Категория: 3 Бонбончо и приключенията по пантофи

Имало едно време петима приятели, които се бутали на едно диванче.

– Ехо, я направи малко място, че ми е тясно!

– Добре, добре.

– Чакай да си легна! Ох, моля ти се!

И така, докато се намествали удобно и си нагласявали всички телефони, барбарони и прочие, решили да гледат едно филмче за еволюцията на света. Филмчето, както се досещате, не го бил донесъл нито Отворко-Мърморко, нито Жожко, нито Буболечо-Клечо, а Душко-Послушко – нашият прекрасен приятел любознайко, който бил толкова прилежен, че се допълвали с Бонбончо, от чието любопитство понякога на всички им ставало чак напрегнато, да не кажем взривоопасно.

Тъй като Бонбончо се интересувал от експерименти, филмът бил за сътворението на света. Буболечо-Клечо се засмял.

– Сега ще видите едно дърво, една ябълка, гол мъж и гола жена, мъжът протяга ръка, взима ябълката, изяжда я и казва: „О, сгреших!“.

Жожката казал:

– Не, бе, сега ще видим как прелитат космически кораби, извънземните кацат на Земята и бягат с бясна скорост по планетата.

Намесил се и Отворко-Мърморко:

– Кой знае к’ви простотии ще гледаме, ама айде, от мен да мине, ще ви ги гледам!

Бонбончо, много развълнуван, попитал:

– Душко, кажи какъв е филмът! Какво ще видим?

А Душко:

– Спокойно!

Отворко рекъл:

– Бе, к’во ни стана? Я пийнете по една водичка да се успокоите! И между другото, в хладилника има кутии със сладолед. Може да си вземете, да си запушите устите, докато върви филмът, за да е малко по-тихо. Филмът сигурно е с надписи и ще трябва да четем.

Прожекцията започнала с искрящи светлини, взривове, отблясъци и надпис „Материята не е нищо друго, освен енергия“. Последвали още взривове, отблясъци, имало кадри на вулканичен кратер, от който изхвърчали огнени топки лава...

Отново се появил надпис „Материята не е нищо друго, освен енергия, вибрираща на определено ниво“, след което започнали да дават огромни цунами и торнада, в кадър било окото на бурите, заснето от космически кораб.

След което се появил надпис „Началото на материята е започнало с най-простата вибрационна форма – елемента водород“. И хоп! на екрана изгряла картинка на водорода.

После имало музика и водородните атоми започнали да се движат един към друг – като в играта, в която се привличат магнитчета, или като в тази, при която на плоска маса децата бутат едно топче и се опитват да го вкарат във вратичката на другия. Важното е, че се привличали един към друг и започнали да си правят групички, все едно се женели. А после групичките ставали по-големи – като семейства, и след това станали толкова много водородни атоми, че се получило това, на което сега му казваме „звезда“.

И тогава водородът си сменил вибрацията и се издигнал до ново ниво – до елемента хелий. И както се досещате, отново се появили разни хелийчета. На дивана, както също можете да се досетите, кипял бурен живот. Отворко-Мърморко казал:

– Не знам защо „хелий“ ми звучи като „плешив“.

Другите деца рекли:

– Млъкни, бе! Искаме да гледаме.

А Отворко:

– Какво е общото между хелий и плешив? Сигурно… за „плешив“ каква друга дума има? Келяв. Ама келяв и хелий… келий… не, не се връзва.

А Жожко:

– Ще те цапна!

Отворко продължавал:

– Е, хелий, та хелий сега! Големи вибрации, голямо чудо! Вие знаете ли колко вибрации има да изгледате? Дайте някоя простотийка да си кажем междувременно.

Наложило се Душко да натисне копчето за пауза на телевизора и да обясни на Отворко, че ако не искал да гледа с тях, можел да ходи и да играе в другата стая на лего. Отворко бил достатъчно мързелив, нали го знаете – той като се наместел, не обичал много да се движи, и продължил да гледа как първите звезди са остарели, после се самовзривили, после изхвърлили остатъка от водорода и новосъздадения хелий във Вселената и това се повтаряло и повтаряло.

На Бонбончо много му харесало. Хоп! групичка, хоп! взривче, хоп! изхвърляне, хоп! групичка, хоп! взривче, хоп! изхвърляне.

– Яко, яко! – кефел се Бонбончо и си го представял, сякаш е наистина.

След това във филма водородът и хелият започнали да се привличат и да се групират, докато температурата станала толкова висока, че се образували нови звезди.

И тогава се формирал нов елемент – литий, който вибрирал на още по-високо ниво. Тук вече Отворко, разбирате, съвсем не могъл да издържи и казал:

– О, йее, хелий и литий – това звучи като „плешив и пъпчив“, ха-хаа!

– Не, бее, това звучи като „още по-голям взрив“. Щом тоя водород гърми така, и хелият гърми така, представяш ли си тоя литий как ще гръмне! Ще ви избие на телевизора матриците! – подскачал от въодушевление Бонбончо.

Душко го погледнал строго.

– Ако ще избива нещо, отсега ще го спирам, защото знаете, че на мама и татко няма да им е приятно, ако се приберат при счупен телевизор.

Буболечо-Клечо отвърнал:

– Абе, Душко, уж си толкова умен, само шестици изкарваш, ама от време на време имам чувството, че имаш нужда от една шоколадова вафла, малко за оправяне. Я вземи си хапни, ще ти мине!

Душко се усетил как го били метнали, леко се зачервил, щото той нали си бил така, по принцип доста умен, ама не се усетил и те продължили да гледат.

И тъй нататък, и тъй нататък – всяко следващо поколение звезди давало несъществуващо преди това вещество, докато се образували всичките химически елементи, които има сега. И така материята еволюирала от елемента водород, от най-простата вибрация, във въглерод, който е най-високото ниво на вибрацията в момента.

Въглерод! Отворко, който, както разбирате, люта чушка имал в задника си, казал:

– Въглерод? Най-високата вибрация? Ние това издишваме! Ние сме производители на най-високата вибрация, издишвачи. Нашият отпадъчен продукт обаче е храна за растенията. А техният отпадъчен продукт е храна за нас. Все едно кравите да ядат лайната ни, а ние да ядем кравешките лайна.

Душко го погледнал възмутен.

– Е, как може да говориш такива неща?

Отворко попитал:

– Ами не е ли така? Ние не ядем ли отпадъците на растенията? Те отделят кислород.

Душко кимнал.

– Да, дишаме кислород.

– А ние не издишваме ли въглерод?

– Издишваме.

– А това отпадък от нас ли е?

– Е, от нас е.

– А растенията дишат ли го?

– Дишат го.

– Ами, значи, е същото като с лайната и кравата!

Децата погледнали към Отворко и казали:

– Ех, Отворко, Отворко, какво си ни подпукал? Само дразниш, престани! Айде гледай филма, може пък да се ограмотиш. Току-виж нещо ти се случило в главата.

Отворко казал:

– На мене в главата „нещото“ постоянно се случва, ама с тия новосъздадени елементи и въглероди, да ви кажа, си огладнях. Ще ходя в кухнята да си хапна.

Децата с радост приветствали неговото хапване.

Тогава на екрана се появило как Земята се охлажда. Газовете, уловени в разтопената маса, се изхвърляли на повърхността, образували вода, пара, дъждове, вулкани – всичко кипяло, носело се надолу-нагоре, към небето и земята. И най-накрая всичко се прояснило, яркото слънце окъпало новия свят с топлина и лъчи, а отдолу синият океан на синята планета Земя красиво светел.

От кухнята се чул вик:

– Ако гледате синята планета, да знаете, че синята планета се римува…

В този момент към кухнята полетяло едно мече...

Та огромните гръмотевични бури, като спрели да гърмят на телевизора… Това, което се случило, било, че за първи път вибрационното ниво не било стабилно. Налагало се материята да поглъща друга материя, за да поддържа своята вибрация. Налагало се материята да се храни.

Така се появил животът – нов етап в еволюционния процес. Растенията консумирали неорганични вещества. Като отпадъчен продукт те освобождавали кислород. Животните се хранели с органични вещества, тоест с растения, а те, като отпадъчен продукт, знаете какво отделят. Влечугите пък били ново вибрационно ниво на материята.

И така, вибрацията се издигала все по-високо и по-високо – през бозайниците, та чак до хората...Филмът свършил. Децата били умислени и стояли с вперен поглед в екрана.

– Нещо изпуснах – промълвил тихо Душко.

– Не е това краят – допълнил Бонбончо.

– Има още нещо с тези вибрации – включил се и Жожето.

Отворко се появил триумфално и с пълна уста, сеейки трохи по пода, и изфъфлил:

– Ами довършете го сами.

Настанало оживление. Очите зашарили радостно. Стойките се изпънали. Вече не били пасивни наблюдатели. Сега те щели да творят.

– Растенията се хранят със светлина – започнал Душко. – Това е висша вибрация. Не зная за животни, които да сe хранят със светлина. Някои хора, които са се просветлили, се хранят със светлина. Сутрин няколко минути гледат изгрева, имат енергия и са в чудесно здраве.

– Някои животни, например кравите, се хранят с растения, тоест по-ниска вибрация – размишлявал Бонбончо. – Някои хора, казват им вегани, също са хранят така. И тe са в чудесно здраве. Катерят многохилядни върхове с лекота. Имат сила.

– Някои животни ядат други животни тоест най-ниска вибрация – не се стърпял Отворко. – Повечето хора са като тях. Обичат пържоли, луканки, пържен дроб, кюфтета, отглеждат птиците в клетки без дневна светлина, бият им инжекции по-бързо да пораснат и да се продадат... Най-ниска вибрация.

Жожко огледал приятелите си един по един и казал:

– Нали ние, хората, бяхме на върха на пирамидата. Въпреки че сме животни, сме си създали специална група хора, все едно не сме животни. Каква стана тя. Сега се оказва, че сме отдолу.

Душко бил въодушевен.

– Това липсваше във филма. Точно това. Имаме избор дали да се храним като растения със светлина, или като повечето животни с растения, или да сме най-отдолу на пирамидата. Нискочестотни. Имаме избор.

Четиримата ни приятели – Душко-Послушко, Бонбончо-Фотончо, Отворко-Мърморко и Жожо, си седели както винаги щастливи заедно. Седели и си мечтаели. Легнали били на земята, допрели си били главите, краката им стърчали на четири страни, гледали в небето и се чудели каква щуротия да измислят.

Душко казал:

– Искате ли да си играем на представянка?

Жожо рекъл:

– Каква е тази игра представянка?

– Ами... – Душко рекъл, – така, както си лежа сега, изведнъж си представям, че съм се качил на един кит и той, като си пуска през дупката на главата вода, аз политам във фонтана, седнал все едно в кресло, разглеждам надалече океана – идва ли, не идва ли акула, и след това падам отново на дупката. И така, подобно на един разузнавач, плавам из океана.

Отворко-Мърморко се обърнал към Душко.

– Много ти е скучна представянката, бе, на асансьор прилича – нагоре-надолу, нагоре-надолу! Че то дупе няма да ти остане от толкова друсане! Аз, да ти кажа, като си представям, си представям: седя с голяма чаша газирано и пуканки, и чипс, и желирани бонбони, и пърдя, и се оригвам, и се чеша, все едно съм хванал бълхи. И всичкото това в едно кино, пред един голям екран, на който дават тъп филм, в който през цялото време се чува: „Пу, пу, пу, а, ъъъ, дуф...“, няма много говор, но има много звукови ефекти.

Жожката погледнал неразбиращо към Отворко-Мърморко.

– Мърморко, много са ти странни представленията, дето си ги представяш. Аз, да ти кажа, си представям една гора, едни дървета хубави, един път, ама път такъв – през гори и долини, като го погледнеш, през пет хълма го виждаш, пъът! И какво мислите, че става на този път? Тичам по него. Тичам през първия хълм, тичам през втория хълм, пот струи, от мен се лее, оставям аз потта си като диря на охлюв, но не спирам – през четвъртия хълм, през петия... И така се нося и пея, и пея и се потя, и съм много щастлив, и така си летя, летя... А пътят дълъг, дълъг… и си викам: „Ей, Жожка, пет години да го тичаш този път, все хълмове и птички ще има, ех, че хубава работа, що пот можеш да изпотиш!“.

И така се стигнало до Бонбончо-Фотончо, който, естествено, хич не им разбирал „представи си“ играта, но се включил:

– Като се каже „Представи си!“, си представям как нелегално стигам до една мина. Но в нея е забранено да се влиза. Затова се налага аз отвън да си направя съоръжение. Качвам се на едно дърво, на него връзвам здраво едно въже, по въжето се спускам бавно и слизам в мината под корените на дървото. И аз какво почвам да правя в мината? Залавям се да копая. Копая и търся диаманти. Копая, копая, вдигам ги така някак към слънцето камъните, които намирам, заливам ги с вода, мия ги, през едни сита ги прекарвам... и така цял ден.

И тримата не издържали и попитали:

– Бонбончо, как ще намериш диаманти в мина, която е под някое дърво и ти копаеш там?

Бонбончо отговорил:

– Е, в това е тарикатлъкът, предварително съм скрил няколко светещи камъчета, но после съм се направил, че съм ги забравил, за да ми е интересна играта – най-накрая нали трябва да намеря нещо!

Другите деца рекли:

– Това звучи объркано!

Бонбончо заявил:

– Нищо не разбирате вие от геология!

Дошъл отново ред на Душко, който казал:

– И аз, докато седя на този кит и подскачам нагоре-надолу, подскачам нагоре-надолу, по едно време не уцелвам отвора, подхлъзвам се и право в океана! А той, китът, да не мислите, че ще ме чака – той си пътува нанякъде. И аз седя, викам: „Аа, уу!“, обаче те, другите китове, минават покрай мен, минават, заминава си пасажът. Аз не мога да се катапултирам и да се хвърля на гърба на някой друг, а и те са доста хлъзгави и за опашката, като се хванеш, като ти шибнат една перка и като пинг-понг летиш между перките им. И така си оставам в океана и си представям, че по едно време един кит минава пред мен и леко се надига. И си викам: „Ей, този сега ще го пояздя!“. И той се вдига, и аз сядам, гледам, че има дупка на гърба. И си викам: „Ей, този пък кит – сякаш има по-малка дупка за дишане?“. И се навеждам по-напред към очите и устата и гледам, че тя, устата, така леко се радва, че съм се наклонил напред, даже ме приканва като че ли да вляза да видя какво има вътре. По едно време забелязвам, че този кит е нещо зъбат, остави, че зъбат, ами зъбите му приличат на наклонени ками, при това острички, при това очите му са се събрали на хикс в мен и двете. Не ме хвърля, но наблюдавам, че неговите братя и сестри, приятели и приятелки правят кръгове около нас. И всичките с едно око гледат в мен. По едно време установявам, че тези китове са малко странни – имат по-малки дупки, имат зъби, гледат ме като храна. Изведнъж разбирам, че това са китове убийци – тоест косатки. Коварните косатки са ме сложили все едно на подиум,на гърба на едната от тях, за да ме огледат по-добре. Както и да ме гледат, както и да ме мислят, обаче не могат да ме разделят на храна за повече от една косатка и половина. Че то и за една няма да стигна! А десетина косатки се въртят и си викам: „Сега ще се избият за мен и докато се карат, аз ще ударя един гръб плуване и директно съм отлетял, не могат да ме стигнат“. Ама те, косатките, да ви кажа, хич нямат намерение да се карат за такава хапка като мен. Просто по едно време тази косатка, на чийто гръб съм, ми перва една, изхвърля ме и отваря широко уста. И докато летя към устата ѝ, спирам да си представям.

И казал:

– Хайде, Отворко, ти си сега. Моята представянка свърши.

Отворко-Мърморко рекъл:

– Аз си представям как си седя в киното, оригвам си се, хубаво ми е, оригвам си се, хубаво ми е, пърдя си, хубаво ми е... И по едно време, незнайно защо, увисвам на ухото си и не мога да разбера защо се движи салонът, докато вися на ухото си. Много е неприятно да висиш на ухото си. Представям си се ей така: седя и вися, и се чудя – ще ми се откъсне ли ухото, няма ли да ми се откъсне, какво става с пуканките ми, онзи до мен дали ми ги краде в момента, дали ми ги яде. Той си изяде всичките пуканки и само ми ги дебнеше, сигурно той е изпратил този кран, който може да ме носи за ухото през салона, за да може да ми ги изяде. Движа си се из салона така, движа си се и изведнъж увисвам и на другото ухо – два крана вече ме пренасят. И си казвам: „Ей, тези роботи къде ли ще ме отнесат? Само дано не е в някоя машина, която нарязва боклуците на малки лентички, защото ще излязат едни криви лентички от мен, а и мама хич няма да е доволна, ако ѝ се върна на лентички и трябва да ме сглобява!“. И се чудя къде ме носят тези двата робота, и виждам, че е извън киносалона. Тези направо ме прецакват, защото съм си платил билета, а сега изпускам филма, а и толкова още оригване и пърдене! Много съм недоволен! Виждам, че тези роботи, които ме носят за ушите, всъщност са двама яки чичковци, и тези чичковци по необясними причини ме водят към мама. Ама това пак не мога да си обясня: тя как се е появила там, все едно се е телепортирала, и те през една такава, като врата, ме хвърлят при нея! И искам да ви кажа, че спирам да си представям и аз!

Дошъл ред на Жожката.

– От три дни тичам, не съм ходил до тоалетна, не съм спал, не съм ял, само се потя, а пък и няма кой да види какво съм изтичал. А и това с тоалетната започва да ме притеснява. А и вода не съм се сещал да пия. Въобще факт е, че взе да става тъпо едно такова само да тичаш по един и същи път. Поне публика да имах! Макар че, ако имах публика, как щях да се облекча? Не става тази работа с тичането така! По-добре, не знам и аз, по-добре да спра да си го представям!

Бонбончо казал:

– И съм сложил една табелка на дървото „Мини – дълбоки и големи“, сложил съм на една купчинка шест-седем черни брикети, една кирка, намазал съм си лицето в черно, взел съм две-три камъчета Сваровски, за които претендирам, че са диаманти, и въобще много ми е натоварено, и копая, копая, копая...Това с копаенето не е вече много интересно, тази игра „представянка“ дали да не я сменим?

Душко предложил:

– Нека си представим нещо готино, ама много готино! Искате ли?!

И така той първи взел да си представя готини работи. А за Душко готини работи били следните: сутрин да е много хубаво сресан. Представял си се един сресан, сресан, усмихнат, чистички дрешки, как е подредил прилежно масата и доволно седи и си пие чай. Да, и си чете книжка на диванчето – много интересна, с научни факти, свързани с еволюцията на амебите и другите едноклетъчни животни. Това била представата на Душко за хубаво.

След това дошъл ред на Отворко-Мърморко. Той си представял, че в интернет има Бюро „Жалби“, на което той можел да пише жалби и да си мърмори, и някакви хора да трябва да му отговарят, а той да си се оплаква. И изведнъж установил, че това би било голямо щастие за него – да се обажда в електрическата компания и да се оплаква от тока, да се обажда във ВиК компанията и да се оплаква от водата, да се обажда на линейките и да се оплаква колко бавно идват. И въобще по цял ден можел да си се занимава само с това нещо и да си удовлетворява желанието да си мърмори и да си се оплаква. Хем нещата щели да се подобрят в страната, хем и той можел да използва способността си да мърмори.

След това дошъл ред на Жожката. Той си представил, че си има малки дечица ученичета бегачи, които нареждал по 12 едно до друго, казвал им „Старт!“ и щастливо тичал с тях. И така, както си тичали, можели да си говорят, и можели да си общуват, и им било приятно, и освен това той ги научавал да обичат спорта и да се грижат за телата си. И това му била на него най-приятната представа.

И последно – Бонбончо-Фотончо. Той си представял, че е в една химическа лаборатория, заедно с четирима възрастни, един химик, един пожарникар, един, който обезврежда мини, и един друг, който не знаел какъв е, ама той бил като вълшебник, който щял да се справя, ако нещо се взриви. И той правел експерименти – ден и нощ, с червени шишенца, зелени шишенца, бели шишенца, с различни метали, дървета, и – да уточним – без никакви животни. И само някакви интересни неща се случвали в тази лаборатория. Ту успявал да направи машина, с която да се придвижва от едно място на друго, ту успявал да изобрети разни други неща – експериментите му били прекрасни!

Представяли си децата, представяли си, а по едно време си запредставяли смехории.

Душко решил първи да си представи нещо смешно. Чудел се Душко кое ли е смешно и се сетил, че щяло да е много смешно например, ако сутрин в кафето на мама и тати, което им правел, вместо да сложи захар, им сложел лед.

Другите деца казали:

– Какво пък му е смешното да им сложиш лед?

А той:

– Ами не е ли смешно наистина с лед?

И те:

– Ами не е смешно.

Душко попитал:

– Ей, и кое е смешно да се направи на едно кафе?

А Бонбончо:

– Е, как кое е смешно?! Да му сложиш малко динамит.

Другите подскочили.

– Глупости говориш. Нали на майка си и баща си ще го дава!

И той:

– А не може ли да им сложи от тези бонбони, които, като ги лапнеш, и почват да ти пукат на езика? Знаете ги. Представяте ли си да пият кафе с такова нещо? Глътват първа глътка и изведнъж по езика им почва да се чува пук!, пук!, пук!, пук!, и едни мехурчета да стават. Това ще е смешно, плюс това ще е вкусно.

Другите се съгласили.

– Става, това може на кафето.

След това Отворко-Мърморко решил да си представя нещо смешно и си представил няколко смешни вица, които няма да разкажем сега, защото не са подходящи за деца.

След това дошло време за Жожката и той си представял, че децата, като тичали, тичали отзад с флаговете на България, но много дълги флагове. И той ги карал да тичат толкова бързо, че флаговете да се развяват. Ако нечие знаменце започнело да се влачи, значи, детето не тичало достатъчно бързо.

Душко се притеснил.

– Приличаш на кочияш така! Все едно с един камшик биеш по средата на стадиона: „Дий, дий!“, а те горките тичат, за да веят знамената.

Жожката размислил.

– Тогава по-къси знаменца ще им сложим, не чак толкова дълги.

И най-накрая Бонбончо-Фотончо се чудил за нещо смешно, чудил се и казал:

– Е, хайде, стига сме си представяли! Дайте да ходим да живеем, да си правим смешните неща, а не само да лежим тук и да си ги мислим!

И децата станали, запалили моторетките и се впуснали да живеят.

Душко и Отворко си седели двамата и се чудели на какво да си играят. Бонбончо и Жожката още не били дошли. Душко си стоял кротичко и замечтано, а Отворко не можел да си затвори голямата уста – постоянно нещо приказвал, обяснявал, надувал се, щял да се пръсне. Разхождал се напред, потропвал нервно с пръсти – явно бил видял тоя жест по телевизията, – пак се надувал, изпъчвал се, изпъчвал се – още малко напред гърдите, ще литне. А Душинката още по-кротко си седял. Нареждал си Отворко:

– Къде са тия двамата? Какво правят сега? Ето, губят ми времето. Аз стоя тука напрегнат, в очакване. Къде се мотаят тия двамата, какво си мислят те? Ох, не се издържа вече! – почуквал с пръсти по масата и продължавал да се разхожда, надувал се, надувал, щял да се пръсне направо. Обикалял и ето че пак се чуло: – Какво ли правят тия двамата, защо ги няма сега? Какво точно правят?

По едно време Душко, както си седял кротичко, казал:

– Извинявай, ние нямаме уговорка с Жожката и Бонбончо да дойдат. Ти защо си решил, че трябва да идват?

Отворко само това и чакал. Като отворил една уста, като викнал:

– Как защо, как защо? Ми защото аз съм тук! Щом аз съм тук, следва, че трябва да дойдат. От къде на къде няма да идват? Ето, седим сега тук двамата, чудим се какво да правим.

Душко недоумявал.

– Ама аз не се чудя какво да правя. Аз си мисля за мои си неща и ми е много приятно. А ти нещо не знам какво искаш. Ако имаш идея за игра, ела да я играем.

А Отворко:

– Хубава работа, ще играем! Какви игри стават от двама? Трябва да сме четирима! Когато сме всички, тогава стават игри. Само с двама нищо не става, това е половин игра. За какво да се хабим, после като дойдат, да почваме всичко отначало!

Душко предложил:

– Ами добре, ама спри тогава да се оплакваш.

– Ама как да не се оплаквам, къде са тия двамата?

Душко пак повторил:

– Ма, ние нямаме уговорка с тях да дойдат. Те може да си имат друга работа.

– Ама каква друга работа ще си имат, освен да са с нас?! – продължавал да се пауни и перушини Отворко.

Душко видял, че няма смисъл да се хаби и да му говори, и продължил да си мисли за разни свои неща.

По едно време, напълно ненадейно, се появили Бонбончо и Жожката. Жожката както винаги бързал, изключително много бързал, което бързане, естествено, било придружено със спъване в последното стъпало, тройно кълбо напред, леко превъртане, пирует, салто мортале и плонж в краката на Отворко.

Отворко не можел и дума да обели. Просто седял с отворена уста, гледал и не вярвал, защото знаел, че и вторият идва, а за него било още по-вероятно да е измислил някое кацане.

Както и се случило. Бонбончо се движел с една летяща чиния пред себе си, която се управлявала от дистанционно в ръцете му, бръмчала, пускала светкавици и искри, светела в лилаво и в нея се пръскали разни лъчи.

Той така бил загледан в чинията, че се блъснал право в Отворко, който все още седял зашеметен от Жожката, и си продължил напред, все едно Отворко въобще не съществувал.

Душко леко се усмихнал и не смеел нищо да каже, а Бонбончо продължавал да се движи, фокусиран в чинията. Падали разни предмети покрай него, но той нищо не виждал. Стъпвал, върху каквото има да се стъпва, само внимателно гледал чинията и държал дистанционното.

Жожката, щом видял, че никой не му обръща внимание, направил още няколко салто мортале, няколко превъртания през глава, няколко шпагата – мъжки, женски, всякакви. Най-накрая застанал на една ръка, а после взел да ходи на ръце.

И горе-долу картинката била такава: от едната страна Жожко правел разни номера, а от другата Бонбончо ходел като зомби, загледан в чинията, с дистанционно напред.

Отворко, съвзел се от първоначалния стрес, се изправил, отворил устата си и такъв вик надал, че Жожката, както се превъртал, паднал по дупе, а Бонбончо за секунда отклонил поглед към него и чинията се фраснала в земята. Викът „Ееей!“ бил напълно достатъчен, за да се случат тези две важни събития с дупето на Жожо и с чинията на Бонбончо.

Момчетата смаяни го погледнали и казали:

– Здравей, Отворко, как си?

Отворко бил целият червен като домат, изпъчен като пуяк, разгневен като кокошка, кудкудякал и се пенел, едно изречение не можел да сглоби. Душко, като преводач на пуйката, превел:

– Напрегнат е заради вас двамата, че ви нямаше да си играем.

Жожката и Бонбончо се спогледали и въобще не могли да разберат за какво става въпрос. Вдигнали очи към Душко, а той обяснил:

– И леко е нервен, защото Бонбончо, като влезе, го бутна, после стъпи върху него, премина с чинията през него и продължи напред.

Бонбончо се усмихнал.

– А, това ли?

Жожо пък се зачудил.

– А аз мислех, че докато съм правел салтата, съм му бил един шут в главата или съм се претърколил през него. Е, Бонбончо, ти си виновен. Погледни го какъв е! Прилича на пържола, която е печена, печена и всеки момент ще се препече. Виж, че е взел да пуши. Само да не вземе да прегори, че после с кого ще си играем?

Отворко още повече се зачервил, но така и дума не можал да каже, преди да започне да вика. Душко, Жожката и Бонбончо се спогледали и решили да се изнесат на пръсти, преди сирената на Отворко да се е включила да бълва псувни, които те знаели, че можел с лекота много дълго време да изговаря, и то без капчица свян.

И точно щели да се изнесат на пръсти, а Отворко се канел да проговори, и се появила майката на Душко. Изведнъж всички цветове на Отворко изчезнали, той добил един хрисим вид, един мек поглед, клепките му затрепкали невинно, усмивка пропълзяла по лицето му.

Така се случило и с останалите три деца: Бонбончо се опитвал да си напъха чинията под блузката, а Жожи се държал за дупето, все едно си го тупал.

Майката погледнала децата.

– Играете си, нали?

А те кимнали с невинни очи, погледнали я нежно. Тя си оставила багажа и казала:

– Отивам само до фризьорката и се връщам след половин час. Приятна игра!

Децата въздъхнали:

– Охо! Половин час!

Отворко се сетил, че трябва да е нервен, но другите го погледнали и го пресекли:

– Слушай сега, ще си нервен утре, сега имаме половин час да играем, тъй че дай да се съсредоточим върху нещо по-сериозно от това да ни викаш.

Отворко се съгласил – половин час си бил половин час, кратко време. А игрите били толкова интересни и толкова забавни! Чудели се на какво да играят и Душко им предложил:

– Предлагам ви да играем на играта „Кой кой е?“.

Отворко веднага го скастрил.

– Егати играта! Каква е тая игра?

Душко спокойно продължил:

– Ми много просто. Всеки описва кой е. Казва: „Аз съм...“ и се описва.

Другите не схващали.

– Че каква е тая игра? Въобще не можем да я разберем.

Душко ги насърчил:

– Ми като почнем да я играем, тогава ще разберете. Давайте, че времето тече.

Първи – нали винаги искал да е първи – бил Жожката. Той кратко се представил:

– Ми аз съм първи. Аз съм едно бебенце на мама. Аз съм много сладичък и спокоен. Аз съм едно добро дете.

Другите трима се смаяли. Бонбончо недоумявал.

– Ама какво малко дете? Погледни се, че на училище си тръгнал! Какво бебенце? Ти си бил бебенце преди 9–10 години. Не забелязваш ли, че оттогава си станал...

Отворко казал:

– Пръч!

Бонбончо уточнил:

– Не пръч! Ама на човек си станал, не си бебе.

Душко се маел:

– И как го измисли това, че си много спокоен?

Отворко добавил:

– Невротик!

Жожо рекъл:

– Ей! Колкото съм бърз в краката, толкова съм бърз и с шамарите. Внимавай!

Отворко стиснал устата, защото знаел, че Жожката не се шегува, а и както му било тренирано тялото, едно шамарче можело да го завърти в пирует и да го накара дълго време да се усуква около оста си. Другите деца се спогледали и казали:

– Ама това са глупости – това, дето го каза, кой си ти.

Душко бил доволен.

– Казах ли ви, че играта е много интересна? Давай, Бонбончо, ти кажи кой си.

Бонбончо започнал:

– Аз съм учен, експериментатор. Аз съм научен работник. Аз съм творческо лице. Аз съм бъдещето.

Другите го погледнали, Отворко леко отворил уста и казал:

– Тинтири-минтири-шантиклер!

Бонбончо почнал да се ядосва, а Жожо нареждал:

– Какъв учен си ти бе, разрушителю? Където минеш, след тебе остават само някакви дупки, ями, все нещо се поврежда. Какъв експериментатор си? Научен работник! Такъв може да станеш някой ден след 30 години, ако отидеш на училище – ама на училище! – и станеш висшист, и си вземеш дипломата. Какви си ги измисляш сега? Ама и твоите са едни щуротевици! Учен бил!

Бонбончо реторично се питал:

– Интересна била играта?!

Дошъл ред на Отворко и той дал своя отговор:

– Аз съм звезда и съм най-красив сред вас, и съм най-привлекателен, и най-добре облечен. Аз съм най-най! Аз съм най-най-най! Разбрахте ли кой съм аз?

Другите трима се спогледали съвсем смаяни. Бонбончо започнал:

– Май взех да разбирам тая игра. Като те питат кой си ти, започваш да говориш глупости. Но колкото си по-тъп, толкова глупостите са ти по-големи и стигаш до най-голямото ниво на глупост, където започваш само да найкаш, защото и дума не можеш да намериш за това, което си.

Отворко също се ядосал и пак се зачервил като домат. И в тоя момент – изненада! – влязла майката на Душко. Той за втори път, след като му била кипнала тенджерата, не могъл да си повика и да отприщи всичката простотия, която бил насъбрал. За съжаление, отново трябвало да придобие физиономията на милите мигли, които клепкат, и невинната усмивчица. Майката погледнала децата и казала:

– Ама толкова сте сладички! Що не вземете да си поиграете още? Точно мислех да се обаждам на майките ви, ама хайде поиграйте си, аз ще взема да си оправя ноктите в другата стая.

И децата се втурнали отново да играят. Срязали с поглед Отворко – ако обичал, много-много да не приказва, щото така или иначе времето им изтичало.

Дошло време за Душко, който бил предложил играта, и той да се представи. Той започнал:

– Аз съм много добро и кротко дете. Изпълнявам всичко, което мама и тати очакват да направя. Върша всички неща, за да се харесам на другите. Аз съм много добър.

Останалите били напълно смаяни. Бонбончо изкоментирал:

– Ти като че не знаеш въобще кой си! Айде, Жожката си живееше в миналото, там си седеше, да си е бебе и да се гушка в майка си – простимо! Сигурно му се пие мляко от биберон или му се гушка на бебешко креватче в спално чувалче. А може и памперс да му се ще, ама това го разбирам. Ето, виж ме мене! Аз съм творец по душа. Вече толкова съм се забързал да стана експериментатор, че чак съм забравил, че съм още дете. И вече съм в бъдещето, и там си правя експериментите, и вече цял институт съм направил за всякакви чудновати изпитания. Даже Отворко горе-долу го разбирам. Той си е, нали, такъв. Той не знае какво е, ама трябва да е най, така че може да приемем, че и той... Ама ти – да правиш неща, за да те харесват другите, и това да си ти? Ами че ти не знаеш кой си, бе! Ти си някого, когото другите харесват.

Тук Душко се разплакал. Той не се разплаквал лесно, хич даже не се разплаквал лесно. Бонбончо избухнал:

– И да не ми ревеш! Сам измисли играта, сега тука ще ми реве!

Отворко само чакал някой друг да даде начало на неприличните думи. И като ги започнал – отляво, отдясно, отгоре, отдолу... Отворко мярка на устата нямал. Приказвал, приказвал, ама приказвал за всичко, дето се сети. Душко останал без сили под тоя порой от ругатни и спрял да плаче.

Жожко гледал и рекъл:

– Аз тая игра не я разбрах много. Всъщност как се играе играта?

Душко хлипал леко.

– Ами как се играе: като си говориш за неща, дето не си, а си бил някога или искаш да бъдеш, значи, говориш глупости.

Жожо не разбирал.

– Ами добре, кой я изигра играта правилно?

Душко отговорил:

– Ами никой, не разбра ли?

И четиримата решили да намерят човек, който може да изиграе играта правилно. Отишли първо при майката на Душко, защото била най-близо. Тя тъкмо мажела съсредоточено с червен лак ноктите си, взирала се наведена – почти щяла да си вкара нокътя в окото. Те я попитали:

– Играем на една игра – „Кой съм аз?“. Можете ли да ни отговорите на въпроса?

А майката на Душко започнала:

– О, да, мога да ви отговоря. Аз съм... аз съм... аз съм... жена.

Децата очевидно го забелязвали и казали:

– Ами да, жена сте.

Тя продължила:

– Аз съм... аз съм… бяла жена.

Децата я погледнали и кимнали.

– Да.

Тя продължила със следващия нокът.

– Аз съм… родена в Европа.

Децата пак я погледнали, след което тя продължила:

– Аз съм… на 35 години.

И така, както почнала да е „Аз съм...“, след около 30 минути, когато и тримата се били подпрели вече на главите си, седнали на пода, почти заспали, тя продължавала да си лакира ноктите и да си азка.

Отворко разбутал децата.

– Не е това. Тя може като развален магнетофон до утре да ни обяснява: „Аз съм с руса коса, аз съм с една операция, аз съм учила английски, аз съм...“. Погледнете я, тя блокира – вече не може да спре да говори, само си азка. Давайте да се махаме! Трябва да намерим някого, който знае кой е.

Чудели се, чудели се кого да питат и най-накрая не измислили. Решили да четат книги. Ама кой от кой по-голям читател бил! Всеки донесъл по пет книги, ама още на първата вече се отказал и се чудел на кого да ги пробута. Играли на въртене на книги известно време – всеки пробутвал книгата си на някой друг и му казвал: „Само три реда са, виж, прочети тука!“. Но никой не искал точно тия три реда – които били 30 страници – да ги прочете.

Най-накрая се разбрали, че така или иначе няма да ги прочетат, и се договорили да прочетат една книга само. Всяко дете щяло да прочете по 4 странички, което не било много. Чели, чели, чели и Жожката заразказал пръв:

– Ами да ви кажа, не знам тая книга каква е, ама авторът лудичък ми се струва.

Другите запитали:

– Що?

– Ми през цялото време повтаря: „Изхвърли миналото, изхвърли миналото!“. Ами това да не е случайно товарна кола, та да го изхвърлиш? Да не е случайно кофа за боклук, че да я изхвърлиш? Къде е то, та като го хванеш, да го изхвърлиш? Пък и къде да го хвърлиш? Хем не ми е ясно к’во хвърлям, хем не ми е ясно къде го хвърлям! Да не говорим, че не знам дори как го хвърлям. И въобще, тоя нещо обясняваше, ама не разбрах.

Тука се чул гласът на майката на Душко:

– Под „Изхвърли миналото!“ той има предвид да не мислиш за миналото, да забравиш всички неща от миналото и да си мислиш за сегашните неща.

Жожко размишлявал на глас:

– Тоя пък, много лесно му се струва! Разказва го, все едно е кошче, а после ти поставя такива условия, дето да ти почервенеят ушите само като си ги помислиш. А после имало да изхвърлиш бъдещето.

Тук Жожката погледнал към Бонбончо, които също имал мнение.

– Тоя е много по изхвърлянето! Каква е тая книга? Да не е бил от вторични суровини тоя автор? Да е работил в някое сметище и там цял живот, като е гледал изхвърлено, най-накрая всичко да хвърля? Какво ще му хвърлям на тоя бъдещето? То още няма бъдеще, не е дошло, аз ще го хвърлям!

Душко погледнал и добавил:

– Сигурно той това има предвид, че бъдещето си е бъдеще, а сега си е сега, няма к’во да се бъркат.

Децата философи седели, мислели, мислели, а то си станало вече вечер. Трябвало да си лягат да спят, ама така и нямали решение какво да правят. И най-накрая Душко предложил:

– Знаете ли какво ви предлагам? Струва ми се, че тази игра нещо е много сложна. Утре трябва да намерим мъдри хора, които да попитаме. Да го разберем. Да стане просто.

А другите казали:

– Само простите неща работят.

Той рекъл:

– Много ми се спи вече.

Останалите възкликнали:

– Олеле, и ние заспиваме!

– Лягаме да спим, пък утре ще го мислим. Със сигурност ще измислим някакво такова „Аз съм...“, което да ни свърши работа. Например като „Аз съм този момент“ – казал Отворко-Мърморко, наричан галено Бърборко, и кротичко заспал.

Имало едно време четирима приятели. Душко, Бонбончо, Жожко и Отворко били много сладички деца и славно се забавлявали. Постоянно измисляли нови и нови приключения.

Един ден те решили да си направят детска градина.

– О, йее! – казал Отворко-Мърморко. – Ще съберем всички сополанковци на махалата и ще ги гърчим, ще ги наказваме, ще ги караме да сядат и да мълчат. Браточки, давайте да си правим едно даскало! Ще станем шефове! Не, не шефове – аз съм шефът, а вие ще сте работниците.

Тук Бонбончо не издържал.

– Извинявай, че ти го казвам, ама може ли да е без шефове наш’та детска градина? Всеки си е шеф на своята група. Ние ще сме шефове на различни групи.

И така... решили да съберат своите питомци. Идвали дечицата от квартала при четиримата приятели и всички, щом ги видели, незнайно защо искали да станат ученици на Душко-Послушко. Неговият клас растял с бясна бързина, а на другите деца класовете доста по-бавничко напредвали.

Въпреки това се оказало, че имало дечица и при Жожката. Оказало се, че дори за Бонбончо имало дечица. По едно време се намерили няколко и за Отворко. Макар и с неравен брой ученици, класовете били готови.

Децата ентусиазирано седели и чакали да се случи нещо в детската градина. Възрастните мислили, мислили, мислили (четирите деца били възрастните, нали вече стана ясно?) какво да правят и изведнъж решили, че трябва да съставят програма. Първа точка в програмата: миене на зъби. Да, ама децата, естествено, били дошли без четки и пасти, нямали и кърпички, та затова Отворко измислил гениален начин.

– Ще си миете зъбите само с паста и вода! Ще жабурите, тя ще стане на мехурчета и поне малко ще ви се освежи устата.

Да де, ама децата били малки и кой жабури, кой глътне пастата, кой си я вкара в носа – миенето на зъби не се получило много-много.

Те обаче решили, че поне трябва да измият личицата им. Децата почнали да си мият лицата, ама кой лице, кой глава, кой врат, кой отпред дрехата, кой ръкавите накиснал – и това с миенето на лицата не станало много добре.

След това решили, че ще ги сложат да закусят. Отворко преценил, че е подходящо за закуска да им даде чипс с газирана напитка. Душко бил категоричен.

– Виж какво, Отворко Мърморко, на твоите, каквото искаш им давай, обаче за моите такива неща няма да има.

И така, закуската била разделена на четири. Децата на Отворко яли чипс с газирано. Децата на Бонбончо яли бонбони, които пукали в устата и издавали звуци, яли и едни други бонбони, които боядисвали езиците в лилаво. Пили много прясно мляко. Бонбончо се чудел какво друго да им даде, ама нещо не можел да измисли и затова им казал да чакат. Искал да им направи захарен памук, в интерес на истината, но просто не можел да измисли как да го осъществи този експеримент и как захарният памук да стане по-голям.

През това време Душко мажел с масълце препечени филийки, слагал отгоре настърган кашкавал и нарязана маслинка. Сварил чай на децата, добавил и лимонче, и медец вътре. Много внимателно им нарязал филийките на хапчици, така че да си хапват, без да се цапат.

Жожката, нали бил по бързите работи, естествено, взел едни гризини за закуска, залял ги с мляко и казал:

– Айде, по кратката процедура, че време няма, нали трябва да се спортува!

И така децата се нахранили: някои по-чистичко (тия на Душко, защото той се грижел за тях), някои нахранили и масата, и столчетата, и килимчетата...Но в крайна сметка никой не останал гладен.

И тук пак настанало разминаване в програмата. Жожко пружинирал.

– Време е за спорт, ще ви водя навън да тичате.

Душко погледнал Жожи неразбиращо.

– Никакъв спорт! Час и половина след хранене е забранено. Сега стомахът смила храната, а след това може да се спортува. Не може такова нещо!

Отворко нямал нищо против.

– Ние сега, да ти кажа, смятам да учим, да учим… вицове.

Душко попитал:

– Как така ще учите вицове? Нали тия деца трябва, като се приберат вкъщи, нещо ново да могат да правят! Какви вицове?

Отворко се подсмихнал.

– Ти, като ме познаваш, на какви вицове ще ги науча, а?

Душко смутено отговорил:

– На друго място ще ги учиш, не тука, защото не искам децата, дето аз обучавам, да чуват.

– Добре – отвърнал Отворко.

Бонбончо отправил ведра покана:

– Деца, сега заедно ще правим експерименти.

Децата били много въодушевени. Думата „експерименти“ им звучала добре, така или иначе пукали и святкали с тия бонбони в устите. Бонбончо се чудел:

– С какво да правим експерименти, с какво да правим експерименти…?

По едно време се засмял и казал:

– С вас ще правим експерименти!

Душко подскочил.

– Само да си посмял да правиш експерименти с децата, вече съвсем сериозно ще ти се разсърдя и няма повече да сме приятели!

Бонбончо веднага се съгласил.

– Добре де, добре, няма да правим с вас експерименти. Ще правим експерименти с растения.

Душко направо бил уморен да слуша чуждите програми.

– Явно ще трябва да заведа моите деца по-далеч от вас.

И като за начало се обърнал към децата:

– Деца, искате ли да ви заведа до тоалетна?

Естествено, всичките имали желание да отидат до тоалетна. И така – чисти, измити и нахранени децата на Душко седнали да рисуват.

Улисани в експериментирането, децата на Бонбончо едно по едно избомбили гащите си и се наложило Бонбончо да измисля как да ги преобува. Което, оказало се, не било много приятно като действие, още повече, че нямали резервни гащи, а и трябвало да бъдат и измити. Тук Бонбончо си казал:

– То, май експериментът с мене се случи!

Отворко бил в същото положение, но нали бил отворен и казал:

– Е, ще си посмърдите сега. Докато се смеем, няма много да се забелязва, че мирише – и въобще не си помръднал и пръста да ги почиства, а им разказвал виц след виц и децата се смеели, гледали го и си седели.

Жожката така ги бил подпукал да тичат из парка, че кое напишкано, кое наакано… нямало време да спре и да разбере какво точно му се случвало.

Ситуацията била доста критична. Наложило се Душко да предприеме мерки и да помогне на приятелите си. Първо дал още по-големи листове и още повече боички на децата от групата си да рисуват, така че да е сигурен, че поне за пет минути щели да бъдат улисани в игри и така той щял да опита да помогне на приятелите си.

После отишъл при Бонбончо, който тъкмо търкал с една четка детски гащички, и казал:

– Имаш ли нужда от помощ?

Бонбончо отговорил:

– Е, добре че ми е по-малка групата, че ако беше твоята, щях да пера до утре.

Душко казал:

– Искаш ли да ги взема при мене, да ги оставя да рисуват с моите и ще изтичам да видя какво прави Отворко, евентуално да му помогна?

Бонбончо кимнал.

– Добре, вземи ги, ама дай им някое експериментче с тия боички да направят, не просто да цапотят там! Примерно да сложат някой и друг химикал, да се види каква реакция ще излезе – дим, пушек, нещо да става, нали?!

Душко отклонил любезно поканата.

– Айде малко по-късно, че гледам, че си зает.

Почистил децата на Бонбончо, завел ги при своите, дал им листове и бои и отишъл при Отворко. Като видял децата как седят и се заливат в смях, потънали във всякакви материали, той се хванал за главата. Отворил спешно прозореца, бързо хванал децата, извел ги към банята. Те усетили, че ги щипе, и взели да плачат. Отворко се развикал:

– Видя ли, разплака децата! Как не те е срам – дойде тука, развали вицовете!

Душко извикал откъм банята:

– Идвай с мене и разказвай в движение, че положението е тежко!

Вкарали ги в банята. Бонбончо вече се бил специализирал, тъй че едно по едно премятал децата през мивката и ги оправял: перял гащи, Душко изнасял, Отворко разказвал вицове, за да кротуват – нагласили ги.

Но точно в тоя момент се върнал Жожката много притеснен и се наложило процедурата да се повтори едно по едно и с неговите деца: Жожката помагал, Бонбончо действал през мивката, Отворко разказвал вицове, Душко тичал и които били готови, ги водел при другите да рисуват.

Най-накрая, напълно изтощени, четиримата приятели простирали гащи след гащи на простора. Седели, гледали се и се чудели: как въобще били решили да си спретнат такъв ден? Толкова били омаломощени и уморени от гледането на деца, а всичко едва започвало.

Децата обаче, като порисували малко, решили, че имат нужда от игри. Станали и почнали да палуват и да бесуват. Четиримата се опитвали да ги укротят по какви ли не начини, но с техните камъни точно по тяхната глава се случвало всичко. Всички номера, които въртели на родителите си, сега им ги правели малките палавници, но в много по-големи размери, тъй като били много повече на брой и действали едновременно. Тъкмо когато Душко успеел да хване и да укроти един, трима зад гърба му правели друга беля. Току Отворко съумеел да замае някое от тях, петима други отзад вършели някоя беля.

По едно време четиримата седнали в средата на стаята, хванали се за главите и казали:

– Добре я оплескахме! Май стана играчка-плачка. Само да гледаме да ги опазим, че някое да не се нарани.

И тогава решили, че ще ги заведат в парка. В парка било достатъчно широко, имало възможност да се тича, така че нямало как да се загубят. Обаче ги хванало шубе, че някое можело да избяга. Затова, за по-лесно, какво направили: завързали ги с въженце.

Завързали ги... и като овчарчета, пъдарчета, тръгнали отстрани с четири геги. Отворко разказвал вицове, Жожо задавал темпото за движение, Бонбончо им правел разни фокуси, а Душко отзад следял внимателно какво се случва.

Отишли така в парка, а децата – щастливи, че имало кой да им обръща внимание, – много се зарадвали на възможността да си играят с батковци. Смели се, веселили се, хапнали ябълчици от Душко и щастливо питали:

– Кога ще има пак детска градина с вас?

А Душко и Отворко се спогледали и в тоя момент Бонбончо казал:

– Ами ние тая игра вече я играхме, така че следващия път ще играем на нещо друго.

И така четиримата приятели решили, че следващия път щели да играят на някоя игра, за която са доста по-подготвени.

Имало едно време четирима сладки приятели: Бонбончо-Фотончо, Душко-Послушко, Отворко-Мърморко и Жожко. Четиримата решили да станат междугалактически пътници. Огледали се какво налично имало в дома на Душко и всеки построил набързо по един космически кораб.

Жожо, понеже бил от бързите, взел три легена, пъхнал се под средния, сложил другите два отпред и отзад и започнал да се движи из стаята. Неговият космически кораб лесно се разпадал, но не било голям проблем да се сглоби отново, така че Жожката да прелита над масите, по столовете, между диваните. Изобщо – обикалял планетите с голяма бързина.

Отворко-Мърморко бил по-педантичен. Той обърнал един фотьойл наопаки, пъхнал се отдолу и започнал да се движи само по Mлечния път, без да може да се каца по планети като масата, фотьойлите, диваните, защото космическият кораб му идвал тежък.

Душко-Послушко, какъвто си бил добър, решил да направи един по-чувствителен кораб, разгънал простора, метнал отгоре едно перде и започнал и той да планира из планетите. Все пак не обикалял всичките, защото просторът му нарушавал равновесието и на два пъти седнал по дупе, но иначе бил относително подвижен пътник.

Най-накрая Бонбончо-Фотончо, както знаете – изобретател с развинтено въображение, седял, мислил, струвал, седял, мислил, струвал, и измислил едно съоръжение около самия себе си, изградено от свързани помежду си плат, лепенки и вестници. С две думи, приличал на голяма топка вестници, плат и лепенки, в която той бил по средата. Имало дупки само за главата и краката! Така можел лесно да се търкаля. Сам приличал на планета, но можел да обикаля лесно другите планети.

И четиримата космонавти полетели с бясна бързина. Първо решили да отидат на далечната планета Зинго-Банго-Менго. Това било планета, намираща се близо до кухненския шкаф, защото Отворко-Мърморко казал, че ако не отидели на Зинго-Банго-Менго, то с фотьойла той нямало как да стигне до друга планета, така че нямало и да играе.

И тръгнали, всеки със собствената си скорост. Трите легена потраквали ритмично, Бонбончо се търкалял като една голяма тиква, просторът се движел и пляскал с криле отстрани, а фотьойлът се влачел последен.

Космонавтите кацнали на Зинго-Банго-Менго и слезли със собствените си скафандри. Скафандърът на Душко-Послушко бил една купа за биене на яйца. Отворко-Мърморко си бил нахлупил саксия, при това глинена, така че да затруднява допълнително движението на кораба му. Тя била и тежичка, а като се нахлупела, той не виждал нищо. Жожката си бил сложил половин глобус на главата, но бил избрал все пак Северното полукълбо, за да се ориентира по-лесно къде е север и къде юг. Бонбончо-Фотончо нямал много избор и си нахлупил възглавница, така че да може да се търкаля и през глава ритмично.

Четиримата космонавти, само по скафандри, забродили из Зинго-Банго-Менго. Душко приповдигнато съобщил:

– Това е нова планета. Космонавти, трябва да я опознаем!

Отворко-Mърморко вече имал план.

– Това е нова планета. Ей, трябва да я превземем и да я разрушим!

Жожката имал други намерения.

– Това е нова планета, трябва да я обиколим!

Бонбончо-Фотончо замислено казал:

– Идеята да я взривим не беше лоша, но все пак ние сме кацнали на нея, дали пък да не вземем да я изследваме, да направим експерименти на нея, да я проверим каква по-точно е тази Зинго-Банго-Менго?

И изведнъж всеки започнал да прави това, което бил планирал. Душинката наблюдавал планетата с голям интерес, съзерцавал я с големи кръгли очи. Възхищавал се на всеки черпак, лъжица и вилица, които откривал на тази невероятно красива и нова планета.

Отворко-Мърморко, както бил решил да я превзема, грабнал едни големи найлонови торби и започнал всичко, до което се докопвал, да си го прибира под фотьойла.

Жожко, който решил да обиколи планетата, тичал напред-назад, качвал се от шкаф на шкаф, на хладилника, на миялната, прескачал, въртял се в кръг, навирал се вътре в шкафовете или просто се движел. Бил много зает да обиколи всички възможни долапчета.

А нашият приятел с възглавницата на главата, която леко го задушавала от време на време и му гъделичкала ушите, така че той се хилел без повод и причина, просто си експериментирал. Решил да провери какво щяло да се случи, ако пусне в мивката да шурти вода и сипва в струята препарат за миене на чинии – веро – дали балончетата на верото щели да прелеят веднага на пода и да влязат и в хладилника, или просто след няколко минути пяната щяла да започне равномерно да се стича по пода като гигантски ледник.

По едно време Бонбончо разпалено предложил:

– Ей, хайде да спрем със Зинго-Банго-Менго и да играем на ледници! Аз ще сипвам верото, а вие ще пускате водата под налягане, като затискате чучура с пръст, и ще видим дали ледникът ще стигне до външната врата.

Душко кротко му казал:

– Тази игра ще я оставим за утре, защото сега отлитаме за новата планета, която се казва Чанка-Чучанка.

И тръгнал. Но Чанка-Чучанка всъщност била една маса за гости и там някъде Отворко-Мърморко недоволно се обадил:

– На Чанка-Чучанка не мога да се кача, не ми каца корабът там, няма да играя!

Бонбончо-Фотончо, докато оглеждал кълбовидния си кораб, рекъл:

– Слушай, в моя кораб няма как да те вкарам, защото виждаш как съм опакован, просто само с търкаляне се движи.

Жожката посочил.

– Виж, тези трите легена едва ме побират, ако и ти им седнеш, просто ще се спукат.

Душко обаче, какъвто бил добър, предложил:

– Гледай, моят простор има две перки отстрани, хвани едната, аз другата и ще полетим с теб към Чанка-Чучанка! Хайде, хайде, остави твоя кораб тук, на гараж!

Отворко запитал:

– А съкровищата ми? Трябва да вземем и тях.

Закачил си на колана всичките вилици, ножове и лъжици, които бил задигнал, както и всички тенджери – изобщо всичко, което бил докопал, ама корабът не щял да излети. Душко го подканял:

– Политай, политай над Чанка-Чучанка, хайде!

Отворко го сръгал.

– Я вземи малко и ти. Не виждаш ли, че едва ходя?!

Душко недоумявал.

– Ама ние дойдохме само да разгледаме красивата планета, за какво ги носиш тези неща с теб?

Отворко с властен тон рекъл:

– Аз нищо не разглеждам, аз покорявам, аз завладявам, аз взимам всичко! Оставил съм една празна и унищожена планета след себе си. И сега ще отида да завзема Чанка-Чучанка!

Душко спокойно и категорично отговорил:

– Виж какво, ако ще завземаш, ние пък няма да те взимаме, защо да разваляш планетите? Я виж каква си беше хубава онази планета, а пък сега и тази ще я разваляш! Да не говорим, че на масата няма нищо, така че – я си стой при фотьойла и си брой съкровищата!

Отворко погледнал масата, видял, че там нямало нищо, и се съгласил.

– Добре, аз ще вляза в моя кораб, ще пусна радиостанцията на честота Пиу-миу-тиу! и като сте готови с огледа, ми се обадете!

Качили се космонавтите на Чанка-Чучанка. Душко слязъл и започнал да наблюдава красивата планета. Гледал изгревите и залезите около нея, гледал другите планети с възхита, седнал и казал:

– Колко е красиво на Чанка-Чучанка!

Жожката, естествено, имал друго отношение към новите планети и започнал да тича в кръг. Но тъй като Чанка-Чучанка била все пак малка планета, а на нея имало цели три космически кораба и още двама космонавти, тичането било свързано с леки изпадания от планетата направо в междугалактическото пространство и връщане обратно. Но понеже гравитацията не работела точно в негова полза, това отнемало известно време.

Бонбончо-Фотончо седял и възкликнал:

– Каква планета! Планета, на която дори един експеримент не можеш да направиш! Освен ако не се изплюя върху Чанка-Чучанка и да наблюдавам какво ще се случи.

И започнал лекичко да плюе. Плюел си върху Чанка-Чучанка, когато влязла майката на Душко. И какво да види: в кухнята, под фотьойла, седял Отворко-Мърморко и си играел с ножове, вилици и лъжици, но най-вече с ножове. Косите на жената се изправили. Отдолу били нахвърляни всичките ѝ съдове. Голямо миене щяло да падне, докато станели отново годни за хранене! Както и да е, извадила лекичко Отворко отдолу, но забелязала, че Жожката падал вече три-четири пъти от масата, решила, че той е пиян, и попитала:

– Жожо, какво си пил?

Жожо възпитано отговорил:

– Нищо, госпожо, само вода.

И тя с подозрение в гласа казала:

– От пиене на вода не се пада така от масата!

Жожо, все още унесен в играта, сърцато ѝ споделил:

– Нее, аз не съм на масата, аз съм на Чанка-Чучанка.

Майката на Душко решила този въпрос с репликата:

– Добре, добре, ще се обадя на майка ти да си поговоря с нея.

И Жожката прелетял с легените от Чанка-Чучанка до дивана и зачакал да се обадят на майка му.

В това време някъде вече майката на Душко не издържала, защото забелязала, че масата им била плътно покрита с плюнки, които Бонбончо-Фотончо продължавал да изстрелва, и тихо запитала:

– Бонбончо, ти какво правиш на масата, защо си се увил така, ще се задушиш!

Бонбончо триумфирал.

– Аз, госпожо, съм прелетял с космическия си кораб и правя експеримент как реагира на човешка слюнка планетата Чанка-Чучанка.

Майката на Душко вече започвала да влиза в играта.

– Искаш ли да провериш как реагира Чанка-Чучанка и на гъба, парцал и почистващ препарат. Така ще проверим дали може Чанка-Чучанка да стане чиста?

Бонбончо се зарадвал, че и тя искала да играе с тях.

– Ако дадете тези химикали, госпожо, веднага ще направя химическите експерименти. Ще използваме три проби. Ще сипя в едната част концентрат почистващ препарат, в другата част – разреден препарат с вода, в третата – вода, и ще проверим колко бързо ще се разяде дървото на Чанка-Чучанка.

Майката не била съвсем съгласна.

– Хайде да не проверяваме как ще се разяде, ами просто да видим може ли да стане чисто!

Бонбончо решил да участва.

– Добре, съгласен! Дайте да проверим дали може да стане чисто! Включително и с ренде! И с телта ще проверим до какво ниво на чистота може... А желаете ли с белина?

Майката вдигнала поглед нагоре, поела въздух и казала:

– Хайде, и без белината, само така – почистващ препарат, вода и гъбичка.

В този момент тя видяла как сякаш уши на слон пляскали страничните части на простора, а Душко седял и си говорел:

– Какъв красив изгрев! Какъв красив залез! Каква красива природа!

Майката на Душко вече имала нова тема.

– Душко, тъй като няма как да се обадя на майка ти, може ли да седнеш до Жожката, а аз да помисля какво да направя?

Душко взел простора, разпляскал страничните му части и полетял към дивана.

– Чао, Чанка-Чучанка – пеел той, – до нови срещи! Утре ще видиш играта ни на ледник! Чао, чао!

Космическият ден изпълнил сърцата на децата с радост и удовлетворение. Мисълта за ледника, който достига до входната врата, вече завзела въображението им. Новият ден идвал… скоро.

Четиримата ни приятели си седели една зимна вечер вкъщи и се чудели какво да правят. Общо взето, били много нервни. Всеки посвоему. Бонбончо през цялото време седял и си чоплел главата. Почесвал се, едно такова много нервно-нервно, а от време на време започвал и по гърба. След това преминавал и по краката и само пуфтял… и се чешел.

Когато бил нервен, Жожката обикновено го избивало на подскачане, тичане или лицеви опори. А сега, понеже бил много нервен, затова ги правел и трите. Опитал се да тича, правейки същевременно лицеви опори, което не се оказало твърде удачно, но все пак бил длъжен да опита.

Отворко бил нервен и псувал като каруцар, направо слюнка излизала от устата му.

Душко, милият, като бил нервен, а при него не било съвсем ясно дали е нервен, просто седял, отпуснат като найлоново пликче, напълнено с вода и вързано на фльонга, и гледал с ококорени очи.

Работата не ставала по-добре. Четиримата приятели установили, че като са нервни и са заедно, ставали още по-нервни. То и да не си изнервен, ако седиш около Отворко, когато е нервен и ушите ти чуват това, което той изговаря, е много вероятно супер много да се изнервиш. Но ако през същото време през краката ти притичва Жожката, правейки коремни и лицеви, тогава нещата, нали разбирате… А Бонбончо, само някой, като го погледнел как се чеше, и него почвало да го сърби всичко.

И така – четиримата не знаели какво да правят. Пръв започнал Душко:

– Момчета, нещо трябва да се промени!

Какво точно казал Отворко, ще пропуснем. Отиваме при Бонбончо.

– Трябва да се промени, трябва да се промени… То ми иде да си … Трябва да се промени! Какво да направя? Да взема да се хвърля в снега и да се отъркалям като котка? Не като котка! Като куче, надушило развалена риба в парка. Не, не като куче, надушило развалена риба в парка. Да се отъркам като разгонена котка в разгонен котарак. О, не, не чак толкова много!

Жожката незнайно как се бил качил на масата и се опитвал да прави лицеви опори, оттам се опитвал да скочи долу, правейки отново лицеви, което не се оказало много успешно – и паднал всъщност, понеже не си бил издал ръцете навреме, затова и леко си посинил носа.

Децата се стреснали. Стегнали се, всеки спрял да върши своето и отишли да спасяват Жожи. Душко чистел пода от червените петна, Отворко от противоположната на течащата ноздра страна му държал вдигната ръката, Бонбончо силно стягал ръката му с едно въже, а Жожката си пъхнал под езика една салфетка и я натискал, за да спре кръвта по-бързо. Пръв изфъфлил:

– Братлета, ще се самоубием така! Трябва да се промени нещо.

Тогава Душко запитал:

– Как да си успокояваме нервите?

Бонбончо казал:

– Майка ми пие хапчета – розови, червени, зелени. Докторът ѝ дава всеки ден различни, които уж никой не можел да си купи, пък те и едни скъпи… И да ви кажа, ефектът е нулев. Все така си крещи и трепери, като се ядоса, тъй че с хапчета, казвам ви отсега, няма да стане. А и надали някой ще ни даде на нас от тези рецепти. И да ни даде, нали ви казвам, не става работата.

Душко добавил:

– Да ви кажа честно, и като се правите, че няма проблем, пак няма да стане. Аз гледам вкъщи майка ми – тя постоянно се прави, че не е нервна, че всичко е наред, че всичко е спокойно, ама да ви кажа – хич не е такава работата. Просто се чудя коя сутрин ще стане и ще вземе да изпотроши всичко вкъщи. Толкова много нерви е задържала в себе си, че започва да става опасна. Така че и ако отричаме, че сме нервни, не е решение.

Жожето рекъл:

– Аз пък да ви кажа, като съдя по моята майка, ако постоянно правим различни неща – сега сме на кино, от киното отиваме на среща с приятелка, от срещата с приятелка отиваме на ресторант и от ресторанта – на маникюр, от маникюра – на педикюр, от педикюра взимаме детето от училище, завеждаме го на спорт, оттам, докато спортува, ние си говорим по телефона с шест приятелки. След това взимаме детето и докато го возим в колата, продължаваме да си говорим с други шест приятелки. След това оставяме детето вкъщи, след това се правим, че всъщност работим в кухнята и домакинстваме, докато размразяваме замразената пица от магазина. След това гледаме филм, след това гледаме още един филм. След това си взимаме душ. След това се сещаме изведнъж, че сме много отчаяни от живота, и лягаме и започваме да плачем. Да ви кажа, че със смяна на разни действия, тоест постоянно да играем ту на една игра, ту на друга игра и да се правим ала-бала, че не сме нервни, няма да стане.

Най-накрая бил Отворко.

– Ще ви кажа по баща ми. И да ходиш на футболен мач, и да псуваш като хамалин, и да крещиш, и да викаш, и да си дереш гърлото, и да си за едните футболисти, и за другите футболисти, и преди това в агитката, и след това в агитката – не помага. Прибираш се, десет минути си уморен, гласът ти се оправя и пак си същият нервен. Въобще не работи.

Спогледали се приятелите и рекли:

– Добре де, ние знаем толкова много начини, които не работят, ама кой начин работи?

Жожко фъфлел:

– Ако знаех кой работи, да съм го казал на майка ми.

Душко поклатил глава.

– Аз ако знаех кой работи, да съм го написал в училищния вестник – всички деца да могат да го кажат на майките си.

Отворко тръгнал да се обажда и другите рекли:

– Замълчи, замълчи, че сигурно щеше да го пуснеш в националната телевизия в новините от осем часа, доколкото те познаваме.

Отворко грейнал.

– Бе, близко бяхте, ама не само по националната.

И седнали да мислят. По едно време Бонбончо попитал:

– А що сме нервни?

Другите деца се спогледали и не знаели защо са нервни. Решили да направят атака на Жожката. Той така и така лежал с една вдигната ръка, с една салфетка под езика, и нямало къде да шава. Трите деца започнали да му задават въпроса:

– Що си нервен? Що си нервен? Що си нервен? Що си нервен?

А той занареждал отговор след отговор:

– От глад. От студ. Ръката ми нагоре. Тече ми кръв от носа. Не знам какво да правя. Скучно ми е. Имам много енергия. Ами не знам, не знам защо съм нервен. Нервен съм, защото съм си нервен. Нервен, нервен… защото майка ми е нервна. Не, не, нервен съм, нервен съм, нервен съм, защото… Всъщност нервен ли съм – взел да се чуди Жожката, – или се чудя какво да правя? Или нещо не ми е интересно, защото седим и правим глупости, а не правим неща, дето са ни приятни.

Другите деца се спогледали и рекли:

– Че то на тебе ти е приятно само да тичаме. Кой ще ти се върже на акъла в тоя студ да хукнем навън?

А Жожката ги погледал замислен.

– Не, не е това, не е това. Питайте ме!

И те пак започнали:

– Що си нервен? Що си нервен? Що си нервен? Що си нервен?

– По-бавно де!

– Що си нервен? Що си нервен? Що си нервен?

– Защото това, което правим, не ми е интересно, не ми събужда въображението, не съм захласнат по него. Искам да правим нещо, което така да ми е интересно, че да забравя всичко друго и даже и да ми се пишка, да забравя да пишкам.

Другите деца го погледнали и казали:

– Ей, Жожка, чак пък толкова, ако обичаш, нали, щото все пак ние тук сме четирима и ако вземеш да се напикаеш, после ходи обяснявай на майка ти какво сме те правили, нали.

Жожо казал:

– Добре де, хайде, като сте толкова отворени, я дайте да почнем с Отворко.

И го започнали Отворко.

– Що си нервен? Що си нервен? Що си нервен? Що си нервен?

А той, както си седял, какво можел да им отговори.

– Тъпаци! Нервен съм, защото сте тъпаци!

И оттам насетне почнал да е нервен за всичко.

– Нервен съм, защото е зима. Нервен съм, защото съм си нервен. Нервен съм, защото е модерно да съм нервен. Нервен съм, защото лампата не е включена. Нервен съм, защото не знам какво искам. Нервен съм, защото ми е много тъпо. Нервен съм, защото ме мързи. О, много ме мързи. Нервен съм, защото толкова ме мързи, че живея в тъпотия. Нервен съм много, защото всъщност адски ме мързи даже да си направя забавно.

Другите казали:

– И к’во, затова ли си нервен? Пък като си толкова мързелив, що не вземеш и да млъкнеш малко? От тая уста колко змии и гущери излязоха днеска, змиярник да сме направили тука, вивариум.

Отворко се замислил.

– Е, да знаете, само от това викане сме нервни. Защото седим и мързелуваме, и не действаме, и нищо не правим, не си хабим електричеството, а искаме само да спим и да гледаме ей така, някоя тъпа електронна игра и телевизора. И въобще нищо не измисляме и не вършим от мързел.

Бонбончо се опитал да го успокои.

– Че какво му е лошото на мързела? Ей, гледай, седим, нервни сме си, пък какво? Живи сме си, здрави сме си, нищо ни няма.

И тогава и трите деца се обърнали към него и почнали:

– Що си нервен? Що си нервен? Що си нервен? Що се чешеш? Що си нервен? Що се чешеш? Що си нервен?

Бонбончо отговарял:

– Ми нервен съм, защото искам да опитвам нови неща, да правя експерименти, да участвам в приключения. Искам да пътувам по разни чудновати страни с подземни пещери, да летя с дирижабъл. Искам да изследвам мравки, захаросани с мед. Искам да правя разни извънредно интересни неща вътре и над, и около, и под земната кора, и на съседните планети и галактики, и между галактиките дори.

И в този момент Жожката леко го чукнал по челото и казал:

– Ало, както си се разлетял, да не легнеш до мен с две вдигнати ръце.

Бонбончо го погледнал.

– Що?

– Много се разпали – зачервиха ти се бузите и ушите, и носът, и очите ти станаха едни червени. Стана точно като извънземен от съседна галактика.

Бонбончо продължил:

– Абе, вие не слушате ли? Всъщност аз искам да размишлявам, да изучавам, да разглеждам, да има приключения, ама такива, в които научавам разни неща.

Жожката го изгледал скептично.

– Да не станеш само като майка ми, дето по цял ден с приключенията – от единия нокът до другия нокът колко лак е минал, с колко километра в час се е движела четката на лака, за да се боядиса палецът ѝ...

Бонбончо настоявал:

– Не бе, не това, аз искам да видя света.

И другите го оставили и погледнали Душко. А той, като се свил, като се ококорил, а те, като го почнали:

– Що си нервен? Що си нервен? Що си нервен? Що си нервен?

Той плахо започнал:

– Ами не знам дали съм нервен.

А те:

– Що си нервен, бе? Що не знаеш дали си нервен? Ти може ли да си такъв човек, даже и да не знаеш дали си нервен. Па нервен ли си, не си ли нервен? Какво си се свил? Я си погледни очите – като грамофонни плочи си ги ококорил. Нервен ли си, не си ли нервен?

Душко уточнил:

– Ами не знам, ама така не съм щастлив, един такъв съм оклюмал.

А другите:

– Нервен ли си, бе? Защо си нервен? Защо си се оклюмал? Какво ти е станало? Защо си се ококорил така, а? Като лемур си станал в главата.

Душенцето проронил:

– Ами защото така нищо не правим, тъпеем, скучно ми е. Само глупости си говорим. Времето си минава, аз си остарявам като един тъпанар.

Жожко попитал:

– Е, какво лошо има в това да остаряваш като тъпанар? То не е чак толкова страшно. На мен ми е забавно.

Душко нацупил устни.

– Ама на мен не ми е забавно. На мен ми е по-приятно да се занимаваме с някаква научна дейност, да се грижим за природата, животните, за листенцата на цветенцата.

Отворко предложил:

– Тоя не е нервен. Я да го оставим и ние да си се върнем на нашите теми.

Душко възкликнал:

– Е, нервен съм, нервен съм.

И те казали:

– Та кой пък се разнерви бе, Душко?

Душко почнал наред:

– Нервен съм на мръсните строителни компании, които разрушават Рила и Витоша и други планини. Нервен съм на хората, които унищожават природата, замърсяват с петрол реките и моретата.

Бонбончо попитал:

– Ти да не вземеш да станеш нервен и за озоновите дупки, че тогава вече никаква терапия няма да може да помогне при теб. Много на едро се нервиш бе, Душко! Дай някакви по-малки проблеми!

Душко вдигнал рамене.

– Ми мен това ме вълнува, това си казвам.

Млъкнали четиримата, било им поолекнало, но не можело да се каже, че проблемът бил решен. Седели и мислили. Всеки искал да измисли лекарство за нервите, за да може да го занесе вкъщи на майка си, тя да миряса и той да се успокои, да спи спокойно.

Ден първи: Мислили, мислили, мислили, от напъване пръцнали по веднъж и си тръгнали по къщите.

Ден втори: Събрали се, мълчали, мислили, мислили, мислили, от напъване дважди пръцнали, прибрали се по къщите, мълчали.

На третия ден Душко казал:

– А не е ли по-лесно всеки да направи това нещо, заради което беше нервен, и да видим какъв е резултатът.

Отворко се спукал от смях.

– При мен ще е лесно, ама тоя Душко с неговите глобални проблеми, как ще си намери совалка да литне до озоновата дупка и да спре да ѝ е нервен, не го знам.

Душката ги подканил:

– Нищо, бе, дайте да опитаме, всеки да пробва.

Бонбончо се чудел.

– Добре, не можем ли да измислим нещо, дето, като го правим, да ни е толкова интересно, че чак, ако ни се пишка, да забравим за пишкането?

Душко призовал към разум.

– Хайде стига с тези измислици! Нали ще го направим и после майките на всичките ще ни откъснат ушите, че сме си причинили някоя болест на бъбреците. Забрави я тази работа сега! Да не сме нервни, та да ни набият по някоя инжекция, система или там нещо друго. Дай да правим някакви по-смислени неща!

Седнали, мислили, мислили и решили да измислят нещо. И докато мислели какво да измислят, най-накрая се уморили и станали още по-нервни.

Душко търсел решение.

– Предлагам ви да започнем да правим неща. Всеки да прави това, което спонтанно му идва в главата. Да кажем, повтаряме си до десет: „Аз правя най-правилното нещо. Аз правя най-правилното нещо. Аз правя най-правилното нещо за мен. Аз правя най-правилното нещо за мен…“. И първото нещо, което ми дойде в главата, го правя.

Отворко се изчервил.

– Срам ме е.

И другите рекли:

– Какво ти дойде?

– Не мога да ви кажа, защото ме е срам.

И те казали:

– Да де, ама това, щом е първо, трябва да го направиш.

Отворко казал:

– Дойде ми наум да спра да ходя вече със слипове, който ме стягат. И да си купя едни хубави боксерки следващите дни. И като спре да ме стяга, така ще ми олекне…

Другите казали:

– Ами има смисъл в това нещо. То, ако те стяга, естествено, че ще си нервен, ако не си с удобни дрехи.

После започнал да повтаря Бонбончо. Повтарял, повтарял, повтарял „аз правя най-важното нещо“ и хоп! – и той се зачервил.

И другите рекли:

– Какво ти стана, бе? За какво се сети?

– Ами това, дето ми дойде наум, е да се изкъпя. Че както не съм се къпал от три седмици, току-виж спряло да ме сърби всичко, като се изкъпя. Може да съм кирясал.

И другите казали:

– Много е възможно да си кирясал, ако не си се къпал три седмици. И е естествено да си нервен. То сигурно ти се е сплъстила и коса, и кожа...

Той точно тръгнал да се къпе и всички започнали да гледат към Душко. Душко повтарял: „аз правя, аз правя“…

И другите рекли:

– Какво бе, Душко?

И той отвърнал:

– Ами аз искам да направя по едно от всичките неща, дето вие правите, за да не съм толкова послушен. Искам да потичам и да поскачам, и да кажа една дума, например „глупак“. И след това искам да направя някоя пакост, малка само, такава, експеримент, защото искам да съм като всички деца. И няма да съм така нервен.

И най-накрая всички погледнали към Жожката.

– Аз правя най-правилното нещо сега. Аз правя най-правилното нещо сега… – и в един момент погледнал към другите замислен.

И другите рекли:

– Какво правиш?

Жожи казал:

– Ами то вашите бяха така интересни, а моето, дето дойде, е много странно. Дойде, че трябва да дишам.

Другите попитали:

– Е, че ти досега не дишаше ли?

И той:

– Ами явно дишах много ей така… И така, като се раздишам, и то се разбързвам, и се разтичвам, и се разподскачвам, и се развъртам, и се побърквам направо, и ставам нервен. А сега ми дойде, че трябва да дишам като голяма мечка. И така, като дишам бавно, бавно, и ще се поуспокоя.

Всички деца били толкова впечатлени как измислили техники за справяне с нервите, че се зачудили обаче, ако отидели при майките си и им предложели тези неща, какво щяло да се случи. Бонбончо бил категоричен.

– Няма начин да ѝ кажа да ходи да се изкъпе. А и в нейния случай – тя се къпе по два пъти на ден – надали ще помогне. Мога да ѝ споделя вашите идеи.

Другите също се замислили какво да сторят и решили да си направят експеримент – анкета, с която да пробват майките и да видят те какво ще измислят за спиране на нервите. Разбрали се всеки да помисли какви въпроси ще им задава и на другия ден да се съберат отново и да видят какво са измислили. Било дошло време вътрешното напрежение, известно като „нерви“, да си ходи от техния живот завинаги.

Имало едно време четирима приятели – Бонбончо-Фотончо, Душко-Послушко, Жожко и Отворко-Мърморко.

Една сутрин Отворко се събудил кисел. Кисел като краставичка, по-точно като краставичка от стар буркан за краставички, стоял отворен в хладилника поне една седмица. Гледал намръщено, отишъл при Душко и измърморил:

– Душко, да ти кажа, нещо не съм доволен. Имам нужда да ми се случи нещо ново.

Душко недооценил ситуацията.

– Ами добре, отиди на курс по сервитьорство.

Отворко само това и чакал.

– Какво? Ти луд ли си, бе? Изкукурига ли?

Душко продължил:

– Да те научат да си любезен с хората, да им се усмихваш, да им подаваш всичко внимателно, да им благодариш – това ще бъде изцяло ново занимание за теб.

Отворко така се зачервил и разпенил, че веднага се врътнал на пети и заминал при Бонбончо-Фотончо. Отдалече се провикнал:

– Бонбончо, не издържам! Имам нужда да ми се случи нещо ново.

Бонбончо го погледнал внимателно.

– Така ли? Хе, много интересно. Може да пробваш нещо ново – да играеш на мълчанка, да си държиш устата затворена. Всеки път, като тръгне някоя псувничка или мръсотия да излиза, да си прехапваш устните. Но гледай да не си откъртиш и някой зъб от стискане. Да видим колко ще издържиш.

Отворко не вярвал на ушите си.

– Ох, Душко ме прати на курс за сервитьори, ти искаш да играя на мълчанка! Я да отида при Жожо, да видим той какво ще ми каже.

Отишъл при Жожката и му заразправял:

– Жожка, вече не издържам! Страшно съм кисел, имам нужда от нещо ново.

Жожко го гледал, гледал и предложил:

– Ти, като те гледам, от горе до долу си облечен само с нови неща. Даже етикетите не успяваш да им свалиш, какъвто си префърцунен пудрьо. Защо не вземеш да носиш дрехи от магазин втора ръка?

Тук вече Отворко не издържал.

– И какво? По цял ден да мълча, да нося дрехи втора употреба и да бъда сервитьор, за капак на това – любезен? Това ли успяхте да измислите като приятели?

Другите, като разбрали кой какъв отговор бил дал, се запревивали от смях. И Отворко погледал, погледал пък казал:

– Е, като сте толкова отворени, хайде да видим за всеки от нас по какво ново нещо можем да си предложим. Ето, мен добре ме насадихте – сервитьор в стари дрехи. Я да видим за Душката какво ново да съчиним.

Душко отклонил темата.

– О, моля ти се! Аз съм си се събудил щастлив, въобще не ме интересува някой да ми предлага нещо ново. Аз старото си харесвам, много си ми е добре то. Реша се с гребенчето, оформям си космите един по един, след това правя закуска на мама и тате, след това им сервирам, след това съм любезен. Много си ми е приятно и нямам нужда от никакви нови неща.

Отворко рекъл:

– Ама те биваше да даваш съвети! Айде сега да ти се попече яйце и на тебе на дупето! Ето, да ви споделя моята идея. Ако примерно, да кажем, за Душко трябва нещо ново да се осигури, аз лично бих му препоръчал да си купи сешоар за коса, но от тия, с голямата четка отпред, така че всеки косъм да му стърчи като електрод и веднъж да се види и той с неподредени косми. Дори може и маша да си вземе и на букли да се навие. Стига се е подреждал като облизан от крава.

Душко не бил впечатлен.

– Аз много си харесвам прическата, я стига си ми се бъркал!

Жожи се включил:

– Ако е за Душко нещо ново, аз горещо му препоръчвам да си закачи някое мускулно влакно. Няма да му навреди. Дори в началото да си ги връзва като подплънки – да си купи памук от магазин, добре да си го привърже, да изглежда леко релефен, че така всички дрехи висят на него като на закачалка в магазина.

Душко сбърчил вежди.

– Бе, я стига! Какъв мускул ще си слагам, много си ми е хубаво така.

Бонбончо гледал, гледал Душко, ала и той имал идея.

– Според мен страхотна промяна би настанала в Душко, ако той поне за няколко минути успее да заговори, както говори Отворко.

Душко възкликнал:

– Няма начин!

Отворко се заливал от смях.

– Ето, представете си го: с косми като електроди, с направени от памук мускули отдолу и да говори като мен! Ехаа! Това ще е напълно ново.

Душко обаче леко бил зачервен.

– Е, хубаво тогава, дайте сега да подредим и Жожката, щом сте такива умници.

Отворко, когото го сърбяло от пръстите на ръцете до пръстите на краката и обратно да каже някоя простотия, не можел да чака повече.

– За Жожката ви предлагам да го спънем като кон – да му вържем на двата крака по една халка и по средата къса верига, така че к’вото и да прави, само с малки крачки да може да ходи, направо с миши стъпчици. À се забърза, à по очи!

Душко погледнал Жожи.

– Ако за Жожо нещо ново ще предложим, то ще предложим за Жожката... Какво да предложим? То просто, като му се вържат краката, голяма част от работата е свършена, ама все пак какво да предложим, не мога да измисля.

Бонбончо рекъл:

– Е, как какво да измислим? За Жожко е лесно – да му дадем да рисува, това ще е напълно ново за него. Да седи, да гледа една планина и да я рисува.

Жожката само се огледал и казал:

– Внимавай к’во ще кажеш, Душко!

Душко се усмихнал загадъчно.

– О, да, сетих се! Разбира се! Да му облечем елегантен костюм с вратовръзка.

Жожо засумтял:

– Е, какво стана за мен? В елегантен костюм с вратовръзка, спънат с вериги на краката като кон, да рисувам планина. Е, това ще е съвсем ново изживяване.

Тогава погледите на тримата се обърнали към Бонбончо. Очите им присвятквали. Толкова присвятквали, че Бонбончо се поизплашил.

– Вижте, аз съм последен, да не взема да го отнеса? По-леко, по-леко, по-внимателно, не е нужно!

Отворко започнал:

– Да видиш сега! Ти и за тримата даде мнение, но да видиш за тебе какво ще е.

Обаче за Бонбончо и на тримата им станало някак трудно. Жожката тръгвал да каже нещо, после се замислял: не било достатъчно добро. Душко успявал само да каже:

– О, за тебе по-специално трябва да е.

Отворко аха! да кажел, обаче си стискал устата – и той не казвал. Бонбончо ведро заявил:

– Ето, виждате ли? Аз постоянно живея в новото и постоянно нещо се случва около мене, и то… няма какво ново. И всичко, дето е могло да го пробвам и експериментирам, съм го направил – и какво още ново?

Отворко бил готов.

– Аз знам нещо ново: да правиш постоянно едно и също нещо.

Бонбончо се възмутил.

– О, не! Как го измисли? Как да правя едно и също нещо?

Отворко казал:

– Ми така, едно и също. К’вото и да е. Ако ще е примерно да отваряш шишета, само да отваряш шишета и нищо друго. Отваряш, отваряш, отваряш, но все по един и същи начин. Ако е да ковеш пирони, всеки път... Най-добре да завиваш капачките на поточна линия за пасти за зъби.

Тук Бонбончо не изтърпял.

– Ти си плашещ гений! Как го измисли това нещо?

Отворко отговорил:

– Да видиш ти с втора употреба дрехите как ще седя да мълча и да съм сервитьор!

Душко добавил:

– О, да, на поточната линия е много добре за Бонбончо. Да прави еднотипни действия. И най-важното, което трябва да върши Бонбончо, е да действа по правила.

Бонбончо се ококорил.

– Какви правила?!

– Ами примерно правилата са: става се в 8, мият се зъбите в 8, 05.

Тука някъде Бонбончо свел рамене.

– Абе, к’во толкова ви направих? Аз хубави неща ви казвах на вас. К’ви са тия правила? Що не вземете вие по правилата?

Душко казал:

– Аз само по правила действам.

Жожката продължил:

– Нали съм спортист? Ако няма правила, как ще бъда толкова бърз?

Бонбончо вече почти се бил предал, а Жожката мислел на глас:

– Да, на поточна линия и само по правила да действа… и... какво да е, какво да е? Ахаа! Нещо, нещо, нещо... – На Жожи не можело да му хрумне, но предложил: – Добре де, Бонбончо, кажи си сам к’во да е, да се самопрецакаш, че не мога да ти измисля! Какво ново не си правил, така че да ти стане съвсем ново?

Бонбончо размишлявал.

– Е, от това по-гадно – да правя едни и същи неща и да действам по план – не мога да измисля нещо друго. Освен примерно... не знам. То нали на мен все ми е интересно да правя експерименти, нови неща, нещо да ми се случва. А! О, да – нищо да не ми се случва.

Жожката бил впечатлен.

– Е, тука сам се насади толкова жестоко, никой не можеше да ти го измисли.

Седнали те да обобщят:

– Добре стана – Жожката, облечен с костюмчето, рисува планини; Отворко, с втора ръка дрехите, сервира; Душко с електрическа прическа говори като Отворко, и най-накрая Бонбончо, който стои и върши монотонна работа по правила.

Седели, седели и Жожето предложил:

– Според мен беше достатъчно, че си го представихме. Айде сега да ходим да се забавляваме!

И решили да си направят сал. Салът станал, като взели бутилки от минерална вода, подредили ги все едно са дънери, след това ги овързали с въжета, метнали отгоре един чаршаф от коша за пране, върху него сложили едно перде и салът вече бил голям. Единственият му проблем бил, че като скачали по него, шишетата се спуквали, направо гръмвали и водата от тях се разливала, но пък това била естествена възможност да си представят, че салът плува по вода.

И така, докато наводнявали хола и салът плувал по вода, те се носели щастливо в необятната шир, представяйки си, че този сал ги носи през океаните и моретата, проломите и реките, през потоците и езерата, прескача язовирните стени. И този сал станал вълшебен.

Бонбончо много се вълнувал.

– Това е салът, с който ние ще пречистваме водата. Откъдето мине тоя сал, водата се изпълва със светлина, чистота и всички отрови и химикали се махат от нея.

Отворко не си го представял точно така.

– Много си загубен бе, Бонбончо! Това дори наужким, ако го играеш, няма как да стане – един сал да ти прочисти токсичните вещества. Измисли нещо по-просто. Да кажем, че откъдето минем, всичко започва да мирише на розова вода.

Бонбончо си запушил носа.

– И пръдня, защото пръцкаш през цялото време, докато сме на сала. Я, моля ти се, отивай до тоалетната, че ни опърдя пътуването.

Отворко се изнесъл.

– Ей, голяма работа!

Бонбончо продължил смело:

– Не разбирате ли, че това е уникален сал? Той е междугалактически.

Жожи го погледнал.

– Очаквах да кажеш, че тоя сал има отзад специално устройство за изстрелване на торпеда – мегагигантски торпеда за потапяне на подводници – и отделно си има реактивен двигател като на атомна подводница.

Четиримата седели, забавлявали се, скачали, подскачали, тичали и се въртели, товарели сала с различни уреди и провизии, импровизирали песни и танци, наводнявали се. По едно време Бонбончо пламенно възкликнал:

– Излитаме за Марс! Ще кацнем в необятната морска шир.

Душко с възможно най-благия си тон пояснил:

– Бонбончо, извинявай, че ти го казвам, ама на Марс грам вода няма, една капчица няма. Там има само червени скали. Ще кацнем на някой камък и ще си разбием главите.

Бонбончо се провикнал:

– Няма проблеми, сменяме курса. Кацаме на Венера!

Отворко протестирал:

– Ще се разтопим, бе! Там всичко е лава, гори, избухва. Там въобще няма земя, на която да кацнем. Айде, на Марс ще кацнем, най-много да си потрошим кокалите, ама на Венера просто ще се изпарим.

– Ей, няма угодия! – казал Бонбончо. – Където и да кацнем, все недоволни. Ще си кацнем тогава в Черно море, та да е сигурно. Няма акули, няма нищо страшно, най-много някой делфин да ни плесне с опашка.

Децата щастливо си играели на морски пътешествия, докато в един момент Душко не забелязал, че всъщност наводнението взело да излиза през входната врата и на нея настоятелно звъняла съседката, която споделила:

– Душинка, извинявай, тука нещо е протекло. Виждаме, че е от вас. Тръба ли се е спукала?

Отворко изпреварил с отговора:

– Да ви кажа, повече неща се спукаха.

Тя загрижено поклатила глава.

– Да, да, виждам. Ние се обадихме на пожарната, те идват всеки момент. Сега ще дойдат да ви спасят. Не се притеснявайте! Аз гледам, че сте добре, така че няма проблем, но все пак е по-хубаво да се евакуирате, защото, като влязат баретите през прозорците и вратите, да не се изплашите.

Душко не разбирал.

– Как ще влизат баретите през вратите? Ние просто си играем с вода.

Съседката все така любезно пояснила:

– Ами за всеки случай, щото се обадих и на другите служби да дойдат да ви спасят, ако случайно сте много наводнени.

Душко повтарял невярващо:

– Приятели, съседката е извикала пожарната, която ще връхлети през прозорците със стълби, и баретите, които ще се хвърлят оттам през стъклата и през вратата с шутове. Трябва да се евакуираме.

В този момент се чули сирените. Бонбончо викнал:

– Ние добре ще се евакуираме...

Отворко имал друга идея.

– Ама като видят шишетата с вода, кой ще се оправя? Бързо, давайте парцали, изчистете, бършете! Да почистим.

Душко сочел към прозореца.

– Вижте, че идват, чува се сирената!

Отворко казал:

– Нищо, с гъбичката от мивката ще седнем и ще попием поне малко.

Жожката тичал към банята.

– Нали имаш такъв парцал, дето събира вода? С него ще попием.

Бонбончо се съгласил.

– Добре, банда, събирайте!

За най-бързо събиране, естествено, Бонбончо просто дръпнал завесите и ги натиснал на земята, за да станат на парцал, след което любезно ги пъхнал в пералнята, уж, че щял да върши услуга – да ги изпере.

Жожката с един парцал и една кофа правел кльоп, кльоп, цврък!, кльоп, кльоп, цврък! Душко бил взел гъбичката за почистване на маса и с нея внимателно забърсвал капка по капка. А най-накрая Отворко седял само и командвал:

– Наклони килима като улей към балкона, за да изтече през чучура! Наклони килима към банята, че да изтече в сифона!

Сирената обаче минала-заминала и не спряла при тях. Децата се зачудили.

– Ей, сигурно има още някакви луди. Давайте да бързаме, щото те сега ще са заети, точно ще успеем да се оправим.

И както си се оправяли, оправяли, на вратата пак се звъннало. Душко казал:

– Ако са ония, дето отварят вратата с шут, хич не искам да съм до бравата, когато се отваря.

Обаче на вратата пак се позвъняло и Душко помолил:

– Отворко, отвори ти! Аз не искам да отида.

Отворко рекъл:

– Що? Като ритат вратата, мен ли да съборят?

Бонбончо уточнил:

– Не, бе, не да те съборят. Просто ти си голям простак и като отвориш, те ще се уплашат и няма да смеят много да ни притесняват.

Отворко чак се зарадвал.

– Ей, веднъж да си ми благодарен!

Отишъл, отворил вратата и какво да види: съседката.

– Кажете, госпожо! – обърнал се към нея той.

Тя загрижено му споделила:

– Да ви кажа, от пожарната се обадиха и казаха, че няма дим, няма огън, така че трябва сами да се оправяте. Ето, извикала съм съседите от долните етажи да дойдат, за да ви помогнат.

При което на вратата се появил цял отбор от баби и дядовци, по пеньоари и ролки, които носели в ръцете си парцали, кофи, четки и други средства за справяне с вода. Отворко казал първото, което му хрумнало:

– И сега к’во да ви правим? Вие може да сте крадци! Може да сте организирана бригада, която иска нелегално да влезе в жилището, да открадне скъпите вещи и претендирайки за това, че сте всъщност съседка, организирано да ръководите мафия от бабички, специализирана в обири. Ще разговаряме с родителите си и чак тогава ще ви допуснем да влезете.

Треснал вратата и казал на Душко:

– Имаме още малко време, тъй че взимай гъбичката и бърши. На тези след малко ще им кажем, че няма никакъв проблем, така че да се разотиват.

Душко тръгнал към телефона.

– Виж, аз все пак ще питам мама какво да правим.

Обадил се на майка си.

– Мамо, тука разляхме една бутилка с вода... Не беше една, ами няколко бутилчици. Ние сме подсушили с децата. Донякъде. Едни съседки искат да дойдат да ни помагат. Дали да се занимаваме с тях?

Майка му отговорила:

– Е, вие сте толкова големи деца – щом се е разляла бутилка, няма проблем. Сигурна съм, че сами може да се справите.

Това, че бутилките били десетки, не било тема, която Душко искал точно сега да обсъжда с майката, и уточнил:

– По принцип ти не си напрегната от това, че са се разлели бутилки вода, нали? И вярваш, че можем да се справим?

– Да – отвърнала майката.

Той казал:

– А дали, ако подам слушалката на съседката, може да я убедиш да не ни притеснява?

Майката отново отговорила с „Да“, при което Душко отворил внимателно вратата, подал слушалката на съседката, която слушала около 5 минути внимателно, пулила се много учудено и казала:

– Добре, госпожо, щом така сте преценили, разбира се. Ние уважаваме мнението ви. Да, да, да, няма проблем, няма проблем, че тече и по стълбите към нашия апартамент. Добре, разбирам.

В тоя момент слушалката изведнъж рязко се върнала на ухото на Душко и той чул:

– Вярвам, че докато се прибера, всичко ще сте оправили, както го оставих.

Съседката казала:

– Ми, добре, добре, няма проблем, ние ще се разотидем.

Децата започнали бързо масирана акция по подсушаването. Решили, че е най-добре да включат сешоара и с него да действат. Някои други дали идея, че е по-добре с два сешоара да сушат, а трети казали да се включат печката и климатикът и да се вземе една ютия, с която да се глади килимът и да се изпарява, и да се пусне абсорбаторът, да се включи влагоуловител... В сушилнята изсушили пердетата, изгладили ги, закачили ги.

Всички възможности за изпарение, за които децата се сетили, били използвани щедро, с отворени врати, така че най-накрая, незнайно как и защо, горе-долу няколко минути, преди майката на Душко да си дойде, всичко било станало сухо, подредено, чисто и те само лежали, плувнали в пот от главата до петите, с мокри тениски, мокри гърбове, мокри ръце, мокри чела. Седели и пуфтели.

Влязла майката на Душко, гледа – децата лежат на диваните, вдигнали ръце, крака, кой заспал, кой полузаспал. Майката попитала:

– Не знам, но съседката, каза, че вода се е разляла по пода, ама като гледам, все едно някой вас ви е поливал с вода. Това ли беше шегата – че сте се понапръскали с вода?

А децата я гледали и кимали, като че ли казвали: „Да, това беше шегата, да, да, това беше шегата. Сякаш се напръскахме с малко вода и затова си лежим мокри сега“.

Душко погледнал децата и това стигало, за да се разберат, че следващия път щели да правят сал от истински дъски, никакви шишета минерална вода нямало да има… и той кротичко заспал.

Имало четирима приятели – Бонбончо, Жожко, Душко и Отворко. Както винаги, те се чудели какви бели да свършат, всеки по свой собствен начин. Един ден, докато седели и се маели какво да направят, решили да станат дизайнери. Ама на какво? Първо решили да са дизайнери на класната си стая. Зачудили се какви материали им трябват. И всеки измислил по нещо. На другата сутрин отишли рано-рано в училище и всеки започнал да осъществява идеите си. А те били такива, че май ще пропусна да ги разкажа, да не би на някое дете да му хрумне да ги направи в училище, защото ушите и на четиримата приятели станали червени след този ден…

Въпреки опънатите уши младите дизайнери не се отказвали лесно. Всеки решил да приложи любимите си техники в апартамента на Душко, който, понеже бил много добър, винаги канел приятелите си на игра у тях. Трябвало да се отчете и това, че майката на Душко била много търпелива. Децата решили да зарадват неговите родители – всеки със собствените си дизайнерски проекти.

Жожката, като най-импулсивен и бърз, взел спрейове да изрисува прозорците в различни цветове. Ползвал предимно червено, оранжево и жълто. Правел различни фигури, в което от време на време се включвал Отворко. Той взимал зад гърба на Жожко спрея. Рисувал например някой знак като пречупен кръст. Твърдял с игриви очи, че това е символът на бога на Слънцето в Индия, а не това, което всъщност хората в Европа виждали, че рисува. Рисувал разни знаци като рога, копита, страшни маски и плашилища. Но Отворко бил твърде бавен със спрея, а Жожката достатъчно бърз, тъй че нямало никакъв шанс Отворковите творби да просъществуват. Жожката веднага нарисувал върху тях други картинки – и така, докато прозорците били плътно запълнени със спрей.

Бонбончо решил да декорира апартамента с разни фокуснически съоръжения. Например монтирал под възглавниците на диваните специални пружини, така че, щом седнеш, да отскочиш, а една възглавница да прелети над главата ти и да те хлопне по нея. Монтирал и специални съоръжения: да речем, като отвориш хладилника, една ръкавица да изскочи, да те думне по челото и да се чуе записан глас от микрофон: „Храни се разумно! Не прекалявай!“. Монтирал разни съоръжения, естествено, и в мивката, и в печката, и на всякакви други места. Но най-интересните били тези в ключа на лампата. Докоснеш ли ключа, започвало да те щипе по пръстите и се появявал надпис с неонови букви: „ Пести електричеството!“. Такъв надпис светел и на целия таван – той бил направен от фосфоресциращите звездички, които децата ползвали да си слагат в спалните като красиво нощно небе.

Бонбончо действал из цялата къща. Имало толкова много възможности да прави дизайни. Например – сторило му се, че едни мушката не били достатъчно хубави, и веднага взел зеления спрей от Жожката. И почнал да ги пръска. Тези мушката рязко се освежили, станали направо сочни. Като ги погледнеш, чисто нови. Тук Душко се натъжил за мушкатата. Скарал се на Бонбончо и отчупил всички напръскани листа, та да спаси корена и да може цветето да си пусне нови разклонения.

Душко пък решил да даде най-доброто от себе си. Първата добрина, която решил да стори, била за майка му и баща му. Замислил се: „Като си влязат те вкъщи, от какво най-много имат нужда?“. Отговорът дошъл веднага: „Имат нужда от сърдечната прегръдка на своето дете!“. Душко направил от дунапрен макет на човече с неговия размер, което имало две широко разтворени ръце. Нарисувал усмивка. Зашил на корема му надпис „Душко“. Който отварял вратата, съответно се блъскал в манекена и Душко по този начин му давал прегръдка. Малко ще изпреварим историята, но майка му и баща му, след като се блъснали в дунапрена с надпис „Душко“, не изпитали точно това, което той очаквал. По-скоро пищяли доста дълго време, неразбиращи точно какво се случва. Но Душко, както винаги, имал само добри намерения и измислял разни прекалени добрини.

След това решил, че родителите му ще се зарадват, като видят бележника му. Монтирал в центъра на стаята пилон, на който закачил рамка, където стоял разтворен бележникът му. Под него била сложена химикалка върху специална стойка. Всичко било направено така, че щом родителите му влязат, както и да се въртят, винаги да се блъснат в пилона, да видят бележника и да се зарадват колко много шестици има детето им.

Душко решил да ги зарадва и по други начини. Например в банята предположил, че те ще се зарадват да не се подхлъзват – и им сложил специални бодливи постелки на пода. Така че, като стъпват, да им боцка под краката. Те били обаче малко по-бодливи, отколкото можело да се ходи бос по тях. Дори вярата колко е полезен масажът на краката не могла да помогне да стъпиш.

И така всеки си вършел своята работа.

След като боядисал прозорците хубаво, Жожката изведнъж забелязал, че вътре станало доста тъмно. Започнал с едно ножче леко да чегърта боята и да оформя леки дупчици в нея, така че да влиза светлина. Отворко се забавлявал много и му казал, че прозорците вече приличали на швейцарско сирене.

Жожката се ядосал.

– Много ти беше лесно, когато мацаше със спрей. Хайде, ела сега да чистиш и ти, та някаква светлина да влиза.

Отворко кисело го погледнал.

– Хич и няма да чистя. Аз съм творец. Нямам време за прозорците. Сега ще видиш за какъв дизайн съм се подготвил. Нещо по-артистично.

Отворко преценил, че диваните щели да станат много хубави, ако заприличат на тигрова кожа. И затова решил, че било много добре да бъдат на петна. На едни хубави петна! Но как се докарва един бежов диван до тигрова кожа? Да кажем, с една кана кафе. Сипваш петна през определено разстояние, и той става точно като на тигър. По-големи, по-малки петна, с различни заоблени форми. То няма как да направиш от излято кафе квадрат... Просто плескаш достатъчно равномерно – и диванът става тигров. Така могат да станат тигрови и фотьойлите, и табуретките. Всъщност така постигнал леопардовата обстановка. Тигърът е на черти, а леопардът на петна. Това дизайнерско решение на Отворко не му се сторило достатъчно. Решил, че било добре на стената да има разпъната тигрова кожа с глава. Но как става това? Естествено, по няколко начина. Единият е с флумастери, другият е да разбъркаш различни подправки като канела, черен пипер, малко брашно и лепило и да започнеш да мацотиш. Рисувал си Отворко тигрова кожи върху стената. Е, с тигровата глава малко се затруднил и затова намерил една книга за животни, изрязал снимка на глава на тигър и я залепил с всезалепващо лепило там, където трябвало да е мястото на главата в неговия стенопис. Получил се направо тигров кът. Все пак, за да е завършен този кът, всичко трябвало да си отива. Дистанционното също трябвало спешно да стане на шарки. С един специален перманентен спрей Отворко го украсил. Всичко станало едно много, много тигрово. Той даже попитал:

– Душко, ти да имаш някое тигърче или пантерка, дори да е плюшена играчка.

А Душенцето, каквото било добро, отвърнало:

– Имам, имам!

Дало му един голям тигър. Отворко казал:

– Гледайте, гледайте колко тигрово стана!

На всички приятели много им харесало. След това децата погледнали прозорците на Жожи и някак и те взели да им харесват. Били толкова цветни! От забавленията на Бонбончо всички много се вълнували. Той нали искал средата да подсказва на жителите категорично за здравословни, екологични и добродетелни решения...

Бонбончо обработил солницата. Както сипваш сол в нея, тя вече издавала едни пронизителни звуци: „Айи! Ай! Ай!“. Вътре той бил сложил едно бебешко пиукало – играчка, издаваща звуци, наподобяващи притеснително много на плач. Отворко попитал:

– То защо пищи така?

Бонбончо отговорил:

– Стимулира ги да не ползват сол!

Отворко веднага предложил:

– Ами защо тогава не го направи да пърди? Ще ги е срам да го ползват.

Бонбончо начаса променил мелодията и бодро продължил със своите номера. Например в тоалетната хартия навил листчета индиго. Така че, когато откъснеш бяла хартийка, всъщност можеш да попаднеш на индиго – ту бяла, ту индигова. Каквато уцелиш. Какъвто ти бил късметът…. Той, Бонбончо, ги разбирал тези работи. Също така решил, че ще е много хубаво хавлиите да бъдат по-тъмни. Така кой каквото и да бършел, никой нямало да разбере. Затова взел един леген и калиев перманганат. Накиснал хубаво хавлиите и докарал всичките до виолетово-цикламен цвят, така че, колкото и да се цапат хората и да си бършат мръсните ръце, крака и дупета, да не си личи.

Всеки дизайнер по свой собствен начин творял.

Жожката вече бил свършил с прозорците и се чудел какво още да прави. Решил да започне с балконите – да ги оцвети и тях. Но после решил да оправи цветята. Изнесъл всички саксии. Взел тел и започнал да ги омотава в причудливи форми. От телта правил дръвчета, цветя. Забождал ги насред саксиите. После слагал хартиени цветя. Сетне поставил и разни парчета плат около саксиите. Въобще направил голямо представление. Човек не знаел какво вижда. Саксия ли? Цвете ли? Тел ли? Плат ли? Дълго време трябвало да гледаш, за да разбереш къде си. Общо взето, Жожката си имал работа на балкона. Докато успял да оплете всички цветя на майката на Душко и да ги увърти в тел, хартия, лепенки и разни подобни, му отнело много време.

Отворко, след като направил „кожите“, решил, че е добре да хвърли и на пода една кожа. Огледал се, огледал се и решил, че ако метнел един китеник във формата на овца, щяло да е най-завършено. Видял, че майката на Душко имала един китеник. Хванал го, изрязал го във формата на разпорена овца със загатната идея за крака и глава. Метнал го на пода. А от останалите парчета сътворил различни форми, които разпръснал из целия хол по пода.

Бонбончо през това време не можел да се спре. Слагал на дъното на почти всички чинии по едно петно. Естествено, чинията си била чиста, но всеки щял да си мисли, че е мръсна. Така щял да ги научи да забелязват, а не да се доверяват на повърхностни наблюдения. Сложил в микровълновата печка една зловонка. Като отвориш печката, така да ти замирише, че въобще да не ти хрумва да си подлудяваш храната в микровълнова и да се сетиш да си я стоплиш на печката. Душко не бил много съгласен със зловонката, защото целият апартамент се умирисвал. Предложил му една малка зловонка, така че да те отврати от печката, но не и от цялото жилище.

Душко предложил:

– Така мирише, че ще трябва да напуснем и дизайните ще спрат. Вземи малко да поизчистиш!

Бонбончо имал друга идея.

– Добре, хайде няма да е зловонка. Мисля да направя печката отвътре все едно е мухлясала, чак плесенясала и всъщност пак да те е гнус да си сложиш храна.

А докато седял и обмислял този номер, изведнъж решил, че най-големият номер, който човек можел да направи с микровълновата, бил просто да я махне. И хоп – там, където имало микровълнова, вече нямало. А имало едно каренце, на което пишело: „Тук някога имаше микровълнова, но вече я няма. Хоп-троп“. Бонбончо я скрил сред цветята на Жожката. А той от своя страна бил така сръчен и бърз, и така я оплел с тел и плат, че скоро тя заприличала на фикус и никой не можел да разбере, че това всъщност било някогашната микровълнова.

Душко, който искал да прави добри неща за майка си и баща си, решил, че на тях ще им е много удобно, ако завивката не им пада на пода. Затова взел, че им я зашил за матрака. Оставил им само по една дупка отгоре, така че да влизат като в чувал. Нито отстрани щяло да им духа, нито отдолу. Много удобно. Зачудил се защо да им мърдат и възглавниците, та взел, че им зашил и тях. После си рекъл – ще им е много удобно да им зашия и пижамата, и нощницата, така че, като влизат отгоре, всичко да им е готово. Зашило щастливо детето всичко и казало:

– Еий, колко ще им е хубаво. Прибират се, пъхат се вътре и спят.

Докато Душко се чудел още какво да им зашие, Отворко казал:

– Ако им се доходи до тоалетната през нощта, как ще стигнат?

Душко нямал много идеи.

– Ми не знам, да им направя по една дупчица ли?

Отворко продължавал да го закача:

– Е, само това остана, по една дупчица да им направиш. Защо не вземеш да си направиш на тебе?

И Душко се зарадвал.

– Да бе, колко си умен. Вярно, ей сега отивам да си зашия и моето легло.

Хукнал милият и взел, та си зашил и своето легло. Зашил си завивката, чаршафа за матрака, възглавницата, че и пижамката си. Нещо не я уцелвал да влиза, но иначе бил доволен. Много доволен. После се зареял каква друга добрина да направи на майка си и баща си. Мислил, мислил, мислил и не измислял нищо.

През това време Бонбончо започнал да измисля за трима. Решил да направи още един номер. Като ходиш по паркета, ако стъпваш в неблагоприятни зони, дъската да подскача и да те удря по носа. Но ако стъпваш по благоприятни зони, дъските да не мърдат. Така всички щели да се научат къде са благоприятните зони в апартамента и щели да ходят само из тях. Следвайки този принцип за зониране, Бонбончо заявил:

– Сега ще ви покажа аз какви хубави зони има тук. Ето – тая зона е хубава за пари, значи, взимаме и слагаме пари в нея. Който идва и сяда в тази зона, ще има много пари. Който обаче седне в съседната, една дъска ПРАС по челото, така че да се връща в зоната на пари.

Отворко обичал да се закача.

– Бонбончо, защо не направиш всички останали зони да те праскат по главата, та всички да седят само в тая зона. Поне пари да изкарват! За какво са другите зони?

Бонбончо, който не бил съвсем сигурен, отговорил:

– Е, как за какво? За здраве, за щастие, за късмет...

Отворко не спирал:

– Зарежи ги тези работи. Всичките зони ще ги превърнем в катапулт. Направо да си те изстрелват към зоната за парите!

Жожко се намесил:

– Хайде сега една по една да минем през зоните и да измисляме забавни неща в тях. Например може в зоната за здравето да сложим СПА процедури. Обли камъни, тенджера вряла вода, специални масла.

Отворко се разсмял.

– СПА означава Sanus Per Aquam – Здраве чрез вода. С тенджера вряла вода ли ще правиш СПА.

Душко обаче бил ентусиазиран.

– Да, да, много ще е подходящо. Трябва да направим някакви добри неща за мама и тате. СПА, масажи, много ми харесва...

И веднага се оказало, че в центъра на хола имало котлон, вряща вода, камъни, специални щипки за ваденето им, масажно легло, разни благоухания и СПА необходимости.

Душко изведнъж се притеснил.

– Знаете ли, трябва да сложим параван! Те не могат да се разхождат така голи насред хола. Ами ако влязат гости.

И кой да направи паравана? Кой да го направи? Естествено, с паравана се заел главният тигров дизайнер Отворко-Мърморко. Той решил да сглоби паравана във формата на кораб със скелети. Но тъй като корабът не можел добре да закрие това, дето не трябвало да се вижда, проектът се усложнил. Корабът със скелети трябвало да плува по небето, а то трябвало да е синьо. За тази цел Отворко взел чаршаф, който с флумастер оцветил в синьо. След това на него зашил кораб. Зашил и няколко скелета. Заковал два пирона в тавана и осигурил дискретност на масажното отделение.

Всяко от децата много се е стараело. Всяко имало собствени представи за това кое е красиво и кое – не. Душко толкова искал да зарадва майка си и баща си, че на всяка врата поставил надписи и нарисувал знаци: „Добре дошли, мамо и татко. Заповядайте. Лека нощ. Приятна вечер. Лека работа. Сладки сънища...“. То било такива пожелания и повествования, че Отворко веднага го бъзнал лекичко:

– Душко, защо най-добре не вземеш по едно стихотворение за всяка врата да измислиш.

Душко само това и чакал и се запретнал да пише едни стихотворения от врата на врата…

 

Така щастлив съм аз сега,

че мина ти сега

през таз врата.

О, мамо моя най-добра,

най-любима на света…

целувам твоите крака.

Оо, моя мамо, мила моя мамо най-добра…

 

И така на всяка врата имало различни стихове. Естествено, имало стихове и за татко му. Имало стихове майко-татковци и татко-майковци и други ми ти работи. Децата се смаяли от това колко много оди можел да произведе Душко, стига да се вдъхновял.

Всички действали активно до момента, до който майката и бащата на Душко не отворили вратата и не се блъснали в дунапренения Душко, който ги прегърнал.

Те надали писъци до небето. Направили две крачки и естествено, били нахлули в зона на „не-богатство“ и веднага по една дъска ги ударила в челото. Оттам напълно смаяни се опитали да проникнат навътре в дома си. И какво да видят? Забит в центъра на хола, един пилон с един бележник. А зад него небе с кораб и пирати. През едни дупки в червено-оранжевата боя на прозорците влизали тънки струйки светлина и правели на платното странни движещи се фигури.

Майката се опитвала да стигне някак до децата, които явно разбрали, че нещо не било наред. Били се скрили под кревата на Душко. Дъските силно я възпрепятствали по пътя, тъй като това явно не бил „пътят на богатството“. На всяка стъпка се чувало: „Оу! Аау! Ееу!“. А зад кораба с черепите майката на Душко какво да види – масажна маса, подготвени камъни... Погледнала към вратата и там едни оди, едни стихове за майката и нейните крака. Както била посиняла, така ѝ се смилило сърцето и казала:

– Мъжо, ела да видиш какво е направил Душко!

Той също минал по пътя на „не-богатството“. Достигнал до нея и зърнал масажната маса. Видял стиховете за майчините крака, а не за татковите и не останал толкова благодарен. Погледнал към балкона и какво да види – едни конструкции, едни структури от цветя... Бил впечатлен. Целият квартал гледал отдолу и не можел да повярва какви са тези красоти, какви са тези хармонични съоръжения по балкона. А ако знаели, че и вградена микровълнова участвала и украсявала цялото нещо… Конструкциите били много интересни, но понеже майката и бащата на Душко не видели къде са се скрили децата, се върнали по пътя на „не-богатството“. Минали покрай другите врати и тук-там по някоя и друга бомба им се случвала. Единият от тях по спешност отишъл до тоалетна. И след това дълго време викал отвътре, понеже не бил уцелил бялото листче, а индиговото. И така родителите пробвали всичките неща – като солницата-пърдялка…. Най-накрая се сетили, че е възможно децата да се крият не къде да е, а в леглото на Душко. Тръгнали към него, а то било зашито. Възглавниците зашити, пижамата зашита. Те се смаяли какво се случва. Изтичали по пътя на „не-богатството“ обратно към своята спалня и забелязали, че и тя била зашита. Не можели да разберат какво става. През това време, като пипнели ключ за лампа, той им щипел пръстите и викал: „Пести електричеството! Пести електричеството!“. Най-накрая били толкова посинени и уморени, че седнали за малко. Майката легнала на масажната маса, бащата пък ѝ сложил топлите камъни по гърба, за да се отпусне, легнал си до нея, поставил си един камък на главата и без да се усетят, заспали от умора.

Дечицата били щастливи. Били изпълнили мисията си. Успели така да успокоят родителите на Душко, че чак да заспят на масажната маса. Много доволно те се спогледали и си казали:

–- Ей, видяхте ли как успяхме да им помогнем да релаксират. Чак заспаха. Сега щастливи сънища сънуват. С процедури от камъни на масажна маса. Ехе, утре трябва да довършим дизайна на този апартамент! Още малко да го пипнем тук-там.

И четиримата си намигнали. Всеки си тръгнал за вкъщи, а Душко ги завил с едно одеялце, пъхнал се в зашитата пижама, в зашитата завивка, зашитите възглавници… така сладичко и удовлетворено и той заспал.

Имало едно време четирима приятели, които били много готини: Душко, Жожко, Бонбончо и Отворко. Един ден, както се чудели какво да вършат, Отворко попитал:

– Искате ли да направим нещо спиритично?

Душко го поправил:

– Не. Мистично!

И Жожката имал предложение.

– Не, бе, критично.

Бонбончо рекъл:

– А не може ли да е просто различно?

Всички се смеели и си бъркали в носовете механично. По едно време Отворко предложил:

– Искате ли да играем на някоя игра. Ще отворим една книга и която дума докоснем, на тази игра ще играем.

Жожо казал:

– Гледай да отвориш някоя готварска, че ако попаднеш на морков, бая игра ще падне. Първият пиян морков ще си ти.

Бръкнали в шкафа, извадили книга, после втора, но така и не се съгласявали и четиримата коя да е. Най-накрая решили да завържат очите на Жожо, да го завъртят три пъти, да го сложат пред библиотеката и която пипнел – тази щяла да е. Жожи пипнал Библията. Нямало вече накъде повече да отлагат. Отворили я те, обаче се появил въпросът кой да я докосне. Отворко рекъл:

– Да не пипнете тука някой котел в ада, та цял ден да врим. Дали да не сменим с някоя по-безопасна книга?

Обаче Жожката вече нямал търпение.

– Айде бе, по-бързо да избираме. Може пък да пипнем нещо хубаво, примерно райската градина и цял ден в рая ще седим.

През това време Бонбончо си завързал очите, отворил Библията, пипнал и хоп – паднала се думата „ангел“. Обаче другите не били съгласни и решили, че ще играят на игра, в която всеки е посочил по една дума, като така трябвало да стане изречение. И тъй като Бонбончо пипнал „ангел“, на една дъска записали „ангел“. Жожката бръкнал и пипнал думата „врата“, а останалите се смеели.

– Ще играем на ангел, дето седи до врата! Всеки ще седи до една врата, ще маха с крила и ще я пази.

Обаче след това бил ред на Душко и той попаднал на „градина прекрасна“, а най-накрая Отворко с мърморене отворил и докоснал „сърце“. Започнали да се чудят каква ще е тази игра. Отишли до кухненската врата на Душко и решили, че това щяла да е вратата на ангела, след това започнали да се маят как да направят ангел. Решили да идат до съседите, да оскубят малко кокошката, да вземат перушина, да направят крила на ангел и да ги закачат отзад на някое дете. Тръгнали да осъществяват плана си, но кокошките така гневно кудкудякали, че само с три перца се върнали. А от три перца не ставали ангелски криле. Трябвало да мислят пак. Решили, че ще отидат в парка, ще оскубят малко врабчета и ще си направят ангелски криле. Нищо не станало и в парка. Решили да вземат хляб, да наръсят трохи по земята и като дойдат гълъбите, скуби перушина!, скуби перушина!, защото за ангелските криле все пак трябвало повече перушина. Да, но тези гълъби, незнайно защо, били съгласни да изядат трохичките, но никак не били съгласни да си дадат перушината. Децата се уморили много след търчането подир кокошките, врабците и гълъбите. Седнали на една пейка уморени, а броят на перцата от три нараснал на седем, а със седем перца ангелски крила не се ставали... Чудели се какво да правят, чудели се и изведнъж решили да използват картон. На картона да нарисуват пера и с тел да привържат крилата за гърба. С нови сили взели картон, намерили тел, направили крилата, обаче те леко клюмвали и увисвали надолу. За тази цел трябвало явно повече тел. Направили нещо като телена раница, на която закачили крилете и така те стояли стабилно. Крилата били готови, но ангелите ги рисували с ореоли над главата, а този ореол в играта, за съжаление, нямало как да стане по друг начин, освен ангелът да държи с ръка ореоленото кръгче тел над главата си. Както и да е, костюмът вече бил готов за един ангел. Имало и врата, украсена с гирлянди, хартиени рози и други цветя. Обаче останалите деца не били доволни, как така щяло да има само един ангел. Режи картон, мотай тел, режи картон, мотай тел, омотали се, увъртели се и четиримата накрая подскачали с крилца. Качвали се на масата, издавали ангелски звуци и скачали на пода. След това си направили и лъкове. Имали със стрелички, които да изстрелват, за да се влюбват хората. Незнайно защо обаче хората, които уцелвали от балкона на Душко, не се влюбвали, а започвали да се карат и обиждат. Чак Отворко се смаял какво били способни да кажат хората, когато са ядосани. Тъй че амуровите стрелички бързо спрели и ангелчетата решили, че е по-добре да стрелят по нещо, което не ти се кара. Почнали по мечето на Душко – то поне не обиждало – но Душко още след първата стреличка се разплакал и заявил, че тази игра не му харесва, и си прибрал мечето. Както и да е, имали още много неща да правят. Разполагали с врата и ангели, обаче сега оставало да сътворят градини, а градина не се правела толкова лесно. Ами мислили, мислили… минали и де що видели саксии по етажите на съседките, събрали ги и ги закарали в дома на Душко. Надписвали ги чинно, за да знаят после къде да ги върнат. Подредили ги по масите и шкафчетата, но понеже не стигнали, влезли в съседните кооперации и където по стълбите видели саксии, ги събрали. Ама и те не стигнали, минали и по дворовете… и по едно време цялата къща на Душко била пълна с всякакви саксии. И ангелите залетели сред градина. Летели от стола към дивана, от дивана – със засилка към фотьойла – и така прелитали из градините. В градините обаче им дотрябвало фонтан. Ооооо, а откъде фонтан? Започнали да се чудят много. Сетили се, че е хубаво в градините да има и рибки. Внимателно пренасяли рибката на Душко от леген на леген, та да плува в различни езера, морета и океани. Сложили разнообразни листа от растения да плуват във въпросните езера, ама трябвало да има и птички. Затова Отворко донесъл папагалчето си и го пуснал да лети из градината, а то пощръкляло, пищяло и си търсело клетката. И така градината прекрасна била пълна с риби, птици, ангели, цветя, обаче сега останал въпросът със сърцето. Чудели се ангелите, чудели се какво да правят с това сърце. Отворко казал категорично:

– Никакви истински сърца. За цветята ще ни се накарат, че сме им ги взели, ще им ги върнем, ама сърце и от месарския магазин не искам да взимаме. Тъй че сърце не става! Точка!

Решили да нарисуват много сърца. От различни видове хартия ги нарязали, закачили ги по цветята. Закрепили едно сърчице за крака на папагала, така че той, докато летял, го развявал като флаг. Залепили сърца по полилеите, по кухненските шкафове, по стените, по пердетата и прозорците, но въпреки всичко някак си мисията им не им се струвала изпълнена. Чудели се какво повече да доизмислят. Решили, че в градината може да има балони, и започнали да надуват, но… пусти балони… като се пукали, папагалът изпадал в такива кризи, че всички сърца из апартамента се разтрепервали. Седнали четирите ангела на дивана, до един вдигнали ръцете си нагоре и придържали ореолите си до пълно изтощение. Мускулна треска чак получили и си мислили на глас:

– Добре де, сега направихме градина, направихме ангели...

По едно време се сетили:

– Ама трябва да имаме бели тоалетчета.

Бонбончо казал:

– Какви бели тоалетчета, бе. Ангелите са дибидюс голи. Я се събличайте голи. Само по пера.

Другите го погледнали, зарадвали се, че няма да търсят бели тоалети, съблекли се голи и полетели сред градините, рибите, цветята и балоните. Летели, пеели щастливи, стреляли със стреличките, където им падне... И в този момент, представете си, вратата се отворила и влязла майката на Душко. Погледнала и тъй като не могла да повярва на това, което виждала, си разтъркала очите. Отворила ги отново, но решила, че това е някакъв лош сън, затворила ги, пак ги разтъркала, пак ги отворила, след което се обърнала и затворила вратата отвън, твърдо решена, че е объркала апартамента. Качила се на следващия етаж – явно не било грешка. Върнала се обратно и леко открехнала, надзърнала, а вътре стояли четири строени голи ангелчета, които държали ореолите си, гледали виновато, мигали с очи и не знаели какво да кажат. Майката на Душко оглеждала всичките тези цветя по вратата, акащия в полет папагал с вързаното отзад сърце, всичките тези балони и сърца из цялата къща, събраните от целия квартал саксии с цветя и не можела да разбере какво става. Обаче Отворко се престрашил.

– Госпожо, ние толкова много ви обичаме, че сме ви подготвили специална изненада! Ангелско посрещане в дом, изпълнен с любов, цветя, балони и красота! Благодарим ви, че се грижите за Душко така добре и сте така добра майка! Ние сме четири ангела, които много ви обичат и сега ще ви прострелят със стреличките на любовта. Така че да сте влюбена във вашия мъж до края на живота си и да живеете щастливи в разбирателство и хармония..

И в този момент четири стрелички се забили в майката на Душко. Но не просто я уцелили, а направо си я боднали и тя излязла от вцепенението. Абсолютно смаяна, изпъшкала „прободена“, седнала на едно столче до вратата и не знаела какво да прави. Гледала босичките ангелчета, дибидюс голи, но с крила, наблюдавала как вече им треперели ръчичките от умора да си държат ореолчетата, гледала цялата къща в цветя, както и пощръклелия папагал, рибката, която пляскала с едно сърце, захванато за опашката, и в един момент казала:

– Елате да ви прегърна и целуна. Сега ще си направим курабийки с формата на сърце.

А децата казали:

– Прекраснооо! И малки, и големи, и средни. Хайде, днес ще си правим курабийкии!

Майката ги огледала.

– Обаче поне си обуйте гащи. Ангели, ангели, ама поне с гащи. Не може по без гащи да се правят сладки.

Душко казал:

– Абе, мамо! Няма по картинките ангели с гащи. Всичките са по без гащи.

Майката отсякла:

– Е, у нас ангелите са с гащи.

Децата вдигнали рамене.

– Е, добре !

Отишли и си сложили гащи. Забъркали яйца, захар, сипали малко бакпулвер, замесили с брашънце тесто, разточили хубаво и започнали да правят сърца. Малки, средни и големи сърчица. Сърчица с разни вкусни ядчици отгоре, сърчица с пудра захар, сърчица с течен шоколад, сърчица с ягодово сладко, всякакви сърчица. Толкова красиви сърчица пекли, че когато на вратата се звъннало, те хич не се усетили, че с ангелските крила и ореолчета, целите в брашно омазани от горе до долу, по гащички отворили на съседката. И тя не могла да повярва на очите си, решила, че нещо не си е допила хапчетата, обърнала се на пети, прибрала се вкъщи, без да отрони и дума. След малко се появила отново с мъжа си, който я държал за ръка. Звъннала и пак ангелчетата, целите в брашно от главата до петите (нали месили сладки... с едни бели миглички, бели устнички, бели бузки, бели ръчички, бели гащички и бели краченца), отворили с крилца отзад. И тук някъде съседката казала:

– Явно сме отишли вече в небесното царство, аз си мислех, че сме живи, но явно вече не сме.

Мъжът ѝ добавил:

– Абе живи бяхме допреди малко.

Тя отговорила:

– Абе живи, живи, ама тези виждаш ли ги? Не един, не двама, не трима, а направо четирима са!

– Жив съм! Абе не може ли да е станала някаква грешка?

– Грешка, грешка, колко да е грешка. Не ги ли виждаш какви са бели?

Мъжът казал:

– Може нещо да са се изцапали.

– Абе изцапали са се, изцапали са се. Виж ги вече даже с гащи ходят.

В този момент се появила майката на Душко и жената се стреснала още повече.

– Гледай, и тя като нас е умряла явно и вече е при ангелите!

Майката на Душко се усмихнала.

– Не, не, влизайте. Това е игра. Не се притеснявайте. Децата се забавляват просто. Няма нищо. Не се тревожете. Тук всичко е наред.

Съседката плахо пристъпила и в този момент папагалът прелетял през лицето ѝ и едно сърце я фраснало през очилата. Тя повторила:

– Наред казвате, а?

Децата се размърдали.

– Да, да наред е. Влизайте.

При което съседката направила няколко крачки и видяла цветята си, разпределени в началото на градините, и попитала:

– Ама защо са ми тук цветята?

Майката посочила.

– Ангелите ги донесоха!

Съседката отговорила:

– Е, щом ангелите са ги донесли, добре!

Майката попитала:

– Харесва ли ви райската градина?

Съседката огледала впечатлена.

– Ами, да, много е приятно и интересно... с толкова много сърца.

Майката се усмихнала.

– Сега ангелите ще ви дадат курабийки във формата на сърце.

И четирите ангелчета изтичали и в една купа с формата на сърце донесли на съседката курабийки, също наподобяващи сърца. А тя гледала курабийките, гледала купата, гледала ангелите, гледала папагала с летящото сърце, след това видяла и златната рибка, която пляскала едно сърчице, и казала:

– Леле, вярно сме на небето.

Мъжът ѝ рекъл:

– Виж, ако това е небето, е много приятно, затова дай да си останем тук.

А ангелите се спогледали.

– А не, не, не, не. Не може тук. Тук си играем ние. Няма място.

Обаче съседите не ги слушали.

– Да, бе, да. Щом сме на небето, ще си останем. Много ни харесва тук. Вие четиримата ще ни носите сладки, ще се грижите за нас. Ние ще си лежим, цял живот сме работили, ей сега сме на небето и е време вече за почивка.

Майката на Душко също се намесила:

– Вижте, не може така. Няма почивка. Аз съм на работа утре! Ако мислите всички съседи да дойдете да живеете на курабийки, няма да стане!

Съседите се чудели.

– Ама чакайте сега. Откога вече вие сте на работа. Да не искате да кажете, че утре и нас ще ни изпратят на работа.

Майката кимнала.

– Е, как няма да ви изпратят. Вие какво мислехте да правите утре?

Съседите съвсем се объркали. По едно време Отворко се ядосал.

– Гледайте сега!

Отишъл до мивката, измил ръцете, измил си лицето, обърнал се и казал:

– Виждате ли, аз съм Отворко!

Съседите съвсем се стреснали.

– Виж, като се докоснат до вода, стават отново живи! Я и ние!

Отишли, измили си лицето и попитали:

– Живи ли сме сега?

Отворко казал:

– По-живи сте от всякога. Айде взимайте едно пликче курабийки и до другия път, че ние си имаме да си играем.

Съседите не разбрали точно какво става, обаче курабийките така им харесали и децата така им харесали, че попитали:

– Деца, а може ли ние да се направим на ангели и да дойдем да си играем?

Децата мислили малко, спогледали се и отвърнали:

– Ако наистина ще играете, да!

Съседите много се зарадвали.

– А може ли на котката и кучето да им вържем по едно сърце на ушите и да ги доведем и тях?

Децата се зарадвали видимо.

– О, да, да, идвайте!

Не минал и час и на вратата се звъннало. Съседката по нощница с две големи крила отзад, направени от стиропор, седяла ухилена на вратата с накъдрена на вълнички коса. До нея мъжът ѝ с една голяма пижама с две крилца отзад стоял с една пръчица, завършваща с голямо сърце. До тях седял един ротвайлер с щипчици на ушите и на тях били сложени сърчица, а на опашката имал един балон във формата на сърце. До него котка, която имала вързана панделка през корема – и тя с формата на сърце. Децата грейнали.

– Влизайте, влизайте, ангелският купон започна!

Съседите влезли и се започнала една игра на балони сърца. Балонът не трябвало да пада на земята. Тииичали децата из градините прекрасни, пляскали с крила. Летели, тичали и съседката и съседът по дивана, по стола, по фотьойла... По едно време майката се намесила:

– Ще изтърбушите диваните!

Съседката помахала.

– Я слагай една нощница и идвай да си поиграем. Виж колко е забавно.

Децата я призовавали също:

– Е, хайде, де. Ела да играеш и ти с нас! Хайде събличай се гола като ангел и полети.

Майката вдигнала вежди.

– А може ли да не съм чак толкова гола?

Душко казал:

– Маме, голи са ангелите. Такива по нощници да си виждала ? Тези са фалшиви. Ама сега не мога да им обяснявам. Ти може, ако искаш, по гащи да се съблечеш като нас. Нали у нас са по гащи.

Майката се смеела.

– Ще пропусна само по гащи. Остава баща ти да ме види само по гащи с едни крила как тичам по диваните и прескачам цветята иии...

След малко майката на Душко се появила с една спортна пижамка, с две крила, закачени отзад, с ореолче, закрепено за ушите малко във вид на очила, била хванала един балон със сърца и се понесла из апартамента.

По едно време обаче на вратата се звъннало настоятелно. Били съседите от долния етаж.

– Какъв е този шум, бе? Нормални ли сте? Ще извикаме полиция! Какво става тук? Все едно скачат стокилограмови хора и какви са тези звуци?

И в този момент зърнали съседката, която била облечена в нощница и със стоте си килограма се хвърляла от един фотьойл, и с едни крила на гърба се приземявала с гръм и трясък. Толкова били смаяни съседите отдолу, че изведнъж се загледали и в групата малки дечица, които били голи по гащи и летели също като ангели из разни цветя, папагали, кучета, котки, риби. Всичкото това се носело в неописуем бяг, в гонитба на балони, придружавана от причудливи звуци. Съседите казали:

– Не в полицията, в психиатрията ще се обадим!

Обърнали се и си тръгнали.

Майката на Душко прошепнала:

– Ей, дайте малко по-тихо, че вярно, тези ще докарат някого.

След малко се звъннало отново на вратата. Майката казала:

– Тишина! Бързо! Клякайте между цветята. Правете се на пеперуди.

Децата клекнали, вдигнали крилцата нагоре и се правели на пеперуди, само гърбовете им се виждали. Майката отварила и точно си представяла как идват от полицията, психиатрията и пожарната едновременно… но какво да види. Съседите от долния етаж пристигнали с една игуана, на която били вързали сърце, с две канарчета, на които били вързали звънченца на вратовете, били облечени по розови анцузи с крилца на гърбовете си и ведро казали:

– А може ли и ние да играем?

Майката ги гледала смаяна.

– А щяхте да викате полицията, нали така?

Те:

– Ама много е готино. Искаме и ние.

Тя казала:

– Ама целият блок ще дойде!

Те греели.

– Че защо да не дойде. Толкова е весело. Хайде да си го направим и по стълбището на блока. Може да си изнесем градините обратно на стълбите. Така из цялата кооперация ще има да летим по етажите и може даже да пуснем и други животни. Ние по принцип вкъщи имаме и таралеж, ама не знаехме къде да му вържем сърцата.

Децата веднага имали решение.

– Може на всяка игличка със скоч да залепим по едно сърце.

Съседът се зачудил.

– Абе то може, ама по принцип кой ще го залепи?

Децата рекли:

– Дай таралежа. Ние ще го оправим.

Изтичал съседът до долу и донесъл таралежа. Той от страх се свил на топка, седял и не мърдал. Децата с пинсетки започнали да залепят на всяка игличка сърчице. По-дълги сърчица, по-късички сърчица на тънки връвчици. Милият таралеж заприличал на игленик, на който са забодени много сърца. Децата се дръпнали и зачакали да започне да се движи. Щяло да е много забавно. Шум се вдигал до небето. Съседките крещели от радост, папагалът пищял, кучета лаели, котки мяукали, рибата пляскала, деца седели и залепвали по иглите на таралежа сърчица, охкайки от убожданията. В това време вратата се отключила и дошъл бащата на Душко. От работа идвал с костюм, уморен, задъхан, прибирал се вкъщи да си почине. Отворил вратата и изведнъж видял жена си, летяща с едни крила на гърба, с едни сърца по нея и си казал:

– Олеее, какво става тук?

Седнал на столчето, гледал и не вярвал. След малко един ротвайлер дошъл, захапал го за панталона и го дръпнал. Ръмжал нещо, дърпал го навътре. Дори откъснал парче от плата. Явно било, че бащата трябвало веднага да стане. Той тръгнал навътре доброволно, а една котка му се метнала отзад и започнала да му се гали. Папагалът му кацнал на рамото и точно като д-р Дулитъл, бащата влязъл с целия животински свят насред хола. И що да види там: песни и танци на народите. И си казал:

– Ооооо, остава само една маймуна да ми се качи на главата и вече ще съм готов за този цирк.

И в този момент Душко от радост се хвърлил на баща си отгоре с вик:

– Таткооооо!

Но в този същия миг Душко бил целият омазан с брашно, с ангелски крила и ореол, гол...

Бащата казал:

– Ето, и маймуната дойде. Готов съм, готов съм и аз да полетя! Хайде… ураааа! – Надал още един вик: – Ехаааа, у нас е весело!

Душко го стиснал за бузите.

– Татко, аз съм!

А баща му го погледнал.

– Да, да, разбирам аз. Маймуната си има баща маймуна. Няма проблеми.

И започнал да издава маймунски звуци. Толкова било весело и хубаво в тази къща и хората били толкова щастливи да си направят този карнавал, че си обещали следващия месец пак да си организират такъв специален ден, на който всички да празнуват деня на любовта, обичта и щастието с много цветя, балони и усмивки, животни и деца. А още по-хубаво решили, че би било да си направят такъв ден в планината, където сред гората да могат да издават много по-силни звуци напълно спокойно.

– Ай лов юююююю, дуба-дуба-дуба-дуууу!

А и на морето, където можели да правят от пясък големи сърца, замъци от сърца, дупки за изстудяване на винце-сърца. Можели да си подреждат чадърите на пясъка във форма на сърца и куп други неща, плюс това можели легално да си ходят голи като ангели и само крилата да си закачат. Без никой нищо да им казва. И така празникът на ангелите и крилата завършил с план-график за цялата година. Херувимски празници, веселие за майки, бащи, възрастни съседи, кучета, дечица, ротвайлерчета, канарчета. Изобщо, който каквато живинка имал… включително се приемали и игуани!

 

Нашите четирима приятели били много доволни от себе си, след като разказали приказката за Спящата красавица. На следващия ден отново се събрали да творят.

Решили да измислят стихотворение, като всеки казвал по едно изречение. Естествено, можете да си представите как се получавало. Като най-любознателен и прилежен, започнал Душко:

– Красива е нашата родина със снежни, приказни цветя.

Дотук добре. След него обаче се включил Бонбончо, който добавил:

– В която растат високоелектрически деца.

Отворко повторил:

– Красива е нашата родина, пълна с приказни цветя. В нея растат високоелектрически деца, които знаят мръсни думички, та-да.

Другите го погледнали и се зарадвали, че е „та-да“, а не някоя истинска дума. И тук се включил Жожката:

– Които тичат с голяма бързина!

Душко отново започнал:

– Имаме реки дълбоки и широки, и дълги, пълни с риба.

Бонбончо добавил:

– И бракониери със серкмета и динамити, които пият постоянно бира.

А Отворко казал:

– И правят много „та-да, та-да, та-да“.

И Жожи:

– И пада голяма веселба! Ей, че щура работа! Тичане напред-назад с тая риба: бели я, суши я, яж я, пържи я. Ехей! Ура!

Душко рекъл:

– Абе, знаете ли, забелязвам, че нашето стихоплетство се движи в твърде различни посоки. Дали да не вземем да пробваме да създадем нещо друго?

Бонбончо предложил:

– Дайте да нарисуваме всички една картина.

Другите казали:

– Ами супер! Супер!

Взели голям кадастрон и решили всеки да рисува по едно нещо, следващият да добавя и така щяла да се получи цялата картина. Седнал Бонбончо пръв и казал:

– Тоя път аз започвам.

И какво мислите, че направил? Потопил си крака в боята, ама много хубавичко, така че да цвръкне и между пръстите, стъпил върху средата на кадастрона и казал:

– Ето, крак на герой! Айде да видим кой ще направи по-хубава рисунка! Ха да видим какво ще излезе!

След него Жожката… какво си мислите, че сторил? Намазал си крака с боя, цвръкнало и на него между пръстите, стъпил на кадастрона и казал:

– Ма моят е по-голям и тича по-бързо от твоя.

Душко се намесил:

– Е, айде стига сме си мазали краката, че ако почнем да си мажем всички части на тялото, хубавичко ще се омажем. Дайте да порисуваме все пак!

Седнал той и нарисувал до тези две краченца пътечка – такава една жълтичка, от пясък, украсил я, сложил няколко паднали листа, направил да изглежда все едно някой е стъпил на един крак и след това е подскочил нанякъде.

Отворко-Мърморко, който не спирал да си мрънка под носа: „Аре, бе, к’ви са тия работи с’я? Няма ли тука нещо по-яко да правим, че ми писна с тия рисунки! Давайте нещо да…“, хванал и нарисувал, какво мислите? Нарисувал до пътечката един шезлонг, ама такъв един хубав шезлонг, с възглавнички. И казал:

– Нали сме по лукса и удоволствията, ето тука, докато някои ходят боси и се мацотят, другите си лежат на шезлонга и събират слънчеви лъчи.

Жожката попитал:

– А къде ти е слънцето, бе?

Отворко-Мърморко, загледан в кадастрона, промълвил:

– На следващото кръгче ще си врътна едно слънце, ама такова, дето е слънце прожектор – само мене да ме топли.

Дошъл ред пак на Бонбончо. Той разсъждавал на глас:

– Не е лоша идея да направим до тая хубава пътечка и една писта за мотокрос.

Хванал и бързо нарисувал една писта. Жожката, като видял идеята за мотокроса, естествено, я приветствал – всичко, което било бързо и динамично, изключително радвало сърцето му... И напълнил пистата с много моторчета – някои паднали, някои счупени, някои катастрофирали, някои във въздуха, някои каращи назад, някои каращи нагоре с гумите – и забързал всичките моторчета с искри, изскачащи от тях.

Отворко-Мърморко трябвало също да дорисува нещо и започнал да се чуди сега дали да си сложи слънце, или да вземе да си направи една трибуна и като шеф да изгледа кисело състезанието. И не издържал – той нали бил по лукса и удоволствията, нарисувал една трибуна, нарисувал нещо като човек, сложил мегафон пред устата му, поставил стрелка и написал „Аз“, тоест другите да се сещат кой е шефът. И рекъл:

– Яко, яко! Аре карайте, аз ще гледам на кого да дам наградата.

Душко го били прескочили, та той, миличкият, се чудел как да омекоти картината и решил да нарисува малко дървета, цветя, природа, хармония.

Но веднага след него се появил Бонбончо, който нарисувал малко дърворезачки, дървосекачки, камиони за дърва, за да може да се разчисти пистата и тя рязко да се удължи, защото как така тия мотори имали толкова къса писта.

Жожката също решил да извърши някои подобрения и направил един балон, който да може да се сглобява през зимата, така че и през този сезон моторите да могат да се карат.

Отворко не издържал и рекъл:

– Абе, това да не ти е тенис, бе? От тия изгорели газове, ако ги затвориш в балон, хората ще се задушат и ще умрат на петнайсетата минута от състезанието.

Жожката попитал:

– А ти к’во предлагаш – на снега ли да карат?

Отворко имал идея.

– Ми направи само покрив, да не вали сняг вътре, пък да си им влиза кислород. То така и така смърди на тия състезания, ако и в балон…

Наложило се Жожката леко да преправи проекта. Не че го прекроил достатъчно, ама другите знаели, че вече не е балон. Все пак не си личало много-много, затова Отворко-Мърморко хванал и нарисувал дупки на балона, ама едни такива, на крастава жаба направо заприличал. Децата се ядосали и казали:

– Абе, еей! К’во направи на рисунката, гледай на какво заприлича! Все едно имаме мотописта, дето е яхната от крастава жаба.

И тогава Отворко се развихрил, фраснал две очи, направил крака и наистина станало като жаба.

– Ха-ха, в корема на жабата има състезание по мотокрос! Айде да видим к’ви други откачени неща можем да измислим.

Вече бил ред на Бонбончо. Но знаете, че Бонбончо бил с богата фантазия, много палав и изключително интелигентен, така че той не могъл да се въздържи някаква жаба просто да е глътнала мотопистата, а той да не направи някой маймунджилък. И какво сторил? Хоп! пътечката, онази красива жълтата пътечка, с двете невинни крачета, изведнъж се оказала прекрасна кобра, която разтворила устата си, раздула гърба си, изплезила езика си, сякаш се опитвала да изяде жабата, гледайки я по не особено приятелски начин.

Бонбончо казал:

– Нà ти сега жаба, щом маскариш мотокроса!

Отворко попитал:

– А тия двете краченца сега какво са?

Бонбончо отговорил:

– Как какво са?! Това са белези от битки с хора, отпечатъци – опитвали са се да я стъпчат, но тя не се е дала и това са ѝ бойните рани.

След това дошъл ред на Жожката. Той се загледал в кадастрона.

– Така значи – жаби и змии! А къде ми отиде състезанието? Искам веднага да се появи нещо, което хем да е бързо, хем да тича добре. Рисуваме гепард! На ви! Да видим сега змията и жабата! Ама гепардът не ми се побира в листа, много е малък тоя кадастрон.

И хоп! – дорисувал гепарда, за да стане в мащаб, пропорционален на жабата и змията, направо върху паркета. Естествено, това не било много добра идея, защото после кой щял да го чисти, ама той така се бил развихрил и разбързал, че другите нямало какво много да му кажат.

Дошъл ред на Душко.

– А не може ли просто да нарисуваме малко символи на приятелство и любов?

И изведнъж се появили толкова много сърца, звездички и снежинки, че жабата, змията и гепардът сякаш стояли посред нощ сред тих снеговалеж. Другите рекли:

– Ей, к’ви ги направи, бе? Къде си виждал кобра сред сняг? Какви са тия звезди и снежинки, дето ги нарисува, на Северния полюс ли ги закара?

Дошъл редът на Отворко-Мърморко, който измрънкал:

– Егати тъпотията! – хванал и направил кожух на жабата, сложил ѝ ушанка, сложил ѝ ботуши, сложил ѝ ръкавици. Станало му жал и за кобрата – метнал ѝ плетено елече и една шапка с козирка. А за гепарда казал: – А, Жожка, сам си го обличай, щото после, който е рисувал по паркета, той да си го чисти. Нека му е студено! Сега само тука, на лапичката, дето е вътре в кадастрона, ще ѝ сложа едно терличе, а за другото си се оправяй!

Децата се развихрили и порисували, порисували, де що порисували. По едно време усетили, че били стигнали до плочките в коридора, а рисунката нещо не свършвала. Разговорите били поели към такива дълбочини и нюанси, че всъщност там, откъдето тръгнали и откъдето минали, било забравено, а най-накрая стигнали до рисуване на това как се вари боб.

По едно време на вратата се звъннало. Душко, който бил домакинът днес, казал:

– Деца, какво ще правим сега?

Отворко дал идея.

– Предлагам да легнем и да се престорим на част от рисунката.

Легнал, разперил ръце настрани, оплезил се и казал:

– Аз все едно съм паднал от небето марсианец, който се е ударил и разпльокал. Приличам ли? Ей тука, все едно до гепарда съм се скрил, под него.

Другите го погледнали.

– Отворко, виж сега, дори и много да искаме да наподобяваш, нали разбираш, че като влезе майката на Душко, надали ще ѝ заприличаш на нещо такова?

Той настоявал:

– Добре де, хвърлете ми и едно одеяло отгоре! Така ще съм размазан, но скрит.

Жожи предложил:

– А не е ли по-добре просто всички да се скрием и да изчакаме бурята да отмине?

Душко погледнал разтреперан.

– Вижте, звъни се втори път. Дайте по-добре да поразчистим, че работата няма да ни се размине.

Докато седели и се чудели, се чуло превъртане на ключ във вратата, след което се разнесъл писък, след това се чула и падащата торба… и счупените яйца... и след това децата дълго време чистили пода. И най-накрая, като изчистили всичко, въздъхнали и си казали:

– Рисуването е хубава работа, ама ни трябва някакво по-голямо пространство.

Душко възкликнал:

– Знаете ли, можем да рисуваме на компютъра. Там листовете са безкрайно дълги – накъдето искате рисувате, накъдето искате разпъвате, а те никога не свършват. И можем да си рисуваме така с дни и като го увеличим, да си видим цялото, а после пак да си правим каквото ни харесва.

Отворко предложил:

– Като ще рисуваме в тоя интернет, пък що не вземем да си направим един уебсайт?

Тук обаче, за съжаление, времето за лягане дошло и те трябвало да отидат в креватчетата си. Но били твърдо решени на следващата си среща да направят един не какъв да е, а уникално, унищожително разрушителен, разтърсващ, разтреперващ уебсайт за всякакви бързини, щуротевици, игри, глупости, мръсни вицове и полезни за природата съвети.

И така, децата въодушевени отишли по своите легла.

Нашите приятели, вече добре познатите Душко-Послушко, Бонбончо-Фотончо, Жожинката и Отворко-Мърморко, седели и си бъркали в носовете съсредоточено. Пръв нарушил мълчанието Жожи.

– Приятели, дайте по-бързо да бъркаме, да избъркаме всичко, дето има да се бърка, че ми писна!

Другите попитали:

– Е, за къде бързаш? К’во ще правим, като си избъркаме носовете?

А Жожо казал:

– Не знам, може да почнем да си бъркаме в ушите.

Отворко напълно в свой стил рекъл:

– Да вземем после на друго място да си бъркаме, а?

Всички се престорили, че не са го чули. Децата се замислили какво да правят. Душко предложил:

– Искате ли да организираме един театър?

Жожо рекъл:

– Е, няма начин с’я, театър ще правим!

Отвoрко измрънкал:

– Какъв театър?

Душко обяснил:

– Ами такъв: ще си измислим сценарий на приказка и после ще я изиграем. Ще си сложим костюми, обаче трябва да е приказка с четирима герои.

Бонбончо го погледнал ентусиазирано.

– Може ли да са сапьори?

Другите деца рекли в един глас:

– Какви?

А Бонбончо добавил:

– С повече динамит да е приказката, по-динамична да е.

Жожко се усмихнал.

– Ааа, по-бърза! Да, да, динамична приказка, много ми харесва! Динамична!

Отворко го погледнал кисело.

– Не, бе, не бърза, бе! Да се взривява.

Жожката се зачудил.

– Е, как да се взривява?

Душко рекъл:

– Айде да не е толкова динамична!

Бонбончо кимнал.

– Добре, а дали, ако не може да е със сапьори, да не я направим с капитани на подводници? Но две. И вражески.

Душко въздъхнал:

– Бонбончо, нещо много активни приказки искаш да правим.

Тогава Бонбончо за последен път дал предложение за сюжета.

– Вижте сега, явно няма да се разберем лесно. Хайде приказката да е за една експериментална база, в която се измислят най-новите технологии за производство на взривни вещества. И ние да сме на полигона.

Отворко веднага го подхванал:

– На полигона като мишена ли да бъдем, или като бомба, която ще я взривят?

Тук Бонбончо се отказал.

– Е, не мога повече да ви предлагам, дайте да видим вие какво ще измислите!

Жожката веднага се намесил:

– Предлагам ви да играем на приказка, която се казва „Кой е най-бърз“. Актьорите ще тичат в приказката.

Тримата така го погледнали, че той веднага се отказал от този сценарий и започнал да мисли за друг. Мислил, мислил и промълвил:

– Добре, а не можем ли да направим една приказка, в която децата се състезават кой най-бързо ще изяде супата, кой най-бързо ще отиде до тоалетната, кой най-бързо ще си напише домашните...

И тука вече Отворко не издържал.

– А кой най-бързо ще изкара десет шестици от зубрене? Това влиза ли в твоето съревнование?

Жожката отговорил:

– Айде пък измисляйте си вие тогава!

Включил се в предложенията и Отворко-Мърморко.

– Предлагам ви да направим една просташка приказка.

Децата веднага се зачудили какво има предвид, а той пояснил:

– Ако искате, можем да вземем някоя позната приказка, като тази за вълка и седемте козлета, и да ги направим уникални простаци. Примерно козлетата през цялото време ще псуват, а вълкът ще е някакъв абсолютен як рапър и ще рапира… и...

Другите деца явно не били съгласни, защото сбърчили вежди и тримата.

Отворко рекъл:

– Нищо не разбирате от изкуство! Добре, предлагам да вземем някоя друга приказка, някоя по-сълзлива. За Пепеляшка, но нея да я направим леко пънкарка. И Пепеляшка да е такава, дето се кечи, и като ѝ се опъват двете сестри – яко кеч! И след това отива при принца, вкарва му един и принцът – долу. И тя го хваща за крака и докато му се дрънка главата по стълбите, го извежда, мята го в една...

Там видимо вече децата не издържали и Отворко рекъл:

– Оф, не се издържа с вас! Явно ще е някаква тъпотия, дето ще я правим, ама давайте да вършим нещата, че направо дупка в носа си пробих от чоплене!

Душко, както бил най-добричък и миличък, казал:

– Абе, приятели, не може ли просто да вземем една приказка, дето са ни я разказвали сто пъти, и всеки от нас да я доизмисли по свой начин.

Отворко рекъл:

– Става.

Бонбончо попитал:

– Коя да правим – за Спящата красавица или за Снежанка?

Жожката бил леко притеснен.

– Ами, и двете са едни заспали приказки...

Душко леко се усмихнал.

– Е, да де, ама нали ние ще ги съвземем малко.

Чудили се, чудили се и най-накрая решили, че приказката ще е „Спящата красавица“. Договорили се да седнат в кръг и всеки да разказва по едно изречение от приказката. Пръв започнал Душко.

– Имало едно време, преди повече от сто години, едно красиво царство и господарство, в което имало прекрасен замък, в който живеели щастливо цар и царица.

Погледнал към Бонбончо. Бонбончо продължил с приказката.

– Красивият замък бил заобиколен от минно поле с изключително широк диапазон на действие на мините. Красивият замък имал бойни кули за изстрелване на далекобойни снаряди, които можели да помитат с изключителна лекота всяко вражеско настъпление.

Погледнал след това към Отворко, който се замислил за миг и продължил:

– В красивия замък живеели всякакви тъпанари. Те с радост си ходели по красивите дворцови коридори и зали и си пърдели, и си смърдели, и не се къпели с дни. Косите им били пълни с едни хубави големи въшчици и те си се почесвали по един изключително приятен начин с пълните си с кал нокти.

След това приказката продължил да я разказва Жожо.

– И в този момент забързано дошъл слуга и казал: „Бързо, бързо, отваряйте вратите! Бързо, вестоносец тича!“. Тичал вестоносецът по улиците със страшна бързина, носел в красивия, прекрасен замък вест. Всички озадачени го гледали как е оцелял през минното поле, а той казал: „Бяхме десетима, но останалите не донесоха вестта. Ала аз някак си издържах и оцелях. Надявам се, че като си тръгвам, това няма да е последната вест, която съм донесъл“. Влетял в двореца и тържествено съобщил: „Царю честити, царице! Всички феи орисници са поканени за кръщенето на вашата малка и красива дъщеря. Бързайте да приготвите тържеството, бързо сервирайте и отсервирайте! Бързо наредете залите, бързо донесете детето! Бързо всичко да става, защото е забързано ежедневие и трябва по-бързичко да се пооправите! Тържеството започва след малко. След час. Така ги поканихме, да побързат, ако обичат, тия орисници“. Царят и царицата се смаяли: какъв ти час! Можело ли да се направи голям бал за час?!

Тук продължил отново Душко.

– Царят и царицата били много добри хора. Те много обичали малкото си детенце. Така искали на неговото кръщене всички най-добри вълшебници и орисници да дойдат, да го нарекат за нещо хубаво. Подготвили тронната зала, напълнили я с вкусни-превкусни блюда, поканили музиканти, започнали танците и точно в този момент влязла първата орисница.

Бонбончо продължил:

– Първата орисница била на средна възраст, изключително гъвкава и атлетична, тренирала в казармата разни бойни изкуства, с добра физическа подготовка, с добри бицепси и трицепси, и с вълшебна пръчица, която, като докоснела нещо, то или избухвало, или започвало да пуска силни искри. Естествено, царят и царицата, щом видели възможността детето им да бъде докоснато от тази пръчица, били притеснени. Но орисницата била добронамерена и ударила само кошчето, което се разхвърчало на малки парченца и бебенцето леко паднало на земята. Но било орисано да стане издръжливо, силно и здраво, много добро с взривните материали, да се оправя идеално в минното поле, да ги надушва, помирисва и вкусва, добре да ги дезактивира и най-важното – да може да прави все нови и различни продукти в тази област. Бащата и майката решили, че в крайна сметка за защитата на царството било добре да има и човек, който да разбира от това. И както танците вървели, влязла втората орисница.

Тук бил Отворко:

– Втората орисница била с червена огнена коса, с червена рокля, на едни високи токчета. Ходела, като се полюшвала наляво-надясно, усмихвала се закачливо на всички мъже в залата, намигала им, леко им се оплезвала. Носела червена пръчица, с която, щом докоснела нещо, започвали да излизат любовни сърчица от него. Стигнала с игривата си танцувална походка до малкото детенце. Чукнала го по главата, изскочило едно сърчице и тя го орисала да стане прелестно, приказно красиво, игриво, палаво и да се влюби в много красив принц. Това звучало много добре, но все пак, като се имало предвид как повлияли тези дарби на самата орисница, човек можело и да се усъмни в еднозначната им добрина.

Тук вече идвала следващата орисница, която Жожката имал възможността да представи.

– След това на бясна двуколка и развяваща бич влетяла с бясна бързина следващата орисница, която казала: „Тпрууу!“. Конете леко се наклонили, каретата спряла странично точно пред детето. Тя слязла, ударила бича в земята, след това разглобила дръжката му, извадила отвътре една пръчица и нарекла детето да стане най-бързото, гъвкаво и атлетично момиченце, което да може да пробягва между мините с бясна бързина, като носи различни вести, и най-важното – изключително бързо и добре да се справя с всички спортове и двигателни умения, включително и управление на колесница, гладиаторски игри и всякакви други дарби, които му били необходими, за да порасне като здрава млада принцеса.

Тук отново се включил Душко с въздишка. Той пожелал от името на следващата орисница, която била руса и красива фея, толкова фина и толкова нежна, че се носела над земята с прозрачната си рокля, с най-нежната кристална пръчка. Тя орисала малката принцеса да бъде щастлива, радостна, много талантлива, с каквото и занимание да се заеме, да се справя добре, с лекота да учи различни умения, които през живота да ѝ дават свобода и гъвкавост да избира.

Ясно е, че след това се появила още една орисница. Но тя не била като останалите, а била кисела орисница – ядосана, защото не я били поканили.

Бонбончо погледнал Отворко и рекъл:

– Знаеш ли, киселата ти я давам на тебе. Вложи най-доброто от себе си! Аз после ще си ползвам реда два пъти.

Отворко това и чакал. Влязъл в ролята и казал:

– Ааа, не ме поканихте, така ли? Я прас! с моята черна пръчка от змия по това дете! Проклинам го, като стане на шестнайсет години, да си набоде всичките пръсти с игла и да умре!

И тъй като забелязал, че останалите не се стреснали чак толкова много – така или иначе орисницата в истинската приказка това орисвала, – се вживял и продължил:

– Но не само да ги набоде, а да ги мине с бод зад игла, а и фестон бод, и кръстосан бод! Всичките бодове да си направи на пръстите с вретено, но не просто с едно вретено, направо с хурката да се намуши. И не само в ръцете, директно и в корема, и в челото! Да, и краката също! Да, да, да, и в рамената, точно така! И като се продупчи цялата, няма да има друг начин, освен да умре, така че всъщност горе-долу това ѝ се пада.

След което разказал как я праснала със змията и тя взела да се гърчи. Змията ухапала момиченцето, момиченцето леко ѝ откъснало главата, защото вече било орисано от първата орисница да се справя добре с живота и да се отбранява, и бабичката напуснала.

Тук дошъл ред пак на Жожката. Той мислил, мислил за последната фея и решил, че е по-добре да я даде на Душко, затова казал:

– Душко, моля те, ти поеми последната фея, аз после ще имам ред два пъти.

Душко представил влизането на най-последната фея. Тя била младичка, неопитна и понеже не била много оправна, се наложило да лети по-нависоко от минното поле, защото от време на време си изпускала пръчката и изпадала в страх да не би нещо да се взриви. И тъй като била млада и не много сръчна, а и по-бавно дошла, се оказало, че е пристигнала след последната зла фея. Но тя все още била млада вълшебница и не знаела как да разваля всички магии, затова решила да направи това, което било по силите ѝ. Отишла при детенцето, чукнала го по челцето и казала:

– Развалям всички магии, които са свързани с лошо намерение към теб. Променям последната магия: вместо да умреш, просто да си набодеш само едното пръстче, подчертавам – само едното пръстче, с много малка дупчица и да заспиш стогодишен сън.

Всички в залата така се били разстроили, така се били разплакали, че празненството приключило.

И след това бил дошъл ред на Бонбончо:

– И така, в следващите шестнайсет години малкото момиченце се било превърнало в майстор на оръжейния бизнес. Ковяло с яките си мускули мечове и щитове, хвърляло копие, сражавало се в различни видове игри с момчетата, преоблечено в ризница, без те да знаят. Биело си ги откровено сутрин, обед и вечер, развивало бицепси и изключително напреднало в технологията на взривовете. Успяло да сътвори катюши и други далекобойни снаряди, както и безмоторни самолети, които носели различни видове взривове. Развивало се малкото момиченце изключително добре. Успяло да направи химикалки, които се взривяват в ръцете на вражески вестоносци, също и торти, които се взривявали в ръцете на вражески царе, и така нататък. Кариерата му се развивала изключително добре според талантите, които му били дали орисниците. Естествено, в царството-господарството всички хурки и вретена отдавна били изгорени и заменени от тъкачни машини, роботи и друга техника, която извършвала същата дейност.

Тук дошъл ред на Отворко:

– Да, ама нали знаете, че на шестнайсет няма мърдане и с вретено, без вретено – ще трябва да се боде. Затова било по-лесно на злата вещица, която я била орисала, да се опита да намери от съседното царство едно вретено, напълно случайно да отиде при детето, да го ръгне за по-сигурно, че да не би да остане неръгнато. И след като свършила тази полезна работа, оставила целия дворец да заспи. Заспали те, както се хранели, с потопени лица в супите. Както били в тоалетните, заспали така, по голи дупета наникъде. Както си миели зъбите, заспали с четките в устата. Който както бил, така заспал. И повярвайте – за сто години! Всичко буренясало, плесенясало, израснали гори и храсти около двореца. А и с тия мини, кой ти смеел да дойде! И така си минало времето…

След това Жожи продължил:

– Обаче след сто години един страшен пич, бързак, много готин принц, такъв един леко забързан, дето само искал да му се случват приключения, решил, че не издържа вече в царство си и трябвало малко да се отпусне сред природата. Излязъл на един кон и газ, газ, газ, газ, газ, газ!, докато най-накрая се уцелил в една гора и не знаел какво да прави в нея. Вървял си той из гората, хоп!, паднела шишарка, бааам! бум!, паднело жълъдче, бааам! Седял си принцът на коня, чудел се какво да прави и както си се чудел, отново нещо паднало – бааам! Ей, тоя принц направо се смаял! А конят му по едно време взел да цвили, цвили, цвили, изправил се на задните крака, на предните крака, хвърлил го на земята – все пак нямало бааам! от някоя мина, за да може да продължи приказката, – и конят изчезнал. След време се чуло едно: „иии! бааам!“. И може би се предполага, че конят вече го нямало, но това не е сигурно за тая приказка. И принцът с един меч в ръка, като се разсякъл на клони, разбързал се в нищото, хвърлял шишарки пред себе си, за да се взривяват мините. Стигнал до какво? До един приказен град, който целият бил заспал. Стражите спели, захапали цигарки в устата, кучетата спели с пяна на устата. Много забавно било да върви и да гледа кой как бил заспал. Както обикалял, успял да стигне вътре в замъка…

И тука вече Душко го сръгал в ребрата и казал:

– Айде, де, и аз да разкажа нещо!

И Душко продължил:

– Влязъл принцът в приказния дворец, започнал да разглежда стаите, а нещо го теглело нагоре към една необикновено красива кула. Вървял той по стълбата и изведнъж усетил в сърцето си трепет, сякаш някой го викал горе. Качвал се с все по-бързи и по-бързи стъпки, сякаш чувал глас на красиво момиче, което го викало. Тичал най-накрая, пристъпил в една стая и на едно разкошно, красиво легло видял най-прекрасното момиче, с най-хубавите бицепси и трицепси, което лежало на леглото заспало. Принцът не издържал, хвърлил се като един лъв със скок и директно опипал бицепса, за да провери колко е як.

Отворко го погледнал и казал:

– Душко, стига шеги!

– Е, само да се уверя, че ме слушате... Принцът отишъл до леглото, клекнал на едно коляно, целунал нежно ръката на принцесата. След това усетил, че тя леко раздвижила пръстите си. Той толкова я харесал, че отишъл и я целунал нежно по устните. А тя, като отворила очи, направила му няколко хватки от кунг фу, метнала го на земята, затиснала с коляно гърлото му...

Другите пак погледнали Душко, а той им рекъл:

– Шегичка, бе, шегичка! Добре, айде да продължава сега Бонбончо.

Бонбончо само това и чакал.

– Направила му две хватки от кунг фу, затиснала с коляно гърлото му и крещяла: „Ще целуваш, а? Ей сега ще ти покажа колко хватки знам“. Бой, бой, бой и след това отново го затиснала, само че този път по корем, с ръцете, вързани отзад на гърба, с белезници, с повдигната глава. Хванала го за косата и казала: „Ще целуваш, а? Дали си питал може ли?“. Принцът, милият, без думи останал. Тя му напъхала един парцал в устата, вързала му го около лицето и пляс, пляс! два шамара, а сетне го питала: „Ще целуваш, а?“. А той, вече напълно онемял, така и така вече не можел да говори, нали му били напъхали парцал в устата, просто гледал колко е красива и якичка тая принцеса.

Тук продължил Отворко:

– А тоя ми ти дворец, като се събудил, тия, дето били в тоалетната, какви работи свършили за сто години чакане... Тия, дето не били яли, колко ядене за сто години изяли… И настанала една такава простотия, че дълго време след това не можело да се изрине цялото това нещо. Ама с две думи, били доволни. Харесала им тази история с почивката. Общо взето, хората бързо свикнали с това, че отвън имало гора, че така и така мините вече не пречели, щото не се виждали. Е, малко били изостанали технологично, примерно нямали микровълнови и други такива неща, но това бързо се наваксало – за една-две седмици с каруци им докарали цялата необходима техника. Трамвай си докарали, доставили си два тролея – в началото ги теглели с коне, ама после решили, че все пак можело и ток малко да им пуснат. Не че пречело с конете, било по-забавно да ги слушаш как цвилят. И така… простотията си била същата.

Най-накрая Жожката довършил:

– Принцесата, щом понабила принца, забелязала, че той всъщност бил красив и не само красив, ами че и той бил якичък. Опипала му бицепсите, преценила, че може да го провери на канадска. Принцът не разбирал защо принцесата иска да играе, но след като тя настоявала, не се съпротивлявал дълго, нали така или иначе му била отвързала ръцете от белезниците. Най-накрая, след дълга битка, той я победил. Тогава тя паднала на колене и му казала: „Вземи ме!“. Принцът я погледнал и отвърнал с поклащане на глава: „Ааа, не ща!“. Тогава тя му отвързала лицето, махнала кърпата и го целунала. И той рекъл: „Ще целуваш, а?“.

И тука Душко веднага сръгал Жожката.

– Аз продължавам, аз продължавам!

Всички деца тръпнели от вдъхновение да чуят какъв ще е финалът.

– Принцът само се бил пошегувал – казал Душко. – Не просто се пошегувал, ами като видял, че ще падне целуване, хванал, че натиснал принцесата, и било целувки до зори. Премерили си още три-четири пъти бицепсите. Принцът всеки път успявал да победи принцесата със съвсем мъничко на финала, а може би тя дори се оставяла, не било сигурно, щом щял да я взима за жена. Но в крайна сметка направили един много сполучлив семеен съюз, изпълнен с бързи езди, борби, преборваници, карате, вдигане на тежести и други спортни забавления. И така им се народили много малки дечица, които били такива едни бойнички като майка си и баща си. Щастливо се веели сред природата, много силно се обичали и си живели дълги години в радост, веселие и доброта.