Не го разбираме това! Кажи нещо за краденето на злато!

– А, разбира се! Това го правели белите. Идвали в Перу с големите си кораби, намирали красивите дворци на инките, взимали цялото злато, стопявали го на големи каменни блокчета, товарели го на корабите и го занасяли щастливо в Испания.

Душко попитал:

– Ама и красивите съдове ли претопявали?

– И красивите съдове, и обеците, и герданите, и стените – всичко претопявали на златни блокове. И заминавало.

Отворко се намесил:

– Егати вандалите! Тия направо са много нахални! Защо са им унищожили златото на хората?

А екскурзоводът отговорил:

– Защото са имали пушки, а индианците не. Защото са донесли болести на индианците, а те нямали лекарства.

На децата им станало тъжно и казали, че явно ще трябва да се пълнят с повече енергия, та да попадат на по-забавни места, че тука вече не било много забавно. Чудели се къде искат да попаднат и решили да търсят следващата случайност. Уж следвали екскурзовода и той им разказвал разни неща, но всеки един си правел своята техника: Буболечо-Клечо мушкал пасти, Жожката тичал – знаете как става.

Но най-интересното било, че Бонбончо-Фотончо сияел. Бил станал направо като крушка. Толкова красиви неща имало в тоя музей, че той направо щял да литне. Дядото казал:

– Ей, Бонбончо, много ти е хитър методът! Я дай и аз да пробвам.

И решил дядото да пробва. Започнал да гледа разни красиви предмети, радвал им се, възхищавал им се, вдишвал красота и изведнъж пуснал бастунчето и побягнал като Жожката из музея.

Жожо останал смаян.

– Бонбончо, какво направи на човека? Ще вземем да го повредим, после ще останем сами на другия край на света, няма кой да ни прибере.

Душко предложил:

– Да вземем да го укротим. Две ракийки, като му дадем, и ще му се оправи енергетиката. Веднага ще кацне.

Отворко рекъл:

– Я дайте да направя едно скандалче и много бързо ще го оправя аз! Ще го зануля.

Децата погледнали Отворко.

– Стига, бе! Не те ли е срам да ги правиш тия неща?

И Отворко:

– Всеки с техниката си.

Дядката потичал, потичал и поспрял радостно задъхан.

– Ей, деца, знаете ли какво се случва: намерих една брошурка. В нея пише, че тука има голям увеселителен парк. Според мен случайните случайности ни се случват. Хайде да потегляме да видим къде е!

Децата щастливо излезли навън и аха! да стигнат до парка, намерили магазинче за сувенири. Дядото казал:

– Май случайните случайности не са толкова случайни, когато се появи магазинче за сувенири. Леко отпадат от пътя.

А децата:

– Не, не, не че отпадат, само се забавят. Преди това ще трябва случайно напълно да инвестираме в някое и друго подаръче за нашите добри души.

И се наложило дядото да започне да плаща за разни перуански свирки, перуански герданчета, перуански картинки, перуански перуанщини… И така, докато най-накрая все пак желанието за парк се появило отново.

Тръгнали те за парка и се оказало, че са в исторически парк. Децата казали:

– Бре, какъв е пък тоя парк?

А в парка всъщност я имало цялата човешка история, как хората си живеели в началото. Било много смешно: давали ти костюм от кожа, една тояга, стиропорена, естествено, и ти си ходиш като първобитен из различни места, току някой те фрасне със стиропорената тупалка по главата, хване те за крака и те влачи нанякъде, току пък някой друг след това те фрасне и те завлачи в друга посока. Имало месо и храна, оставени на земята, и можело да ги ядеш с ръце. Въобще, било много първобитно там, но основно се удряли със стиропорени тояги и скали по главата за храна и внимание.

Тоя сектор бил точно за Жожката. Той бил във вихъра си: летял, блъскал, мачкал, хвърлял. Естествено, и Буболечо-Клечо, като се бил наклонил над местенцата, където била изоставена храната, се чувствал добре. Другите деца и те се позабавлявали.

След това преминали в следващите сектори. И така, полека-лека преминавали, но навсякъде така било направено, все едно по божията воля. Фраснали те по главата – е, така било писано. След това спънал те някой и си се пльоснал по очи – е, така ти било писано. Останал за ядене само някой покрит с прах бут, така ти било писано.

А пък като стигнали до Средновековието, там попаднали в зала, в която било пълно с някакви научни инструменти: телескопи, различни измервателни уреди, банки, колби. Изведнъж влезли в света на науката. Там вече нямало какво Бог е казал, а точно колко ти е премерило кантарчето или колко точно си видял през телескопа. И като погледнеш през телескопа и видиш три звезди, не казваш вече: „А, колкото Бог дал!“, а казваш: „Три звезди!“.

– Брей, какво се е случвало през това Средновековие?

1600 година явно била ключова. Вече нямало „Бог дал, Бог взел!“, а имало килограми, метри, лева… Всички неща взели да стават едни конкретни, конкретни... И децата се объркали, и им станало едно тревожно.

– Ей, с предишните беше лесно: каквото и да стане – Бог дал, Бог взел! Е, винаги имаше обяснение и не трябваше нищо да мерим, да смятаме, а тука трябва да си използваме главите.

Жожката добавил:

– Я да си ходим ние там, в първобитното, да си метнем по една кожичка. Там беше лесно – не мислиш, не си ползваш главата. Чудо на чудесата! Само си съществуваш. А тука всичко трябва да се доказва. Примерно ви казвам, че тежа 50 килограма. А вие ме гледате и ми викате: „Лъжеш!“, аз казвам: „Тежа 50 килограма“, а вие казвате: „Айде на кантара!“. И аз какво да направя: качвам се на кантара и ме хващате, че лъжа. Ами не ми е приятно!

Отворко-Мърморко рекъл:

– А на мене мислиш ли, че ми е приятно? Тука, каквито и да ги приказвам, веднага ще ме заловят. Даже не може човек и една манипулация да изтегли. Даже и псувня не може да изтресе – нали е научно, трябва и да е прилично.

Буболечо-Клечо също се мусел.

– Тука много ми се мерят калорийките и много точно ми се изчисляват въглехидратите. И да ви кажа, то вярно в това „Бог дал, Бог взел!“ беше по-приятно, щото хапнеш си – Бог дал!, пийнеш си – Бог дал! А тука – седнеш и почнат нещо да те измерват. И преди, нали, каквото и да стане, ако изям един бут – Бог дал! Ако изям десет бута – работа на злите сили, нали: те са виновни, че са ме подмамили десет да изям, а не един. А тука съм си аз отговорен и нещо и аз предпочитам като Жожо да се върнем, че беше по-удобно. Тук всичко се подлага на съмнение, всичко се проверява, всичко се измерва… Тоя, научния метод, не знам за какво са го измислили.

Дядото казал:

– Е, как защо са го измислили? Измислили са го уж, за да разберат смисъла на Вселената, как е устроена Вселената.

И децата:

– Ама нещо тая наука не е измислила как е устроена Вселената, а как да се изконсумира Вселената. Я виж какви всякакви машини са направили, да разрушат природата и да ѝ изядат ресурсите! Всичко е направено, за да консумираме. Ама нà, ето, ако излезем сега от увеселителния парк, вече ресурси навън няма. Досега целта на хората беше маниакално да победят природата, само дето така са я победили, че са я отровили и унищожили. А преди това никой не я е унищожавал, само със стиропорените тупалки по главата са се удряли, ама то това не е проблем на природата. Нали така?

Незнайно защо децата все по-силно започвали да имат желание да не бъдат на мястото с науката и не им се продължавало повече от тая 1600 година. Казали на дядото:

– Айде да си ходим, че сигурно, като влезем в последната година, ще има бензинови петна, пластмасови отпадъци, сметища, боклук, и сигурно вътре ще има токсични и радиоактивни неща, мъртви дървета, трупове на животни. Въобще не искаме да играем в тоя парк през последните години, щото ще попаднем в някакво изконсумирано, полуумряло нещо.

Дядото ги успокоил:

– Деца, това е увеселителен парк! Никой няма да ви сложи такива трупове тук. Сигурно ще е нещо забавно.

Буболечо-Клечо казал:

– Да, сигурно ще е забавно – ще има заведения за бързо хранене, храни с вкус на хартия и няма да има еленски плешки и глигански мръвчици, а всичко ще бъде едно изкуствено и ще пише „био“ или „органик“.

Бонбончо рекъл:

– Представям си последната зала на тоя увеселителен парк като едно влакче на ужасите, което преминава през различни токсични неща, и ние с малки противогазчета се движим. И влакчето ту се спуска, ту се издига. И отвсякъде някакви лавини от боклук падат, и ние преминаваме през тях.

Душко се опитал да внесе някаква ведрост.

– Защо сте такива песимисти? Пък не сме я унищожили чак толкова природата… и изконсумирали!

А дядото казал:

– Деца, за 400 години, де що ресурси имаше, ги унищожихме, де що животни имаше, ги избихме, де що нефт имаше, го изкопахме, де що вода имаше, я отровихме. Ясно е, че повече хората не могат да живеят така с науката. Трябва „Бог дал, Бог взел!“ да се срещне с науката отново и да се съберат заедно ръка за ръка. Трябва нещо друго да правят хората, не може повече да продължават само да консумират.

Бонбончо предложил:

– Хайде да се пълним с енергия кой както знае и да се отдаваме на случайностите, че случайностите нали знаете какво ще направят: ще ни заведат на друго място. Колкото повече енергия имаме и наблюдаваме знаците, толкова по-лесно ще попаднем на точните места и ще правим точните неща.

И започнали да се изпълват с енергия. Пълнили се, пълнили се кой както могъл и отново им се случило случайно събитие – бащата на Душко се обадил и казал:

– Ехо, танцьорите на танго, как сте, танцувате ли самба, ча-ча, ламбада, меренге?

Обаче нито един от танцьорите не смеел да си признае какво танцуват, дядото – най-вече, а от другата страна се чувало:

– Хей, танцьори, знаете ли какво се случва: много интересни неща! Над Южна Америка ще премине тайфунът Макао и ще помете Перу. В момента излита от океана и се очаква да премине близо до столицата Лима. Много се радваме, че сте в Аржентина, защото се дава, че е по пета степен по скалата на… как му беше името там. Чао, приятна вечер!

Децата стояли смълчани, напълно потресени. Случайните случайности им се случвали по най-случайния начин. Как така им се обадил да ги предупреди, че точно в Перу, точно в Лима щял да мине тоя тайфун?!

Наложило се детският увеселителен кът да бъде напуснат веднага и децата да се чудят къде да отидат. Но, естествено, така както се били напомпали с енергия – кой с пасти, кой с тичане, кой с други гледаници на красота, – пред тях се появила нова възможност – посещение на подземните мини до Лима, в които се криели тайни съкровища от инките. Децата си казали:

– Леле, ако отидем там, който и тайфун да мине, все ще ни е пет! Ще мине, ще замине, а ние отдолу ще си седим на завет.

И бързо се качили на едно такси и поели натам. Знаците се появявали и те ги следвали.

Седели си един ден четиримата приятели Душко-Послушко, Бонбончо-Фотончо, Отворко-Мърморко и Жожо и си говорели. Душко казал:

– Знаете ли, аз съм много силен и без да искам, веднъж убих един комар.

Жожката рекъл:

– Еее, силен, силен! А ти знаеш ли: моят чичо на село уби кокошка и леля ми я сготви.

Тогава се обадил Бонбончо-Фотончо:

– Ако искате да знаете, дядо ми по време на Първата световна война е бил на фронта и е убил много врагове.

Отворко-Мърморко, какъвто си бил цапнат в устата, казал:

– А вие чували ли сте за Мъртво море?

– Да – отвърнали другите.

А той:

– Е, баща ми го уби.

Децата се засмели, обаче им станало интересно да разберат повече за Мъртво море и започнали да разпитват. Първо – бащата на Душко, после – бащата на Бонбончо, и така подред всички, докато най-накрая един ден, след толкова разпитване, майката на Душко казала:

– Душинка, мами, ама вие напоследък само за това Мъртво море говорите. По цял ден гледате глобуса, атласите, в интернет. Какво толкова това Мъртво море ви е влязло в главата?

И Душко:

– Абе, не че защото Отворко каза, че баща му го е убил, ама по принцип така, щото сме заинтересувани точно от това море, нали, и много ни е интересно.

Майката попитала:

– А искате ли да ви заведа на екскурзия до Мъртво море?

В тоя момент се чул такъв вик, че много съседи най-вероятно си помислили бързо да наберат по телефона полицията и да извикат подкрепления, тъй като имало сериозна опасност сградата да падне. Децата крещели напълно обезумели десетина минути, докато най-накрая останали без глас, седнали, майката на Душко извадила пръсти от ушите си и казала:

– Ама аз само ви попитах, не че ви обещах.

Но срещнала осем очи, вперени в нея с толкова изпиващ поглед. Явно нещата били съвсем сериозни и трябвало да има екскурзия. С неудобство ѝ се наложило да се обади на другите родители.

Какво говорили, какво правили, децата не знаели, но важното било, че в един щастлив ден, когато дошла лятната ваканция, децата се оказали с четири малки куфарчета на летището заедно с майката на Душко.

Прелетели над Турция, Ливан, малко Сирия и хоп! – кацнали не къде да е, а само на час път с микробусче от Мъртво море. Като пристигнали, слезли с ентусиазирана крачка, настанили се в хотела, а там миришело на развалени яйца. Децата изяснили на майката:

– Да знаеш, че няма да им ядем на тия в ресторанта! И ол-инклузив, и не-инклузив да е, ще си ядем солетите и бисквитите, дето сме си взели от вкъщи, щото с тия развалени яйца представяте ли си каква храна са сготвили!

Майката им обяснила:

– Не, деца, това е от серния басейн, в който хората влизат на лечебни процедури.

Децата били много скептични.

– Да, бе, да! То мирише на развалени яйца, а те басейн му викат на това!

Душко попитал:

– Да не би в басейна да ги слагат развалените яйца за тия процедури?

Майката казала:

– Не, не, във водата на басейна има сяра, а тя е лековита и затова хората ходят в нея. А когато едно яйце се развали, започва да отделя сяра и мирише така.

Тогава децата рекли:

– Добре тогава. Хайде, ще отидем да похапнем малко, да имаме сили.

Майката ги спряла.

– Съжалявам, деца! Знаете, че който се нахрани, два часа след това не може да влиза в морето, така че ви препоръчвам да влезем в морето, а после да ядете.

Децата били много раздвоени: ако влезели в морето, щели да се заиграят и след това съвсем щели да прегладнеят; ако пък се нахранели, не можело в морето. Въобще, сложна ситуация. Тогава Жожката казал:

– Вижте к’во, вие докато го мислите, аз влизам в т’ва море. Бързам.

Отворко обаче бил на друго мнение.

– Вижте с’я, аз по-добре да си се наям и след два часа да вляза, отколкото да седя да му гладувам на това море.

И така групата се разделила. Тия, дето бързали и дето били по експериментите, били във водата и експериментирали, а тия, дето били по-спокойни, отишли да си хапнат и докато храната им се смилала, щели да си почиват под чадъра.

Жожката се засилил с бясна бързина да се гмурне във водата, но в тоя момент Бонбончо, който бил вторият участник в морското приключение, го препънал – и Жожката паднал по очи. И преди да се разгневи, Бонбончо му рекъл:

– Жожо бе, какво правиш? Това беше най-лесният начин да си вкараш вода в очите. А тук да ти влезе вода в очите е много опасно.

Жожо се изправил, изтупал пясъка от устата и очите си, издухал през носа си влезлия пясък, изчистил го от ушите си и отвърнал:

– Какво правиш, бе?

Бонбончо казал:

– Жожо, ти какъвто си забързан, няма дума, която да те спре, и затова единственият начин, дето измислих, беше просто да те спъна, щото иначе, като се засилиш – кой може да те хване? Аз със сигурност не мога да те догоня, нито пък ми се гони човек като тебе.

Жожката обаче бил доста ядосан.

– Ама, Бонбончо, така не може! Можеше да ми кажеш „Спри!“.

Бонбончо го погледнал учуден.

– À затичай се, аз ще ти кажа „Спри!“, да видим дали ще спреш!

Жожката се замислил.

– Бе, прав си.

Бонбончо припомнил:

– Сега запомни ли какво ти казах? Не може да се гмуркаш в Мъртво море! Може само да си потопиш ръцете, краката, тялото, но главата – не.

Жожката отвърнал:

– Е, как без главата, бе? Как ще се пльосна по дупе със засилка?

Бонбончо поклатил глава.

– Ами няма да стане.

Двамата влезли бавничко. Обаче нещо им се сторило странно у хората наоколо и не могли да разберат какво се случва. Гледали, гледали: една жена си седяла в морето, седяла като на стол и четяла книга; една друга жена била легнала по гръб в морето и четяла списание; един човек си лежал по корем и все едно се припичал.

Бонбончо се чудел.

– Бе, тия са много странни! Какво правят?

Жожо махнал с ръка.

– Не знам. Аре да плуваме!

Тръгнали да плуват, отпуснали се, обаче в това море плуване не било възможно. Все едно били лапнали гумени балони, които през цялото време ги издигали нагоре, и нито можели да потънат, нито да се обърнат – седели отгоре като надуваеми патета в басейн. Жожо рекъл:

– Егати странното море!

Бонбончо предложил:

– Виж, я да пробваме и ние да седнем като на стол.

Хоп! заели поза, все едно са седнали на стол, и не потънали. Решили да пробват по корем. Легнали по корем с вдигнати глави нагоре – не потъвали пак. Не си мърдали телата, само си стояли. Ей, че забава паднала! Децата се пощурили да се забавляват. Заемали най-причудливи пози, без да мърдат, и понеже това море било много солено, ги избутвало нагоре и те не потъвали.

И така два часа.

През това време Душката и Отворко си хапнали бавно и щастливо, полегнали под чадъра и поспали, а след това тръгнали да влизат във водата. Бонбончо отвътре крещял:

– Пазете си очите! Не си мокрете главите! Виж табелите!

Отворко, нали бил много отворен, му казал:

– Абе, я си гледай работата, бе! – и се бухнал надолу с главата.

Естествено, това било много голяма грешка и след секунди изхвърчал нагоре и взел така да пищи, сякаш го режели на малки, ситни парченца с тъп нож. Майката на Душко тичала към водата с едно шише минерална вода, но нали не трябвало много да плиска, за да не си вкара сол и в нейните очи, не успяла да стигне твърде бързо.

Отворко изредил всички неприлични думички, които знаел. Добре че хората там не знаели български, че иначе голям срам щял да падне. Викал и обиждал като подивял.

Обаче очите му така се били зачервили, че нищо не виждал и само беснеел като разлютена котка. Майката на Душко дълго време му мила очите със сладка вода, докато спре да го щипе.

Извела го на брега и той през сълзи заявил:

– Да си гледа работата това Мъртво море! Въобще не ме интересува!

Душко седял, гледал невинно и попитал:

– Ама нали баща ти го е убил!

И така, в Мъртво море игрите тепърва започвали. Децата се чудели какви шеги и забавления да си измислят. Като залязло слънцето, забелязали, че термометърът показва 39 градуса. Майката на Душко възкликнала:

– Леле, ако сега е 39 градуса, колко ли е било през деня?

Децата се смеели.

– Не е било 100, защото щяхме да се изпържим като яйца. Значи е между 39 и 100.

Щастливи тръгнали по пътечката към хотела и по едно време срещу тях се задал един особено черен човек. Децата се стъписали. По едно време Душко се обадил:

– Тоя е намазан с кал.

Децата го погледнали и видели, че този човек приличал на някого, който е седнал и се е омазал целият в някоя кална яма до ушите. Включително и косата му била в кал, много странна работа.

Тогава погледнали една жена: краката ѝ в кал, главата ѝ в кал, ушите ѝ в кал, косата ѝ в кал. Децата рекли:

– Тука има готина игра. Сигурно има гьол с кал и те се млатят с нея. Я да ходим да го намерим гьола!

И ако щете вярвайте, наистина до хотела имало гигантски гьол. И вътре някакви полудели хора, седели увъртени с кал от главата до петите целите – ама черни-почернели, само очите им се виждали.

Е, представете си четиримата приятели какво успели да направят в тая кал! То не било бомби с кал, то не били засилки и падане по дупе, то не било пляскане с ръце по корем, то не било биене с кал! Най-накрая не останало бяло място по тях. Всичко било пълно – уши, нос, уста, очи, всичко!

А майката на Душко седяла и не вярвала на очите си. Току им направела по някоя снимка.

По едно време вече съвсем се стъмнило. Децата решили, че е настъпил моментът да си тръгват. Обаче за тяхно разочарование в хотела намазани с кал деца не се пускали, най-малкото защото щели да оставят малки черни стъпчици по цялото протежение до асансьора, оттам до стаята и оттам – до банята. Затова трябвало да се изкъпят на общите душове.

А тия душове били особени: дърпаш едно въженце и отгоре руквала силна струя вода, направо те избутвала!

Първи, като най-бърз, пробвал Жожката. Пуснал струята и изпищял:

– Леле, дупка на главата ще ми направи това! Не, не, не искам!

След това пробвал Бонбончо. Той обаче бил хитър: дръпнал въженцето и си пъхнал крака. Казал на майката на Душко:

– Госпожо, ама това е като процедури с воден масаж. Аз съм виждал, мама е ходила: ляга в една вана и с една силна струя вода уж я масажират. Тука направо до синьо ще се масажираме.

Майката взела да се чуди какво да прави, как да ги изкъпе тия деца? То явно нямало да стане с тези душове. Решила да им полива с шише с вода. Почти веднага станало ясно, че тази кал няма да се отмие по този начин. Трябвало маркуч поне с дебит на водоноска, за да се отмие от телата им тази кал.

Настанала голямата драма. Душко се разплакал.

– Не, по-добре да си ходя цял живот с тая кал, отколкото да ми я откъртват. Тя се втвърди.

Отворко предложил:

– Дайте да измислим по-интелигентен начин. Трябва да измислим нещо друго.

Бонбончо се чудел какво да сторят.

– Дайте да направим изобретение, с което тая вода да се разконцентрира. Примерно да сложим горе един гевгир и той да разпръсква водата през малките си дупчици. Така тая вода ще стане на душче.

Наложило се майката на Душко да отиде до кухнята и да помоли готвача за гевгира му. А готвачът бил леко зачуден защо ѝ е на тая госпожа гевгир, обаче понеже тя изглеждала симпатична и притеснена, ѝ го дал. Дал ѝ за всеки случай и едно сито.

Майката на Душко взела едно столче, хванала здраво гевгира, под гевгира – ситото, накарала Душко да дръпне въженцето. Така струята се блъснала с всичка сила в металния гевгир. Но той бил много здрав, разпръснал я на едри струи, а после тези струи, като минали през ситото, станали на тънки струйки и се получил един много приятен душ.

Било сложно майката да удържа гевгира, а и Душко да държи това въженце така, но все пак системата с къпането успяла. Пръв бил докаран до сив цвят Жожката. И така, едно по едно децата успели да станат сивички. Сивички не значело белички, но значело близки до белички и годни да бъдат пуснати в хотела и да влязат във ваната, където тая кал естествено да падне.

Така се прибрали в стаята си. Майката напълнила ваната, сложила повечко сапун, децата влезли и се сещате какво настанало: мехурчета имало и в коридора… до асансьора.

След като стигнали за вечеря, разбрали от брошурката на масата, че всъщност те не се били били с някаква обикновена, а със суперскъпа лечебна кал, която се продавала на пакетчета по 30 пари едното! Отворко-Мърморко казал:

– Братчета, днеска няколко хилядарки ги хвърлих по вас, а още толкова хилядарки ми влязоха в носа и на някои други места, да не казвам кои! А колко хилядарки измихме под душа! Утре ви предлагам да сме по-скромни: бием се, бием се с кал, ама после си взимаме едно ренденце и си остъргваме калта, да си остане, а под душа само съвсем малки части, а не така да хабим материала!

Майката се замислила и казала:

– Абе, Отворко, това е много добра идея, която даваш, и ако всички хора разсъждаваха така, ще има кал и за другите, защото тя се среща само на Мъртво море и е много специална, лечебна, и помага на хората да са здрави.

Отворко рекъл:

– Утре да им направим на тия една кампания: днеска идват, мажат една ръка; вдругиден – друга ръка. Какво ти – ще мажат и двете ръце! По едно на ден, така че калта да стигне за всички. Като се замислите – днес цял ден игри, а то било цял ден лечение.

Душко казал:

– Отворко, я остави хората да си се мажат, където искат и с каквото си искат! Да слушат съвестта си. Ние тука сме на почивка, както и те са на почивка. Дошли сме за приключения. Всеки ден ли ще се мажем с кал? Вижте колко сложно се михме! Я по-добре утре да ходим на разходка в пустинята. Нова опитност.

Четиримата приятели – Жожко, Бонбончо, Отворко и Душко пътешествали през лятната ваканция ту с една, ту с друга майка по света. Този път с майката на Отворко отишли на пътешествие до остров Кипър. Кацнали в Ларнака и се качили в едно такси. Майката отпред, децата отзад. Обаче майката седнала от лявата страна. Децата я гледали – шофьорът седял отдясно – и започнали да се смеят.

– Леле, майката на Отворко е ударила едно рамо на шофьора, той е избягал и сега тя ще ни вози?!

Отворко се кискал.

– Мами, ти пък да не би да знаеш пътя към хотела, че го изхвърли този шофьор?

Майката го погледнала изумена и посочила.

– Не виждаш ли – пред мен няма кормило!

Душко се надвесил.

– Е, ха така! Е, как без кормило ще стигнем?

Бонбончо рекъл:

– Мноооого яка кола. Можеш да я караш и без кормило. Сядаш, сигурно ѝ казваш: „Карай към хотел „Зора“!“ и тя сама си отива.

Майката ги укротила.

– Тихо, тихо, деца! Не виждате ли – кормилото е отдясно.

Децата проточили вратове от всички страни на шофьора и се усукали около него за секунда. Човекът се зачудил какво става. Момчета взели да оглеждат, навели се дори към педалите, втренчили се във волана и не можели да разберат защо някой си е направил такава шега с колата. Отворко възкликнал:

– Абе, чичка, нещо са те прецакали с колата.

Човекът, понеже не разбирал български, погледнал децата, усмихнал се и тръгнал. Майката на Отворко посочила.

– Вижте, вижте, и в другите коли така седят, от дясната страна.

В този миг се чул писък отзад. Бил Душко. Майката на Отворко много се шашнала, защото по принцип Душко бил спокойно и добро дете – винаги сресан, с приготвено куфарче. А сега пищял и си затварял очите постоянно при вида на всяка кола. Майката на Отворко казала:

– Душко, Душко, успокой се, защо крещиш?

А Душко простенал:

– Ние се движим в насрещното – след което надал отново вик, затворил си очите... и се разминали с поредната кола. Душко погледнал отново и посочил:

– Ние се движим в насрещното движение! – И продължавал да пищи.

Секунда след това обаче и Бонбончо забелязал, че те не се движели в дясното платно, а в лявото – в насрещното. Тогава и той се включил.

Там някъде и майката разбрала какво става и започнала да говори и ръкомаха на шофьора, който, естествено, нямало как да ѝ отговори на български, камо ли да разбере тя защо се притеснява. Майката с лъвски скок се хвърлила върху волана и се опитала да го извърти към дясното платно, но шофьорът се борел с нея. Настанала голяма битка.

Все пак шофьорът бил мъж и надделял. Изкарал колата вляво, бил спирачка, така че деца прелетели и тупнали отпред, в близост до предното стъклото, за да разгледат по-внимателно колата. Там някъде шофьорът са накарал на майката, изхвърлил всички и си заминал.

Децата седели с багажа и с майката в пълен уплах. Никой не говорел, просто седели и си затваряли очите периодично. Майката била гневна.

– Ако имах чадър, за да го халосам по главата, щеше да се разбере той, ама съм си взела сгъваемия, иначе добре щях да го наредя. Да кара майка с деца в насрещното движение! Хулиган такъв! Трябваше да му запишем номера.

В този момент Душко поуспокоен забелязал, че всъщност всички коли се движели в лявото платно, и казал:

– Ей, вижте! Тук освен че са им обратни воланите, обратно се движат и по платната. Гледайте, гледайте, всичките коли се движат в лявото платно!

Тогава майката изведнъж осъзнала, че всъщност тя въртяла волана, за да влезе в насрещното, а човекът се борел със зъби и нокти, за да ги спаси. Много я хванало срам, чак се разплакала, че не била прочела за това, докато подготвяла пътуването.

След като разбрали как става тази работа с движението, решили да вземат второ такси. Помахали, помахали, най-накрая едно ги качило и ги закарало до хотел „Зора“. Децата щастливо влезли, разгледали хотела – нищо и никакъв хотел, но пък имал хубаво балконче. Помотали се из стаята и банята, после седнали на балкона да видят какво става. И изведнъж Отворко се провикнал:

– Скивайте, тука голямо задръстване!

Бонбончо имал идея.

– Може да пускаме по едно яйце на капака на всяка кола. Каквото е горещо тук, ще им става яйце на око, докато излязат да ни викнат, и може да не са чак толкова нервни, като си го хапнат.

Душко останал скептичен.

– Не знам на око дали ще им стане, ама някой от нас синьо око може да има след вашите пусканици. Гледай какви са скъпи тези коли!

И точно в този момент зад ъгъла на отсрещната кооперация, откъдето извирали всичките коли, изскочил червен понтиак. Децата се навели през перилата, аха-аха! да скочат отгоре върху капака и да станат на яйце на око, обаче се удържали. Загледани по автомобила, седели и цъкали, приказвали си:

– Леле, какъв понтиак!

– Леле, какви коли! Гледай тука – беемвета, аудита, мазерати, бугати, ферари, ламборгини, бентли... леле, какво става! – дискутирали разпалено те.

Не минали и пет-шест минути и хоп! – втори червен понтиак. Децата напълно замаяни казали:

– Леле, какво става тук! Втори понтиак!

И така, за половин час минали шест-седем понтиака. Отворко се маел:

– Егати баровците живеят на този остров! Тези всичките ли имат такива скъпи коли?

Тогава Душко се загледал в номера на понтиака и в следващите пет минути, когато се появила отново тази кола, той отбелязал:

– Да ви кажа честно, май този се върти в кръг. Номерът е един и същ.

Децата се зачудили какво се случва. Помолили майката на Отворко да излязат на разходка и да видят какво става. Излезли навън и тръгнали след колоната от коли. А колоната – тръгни, спри, свирни, свали прозореца, покажи се, оправи си прическата на огледалото, тръгни, спри, свали прозореца, огледай се на огледалото, оправи прическата… Отворко рекъл:

– Тези много се надуват! Ама те са се качили в тези коли, за да се показват, не че карат. Я вижте, страничните улици са празни, ама никой не ще да се движи настрани, всичките са наредени на салам и се въртят.

И така, като повървели малко, пътят свил вдясно и излязъл на крайбрежната улица покрай низ от кафенета, препълнени с хора. И тогава децата разбрали какво се случва. Разни младежи, които имали хубави коли, се въртели в кръг около тези кафенета постоянно с надеждата някое момиче да ги загледа и да им се качи в колата. Душко казал:

– Ама тези момчета не са особено интелигентни. Не е ли по-лесно просто да слязат до кафето, да отидат, като видят, че някое момиче им е симпатично и е самичко, да го поканят, вместо да се въртят като бръмбари в кръг и да чакат някоя да им падне от космоса.

Отворко замечтан отбелязал:

– Ти пък нищо не разбираш от гъзария, бе! То така се прави – въртиш, въртиш, пък някоя скочи.

Душко кимнал.

– То и тази, дето ще скочи, няма да е много интелигентна, тъй че те ще си се намерят един друг.

Бонбончо имал ново хрумване.

– Ей, а ние не може ли да скочим и да ги изненадаме? Нали така и така искат някой да скочи! Ние ще скочим, пък какво, че не сме момичета…

Душко го погледнал.

– Бонбончо, от време на време големи глупости говориш.

Отворко не бил напълно несъгласен.

– Глупости, глупости, ама поне един метър ще ни возят, а иначе и без един метър возене ще сме.

Настанала голяма препирня. Жожката бил спокоен.

– Аз съм лесен. Ще скоча и като ни погнат, аз пръв ще си избягам, ама вас не знам дали няма да ви посинят.

Децата седели, мислили, мислили, мислили и най-накрая не го измислили. През това време майката на Отворко си стояла до тях и изведнъж една кола спряла. Някакъв човек с кабрио я погледнал и казал:

– Госпожо, искате ли да ви повозя?

Тя любезно отвърнала:

– Аз не, ама децата много биха искали.

Той погледнал нея, погледнал децата, помислил малко и рекъл:

– Добре. Хайде, деца, качвайте се отзад, а майка ви ще я повозя тук, отпред – нека седне до мен.

Отворко не бил никак съгласен.

– Без тези – и майка ми отзад.

Човекът пак ги погледнал и се съгласил.

– Е, добре, хайде, и майка ви отзад.

Качили се отзад всички деца плюс майката, мъжът ги повозил едно кръгче. Като обиколили, спрял и казал:

– Много ми беше приятно, госпожо! Утре пак ще бъда тук, ако случайно не сте ангажирана с толкова много деца.

Усмихнал се на майката на Отворко, а Отворко мигновено рекъл:

– Мръсник!

Обаче онзи, понеже не разбирал български, така и не схванал какво му казал. И другите деца му махнали с ръка и всичките вкупом рекли: „Мръсник!“. А човекът си помислил, че това било нещо като „довиждане“ на български, и им махнал с ръка и казал: „Мръсник!“. И така се разделили щастливо.

Децата се прибрали в хотела, легнали си да спят и на другия ден тръгнали с майката на приключения. Тя била наела кола и твърдяла, че може да кара с волана от дясната страна, при това кола автоматик – без скорости.

Качили се в колата. Тя нямала съединител, а само газ и спирачка. Нямала пет скорости, нулева и задна, а имала паркинг, задна, нулева и каране, майката леко объркала напред и назад и джаснала малко задната броня. Човекът, който давал колите под наем, предложил:

– Госпожо, скъпичко ще ви излезе шофирането, ако карате по този начин. По-добре да си вземете такси май, а?

Майката била оптимистична.

– Не, аз ще се оправя, спокойно.

Тръгнала, обаче колата пак леко подскочила, чукнала и предната броня. Човекът бил още по-притеснен.

– Ако само ще почуквате околните коли, е добре, ама ако вземете да се обръщате, ще ми е много сложно да си взема парите за колата.

Майката се изчервила и отговорила:

– С тези четири деца да не мислите, че имам планове да се обръщам?! – натиснала педала за газта и излетяла скоростно в погрешното платно.

Както и да е, майката се оправила бързо. Душко бил много зает с това постоянно да ѝ напомня в кое платно да стои. Децата, от страх да не обърка платната, мълчали отзад и били много кротки – чудо някакво. Майката си мислела: „Ей, откакто карам в това дясно движение с кола автоматик, тези деца мирясаха. Може дори да са станали по-добри“. А децата отзад си мислели: „Леле, тази майка дано само да уцелва вярното платно, че иначе ще има да се хващаме за очите...“.

И така, майката на Отворко и децата тръгнали да разглеждат забележителностите на остров Кипър.

Първото нещо, което направили, било да си вземат карта. На нея имало разни хиксчета и номерца, ама децата, щото много не им се четяло, упътвали майката как да стига до всяко следващо хиксче. А то: стигат хиксче, а! – черква! Стигат второ хиксче – черква! Стигат трето хиксче, малко по-голямо – манастир. Ей, една черква, втора черква, трета… На четирийсетата черква Душко не издържал и казал:

– Госпожо, ние да не би да имаме карта само на черквите на този остров? Вече всички светци ги разгледахме.

Майката, втренчена в пътя, отговорила:

– Ами не знам, Душко.

Отворко недоволствал:

– Мани ги тия! Тия нищо нямат освен църкви и затова тука само това са нарисували, хората да се баламосват, бензин да горят...

Бонбончо имал идея.

– Аз ви предлагам, като стигнем следващата църква, да ги питаме дали имат карта. И ако имат карта, леко да им я подменим с нашата. Така и така ще си се радват да знаят всички църкви къде са, а и ние може нещо друго да видим.

Жожката, разбрал-недоразбрал, рекъл:

– Ти си куку, бе! Кой ще си даде кредитната карта на непознати! И ти пък да си я смениш с него – нали трябва подпис да имаш.

Бонбончо и той, чул-недочул, се намесил:

– Бързо ще ги сменим, няма значение какви са картите. Ляво, дясно… и сме готови.

Душко ги погледнал и изяснил:

– Ехо, ние говорим за пътни карти.

Бонбончо кимнал.

– А, пътни карти… Кой знае, може пък да имат и пътни.

На следващото кръстче, като попаднали в една черква, децата започнали да викат:

– Карта, карта, имате ли карта?

Ама понеже никой не им разбирал, те започнали да рисуват разни чертежи – на земното кълбо, на Европа. На салфетки нарисували толкова карти, че можели да ги продават в магазин за атласи. Свещеникът най-накрая разбрал, че търсят карти. Хванал ги за ръка, дал им знак, че има карта, и ги повел. Отворко предложил:

– Значи, ето план: ти даваш картата – казали на Душко, – защото имаш най-невинен вид. Жожката гепи тяхната и газ! да го няма, а ти, понеже имаш невинен вид, няма да те заподозрат, че си съучастник, и ще те пуснат да си ходиш. А ако не те пускат – ще се разплачеш.

Душко отрязал плана из корен.

– Тази няма да стане. Аз в такива номера не участвам.

Отворко рекъл:

– Няма проблеми, бе, аз ще се оправя тука с чичката.

Влезли те навътре, човекът ги водел, стигнали до една зала. Той посочил нагоре към тавана и им показал картата на острова, нарисувана на купола на черквата.

Жожката се смаял.

– Е, братлета, това няма как да го гепим. Давайте да си му даваме нашата карта и да си ходим с добро. Това ни е наказание за нездравите мисли, които имахме.

Отворко подал с наведена глава картата на човека и тръгнал. А попът, понеже не разбрал за какво му дават картата, взел да я разглежда. Докато я разглеждал, я обърнал и от другата страна, на която освен черкви, естествено, имало нарисувани и много други интересни работи. Душко, щом видял това, възкликнал:

– Гледайте, гледайте! Картата си е хубава, просто от другата страна трябвало да гледаме.

Жожката скочил като лъв, грабнал картата и побягнал. Бонбончо викнал:

– Чакай, бе Жожи, спокойно, сега си взехме собствената карта. Наша си е.

Децата хем щастливи, хем засрамени се качили в колата. Попът ги изпратил внимателно и леко зачуден какво им се случва.

Най-накрая децата почнали да откриват различни приказни места по острова. Едно от тях било езерцето на Афродита, богинята на любовта и красотата. За него се разказвало, че тя била излязла от морската пяна, походила два метра, влязла в езерцето и се окъпала. И децата рекли:

– Леле, и ние ще се окъпем в това езерце!

Вървели по едни кози пътеки към езерцето на Афродита, вървели и се катерели. Народ – опашка, кола след кола наредени. И изведнъж стигнали до един гьол, два на два, около който имало много табели, че е забранено да се доближаваш и къпеш.. Погледнали те, видели морето, видели гьола, видели опашката пред него – спрели и се зачудили...

– Добре де, тая Афродита нали така и така се е плацикала в пяната, за какво ѝ е трябвало да идва и в този гьол да се къпе? То голямо къпане е паднало – омазала се е с тинята.

Седели си те и нещо не разбирали… Душко се бил замислил.

– Сигурно ѝ е било солено на кожата, може да ѝ е щипело и затова и в тинята е била готова да влезе, само и само да отмие солта.

Отворко мрънкал:

– Щипело ѝ е, ами щипело ѝ е! Може да ѝ е харесало да си стане смръдла тука, да се увърти малко в тинята.

Жожи предположил:

– Може пък да е бързала нещо и като се е засилила от морето сред тази пяна, с един скок да е паднала в тази локва и вече, щото нямало накъде да бяга, си е останала тук.

Бонбончо рекъл:

– Сигурно има тука някакви тайни проходи из този гьол. Да вземем да се хвърлим, да видим на дъното, може да има някакъв тунел и да се влиза в подземна пещера, а оттам през друг тунел – при съкровище. Неслучайни са тези табелки с всичките му там забрани.

В този момент, както се досещате, Бонбончо се пльоснал по корем насред гьола и се опитал да прокопае дъното. Жожо, за да не падне по-назад (как Бонбончо ще тича, а той няма да е в час), и той се хвърлил. И двамата с дрехите лежали посред гьола, пляскали с ръце, повдигали глави, целите тинясали, и нещо се опитвали да копаят. Душко се хванал за главата и се правел, че не е с тях, а Отворко викал:

– По-бързо, че дойдоха да ви извадят. По-бързо, хайде, хайде!

Майката на Отворко, която се била загледала към морето и точно правела приказни снимки на залеза, се обърнала и като видяла какво става в локвата, се зачудила да се смее ли, да плаче ли. Естествено, един от пазачите на обекта се разсвирил, наложило се момчетата да излязат и да влязат в морската пяна, за да се поизкъпят малко. Майката казала:

– Сега ще ходите пеш след колата, защото не може да се качите и да я нацапате, каквито сте мокри. Нямаме сухи дрехи. Пък ние ще си караме бавно.

И така, керванът тръгнал. Отпред карала майката заедно с Душко и Отворко, а отзад крачели Бонбончо и Жожката и оставяли стъпчици по асфалта. Минавали другите коли, виждали какво става и сигурно си казвали: „Ей, едно време робите така ги влачеха на синджири, а сега гледай тази жена какво е направила с невинните деца. Влачи ги отзад след колата, а те свели глава. Мокри от пот, оставят след себе си следи от умора“.

Някой хора ги съжалявали и спирали. Карали се на майката, викали, ама тя нали не разбирала гръцки, не им обръщала внимание. И така, лека-полека децата изсъхнали, качили се в колата и заспали. Сънували Афродита.

Нашите приятели Бонбончо-Фотончо, Жожо, Душко-Послушко, Отворко и майката на Бонбончо наели хотел на полуостров Халкидики. Седели си на първия му ръкав, всеки правел нещо според програмата си... Един ден Душко скочил рано сутрин и казал:

– Госпожо, може ли да отидем на полуостров Атон? Искам да разгледам лично манастирите. Смятам, че е добре да посетим българския сред тях.

Майката на Бонбончо отвърнала:

– Душко, това е много добра идея, но там не пускат жени. Дори и женски котки няма.

Душко се зачудил.

– Че ние не сме жени!

Майката уточнила:

– Е, да де, ама аз съм.

Отворко изтресъл:

– Па перни си едно панталонче, резни малко косичката, ще си преправиш гласа и ще минеш за мъж. Те няма да ти свалят гащите, за да видят, че не си.

Бонбончо го погледнал строго. Отворко усетил, че бил казал голяма глупост, и прехапал устни. Майката се направила, че не го била чула, а Душко продължил:

– Е, не може ли да ни заведете там и да си стоите отвън…

Отворко пак се включил:

– Като куче пазач, на оградата!

Бонбончо поставил ръцете на кръста, Отворко пак си прехапал устата и сложил ръка пред нея, а Душко продължил:

– Ние ще влезем, ще разгледаме и после ще си излезем.

Майката спокойно обяснила:

– Ами вижте сега, аз не съм сигурна, че е възможно, а и не мога сами деца да пусна в цял полуостров. Нали там трябва някой да ви води?

Душко не се отказвал.

– Ами ще си вземем водач монах. Те са добри хора, нищо няма да ни направят.

Майката мислила, мислила и казала:

– Не става така. Без познат човек, който да е до вас, няма да ви пусна.

Чудила се какво да прави, чудила се… По едно време напълно случайно – или пък не – се обадил таткото на Бонбончо.

– Миличка, толкова много ми липсвате двамата, че реших да дойда да ви видя и сега съм само на час път от вас. Само днес ще остана, вечерта се прибирам, че утре съм на работа, ама така ми домъчня…

Майката много се зарадвала.

– Браво на тебе! Толкова е хубаво, че ще те видя, но.... май няма да може да се видим много-много. Децата ме гледат строго. Идвай скоро, че имат една специална задача за теб. Точно ще си взема почивен ден, че вчера и онзи ден ми дойдоха в повече.

Бащата не разбрал точно какво става, но бил щастлив да я чуе.

– Ами добре.

Дошъл той, майката разказала плана на Душко и той бързо взел решение.

– Ами добре, и на мен ми се ходи в този манастир. Айде!

Целунал майката, записал ѝ час за масаж, час за фризьор, да си почине, докато ги няма, да се поглези. Запалили колата, стигнали до полуостров Атон. А там едни хора ги попитали:

– Вие имате ли разрешително?

И те казали:

– Не.

Отговорът бил:

– Тука без разрешително никого не пускаме.

Отворко попитал:

– Ами откъде се взима разрешително?

Получили отговор:

– От град Солун.

Бащата казал:

– Ами че той е на 200 километра оттук! И къде трябва да отидем за разрешително?

– В кметството.

– Ама сигурни ли сте, че е в кметството?

– Ами не сме сигурни. Трябва да видите къде е.

Бащата помолил:

– Виждате ме, че съм с четири дечица, моля ви, пуснете ни!

Но, уви, нямало напредък…

– Не! Отивате там, взимате си разрешително и само тогава, при това само мъже. И то почти не е сигурно, че ще ви пуснат, да ви кажа честно.

Бащата се върнал при майката и ѝ обяснил ситуацията.

– Май няма да стане. Докато стигнем до Солун, докато намерим при кого точно, докато се наредим на опашката, той я ни даде, я – не, ще си свърши денят и ще трябва да си ходя.

Отворко казал:

– Аре, бе, ще им прескочим оградата и ще си ходим където си искаме! Какво толкова ще ни спират?! Много пък ще ни хване някой! То цял полуостров, там вътре сигурно има три стари попа – те даже не могат и да тичат.

Жожо предложил друго:

– Аз ви предлагам да вземем да се стрелнем с някой катер по море – те нямат морска граница – и оттам ще разглеждаме колкото си искаме, никой няма да ни притеснява.

Душко се заслушал.

– Това е много умен план! Що не вземем да го осъществим?

Таткото и майката на Бонбончо се спогледали и си рекли: „Пък вярно, що не наемем лодка и хем ще си гребат около полуострова, хем ще си гледат манастирите откъм водата – това не е забранено“. Така и решили да сторят.

Наели моторница с един стар гръцки пиратоподобен моряк, качили се децата, майката, таткото – и взели да разглеждат. Пътували си по водата, съзерцавали, а на Бонбончо разни глупости му връхлетели главата, чудел се какви работи да направи. По едно време пуснал във водата червена боя и се развикал:

– Мамо, тате, порязах се! Вижте, вижте водата!

Майката и бащата, като съзрели едно червено петно, направо се побъркали. Майката приседнала, бащата едва прекосил моторницата, за да стигне до него. И какво да види: той седял и се смеел – нищо му нямало. Разсърдил се татко му и казал:

– Бонбончо, тия шеги изобщо не са смешни.

Бонбончо пружинирал.

– Ами то на тая лодка какво друго човек може да направи? Ник’ви номера не стават. Не исках да ви тревожа. Само да е шега.

И така, както си седели и си се возели, Бонбончо видял, че отзад имало витло, с което се давала посоката на моторницата, и се зачудил: ако вземел да сложи там една пръчица, какво ли щяло да се случи. И както си се чудел, решил да провери.

Грабнал той едно серкме за риба (като за лов на пеперуди – пръчка, която завършва с метално кръгче, от което като чанта виси мрежа) и с рязко движение го забил право отзад във витлото. Чуло се едно хрус!, храс!, счуп!, пук! и прас! – първо на серкмето, а после и на витлото – и лодката почнала да се движи накъдето тя си желаела.

Въртял кормилото, въртял кормилото старият пиратоподобен моряк, обаче лодката тръгнала смело да се забива в едни скали. Той, за да ги избегне, аха-аха!, бам! – се забил в едни други скали. Лодката се разбила, децата се изсипали, майката, бащата, морякът – всички право в морето.

Качили се на скалата, а тя – близо до брега. Седели вир-вода мокри, мислили, чудели се какво да правят. Бащата предложил:

– Да плувам до брега с по едно дете на гръб и после се връщам да взема следващото.

Майката била притеснена.

– Да, ти четири пъти, ако преплуваш това разстояние в двете посоки, съм сигурна, че най-накрая тебе ще трябва някой да те изважда от дъното.

Морякът попитал:

– Госпожо, от тия деца има ли някое, дето може да плува?

Жожето веднага подхванал:

– Има, има! Аз ще го изплувам това шест пъти напред и назад. Вие знаете ли колко ток имам? Аз само това чакам.

Майката го погледнала и си рекла: „Абе, тоя Жожо вярно полуострова ще обиколи с плуване. Я да вземем тримата по едно дете, а Жожо ще си плува сам“.

Другите взели да се перчат:

– Жожо може, а ние не можем?! Айде, и ние искаме.

Поперчили се малко, после Душко казал:

– Господин моряко, аз плувам, но съм доста бавен, и всъщност бих предпочел за сигурност да се кача на гърба ви и да ме возите като кит.

Морякът го погледнал и казал:

– Момченце, аз кит няма да стана, нито подводница, тъй че със сигурност ще трябва да си местиш ръцете и краката и да помагаш в плуването, щото не съм и много млад.

Майката взела Бонбончо, таткото взел Отворко, морякът – Душко, а Жожо, като се хвърлил, още докато те се приготвяли за плуване, вече седял на брега, подскачал и викал:

– Айде, идвайте, тука съм, тра-ла-ла, айде!

Другите почнали да плуват, а Жожо игли го боцкали в дупето. Метнал се в морето, айде газ! – един курс до скалата. Качил се отгоре ѝ и казал:

– Айде, плувайте, плувайте, че ще ви настигна!

Те си плували, плували и точно щели да стигнат до брега, изведнъж покрай тях прелетяло торпедо. Хоп! – изскочило на брега. Кой мислите, че бил: Жожката! И рекъл:

– Айде де, айде, бе, три пъти го преплувах, докато се довлечете. Едва се тътрите.

Седял и подскачал, пружинирал доволен, много щастлив.

Оказали се на полуостров Атон – без документи, корабокрушенци. Майката се притеснила: „Леле, сега тия ще ни обвинят, че нарочно сме се разбили с лодката, щото нямаме разрешително да разгледаме!“.

Бащата се притеснил: „Леле, утре съм на работа, как ще стигнем до колата? Тука кой ще ни намери в тая пустош!“.

Морякът се притеснил: „Леле, сега нямам лодка, с какво ще си изкарвам прехраната? Тя и застраховката дали ще важи, какво ще правя?“.

Докато се паникьосвали, Бонбончо организирал малко катапултче от една дъска, подпряна на един пън. На нея слагал голям камък, скачал от другата страна и камъкът политал към морето. И както си играел на катапулт, по едно време сложил камъка в средата, скочил с всичка сила и паднал по гръб сразен. Вдигнал крака нагоре и ги пуснал.

Майката и бащата викнали:

– Е, само това ни трябваше! Не се налудува това дете. Не стига, че от глупостите му сега седим с разбита лодка, ами сега се уцели с катапулта си.

Отишли те, свестили го, а той седял с цицина на главата, син-посинял, едва гледал, виждал звезди посред бял ден и си говорел:

– Мамо, татко, ангели има там! Ей, отгоре ни гледат, от скалата, махат ни.

Майката се съгласила:

– Да, миличък, и ангели, и дяволи, всичките са дошли тука сега. Ще ти помахат няколко дни, докато се оправиш. Предполагам, вече разбра, че това, което ти стори на лодката, сега се върна на главата ти. Каквото посееш, това береш.

А Бонбончо посочил.

– Не, бе, вижте ги, махат, махат, махат ни да идем при тях.

И майката го галела по главата.

– Да, ще ти махат, ще ти махат, ти с още един камък, ако се улучиш, ще ги видиш съвсем отблизо.

Бонбончо настоявал:

– Не бе, мамо, виж там!

В тоя момент Душко казал:

– Госпожо, едни свещеници отгоре ни махат. Видели са ни.

Майката се обърнала изненадана.

– А, да! Ето, монасите ще ни помогнат.

Бонбончо премрежил поглед и размахал ръка.

– Ангели ти казах, не монаси! Нали и аз ги виждам! Ей ги там! Я ги виж какви ореоли имат отгоре!

Майката го целунала.

– И криле, мама, и криле имат. Ей сега ще литнат тука, ще ни вземат. Спокойно! Айде сега сложи си за малко тая мокра тениска на главата, за да ти спадне цицината.

В тоя момент Жожката се вдъхновил и към монасите газ! по скалата с катерене. Лазел право нагоре, не по пътеката. Като паяк пълзял.

Майката на Бонбончо, щом видяла какво върши Жожо, ѝ се изправили косите. Всички седели отдолу, мълчали, гризели устни, хапели пръсти и само се молели да успее да се качи горе на отвесната скала, да остане живо и здраво. À се подхлъзнело, à щяло да стане на кайма.

Монасите, като видели какво прави Жожо, започнали да се кръстят. Всички мълчали, за да не го стреснат, да не го разсеят. Ония отгоре се кръстели, ония отдолу стискали устни и пръсти… а Жожо се катерел и викал:

– Здравейте, приятели! Идвам да се запознаем!

Само дето приятелите горе не говорели много български, ама това нямало никакво значение.

Стигнал Жожи почти най-отгоре. Монасите само като видели наблизо ръката му, скочили, хванали го, издърпали го, паднали на земята и взели да се молят на Господ, да се кръстят с благодарности и молитви.

След като майката се уверила, че Жожо вече е при монасите, припаднала.

Бонбончо си седял с цицината отдолу и казал:

– А, и едно ангелче се качи горе, с крила! Мамо, при ангелите има и малко ангелче.

Бащата прегърнал майката, целунал я да се свести и казал на Бонбончо:

– Спокойно, след малко ще има още три ангелчета. Айде да тръгваме по пътеката!

Метнал Бонбончо на рамо и поели с майката, моряка, Отворко и Душко нагоре по пътя. Вървели, катерили се по пътеката, вървели, катерили се сред трънаци, вървели, катерили се по стълби, вкопани в земята, а Отворко не затварял устата си.

– Аре, бе, па тия монаси не можаха ли да пратят едно муле да ни вземе, ами да бичим така нагоре! Направо ми омръзна! Катерим, катерим – егати тъпото!

Решил да се изплюе.

– Я чакайте да пусна една храчка, да видя колко време ще пада.

Седнал, изхрачил се и почнал:

– Едно, две, три… пльок! Е, тая много бързо пада! Я една по-напред така, с парабола да изплюя!

Седнал, храчил, събирал слюнка от носа, от ушите, от къде ли не изкарвал храчката, засилвал се, плюел и почвал пак да брои. Отгоре монасите отново започнали да се кръстят. Бащата на Бонбончо го прекъснал:

– Е, Отворко, вземи спри, че на тия хора пръстите им ще се счупят от кръстене заради вас четиримата.

Отворко се съгласил.

– Добре, добре, няма да плюя повече. Ама ако можех...

Бащата му отнел думата.

– Достатъчно, Отворко, поговорихме си! Айде да се качваме горе. И ти да си със затворена уста.

Вървели нагоре, катерили се, а Душко споменал:

– Аз знам различни молитви. Мога с тях да припявам.

Бащата го погледнал притеснен.

– Само това остава – да се прибера в София и да кажа на майка ти и на баща ти, че сме те завели в манастир и сме те оставили да пееш вътре. Добре ще се подредим!

Душко го успокоил:

– Няма страшно, аз наум ще си ги пея, няма никой да разбере. Аз много съм внимавал. Нали съм чел Библията три пъти и съм научил много неща.

Бащата на Бонбончо погледнал Душко смаян и изпуснал Бонбончо.

– Душко, ти си само на 8 години! Как така си чел три пъти Библията?

Душко отговорил:

– Ами така, бавно я четох и внимателно, на всеки пасаж отделях специално внимание. Аз и Корана четох, и Кабала, и Махабхарата… и няколко други подобни прочетох. Междувременно прочетох няколко енциклопедии за историята на света. Да обобщя, всъщност много книги прочетох. Сега съм си поставил за цел по две-три книги на ден, защото библиотеката ни е голяма и много знания имам да натрупам. И в момента проявявам интерес към древните шумерски текстове.

Бащата стоял замислен, а Бонбончо дълго му подръпвал крачолите и казвал:

– Тате, аз не съм чувал, вдигни ме!

Бащата гледал Душко и не можел да разбере как е възможно такова нещо, а Бонбончо отдолу дърпал и викал:

– Айде, айде, той освен египетски и финикийски знае и разни други, и китайски йероглифи дори чете. Стига се занимава с него, че ако почне да ти дрънка какво знае, ей така ще си останем тука, наникъде. Айде!

Бащата по едно време се съвзел, хванал Бонбончо, метнал го пак на рамо и тръгнали нагоре. А на Отворко устата трудно се затваряла и той разправял:

– Леле, гледайте тоя Жожко какво са го хванали! Като пеперуда в паяжина е. Само като тръгне да мръдне, монасите скачат отгоре, да не побегне да слиза с катерене надолу.

Майката на Бонбончо, едва свестена, се загледала и наистина… какво да види: монасите обградили Жожо от всички страни, хванати за ръце, и Жожо à тръгнел нанякъде, и те скачали отгоре на мечка, така че да не избяга детето. À тръгнел да си вдигне ръката, всички хоп! – и те отгоре.

Отворко се кискал.

– Взел им е страха направо! Гледайте как му треперят.

А Жожо не разбирал тия монаси защо седят около него и си мислел, че си играят на някаква игра, в която той трябвало да се промушва през ръцете им. И нарочно им правел номера, и гледал как някакви дебелички монаси седели и се търкаляли в праха, и се цапали, и много се смеел.

Стигнали горе по едно време. Без дъх останали. Монасите започнали да им се карат:

– Какво правите тука? Видяхме ви как ви се разби лодката. И с тия малки деца, не ви ли е срам? Що за хора сте?

Хванали моряка, пък като го навикали, като му се накарали:

– Може ли деца да возиш и да уцелиш единствената скала в морето? Ти да я беше целил нарочно, нямаше да я уцелиш. Цяло празно море, една скала стърчи, точно в нея се заби!

А морякът се опитал да им обясни, че лодката се повредила, че нещо станало, но монасите нареждали:

– Повредила се, повредила се! С четири деца на борда, не можа ли да я провериш, да я закараш на сервиз, да я прегледаш? Тръгнал с неизправна лодка! Ти да не си пиян, та да уцелиш тая скала?

Морякът се обидил.

– Абе, не съм пиян!

Седнал, прекръстил се и казал:

– Божа работа е това!

Бонбончо рекъл:

– Ей, аз съм бог! Божи работи върша.

Бащата, като чул кой е богът, както му висял на рамото, така го преметнал през ръката си и така му посъветвал дупенцето набързо, а Бонбончо рекъл:

– Ей, човек каже, че е бог, и айде, отнесе шамарите по задника!

Отворко измърморил:

– Бе, ти не можа ли пък да вземеш да сложиш някоя клечка в двигателя? Барем да гръмне, да изгори! А така само на парчета стана. Ако беше гръмнала, щеше да има толкова хубав взрив, всичко в дим щеше да стане, на парчета да се разлети.

Душко го погледнал смаяно.

– Отворко, извинявай, че те прекъсвам, ама ако се беше взривил, и ти щеше да летиш разпарчетосан насам в момента.

Отворко се замислил.

– Да, бе, вярно. Душко, ти си прав! Щяхме да си гръмнем и ние и да полетим.

Жожо през монасите викал:

– Е, направо щяхме да си кацнем тука. По-удобно! Да го беше гръмнал като катапулт: пфиуу! И толкова набързо щяхме да дойдем тука. Можехме да уцелваме по един монах в челото. Четирима щяхме да сме свалили.

Монасите ги поканили в техния манастир и им предложили транспорт до границата, защото те нямали право да останат – там имало жена.

– Съжаляваме, но тук е забранено да има жена. Предвижда се по закон от 2 до 12 месеца затвор за жени, нарушили забраната. Сега веднага ще ви изпратим обратно до границата – казали те.

Бащата попитал:

– Добре де, така и така сме дошли, не може ли да погледнем манастира?

И те посочили майката и тихо му отвърнали нещо с категорични жестове, че не може, а на майката ѝ се причуло, че казли: „Неверницата не може да влезе! Нечиста е!“.

И тук майката на Бонбончо, каквато била експлозивна, като се разпалила…

– Каква неверница съм аз, бе?! Аз съм пὸ християнка от вас! Това, че седите тука, в тия манастири, да не ви прави пὸ християни, че да ме обиждате?

И като им вдигнала един скандал, и като се развикала, и като се разкарала:

– Така значи, а? Само за мъже, а жени да не влизат? И защо да не влизат, а? Нещо да не ни липсва? Какво повече сте вие от нас, та не може да влизаме в манастира, за да се помолим, а? Господ да не е направил тоя свят само за мъжете? Колкото има Господ за мъжете, толкова има за жените. Връзката с Бога е директна. И в пустинята да си, затваряш си очите и си свързан. За връзка с Бог не са необходими черква, поп или друг посредник. Това просто са екстри, усилватели..

И като се разлютила тая жена, като се зачервила, като ги подпукала, като ги овикала… Те се скупчили, свили се един в друг, седели, гледали я, леко приклекнали, а тя се качила на един камък и им се развикала отново:

– За да кажете това, нищо не сте разбрали от Христос. Защо сте толкова охранени! Мързи ви да работите, скрили сте се тука, уж се правите на божии служители, да дебелеете по цял ден! И жени не пускате, а, така ли? Защо не пускате? Вие откъде сте дошли на земята? Да не би Господ да ви е пуснал с парашут? Жена ви е раждала! А, и къде е тая жена? Що не я пускате тука да дойде? Не сте си виждали майките сигурно, не сте грижили за тях в старините им! Седите тука затворени и се правите на много важни. Ще казвате „неверница“ някъде другаде.

Бащата си я познавал. По едно време я погалил по косата внимателно.

– Жена, утре съм на работа. Дай да взимаме, какъвто транспорт имат, и да си ходим. Моля те.

Жожо погледнал закачливо.

– Ей сега ще им се отскубна и ще им разгледам манастира.

Майката въобще не ги възприемала като истински монаси.

– Щом използват думата „неверница“... Остави ги, кой знае какво ще видиш вътре: едни икони и това е, нищо повече! Седят, кръстят се, не работят, мързелуват. Сигурно и не чистят. Ще те запозная със свети хора. Пазители на храмове. Работят като пчели от сутрин до здрач. Ведри, грижовни, благи, начетени. Светят!

Душко се опитал да я върне в състояние на доброта.

– Госпожо, не бъдете толкова строга. Това са добри хора, те така са избрали да живеят. Може да ви се е причуло, че така казват.

Бонбончо имал идея.

– Ние можем да им помогнем леко да се променят нещата. Може да влезем вътре, да огледаме и да направим нововъведения. И може те да пожелаят да живеят на това място по-гостоприемно.

Отворко вече искал да си ходи.

– Аре, бе, пък ще им правим непоискани услуги! Зарежете ги тука да си седят, както им харесва! Давай да си ходим ние.

Дошъл транспортът – една каруца с два вола.

Бащата попитал:

– Ама нали кола щяхте да ни дадете?

И те казали:

– Ами кола де! Не виждате ли колата? Ей я, има два вола и една кола отзад.

Бащата поклатил глава.

– Ами аз си мислех, че ще е с двигател.

Те обяснили:

– Ние тука такива коли не ползваме. Не си замърсяваме природата.

Качили се четирите деца, качил се бащата, майката, морякът на волската каруца и за около 7-8 часа, раздрусани по пътя, с подбити дупета, стигнали до автомобила си, паднали в него и заспали.

Най-накрая четиримата приятели и майката на Бонбончо стигнали до Бяло море. Паркирали колата и както можете да се досетите, пръв от нея изскочил Жожи. Слязъл и извикал:

– Ураа!

Побягнал към единия край на плажа, който се губел в далечината. След около петнайсет минути децата видeли как притичва пред тях и изчезнал в другия край на плажа. И така продължил целия следобед – преминавал само от време на време и те чували вика „Ураа!“.

Както можете да предположите, последен от колата слязъл Душко. Бавно, спокойно, подредил си косичката, сресал се, намазал се със слънцезащитен крем, опънал си хавлийката, сложил ѝ камъчета в четирите ъгъла, седнал бавно, извадил книжка и започнал да чете за морето. От време на време съобщавал факти:

– Бяло море е част от Средиземно море.

След това наставало тишина. После изведнъж се чувало някакво изречение:

– Бяло море всъщност не е бяло, а е синьо.

И отново тишина.

Така, тези двама приказни герои – Жожо и Душко, си били намерили мястото и се включвали от време на време.

Но другите двама не си намерили мястото целия следобед. Отворко решил да се отваря и това било изключително трудно за всички туристи на плажа. Ходел при разни хора и почвал да им разказва:

– К’во правите? Защо си изхвърляте боклуците тука, вие не виждате ли, че това е плаж? Къде ви е културата? Простаци!

Добре че хората не били българи и не разбирали. Виждали, че някакво дете им говорело, поставило ръцете си на кръста, по някое време даже започвало да подскача, по някое време се пенело, но нали не разбирали езика, просто го наблюдавали с умиление и си мислели, че детето нещо е нервно или травмирано.

Отворко целия следобед прекарал в мърморене. Ходил, обяснявал, карал се, дърдорел, сочел им боклуците, но по едно време се разлютил и почнал да взима боклуците и да им ги показва отблизо.

– Мърлячи! Чистете, бе! Нали тука и други хора ще дойдат, к’во правите?

Наложило се майката на Бонбончо да се намеси и да му обясни, че все пак, като са в Гърция, хората не говорят български и ако иска да се разбира с тях, трябва да им говори на гръцки. Отворко отговорил:

– Виж какво, аз не знам гръцки.

И в този момент настанал опасният момент. Той се сетил, че знае английски, и се заел да прави истински сцени на английски по плажа. Започнал с:

– What are you doing? What is this rubbish here? Aaa! You should clean! Насам! Ааа!

Хората вече взели да го разбират. В началото им било интересно, но по едно време станало прекалено. Няколко татковци и майки се приближили до майката на Бонбончо.

– Скъпа госпожо, мислим, че е време да си приберете детето – цял следобед го слушаме да крещи.

Майката обаче била много внимателна жена и най-спокойно им обяснила, че всъщност това дете не е нейно и е наистина добра идея да вземат да почистят малко боклуците, които са направили. Хората се замислили и се втурнали да чистят. В този момент Отворко се прибрал при приятелите си и започнал да се надува заради постижението си.

– Ето, видяхте ли? Разказах им играта, а? Скъсах ги, направих ги луди всичките! Глей ги, чистят, а, събират си боклуците и кофичките, а, събират, събират! Е, глей, глей, глей, ония, дето бутилките пластмасовите си събират! À така, à така! Тука малко да има движение, да видят Отворко к’ви ги може, нали, с тая моята уста колко плажа мога да почистя!

Майката на Бонбончо много нежно го погалила по главата.

– Отворко, хубаво е, че хората не разбират български, иначе отдавна да беше изял някой пердах. Може и с добро да ги стимулираш да чистят.

Отворко попитал:

– Е, за какво пердах? Аз съм прав, аз съм еколог, аз се грижа за природата!

Продължил да се хвали и така протекъл следобедът му.

А през това време, докато майката на Бонбончо била заета с Отворко, докато Душко си седял на хавлията с четирите камъка и четял за Бяло море, а Жожо прелитал напред-назад и викал от време на време „Ураа!“, Бонбончо действал по своята си система – правел номера и експерименти.

Изкопавал разни дупки по плажа и току се чували викове: „Аа! Оо! Аа!“.

Бонбончо си действал тихо и методично, докато вниманието на майка му било привлечено от виковете на Отворко. Той бил предприел специална програма, с която взимал рачета от морето и лекичко ги пускал до хавлиите на разни хора, които си лежали. На някои им ги пускал по-близо до банските, така че, като им се покатерели по дупетата и ги ощипели, докато тичали по плажа, отзад им висели рачета като аксесоар на банския.

Той създавал известна суматоха, но на фона на виковете на Отворко никой не можел да забележи, че имало един агент, който седял и предизвиквал стрес на плажа.

Бонбончо, след като направил достатъчно дупки и бил пуснал раците в сериозна употреба, преминал и към друг план – да използва умрели медузи. И тези медузи напълно случайно покривали джапанките на хората само при пръстите. Поставял ги с пипалата надолу, за да не се опарят. Те, като тръгвали да стават, лекичко усещали хладината на медузата и пищяли с цяло гърло. Бонбончо тихо и дискретно си вършел работа.

Вечерта към 5 часа всички деца били напълно удовлетворени. Жожо бил обиколил около сто пъти плажа от единия до другия край и бил викал толкова дълго, че се чувствал щастлив. Душко бил прочел няколко книги на тема Бяло море, Средиземно море и всякакви други морета. Отворко бил изговорил думите си за деня и бил осигурил един чист плаж, а Бонбончо бил направил достатъчно експерименти и научни изследвания, дупки, възвишения и защипани рачета, че чак се замислил, ако майка му разберяла, доста трудно щяло да му бъде да ѝ обясни.

И така, всеки умълчан се качил в колата и потеглили към близкия град, където щели да се настанят. Майката преценила, че ще е по-добре вместо стаи в хотел, да си наемат някоя къщичка. Тя предварително била направила резервация по интернет. След кратко лутане я намерили и паркирали отпред.

Къщичката била малка – имала две стаички, баня с тоалетна. Знайно защо се оказало, че всички деца щели да спят в една стая, а майката щяла да спи в друга, което не било много удобно, защото във всяка стая имало по три легла. Но децата били категорични.

– Не, ние няма да ви притесняваме, госпожо! Ще сте си самичка в стаята. Ние си имаме много работа да вършим, ние ще си лягаме рано, ти сигурно ще искаш по до късно да стоиш, може да гледаш телевизия, а пък ние, нали сме деца – не трябва да гледаме телевизия… – и въобще се опитвали да баламосват майката на Бонбончо.

Така я баламосвали, че тя аха! да се баламоса чак! Те седели с едни мили, невинни очи, подредени в редичка и нареждали:

– Моля, моля, моля, моля! – в един глас.

Майката на Бонбончо рекла:

– Слушайте, деца, ще се договорим така: аз си лягам сама в стаята, вие четиримата лягате в една стая. Обаче при първата магария ви деля на две – половината спят при мен, половината – в другата стая.

Отворко веднага предложил:

– Е, що пък ще ни делиш на две? Не мо’е ли тоя, дето е направил магарията, него да го вземеш да спи при тебе, останалите да си спят в другата стая?

Жожо бързо го премислил.

– Да, бе, да! Да спя с майката на Бонбончо, това не е ли много нечестно? Ти защо се опитваш да ме прецакаш?

Отворко го погледнал.

– Аре, бе, забързаният, ти още не си направил магарията и вече се забърза да спиш при майката на Бонбончо! Айде изчакай малко поне да я свършиш!

Жожето бил притеснен.

– Е, нали ме знаете аз колко ще издържа? Т’ва направо значи всичките отсега да се местим и Душко да си остава сам тука да си спи!

Душко не харесал идеята.

– Ама аз не искам да спя без вас, и аз ще дойда!

Майката попитала:

– Сега какво стана, всички ще спим заедно ли?

Децата се чудели.

– Ми то май, госпожо, натам вървят нещата, щото ние няма да издържим повече от няколко часа и ако ще ни събирате, по-добре още отсега, за да не си разопаковаме багажа по различни стаи.

Майката на Бонбончо дала идея.

– Добре, предлагам ви: държим отворени вратите и все едно е една стая. Така честно ли е?

Децата се съгласили.

– Добре, честно е.

И се започнало настаняването. Жожката грабнал куфара, влязъл в стаята, хвърлил го на леглото, обърнал го наопаки, сритал нещата надолу към краката, легнал си под завивката и рекъл:

– Аре, лека нощ, банда! Аз днеска целия ден съм тичал, уморен съм. Заспивам! – и заспал.

Душко взел куфарчето, влязъл в стаята, избърсал си шкафчето, сложил си вестници отдолу на рафтчетата внимателно и започнал да си реди купчинки: една купчинка за панталончета, една купчинка за тениски, една купчинка за гащички, една купчинка за чорапчета. Подреждал си ги, хубаво си ги сгъвал… и така цяла вечер.

Бонбончо през това време хванал малко скакалци отвън и тихичко ги бил сложил на Жожо в леглото. И тези скакалци подскачали по Жожката известно време, само дето Бонбончо останал много разочарован, защото Жожо след толкова обиколки на плажа, дори със скакалци в косата не можел да се събуди.

След като този план не проработил, Бонбончо решил друго. Хванал още малко скакалци и ги пуснал в гардеробчето на Душко. Обаче и там претърпял провал: аха! да се чуят писъци и викове, нищо такова! Душко, като видял скакалците, започнал:

– О, на батко, о, душички! О, да ви цункам!

И почнал един по един да ги хваща, пък да ги гали, пък да ги целува, пък да ги носи навън.

– Айде тревичка да ви дам, айде да си хапнете! Айде довиждане, че още други скакалци вътре ме чакат в шкафчето ми. Айде, приятелчета! – И един по един разцелувал и запрегръщал тия скакалци, а Бонбончо направо бил разочарован.

Нямал вече друг избор, освен да пробва да сложи скакалци на Отворко. Взел един скакалец, пуснал го на Отворко, а той, какъвто си бил отворен, просто го погледнал с безжалостен поглед и само се чуло: фрас! Бонбончо вече абсолютно се отчаял – нищо интересно не можело да стане с тези скакалци! Отворко за една секунда приключил цялата работа.

Обаче Душко ревнал и настанала голяма паника. И в този момент вече се заформил скандалът! Душко ревял за скакалеца, а Отворко се разправял:

– Да ме изядат ли искаш, бе, да ми изядат дрехите? Какво си се разциврил? Ай, кат’ си ги отглеждаш, в гардероба си ги гледай, няма по чуждите гардероби да ги пускаш! Още малко и хлебарки ще ни докараш! Голям природолюбител излезе!

Душко ревял, та се късал.

– Не съм ги довел аз! Тука си бяха!

Отворко хич не му вярвал.

– Не си ги довел! Нали те гледах преди малко к’во си разговаряше с тях! Че ги и храниш! Аз те знам! Ей с’я ше видиш майката на Бонбончо, като дойде!

И пристигнала майката на Бонбончо… и какво заварила: Душко ревял, сълзи капели като водопад, взел скакалеца, отишъл отвън да копае гроб, щял да го погребва, направил и малко кръстче, което да му сложи отгоре. Отворко, още по-нервен, седял до него.

– Докара цялата зоологическа градина, сигурно през нощта и змии ще пуснеш и ще ги завиваш, за да не им е студено, а, че са студенокръвни? Може и печка да им пуснеш, малко да се притоплят!

Бонбончо бил толкова шокиран от резултата, че просто не можел да повярва. Защо ли обаче майката на Бонбончо си познавала стоката и директно прескочила Душко, прескочила Отворко, прескочила Жожо… не, при Жожо спряла всъщност за малко, за да извади скакалците от косата му, и отишла при Бонбончо.

– Мами, нещо да имаш да ми казваш?

А Бонбончо:

– Ъ-ъ.

Майката обаче била много спокойна и повторила:

– Мами, нещо да имаш да ми казваш?

И се чуло отново едно: „Ъъъ…“, а майката предложила:

– Айде, можеш да започнеш отначало!

Бонбончо гледал към Душко.

– Ми… ми… само шегичка малка… ама тя…

Майката го прекъснала:

– Като го гледаш Душко отвън как реве и полива градината, скоро наводнение ще направи с тия сълзи, това малка шегичка ли е?

На Бонбончо чак не му се вярвало.

– Ама, мамо, аз не очаквах, че той ще го убие, аз просто очаквах да пищи, нищо повече! Ето, виж, на Жожо му ги пуснах в главата и Жожо си спеше, и те си му лазеха отгоре, и нищо. На Душко му ги пуснах – Душко си говори с тях, разхожда ги, храни ги, пя им песни. А тоя Отворко не е наред направо – хвана и изби животното! И то веднага!

Майката рекла:

– Ама ти как може да ги пускаш в стаята?

Бонбончо се опитвал да обясни:

– Ами шегичка бе, мамо, шегичка!

Майката учтиво го подканила:

– Айде сега, като е шегичка, излез навън да обясняваш на Душко защо е мъртъв тоя скакалец!

Бонбончо свил рамене.

– Е, как ще ходя да му обяснявам на Душко – той нали вече няма да ми е приятел само ако разбере, че аз съм ги пуснал!

В този момент Отворко се появил.

– Абе, ти ли пусна скакалците, бе? Аз, като гледам майка ти как си разговаря с тебе, тука ти си ни наводнил с тия скакалци, а сега аз станах скакалецоубиецът! И тоя Душко сега няма да си играе вече с мене! А той е свестен. Глей го, ревльо е малко, тука сигурно вече е почервенял целият от мъка за тия скакалци, ама си е приятел, с него си става готино! И с’я к’во – заради тебе един приятел по-малко ще имам! Знаеш к’во – ей с’я ше ти кажа! – Прас! и му шибнал един по носа.

Бонбончо седнал на дупе, вдигнал краката, разревал се и размахал ръце.

– Мамо, тоя ми счупи носа!

Майката на Бонбончо се навела да види как е.

– Бонбончо, спокойно!

Отворко казал:

– Айде, освен скакалецоубиец, аз станах и носочупачът! Айде още един приятел по-малко!

Отишъл при леглото на Жожо и го разтръскал.

– Жожи, к’во да те направя, така че вече и ти да не си ми приятел?

Жожо, който не бил наясно какво става, се пошегувал.

– Ми ти ме събуди, това е достатъчно!

В този момент Отворко ревнал и той. И настанали три сирени: едната ревяла отвън и нареждала за скакалеца, едната ревяла и се държала за носа, а третата ревяла, че вече си няма приятели.

Жожо седял, гледал ги, гледал ги и попитал:

– Госпожо, какво изпуснах?

Майката на Бонбончо обяснила много накратко:

– Ами тука едни работи с едни скакалци.

И в този момент Жожо видял на калъфката си един скакалец. И като надал един писък, и като заподскачал по леглото.

– Помооощ, животно! Помощ!

И като побягнал из стаята нагоре-надолу, стигнал до гардеробчето на Душко – и там скакалец! Писъци след писъци! Търчал напред-назад, по едно време стигнал до креватчето на Отворко и какво да види: скакалец!

– Леле, леле, нападение отвсякъде! Пазете се!

Търчал, подскачал навсякъде. Настанала голяма суматоха. Майката на Душко се зачудила: „Сега какво направихме с тая екскурзия?! Уж тръгнахме да се разхождаме сред природата, уж с децата да ни е весело, а сега четирите сирени са се пуснали едновременно! Къде сгреших?!“.

Точно докато си мислела това нещо, сирените една по една угаснали. Първо угаснала сирената на Бонбончо. Той толкова се бил уморил от пакости, че както си държал носа, си заспал на пода. После угаснала сирената на Душко. Той така се бил разстроил с тези скакалци, че се свил отвън като едно кученце и заспал. После угаснала сирената и на Отворко. Той толкова бил нещастен и жален, че сега всичките деца му били сърдити, че седнал и заспал на един стол. Само Жожо още малко се опитал да тича напред-назад, защото той нали си бил поспал, но от притеснение и като самозащита и той угаснал и заспал на един фотьойл.

Майката си рекла: „Леле, малко тишина! Айде сега да съберем стоката!“. И едно по едно преметнала децата на рамо, пренесла ги до кревата, свалила обувки, дрехи, измила им лицата с по една влажна кърпа, пожелала им лека нощ и така ги настанила и четиримата. Седнала на един стол и си рекла: „Леле, това беше първият ден! А какво ли ще е утре?“.

Един ден майката на Бонбончо-Фотончо му казала:

– Бонбончо, смятам да наема едно микробусче и да заминем на юг.

Бонбончо попитал:

– С хамстера и котарака ли?

Майка му отговорила:

– Не, не с хамстера и котарака, ами с твоите съученици.

Бонбончо погледнал майка си озадачен.

– Мамо, ако викаш на хамстера и котарака съученици… Те надали знаят колкото мен по математика!

Майката се подпряла и казала:

– Бонбончо, имам предвид твоите приятели Жожинка, Душинка и Отворко.

Бонбончо подскочил като пружина. Той всъщност постоянно си подскачал. И като заподскачал – пружинирал ли, пружинирал… А после изведнъж завикал:

– Аз съм маймуна!

И взел да подскача по всички мебели и да обикаля целия апартамент, без да докосва земята. Там, където имало разстояние по един-два метра, се налагало да се засилва и почти щял да се пребие, докато стигнел до другата мебел. И така обикалял около половин час.

Но в един момент майка му се зачудила: „Тая игра няма ли да му омръзне?“. Тогава Бонбончо скокнал на земята, отишъл до кофите за боклук, взел две празни бутилки от минерална вода, напъхал си ги в тениската отзад, подскочил на шкафа и викнал:

– Аз съм водолаз!

Започнал да плува по същия начин: прескачал от мебел на мебел, без да пада на земята, само дето крещял: „Аз съм водолаз!“ и крепял бутилките отзад. И така още два часа.

Ето така започнала нашата история. Бонбончо радостен разбрал, че ще заминава в топлите страни на юг с майка си и своите приятели.

През това време Жожо разговарял също с майка си. Майка му се чудела:

– Жожо, поканиха те на пътуване на юг с твоя съученик Бонбончо. Не съм сигурна, че мога да си позволя да те пусна, като се има предвид, че ти най-вероятно ще се опитваш да тичаш в буса през цялото време, а в други държави, ако забележат това нещо, може да те приберат в полицията и ще е твърде сложно да обяснявам колко енергично дете си ти!

А Жожо казал:

– Няма бе, мамо, след буса ще тичам! Никой няма да ме види така!

През това време протичал и трети разговор – Душко-Послушко и майка му. Те били седнали един до друг на дивана и с изправени гърбове, с ръце, поставени на коленете, гледали се внимателно и си говорели бавно и тихо:

– Скъпи Душко, ще ходиш на лагер, ъ, не точно, ще пътуваш с твоя съученик Бонбончо.

Душко кимнал.

– Добре, мамо, щом така си решила! А пеша ли ще ходя, или с микробус, или със самолет?

Майката рекла:

– Ами с кола.

А Душко:

– А ще се радвам ли, щастлив ли ще съм от това пътуване?

И майката тогава се засрамила.

– Извинявай, Душко, трябваше да те попитам дали искаш да ходиш.

И Душко я целунал.

– Ами да, все пак аз трябва да си решавам, а не ти да ми назначаваш пътувания.

Майката казала:

– Да, прости ми! А ти искаш ли да отидеш на екскурзия с твоите съученици Бонбончо, Жожи и Отворко?

И изведнъж Душко скочил като пружина прав и казал:

– Даа!

Майката така се стреснала, защото Душко обичайно не вдигал никакъв шум и бил един бавничък, добричък, послушен, а сега внезапно направил рязко движение, дори издал силен звук. Майката погледнала въпросително.

– Явно много искаш да пътуваш.

Душко бил грейнал.

– Това са най-добрите ми приятели.

– Ами добре тогава, значи – решено!

Душко казал:

– Ами добре, аз започвам да приготвям куфара, защото ще ми отнеме три дни, четири часа и шестнайсет минути да мога да си събера всички дрехи, сгънати по най-правилния начин, така че да не се губи нито място в куфара, нито време да ги изваждам.

Майката казала:

– А защо и шестнайсет минути?

Душко отвърнал:

– Така съм изчислил. Най-накрая, докато му вържа панделката, за да изглежда красив отвън, ми трябват някакви минути все пак, за да съм завършил целия куфар.

Майката казала:

– Щом ти е приятно, Душко, действай!

И Душко се заел.

В този момент се водел и четвърти разговор. Седели в кухнята един срещу друг на масата Отворко и майка му.

– И к’во с’а, к’во ще правим, а? К’во реши? Да ме набуташ някъде да се мотам и аз да седя без майка, щото ти не знаеш какво да правиш и само искаш на работа да ходиш, а? И к’во с’а, я кажи?

Майката казала:

– Скъпи Отворко, имаш покана да идеш на юг в топлите страни с един твой приятел – Бонбончо-Фотончо.

А Отворко:

– Е, хубаво пък сега стана! Ти к’во, пари ли си ѝ дала на тая майка да ме вземе? И там к’во ще прави тя: ще седи и ще ме командва като Бонбончо, ще ме кара да пружинирам, по цял ден да се мятам по мебелите! Няма да стане! Никъде няма да тръгвам!

Майката спокойно пояснила:

– Никакви пари не съм ѝ давала! Жената ви покани и ще пътувате на юг.

Отворко разправял:

– А границата как ще я минем? Тука паспортчета, едно-друго, пълномощни? Ти наясно ли си как стават тия работи?

Майката кимнала.

– Да, аз съм ти подготвила документите.

Отворко възроптал:

– Нещо се опитваш да ме пробуташ, а? Да ме чупиш нанякъде, да ме разкараш?

И майката попитала:

– Извинявай, ти искаш ли да ходиш на това пътуване? Ако не желаеш, веднага ще се обадя на майката на Бонбончо и ще ѝ кажа, че няма да отидеш.

Отворко рекъл:

– Е, как пък да не искам?! Естествено, че искам, нали там са ми приятелите?! К’во да правя тук, да седя и да те гледам? Аз стягам куфарите и тръгвам! Ей с’я тука – два найлонови плика и съм готов! Аре, давай документацията!

Майката вметнала:

– А дали не е възможно да се отнасяш по-уважително с мен?

Отворко я погледнал учудено.

– Мамо, не ти ли стига, че толкова много те обичам, à сега и уважително! Т’ва с уважителното на някой друг го разправяй, дето не си обича майката! Аз тебе много те обичам! Не мога всичко наведнъж!

Отишъл, лепнал ѝ една целувка по бузата, гушнал я силно и заминал да си оправя куфара.

И така, на следващата сутрин четиримата приятели се оказали качени в едно малко ванче, с една майка отпред и с много, много багаж. Навсякъде – на покрива, на предната седалка до шофьора, в краката и на всички места, където имало възможност да се пъхне, децата били успели да набутат нещо. Майката на Бонбончо казала:

– Деца, имаме вид все едно се евакуираме, все едно напускаме страната завинаги, все едно емигрираме!

Бонбончо рекъл:

– Това въобще не е от мен! Аз какво съм си взел: взел съм си пружиниращите топки, пружиниращите пружини, взел съм си и още няколко топки и едно куфарче с дрехи и всички неща за плуване, и телевизорче, и съм си взел съвсем малко игрички, и…

И в този момент се обадил Отворко:

– Аре млъкни! К’во си почнал да се обясняваш к’во си взел? Аз съм си взел дъска, сърф, платно, водолазен костюм, надуваеми дюшеци за морето, и чадъри, и съм си взел, ако искаш да знаеш, много яки неща с по-големи обеми от твоите!

В този момент Душко се намесил:

– Не се карайте, не се карайте! Аз съм взел само едно куфарче. Ето онова, с розовата панделка, дето съм му вързал. Не се карайте! От отреденото за мен място е стигнало и за вас.

Жожо нещо се защурал из буса.

– К’во куфарче? На мене ми няма чантата с паспорта, няма ми телефона, няма ми парите, няма ми главата сигурно! Леле!

Фучал и се мотаел. Другите деца седели и го гледали. Той взел да се пъха под седалките, над седалките, отпред, прелетял през лоста за скоростите, паднал надолу с главата, взел да рови в краката на мястото до шофьора. Най-накрая успял да се намести върху купчината багаж до шофьора. Седнал там, оттам се преметнал през седалката, паднал надолу.

– Добре, Жоже, кажи к’во търсиш?

– Няма я тая раничка! Една малка синя раничка. Всичко обиколих, целия бус! Загубили сме я! Нямам паспорт, няма граница, няма пътуване! Айде сега, какво ще правим?

И ха! да ревне, и Душко попитал:

– Извинявай, дали нямаш предвид тая раница, дет’ си си сложил на гърба и двете сини презрамки се виждат на раменете ти?

Жожката погледнал.

– Оле, тя на гърба ми седяла, аз къде ли не се катерих да я търся!

И така пътуването започнало. Майката си била пуснала музичка и си тананикала, отзад децата си разговаряли по детски и от дума на дума се оказали на границата. Там децата седнали и със закопчани колани гледали любезно полицаите. Отворко едва се удържал.

Дошъл митничар, който взел да разглежда какво пренасят. Отворко заразправял:

– Няма наркотици, няма наркотици, само детски играчки! Ей там, гледай, ама няма никакви наркотици!

Майката много се притеснила, митничарят – още повече.

– Госпожо, я отбийте вдясно! – казал той.

Отворко не спирал:

– Не стига, че ви давам информация, че няма наркотици, ами и „отбийте вдясно“! Сега какво, ще седите и ще ровите ли?

Митничарите взели да се чудят какво да правят – толкова много багаж само за една жена и четири деца изглеждал малко съмнителен. И я попитали:

– Госпожо, защо пренасяте толкова много багаж?

А Отворко:

– Как пък много, ти пък луд ли си, бе?! Багажа ще препродава! Нас ще ни препродава! Я виж, четири ни е помъкнала!

Митничарят много се притеснил.

– Госпожо, слезте от микробуса!

В този момент дошли едни техници и взели да разглобяват гумите, вратите, с едни чукчета започнали да чукат, дошли и три-четири кучета и започнали да душат. Едни хора взели майката и я отвели встрани, започнали да ѝ задават въпроси, други хора останали при децата да ги пазят. Душко казал:

– Ти луд ли си да кажеш, че тя ни отвлича?! Нали ще я вкарат сега в затвора! Ти добре ли си?! Тази твоя уста...

Бонбончо, като се притеснил, и казал:

– Как моята майка, бе! Ей, устатият, к’во говориш?! Я ходи обяснявай, че няма такова нещо! Ще вземат да приберат мама, че се опитва да ни отвлече, после върви се оправяй!

Отворко изведнъж се плеснал през устата.

– Леле, ми к’во да правим?

Хванал, набрал телефона на майка си и рекъл:

– Мамо, наредих големи л_**на, мамо! Трябва да ги избършеш!

А майката спокойно рекла:

– Отворко, има тоалетна хартия! Дърпаш рулото, късаш хартия и бършеш, мамо, няма как да дойда да ти помагам! Ти си голямо момче.

Отворко разправял:

– Не такива бе, мамо! Казах на митничарите, че майката на Бонбончо се опитва да ни отвлече и да ни продаде. И я прибраха.

Майка му въздъхнала:

– Е, това, миличък, са наистина големи... ! Тичай бързо да дадеш телефона на митничаря!

Отворко изтичал бързо и казал:

– Господине, господине, обажда се майка ми, иска да разговаря с вас!

И се започнали разговори с едни майки от София, с едни баби от София, с едни чичовци от София… Ама митничарите на никого не вярвали, защото по телефона всеки можел да се обади и да каже, че ти е майка.

И станала такава една работа, в която изведнъж на граничния пункт се оказали всички майки, татковци, баби, дядовци и други роднини, които носели специални документи, за да докажат, че тези деца са техни, че тази госпожа всъщност е добра жена, пълномощните са ѝ валидни и нямала намерение малко да ги продава и да ги отвлича, а Отворко просто имал голяма уста.

Но докато дойдат тези ми ти родители и тези ми ти баби и дядовци, от микробуса не останали и две части една за друга закачени. Стоял той като разглобен скелет без гуми, кормило, лостове, табло, стъкла – всичко били демонтирали, за да търсят наркотиците, дето Отворко им казал, че нямало вътре. Жалка гледка! Децата били смаяни от изненада какво можели да причинят на един миниван две думи, произнесени от едно устато дете, и не можели да повярват, само цъкали.

Когато се събрали всички майки и татковци, и баби, и дядовци, и се оказало, че всъщност в микробуса няма наркотици и няма и да има възможност да бъдат открити, и че всъщност това е недоразумение, един от митничарите казал:

– Хайде, сглобявайте и тръгвайте! Тука няма кой да ви сглобява колата, защото те са започнали да разглобяват следващата. А и тука са ги научили само да разглобяват – да сглобяват никой не ги е научил.

И се започнало: майките, татковците, бабите, дядовците и децата се втурнали да сглобяват. Кой разбирал, кой не разбирал, най-накрая този микробус приличал леко на валяк, но местата били малко повече и имало шибидах на пода, откъм земята, така че, ако минават през локви, да им плиска леко на краката и да им ги охлажда. Сглобили го и станал неугледен, странен, но здрав и стабилен.

Успели да вържат целия багаж отгоре, всички майки и татковци изпращали целувки, всички баби и дядовци махали с ръка и с кърпичките. И децата поели на юг.

Пътували си децата на юг, а вътре им било едно хубаво в колата: играчки много, майката си пеела...

И така си пътували, пътували, пътували покрай една хубава синя река с камъчета.

Решили да спрат до един плаж. Спрели и изведнъж, както вече били слезли, колата сама тръгнала да влиза във водата. Майката газ!, в движение отворила вратата, в движение вдигнала ръчната и какво да види: била оставила колата не на скорост, а на нулева! А една кола само това и чака! Добре че майката имала бързи рефлекси.

След всички тези премеждия майката и децата се оказали на плажа, унесени в мисли какво ли им предстои.

Четиримата приятели бодро крачели в зоологическата градина. Майката на Бонбончо си взела почивка и казала, че ще ги чака до фонтана. По едно време решили да навестят влечугите. Влезли, спрели при първия вивариум и Отворко посочил.

– Егати влечугите! Вътре няма нищо!

Продължил към втория вивариум, погледнал вътре и казал:

– Тия направо се подиграват с нас! И тука няма нищо.

И така той бързо обиколил целия вивариум, върнал се на изходна позиция и обобщил:

– Айде, банда, тука е празно.

През това време Жожката кротко си тичал на зигзаг из помещението – правел си леки тренировки, а Бонбончо се плезел на отражението си в стъклото.

Душко обаче съсредоточено седял още пред първия вивариум. Отворко го попитал:

– Да не би да си мислиш, че сега ще се появи змия специално за тебе, та така дълго седиш и гледаш?

Душко тихо промълвил:

– Ами то си има змия, само някой трябва да има очи да я види.

За секунда и четирите момчета били едно върху друго и се опитвали да се напъхат във вивариума. Най-накрая Жожката я забелязал и викнал:

– Вижте, бе, зелена, зелена, като листата е зелена! Ей там се е навила!

Отворко сочел с пръст.

– Не, две са!

Жожката се чудел.

– Мъж и жена! Къде са им децата?

Започнали да се бутат пред вивариумите. Настанала голяма суматоха и още по-голяма изненада – във всеки един вивариум имало змия! Коя от коя по-шарена и пъстра, коя от коя по-скрита и закътана.

Чудел се Отворко и си мислел: „Ей! Щях да си изляза от зоологическата градина и да си казвам, че в нея работят мошеници! И щях да ида да споря да ми върнат парите за билета! Голяма излагация щеше да падне!“.

Изведнъж Бонбончо изпищял. Децата се спогледали, защото Бонбончо обикновено не пищял току-така, и бързо се засилили да видят какво се случва. А той седял вцепенен и наблюдавал как една змия с всичка сила се засилвала и си блъскала главата в стъклото от вътрешната стена на вивариума, гледайки Бонбончо.

В точно тоя момент и Душко изпищял. Секунда по-късно Жожката и Отворко пищели, държали си ръцете на очите и побягнали в две различни страни.

Бонбончо и Душко били стъписани и не можели да спрат да я гледат.

Вътре имало кралска кобра, която явно не харесала физиономиите на Бонбончо, и както кротко си спяла, така се разярила, изправила се на нивото на очите на Бонбончо, разперила се – и така се засилвала и си удряла главата, че чак ѝ се разкървавило нослето.

Душко рекъл:

– Спокойно бе, миличка, недей, ще се повредиш! Такъв си е Бонбончо, криви се като маймуна на всички – и започнал да я успокоява.

А змията само това чакала – някой да ходи да я успокоява. Съвсем освирепяла и в тоя момент хоп! – какво си мислите: изскочила и втората змия!

Бонбончо седял вкаменен, а на Душинката му станало още по-мъчно и казал:

– Спокойно бе, приятели! Ето, мъж и жена сте, ходете да се обичате, целунете се! Оставете го тоя Бонбончо! Той си е такъв. Не че нещо е искал да ви каже, той не ви е обиждал, не е простак. Просто малко се криви, шегички си прави.

В тоя момент към тях се приближил възрастен човек в униформа, бутан отзад на буксир от Отворко и Жожката.

– Ето ги тия освирепелите! Нарежете ги на салата! Дайте ги на китайски ресторант! Погледнете ги: те искат да минат през стъклото и да ни изядат. Бесни-побеснели са! Трябва да им сложите инжекции против бяс. Не, не само това! Намордници! Големи, здрави намордници! Направо ги вържете с белезници, оковете ги, поставете им тежести на опашките! – нареждал Отворко.

Човекът пристигнал и видял кобрите. И зърнал Душко, който плачел и им казвал:

– Спокойно бе, приятелки, носленцата ще си повредите, ще погрознеете! Недейте така!

Видял и Бонбончо, който не мърдал. Решил първо да се справи с Бонбончо. Отишъл, шибнал му един шамар. Бонбончо излязъл от ступора, разтръскал глава, разтъркал очи и казал:

– Боже, какво се случва?

А уредникът на вивариума отговорил:

– Нищо, момче, малко се беше стреснал. Айде сега, изведете го навън на чист въздух, че с този, втория, ще е по-сложно.

Отишъл при Душко и му казал:

– Момче, по-добре се махни, змиите да се успокоят. Като се махнеш, те ще постоят още мъничко и пак ще легнат да си почиват.

Душко обаче наистина се оказал корав и труден.

– Не, ще легна тук! Ще се завържа сам за металната решетка! Докато не ги успокоя, няма да си тръгна! Моето добро сърце ще проникне през стъклото и те ще разберат колко ги обичам – и ще си легнат да си спят.

Мъжът видял, че няма да стане по лесния начин, и казал:

– А ти с кого си дошъл тука, в зоологическата?

Душко изведнъж се стреснал, огледал се. Уредникът казал:

– В тази зоологическа градина не е добре да се отделяш от групата.

Душко, нали бил много послушен и примерен, отвърнал:

– Да, господине. Ама вие ще останете ли на моето място, вие да ги успокоявате?

Уредникът кимнал.

– Оставам веднага! Ще стоя тука! Докато не ги видя да се успокоят, няма да мръдна!

Душко му поблагодарил, изпратил въздушни целувки на едната и на другата змия, помолил уредника да внимава да не би да си изхвърлят отровата от зъбите или да си обелят кожата от мъка... и леко се отдалечил, като от време на време се обръщал да провери дали уредникът още стои там.

Излязъл отвън и какво да види: децата седели и подскачали.

– Айде, бе, айде! Пише, че тук има знаеш ли още колко интересни животни! Има елени.

Душко ги погледнал.

– Ама много сте смешни! Ние да не сме дошли от другия край на света, та да гледаме елени! Ние си имаме колкото си искаш елени.

Децата не спирали да подскачат.

– Не, бе, тия елени са едни други елени.

Душко рекъл:

– Да, сигурно с крила! Айде да ви ги видим елените!

Отишли те на едно обширно място, където наистина имало много елени. Обаче – чудна работа! – не били един и същи вид елени, ами имало големи и малки, с рога и без рога... Странна работа – цяло стадо, ама един с един не си приличали.

Жожо предположил:

– Това е генетичен експеримент. Сложили са всички породи елени, за да видят, ако ги кръстосват, дали няма да излезе заек.

Жожката премислил.

– Не, бе, тука си правят всеки ден състезание по еленско надбягване и залагат пари. Застават и си казват: „Който елен пръв се събуди и притича до другия край на поляната, печели състезанието на деня“.

Бонбончо веднага бил връхлетян от идея.

– А не ви ли се струва идеална възможност да пробваме яздене на елени?

Душко също се чудел.

– Според мен не им е много приятно така, както са ги омешали. Всеки би искал да си расте сред свои приятели и близки. Ето, вие сте мои приятели!

Отворко се изкискал.

– Душко, като те гледам и като гледам останалите двама, ние сме по-различни и от елените бе, човек! Я ме погледни мене: красив, висок, добре облечен! А ти с това бретонче как си се остригал, направо не знам!

Душко го стрелнал строго.

– Я по-тихо и не ми закачай бретончето! Много си ми е хубаво.

Децата обаче се спогледали и наистина се замислили, че и те били много различни. Всяко дете било толкова различно от останалите три, че всъщност единственото общо между тях било, че са приятели.

Тогава Жожката, който бил по бързите изводи, направил светкавично умозаключение.

– Щом те са толкова различни, значи, всички вътре са приятели. Може би това си е точно тяхната банда.

Душко тръгнал да спори с него, но после размислил и продължили.

Стигнали до едно място, където било пълно с туристи. Седели, щракали, щракали – щели да си изщракат щракалките на фотоапаратите! Седели и децата, гледали – нищо. Погледнали пак – нищо. По едно време Бонбончо посочил.

– Ей, вижте, бе – препарирани крокодили!

И децата що да видят: препарирани крокодили. Ама не само че ги препарирали, ами и ги подредили един до друг и им оставили устите отворени, а очите – завъртени наникъде.

Душко се загледал внимателно.

– Много несериозна изработка на тези препарирани животни. Защо са ги убивали?

Отворко мрънкал:

– Тия са големи смотаняци, дето са ги препарирали! Не можаха ли поне един със затворена уста да препарират, за да видим как изглеждат всъщност! Те сега само устите отвътре им се виждат.

И в тоя момент, както така си били загледани в десетината препарирани крокодила, единият крокодил леко тръгнал и започнал да плува. Децата се стъписали. Щракалките на много от фотоапаратите тук не издържали на ентусиазма на туристите и просто казали: край!

Децата гледали невярващо. Разбрали, че тези гигантски крокодили не само че не били препарирани, а били в чудесно здраве и може би така се маскирали в природата – никой да не знае, че са живи.

Отворко пръв проговорил:

– Браточки! Те на тоя цял му влизам в устата! Даже няма да ме дъвче, само ще ме гълта.

Душко го погледнал.

– Ти, какъвто си твърдоглав, хич няма да му е вкусно да те глътне. Сигурно ще те изплюе веднага.

Жожко самоуверено рекъл:

– Мен не може ме глътна! Ще му направя едно кръгче до корема и обратно, преди да си е затворил устата.

Бонбончо дал нова идея:

– Аз ви предлагам, като ще си общуваме с крокодили, винаги да си носим по една пръчка. Той тръгва да те лапа, ти му слагаш напреки пръчката и устата му седи отворена. И ти ще може да му разгледаш зъбите, кариесите, да провериш как са му сливиците, ако ги има. Може да се разходиш бавно до корема, ако искаш, и обратно – и чак като си излезеш навън, тогава да си плюеш на петите и да го оставиш с пръчка в уста.

Душко казал:

– Ей, как хубаво звучи тая история с пръчката! Ама те, крокодилите, ако бяха толкова тъпи, досега да са изчезнали. Нали, като се развъртят и се размятат, цели лодки обръщат.

Бонбончо си настоявал:

– Е, значи, две пръчки. Може и повече, де. И да са метални, та да не може да ги счупят. А може и направо с крик. Трябва да се помисли. Може да се направи специална машина – съоръжение за поддържане на крокодилски челюсти, – в която да сложим зъбни колела, магнити, специална система с хамстери, която, като върти, да се разтяга, за разширяване на устата. И може да сложим и ароматизатор на устата. Може и антибактериален препарат да добавим...

Душко го прекъснал:

– Ехе! Бонбончо, изобретателю, по-добре да продължаваме нататък с животните.

Вървели си те и се натъкнали на голяма тълпа – не можело от нея да стигнеш до оградата, да видиш каквото и да било животно. Почудили се какво ли имало там, защо тия хора не помръдвали – не можели да разберат.

По едно време решили да заобиколят отзад, да проверят дали пък оттам не можело да погледнат какво е. Вървели отзад, но там били наредени бамбукови пръчки – плътно една до друга, високи бамбукови пръчки, всяка по десетина метра.

Изведнъж Бонбончо изшептял:

– Банда, точно до пръчката, от другата страна, се движи тигър.

Децата спрели и се озърнали.

– Ама как тигър?!

Душко посочил.

– Няма страшно – бамбукът е здрав.

Жожо клател невярващо глава.

– Точно тоя бамбук ли ще ни опази от тигъра!

Отворко предположил:

– Може би ток тече през него.

Децата решили, че било по-добре да приемат, че ток наистина тече през невидимите метални нишки в бамбука, та да не им е толкова страшно, – и спрели. Там, където бамбуковите пръчки леко се били разместили, се виждали ясно лицето, мустаците, козината и опашката на тигъра. Но тоя тигър не бил обикновен. Той не бил някакъв такъв един жълто-оранжев тигър. Този бил бенгалски тигър – бял, на черни ленти. Красив, голям, елегантен!

Децата разбрали, че цялата тълпа в далечината се е събрала, за да гледа него, а те стояли само на две педи разстояние! Ако си мушнели леко пръстчетата между бамбуковите пръчки, можели…

И в този момент се чул рев. Такъв рев, че някои се хванали за главите, някои просто седнали на дупе, но всичките били напълнили очите със сълзи и се оглеждали дали са живи. Звукът кънтял в гърдите и в главите им, сякаш били до много мощна тонколона на концерт в някой стадион... Този рев сякаш ги отнесъл, разглобил и размътил главите им, объркал координацията им… всепомитащ, категоричен... Колко ли са хората на земята, които са чували рев на разгневен тигър на две педи разстояние от ухото си?!

В тоя момент Бонбончо едва промълвил:

– Жожо, следващия път, като решиш да си пъхаш пръстите, за да пипнеш тигъра, направо си пъхни ръката – ще му е по-удобно да ти я отхапе. Бързо да бягаме, щото уредниците ще ни изгонят от зоологическата градина.

Ама то страх голям – един лазел, един се влачел по задник, един накриво ходел, един на заден, за да гледа тигърът да не би да изскочи. Минали отстрани и се опитали да влязат в тълпата.

А хората отпред извадили видеокамери, снимали как реве тигърът, снимали как е вперил поглед в бамбуковите пръчки – голямо шоу!

Жожо се опитал да разведри ситуацията.

– Ей, тия всичките пари трябва да ми дават! Сега да сложа ли една ламаринена кутийка, да мина – всеки да пусне по едно евро заради представлението, което им осигурих. И рев да чуят, да го видят и нервен, да не се чудят тоя тигър какъв е по принцип! И с хората е така. Добре е да го ядосаш веднъж, да знаеш какъв става, като е гневен, да му познаваш характера.

Душко бил притеснен.

– Тихо, че сега, ако дойде наистина уредник, както пише, че е забранено да се дразнят животните, веднага ще ни изгонят.

Седели си те, престрували се, че са част от тълпата. Седели, ама тълпата не си тръгвала! На тях им омръзнало. Отворко предложил:

– Айде да се движим, че не мога повече да издържам тук! – и се заизнизвал лекичко.

Вървели си те и съзрели едно възвишение, по-скоро хълмче с рекичка... Изведнъж Душенцето възкликнал:

– Колко е приятно тука! Така бих влязъл вътре да си полегна! Сигурно е чудесно място за прекарване на времето, за почивка, за мечти, за съзерцание на красотата...

В тоя момент оттам, като изскочила една ми ти горила, по-голяма от децата. Скачала на четири крака и тичала към тях. Те си казали: „Леле, днес цял ден само такива щуротии ни се случват!“. И както си го казали, маймуната направила кръгче и се качила на едно дърво. Взела да го тресе много силно. Дървото се огъвало, маймуната ревяла, падали листа. Децата си рекли: „Толкова ли пък сме страшни? Всичко реве!“.

Душко погледнал Жожо, а Жожо казал:

– Не съм аз, не съм аз! Не съм я пипал, не съм я дърпал, не съм я оскубал, не съм я епилирал! Нищо не съм ѝ сторил!

Погледнали към Отворко, а той рекъл:

– Абе, гледах я мръсно, ама чак пък да седне да ми се разсърди…

След това изведнъж дошли уредниците. Чудели се какво става: маймуната ревяла, чупила клони, нервна – направо чудо! Единият от тях извадил пушка и тръгнал да стреля по нея.

Голяма грешка, защото природозащитникът Душко с всичка сила се хвърлил върху него и го съборил на земята.

В тоя момент човекът точно стрелял, но „куршумът“, който бил под формата на приспивателна инжекция, не отишъл в маймуната, а отишъл… къде мислите… при жирафа. И той, като се олюлял, както бил до оградата, леко паднал и станал като мост – половината тяло вътре, половината тяло отвън, на пътя.

Ама кой можел да ти вдигне жираф, да го прибере, за да си легне в креватчето, като толкова неправомерно бил легнал! Взели пътни знаци, оградили отстрани: „Внимание!“, „Направи завой!“, „Опасно преминаване!“, „Спящ жираф!“.

Сложили разни табелки, дошли няколко охранители. Жирафът хъркал, та се чувал шумът от хъркането му през три зоологически градини в четвърта.

Хората гледали спящ жираф, легнал на земята, както куче ляга пред колибата си, и си рекли: „Ей, в тая савана животните, ако спят така, тия лъвове трябва да са станали по двеста килограма дебели от ядене!“. Чудели се, маели се, изведнъж един човек предположил:

– Тоя жираф да не е умрял?

И като ревнали тия ми ти хора! Рев! Половината зоологическа градина ревяла, че бил умрял жирафът. А уредниците викали:

– Не е умрял, не е умрял!

И колкото повече викали уредниците, че не е умрял, толкова повече деца се разревавали, защото си мислели: „Ето, ние сме деца, сега ни баламосват“.

Настанала голяма паника. Директорът на зоологическата дошъл лично. Казал да извикат специализиран кран, да бият две шамарчета на жирафката, да вземат да ѝ дадат тонизиращи напитки, после леко душче, малко масаж на мускулите... и ако обича, тя да става и да тръгва, защото зоологическата градина толкова рев не била чувала от години.

И се започнали едни ми ти процедури, едни ми ти работи!

А Душко седял, гледал и не вярвал какво е направил. Уредникът отдавна го бил забравил, защото тичал да спасява жирафката и плачел, че тя може да се е наранила.

Децата го погледнали и казали:

– Абе, Душка, все помагаш бе, миличък, когато никой не ти иска помощта, и все такава една работа става накрая. Що не вземеш да си стоиш спокойно и само, ако някой лично дойде и те помоли за помощ, да му помагаш?

Душко бил много притеснен.

– Да, бе, и тоя път какво направих! Да паднеш от десет метра височина като жирафката и да си удариш главата на асфалт! Сега сигурно ще има сътресение на мозъка. Може да оглупее, а може примерно съвсем да се побърка нещо.

Отворко го успокоил:

– А може да стане много интелигентна.

Душко казал:

– Айде стига си ми се подигравал, че вече се уморих! Давайте да си ходим!

Тръгнали да си ходят. Вървели, вървели, ама нещо не могли да намерят изхода. Оттук да излязат, оттам да излязат… По едно време се уморили, седнали на една пейка и започнали да ядат сладолед, мислейки си какво да правят на следващия ден. Обадили се на майката на Бонбончо да дойде да ги прибере.

Четиримата приятели Жожко, Отворко, Бонбончо и Душко от храма в Рамешварам заминали на пътешествие в столицата на Индия – Делхи. Както винаги при по-екстремни дейности – избрали да ги придружи майката на Бонбончо.

Качили се на рикша. Тя изглеждала една мъничка, мъничка, но чичкото, който я управлявал, им махал, махал подканящо да се качват. Първоначално се настанила майката, после две деца, после три деца, после цели четири деца. Отворко рекъл:

– Тоя, както маха, цялото училище ще качи!

И наистина: щом се загледали, в другите рикши се возели по много хора: по шест, по седем, по осем. Препълнени били, направо летели. Майката казала:

– Деца, сега ще ви заведа в зоологическата градина.

Децата се зачудили.

– Егати майтапа! Да дойдем дотук, за да гледаме зоологическа градина! Това е много смешно.

И както си се веселили – точно с това ли щяло да започне дневното им приключение – така преминали през града и стигнали до просторен паркинг. А на него имало автобуси. Автобус до автобус! Десетки автобуси. Момчетата попитали:

– Ей, това да не е автогара?

Но като се загледали, видели, че от автобусите излизат деца – много, много деца… от мнооого, много автобуси. Отворко рекъл:

– Госпожо, какво правят тия деца? Да не превземат зоологическата?

Майката се усмихнала.

– Не, не, не, това просто е огромна страна, живеят над един милиард души, а зоологическата градина в Делхи е само една.

Отворко казал:

– И като е една, дай всички да преминат, нищо да не остане за нас! Я гледай що автобуси са! Те са повече от животните вътре.

Децата се разсмели и майката предложила:

– Добре, вижте! Я да отидем първо там, зад съседната порта има една специална крепост. Дайте да влезем и да се разходим, точно автобусите ще се поразотидат и после ще можете да разгледате животните на спокойствие.

Душко харесал идеята.

– Ами по-добре, щото то иначе до всяко животно, като има по един автобус деца, какво ще успеем да видим ние? Само ще ни изпонастъпват… Хич по-добре да не влизаме!

И така те се оказали пред портата на една огромна стара крепост. Майката погледнала, че билетите стрували по пет парички, и тръгнала да подава двайсет и пет, обаче леличката отвътре ѝ посочила с моливчето, че било пет парички за индийски хора, а за чужденци – по сто. Майката се разгневила.

– Ама как по сто? За вас пет, а за нас – сто!

Индийката не говорела нито български, нито английски и се наложило майката да плати таксата за чужденци. Влезли вътре и какво да видят: едни паркове, едни поляни, докъдето погледът стигне. Толкова просторно, толкова чисто, красиво, дъхтящо на свежест, шпалири от палми... а на различните полянки седели деца с учебници и си учели кротко. Отворко се плеснал по челото.

– Голяма романтика! Да вземат и в наш’то училище едни палми да ни боднат, като седнем под тях, и ще си стоим с тетрадките, и ще броим звездите, и ще въздишаме. Голямо учене ще падне!

Душко посочил към една от полянките.

– Е, какво, виж, че си учат децата, виж, виж, че вдигат ръка. Ето че го и изпитват едно там. Просто им е по-приятно тука.

Бонбончо се замечтал.

– Много ще е приятно! Представяте ли си: учиш си, катериш се по дърветата, висиш си на клоните надолу с главата и ти пишат и оценки за това! Това ще е супер учене направо!

Жожи продължил:

– А може и къси пасчета! По едно кросче около полянката да си въртиш през цялото време – хем ще си те изпитват, хем ще си спортуваш! Няма какво да му седиш на тоя чин.

Всички деца си фантазирали, а майката ги подканила:

– Хайде, елате да влезем и да разгледаме.

Тръгнали те напред сред красота и изящество. Тук постройка, там постройка, стигнали до една красива джамия. Чак очите ти да не искат да се откъснат от нея – толкова хубаво направена! Обаче децата започнали да обикалят, но врата не открили. Почудили се каква е тая джамия – от четирите страни нямало вход. Изглеждала така, сякаш имала много етажи, но не и вход. Децата взели да се питат:

– Да не са го зазидали?

Обиколили я още веднъж, но нямало следи от допълнителен градеж или кърпеж.

Бонбончо загледал подозрително.

– Тая джамия нещо е странна – я вижте, че там отгоре са сложили звездата на Давид. Тя сградата сигурно се е объркала – като са смесили религиите, се е получило нещо без врати. А може да е като с пречупения кръст. Тук хилядолетия навсякъде по сградите слагат пречупени кръстове – символ на Слънцето, пък при нас в Европа този символ след Втората световна война е свързван само с лошо.

Жожи се сетил.

– На летището кроасаните ни ги сервираха на салфетки с пречупени кръстове, спомняте ли си? Аз даже си я запазих, че у нас никой няма да повярва, ако му разказвам.

Децата се смели и тичали около джамията, но така и врата не намерили. Не разбрали как може да се качи човек до горните етажи.

В това време Жожката, който бил по-бързичък и правел кросчета наоколо, извикал:

– Деца, пожар, пожар! Елате да видите какъв пожар!

И какво да зърнат: страховит пожар горял извън крепостта и облизвал крепостната стена, на която те били стъпили отгоре. Пламъци, високи колкото пет-шестетажен блок. Такова нещо никой не бил виждал, дори на кино.

Най-сладък и смайващо естествен бил Душко, който спокойно вдигнал фотоапарата, нагласил си зума и щракнал няколко кадъра. Посочил натам.

– Деца, погледнете какъв хубав материал излиза!

През това време Жожко подскачал от крак на крак.

– Какъв материал? Давайте да бягаме, ще изгорим тука!

Бонбончо пък имал добротворна идея.

– Ти пък! Я гледай колко стари листа има, дай да ги хвърлим в огъня, поне да изчистим малко крепостта.

Отворко директно изтресъл:

– Тъпанари, давайте да викаме пожарната! К’ви глупости говорите?

Майката на Бонбончо това и била сторила – вече била извикала един индиец, показвайки му пожара. Той притеснено се затичал, настанала суматоха и в скоро време отвсякъде заприиждали индийци, които носели кофи и като мравки работнички хвърляли, сипвали – включително правели неясни за децата неща, но скоро останал само дим във въздуха.

Децата, като погледали как се гаси пожар по индийски, решили, че вече можело да продължат с разходката си. Стигнали до една беседчица, около която стояли влюбени двойки. Душко се загледал и леко се изчервил. Бонбончо казал:

– К’во се червиш? Няма да се целуват, това е Индия, само ще се гледат.

Отворко хич не ги вярвал тези работи.

– Аре на бас, че все някой ще целуне някоя!

При вида на тези трамбовани, окосени и подканящи за живот поляни Жожи не го свъртало.

– Нямаме време! Давайте да си потичаме, к’во ще седим да ги гледаме тия дали се целуват, или не!

Обаче Отворко решил да се хване на бас, а и Бонбончо не отстъпвал. Душко много се притеснил от приятелите си.

– Като простаци! Как ще ги гледате хората, не ви ли е срам? Те искат да останат насаме.

Отворко вперил поглед по посока на беседката и отговорил:

– Като искат да останат насаме, какво са седнали в центъра на поляната? Да си ходят вкъщи! Това е обществен парк, при това пълен с деца. Не ги е срам! Ще седят да се натискат тука!

Душко не го разбирал.

– Ама тука никой никого не натиска! Гледай, че стоят просто близо един до друг, мълчат и се гледат.

Отворко ставал нетърпелив.

– Е, докога ще се гледат? Айде да вземат и нещо друго да направят!

Душко взел да му се ядосва.

– Как не те е срам?! Не стига, че им светиш като лампа, ами на всичкото отгоре седиш и ги притесняваш.

Жожко казал:

– Не мога да се занимавам с вас! Мен работа ме чака, отивам да тичам – и се понесъл с лекота сред тази красота в празничен бяг.

А то такива алеи, такава хубава трева – само за тичане. По един километър напред можело да тичаш по права алея, по един километър назад. А алеи много. Ей, докъдето поглед ти стига – алеи! Жожката попаднал в място, на което дори в най-смелите си мечти не бил стигал.

Душко умрял от срам и казал, че не може повече да прави така – да седи и да притеснява хората. Но Отворко и Бонбончо застанали съвсем близо до въпросната беседка, почти се надвесили върху няколко от двойките и започнали да ги гледат с очи като палачинки. Хората въобще не се притеснявали, защото това било Индия и там хората много трудно се впечатлявали. Отворко седял и шептял:

– Аре, бе, цуни я, малко парички да изкарам!

Бонбончо казал:

– А, ще изкараш, ще изкараш! Аре давай ! Колко пари ще ми даваш? Не виждаш ли, че ще заспят още малко, ама никой няма да пипне никого.

Отворко взел да се изнервя.

– Дай да се дръпнем малко по-надалече, та да виждаме повече двойки, че така виждаме само към петнайсет.

Бонбончо рекъл:

– Че ти и на Марс да се качиш, все ще е същото. Не ги ли виждаш к’ви са?

Отворко не можел да повярва, че е възможно.

– Айде, айде! Все някой ще си мисли, че никой не го вижда, и ще щипне някоя.

Бонбончо тръгнал.

– Добре, добре, айде да се отдалечим!

Отдалечили се, легнали на земята, само главите си повдигнали и свили ръцете си като бинокли, седели и следели двойките, ама нищо не се случвало.

През това време Жожката търчал напред-назад, та се късал. Празнично.

Душко си ходел по една от алеите и стигнал до края на крепостта, където имало специална бойна кула. Тя била на четири етажа нагоре, но явно имало и подземни етажи. Имало стаи, стълби, амбразури... Послушко много искал да се качи в нея, но се страхувал. Имало много маймуни. Такива едни опасни, дето седели в тъмното. Пък и пишело „Забранено качването!“.

Жожката, както се бил затичал, не могъл да бие спирачки и хоп, хоп, хоп! се покатерил през табелата, по стената и се качил на първата площадка. Душко го гледал отдолу.

– Ей, Жожка, да ти метна фотоапарата, поне да вземеш да снимаш отгоре, че то така и така е забранено…

Жожо му махнал.

– Виж с’я, на мен ще ми се карат, аз нали пръв минах. Дали на един, или на двама ще се карат, няма значение. Ела да снимаме!

Жожката подал ръка на Душко, той се качил с фотоапаратчето на площадката, снимали – прекрасни снимки излезли! Обаче отстрани зеели едни тъмни тунели. Жожо рекъл:

– Давай, ще влизаме!

Душенцето отстъпил назад.

– Ааа, не, не, не, мен ме е страх! Не мога без мама да влизам.

Жожо го подканил:

– Ами да отидем до България, да я вземем, та да можеш да влезеш! Като те гледам, като не можеш без нея, явно ще трябва да я докарваме. Няма да ни е много евтино. Ти имаш ли пари за билет? Пък и надали ще кацне тук, до зоопарка. Ама ако държиш, ще осигурим и майка ти.

Душко се изчервил и казал:

– Стига, де! Стига си ме дразнил!

Жожката хукнал.

– Влизам! – засилил се и се чуло отвътре: „Туп-тап-туп-дуф!“.

Душко се провикнал:

– Жожооо, къде си?

Жожето, леко глухо, малко отдолу, се обадил:

– Слязох напряко! Ти, ако искаш, давай по-бавно.

Душката му предложил:

– Аз, да ти кажа, хич не ща да слизам, ами по-добре да излизаш!

Жожи го попитал:

– Що, аз точно влязох? Да не мислиш, че сега ще излизам?

Душко бил притеснен.

– Недей, недей мърда, че още малко можеш да разгледаш в дълбочина. Да не отидеш при къртиците?

Жожето се заливал от смях.

– Ха-ха, направо до земното ядро ще ходя!

И в тоя момент отново се чуло: „Туп-тап-ту-туп-тап!“. Ама много отдалеч долитало.

Душко много се стреснал.

– Леле, тоя пропадна вдън земя! Какво ще го правя сега?

И решил, че и той ще слиза. После се сетил, че бил с фотоапарат – можело да падне, да си счупи фотоапарата, а пък после как щял да обясни на мама къде е ходил?

И му хрумнала гениалната идея, че ако щрака със светкавицата, ще му се осветява пътят и ще вижда къде е. Щрак! първа снимка направил Душко, видял стъпалото, стъпал. Щрак! втора снимка направил, второто стъпало видял. И така – тупур, тупур, тупур! – слязъл десет стъпала.

– Жожии, чуваш ли ме? – провикнал се той.

А някъде отдолу ехото отговорило:

– Дааа, чуувааам теее. Жожиии ееее!

Душко си направил сметката, че по тая система с щракането нямало да стигне много надалеч, защото щяла да му падне батерията. Взел да се чуди как да слиза, без да щрака постоянно. Мислил, мислил, а през това време какво се случвало отвън... Двамата трапери лежали със свити, подобно на бинокли ръце. Единият зачервен викал:

– Аре, бе! Аре, бе, какъв мъж си? Действай, направи нещо!

А другият разправял:

– Хайде да се махаме, че ми писна! Така и така си загубил баса. Давай тука, каквото даваш, и да си ходим, че игри ни чакат в тоя парк.

Отворко не мърдал.

– Не, не, няма, няма! Не съм съгласен. Ето, дай ми твоя фотоапарат и например, ако видя, че някой нещо прави, ще го щракна и то ще ти изпише, че е днешна дата. Ти ще познаеш и двойката, така че… Айде, ти се разхождай нанякъде!

Бонбончо станал.

– Добре.

Отворко, нали бил много отворен, решил, че ще аранжира снимката. Наумил си да отиде при някоя от двойките, да им предложи пет парички, а те да се целунат само за снимката. Това бил най-краткият път да изяде индийски шамари, но точно вече преговарял с една от двойките, която не знаела български, естествено, и не можела да разбере това дете какво им предлага, когато майката на Бонбончо се появила и бавно, за ухото, успяла да го измъкне от ситуацията.

След което Отворко осъзнал, че това не било много добра идея – да отидеш при възрастни, да им предложиш пет рупии и да им кажеш: „Айде, вие се целувайте, аз само ще ви щракна веднъж“… и се извинил. Добре че хората нищо не разбирали, защото най-вероятно можело да стане голям скандал.

Бонбончо, докато щастливо си подскачал напред-назад по алеите, чул далечни познати викове.

– Жоооожиииии...

Обаче от Жожо не долавял отговорите. Зачудил се какво става и газ, газ, газ, газ! – така се засилил, че след дълго търкаляне говорел вече в ухото на Жожи:

– Как попадна тука?

А Жожи го питал:

– А ти как попадна?

Бонбончо му обяснил:

– Ами напряко някак. Както си бях тръгнал, и след това се чукнах малко на дупе, на рамо, на глава, на глава, на дупе и при тебе паднах.

Жожи рекъл:

– Ами как ще излезем?

Бонбончо бил напълно спокоен.

– Е, как няма да излезем! Майка ми е отвън, Отворко е като една аларма, сигурно ще докара цялата армия и полиция, за да ни извадят. Я спокойно!

Жожо бил нетърпелив.

– Не е ли по-бързо сами да си излезем? К’во ще чакаме?

Бонбончо се запревивал от смях.

– Утре пак трябва да дойдем облечени с водолазни костюми. Спираме на паркинга пред зоологическата градина, монтираме по една кислородна бутилка на гръб и тръгваме с плавниците да шляпаме на заден ход. Отиваме при продавачката на билети и ѝ казваме: „Два билета за чужденциии“. Как ли ще звучи през маската гласът ни?! Или ѝ показваме два пръста, то е ясно, че сме чужденци. После с неопрените се движим като раци дотук. Със силен прожектор осветяваме маймуните, за да се разбягат. Как ще се качим на площадката?! С крик, с кран, с хеликоптер, да се събличаме не върви... Е, в краен случай ще се съблечем, ще се качим и ще се облечем... И после влизаме с много фенери в ръце и разбираме как се стига до втора, трета и четвърта площадка. Никаква миризма не усещаме, газим си в пишо и ако, шляпаме по-точно... и покоряваме през тайни тунели бойната кула. Махаме от върха ѝ на туристите.

И така, водолазите покорили бойната кула, преминали през тъмнина, воня, маймунски банди...

През това време се чуло ново тупкане: „Дум-дан-прас-прас-туп!“, и върху главите им паднало нещо меко, което дори попръднало. Оказало се, че това бил Душко, който от притеснение не успял да напълни съвсем гащите, но пуснал щедро една миризлива бомбичка. Децата, като усетили кой е паднал, казали:

– Ей, Душинка, к’во направи, бе? Ти нали си толкова примерен?! Като си толкова примерен, къде се тупна тука?

И той самият не вярвал как било възможно.

– Ами не знам, стана грешка.

И в тоя момент отгоре се чуло:

– Ей, смотаняци, да не сте се претрепали, бе, а?

И отдолу се разнесло като ехо:

– Дааа, дааа…

Отворко рекъл:

– Ама сте леви! Сега ще извикам индийската гвардия да ви извади.

След малко едни големи прожектори осветили децата. Няколко възрастни индийци ги изнесли на ръце навън, сложили ги на тревата, дали им вода. Сигурно били решили, че те са се изплашили да стоят на тъмното, но те явно въобще не знаели за какви смели балкански юнаци ставало въпрос. Майката на Бонбончо се изчервила от притеснение и с разтреперан глас попитала:

– Деца, как можахте да направите тоя номер?!

А децата я успокоили:

– То не беше номер, просто слязохме по-бързо. И ако не миришеше толкова силно от маймуните, дето са правили ако и пишо, може би щяхме да оживеем още час. Но сега, като се има предвид, че сме обгазени, ни трябват специални средства за обеззаразяване.

Майката не разбирала.

– Какви средства, какво е станало?

Децата закачливо започнали:

– Трябва ни по една газирана напитка с повече захар, по един шоколадов десерт, по едни пържени картофи и веднага ще ни мине всичко, дето маймуните са ни причинили.

Майката още не схващала.

– Какво, какво?

Децата грейнали и заобяснявали:

– Това се лекува само с газирани напитки и пържени картофи. Ама трябва да са от по-големичките, защото е специално лечение.

Майката най-накрая разбрала.

– Така ще ви излекувам вас и тримата, че ще ми станете здрави за десет години напред!

Децата бързо сменили темата.

– Е, добре де, добре, хайде да ходим в тая зоологическа! – измили се на чешмата, преоблекли се, пак се измили за всеки случай и тръгнали.

Влезли през портата на зоологическата градина и щом я прекрачили, първият казал:

– Яде ми се.

Вторият казал:

– Пишка ми се.

Третият казал:

– Ака ми се.

Четвъртият казал:

– Жаден съм.

И майката вдигнала рамене.

– Охоо, още от вратата, като се почна... Я всеки да се оправя сам!

На тоя, дето му се пишкало, тръгнал да пишка в розите. Майката едва успяла да го спре и да му вдигне гащите, щото щял да стане голям скандал. Наложило се да го заведе в тоалетната.

Вторият, дето му се ядяло, седнал и почнал да чупи едни паднали орехи и да се опитва да изважда ядките и да ги лапа. Само дето това не били точно орехи, а изглеждали като тях… били си някакви индийски работи и хич не било добра идея да се ядат. Та и там на майката се наложило с лъвски скок да ги отнеме от ръката на гладния.

След което за тоя, дето му се акало, нямало хартийка в тоалетната и настанало чудене какво да правят. Предлагали му билетчетата от замъка, предлагали му билетчетата от зоологическата… И там горе-долу успели да се оправят.

Четвъртият тръгнал да пие вода от един подмамващо чист, игрив фонтан и майката успяла да го отклони навреме.

Най-накрая децата се събрали и тръгнали. Всеки получил по шише вода и сандвич. Вървели си те из зоологическата и си разговаряли:

– Сега ще отидем при земноводните и при влечугите.

Отворко се перчел.

– Айде на бас, че ще се снимам с поне десет различни влечуги, а вие – няма!

И така, децата започнали да разглеждат бавно и внимателно зоологическата, а пътят им минавал не къде да е, а покрай белия тигър.

Четиримата приятели се били прибрали в София. Ходили на училище. Изкарали по цял бележник с шестици. Дошла зимата. Зачудили се къде да отидат за Коледа и Нова година. А майката на Бонбончо сякаш им четяла мислите.

– Деца, предлагам да си направим приключенска Нова година, като отидем в една далечна страна, наречена... абе още не знам коя, но да е в Хималаите.

Жожко попитал:

– Как, ама Хималаите нямат ли си страна?!

Майката отговорила:

– Имат – Тибет, Непал, Индия, Пакистан, Бутан, но още не знам за коя точно ще ни дадат виза.

Децата без грам съмнение рекли:

– Ние сме големи пътешественици, в паспортите ни има много печати, все ще ни дадат визи.

Майката се усмихнала.

– Добре, момчета. Ще ходим, значи, на екскурзия.

Тук обаче Душко се намесил и неуверено, но притеснено отбелязал:

– Госпожо, ама там е студено! Там е много студено! Сега у нас е зима, а сигурно, ако отидем в Хималаите, ще се превърнем в ледени фигури!

Майката го прегърнала.

– Спокойно, ние няма да ходим чак толкова високо, само в подножието ще отидем, където няма да е много студено. Значи, избираме южния склон.

Душко не се отказвал.

– Южен, южен, ама Хималаите са си Хималаи.

Майката го щипнала леко.

– Добре, ще ти купим специални топли дрехи и отиваме.

Душко никак не се успокоявал.

– Абе, топли, топли дрехи, южен, южен склон, ама все са си Хималаи. Не може ли да отидем в Конго, Заир, някъде на екватора?

Отворко кисело измрънкал:

– Какво ти Конго? Да ходим в джунглата да ни изядат комарите! Ще отидем в Куба, в Южното полукълбо, там е лято. О, Куба – мамбо, пачанга, ала-бала-портокала!

Майката върнала разговора към Азия.

– Куба не става. Полетът е и дълъг, и скъп. Като пораснете, тогава ще идем в Куба. Тази Нова година ще летим към снежните Хималаи. Ще правите снежни човеци, ще се пързаляте...

Както си дискутирали, така и си уредили пътуването. Децата какво ли не напъхали в чантите и в раниците: якета, пуловери, шалове, шапки, зимни обувки, чорапи... Майката успяла да вземе визи за Индия и хоп!, децата се оказали с полет до Делхи и оттам втори полет, който ги отвеждал право в Хималаите.

Летели си щастливо децата за Делхи, кацнали, качили се за втория полет, ама как успели да го направят в бързината – това така и не станало ясно – оказали се на полет за Южна Индия, почти до остров Цейлон...

Кацнали те и що да видят – планини нямало. Всички хора по къси ръкави, по голи кореми, по боси крака, 30–40 градуса било... Първи Жожката изскочил от якето и от зимния панталон. След малко останал направо по гащи и взел да пухти. Индийците го погледнали особено. Един му дал плат като за покривка и го омотал с него. Не след дълго и другите момчета се оказали с препаска около кръста и по една купчина дрехи до тях. Майката нямало как да остане по покривка и започнала да се поти до изнемога.

Децата не се сдържали.

– Госпожо, май объркахме самолета.

Майката била леко притеснена.

– Самолета не объркахме, но май резервацията на самолета обърках. Сигурно съм разменила градовете. Дайте да разберем къде сме.

Извадили картата на Индия, показали я на един индиец, посочили Хималаите и го попитали: „Къде?“. Той въобще не ги разбрал и майката на Бонбончо на английски го питала отново: „Къде сме?“. И той ходел, ходел с пръста на юг, на юг… и там, където Индия свършвала, най на юг, спрял. Тя си казала: „Този е куку!“. Отишли при друг, при втори, при трети, а те посочвали едно и също място. Тя обаче решила, че всичките са слънчасали. По едно време обаче Жожко забелязал:

– Госпожо, тук грам планина не се вижда, а и вече стана толкова горещо, че ви предлагам да идем на плажа да се поизкъпем, че още малко и ще се сварим.

И с пълните раници със зимни дрехи децата отишли на брега на океана. Плували, къпали се, радвали се, майката обаче не могла да се съблече, защото на този плаж жените можели да стоят само с дрехи и така да плуват. Тя била с дебел пуловер, с вълнен панталон, с вълнени чорапи – вече щяла да припадне.

Децата я съжалили.

– По-добре да ти купим местни дрехи, едни парчета плат, като се увъртиш, увъртиш, увъртиш, и ще изглеждаш облечена, поне ще ти е хладно.

Отишли, намерили си хотелче – малко, в една рибарска къща, където изобщо нямало тоалетна и на когото му се появяла „нужда“, трябвало да ходи зад къщата, към полето, ама пък хората били симпатични. Завели майката да ѝ купят пенджаби (представете си – горнище на пижама с панталони). Тя вече едва се движела – с една бутилка минерална вода в ръка ходела, пиела и се потяла. Преоблякла се, седнала отмаляла – просто не можела да си тръгне от магазина. Две чанти с дрехи била съблякла – шалове и шапки, какво ли още не...

Така децата се оказали на юг. Явно Нова година щяла да бъде на юг. И какво щели да я правят те тази Нова година – решили да разгледат какво има наоколо.

Първо открили много места за гмуркане. Помолили рибаря да ги вкара с лодката навътре. Той им дал очила и се загмуркали да гледат рибки, красиви и приказни – коя ги гризнела за дупето, коя ги щипнела за крачето, защото точно тези риби в Индийския океан били чудно красиви, хапливи и щипливи. Имало и по-големички и по-опасни, но нашите деца не успели да уцелят такава.

Върнали се на брега, щастливи тичали по пясъка, радвали се. По едно време забелязали, че океанът изхвърлял дрехи. Помислили си: „Ей, сигурно някой кораб с дрехи е потънал. Я гледай, дрехи излизат всякакви“.

Отворко извикал:

– Госпожо, елате да видите, тук има всякакви дрехи, дайте да ви вземем червени, зелени, сини, бели, ще ви издокараме, цял гардероб ще ви направим!

Майката се възпротивила:

– Не, не, това са дарове за мъртвите хора, хвърлени във водата. Тези дрехи не се взимат.

Отворко продължавал:

– Не се взимат, не се взимат, ама са ни късмет. Ще си ги вземем, ще си ги изсушим, и на пазара – по левче, по левче... и ще избием екскурзията.

Майката се ужасила от тази идея.

– Не може, това е абсолютно забранено. Тези дрехи са изхвърлени като дар за океана.

Отворко бил искрено възмутен.

– Дар за океана, дар за океана, ама какво? То не може така тук да седят и гният! Пари са давани за тях. Я да ги съберем тук, ще направим бизнеса. Сушим, гладим, продаваме, пък нека хвърлят пак! Затворен цикъл – ние сушим, гладим, продаваме, те хвърлят. Всеки ден ще си имаме хем работа, хем продажби.

Майката леко опънала ухото на Отворко и той сменил темата.

Решили да вечерят. Отишли в ресторанта, седнали,  дошъл един индиец, с една метла леко замитал масата, така че половината боклук им падал върху дрехите, и след това мятал по един бананов лист пред всеки. А този бананов лист – малко прашен, малко мръсен, с паяжини. Децата гледали с ококорени очи какво ще стане. Майката бързо извадила антибактериални кърпички, избърсала ръцете на децата и банановите листа с тях. Обаче това се оказало леко безсмислено, защото в следващия момент пристигнал същият индиец с една голяма цинкова кофа, като за миене на под, бръкнал в нея с един черпак и направил пльооос!, изсипал на банановия лист пред всеки по един черпак с напълно неясна пихтиеста смес. После пристигнал с друга кофа, пльоснал и по една лъжица ориз и си заминал. И трябвало да се яде с пръсти, защото нямало вилици и лъжици. И всички мажели, мляскали, който се нахранел, взимал банановия лист, изхвърлял го на една купчина, измитали масата с метличката и това е! Децата гледали, майката гледала, ама гладен седи ли се? Мислили, мислили, по едно време седнали и се наяли, къде ще ходят? Нахранили си се добре, надули коремите и взели да разпитват един индиец на английски:

– И тук сега кино, дискотечка, нещо ала-бала има ли?

– Не – бил краткият му отговор.

– А нещо детски клуб, нещо Дисниленд, Леголенд, магазин за детски играчки?

– Не – той отново бил кратък.

Отворко продължавал с въпросите:

– Вие нямате ли нищо тук? Децата ви какво правят по цял ден?

Човекът отговорил:

– Ами работят.

Отворко направил крачка назад.

– Оо, чакай, чакай! Тук да не ни намерят някоя работа, да ни опънат и нас да работим?

Човекът небрежно погледнал към майката на Бонбончо.

– Ние няма. Това е нейна отговорност да научи децата си на труд.

Бонбончо прегърнал майка си.

– Тя е само моя майка и ме е научила на труд. Не забелязваш ли, че е млада и красива – как ще е родила четири деца.

Човекът много се смял.

– На нейната възраст при нас жените имат по много повече от четири деца.

Всички останали смаяни.

Отворко само довършил:

– Като не могат да си наемат работници, им остава да си родят работници.

– Хайде да помислим за Нова година – предложил Душко, за да смени темата.

– Каква Нова година? – недоумявал Отворко. – Не виждаш ли, че е лято. Плаж. Море. Да виждаш снежни човеци или моркови?

Душко се разплакал. Нямало да има Нова година...

Бонбончо го погледнал и със сериозен тон съобщил:

– Със и без сняг часовникът ще удари в 12 часа. Календарът ще отчете настъпването на новия ден и на новата година. Който иска да реве, да реве. Който иска да си го направим забавно, да идва. Ами на хората в Южното полукълбо всяка Нова година им е по средата на лятото, те как живеят?

Децата имали предизвикателство. Да направят хубава Нова година. До полета обратно оставали четири дни и било по-разумно да си ги прекарат радостно.

Тъй като на това място магазин нямало, а на Нова година да ядеш пихтиестата смес от кофата на банановия лист не им се струвало празнично, решили да помолят рибаря да им хване риба и да им я сготви. Той с радост приел. Договорили се за цена. Сякаш хората на това място не отдавали толкова голямо значение на този празник. Не било ясно дали имат алтернативен празник и на Коледа. Това, което било видно, е, че единствените, които се подготвяли за нещо специално, били нашите приятели.

Бонбончо решил да направи украса. Тъй като празникът щял да бъде на двора на рибаря, трябвало да се състави план за цялостния дизайн.

– Ще купим фойерверки – предложил Отворко. – Не, няма да има откъде.

– Ще сложим батут, за да я запомним тази Нова година с нещо, което никой не може да си позволи по нашите географски ширини – предложил Жожко.

– Ще поканим приятели – добавил Душко.

– Ще направим хартиени гирлянди – казал бодро Бонбончо. – Колкото и да е невероятно, тук има книжарница, с красиви цветни листове, ножици и лепило. Хайде, приятели, има как да го направим.

Децата напазарували от книжарницата, намерили връв, тел и дворът ставал все по-празничен и по-празничен. Проблем създавали кокошките на рибаря. Те били „свободно отглеждани“ и затова живеели по дърветата. Децата не били виждали кокошки по дърветата, но ето че на рибаря били такива – „късачки“ на гирлянди. Брутални разрушителки на гирлянди. Всеки опит на Отворко да се договори с тях завършвал с неуспех. Накрая победили кокошките.

Дворът имал украса на оградата, къщата била украсена около „устата“– врата и около „очите“ – прозорци. Сякаш имала мигли и намигвала на децата: „Украсата на дърветата са кокошките. Вържете им нещо и на тях“.

– Ще украся кокошките и ще ги завържа за дървото, за да не разрушават другия ни труд – съобщил Отворко-Мърморко.

Докато го спрат, и той вече бил по дърветата и се хвърлял към кокошките. Аха! да хване някоя, и тя литне, а той – долу... Накратко: ловенето продължило бая дълго и накрая, като се уморили и кокошките, и Отворко, всички слезли на земята и... заспали. Това позволило на Бонбончо веднага да разкраси всички спящи и да ги завърже един за друг. Някак естествено Отворко – и пряко, и косвено, – станал личен отговорник на всички кокошки.

Жожко бил леко обиден, нали тичането било по неговата част, а и той никога нямало да се изтощи от някакви там кокошки, та били те и бегачки.

Майка на Бонбончо не била никак спокойна: като нямало елха с играчки, като не можело да се ползват дърветата от свободно отглежданите кокошки, тогава къде било възможно да сложи подаръците на децата? Откъде изобщо да намери подаръци? Нямало какво да се купи. На рибаря къщата била полупразна, както и на другите хора. Нямало магазин. Какво да прави? Попитала рибаря, а той бил много озадачен, че тя търсела някакви предмети.

– Ти си им подарила пътуване до нашата страна. Това малък подарък ли е? Имат храна, вода и подслон. Какво те тревожи?

– Искам да са щастливи. Да го запомнят. Да влязат в Новата година усмихнати и радостни – нареждала майката.

– А, това е лесно. Ще ги заведа в храма – усмихнал се той и сякаш всичко било уредено.

– Ще им оставя единственото материално нещо, което имам – пари – и те, като имат достъп до място, където се пазарува с пари, ще могат да си купят каквото си поискат.

– Ако това ще те накара да се чувстваш добре, го направи, защото друг смисъл много няма – кротко казал рибарят и отишъл с жена си да готви рибата.

Празничната вечеря била от риба, ориз в чинии с вилица и нож, и вода. Всичко било толкова вкусно, толкова приятно, че Бонбончо много се развълнувал и издекламирал стих:

 

Когато те няма, си безценна,

когато те има, не те виждам.

Когато след дълга раздяла те срещам,

цял съм изпълнен с благодат.

Храна! Благодаря, че те има тук и сега.

За мен, мама и славната ни дружина.

 

Децата ръкопляскали. Така се започнали изявите на всеки един. Шеги, песни, танци. Инструменти им били масата, пейките и лъжиците. Най-накрая се натъркаляли по земята и аха! да заспят, но майката на Бонбончо ги подсетила за подаръците. Децата се ококорили. Не я оставили на мира, докато не им казала как на това място е успяла да намери нещо за подарък. Скачали и скандирали.

– Добре. Ще кажа. Подаръкът ви е да отидете в храма – рекла накрая тя.

Аха! да кажат нещо, но дори и Отворко прехапал език. Те също били мислили за нея какъв подарък да ѝ направят… но дълго и без успех.

– А нашият подарък е акупресура – не могъл да изтрае Жожко. – Кога ще ходим в храма?

– При изгрев слънце – отговорил рибарят.

– Правим ти акупресурата сега! – скандирали децата.

– Внимавайте! Това е моята майка, да не я посините! – предупредил Бонбончо.

Майката седнала на един стол и всеки дал най-доброто от себе си. Отворко отговарял за ушите. Мачкал ги, докато станали меки и червени.

– Внимавай да не ѝ ги счупиш като на борец – Бонбончо бил леко тревожен от гледката.

Душко поел стъпалата и натискал точка след точка, орган след орган. Жожката бил специалистът на дланите – натискал и той наред. Бонбончо се взирал в очите на майка си, опитвайки се да ѝ направи ирисова диагностика. Майката на Бонбончо била издръжлива, много обичала деца и се забавлявала с „подаръка“ им.

Алармата на телефона ѝ иззвъняла.

– Честита Нова година, деца! – запрегръщала ги тя. – Благодаря за подаръка. Ето там, под гърнето, има малко подаръци и за вас. На гърнето има рисунка на елха с играчки, наблюдавана от зорки кокошки.

Вътре в бананови листа и тел била празнично увита по една паричка за всяко дете. Ехее, колко ли години щял да се чуди рибарят на тази радостна реакция.

Децата веднага заспали. При първи петли рибарят ги събудил. Подал им по един вързоп нови бели дрехи. Щели да ходят в храма. Изкъпали се в реката, чиято вода била малко студена. Облекли белите дрехи и хоп! – в храма.

Влезли в дълъг просторен тунел, преодолявайки много сергии, локви кал и помия. Оттам погледнат, храмът изглеждал както очаквали: широки дълги коридори и рисунки по тях. Малко сергии в началото. Малко в края. Сергии, коридори, сергии, коридори. Изведнъж рибарят свил в един малък процеп, после минал зад една стена и там се открила друга картина. Храмът се оказал много сложен лабиринт. Децата ахнали. Били в една голяма зала. Рибарят отишъл при едни хора с кофи. Те викали, сочели децата, карали се, сочели децата и така дълго време, докато накрая не дошъл един жилав, изпит мъж с остър поглед, който завил крачоли и размахал леко заплашително кофата си.

– Деца, това е нашият водач – предупредил рибарят. – Следвайте го неотлъчно. Влизаме навътре в лабиринта и ако искаме да излезем, е добре да сме заедно след него.

Децата кимнали и тръгнали. Преминавали през различни тайни входове, докато не чули голяма олелия. Попаднали в нещо като вътрешен двор с трева, алеи и тълпа шумни хора. Голямо множество се бутало вътре. Хората с кофите се карали за нещо си. Докато се усетят, се наредили на опашка и като дошъл редът им, осъзнали, че цялото бутане било, за да се загребе от дълбок кладенец вода и да ти се изсипе на главата.

Връщане нямало. Рибарят бил така щастлив, като му излели кофата с вода. Нареждал някакви думи и сияел. Докато се осъзнаят, и първата кофа била излята върху Душко. Водата била ледена. Дрехите така залепвали за тялото. Шокът бил толкова голям, че нито се разплакал, нито реагирал. Просто бил отместен от напиращата тълпа до щастливия рибар. Жожко бил кален и силен, но толкова студена вода му дошла в повече и на него. Бонбончо стоял до рибаря и мозъкът му не спирал да се пита: „Защо е толкова студена? Лед ли ѝ пускат? Охлаждат ли я?“. Експериментаторският му ум нямал време за губене. В този миг и тримата синхронно се хвърлили върху Отворко. Жожко, като най-силен, му запушил устата, Бонбончо и Душко го стиснали в прегръдка и отпред, и отзад. Кофата вече се изляла върху Отворко и тълпата избутала конвулсиращото му, стиснато като в менгеме тяло от приятелите му. Той се опитвал да произнесе на всички земни и небесни езици коментари, които тук ще спестим...

– Щастливи ли сте? – попитал развълнувано рибарят. – Никога няма да забравите тази Нова година.

– Със сигурност – отвърнал Жожко, който едва успявал да удържи голямата уста на Отворко затворена.

– Има само още двайсет и един извора, на които ще ни облеят за здраве. Пийте от водата, докато ви обливат в това свещено приключение.

Колкото и невероятно да звучи, още на седмия извор вече нямало значение поливането. Всичко било прогизнало. Щастието на всички други хора от това, че ги поливат, било толкова голямо, че дори и Отворко го приел откъм веселата страна и се смеел. Хората ги поздравявали, радвали им се, ръкопляскали им, когато се опитвали да отпият от водата, докато ги поливали.

На петнайсетия извор децата били в състояние на пълно щастие. Празнували откриването на всеки следващ извор из лабиринта. Техният опитен водач ги прекарвал край гигантски каменни крави, край гробове на светци, през стени със странни знаци, през дълги тунели, през зали с колони и когато сякаш всичко свършвало, винаги имало една малка незабележима за външен човек врата, през която достигали до следващия извор.

На двайсет и втория извор децата били във вътрешен мир. Спокойни, ведри, мокри и шляпащи. Прегърнали майката, прегърнали рибаря. Имали най-прекрасната и вълнуваща Нова година. Вече били готови да се връщат у дома и да разказват, да разказват...

Нашите четирима приятели и двете майки били в Аман, столицата на Йордания. Вече били разгледали крепостите и решили да ползват градски транспорт, за да видят как пътуват хората в арабските страни. Отишли на автогарата. Но те изобщо не говорели арабски, а пък арабите хич не говорели английски и започнали с ръкомахане да си сочат по картата. Арабите показвали карта на арабски, а нашите на английски, но в крайна сметка Петра си е Петра на всички езици. Най-накрая се разбрали, че искат да пътуват на юг, много на юг – и да стигнат чак до град Петра. Настанала суматоха на автогарата, разлетeли се кокошки, един се затичал, крещял нещо на близкия автобус, автобусът натиснал клаксона, един полицай пуснал бариерата, а тя паднала и леко чукнала преминаващия автобус. Шофьорът слязъл, развикал се, поогледал чукнатото. Тогава се появили двете майки с четирите деца, изтласкани напред от тълпата. Качили ги на автобуса с пляскания и приветствия и той потеглил отново. Те седнали и дошъл един човек да поиска да си платят, само дето не знаели какво им казва, нито пък той разбирал те какво му казват. Най-накрая той извадил една монета и им показал с пръсти толкова, колкото струвал билетът. Разбрали се, платили си и пътуването започнало. Съвсем скоро излезли право в пустинята. Пътуването било невероятно. През цялото време хората в автобуса пляскали и пели. Извадили голям касетофон, пускали си арабски песни и лудо се веселели. Така се били разпели, че по едно време децата, без да се усетят, и те пеели, без да знаят какво пеят точно, смеели се и пляскали. В един момент хората започнали да си подават храна от най-задните редове към най-първите и обратно, от средните към страничните, от страничните към предните, от страничните към задните... Във всички посоки летели баклавички, кадаифчета... Покапвали тук-таме върху главите на хората, по краката, по дрехите им. Подавали си вкусотии, които се ронели. Така започвало едно голямо хранене и радост за всички. Децата, понеже не си били мили ръцете, отначало не смеели да взимат, плюс това ги били учили да не приемат от непознати, но тъй като пътуването траело дълго, а храненето продължило до края му, децата се омазали до уши в разни сладки и лепкави неща и си правели смешни муцки, защото лицата им се опънали от засъхналото сладко и били идеални за демонстриране на разни интересни физиономии. Майките до последно се опитвали да удържат, обаче едни толумбички така ги изкушили, че не можели да не си хапнат. Те пък извадили солети и разни други работи, дето ги носели от България, и настанала голяма веселба…. Пристигнали върху едно празно асфалтово петно насред пустинята. Автобусчето спряло и всички пътници започнали да пляскат, да викат на арабски нещо на майките и децата, да им сочат да слизат. А майките хич не искали да слизат на това празно място. Хората викали:

– Петра, Петра.

Майките клатели глава.

– А не, не, не! Петра не е празно място в пустинята. Петра е град!

И те махали с ръка, сочели навън и продължавали:

– Петра, Петра!

И леко ги избутвали от автобуса. Майките обаче не искали да слизат. Тогава шофьорът слязъл и показал на едната майка, че през хълмчето се намирала целта на туристите. Посочил ѝ покривите на тамошните хотелчета. Майките не били съгласни. Настоявали да ги закарат до града.

– А не, не! Без хотел не слизаме.

А „хотел“, както се знае, на повечето езици е една и съща дума. Пътниците се разпляскали, разпели се и шофьорът ги закарал от другата страна на хълмчето. Пътят в този участък бил много лош, но пък сред песните нищо не усетили. А хотели в Петра имало колкото искаш. И места в тях имало по това време. Сред пляскане, прегръдки и радостни раздумки на неразбираем език се разделили с автобусните пасажери и шофьора. Майките и децата се настанили в хотел като дворец. Приказно красив. Сирийски майстори били правили толкова съвършени орнаменти, че дъхът на човек спирал пред тяхното изящество. В хотела вече говорели английски. Разбрали, че за да разгледат стария град на Петра, им трябвало доста време. Един цял ден от ранни зори до късна вечер едва щял да им стигне. Предложили им този ден да прекарат в хотела, да хапнат, да се изкъпят, да си починат, а следващия ден от пребиваването си да прекарат в стария град Петра. Легнали всички уморени да спят, а на сутринта в 4 часа телефонът на Жожката иззвънял.

– Ставайте, бързо, да изпреварим всички туристи! Айде бързо, закуската е в 6 часа, давайте да се подредим на масите и каквото дойде на шведската маса, да го разграбваме и – беж! – първи да влизаме.

Другите деца го погледнали сънени.

– Абе, Жоже, кой ще ти яде в 6 часа? Ние още спим.

Жожо скачал по кревата.

– Ахаа, ама като плащахме, си я платихме закуската, нали, а сега няма да я ядем, щот сте спели… Ще ядете!

Децата се размрънкали:

– Няма да стане.

Обаче и майките станали.

– Ей, момчета, по-добре давайте да мием зъбите, ръцете и да тръгваме към Петра, че после като дойдат с автобуси туристическите групи, няма да може нищо да видим.

Поизмили се някак, взели водичка и суха храна и тръгнали. От хотелите се ходело близо половин час, докато се стигне до началото на стария град Петра. Било тъмно. Децата с фенерчета в ръка си рекли:

– Еййй, първи сме!

Обаче и други фенерчета проблясвали, и други туристи се били събудили рано-рано сутринта, за да разгледат на спокойствие. По едно време фенерчетата станали като облак светулки. Светкали отвсякъде. Децата се размислили.

– Еййй, трябваше въобще да не си лягаме.

Майката на Бонбончо попитала:

– Добре, какво ще зърнем от Петра в тая тъмнина, ние не можем носовете да си видим.

Децата обаче били много въодушевени и вървели бодро. Отначало пътят бил асфалтиран. Отстрани имало коне. Децата се чудели какви ли са тез ранобудни кончета. Предполагали, че можело да се качиш на тях и цялата Петра да разгледаш така.

Майката на Бонбончо обяснила:

– Не се лъжете. Разпитах. Тези кончета ви возят сто метра, оставят ви и казват, че толкова е возенето! Оттам има други кончета, на които трябва да се качите, за да продължите, а те ви водят до портата. От портата има камили, на които стигате до една зона, откъдето се продължава с магарета. Целта е постоянно да се качвате и да слизате. Не може с кон от първата група да стигнете до територията на магаретата. Разделили са се, така че всичките местни да печелят.

Децата светкали във всички посоки. По едно време фенерчетата намалели. Майката на Жожко веднага реагирала:

– Деца, пребройте се.

В тъмното се чуло: „Душко“, „Бонбончо“, „Отворко“ и нищо повече. Майката викнала:

– Жожо, Жоженце, къде си?

Изведнъж на един хълм се видяло как една светлинка се движи нагоре, а надолу се носело:

– Тууук съъъм. Жоожооо съм.

Майката отдолу сложила ръце около устатата си като фуния.

– Жожо, какво правиш там?! Как ще слезеш?

Жожо ехтял:

– Ей така! Набързо!

Изведнъж се чули падащи камъни. Фенерчето по хълма светкало, изгасвало, светкало, изгасвало, все по-бързо и по-бързо се движело надолу. Майката на Бонбончо възкликнала:

– Дано да е изпуснал фенерчето.

Но не би! Фенерчето се движело със собственика си. Скоро до тях се чуло туп!, пук!, прас! и фенерчето взело да свети право към звездите. Майката на Жожо погледнала в краката си.

– Жожка, как си?

Жожката отдолу премигвал.

– Е, твърде напряко слязох. Май по-добре да си полежа, че доста бързах. Да се събера.

Майка му много се тревожела.

– Боли ли те нещо някъде. Имаш ли рани?

Отворко рекъл:

– Какви ти рани. Питай го крака и ръце дали си е донесъл!

Децата и двете майки светнали с фенерчетата към Жожи. Осветили го. Тук- там имало рана, охлузено и малко кръв. Жожката изглеждал доволен и бил готов за нови подвизи. Почистили раните му. Сложили лепенки. Проверили внимателно дали може да се движи. Взело да се зазорява. Слънцето се показвало и всичко наоколо станало червено. Скалите в червено, земята под краката им в червено, накъдето и да погледнеш – все червено.

Душко казал:

– Колко интересен изгрев! А у нас червено на зазоряване е само небето. Ама не стават червени сградите и асфалта никога не съм го виждал червен, а и колата на татко не става червена. А тук – гледай! Всичко стана червено. Тук слънцето ли е различно?!

Отворко рекъл:

– Тея сигурно си имат някоя озонова дупка и инфрачервените лъчи директно идват и всичко го правят червено.

Душко се притеснил.

– Леле, да не вземем и ние да почервенеем като раци, че после какво ще правим?

Огледали си лицата, но всички си били бели. Душко отворил раницата си.

– Мажете се с крем, слагайте шапки, кърпи, омотайте се добре!

Децата го погледнали ведро.

– Спокойно бе, Душко. Чакай. Виж, че още сме си бели!

Душко намерил слънцезащитния си крем.

– То така се почва. Щом асфалта е почервенило и стените на сградите, правете му сметка с нас к’во ще се случи.

В тоя момент се задала първата сергия. За първи път Душко се забързал. Напрегнато стигнал до нея и с помощта на пръстите си, докато другите стигнат, вече бил научил колко струват кърпите за омотаване, които арабите ползвали. Погледнал майката на Бонбончо и настоятелно поискал:

– Госпожо, имам нужда да използвам личните си средства, които са във вашето портмоне. Искам да ми купите тази кърпа с моите пари.

Майката на Жожо попитала:

– Ама защо ти е, Душко? Нали имаш шапка.

Душко настоявал:

– Виждате ли ги тези араби как са се омотали и затова са оцелели на тая червенина. Хич не искам да стана като тези скали. Кърпа – и така ще си ходя!

Майката бръкнала в чантата си.

– Добре!

След три секунди и четирите деца били вече омотани като едни малки арабчета, грам лице не се виждало и само за очите имали цепки. Тръгнали, а Душко продължил:

– А очите?

Хоп! децата извадили от джобчетата си слънчеви очила и заприличали на арабски мафиоти. Ходели, гледали, ахкали, чудели се и от червено, по-червено всичко ставало.

Както си вървели, влезли в един пролом, където сякаш скалите някой ги бил разрязал с нож много надълбоко и бил направил един много, много тесен и дълбок процеп, колкото да мине едно магаре, на някое място да се разминат две, а в стените често се срещали дупки. Жожката се загледал.

– Абе, защо са тези дупки? Такива едни странни стоят...

Майката на Бонбончо посочила с фенерчето.

– Четох, че понеже е много тесен проломът, в тези дупки е седяла охраната, така че керваните да минават, но да има и охранители.

По едно време слънцето съвсем си изгряло. Станало най-накрая ден. Те си вървели все още из пролома. Имало малко туристи, но всички с пъргава походка търчали напред, така че да разгледат на спокойствие Петра. Въпреки че било ден, скалите останали напълно червени. Такава красота бил този пролом. Душко се зачудил:

– Госпожо, вижте тези скали. Вече отмина изгревът, а си седят още червени.

Майката на Жожи се усмихнала.

– Да, тук всичко е кораловочервено, оранжево-червено и червено-червено. Този град е направен от червени мистично красиви скали.

Децата продължавали да крачат из пролома и главите им се въртели непрекъснато, привлечени от тази несравнима гледка. Скалите преливали от тъмночервено до светлочервено и обратно. Различни нюанси. Различен интензитет. Различни ивици като на дървени дъски, в различни фигури. Ако човек се загледал, можел да види всякакви чудновати форми в тях. Децата сочели постоянно нанякъде с пръст.

– Виж, виж, това там прилича на носорог!

А другото мигало.

– Не! Не, виж, виж това, прилича на жираф!

Децата се въртели и сочели, а гласовете им кънтели в пролома така, че се чували сигурно на километри. Майките ги подканяли да побързат, за да може да разгледат стария град, а децата уж бързали, бързали. Ама по детски било това бързане. Току някой вземел и се скриел в дупките на пазачите. Изоставал и викал:

– Аз съм пазач. Аз не съм пазач. Горе ръцете и давайте парите!

Другите почвали да го гъделичкат и така не напредвали много.

Изведнъж, както си вървели в пролома, пред тях в цепката се извисил гигантски ефирен храм. Обаче цепката на пролома била много тясна и от храма се виждало съвсем малко. Все едно някой фитил с барут бил запален на дупетата им и момчетата изчезнали с мръсна газ да видят какво има в края на пролома. Чули се викове:

– Айййдеее беее, айййдеее бе, идвайтеее, мамооо, мамооо, идвайте!

Майките се забързали. Притеснили се нещо да не им е станало. Излезли и ахнали. Четирите деца били легнали в средата на един голям площад, разперили ръце, разперили крака, като морски звезди, гледали и не вярвали на очите си. Храм, изсечен в червената скала с най-фини детайли, орнаменти, елементи, симетрия, оригиналност... А скалата – планина. Висока като огромен блок. Като няколко блока един върху друг. Всичко изсечено в скалата. Няма тухли. Няма зид. Както си била планината майсторите са дялкали, дялкали и се е появил храмът. Голяма красота! Приказна красота! Площадът бил от червен пясък. Много фин. Много мек. Отворко рекъл:

– Гледайте бе, туристангерите влизат вътре в храма. Там има вход. Дайте газ да видим какво става!

И хоп! по едни стълби като за великани те се качили и видели, че имало врата, а зад вратата стая. Стаята била с идеално равни стени, така че фигурите от червените камъни били още по-приказно красиви. Децата били напълно зашеметени от красотата. По тавана имало естествени фигури, както и по стените, и по пода. Една картина от червена скала. Като кажели нещо, се получавало съвършено ехо. Отворко се изкискал:

– Гъзове!

Децата се залели от смях.

– Много хубаво ехо.

Туристангерите, защото не знаели български, нищо не разбрали. Майките се изчервили и станало ясно, че ще им опънат ушите. Децата толкова силно мечтаели да изпратят майките напред, за да пробват ехото още малко, че почнали да се усукват – уж разглеждали празната стая. Естествено, номерът не минал. До края на деня, без да подозират, щели да имат много възможности да пробват ехото отново и отново. Така започнало чаканото пътешествие. Пътешествието през приказния град Петра. Град, който хиляди години бил средище на керваните, които идвали от Китай и продължавали за Европа и Африка.

Както си вървели по площада, целите боядисани с червения пясък, и изведнъж хоп! пред тях амфитеатър. Отворко рекъл:

– Е т’ва пък как стана? Дотук да дойде този амфитеатър?! Да не са го телепортирали?

Обаче амфитеатърът си бил съвсем истински. Оказало се, че римляните били завладели Петра и нали обичали хляб и зрелища, веднага си построили едно амфитеатърче. Вървели си из столицата на Набатея. Отляво си била Петра, отдясно Петра, храмове, червени скали...Малко по-нататък изведнъж изникнали едни гръцки колони. Децата се зачудили: какво ли правели тези гръцки колони тук. Да не бил долетял Акрополът? Оказало се, че и елините били повлияли на Петра. Те пък решили да си направят малко колони – да е ясно, че и Древна Гърция е сложила своя отпечатък. И така децата откривали следи от една цивилизация, от друга цивилизация… По едно време в далечината, където била стоянката на магаретата, забелязали пътечка. И… детска им работа, отвързали магаренцата и почнали да тичат по пътечката. А тези магарета били едни мързеливи, не им се играело, не им се гонело. Отвързани, те си стоели неподвижно. Жожката се зачудил да не би проблемът да бил, че не били достатъчно отвързани, и отишъл близо до тях.

– Ррррр, ааааа, уууу, айде, гонете децата!

В този момент един от собствениците на магаретата разбрал каква им е идеята, макар и да не разбирал български, и с една хубава пръчка подгонил Жожката, така че той вече имал повод да тича по стълбите нагоре. Магаретата обаче били толкова уморени и изтощени и толкова им било писнало да возят напред-назад туристи, че нито едно не помръднало дори ухото си. Жожи настигнал групата и викнал:

– Ей, магаретата не доведох, но един с пръчка ме гони. Бягайте да бягаме!

В този момент всички се понесли нагоре с бясна бързина. Този с пръчката ги гонил още малко и спрял. Децата обаче не били сигурни дали не бил коварен и дали нямало да им изскочи изведнъж – и затова решили да се скрият. Не просто да се скрият, ами единият влязъл в пещера, другият се качил на една скала, третият се заврял в едни трънаци, а четвъртият леко се пъхнал зад едни скали под пътя. Дошли майките, тук деца, там деца, нямало деца. Викали ги, ама момчетата не смеели да се покажат. Ами ако онзи с пръчката бил там? Криели се. Не мърдали. По едно време майката на Жожката съгледала Отворко върху една скала и без малко щяла да припадне. В този момент се чули стенания от бодливите храсти. И там техен човек седял. Който минел по стълбите, изсипвал целия прахоляк в лицето на Бонбончо, та той вече едва дишал. Най-интересното нещо сътворил Жожката. В бързината се бил наврял в една пещера така, че нямало излизане. Трябвало да викат от местните хора да влязат, за да го извадят. Както и да е, пътешествието все пак продължило по тази пътечка. Те ходили, ходили часове наред, катерили, катерили и се чудели какво ли щяло да излезе накрая…

А то накрая, след толкова часове, щом долазили до един хълм, зърнали храм като първия, само че по-малък. Децата седнали, защото били премалели.

– Е, заради това ли се катерихме толкова. Сега ще трябва и да му слизаме!

Починали си. Точно срещу храма имало навеси и дивани, покрити с черги. Продавало се вода и безалкохолни. Стояли там, гледали храма, мълчали, събирали сили. Наслаждавали се на мига.

Тръгнали да слизат, обаче вече не било лесно, защото туристангерите били дошли, докарани с автобуси, и сега пълзели нагоре потни и морни, сланината се тресяла... Пиели, плюскали и седели по стълбите, клатушкали се отново. Децата едва пробивали път между техните телеса надолу. Казвали си:

– Добре че разгледахме, щото тези, качат ли се горе, няма да остане неосрано и неопикано място. Погледнете ги как ядат. Като за последно.

Заслизали надолу децата. С мъки пробивали път по пътеката. Уморили се от борбата да си направят път. Най-накрая излезли отново в просторната част на града. Там, където едно време били домовете на хората. И рекли:

– Хич няма да се връщаме по същия път, ще заобиколим, пък каквото ще да е! Няма да се бутаме с тези пълчища.

Тръгнали да заобикалят долината отляво, а там кучета. Айде с кучетата се разбрали, защото имало човек, който ги водел. Заобикаляли долината и хоп! натъкнали се на стадо камили. Айде и с камилите се разбрали. Камиларите им помогнали. Посетили един храм с изящни мозайки, който не бил записан на картата на града, за да могат археолозите спокойно да работят, и най-накрая, когато се огледали, било вече нощ. Взели да се чудят къде бил входът на града, защото наоколо всичко си приличало. Отворко казал:

– Направо, Мърморко...

Настанала паника. Изведнъж притъмняло много. Нищо не се виждало. С фенерите осветявали на няколко метра напред. Идея си нямали в каква посока да се движат. Жожо тичал напред-назад, щурал се и си бърборел, а Бонбончо предложил:

– Айде бе, надухте ми главата. Хайде да лягаме тук да спим. Утре ще разберем накъде.

Душко рекъл:

– Абе, как ще спим, нямаме чували, нямаме нищо.

Отворко имал предложение.

– Може и без чували. Взимаме по една камила, гушваме я и тя ни топли.

Бонбончо не вярвал на ушите си.

– Абе, нямаш ли по-добра идея, защото това с камилите може леко и да е миризливо. Да виждаш камили?

Отворко си настоявал:

– Миризливо, ама топло, да не предпочиташ магаре да гушнем.

Децата искали да се прибират. Майките се чудели какво да правят. Изгасили фенерите, за да свикнат очите им с тъмнината. Звездите над Петра били като от филм. Нереално ярки и близки. Толкова много. По едно време видели, че далеч от тях светлинки от фенерчетата се движели в една посока. Майките посочили.

– Вижте! Вижте! Тези всичките фенерчета вървят натам, сигурно натам е входът.

Тръгнали те. Не палели собствените си фенери, за да виждат светлинките и да се ориентират за посоката. Един се спънал в камък, паднал, втори не гледал къде върви и пропаднал в дупка, третият се ударил в някаква фигура, четвъртият се забил в някакъв храм, през цялото време се чувало: „Туп, пау, дум, ох, ах“.

Но следели фенерчетата и лека-полека се спуснали до централната улица на Петра, оттам до площада и оттам се виждал проломът. Децата си отдъхнали. Пльоснали се за втори път сред червената прах в поза на звезда, за да си починат, и си рекли, че от тук нататък било лесно. Проломът бил толкова тесен, че не било възможно да объркат посоката. Един човек можел да мине през него, максимум двама. Като тръгнели от едната страна, щели да излязат от другата на половин час от хотела. Сега имали цялата нощ пред себе си да лазят из пролома, бавно, бавно, все щели да излязат от другата страна. Станали, за да не ги стъпче някой закъснял турист или камила. Тръгнали с вече включени фенери, ама то не се траело. На Отворко му се доспало и си рекъл:

– Оооо, ще им ходя аз, я в една от дупките лягай и спи, Отворко! Утре на свежа глава ще продължиш.

Легнал си Отворко, захъркал веднага. По едно време майките видели, че светлинките от фенери са намалели, и казали:

– Деца, пребройте се! Първи, втори, трети, четвъртия го няма. Айде, връщай се!

И започнали да викат:

– Отворко, Отворко!

А Отворко нищо. Заели се да проверяват дупките, първа дупка, втора дупка, трета дупка, докато го намерили. А той бил легнал на камъка, без одеяло, без чувал и замръзнал целият. Пипнали го студен. Душко попитал притеснено:

– Лелеее, изстинал е чак. Толкова бързо ли умират тук и изстиват!?

Майката на Жожката рекла:

– Абе как ще умре и ще изстине?

Душко отговорил:

– Пипнете го, пипнете го да видите.

Пипнала го майката на Жожи.

– Лелеее, какво е станало?

В този момент се появило лицето Бонбончо, което направило гъци-гъц в ребърцата на Отворко и изведнъж съживителната процедура подействала. Отворко скочил, затичал се и запсувал с такива псувни, достойни да изчервят ушите на хората отвътре. Майките се чудели.

– Еййй, Бонбончо, как го направи това. Така се раздвижи момчето, че чак не може да се укроти? Отворко, тихо, недей да говориш така!

Отворко тичал, подскачал, ядосвал се. Всички гледали Бонбончо с възхита.

– Че ти си вълшебник бе, Бонбончо. Как ги знаеш тези работи?

Бонбончо се усмихнал.

– Аз и други знам. Само нека някой пак да заспи и ще му ги покажа.

Вървели по пътя нагоре, дремели всичките, клюмали и Отворко казал:

– Еййй, ако имаше някой да ме носи.

Бонбончо си мрънкал:

– Еееех, ако имаше някоя майка да ме гушне.

Душко си говорил:

– Чудех се дали не може да се подпрем и да позаспим.

И започнали дружно да мрънкат. Мрънкали, мрънкали, ама излизане нямало. Бавно, бавно, с лазене, мрънкане и хленчене и най-накрая с откровено реване… излезли от пролома. Решили, че ще лягат там да спят. Естествено, тази работа не ставала и на майките им се наложило да платят за една камила, за да качат четирите деца отгоре, да ги вържат като чувалчета и да ги закарат до хотела. Майките държали поводите на камилата отпред. Камиларят любопитно си ходел отзад. Майките завели камилата до хотела. Ама върху камилата било топло и децата не искали да слизат. Така си били заспали на мекичко. Майките тръгнали да ги отвързват, а те мучали, не искали, държали се здраво отгоре за козината, ритали и се борели.

– Не, тука ще спим!

Майките:

– Децааа, в хотела сме вече. Хайде да слизате.

Децата:

– Не, с камилата влизаме вътре. Ще спим в хотела с камилата!

Майката на Жожо се опитвала да ги вразуми.

– Ама не може с камилата.

А децата чули, не дочули, стиснали се здраво с ръце и крака за камилата, щели да я проскубят… никой не щял да слиза. Майката на Бонбончо казала:

– Бонбончо, слизай!

А Бонбончо стиснал с ръце гушата на камилата, чак щял да я удуши. Тя се разритала и заподскачала. Бонбончо бил категоричен.

– Не, с камилата вътре в стаята, иначе не слизаме!

Естествено, като попитали хотелиера дали може с камила в стаята, той любезно отказал и предложил на дамите по чаша студена вода. Решил, че те вероятно били консумирали алкохол. Камилата се оказала доста скъпо удоволствие. Жените решили да преговарят, за да я наемат за цяла нощ. Доста се пазарили с камиларя. В крайна сметка на майките им се наложило да се договорят с хотелиера камилата да се настани в задния двор на хотела. Метнали одеяла върху децата. Платили на камиларя цяла нощ да седи и да пази камилата. Платили отделно наем за камилата за това, че щяла да топли дечицата цяла нощ. Метнали още одеяла върху децата и върху камилата. Тя изпръхтяла, полегнала, плювнала и захъркала. Децата отгоре доволно хъркали в тон с нея, завити с одеяла презглава. Еййй, такъв хотел под звездите, с мирис на свежа трева никой не бил имал. На сутринта децата се събудили, защото камилата рязко решила да се изправи, тъй като ѝ се ходело по определени нужди. Който се бил задържал на гърба ѝ, добре, който не се бил, паднал под камилата... Дълго време след това си напомняли, че на камила, като ѝ се ходи по нужда, не е добре да си при краката ѝ. Наложило се на майките да ги вкарат в банята и дълго, дълго да отмиват миризмата от тях. Най-накрая децата били изкъпани, сресани, станали като картини. В ранната сутрин отишли на разкошна закуска, хапвали фурми, пиели сок от пресни портокали, говорели с любов за топлината на камилата и тяхната нощ под звездите. Били щастливи и готови за подвизи, напълно сигурни, че и този ден щял да бъде много интересен.

Жожката и Мърморко-Отворко слезли на летището. Огледали се бодро и казали:

– Здравей, Африка! Къде ли са нашите приятели?

И както седели, чудейки се къде са те, вместо да се качат на автобуса до зданието на летището, се метнали на камиончето с куфарите. И тъй като били дребнички, а куфарите били различни на цвят и шофьорът много бързал, не забелязал, че момчетата си се смеели щастливо и бодро отзад. Майката още разтоварвала багажа, качила се в автобуса да ги търси, после се върнала в самолета, така и не разбрала какво става.

През това време камиончето спряло до едни ленти и изненадващо бързо се разтоварило. И къде, мислите, попаднали двамцата? На лентите за багаж.

В началото Отворко-Мърморко викал:

– Тъпанар! Къде ме изсипа, бе? Извади ме бе, глупак! Не виждаш ли, че съм дете? Не съм куфар! Леко, леко, леко тука, леко с тия куфари!

Обаче човекът бил със слушалки, не разбирал български, дори и не предполагал, че може някое дете да се е качило, а така или иначе бързал за следващия самолет – та хич не се и обърнал.

Жожката предложил:

– Давай газ, ще тичаме срещу лентата!

И започнали да бягат срещу лентата. Както лентата бързала, така и те бързали. По едно време се уморили и Жожето рекъл на Отворко:

– Отворко, няма да стане. Дай да си легнем и да се правим на куфари!

Отворко въздъхнал.

– Ами добре, ще се пра’им на куфари. Ама гледай да не ни вземе някой, че после… Дано само мама ни уцели!

И така, легнали си те на лентата и почнали да пътуват през разни тунелчета, през разни разпределителни, докато майката се побърквала да ги търси из самолета и из автобуса. Някакви жени от автобуса ѝ обяснявали нещо, ама тя нали не разбирала! По едно време станало ясно, че една жена мярнала две деца, качени на багажното.

Обяснили на шофьора и хукнал автобусът с мръсна газ към лентата. На майката съвсем ѝ се бил замъглил умът, без много да дочака, какво мислите направила – хвърлила се право на лентата за багаж и лазейки между куфарите, се опитвала да догони децата. Движела се напред-назад, въртяла се и тя вътре… По едно време… какво мислите, че излязло отпред в залата на посрещачите – първо едни женски крака, после едно дупе и после цяла жена, която нещо викала на български и лазела по лентата, оглеждайки куфарите. Оттам скочила на другата лента и с нея влязла обратно вътре.

И така на няколко пъти жената излизала, хора се събрали, снимали я, вълнували се. По едно време хоп!, изненада: появили се и две деца. И така, настанало голямо вълнение на летището, но то било пресечено много бързо от група полицаи, които много внимателно, един по един извели тримата желаещи да забавляват пътници.

Закарали ги в полицейското отделение, след това хубаво се накарали на майката, наложили ѝ голяма глоба, казали ѝ, че само още едно провинение да имат всички, и ще ги изхвърлят от страната. На децата хубаво опънали по африкански ушите, така че да им станат като за африкански обеци (единият от полицаите даже леко се опитал да опъне и вратовете им, та да станат като африкански вратове с много гривни), и ги пуснали.

Двете деца били много смълчани. Майката толкова била притеснена, че и тя нищо не говорела – била станала за смях на цялото летище.

Тръгнали да търсят Душинката и Бонбончо. Излезли извън летището, обаче Жожката видял едни камили. И казал:

– Отворко, Отворко, ела бе, човек, скивай – камили!

Отворко не му мислил много.

– Я да им се метнем, така и така ония двете заспи ги няма!

И двамата се метнали на камилите. Как станало: първо се качили на един парапет, после на по-високия парапет, на който били вързани камилите, после се метнали отгоре, после изведнъж камилите леко се отдалечили от парапета и слизане нямало. И те почнали да си кудкудякат отгоре и да си викат, ама никой не им обръщал внимание.

Майката била толкова уморена, че седнала на една пейка и зачакала да я намерят Душко и Бонбончо. След минути те дошли заедно с майката на Бонбончо. Междувременно покрай историята с носорога майката на Бонбончо долетяла в Африка. Като разбрали, че Отворко и Жожи идват, тя предложила на родителите на Душко да се приберат спокойно за работа, а тя щяла да изчака с децата приятелите им. Майката на Жожко си поплакала и докато хълцала, керванът потеглил. Децата викали, махали, хората си мислели, че това са туристи, които са си платили пари, за да ги возят на камила, и искат да бъдат снимани, махали им отдолу, някои ги щракали и подвиквали:

– Браво на тия деца!

Керванът потеглил към пустинята Сахара. Децата мислили, мислили да скочат от камилите, ама по едно време решили, че няма да е много добра идея: първо, че било височко, а и после крачетата на камилите изглеждали доста едрички. Отворко посочил.

– Имаме проблеми бе, брато – в гърбиците си те имат вода и могат да издържат така с дни!

Жожката мислел решение.

– Абе, виж с’я, май ще е по-добре, ако успеем тия камили да им кажем да седнат, и ние да скочим и газ! – бързо да се върнем.

И започнали:

– Седни! Легни!

Обаче камилите не знаели български. Започнали да ги пошляпват. Едната камила така се разтресла, че децата много бързо решили, че не е разумно да ги инструктират на български.

Тоя, който водел кервана, бил стар човек – леко недочувал, леко недовиждал, водел си кервана от много години през пустинята. То и нямало кой знае какво да се види в тая пустиня, нито пък какво да се чуе. Децата се отказали да му викат и си продължили...

Вървели, вървели, пясък отпред, пясък отзад, пясък отстрани, пясък отзад, а децата жадни. Вървели, вървели, пясък отпред, пясък отзад, пясък отстрани, а децата гладни. По едно време изненада – оазис! Стигнали до него, камиларят вързал камилите и им казал: „Прррр!“, а те взели, че легнали.

Децата скочили с подбити дупета от друсането, едва ходели от жажда. И що да видят – на едно място вода, ама там кози наредени, там овце наредени, там камили наредени – все големи стада, всички искали да пият вода. И нашите се наредили и както сипвали на козите, се престорили на две кози и те пили. После пак се наредили и минали като овце, и като тях пили.

А хората, които вадели водата от кладенците за животните, много не видели, че освен овце и кози имало и нещо друго. Жожката рекъл:

– К’во ще правим сега? Не говорим африкански, как ще им кажем?

Отворко предложил:

– Ей така: жжжжжж! – това е самолет, туп! – това е кацане, и така, с ръката ще им правим: тц-тц! – за връщане на обратно.

Жожко попитал:

– А така, с пръстите, ще им правим ли, че мама ще им плати? Щото иначе никой няма да мръдне оттука!

Отворко приемал всички предложения.

– Ще им пра’им к’вото трябва!

Отишли в най-голямата шатра. Там имало един дебел чичко, с видно много скъпи дрехи, на когото му веели с ветрило. Децата се доближили и направили: „Жжжжж! Туп! Тц-тц!“, като жестикулирали с потриване на пръстите. Чичкото ги гледал и нищо не разбирал, естествено. Децата почнали да си обсъждат на български, чичкото още по-малко разбирал.

Тогава дошъл един много възпитан човек с очилца и ги попитал на английски къде е майка им. Децата разбрали и казали името на града, в който били кацнали. Мъжът много се притеснил. Попитал как са дошли, а те посочили камилите. Тогава той превел на дебеличкия чичко и чичкото много се замислил.

Започнал дълъг разговор. Довели камиларя с камилите, той казал откъде е взел камилите, погледнал децата и съобщил, че никога не ги е виждал. После пак питали децата къде са се качили. Те показвали самолетчето – че са се качили на летището. И онзи човек, дебеличкият, напълно изненадващо се оказало, че имал телефон. Звъннал право в полицията на летището и казал:

– Две деца насред пустинята, в оазиса си седят.

Разбира се, в полицията отдавна търсели двамата приятели. Отдъхнали си всички. След три-четири часа се задал облак прах. Идвал към оазиса, всички завикали: „Буря!“. Почнали да прибират животните, почнали да сгъват шатрите: готвели се за пясъчна буря.

По едно време какво да видят: летели джипове – цели два джипа – с мръсна газ. Джиповете спрели по начин, по който след това цели десет минути пясъкът от гумите им падал. Изскочили отвътре две бели жени с такава походка, че всички набързо се евакуирали и скрили по палатките: решили, че са терористки. Но те не били терористки, а най-вече това били майката на изчезналия Жожка и майката на Бонбончо.

И такава шамарена фабрика заработила в тоя оазис, че хората няколко часа след това не смеели да излязат. След това децата били отведени в джиповете и бил проведен разговор поотделно с тях на какво могат да се качват и на какво не могат да се качват в Африка.

Майката на Жожо казала:

– Според мен им отрязваме Африката и си тръгваме към къщи. Край вече!

Бонбончо обаче не бил съгласен.

– А, не става – ние сме послушни с Душко, много сме си добри деца! Не може и нас да ни прибирате! Няма пък!

Майките пак се спогледали. Тъй като били доста ядосани, Душко така се попритеснил и дръпнал Бонбончо леко.

– Ей, ще отнесем и ние тука един бой за нищо! Дай да си ходим, къдет’ си ходим, ние навсякъде можем да си играем и да ни е забавно.

Майките казали:

– Тръгваме си и това е!

И джиповете, вдигайки пясък до небето, отново се върнали обратно на летището. Обаче там нямало самолети за България, естествено. Първият самолет, който имало, бил за Йордания. Майките казали:

– Йордания е по-близо, така че хващаме самолет за Йордания, а оттам дали с кола, дали с такси, дали с автобус, дали с кораб, все ще се приберем до България.

Взели веднага по спешност билети, качили децата на самолета и заминали за Йордания. Слезли в Йордания, нямали хотел, а вече било късно вечерта. Те били уморени физически, но много повече уморени психически. На летището видели реклама на една позната хотелска верига, обадили се по телефона и скоро едно такси ги отвело дотам. Децата легнали да спят. В интернет цяла нощ майките търсили самолетни билети за България. Ама то не се намирали самолетни билети за България току-тъй! Оказало се, че имало след пет дни самолет. Майките мислили: ако тръгнели с автобус, пак пет дни щели да пътуват, ако тръгнели с кола, пак пет дни щели да пътуват, а ако тръгнели с кораб, можело и десет…

Мислили го и така, и иначе – и най-накрая решили, че по-добре да останат там пет дни и тогава да се приберат със самолета.

А това били още пет много дълги дни за майките и пет много щастливи дни за четиримата приятели, които били отново заедно и мислели куп интересни приключения.

Жожката и Отворко били малко стреснати, защото за първи път се запознали с шамарената фабрика. А и те усетили, че се били объркали много и успели цели две майки да притеснят, което не било добре.

Но Бонбончо бил изпълнен с ентусиазъм. Той влязъл в интернет да чете за Йордания. И какво прочел: Йордания има крепости в пустинята! Сигурно в тия крепости имало духове. Душко, естествено, казал, че това са тъпотии, но Бонбончо развихрил фантазията си.

– Виж сега, ако има духове, може да отидем, да хванем един дух, да си го затворим в торбичка и да му казваме: „Шоколадов сладолед, четири порции!“, и пак да го затваряме. После да му казваме: „Ванилов сладолед, четири порции!“, после пак да го затваряме. И да го спукаме от сладоледи тоя дух, поне няк’ва работа да върши!

На децата това им се сторило добра идея. Ако можели наистина да си хванат дух и той да им дава сладоледи по желание, си заслужавало. Станали толкова кротки и послушни, че майките започнали да гледат неспокойно. Чистели, подреждали цялата вечер, донесли им водичка, пожелали им приятна вечер, дори си били сгънали дрехите. Майките веднага се усетили, че нещо ще искат от тях.

И както се досещате, на другата сутрин децата, с бели, измити зъби, се усмихнали и казали:

– А може ли в пустинята с вас, за ръчичка, без да се отделяме, да разгледаме пустинните крепости?

Майките мислили, мислили: така или иначе трябвало нещо да правят, наели едно такси и тръгнали. На всяка крепост спирали. Спирали, а децата като бесни обикаляли напред-назад, всяко хванало найлонов плик. И се чувало: „Тука няма, тука няма, тука няма…“. Имало предложения: „Да им сложим нещо хлебче, солетки, как да ги подмамим, музичка ли да им пуснем?“.

Действали активно на всяка крепост, но не могли да хванат дух. По едно време вече били напълно уморени и жадни, и гладни. Душко седял на един праг и въздъхнал:

– Ми няма.

А майката на Жожката попитала:

– Какво няма?

– Източник на четири шоколадови сладоледа.

Майката не разбрала съвсем какво ѝ казал.

– Как да няма? Айде, ела, сега ще ви купя!

Хоп!, появили се четири шоколадови сладоледа. Децата ги изяли.

Отишли на следващата крепост, търчали напред-назад, нагоре, децата размахвали найлоните и биели някакви ламарини, викали, уж да плашат духовете, но нищо не се случвало.

Отворко седнал накрая уморен и омърлушен.

– Ей, аман, бе! Няма четири ванилови сладоледа и т’ва е!

Втората майка им махнала с ръка.

– Ама няма проблем! Елате, ще ви купя!

И така, до петата крепост, докато все се тюхкали, че няма, момчета си изкарали по четири сладоледа. По едно време Душко се плеснал по челото.

– Ей, ние сме си ги били хванали духчетата, ама все едно не сме знаели! Малко са ни едрички за найлончетата, дет’ сме понесли, ама що сладолед днеска пуснаха! Ако така и другите дни можем да ги организираме, много добре ще си живеем!

Децата се замислили, но по едно време разбрали какво им казва. Смели се от сърце, ама хич не им се щяло да се разделят с идеята за духовете. И Душко, като най-смел, отишъл и казал на майката на Жожо:

– Госпожо, много силно имаме нужда да си хванем един оригинален дух, да си го сложим в найлонче и да му даваме задачки – най-вече да купува сладолед.

Майката си помислила, че той се шегува.

– А, как един, трябват ви четири – всеки да пуска различен. Тоя на Жожката ще пуска ягодов, твоят ще пуска шоколадов – всеки ще пуска различен сладолед.

Децата наострили уши.

– Е, как, как да го подмамим?

И майката, както се смеела, рекла:

– Трябва да пеете и да танцувате.

Децата били целите в слух.

– К’ви по-точно танци?

– Ми такива, по-живички, вие ще си ги измисляте.

Децата влизали във всяка следваща крепост и започвали да правят концерти. То били песни, танци, въртене, подскачания, опити за ръченици, хорà – каквото се сетиш! Туристите се спуквали да снимат, а майките си почивали щастливо на входа на крепостта, без напрежение и без да има нужда да търчат да ги гонят.

Децата най-накрая се уморявали и казвали: „И тука няма да излезе“. И така до последната крепост, след която заспали в таксито така дълбоко, че дори като ги пренесли в хотела, никой от тях не успял да се събуди.