Категория: 2 Истории за Душко

Имало едно време едно малко детенце. Дълбоко в себе си то било добричко, но много обичало да се прави на голям отворенгьос.

Събуждало се сутрин и започвало:

– Е, мамо, к’во правиш, ма?

Майка му била много добра жена. Влизала в стаята, поглеждала го и ведро му казвала:

– Добро утро! Закуската е сервирана, заповядай!

Детенцето се надупвало и казвало: „Пръъъц!“ – все едно пърдяло. А тя съвсем спокойно го поглеждала, обръщала се и излизала.

Таткото всеки път казвал:

– Трябва да му теглим един бой! Какво е това нещо? Няма никакво уважение към другите!

А майката го успокоявала:

– Спокойно, миличък! Той, Господ, ще си го научи. Аз не съм Господ, няма нужда аз да го наказвам. Важно е ние да сме това, което бихме искали то да вземе от нас.

Не ѝ било лесно. Често, както си вървели по улицата, ставало сложно с тези негови приказки. Веднъж на улицата извикал: „Ей, кретен!“ на случаен човек.

Човекът го погледнал съвсем спокойно, погледнал майка му от главата до петите, тя се изчервила горката, но продължили напред. Човекът просто си замълчал.

Детенцето вървяло напред, срещнало друг човек, пак казало:

– Ей, кретен!

Човекът ядосано погледнал майката.

– Госпожо, защо не възпитавате детето си? Как може такова нещо?

Тя кротко отвърнала:

– Господ ще го научи. Аз не съм Господ, че да го наказвам.

Детето казало:

– Мамо, мамо, може ли да отида да купя кисело мляко?

Майката рекла:

– Да, ето ти парички, иди да купиш.

Детето взело паричките, влязло в магазина, погледнало продавача и му казало:

– Ей, кретен!

А продавачът му шибнал един шамар! То направило пирует около оста си, завъртяло се като балерина, въртяло се, въртяло се, въртяло се – и седнало на дупе насред магазина.

Продавачът любезно попитал:

– Прясно или кисело?

Момчето посочило с пръсти.

– Две кисели.

Дало парички, взело си киселите млека, взело си червената буза и излязло навън. Отишло при майка си, майката що да види: момчето, червено от едната страна, мълчало. Майката мълчала, детето мълчало и си вървели. Отворко се отварял, дуел се и се правел на много важен. Пъчел се наляво и надясно, викнал на един човек:

– Е, аз съм много умен! Ти си тъпанар! Аз знам кой е най-високият връх в света, а ти знаеш ли?

Човекът се обърнал спокойно към него, погледнал го, после си завъртял главата на другата страна.

Малкото отишло, дуело се на някакъв батко и му казало:

– Ей, ти си тъпанар! Аз знам кой е най-високият връх в света, а ти знаеш ли?

Баткото му бил един парен чук отгоре и му казал:

– Еверест.

Малкото било вече и с цицина на главата. Отишло при майката с червена буза и цицина. Майката мълчала, детето мълчало.

Отворкото продължавал да си се отваря. Вървели си с майката, влезли в един парк, а той почнал да се крие. Крил се зад един храст, крил се зад втори, крил се зад трети храст, майката го викала, викала... По едно време тя си тръгнала, отворкото още се криел. Да, ама както се криел в храстите – и го видели пияници.

– Аре сваляй маратонките! Аре сваляй обувките! Аре сваляй чорапите! Аре давай джобните! Аре бам! още един шамар, да мълчиш, че ако ни издадеш – ще те набием следващия път, като те видим!

Малкият по гащи настигнал майка си при колата с две червени бузи и една цицина. Майката мълчала, момчето и то мълчало.

Пристигнали си вечерта вкъщи. Таткото го гледа: бит-пребит, размазан. Отишъл при майката.

– Как можа? Не те ли е срам? Аз имах предвид да му се скараш, не да осакатиш детето! То може ли такова нещо? То е за болница! Ти си го била, пребила, осакатила! Не може да направиш такова нещо. Какво е станало?!

Майката спокойно казала:

– Не съм го докосвала.

Бащата не разбирал.

– Какво, наела си бияч да го пребие, така ли? Да ни осакати детето? Какво е станало? То, вярно, че е много непослушно, вярно, че е отворко, ама може ли до такова състояние да го докараш?

Майката се опитала да обясни:

– Аз не съм го наказала, Господ му даде уроци.

Бащата хич не ги търпял такива.

– Ааа, я зарежи тая работа с Господа! Той, Господ, не може да дойде да му направи червени бузите, все някой друг трябва да му е набил шамарите.

Майката взела да разказва: за киселото мляко, за парка... Бащата слушал, слушал и рекъл:

– А, сине, искаш ли утре с тате да излезеш на разходка? Аз ще те заведа на други места. Ще те заведа на състезание по борба, на футболния стадион ще те заведе татко, ще те заведе на село, за да видиш как се правят преборванията за овце, да им се поотвориш на всичките тия там, че са по-здравички – така със сигурност ще ти минат отворящините за един ден.

А детенцето попипало едната буза, попипало другата, погледнало нагоре с мисъл за цицината и казало:

– Ама какво да правя? Отвътре много ме влече.

И таткото попитал:

– Ами що не вземе отвътре да те влече примерно да бъдеш любезен и добронамерен с хората?

Детето искрено отговорило:

– Ама това е много трудно!

Таткото предложил:

– Е, трудно, трудно! Я пробвай примерно утре да отидеш в магазина за кисело мляко и да си добронамерен.

И детето на другия ден тръгнало с таткото. Отишли в магазина за кисело мляко, то влязло и точно да му каже на продавача, че е тъпанар, и бузата взела леко да му жули, по едно време го защипала чак. И детето си казало: „Добре, вече ми е червена бузата. Да вземе да ме уцели някъде другаде, да ми счупи я крак, я ръка! Я по-добре да съм добронамерен!“.

Отишъл пред тезгяха, погледнал в очите продавача и с най-милия си глас казал:

– Добър ден, господине!

Продавачът му се усмихнал и отвърнал:

– Здравей, момче! Кисело или прясно?

А то показало с пръсти.

– Две кисели.

Продавачът му подарил близалка и му дал две кисели млека.

Момчето излязло – бузата здрава, мляко носело, дупето му не се било въртяло в пирует, че и близалка имало.

Качили се в тролея, видяло някакъв и се рекъл: „Ей сега на тоя ще му перна един „Тъпанар!“. Бащата седял и гледал. Момчето обаче се сетило за парния чук отгоре, пипнало цицината – яко боляла! Рекло си: „Бе, имам място за още една цицина, но я да пробвам да съм добронамерен!“. Отишъл юнакът при една жена и ѝ казал:

– Госпожо, аз знам кой е най-високият връх на света.

Госпожата казала:

– Наистина ли?

Детето казало:

– Да, връх Еверест.

Тя казала:

– Браво, момченце, браво! Ето ти една дъвчица.

Изведнъж малкият се оказал и с дъвка. Пипнал цицината, гледал дъвката и се зачудил: „А! К’во става?“.

Слязъл надолу и се разходил из парка. И така му се щяло да се скрие, ама така силно му се щяло да се скрие, и аха! тук да се мушне, аха! там да се мушне! Бащата много спокойно го гледал.

Точно да се мушне зад едни храсти, дето имало пияници, изведнъж си рекъл: „Абе, я да съм добронамерен!“. Видял някаква жена пред себе си и ѝ казал:

– Госпожо, може ли да ви бутам бебешката количка? Хем ще съм скрит като за жмичка, ама хем и работа ще върша.

Госпожата рекла:

– Е, разбира се, да, бутай я!

Детето бутало количката до края на парка. В края госпожата му купила един голям сладолед и казала:

– Много ти благодаря, че ми помогна! Ръцете ме бяха заболели. Хем се беше скрил, хем сега и голям сладолед имаш.

Прибирал се отворкото вкъщи. Погледнал майка си, погледнал баща си, погледнал близалката, дъвката и сладоледа. Чувствал се щастлив, че е успял поне за един ден. Отишъл при майка си и татко си и чистосърдечно им признал:

– Е, днес се справих. Но природата ми е друга. Всеки път напираше нещо и ме спираше парещата буза, цицината и погледът на татко. Ще минат няколко дни, ще изляза с мама и пак ще се появят отворенгьозщините. Пак ще говоря глупости. Толкова добри родители сте, а аз това откъде съм го наследил?! Ще трябва да си намеря добри приятели, за да са до мен и да ми помагат ден след ден да си иде. Все се отварям, все мърморя, все към кисел и недоволен. Хем обиждам хората, хем все се глася да съм готин и искам да ме харесват. Отворко-Мърморко.

Майката и таткото го целунали. Много го обичали. Това било тяхното добро дете. Техният обичен Отворко-Мърморко.

Имало едно време, но кога точно не се знае, едно малко момченце, което се казвало Жожо. Той бил много специално и изключително добро дете, ала бил толкова припрян, че му казвали Жожо Припрянков. Майката на Жожо била мила и спокойна жена и много го обичала.

Жожо бил много послушен в училище, учил си всички уроци и изкарвал шестици, само дето понякога в бързината пишел първата цифра на задачата и направо отговора, а госпожата, незнайно защо, не ги признавала тези... А също и на диктовките пишел първата и последната дума и бил много объркан защо и на тях не му пишели отличен. Изключително напрежение имало в часовете по английски и по български, защото той имал кратка система за записвания само с първата и последната буква на думата, а учителките никак не били доволни. Опитал се и по пеене да пее само първите и последните части на песните, но и там не станало. Макар в бързината, с която се движел, никой да не можел да му насмогне, учителките били много внимателни и наясно, че той е много умно дете и си знае, просто много бързал.

Един ден Жожката се прибрал вкъщи и казал:

– Мамо, днес съм решен да ти помагам!

Майката попитала:

– И как точно си решил да ми помагаш?

– Ами, така, да ти разработвам компютъра съм решил.

– Какво значи това?

– Еми, ще седна, ще помогна на копчетата да работят по-добре, на мишката да работи по-добре, екранът даже ще работи по-добре, вътре всички части и вентилатори също – и аз ще ти помагам.

И майката казала:

– Ааа, така ли ще ми помагаш? А някаква друга помощ не знаеш ли?

Жожи казал:

– Ама това е много отговорна работа. Аз ще правя пет-шест неща едновременно – и за мишката ще се грижа, и за копчетата, и за екрана.

Майката казала:

– Хайде, помогни ми, ама само половин час.

Жожо с голям ентусиазъм седнал, включил една игричка и почнал да цъка. Натискал мишката, биел по копчетата, викал и, без да иска, чак плюел по екрана... След половин час майката влязла и казала:

– Ааа, Жоже, ти освен, че го разработваш, и го къпеш ли? Много добре, той целият е протекъл, а сега вземи го малко забърши, да не се наводнят съседите отдолу.

Жожо се притеснил, взел едно парцалче и изчистил монитора и клавиатурата, изключил го и казал:

– Мами, а искаш ли с друго да ти помагам?

Майката казала:

– Ами да, интересно ми е, я да видим какви предложения имаш?

– Примерно сега да сляза долу и да почистя в колата ти, ако съм изпускал разни неща, ще ги изхвърля и така да оправя колата отвътре.

– Много интересно предложение, я слез да видим какво ще направиш.

Дала му ключа, казала му кое копче да натисне на дистанционното и след малко отдолу се чули сподавени викове. Майката отворила прозореца и какво да види – Жожо седял, подскачал около колата и викал:

– Мами, мами! Какво направих, мами?

– И какво направи?

– Не знам точно как го направих, но успях да заключа ключа на колата вътре и сега вече не можем да я отворим.

Майката казала:

– Е, това е много сложно, бе Жожка, как го направи? Ти се шегуваш.

Слязла майката разтревожена долу по чехли, гледа – колата заключена, ключът вътре, няма влизане, няма излизане и казала:

– Жожи, как го направи?

– Ми... ей така, ключът беше вътре, аз натиснах за заключване и толкова бързо затворих вратата, без да искам, че всъщност тя се е заключила с ключа.

Майката била стъписана.

– Леле, Жожи, много си бърз, това никой не може да го направи.

Жожо с гордост се огледал.

– Бърз съм, бърз съм. Ти го извади, аз ще ти покажа как става пак.

На майката изобщо не ѝ било до това да ѝ показва още веднъж как става, защото трябвало да викат ключар и да разбият ключалката. Обадила се на таткото и той казал:

– Спокойно, имаме резервен ключ. Сега ще отключим.

Дошъл бащата, намерил резервния ключ, отключил, извадил ключовете и в този момент Жожката, за да им покаже колко е бърз, грабнал ключовете, скочил вътре, натиснал копчето за заключване и затворил вратата. Погледнал гордо.

– Видяхте ли? Пак можах.

Майката почти припаднала, а бащата, целият пребледнял, казал:

– Жожо, затвори и двата ключа...

А Жожо гордо отвърнал:

– Естествено, нали това исках да ви покажа! Колко съм бърз!

Таткото казал:

– Само че трети няма.

– Е, как няма, дай ще се обадим на дядо.

– Виж сега, това, че майка ти ми се обади и аз имах ключ, не значи, че всичките ни роднини имат по един ключ от тази кола.

Жожо тогава се засуетил.

– Леле! Какво ще правим? Да чупим стъклото!

Майката казала:

– Ааа, само това не, моля ти се! Не! Нищо не чупим.

Жожо предложил:

– Ако не искате да чупим стъклото, може с бормашина да пробием една дупчица на вратата и после с един шиш да проврем през дупката, да набучим ключовете и да ги извадим през дупката, а после да отворим вратата.

Таткото казал:

– Жожо, а някакви други идеи имаш ли?

Жожо продължил:

– Другите идеи са през покрива или през пода, ама си мисля, че сигурно и тях няма да ги харесате.

Таткото гледал вече абсолютно втрещен, а Жожо се развихрил.

– Да, всъщност, татко, защо не направим колата на мама кабрио? Ще пробием една голяма квадратна дупка отгоре, толкова голяма, че да ѝ се проветрява главата. Те, скъпите коли, нали все са кабрио, отгоре си имат шибидах, ще ѝ направим един и хем ще извадим ключовете, хем ще стане по-модерна. Ще вземем един електрожен, ще прорежем капака, всъщност ние наистина можем директно да я направим кабрио, а не с шибидах. Режем всичко, оставяме само отпред и мама ще се вози през лятото с тази кола.

Майката вече абсолютно не можела да повярва, а Жожо, все така развихрен – нали бързо мислел и бързо говорел, продължил:

– Може, мамо, да я боядисаме червена. Жена с червен кабриолет, даже може да ти изкъртим и вратите. След като е кабриолет, за какво са ти врати? По-лесно ще влизаш и излизаш. Значи, махаме вратите и тавана, оставяме само предното стъкло, боядисваме я червена и ти по цяло лято ще можеш дори да си пазаруваш и с торбите да си влизаш и излизаш. Много ще ти е удобно! А защо направо да не махнем и отзад багажника, тя като е кабриолет, нали така и така по седалките ще товариш багажа. Смятай, взимаме електрожена и изрязваме отзад и багажника, и тя цялата става една голяма кола. Аз мога да лежа да се пека по бански отзад, докато ме возиш. А ако караш без врати, даже може и чадърче отзад да си сложим.

Майката се обърнала към бащата:

– Мили, обясни на детето да замълчи и дай да измислим как да извадим ключовете.

Бащата казал:

– Аз знам как да извадим ключовете.

– Как?

– С ключар – след което погледнал Жожо. – На когото, Жожинка, ще платиш ти.

Жожо започнал да се пазари:

– Еее, ако аз ще го плащам, аз трябва да го избера, че вие ще ми изберете някой скъп от пет лева и после аз трябва да си чупя касичката. Хич не съм съгласен!

Таткото казал:

– Жожи, ключар, който ще разбие колата на майка ти, ще извади ключовете и ще направи нови с нова аларма, няма да струва пет лева, а ще струва много пъти по петдесет лева.

Жожо се възмутил:

– Ааа, не си давам всичките парички! Въобще не ме интересува. Да ходи пеша!

Майката тука вече се ядосала.

– Жожи, мисля, че прекали!

Обадили се на ключар, дошъл той, погледнал ключалките, погледнал ключовете вътре и казал:

– Госпожо, аз съм ключар от толкова години и никога досега не съм видял човек, който да е успял да си заключи и двата ключа вътре.

Майката кимнала към детето.

– Ей го човека, гледайте го. Казва се Жожо.

Жожо погледнал и казал:

– Аз съм! Много съм бърз, ако искате, дайте ми вашите ключове, ей сега ще ви покажа как става на вашата кола.

Човекът обаче, незнайно защо, не бил толкова ентусиазиран. Разбил ключалката, отворил колата, извадил ключовете, сложил нови ключалки и им казал:

– Двеста.

Жожо се облещил.

– Без тия! Аз си тръгвам!

Майката леко го хванала за ушенцето и казала:

– Няма без тия, маминото.

Жожо бил възмутен.

– Да-да! Двеста пари! Хич не искам да ти се возя на колата! Тя тая кола... Цяла година на такси да се возя, двеста нямаше да похарча.

Майката отсякла:

– Да не си заключвал ключовете.

Жожо се разсърдил.

– Да не си ме раждала толкова бърз!

Майката отговорила:

– Да не си ме избирал за майка, като не ме харесваш!

Тогава Жожо казал:

– Делим на две.

– А не искаш ли да делим на три?

Жожо веднага се съгласил.

– Тате, делим на три!

А таткото:

– Хич не участвам! Оправяйте се с майка ти.

Жожо отишъл горе и бръкнал в касичката си, със свито сърце отишъл при ключаря и казал:

– Ето ви спестявания, правени години наред. Сто пари, които за един миг, за едно затваряне на врата изгоряха.

И чичкото казал:

– Ами, момченце, ти защо така бързаш? Ако толкова бързо събираш и парички, колкото бързо затваряш и колите, досега милиардер да си станал.

Жожо за първи път много се замислил. Платили на ключара, оправили колата и се качили у дома. Той мълчал, стоял на едно място и мислел. По едно време казал:

– Светът е деликатен. Все едно са наредени изправени плочки от домино. Бутнеш една и после падат една след друга втора, трета, четвърта... цели редици. Такива последици. Да се чудиш докъде стигат нещата... от нещо дребно на пръв поглед. Много е деликатен и аз в него бутам, бутам, бутам.

Жожи отишъл при майка си и татко си, гушнал се на диванчето в тях и замислен заспал.

Имало едно време, неясно кога, едно вълшебно малко момче, което се казвало Жожи. Жожо бил много бърз. Всяко нещо правел толкова бързо, че другите хора едва успявали да разберат какво е започнал да върши. Обикновено го научавали по разрушенията, които настъпвали след него. Преминавал като вихър през деня и след него имало само пушек, прах, дим, викове, шум и объркани човешки лица.

Жожо имал изключително добра майка, която много го обичала. Сутрин тя отивала при него и внимателно, спокойно и тихо му казвала:

– Жоженце, добро утро! Здравей! Хайде, Жожи, за училище!

Жожо скачал, обувал единия чорап на крака, другия чорап замятал вместо шал, бързо слагал якето и по гащи хуквал на улицата. Майката си познавала детето, показвала се на прозореца и казвала:

– Жожи, ела! Зъбките, закуската... и после ще се облечеш. Чак тогава ще излезем.

Жожо връхлитал обратно. Преминавал през вратите... ала вратите, през които минавал, отдавна вече нямали стъкла. В бързината забравял да ги отваря и се удрял в тях, а това си било наистина опасно. Влизал вкъщи, събувал чорапа, обувал го на другия крак, сядал на масата да закусва. Но толкова бързал, че в бързината ту пъхал лъжицата в устата, ту в носа, ту в ухото, и въобще – където намерел. А майка му го гледала благо.

– Жоже, внимавай, стига бърза, спокойно, наслади се на храната. Хайде, уцели устата!

Жожо, миличкият, нали все бързал, бързо се наяждал и след това трябвало обаче в банята да ходи, защото целият бил в храна. И както бил с чорапите, бам! в банята се къпел и после си обувал обувките. А майката му:

– Ама не може бе, Жожо, само по чорапи и обувки, при това мокри! Дай да се облечеш!

Жожо в бързината взимал нови чорапи, фрас! единия чорап за шапка, фрас! другия чорап за ръкавица – и газ! – на вратата да се облича.

И така всяка сутрин. Пристигал долу микробусът да вземе Жожето за училище. А Жожето все бързало. По три пъти слизал до улицата – ту без чанта, ту без яке. А майка му мило казвала:

– Жоже, Жоже, само главата да не забравиш, мама! Без всичко друго ще се оправиш в училище, ама без глава не става.

В училище тя била оставила за всеки случай два пълни комплекта дрехи, така че, дори да иде по гащи, да се усети между децата и бързо да си вземе от гардеробчето каквото му трябва.

Жожо обаче, нали все бързал, я си забрави в училище якето, я шапката, я обувките, я саксията, я миксера и гардеробчето в края на седмицата ставало толкова пълно, че майка му трябвало да отива и да извозват цялото му съдържание вкъщи. Майката събота и неделя не смогвала да изпере и изглади всичките дрехи на Жожи.

Иначе Жожо бил много послушен и сърдечен. Особено като почвал да пише в тетрадките – пишел на първата и понеже нали много бързал, хоп! на четвъртата страница, и после на седмата, и най-накрая върху последните страници. Една тетрадката за една задача. Майката седяла спокойно до него.

– Жожинка, дай, миличък, на една страница да се опитаме да я побираме задачата. Аз виждам, че бързаш.

А Жожето в това време прелиствало напред-назад.

Хич не било лесно!

Един ден майката на Жожето предложила:

– Жоже, вече си голям. Хайде, ще се учим на четене.

Жожето отговорил:

– Е, тая работа я мога.

Хванал книгата – една буква от първата страница, една буква от шестата страница, една буква от четирийсетата страница, една буква от стотната страница, една буква от сто и петдесетата, най-накрая обърнал книгата на последната страница и казал: „Прочетено!“.

Майката настоявала:

– Жожи, ама не е баш прочетена тази книга.

Жожето я погледнал неразбиращо.

– Как, аз тая книга я знам! Ето, нали сега ти я прочетох!

Майката попитала:

– Добре, за какво се разказваше?

Жожко казал:

– Ми как – на първата страница пишеше буквата „А“, а щом пише буквата „А“, значи, става въпрос за някакви агнета. Имало там едни агнета в кошара, имало един овчар, той ги пасял. Овчарят бил много несправедлив с тях, не им давал достатъчно храна и затова един ден агнетата решили да организират бунт, да избягат от кошарата. Направили му капан, подложили му сено, той се спънал, паднал, и те хоп! – избягали, обаче един вълк ги чакал.

Майката се зачудила.

– Как разбра тая работа?

– Ами защото на шеста страница пишеше „В“ – „В“ е като „вълк“.

Майката кимнала.

– Ааа, вълк, така ли, на шеста страница?

Жожето се усмихнал.

– Да. И вълкът дошъл, тръгнал да напада агнетата, обаче агнетата били организирани и понеже вече били победили овчаря, затова решили да направят капан на вълка. Заградили го в кръг и започнали да му ръмжат. А вълкът си помислил: „Това да не са кучета, щом ръмжат?“. А агнетата казали: „Щом един овчар сме победили, значи, може и вълк да победим. Я да го нападнем и да го направим на пух и прах!“. И те почнали да се правят на кучета, само дето нямали зъби като техните – и когато тръгнали да доближават вълка, нищо не се получило. И в тоя момент… – Жожето доуточнило: – Вече сме на петнайсета страница, там пише буквата „Х“.

Майката попитала:

– И какво значи „Х“? Хищник ли?

И той:

– Не, бе, хеликоптер!

– Какъв хеликоптер бе, Жоже?

Жожо обяснил:

– Е, как какъв? И точно агнетата разбрали, че няма да разкъсат вълка, и се чули перките на един хеликоптер. И хеликоптерът трака!, трака!, трака!, видял, че един вълк е заклещен от агнета, и журналистите започнали отгоре да снимат: щрак!, щрак!, щрак! едни светкавици. А вълкът се уплашил, агнетата се уплашили, тръгнали да бягат – едни насам, едни натам, а тия с хеликоптера кръжали над тях и снимали: щрак!, щрак!, щрак! със светкавиците – правели филм за агнетата, които нападнали вълка. И хоп! – на петдесета страница имаше буквата „Н“.

И майка му:

– И какво значи това, нож ли?

– К’ъв нож, новини!

– Какви новини бе, Жожи?

– И тия с хеликоптера взели тия снимки, пуснали ги по телевизията: агнета озверели ръмжат около един вълк, а репортерът, надвесен от хеликоптера, само за един крак хванат от пилота, снима с фотоапарата и крещи: „Вижте, вижте агнетата какво правят! Те и овчаря си са прецакали, ние го видяхме спънат в сеното. И тука става нещо страшно в тая планина. Трябва специални танкове да дойдат – антиагнета-танкове, които изстрелват малки снопчета сено, за да заблеят агънцата, и след това едни малки примчици, които да ги хващат, и след това едни въженца, които да ги откарват в новата бетонна кошара“. И след това…

Майката казала:

– И след това какво станало?

– И след това е „К“.

– Какво значи „К“?

– Край!

– Виж какво, Жоже, това беше много интересна история, но тази книга съдържа само кулинарни рецепти, мама, тъй че вътре нямаше нито едно такова нещо, нито едно!

Жожето, като се разпенил:

– Кулинарна?! И какво искаш да ми кажеш? Я погледни! Ето, пише ли на втора страница „Агнешко със зеле“?

Майката казала:

– Пише.

Жожето продължил:

– Аз казах ли ти, че пише за агнета, а? А тука, я виж какво пише: пише ли, че по телевизията ги дават тия рецепти? Я виж – ей тука! Виж чия е тая книга, а, ей на този, дето по телевизията показва рецептите! А, казах ли ти, че и телевизия имаше в моя роман? Имаше! А, я виж тука какво пише? Какво е това? „Палачинки от Вълчидол“! Казах ли ти, че има вълк тука? И вълк имаше! Айде, моля ти се, ти въобще не можеш да разбереш как бързо аз чета!

Майката предложила:

– Добре, Жожи, айде да спрем с четенето, да започнем направо с практикуването. Дай да сготвим!

Жожо, нали бил бърз, майката докато се усети, и вече един облак брашно се носел из въздуха. Всички мебели побелели. И майката казала:

– Какво правиш бе, Жожинка?

Жожето посочил.

– Какво да правя? Почвам да правя тестени изделия.

Майка също му посочила.

– Тестени изделия не са тестен диван и тестена маса, нито тестен под. Тестени изделия са неща, които стоят в тавички.

Жожето рекъл:

– Ми, мами, ние нямаме толкова голяма тавичка да сложим дивана.

Майка му го погледнала невярващо.

– Със сигурност нямаме, а и няма да ти дам да го ядеш!

Жожката казал:

– Защо? Аз мислех да го желирам. Ей, отгоре като му лиснем малко желатин, и той ще се желира и ще стане желирано тестено изделие „Диван“.

Майката попитала:

– Да не вземеш да го карамелизираш?

– Мислех си за столовете да ги направя с карамелизирана заливка.

– Нещо друго искаш ли?

– Мамо, ти май се шегуваш с мене, а? Не ти се ядат тестени изделия, нали?

Майката сменила посоката.

– Жожинка, дай да направим нещо в тавичка!

Жожо не бил доволен.

– С тия твоите малки тавички какво най-много може да стане? Тостер пане!

И майката казала:

– Айде без тостер пане в тавичките!

И Жожето казал:

– Ами аз друго по-малко не виждам! Какво, да не искаш да ти ги правя такива например… лъжички в тавички фламбе?

Майката продължила:

– Жожинка, миличък, айде дай да се върнем на книгата с агънцата и там да видим какво можем да направим.

Жожето я погледнал недоверчиво.

– Само не ми казвай, че сега ще ходим да търсим живо агне да го водим тука, щото просто не си представям как ще го набутаме в печката! То нали ще рита! А и фурната ни е по-малка! И как ще го затворим, то ще блее отвътре, горкото!

Майката се сепнала.

– Не бе, Жожинка, аз нямах предвид да вкарваме агне вътре.

Жожето казал:

– Аа, а какво? Да вземем да вкараме една кокошка, за да изкълве стъклото? Горката. Въобще не съм съгласен с тия твоите манджи! Дай тостерчето, че е по-безопасно! Няма да има никакви поражения.

Майката направила конкретно предложение:

– Искаш ли да приготвим кекс?

Жожето отговорил:

– Кекс ли? Ми що да не направим кекс? Мооже. Не кълве, не хапе, плюс това не се бориш да си го запазиш, както се бориш за тостера си.

Майката се зарадвала, че имат посока за действие.

– Добре, ти биеш яйцата.

И в тоя момент си го представила и ѝ станало малко страшно.

– Жоже, Жоже, знаеш ли какво – дай ще вземем един комбайн!

Жожо я погледнал изумен.

– Е, няма начин с комбайн да направим кекс! И какво ще жъне тоя комбайн бе, мамо?

– Не такъв комбайн, а с такъв – като миксер.

Жожо зачакал с нетърпение. Майката извадила електрическия уред, закачила му отгоре една кана, включила го в контакта и казала:

– Слушай какво правим: ти в тая кана пускаш разни неща, а аз с капака след това рязко затварям, така че да не пръска.

Жожо попитал:

– А не може ли аз рязко да затварям, а ти да пускаш някакви неща?

Майката се съгласила.

– Ти си много по-бърз, давай: ти затваряш, аз пускам.

Майката хванала първото яйце.

– Жоже, отвори! Влезе ли яйцето вътре, затваряш!

Майката праснала черупката на яйцето и точно да го раздели на две и да пусне жълтъка и белтъка вътре, и Жожо затворил. Яйцето се изсипало по капака отгоре. Майката помолила:

– По-бавно бе, Жожинка, недей така! Яйцата вътре в каната трябва да влязат.

Жожо рекъл:

– Съжалявам, мами, ама аз съм много бърз и не мога с тая твоята скорост да се движа.

Майката уточнила:

– Жожка, виж сега: ако ти не се движиш с моята скорост, кексът ще стане отвън, а не вътре.

Жожо не я разбирал напълно.

– И какво лошо има в това отвън да го направим? Ние що толкова се мъчим да е вътре? Я дай, като сме си почнали отвън, отвън да си тече, ще си мажем, ще си го съберем после с лопатката и право в тавичката... и ще стане готово!

Майката се замислила.

– Не, не, дай без капака тогава!

И решили без капака. И майката чупи яйце, пуска, чупи яйце... Жоженцето, нали бил по-бързите работи, си рекъл:

– А, на едно ще ми се върти тука тоя миксер! Я на пет! – И фраас! копчето на пет.

И яйцата се разплискали по тавана, по стените... Имало пръски и в очите на майката, че тя дори не виждала копчето.

– Жожо, спри! Жожо, спри! – викала майката. – Намали копчето на едно!

А Жожо, и той целият в яйца потънал, залепнали му очите, тръгнал да завива копчето на едно, обаче вместо на едно – хоп! наляво-надясно, нали ги бъркал, фрас! на десет. Мале, тия яйца като литнали, цялата кана се надигнала и се разтресла. В тоя момент влязъл бащата на Жожи.

– Какво правите?

И едни малки яйчени бомбички почнали да обстрелват скъпия му костюм и вратовръзка – от горе до долу станал в снаряди от яйца. И той взел да заляга из коридора и казал:

– Помощ! Какво правите? Стига! Спирайте!

А Жожо и майката, нали нищо не виждали, тръгнали да спасяват положението. Майката се опитала да спре каната, като вдигнала контейнера, и станало още по-лошо, защото я насочила към мъжа си и яйцата като едри снаряди почнали да го обстрелват: дуф-дуф-дуф-дуф! А Жожо, нали бил със залепени очи и се опитвал да оправи копчето, и както се опитвал да го оправи, вместо на десет, хоп! го врътнал на петнайсет. И на петнайсет вече бащата бил залегнал под един чадър и казал:

– Спрете атаката, иначе ще се отбранявам!

А те, нали нищо не виждали и не чували, въртели миксера наляво и надясно, а бащата тъкмо бил купил от магазина пресни яйца. И както бил залегнал долу, зад чадъра, бръкнал в торбата и започнал като миномет да хвърля. Прас! едно яйце по челото на майката. Тя изпуснала миксера. Прас! едно яйце по челото на Жоженцето. Жожето, нали било малко, си седнало на дупето и казало:

– Мамо, ама тате ни цели с яйца!

А майката размазвала яйцето по косата си като маска за подхранване.

– А ние какво правим според теб? Да не би да не се целим с яйца?!

Жожо избърсал с ръкав едното си око.

– Щом е така, тогава и аз ще се отбранявам.

Долазил Жожето до хладилника, с рязко движение отворил вратата, улучил пипнешком къде са яйцата и:

– Щом ще ме целиш, и аз атакувам!

Праас! И забил едно яйце, както не виждал, но не по баща си, а по телевизора. А баща му викнал иззад чадъра:

– Не по телевизора! Не по телевизора!

Жожето чул откъде идва гласът. Прас! едно яйце в тази посока. А бащата се бранел с чадъра.

– Ще ме целиш с яйца, а? – и хайде – прас! – още едно в челото.

Жожето седнал на земята.

– Мамо, ама той пак цели!

Майката погледнала Жожи и избухнала в смях.

– Аа, ще ми целиш детето с яйца ли?!

Бам! майката в хладилника, взела и тя яйца.

– Я да те видя къде си!

Избърсала си едното око, зърнала мъжа си, залегнал зад чадъра, и казала:

– Така ли? С парабола ще ти го метна! – и го метнала над чадъра.

И то му паднало на дупето, отзад на костюма, и му се разпльокало. Тук бащата казал:

– Предлагам мир! – и настанала тишина. Развял носната си кърпа над чадъра.

Таткото попитал:

– А вие какво всъщност правите?

Те рекли:

– Ами кекс.

Бащата се подал зад чадъра.

– Ама що не казахте?! Аз съм купил. Айде да ядем кекс!

Майката седнала до Жожи и скръстила ръце замислено.

– Добре, ама трябва да извикаме фирма спешно да изчисти, че след малко, нали знаете, яйцата залепват на лепило и няма да може да се махнат дори с длето.

Жожето я погледнал мило.

– Мами, айде следващия път, когато готвим, да готвим с мляко, че по-лесно се чисти.

Майката се оглеждала за щетите.

– То, където мляко, там и яйца. Ама си прав, че все пак от яйцата по-трудно за чистене няма.

Бащата седнал до тях.

– Защо не извадим от банята душчето и с него да си пръскаме? И така те ще се отмият?

И майката казала:

– Да, много добра идея. Само съседите отдолу не съм сигурна след колко минути ще се качат горе, понеже ще сме им наводнили тавана и мебелите, и килимите, и всичко останало.

Бащата се загледал в телевизора.

– Да, няма да стане. Явно ще трябва с парцали.

Майката казала:

– Да, и парцалите ще ги вземете вие двамата!

Бащата я погледнал изненадано.

– Аз? Да взема парцалите? Аз съм един ощетен съпруг, прибрал се със съсипан костюм, без яйца за вечеря! На всичкото отгоре в чадъра ми почти има дупка от обстрелите ви! И в телевизора ми!

Майката му се усмихнала.

– Пошегувах се. Ситуацията е критична. Яйцата засъхват. Всеки да спасява по нещо. Само бързо!

И те се съблекли да се оправят, обаче в банята имало един душ. И взели да се борят кой да се изкъпе пръв, за да не му залепнат яйцата, да му се втвърдят в косата, по кожата, че после... И бащата викал:

– Аз съм пръв! Аз съм пръв! Аз имам най-малко яйца по мене. Аз имам само по дрехите, само малко имам по лицето и по ръцете.

Жожо викал:

– Аз съм най-зле! Трябва спешно да ми бъдат махнати яйцата от очите, защото нищо не виждам и се удрям в мебелите.

Майката викала:

– Аз трябва да съм първа, защото най-много мога да изчистя.

И докато седели и се бутали, пръскали се и се кискали, топлата вода от бойлера изтекла. Като дошла студената, тогава вече никой толкова не се бутал. Изкъпали се един по един, взели парцалчета, легени и отишли да оправят кексовите остатъци. Готвене нямало, но чистенето станало за чудо и приказ. Чистене с лек ремонт, тип пребоядисване, пране, химическо чистене... Най-накрая щастливи и уморени седнали и изяли кекса, който таткото донесъл.

След като поседели пред колите и осъзнали, че тая работа с автомобила под наем явно няма да стане така, Душко предложил на дядо си:

– Виж какво, дядо, дай да ползваме сухоземен транспорт.

Дядото попитал:

– Ами добре, сухоземен транспорт. Ама кой точно?

Душко махнал с ръка.

– Ще вземем влак.

Дядото пак питал:

– Ама ти сигурен ли си, че има влак натам?

Душко го хванал за ръка.

– Не се притеснявай! Ела да видим къде има нарисуван влак и веднага се качваме.

Тръгнали по табелките, стигнали на перона, обаче тоя влак, незнайно защо, се движел само между Терминал 1 и Терминал 2. Повозили се напред-назад, видели, че няма да стигнат до Люксембург, слезли и решили да търсят друг. Застанали по средата на летището и Душко попитал:

– Влак?

Обаче хората нищо не му отвръщали. Душко се сетил, че на английски е “train”. Изведнъж извадил едно страшно произношение, отишъл на гишенцето, на което пишело “Information”, и казал:

– Hello, I’m Goody. I need a train to Luxembourg, please.

Леличката – леко пълничка, на средна възраст – се надигнала отгоре и започнала да говори много бързо на немски. Душко гледал, гледал, гледал, нищо не разбрал, вдигнал раменцата и пак го казал. Тогава леличката започнала да говори бързо на английски. Ама и на английски на Душко не му било лесно. Леличката видяла, че явно няма да стане, и седнала да рисува с моливчета. И Душко се развикал:

– Дядо, дядо, ела да видиш! И те си имат моливи и рисуват! Я дай нашите, да си порисуваме с тая леличка.

Дядото го погалил по главата.

– Душко, постарай се да разбереш къде е влакът.

Леличката видяла дядото, опитала се да му обясни, обаче дядото нищо не разбирал. Леличката им нарисувала влакче, след което ги хванала за ръка и бавно ги завела до неговата спирка. Обяснила им, че трябва да слязат на втората гара, откъдето да хванат влака за Люксембург.

Душко бил щастлив.

– Смело, дядо! Няма страшно – щом си с мене, отлетяхме!

Дядото почнал да се притеснява и се чудел дали да не звънне вкъщи и да извика някого от родителите да идва да помага. Обаче вече се бил хванал на хорото.

Имал си дядото един разговорник – английско-български, – извадил го, отварял на разни думи, намерил думата „здравей“ и започнал да казва: „Хълоу!“, а Душко го поправил:

– Не се казва „хълоу“.

И дядото казал:

– Ей тука пише, „хълоу“ се казва.

Душко разправял:

– Виж какво, казва се „хелоу“.

Дядото се инатял.

– Ти ли мен ще ме учиш на английски? Я виж в разговорника какво пише: хъ-ъ-лъ-о-у.

Душко не отстъпвал.

– Въобще не искам да гледам разговорника! Ти учи, пък аз тия ги знам.

Дядото попитал:

– Като ги знаеш, знаеш ли как е „кола“?

– Кар.

– Аа, тука пише „ауто“.

– Ауто, ауто, ама ауто на кой знае какъв език е!

– Не знам на какъв е, ама твоят английски е колкото моя френски.

– Айде, бе! – и Душко се нацупил.

И дядото се нацупил. Качили се на влака, две спирки се возили и слезли, обаче продължавали да не си говорят.

Седели, седели, на Душко му се допишкало. Ама сега – нали не говорел на дядо си, а как да го остави сам на гарата, а как да му каже пък „Ела!“, а откъде да знае къде е тоалетната, – и взел да подскача на едно място. Седял и подскачал, а дядо му го наблюдавал.

По едно време и на дядото му се допишкало и той взел така да помръдва. Двамата седели и стискали… наникъде.

В тоя момент звъннал телефонът. Душко вдигнал.

– Мамо, пишка ми се, не издържам!

Майката казала:

– Дай слушалката на дядо!

И в тоя момент дядото казал:

– Затваряй, затваряй, бързо да тичаме до тоалетната!

Двамата хванали куфарите и газ! през гарата. Бързо намерили една тоалетна, след пет минути излезли пак като добри приятели отпред и продължили.

– Айде, Душенце, айде, милинко, дай да намерим влакче, че кой знае кога ще има.

Отишли, разгледали разписанието: влак след шест часа. Душко се замислил.

– Е, браво! Сега какво ще правим шест часа?

Дядото рекъл:

– Ами не знам какво ще правим, ама трябва нещо да ядем.

Душко запремлясквал леко.

– Чудесна идея! Дай да си запалим огън, да си опечем наденички.

Дядото се засмял.

– Ей, тука сега, точно на франкфуртската гара, палим едно кошче за боклук, пазим се от дима, вадим наденичките и ги въртим. И ще ни откарат до Люксембург със сирена отгоре на колата и ескорт – една кола отпред и една отзад.

Душко го погледнал.

– Е, добре де, айде – без наденички. Може тогава друго да си направим.

Дядото се смеел.

– Какво да си направим? Чукани пържоли? С два камъка ще вземем да ги побием малко и после…

Душко мислил, мислил и рекъл:

– Дядо, знаеш ли какво ти предлагам? Тука, на гарата, си има малко ресторантче. Ела да влезем и ще си вземем по една супичка.

Дядото вдигнал дръжката на куфара си.

– Е, Душинка, добра идея, миличък, айде! Майка ти и баща ти са ми дали една карта, в нея има пари. Ще харчим, ще харчим, докато може, а после ще им се обадим да дойдат да ни прибират.

Влезли в ресторанта, поръчали си по една супичка, а в тази супичка – бъркат, бъркат – няма нищо. Бъркат, бъркат – няма нищо!

Душко се чудел.

– Бе, дядо, какво поръчахме?

Дядото рекъл:

– Ти си ги поръчвал, аз само гледам и плащам. Каквото си поръчал, това е.

Душко казал:

– Ама само вода, червена вода. Няма вътре ни кюфтенце, ни месенце, ни картоф. Да не би да са ни ги откраднали?

Взел Душко чинията, отишъл при гишето, дето сервират храната, взел да бърка в чинията и след това да чука по ръба и да гледа сърдито. Жената го погледнала, а Душко бъркал, бъркал и показвал, че вътре няма нищо, почуквайки по ръба.

Жената в тоя момент извикала Душко да влезе вътре, взела черпака, бъркала, бъркала в казана, показала му, че и в казана няма нищо, и го изпратила навън да си ходи.

Душко казал:

– Дядо, представяш ли си: цял казан да сготвят с нищо! И пари взимат за това, а ние им го ядем! И на това му викат супа!

Дядото рекъл:

– Леле, Душе, какво ще правим, миличко? Тука гладни ще си умрем! Трябва да си намерим магазин за хранителни стоки и да си купим храна.

Душенцето казал:

– Дядо, имаме още пет часа. Давай с куфарчетата да се пуснем из квартала, влизаме в една бакалийка и товарим – салами, наденици, месо!... Не може ние в някакви ресторанти… Пари ни взимат за червена вода!

Хванали си двамата куфарчетата – тупа-тупа! – пеша през квартала. Влезли в един магазин, Душко зърнал някакви консерви и рекъл:

– Дядо, взимаме ги ей тия консерви с месо и това ще ядем.

Дядото попитал:

– Души, тука не виждаш ли, че има някакви каишки за кучета, някакви кокали? Сигурен ли си, че това е магазинът, дето ни трябва?

Душко казал:

– Как, я виж какви консерви има! Пише “chicken”, това е пиле, значи.

Дядото пак попитал:

– Бе, пише „чикън“, ама защо има нарисувано куче отпред? Да не е кучешко?

Душко отговорил:

– Не, не е кучешко.

Дядото тръгнал да си ходи.

– Зарежи ти този магазин за каишки! Това е само кучешка храна.

Душко настоявал:

– Ти не вярваш ли на моя английски?! “Сhicken” пише, значи, това е пиле. Щом е пиле, какво му е на пилето?

Дядото погледал, погледал и рекъл:

– Виж сега, чикън, чикън, ама искам в магазина да има и домати и краставици. От тоя магазин не пазаруваме!

Душко бил вече леко обиден.

– Значи така, не ми вярваш?

И в тоя момент една жена влязла с кучето в магазина, взела една консерва и радостно я показала на кучето. Душко бутнал очилцата си нагоре и с дядо си продължил към следващия магазин.

Влезли и видели, че някакви рибки плуват, и Душко рекъл:

– Тука сигурно е рибарски магазин.

Дядото казал:

– Виж какво, това е магазин за стръв. И с тия малки рибки – ние трябва да купим стотина! А и къде ще ги сготвим, та да ги изядем?

Душко пак се нацупил.

– Ама ти големи претенции за магазините имаш, взе да ми омръзваш! Взимай тука каквото месо има и да ядем! Рибите били живи, пък месото било за кучета! Ама не може да се изхраним с тебе!

Дядото спрял и твърдо, но ведро заявил:

– Виж сега, Душко, време е, миличък, да вземем да намерим истинска храна.

Най-накрая влезли в един магазин. А вътре салами и кашкавали... и какво ли още не, обаче в странни непрозрачни опаковки: кой знае какво имало вътре.

Дядото предложил:

– Виж сега, дай да си вземем нещо сигурно. Взимаме си кашкавал и хляб и ще е сигурно, че ще ядем свястна храна.

Душко кимнал.

– Това го знам.

Застанал доволен на тезгяха и казал:

– Cheese and bread.

Германката, която не говорела много добре английски, го погледнала, погледнала, Душко посочил с пръст хляб, озъбил се още веднъж на “сheese”. Получил една франзела и кръгла кутийка, тип топено сирене. Дядото платил и те щастливи си ги сложили в раничката. Взели си газирани напитки, водичка и разни непознати сладички неща.

Тръгнали към гарата, видели една пейка, седнали доволни, облизвайки се, и решили, че с тия празни стомаси, в които имало само една водна супа, сега щели да си направят едни хубави сандвичи със сирене и хляб.

Отворили сиренето и какво да видят: един пръст зелена плесен отгоре! Дядото изпуснал кутийката.

– Леле, мухлясало е!

Душко казал:

– Леле, синьо сирене!

Дядото се затюхкал:

– Ти такъв чийз ли поръча? Мухъл да ти ям? Затова ли дойдохме в Германия? Първо кучешка храна, после жива стръв, а най-накрая – мухлясало сирене! То в България никой такива мухлясали не ги яде! Като му мухляса на някого сиренето, па го хвърли, а ние пари дадохме за плесен! Гледай го какво е зеленище!

Душко затворил кутийката.

– Виж какво, дядо, аз това няма да го ям.

Дядото рекъл:

– И аз няма да го ям. Сега ще ядем сух хляб, за да запомним колко е важно да се знаят чужди езици и да се подготвиш за културата, в която отиваш. Да ни дойде акълът!

Хвърлили сиренето, отишли жални-жални и гладни на влака, хапнали си хлебец и водица и щастливо отпътували към прекрасната държава Люксембург.

Пътували, пътували и стигнали Великото херцогство. А там едни пропасти, едни подземни катакомби, едни хълмове, едни големи мостове – чудно било Великото херцогство! Една река минавала през него и прорязвала хълмовете.

Те взели такси до хотела, в който имали резервация. И изведнъж, както се движело таксито по улицата, влязло в една огромна дупка, уж тунел, и взело да се спуска с шеметна бързина надолу и надолу, все едно се спускало към центъра на Земята.

Дядото хлъцнал, а Душко само правел: „Аааа, мамоо, тате, мамо, тате!“ и леко му угасвала сирената от паника.

Таксиметровият шофьор много спокойно си карал, правел си някакви лупинги, спускали се все по-надълбоко и по-надълбоко. Душко скоро от изтощение спрял да вие, дядото съвсем бил пребледнял като платно.

И по едно време таксито излязло в една долина ниско долу в пропастта, която била до града. Покрай една красива рекичка попътували малко и хоп! – стигнали до вълшебния хотел.

Дядото, с разтреперани от глад и умора крака, с разтреперано сърце от спускането в тунела, бавно извлякъл Душенцето, което му увиснало като пране на врата и казало:

– Дядинка, повече с тази чужбина не мога!

Дядото казал:

– Давай куфарчето и да си отиваме в стаята, ще звънна на мама и тати, за да идват да си ни прибират.

Душенцето рекло:

– Давай, дядо, да се скриваме в стаята и да звъним на мама и тати храна да ни осигурят, че ще си умрем гладни с моя английски. Обещавам ти да си пиша три пъти повече домашните, като се върна, всички нови думички да науча. Особено за сирене ще внимавам коя думичка използвам. Как така гладни си пътувахме във влака!

Платили на таксиметровия шофьор, влезли в хотела, а Душко отишъл на рецепцията и казал:

– Mister, food! I need food! I’m hungry! I need food!

Човекът го гледал, видял, че детето не се шегува. Хванал дядото, хванал детето, завел ги в ресторанта и им казал:

– All inclusive.

А Душко казал:

– Дядо, това значи, че можем да ядем от всичко по колкото можем. Давай бързо!

И като седнали двамата: пет кюфтета, шест супи, седем парчета торта, осем айранчета, девет кифлички, десет чинийки с настърган кашкавал. Най-накрая Душко казал:

– Дядо, ще повърна.

Дядото го погледнал.

– Дори не го споменавай, защото и аз.

Душко си търкал носа.

– Мама, ако разбере какво сме направили, много ще се сърди.

Дядото чистосърдечно си казал:

– По-добре никой да не разбира, Душко. Това е голям срам, миличък, дето направихме.

Душко се чудел.

– Дядо, как ще се качим догоре?

Дядото се закискал.

– С търкаляне, Душенце, с търкаляне.

Душко не бил сигурен.

– Ама то не може с търкаляне бе, дядо.

Дядото предложил:

– Виж какво, дай да се правим, че си говорим, и ще стоим тука, докато ни спадне. И в момента, в който ни спадне, бързо тичаме.

Душко го хванал за ръката.

– Дядо, дай леко и на пръсти, бавно да се изнесем оттук и право горе в стаята! И там ще се спасяваме в банята на смени.

Дядото станал.

– Давай!

Влезли горе и застанали пред банята. Мислили, мислили и решили, че ще се редуват в нея, но ако стане напрегнато, единият ще ползва тази тоалетна, а другият тази до ресторанта. Измили си ръцете и зъбите и се проснали на леглата – уморени, сити и щастливи. Колко трудности били преодолели заедно. Вече били голям екип. Вече били в Люксембург!

Душенцето било много доволно как вървяло пътуването с дядо му.

И дошъл щастливият миг, в който стюардесите започнали да сервират храната. Душко професионално отворил табличката си. Стюардесата му сложила вода. Той поръчал на чист български кока-кола и тя го разбрала, след това поръчал на чист български език фанта за дядо си и тя отново го разбрала, а той бил много щастлив, че ето, те си общували.

Като напълнил тумбачето, Душко решил да натисне автоматичното копче, с което седалката му пада назад за лягане. Сторил го с ентусиазъм и точно в този момент зад него се чул пронизителен вик. Дядото пребледнял. И Душко вече разбрал какво се било случило: подносът на жената отзад се изсипал върху роклята ѝ и всичко било в червено вино, майонеза и горчица, с които ѝ били сандвичите.

Душко се опитал да ѝ се извини и в тоя момент натиснал втори път копчето, което изстреляло подноса, който се бил наклонил, право към лицето ѝ, и вече нищо от нея не останало ненамазано.

След това в конфузната ситуация се намесили бързо две стюардеси, извели нежно жената, която била напът да избухне, и започнали да я почистват дискретно в края на самолета.

Душко недоумявал точно какво да обясни на дядо си и просто се опитвал да му каже, че това е напълно случайно. А дядото останал без думи. Той дори не можел да се извини на жената, защото не знаел немски.

И така, те продължили пътя си, отзад жената била кисела. Хората в самолета поглеждали към Душенцето, а то свитичко седяло зад един английски вестник и се правело, че го чете. От първата до последната страница го прочело, само и само да не го виждат, скрито напълно под него.

Самолетът кацнал. Душко казал:

– Дядо, вече влизаме в чуждите земи.

Дядото се усмихнал.

– Супер, Душко! Сега сме в Германия, ти нали знаеш немски?

Душко се засмял.

– Нали ти казах. Знам немски, колкото ти, дядо, китайски, обаче съм сигурен, че ще се оправим.

Дядото също се засмял.

– Щом сме двама, страшно няма!

Душко добавил:

– А ако стане по-трудно: звъним на тати – той знае немски, – казваме му какво става, подаваме слушалката на чичкото срещу нас, който искаме нещо да ни каже, и тате превежда.

Дядото се зачудил.

– Няма ли да ни е скъпичко?

Душко вдигнал рамене.

– Е, ще им е скъпичко, ама да не са ни пращали! Аз съм дете, трябва да се грижат за мене, ако съм в беда.

Дядото се попритеснил.

– Е, втасахме я с тебе! Нищо, следващата държава е Люксембург, там се говори френски. Надявам се, че знаеш френски?

Душко поклатил глава.

– Дядо, знам френски, колкото ти фински.

Дядото се усмихнал.

– Добре се подредихме! И там на кого ще даваме слушалката?

Душко рекъл:

– Ами като се замисля, на мама ще я даваме, ама не е много сигурно, че ще свърши работа. Затова, да ти кажа, там ще ни трябват повече блокчета. Аз съм си взел и моливи – ще им рисуваме.

Дядото се замислил.

– Браво на тебе! Само си представям – заставаме на митницата и почваме да им рисуваме! Вадим пастелите и боичките и там на полицая му рисуваме едни рисунки...

Душко го успокоил:

– Дядо, те говорят английски и ще се разберем. Може да използваме „Обади се на приятел!“. Ще трябва да накарам тати да ми даде телефона на някой приятел, дето знае френски.

Дядото попитал:

– Добре бе, Душко, тия в Германия говорят ли английски?

Душко кимнал.

– Ами да, всички говорят английски.

– А в Люксембург дали говорят английски?

– Е, да, нали е международен език.

– Ами какво ме плашиш тогава?

– Това не се бях сетил, дядо, че говорят английски. Значи, нямаш проблеми – казвам им “How do you do?” и се оправяме.

Дядото го целунал.

– Добре, ще им казваме “How do you do?”, ама хайде да слизаме.

Взели куфарите да слизат. И се започнало едно ходене по франкфуртското летище – наляво, надясно, направо, нагоре, надолу: направо луди станали от обиколки. И не намирали, и не намирали къде са колите под наем.

Душко се уморил.

– Дядо, знаеш ли какво, трябва да питаме.

Дядото рекъл:

– Ами да питаме.

– Ами какво да питаме?

– Ами рент-а-кар сигурно си е рент-а-кар на всички езици.

Душко застанал в центъра на залата, видял една жена, препречил пътя ѝ и казал:

– Рент-а-кар.

Жената вдигнала рамене.

Душко повторил:

– Рент-а-кар.

Жената го гледала, гледала, след това видяла, че е с дядото, разбрала, че я пита къде има рент-а-кар, вдигнала пак рамене и отминала.

Тогава Душко отишъл до едно гишенце, надигнал се на пръсти, погледнал ги хората сериозно в очите и казал:

– Рент-а-кар – и разперил ръчички, все едно питал.

Хората му показали една табелка, на която пишело „Терминал 1“ и имало нарисувано влакче.

Душко хванал дядо си, закарал го до табелката „Терминал 1“, обиколили цялото летище, следвайки тая табелка. Най-накрая стигнали до едно влакче. Качили се на влакчето и от Терминал 2 стигнали до Терминал 1.

Там отново направили номера с вдигнатите ръчички, раменца и ококорени детски очи. Казали „Рент-а-кар“ – вълшебната думичка – и хоп!, най-накрая се оказали пред гишето за рент-а-кар.

И там обаче имало един малък проблем – че трябвало да има шофьор. Дядото гледал Душко, Душко гледал дядото и осъзнали двамата, че всъщност коли под наем с шофьори не давали. Душко предложил:

– Аз мога да карам бе, дядо! Взимай я тая кола, кажи, че ти ще я караш, аз ще те возя. Няма страшно – мен тати ме е учил да карам добре.

Имало едно време едно малко момченце на име Душко-Послушко. Толкова било добричко Душенцето, всичко му било наред. Само дето, както вършело добрини, съвсем случайно се случвали около него и други неща – я като е готов прясно изцеденият сок за майка му, сокоизстисквачката ще изгори; я ще забрави чешмата и ще наводни апартамента; я докато слага кувертюрата на кревата, случайно ще събори цялата купчина с книги от стелажа на стената.

Особено интересно ставало, когато решавал да прави добрини на някой конкретен човек. Така един ден бабата на Душенцето решила да ходи на екскурзия. Ама тя много не говорела чужди езици и попитала:

– Душко, ще дойдеш ли с мене, баба?

Душко казал:

– Много желая да ти услужа, бабо, но имам ангажимент към дядо и не мога. Съжалявам, много съм ангажиран. Обещал съм му да правим специални сладки от мандаринови листа плюс бадемови обелки и шунка.

Бабата си помислила, че Душко се шегува, но в следващия момент видяла, че гледа доста сериозно, и рекла:

– Добре, Душко, ама то всъщност и дядо ти ще идва.

Душко попитал:

– Така ли? Аз имам ангажимент към дядо. Ще говоря с него и ще реша.

Отишъл Душко при дядо си да обсъдят сладките. Оказало се, че само дядото ще пътува. Бабата предпочела да отиде на 50-годишнината от завършването на гимназията си. Да пътува по света можела и друг път. Дядото пък нищо чуждоземно не говорел и казал:

– Душенце, баба ти няма да идва, ами я ела с мене и ти ще се оправяш с чужденците.

Душко не искал да подвежда дядо си.

– Ами това е много добра идея, дядо, ама все още не съм учил толкова много в училище. Току-виж съм им казал неща, различни от тези, които имаме предвид.

Дядото се усмихнал.

– Не се притеснявай! Ние двамата с тебе ще се оправим, няма страшно.

И от дума на дума тръгнали. Приготвили си куфарите – Душенцето малко куфарче, дядото – голям куфар. Отишли на летището. Застанали на опашката. Душенцето казало:

– Дядо, сега се чекираме.

Дядото попитал:

– Какво значи „чекираме“?

Душенцето отговорило:

– Ами първо ни мерят на кантара. Ако сме под 20 килограма – може, ако сме над 20 килограма – по лентата влизаме.

Дядото не бил сигурен, че разбира, но бил спокоен.

Душенцето продължило:

– Ама ще ти сложат лентичка, ако си над 20 килограма, и една бележчица на паспорта, за да не стават после грешки.

Дядото кимнал.

– Ами добре.

Дошъл техният ред, Душко си сложил куфарчето. Куфарчето му било лекичко – 8 килограма. Върнали го на Душко. Душко се качил на лентата – и то, миличкото, 18 килограма. Слязъл и показал на дядо си. Дядо му рекъл:

– Ами добре, чекираме се тука – и си подали паспортите.

Дядото сложил куфара – 20 килограма. Жената на гишето поставила лепенка на куфара. Тръгнал куфарът по лентата, дядото се качил, направил две крачки, застанал срещу жената, погледнал я и зачакал. А тя се притеснила: да вика ли полиция, да не вика ли, какво правел тоя мъж върху лентата? А дядото си седял, подал ръка – да му слагат лепенка и на него и по лентата да влиза.

Душко стоял чинно и казал:

– Дядо, не се притеснявай, аз държа паспортите, вътре ще се срещнем.

Дядото подканил стюардесата:

– Госпожа, слагайте лентата, че самолетът ще излети.

Госпожата спокойно казала:

– Господине, това не е смешно! Слезте от лентата, много сте тежък, ще я повредите!

Дядото кимнал.

– Ами нали затова съм на нея – защото съм тежък! Айде, слагайте ми лепенката и да влизам вътре, че бързам, с дете съм!

Жената го погледнала замислено, почудила се, почудила се, видяла, че детето стои и чака, и казала:

– Господине, отидете при детето си, аз ще ви дам документите и ще дойде една жена, която ще ви въведе по друг път. Вие не се притеснявайте.

Обадила се, дошла стюардесата на самолета, хванала дядото, хванала Душко и ги закарала на митническия контрол. И там трябвало да пуснат куфарчето на Душко, да махнат коланите, обувките, стотинките по джобовете – изобщо, всякакви метални предмети. Дядото погледнал Душко и казал:

– И ако си мислиш, че на тая лента ще легна, няма да стане!

Душко пояснил:

– Няма, дядо, ти да лягаш! Няма естествено, няма ти да лягаш, нито аз ще лягам! Тая е само за машини. Ние въобще на нищо не лягаме. Сваляй само металните неща и минавай!

Душко всичко си свалил, събул детските обувчици, пуснал ги, минал – не запищяла машината. Излязъл от другата страна, взел да си прибира стотинките в джобчето, да си прибира телефона, куфарчето.

През това време дядото преминал – писъци страшни! Върнали го обратно. Дядото бъркал, бъркал по джобовете. А! Какво да намери: метална запалка. Сложил запалката. Минал отново – писъци страшни. Дядото излязъл. А! Колан.

Душко, който вече бил от другата страна, викнал:

– Дядо, махай металните предмети, дядо, че ще има да си седим тука до утре и напред-назад да правиш пиу-пиу!!

Дядото му помахал.

– Ама, Душенце, да не мислиш, че искам да го правя!

Влязъл вътре – пак запищяло. Дядото рекъл:

– Ей, нямам вече нищо в джобовете! Какво пищи?

Взели с едни металотърсачи да го проверяват целия. По едно време се оказало, че бил с метални рамки на очилата и точно те пищели.

Най-накрая ги пуснали. Отишли в паспортен отдел. Там Душко се изправил на пръстчета, набрал се на ръчички на гишето и леко увиснал, гледайки митничаря.

– Добър ден! Аз водя този господин на пътуване. Това е моят дядо. Заповядайте, документите ни!

Човекът от паспортното запитал:

– Носите ли пълномощно за извеждане на дете в чужбина?

Дядото започнал да бърка в чантата си.

– Да, разбира се, нося.

Душко казал:

– Аз, господине, обаче, за съжаление, нямам пълномощно за извеждане на дядото, но ще се грижа добре за него. Аз съм поел ангажимент да му превеждам в чужбина.

Човекът погледнал Душенцето, видял, че детето го наблюдава с очакване, и му казал:

– Да, разбира се, миличък, ще пуснем дядо ти с тебе и без пълномощно.

Минали паспортен отдел, отишли в чакалнята. Обявили, че викат пътниците за техния полет, и те застанали на опашката. Всички си подавали паспорта и билета. Душко приготвил паспорт, застраховки, резервации – цяла папка документация. Дядото попитал:

– Душко, какво даваме тука?

Душко отговорил:

– Каквото ни искат, всичко даваме.

Дядото пак попитал:

– Какво значи „каквото ни искат“?

Душко не бил наясно.

– Тука се дават много документи.

Стигнали там, извадили папката с документите. Стюардесата казала:

– Господине, не се шегувайте вече! Виждате колко хора чакат след вас, дайте само билета!

И настанало едно търсене – та в куфара, та във вътрешния джоб, та в задния джоб, та в не знам кой джоб, та на Душко в куфарчето! Цялата опашка седяла и чакала. Най-накрая се сетили, че били сложили билетите в паспортите. Дали ги, влезли в автобусчето – ще се качват на самолета. Дядото седнал на местата за багаж, Душко се качил до него прав и му заобяснявал:

– Дядо, нашите места са с по-голям номер, значи, ще се качваме по задните стълби. Никой няма да ни ги вземе, тъй че няма смисъл да се бутаме. Обаче да знаеш, като се качим вътре, ако вземе да ти се повръща, трябва да имаш торба.

Дядото се притеснил.

– Каква торба? Ние нямаме торба! Само куфара ти. А да ти оповръщам куфара, ми се струва много неприятно. Какво правим?

Детето рекло:

– Съжалявам, дядо, ама не може в куфара да ми повръщаш – ще го заключим горе.

Дядото не го разбрал.

– И какво искаш да кажеш: че аз трябва да се качвам горе и там ли да повръщам? Че аз няма да мога да издържа!

Душко казал:

– Не, не, не, аз куфара не си давам! Ще трябва в друга торба.

Дядото размишлявал на глас:

– И къде да ти я нарисувам тая торба? Сега във въздуха с ръцете пиша „торба“ и тя се появява, и като стане време за повръщане… – И дядото се сепнал. – А ти откъде си сигурен, че няма да повръщаш?

Душко се усмихнал.

– Аз съм печен! Знам как да дишам в самолетите, знам като рибка как да си оправям тъпанчетата. Да изравнявам налягането на ушите, за да не ме болят.

Дядото го погледнал с интерес.

– Е, хубава работа! Ами аз, като не знам, кой да ме научи? А това какво общо има с повръщането?

Душко казал:

– Е, нали си имаш водач? Не се притеснявай – той ще държи положението под контрол.

Спряло автобусчето и те тръгнали да се качват. Вътре имало стюардеса. Тя поздравила:

– Good morning!

Душко отговорил:

– Good norning!

Дядото също:

– Good gorning!

А стюардесите кимат, кимат, те кимат, кимат – всичките доволни и щастливи. Влезли, седнали и дядото попитал:

– Сега какво правим с торбата?

Душко станал.

– С торбата какво правим?! Чакай сега, ще ходя да взема една торба от стюардесата.

Отишъл при стюардесата.

– Hello!

– Hello!

– I’m Dushko. I’m Goody Doogood from Sofia.

– Hello, Goody!

– I need one big sack.

Стюардесата го погледнала учудена.

– What? Excuse me?

А Душко я погледнал още по-сериозно, бутнал очилцата.

– Госпожа! – след това се замислил, че на английски госпожата няма да разбере, и казал: – I need one very, very big… – И взел да прави с пръсти очертание на правоъгълници.

Стюардесата го гледала и не можела да схване какво трябва да стане.

Душко направил така: „Буааа!“, нарисувал правоъгълници във въздуха. Стюардесата го гледала, а Душко се хванал за корема и почнал да се прави, че повръща: „Буаа, буаа!“, и рисувал правоъгълници. И казвал: “I need very, very big…”, чертаел правоъгълници и викал: „Буаа!“. След това се правел, че го сгъва леко и го изхвърля.

Стюардесата била много симпатична.

– Bag!

Душко кимнал.

– Yes, yes, of course! Bag!

Тя му дала допълнителни хартиени пликове за повръщане и Душко се върнал триумфално при дядо си.

– Ето ги торбите!

Дядото попитал:

– Къде са торбите?

Душко показал.

– Ей в тия двете хартиени – à тръгна да повръщаш, à главата вътре и действаш!

И дядото казал:

– Ами ако стане повече от два пъти?

Душко предложил:

– Ще си ги пазиш за многократна употреба, няма просто ей така – само пет плюнки вътре и да го изхвърляш! Ще си го отваряш, затваряш – колкото пъти ти трябва.

Дядото го потупал по рамото.

– Добре, Душенце, давай смело! Ще се оправим.

Сложили коланите, самолетът тръгнал да излита и Душко казал:

– Операция „Рибка“, стартирай веднага! Ъп! Ъп! Ъп! Ъп!

Дядото попитал:

– Душко, какво се кривиш? Ще ти стане нещо на лицето, спри, моето дете! Недей, ще ни помислят за луди.

Душко продължавал:

– Операция „Риба“, пълна пара!

– Душко, коя е тая операция „Риба“?

Душко се плеснал по челото.

– Леле, дядо, извинявай, забравих да ти кажа! Когато излита самолетът, дишаш като рибка: отваряш си устата, поемаш въздух, изравняваш налягането на тъпанчетата и на устната кухина и дишаш, дишаш, дишаш! Иначе ще ти се пръснат ушите и много ще те болят.

Дядото не схващал точно.

– И как дишат рибките?

Душко продължавал да вдишва с максимално разтворена уста.

– Като в аквариум, бе дядо, като в аквариум.

Дядото го погледнал и рекъл:

– Ей, ако правим така, ще се скъсат да ни се смеят.

Душенцето казал:

– Те нека се смеят! Като наберем височина и ги заболят тъпанчетата, ние ще се смеем. Ти сега дишай! Ако искаш, се скрий зад списанието, за да не те гледат.

Дядото като в криминален филм вдигнал едно списание, скрил си лицето зад него и почнал да диша като рибка. Душко – без да се крие зад списание – си дишал.

Самолетът набрал скорост, излетял и три минутки след това се чули виковете на първия, когото го заболели ушите. Стюардесите ходели и се опитвали да ги успокоят с топла вода, хапчета или разни други неща, а Душко казал на дядо си:

– Може да спреш вече рибката, дядо, и да излезеш изпод списанието – излетяхме. Вече си добре. Сега ни очаква дълъг полет. Как си с пликчетата?

Дядото посочил.

– Все още имам две.

Душко се успокоил.

– Стискай си ги, стискай си ги, да си имаме и за по-нататък!

– Добре, Душенце милинко. И сега какво?

Душко рекъл:

– Сега трябва да се подготвя, защото ще кацаме на немска земя, а моят немски е силен колкото твоя китайски, тъй че ще трябва да се справим с мимики и жестове. Айде, дядо, сега приятно гледане на облаците! – казал Душенцето, затворил очи и започнал да се подготвя за срещата с Германия.

Живяло си едно момченце на име Душко-Послушко. И то било много кротичко и послушничко, миличко и слабичко. Всяка сутрин се събуждало пълно с ентусиазъм да върши добрини. Но все нещо се случвало.

Една сутрин Душко се събудил и казал:

– Мами, днес съм решил, че ще се занимавам с домакинската работа вкъщи.

А майката, като знаела Душко как се справя с домакинската работа, предложила:

– Душенце, дай някоя по-малка задачка!

– По-малка задачка, по-малка, колко по-малка, мамо? Днес съм решил да се справям с домакинската работа.

Майката предложила:

– Добре, нещо по-малко си избери.

Душко помислил, помислил и решил:

– Ами добре, ще мия прозорците.

– Прозорците звучи безопасно. Само отвътре обаче ги миеш.

Душко се съгласил.

– Добре, само отвътре.

Майката добавила:

– Може да излезеш на балкона и да измиеш прозореца и отвън.

Душко кимнал.

– Ами добре.

Майката пояснила:

– Обаче само ако аз съм до теб! Ще си седя и ще те гледам как миеш. За всеки случай – да не паднеш, да не залитнеш.

Душко ѝ се зачудил.

– Ама аз съм голям бе, мамо, как ще залитна? Виж ме колко съм прилежен!

Почнал Душко да се приготвя: взел парцали, вестници. Но майката била леко тревожна.

– Нали знаеш, Души, как става?

Душко рекъл:

– Да, знам: първо пръскам препарата, после малко вода, забърсвам. Два пъти. После със смачкан вестник търкам, търкам, търкам – и става.

Докато майката се обърне, Душко взел, че объркал шишето с препарата за прозорци с едно шише мастило. Шляяк! на прозореца! Това мастило боядисвало всичко… Душко тръгнал да го търка с вестник, то се размазвало още повече...

– Душе, какво направи, Душко?

– Ами сложих повече от препарата, мамо, ама не знам защо е син.

Майката обяснила:

– Защото не е препарат за прозорци, а мастило.

Душко се зачудил.

– Ами защо имаме, мамо, мастило в шкафа за препарати?

Взел следващото шише. Лююс! на прозореца! А то било белина. Майката казала:

– Леле, бягай, ще си изгориш кожата, пази се! Душко, какво правиш!?!

– Ами опитвам се да го избеля!

Майката го завела на мивката и обилно измила ръцете и лицето му с вода.

– Ама как ще избелиш стъклото бе, Душко, не може така! Това е много опасно. Трябва специално да почистим сега белината, защото тя ще разяде стената.

И Душко отговорил:

– Няма проблем бе, мамо, веднага ще оправим работата!

И точно след минута върху прозореца бил излят препарат за миене на под. Комбинацията вече била много силна – пенещо се мастило с мирис на белина. Майката си казала: „Леле, тези прозорци направо да ги сменяме!“.

В този момент пристигнал бащата.

– Вие химическа лаборатория ли правите?

А майката махнала с ръка.

– Не, не, строително-монтажни работи правим. Опитваме се да измием прозорците.

Бащата предложил:

– Ами защо не им лиснете малко киселина поне, така естествено ще се стопят и вече няма да има какво да миете!

Душко седял с едни големи, насълзени очи и казал:

– Ама вие се подигравате с труда ми!

Сложил големи гумени ръкавици, облякъл предпазни дрехи, поставил си защитни очила и маска за дишане, за да не го изгори белината, качил се и почнал да върти гъбичката. А той, колкото повече въртял, толкова повече синя пяна летяла на топки из стаята. Майката казала:

– Душка, вземи спри с тази пяна, че не може да изчистим апартамента!

Душко търкал още по-усърдно.

– Не виждаш ли, че търкам! Толкова много се старая да го махна, а ти ме притесняваш.

Майката гледала стаята.

– В скоро време ще трябва от тавана да го махаме!

Бащата я целунал.

– Я дай да вземем една прахосмукачка и да стоим зад Душко, и като полетят облаците пяна, да ги изсмукваме.

Душко пак се обърнал.

– Ама вие ми се подигравате нещо! Аз се старая да изчистя мастилото, а вие – прахосмукачка! Я взимайте по една гъбичка и вие да въртите!

Таткото казал:

– Е, няма начин – тук направо тримата се подреждаме и почваме да въртим! То май по-лесно ще стане, ако сменим прозореца.

Душко усилено работел.

– Не е по-лесно, като смените прозореца. Ей сега ще го изтъркаме лека-полека.

В един момент се чул силен плясък. Душко лиснал една кофа вода върху прозореца. И потекло по паркета, потекло по стените... Вярно, стъклото се поотмило, но, за съжаление, паркетът взел леко да цвърчи от белината.

Таткото се провикнал:

– Душко, това вече прилича на бедствие.

Майката казала:

– Душко, стъкло се сменя, ама паркет не се сменя лесно. Хайде, стига толкова с чистенето за днес!

А Душко с едно детско парцалче седял и търкал пода. Ахкал, охкал, въртял се, работата станала още по-напечена. С детската кофичка тичал напред-назад и бършел.

Таткото казал на жена си:

– Ей, това е хубаво, че искаш да възпитаваш детето на труд, но все пак трябва да има някаква мярка! Крайно време е този експеримент да приключи.

Майката попитала:

– Да приключи, да приключи, ама как? Погледни – нито се вижда навън през прозореца, нито по пода може да се стъпва.

Бащата казал:

– Е, то хубаво, че не се вижда къде сме, така и така съседите само ни зяпаха през прозореца, а така ще си живеем в спокойствие, че никой няма да ни наблюдава.

Майката го погледнала.

– Ама с това мастило няма ли да ни е малко тъмничко?

Бащата я погалил.

– Защо, бе, много добре! На тъмничко все ще ни е нощ, сутрин няма да се притесняваме, че трябва да ставаме.

Душко пак ги погледнал.

– Ама вие двамата само се шегувате с мен! Вместо да вземете да ми помогнете с по една гъбичка!

Таткото рекъл:

– Да, да, знаем за гъбичката – само я взимаме, въртим я и всичко става пяна.

Душко седнал на земята и казал:

– Аз, да ви кажа, с вас повече няма да работя! Ще си мия прозорците само като съм сам!

В този миг и майката, и бащата в един глас произнесли:

– Неее, само не и като си сам!

И майката веднага сменила темата.

– Душко, знаеш ли, имам голяма нужда да вземеш да ми помогнеш с една друга работа.

Душко се усмихнал.

– Каква работа? Веднага ще ти услужа! Кажи, какво да направя за теб, мами?

Майката започнала да търси думите.

– Ами, например... например да вземеш и... така, аз напълно случайно съм се сетила сега... да направиш един крем.

Душко станал.

– О, това е много тежка и отговорна работа! Съгласен съм да направя крем. Веднага ще отида и ще го направя.

В този момент Душко се запътил към кухнята, а майката и бащата седнали да мият мастилото, белината, препарата и всички други неща, размазани по стените, прозорците и пода.

В този момент откъм кухнята обаче се чул лек шум. Душко решил професионално да приготви крем с изключително продължително разбиване с миксер. Но не просто с кана-миксер, в която сипваш и то си пръска само в каната, а с класически миксер с две перки отпред. Слагаш вътре в купата с продукти и започва да плиска на всички страни, включително и към тавана.

Душко обаче ентусиазирано работел. Бъркал, бъркал, бъркал нишестето с млякото до момента, в който половината нишесте се разлетяло навсякъде из апартамента.

Останалата част той доволно сипал и сварил. Тя станала на топки, защото първо трябвало да се свари млякото, а после постепенно да се добави разбърканото нишесте с вода, но Душко всичко това не го знаел. Той първо разбъркал млякото с нишестето, после го сварил. Сипал топките в едни купички и поръсил върху всяко кремче по една ванилия, две щипки канела и малко червен пипер.

Майката пристигнала в кухнята, огледала щетите и решила: „Хайде сега да не се ядосваме, детето е направило крем, поне да пробваме какво е сътворило“. Тръгнала да пробва първата лъжичка и о, ужас!, то люти, та не се трае! Казала:

– Душко, защо си сложил червен пипер?!

Душко имал обяснение.

– Ами как защо? Бял цвят съм сложил за ванилия, кафяв цвят съм сложил за канела и реших, че много ще отива и червено.

Майката пийнала вода и сдъвкала малко хляб, за да пребори лютото.

– Ами не можа ли нещо друго за червено да измислиш?

Душко споделил:

– Мислех натрошена тухла, ама понеже нямаме вкъщи, та затова реших, че може да стане и с червен пипер.

Майката продължавала да дъвче подлютена.

– Е, в този смисъл е по-добре, че червения пипер си сложил.

Душко попитал:

– Ами да, много приятно, нали?

– А защо ти е на топки кремът?

Душко заразказвал:

– Това е специална рецепта. Казва се крем „Бомба“.

Майката си отчупила още малко хляб.

– Ако си целял да го направиш на топчета, си успял. Даже ако имаше катапултче, каквито са тежички, можеше да започнем да се обстрелваме с тях. Ама някого да не уцелим, че може да го повредим. Душко, не е ли по-добре следващия път първо да свариш млякото и после баавно да добавяш разтвореното нишесте във вода?

Душко рекъл:

– Да, мами, това е много добра идея, точно така се прави крем. Така всички го правят, но моят е Душко-крем.

Майката обичала да разговарят.

– Е, Душко-кремът е много интересен!

Душко продължавал:

– Душко-крем с червен пипер! А следващия път, мами, мога да направя Душко-крем и с други подправки. Например с черен пипер, мога да добавя малко кетчуп, може и с горчица.

Майката се чудела.

– Дали не е по-добре да го правиш натурален? И всеки да си го гарнира.

Душко рекъл:

– Може да има и по една купичка натурален, но за другите купички само някой, който е бил много послушен вкъщи, ще може да се дореди.

– Е, Душко, ти колкото си послушен, всички други купички ти ще ги ядеш, а за нас все ще остава натуралният.

Душко я погледнал.

– Аа, ти си много хитра нещо – май правиш номера!

Майката се усмихнала.

– Е, не, шегувам се, шегувам се, и с червения пипер е много вкусен, но все пак...

Душко изведнъж се сепнал.

– Ти, като предложи това за катапултите – сериозно ли го предложи, или беше шега?

Майката веднага изяснила:

– Абсолютна шега беше, Душко, не го възприемай буквално!

Душко станал.

– Добре.

Взел една купичка от крема и тръгнал навън. А майката попитала:

– Къде си тръгнал с този крем?

Душко отговорил:

– Аз смятам да науча едно куче да яде Душко-крем.

Майката се стреснала.

– Как куче ще яде Душко-крем?!

Душко спрял.

– Ами така! Има едно бездомно куче до нашата кооперация и аз смятам да го храня всеки ден с Душко-кремове.

Майката му махнала да се връща.

– Ама то ще ослепее! Кучетата не могат да ядат захар.

– Откъде знаеш?

Майката му предложила:

– Може да прочетеш в книгата за кучета. Даваш ли на куче захар, то веднага ще ослепее.

Душко взел лъжица.

– Ами, значи, трябва да извадя захарта!

И седнал да рови из топката. А майката се засмяла.

– Душко, не може да се извади захар, като ровиш из топката – тя се е разтворила в крема.

Душко я погледнал притеснен.

– Ами какво да направим? Как да я извадя?

Майката обяснила:

– Ами няма как да я извадиш.

Душко все още ровел.

– Аа, няма как да я извадя?! Ти да не искаш сега да правя нов Душко-крем? Тази рецепта е готова. Трябва да го филтрирам някак си.

Майката попитала:

– Как ще го филтрираш бе, Душко?

Душко оставил лъжицата и станал.

– Ами, как да го филтрирам... не знам. Сега ще отворя една книжка за химически експерименти и ще прочета как да извлека захарта. Ще оставя останалото за кучето.

Майката рекла:

– Душко, то прилича на бомбичка това, което си направил, ама ако извлечеш и захарта с химически експеримент, не знам кучето дали няма да избяга, като му се появиш.

Душко пак седнал.

– Ами добре, от един крем то няма да ослепее веднага, така че ще му го дам така, а от утре ще започна да му го правя без захар.

Майката си мислела за кучето.

– Добре, ама не съм сигурна, че кучетата ядат червен пипер.

Душко станал, взел крема и излязъл.

– Душко-кремът днес е с червен пипер, значи, с червен пипер ще го яде!

Слязъл Душко. Върнал се след малко много разочарован. Майка му попитала:

– Какво стана, Душенце?

– Не го яде.

– Ами най-вероятно не му е харесало.

Душко тупнал крема обратно на масата.

– Това куче нищо не разбира от кулинарно изкуство! То какво иска? Кокали! Някакви голи кокали, а не яде Душко-крем! От утре ще се занимавам само с котки!

Майката не знаела вече какво да каже.

– Душко, не съм сигурна, че и котките си падат по червения пипер.

Душко също се уморил, подпрял се на масата и заявил:

– Ще тренирам върху различни животни, докато някое не почне да яде Душко-крема без претенции.

Майката решила, че това е добро текущо решение на ситуацията.

– Ами добре.

И тук Душко я изненадал.

– Направо, мамо, ти предлагам: утре правя голям брой кремчета, нелегално ги скриваме в една торба, отиваме в зоологическата градина и без пазачите да ни видят, почваме да тренираме върху животните Душко-кремчета. Което животно започне да яде Душко-кремче, аз ще му стана осиновител и всеки ден ще го храня с него.

Майката вече потънала в новата тема.

– Ама ти добре ще осиновиш животното, ама то не иска сигурно само Душко-крем. То може да иска и други неща.

Душко я погледнал неразбиращо.

– Ами да, като му стана татко и майка, вие му ставате баба и дядо! Значи, вие другите неща по бабина и дядова линия ще му купувате.

– И ако е лъвът?

– Ами ако е лъвът, знаеш как е.

– Ами няма ли да ни е малко скъпичко?

– Е, то винаги на бабите и дядовците им е скъпичко.

– Ама аз може да не искам да се сродявам с някой лъв!

– Ти не се сродяваш с него. Ти си се сродила с мен, а аз – с лъва.

– Душко, става вече много дълга историята с тези Душко-кремове.

– Би станала по-дълга, мами, ако седна и ходя по детските градини и проверявам кои малки дечица са склонни да ядат Душко-кремчета. И като намеря такива, на които им харесва, ще ги снабдявам всеки ден с Душко-кремчета.

Майката попитала:

– Кой ще го плаща това нещо?

– Ами ние ще го правим като социален патронаж, мамо. Ние ще правим дарение за децата, които разбират от кулинарно изкуство и обичат крем-бомбички с червен пипер.

Майката се замислила.

– Душко, това, да ти кажа, не ме притеснява много, защото най-вероятно бройката на децата няма да е много голяма.

– Ее, мамо, ама аз, ако им кажа, че ще може да си поиграят с легото ми, може бройката рязко да нарасне.

– Е, ти, ако им кажеш, че ще подариш легото, най-вероятно цялата детска градина ще ти изяде кремчетата.

Душко я погледнал изпитателно.

– Ама ти пак се шегуваш с мен! Аз искам да правя добрини, а ти сега седиш тук и ми обясняваш, че всички ще ми изядат кремчетата.

Майката станала и започнала да чисти.

– Душко, дай сега да почистим крема от тавана и от шкафовете, и от вътрешната страна на хладилника, която не знам как успя да уцелиш, а утре ще мислим за другите бомбички.

Душко попитал:

– Мамо, то така като е обстреляна кухнята, не може ли да си я дообстреляме и после наведнъж да изчистим всичко?

Майката казала:

– Може, ама татко ти ще е на друго мнение...

Душко рекъл:

– Е, какво, така и така ще я чистим, я дай малко да си постреляме!

Точно щели да изстрелят първата бомбичка – и се появил таткото на вратата.

– А, вие какво правите?

Душко бързо отговорил:

– Ние? Нищо!

Майката потвърдила:

– Нищо, нищо не правим! Само си говорехме за кучета, котки, зоологически и детски градини...

Таткото попитал:

– Вие точно какво се канехте да сторите?

Душко рекъл:

– Ами бяхме на темата с петната. Махане или добавяне. Точно се канехме да почистим всички петна. Първо започваме от хладилника, защото отвътре е изцапан. Ти искаш ли да ни помогнеш?

Таткото казал:

– Аз се чудех не може ли да ги изстреляме тези бомбички, така и така ще чистим? Ама майка ти ще се кара, тъй че няма да стане.

Душко толкова щастлив ги погледнал.

– И вие ще участвате в използването на крема ми?

Майката и бащата казали едновременно:

– Да.

– Ама няма ли да ви е мъчно, че няма да го изядете?

И майката, и бащата:

– Този път няма да ни е много мъчно.

Душко попитал още веднъж:

– Ама сигурни ли сте, че няма да страдате – толкова вкусен крем да не сте го изяли? С червен пипер е!

Майката и бащата казали:

– Този път точно няма да страдаме много.

Душко дал знак.

– Е, тогава хайде да се постреляме!

И настанала такава стрелба с бомбичките на Душко, че после два дни чистили и се смели.

Имало едно време едно малко сладко момченце, което се казвало Душко-Послушко. Душенцето сутрин ставало, прилежно се протягало, правело гимнастика и няколко коремни преси, след това проветрявало стаята, оправяло си леглото, приготвяло закуска на мама и тате, събуждало ги с целувка и казвало:

– Хайде, заповядайте! Един прекрасен ден започва.

Майката и таткото на Душко много го обичали и много му се радвали. Само че Душенцето имало една особеност: постоянно искало да прави добрини. Толкова силно искало да прави добрини на хората, че направо пропускало да ги пита дали те самите искат. А то така не ставала работата! Не може насила да помагаш. Затова все се оплесквали нещата...

Един ден Душко, както се разхождал с майка си в един мол, за пореден път решил да е много, много добронамерен. Майка му в този момент взела да се притеснява. Душко я успокоил:

– Няма проблем, мамо, спокойно!

Майката отговорила:

– Душе, като ми кажеш „Спокойно!“, най-притеснено ми става.

Застанал Душко до ескалатора и започнал да казва на всеки един човек: „Добър ден, господине! Внимавайте, ескалаторът днес се движи малко по-бързо от вчера, може да залитнете!“. А хората, които тръгвали към ескалатора, като видели такова мъничко момченце, се заплесвали по него и наистина се подхлъзвали и едва не падали.

И така, заради желанието на Душко да предупреждава хората да не се подхлъзват около ескалатора настанала голяма суматоха. Тъй като много хора извикали, когато аха-аха щели да паднат, пристигнали от охраната да проверят какво става. Междувременно, колкото повече хора политали да паднат, толкова по-старателен и прилежен ставал Душко. Започвал така:

– Внимавайте, внимавайте, много е опасен тоя ескалатор, внимавайте!

Майката му не можела да стигне, за да го измъкне. Един от охранителите разбрал какво се случва.

– Момченце, къде е майка ти?

Душко се огледал и казал:

– Някъде там, отзад.

Той взел детенцето, отишли в кабинета на охраната и по радиостанцията се чуло: „Майката на детето, което предизвика суматоха на ескалатора, веднага да се яви на втория етаж в офиса на охраната!“.

Майката на Душко така се била притеснила да не го смачкат хората, че като чула, че е при охраната, се зарадвала. Тръгнала натам и по пътя си мислела какво ли ще стане, как ли ще ѝ се карат... Пребледняла, тя влязла при охраната.

А Душко така се бил ентусиазирал, че докато трима охранители се опитвали да го озаптят, той обяснявал как трябва да им изхвърли мръсните пластмасови чаши от кафе, как ще си завъдят хлебарки заради недоизядените и забравени сандвичи.

И се разхождал напред-назад и нещо все пипал и подреждал. А те, като го гледали какъв е мъничък, ги било страх да го хванат да не би нещо да се увреди и само викали: „Момченце, седни! Момченце, седни!“. Майката влязла и те с облекчение ѝ го подали! Казали:

– Госпожо, вземете си детето!

Тя плахо се усмихнала.

– Да, благодаря!

Очаквала да ѝ се скарат, но те били толкова щастливи, че подреждането е свършило, че нищо не ѝ казали. А Душко взел да обяснява:

– Мамо, ако знаеш тоя ескалатор колко е опасен – сума ти хора днес се опитах да предпазя, а те падаха! А тия хора от охраната живеят в голяма мръсотия. Постоянно повтаряха: „Момченце, седни! Момченце, седни!“, притеснени да не хвана някоя болест. Но аз имам антибактериални кърпички и сега ще си изчистя ръцете.

Майката въздъхнала:

– Душенце, то нещата невинаги са такива, каквито изглеждат, но щом твърдиш, че е така…

Душко казал:

– Мамо, мамо, айде да направим една добрина!

Майката попитала:

– Каква бе, Душенце?

Душко я хванал за ръка.

– Ела, сега ще ти покажа.

И завлачил майка си към детския магазин. Влезли вътре, а Душко се спуснал с бясна бързина към една майка с малко момченце, на което казал:

– Момченце, чудиш се коя играчка за подарък ли да поискаш? Ела да ти покажа – отзад има едно голямо, много хубаво лего, поискай си него! Много е качествено. Ще ти е полезно и приятно.

Майката на момченцето почти припаднала, а момченцето надуло гайдата и ревнало:

– Искам легоооо!

Майката на Душко веднага дала газ, защото усетила, че жената явно няма достатъчно пари и не може да си позволи да купува такова лего на детето си. Обаче било късно: детето пищяло. Майката погледнала строго майката на Душко и казала:

– Браво! Развалихте му рождения ден! Ние не можем да си позволим да му купим лего.

Душко се притеснил.

– Мамо, може ли ние да му купим лего, че намазах много работата?

Майката въздъхнала:

– Душко, ние, ако плащаме всички неща, които ти успяваш да свършиш като добрини, мами, в скоро време ще живеем на улицата разорени.

Душко рекъл:

– Ами какво да направя?

Майката вдигнала рамене.

– Ами не знам.

И в тоя момент Душко се засилил към детето.

– Ела да ти покажа още по-хубава играчка!

Майката на детето точно вече щяла да се развика, но майката на Душко ѝ направила с пръст да замълчи. Душко завел детето при една книжка, която струвала три пари, но била много хубава. Била за всички влечуги на земята. И му казал:

– Виж, ей това е по-хубаво и от лего, ама само на най-добрите деца го купуват.

Детенцето погледнало Душко, погледнало книжката.

– Ти се шегуваш!

И надало пак рев. Душко рекъл:

– Аз не се шегувам и ако искаш да знаеш, се казвам Душко-Послушко и на мен вече ми я купиха.

Душко се обърнал и си тръгнал. А момченцето гледало него, гледало книгата, пак гледало него, гледало книгата… По едно време отишло при майка си и казало:

– Ей това искам за подарък!

Майката облекчено се отпуснала. Взели книжката с детенцето и отишли да я плащат.

А Душко се стрелнал към друго дете. Но майката му вече била много бдителна. С лъвски скок го достигнала и казала:

– À, Душко, си отвориш устата за консултация, без някой да те е питал, веднага се прибираме вкъщи!

Душко обяснил:

– Ама исках, мамо, да предложа да му купят от новите хеликоптери с дистанционно.

Майката хванала Душко за ръката и била категорична.

– Душко, ти наистина избираш най-хубавите играчки за децата и е много хубаво, че искаш всички деца да имат най-хубавите играчки, но не всички родители могат да си позволят да ги купят. А и повечето от тях са напълно безсмислени. Детето се забавлява с тях десетина-петнайсет минути и после ги забравя, а родителите са работили за тях дни наред.

Душко я погледнал замислено.

– Да, ама са толкова хубави тия играчки!

– Да, наистина, Душенце, много са хубави, но първо трябва да се помисли и после трябва да се предлага. Особено на други хора. При това само ако са поискали съвета ти.

Душко имал предложение.

– Добре, добре, айде да ходим да правим добрини долу, на щанда за желирани бонбони! Там поне са по левче.

Майката поклатила глава.

– Аа, само не на тоя щанд!

Душко се зачудил:

– Защо? Ще избирам най-хубавите желирани бонбони на децата!

Майката не била съгласна.

– Душенце, айде, миличко, тоя щанд да го прескочим! Нали знаеш желираните бонбони колко са полезни!

Душко седнал на пода насред мола и казал:

– Няма да мръдна оттук!

Майката попитала:

– Защо бе, Душко?

– Защото аз искам да правя добрини, а ти само ми пречиш!

Майката се опитала да му обясни за пореден път.

– Душко, не може да правиш добрини на хората, без да са те помолили за това! Има две изключения – на деца в нужда и ако си получил послание и разрешение свише. Колко пъти да ти го обяснявам?

Душко си настоявал:

– Аз ще правя каквото си искам, защото вече съм голям!

Майката клекнала до него и го погалила нежно.

– Душенце, ти си още едно мъничко човеченце.

Душко се чувствал ограничен.

– Аз може да съм мъничко на външен вид, но всъщност съм голямо! И аз взимам решения, и вече съм много обиден и огорчен, и аз вече не съм Душко-Послушко, а съм един… обиден!

Майката му предложила:

– Душе, гледат ни много хора. Дай да станем и да си поговорим на пейката.

Душко се бунтувал:

– Не! – и тропнал с краче. – Докато не ми позволиш да направя нещо добро в тоя мол, не излизам!

Майката виждала, че е добронамерен, и го попитала:

– И какво добро да направиш?

Душко изстрелял първото, което му хрумнало.

– Не знам. Ще отида в ресторанта да помагам на сервитьорките да сервират.

Майката само си представила Душко как сервира.

– По-добре, Душенце, нещо друго.

Душко нареждал:

– Няма друго! Какво друго, то нищо не остана в тоя мол! Не може в магазина за играчките, не може в магазина за бонбони, не може в ресторанта! Какво – да помагам на хората да си избират дрехи ли? Това въобще не ми е приятно!

Майката попитала:

– Ама защо трябва да им помагаш? Те сами могат да си избират.

Душко отговорил:

– Защото искам да помагам нещо!

Майката му дала нова идея.

– Душко, ако толкова държиш да помагаш, ти предлагам да отидем в книжарницата.

Душко станал веднага.

– О, да! О, да! Там ще съм най-добър!

Влезли в книжарницата, майката на Душко взела да си избира книги, а Душко застанал до касата и чакал да се появи майка с дете. Влязла първата майка, Душко се затичал.

– Госпожо, елате да ви покажа! За вашето дете можете да купите един прекрасен пергел!

Жената се изненадала.

– Ама как пергел! Той е остър, има игла...

Душко взел да я убеждава:

– Не може дете без пергел.

Детето веднага погледнало майка си и казало:

– Мамо, защо аз нямам пергел?

Майката отговорила:

– Защото си малък.

Душко настоявал:

– Аз съм по-малък, ама имам пергел.

В този момент отново настанала суматоха. Наложило се продавачките веднага да обяснят, че пергели няма, а Душко викал през рамото на майка си, която го изнасяла от книжарницата:

– Има пергели! Видях ги! Момченце, там, долу са! Струват само два лева. Долу вляво виж!

Майката изнесла Душко на рамо и рекла:

– Душе, какво направи бе, мамо?

– Те се опитваха да заблудят детето, искаха да го измамят. А пергели имаше, аз ги видях. Как може да му обясняват, че е малък? Аз имам пергел, а той защо няма?

Майката на Душко го оставила на една пейка, клекнала до него и обяснила:

– Душе, ти имаш много неща, защото ти си много разумен и с теб си говорим как се ползват. И ти се съобразяваш с безопасността, за да не се нараниш. Ти си много добричък, но има много деца, които, като вземат пергел, основната им работа ще е да започнат да дупчат седалките в автобуса, с тоя пергел да ръгат мебелите, да дупчат чантите, дъската с тебеширите в училище. И с тези пергелчета може да правят едни големи, красиви кръгове по стените, където и да срещнат стена, например – в мола. Така че за тези деца пергел е още рано да се купи.

Душко погледнал майка си.

– Днес, мамо, ти предлагам да вземем вече да си ходим. Я дай да ти нося торбата!

Майката му я подала.

– Душко, ето, днес направи една добрина. Помогна на майка си да носи тежката торба. Благодаря ти!

Малкото момче било толкова щастливо, че все пак успяло да сътвори една добрина, макар целият мол все още да бил обхванат от паника при неговото преминаване. Прибрали се щастливо вкъщи, целунали се и Душенцето заспало много, много доволно.

Както винаги, Душенцето се събудил рано сутринта преди всички в къщата. Кварталът бил тъмен, а Душко вече бил направил своята утринна гимнастика. Оправил креватчето си, сресал бретончето си, измил зъбчетата и започнал да трака в кухнята. Трака-трак, трака-трак, сякаш пътническият влак пристигал там. Душко правел закусчица! Трас-трас, тука тряс, разни неща падали, прас!, Душко правел закусчица! Туб-буб-щуп-туп-куп-дуп! Готово!

Душенцето решил да сервира на майка си и татко си закуската в леглото! В тъмното сложил всичко на един поднос: горещ чай, мед, сладки бисквити с шоколад и сиренце.

Влязъл в стаята им – а те още спели – аха! да им подаде подноса, но леко се спънал и викнал:

– Мамо, татко, закуската!

Те точно сънено погледнали и видели как подносът прави парабола и пада върху тях. Майката и бащата въобще нямали дори време да кажат гък! и подносът вече се разсипвал отгоре им.

В първия миг имало само тишина и широко разтворените очи на майката и на таткото. В следващия момент горещият чай вече преминал през завивката и достигнал до тях. Чул се първо писъкът на майката. Тя блъснала подноса, за да махне от себе си завивката. Тогава се изсипали медът и горещият чай върху килима. Майката побягнала, бащата също. Всичко почнало да лепне от меда, а шоколадовите бисквити помагали картинката да се оцвети в кафяво. Душко гледал и не можел да разбере как е успял да го направи.

Майката тичала към хладилника, взела тубата с лекарство против изгаряне, бързо се намазала, намазала и бащата на опарените места. Седнали на кухненската маса отчаяни и тримата.

По едно време майката започнала:

– Ще вляза да се изкъпя първа.

Бащата я целунал.

– Закъснявам за работа, и аз трябва да се изкъпя.

Душко ги погледал.

– Е, това няма как да го свърша вместо вас, иначе много бих искала да ви услужа по какъвто и да било начин.

Майката го погалила.

– Душко, не се притеснявай, миличък, случват се тия неща. Много ти благодаря, че си ни направил закуска.

Душко предложил:

– Аз мога да ви изпържа мекички, ако искате.

Майката рекла:

– Не, не, не, не! Без мазнина! Достатъчно днес беше закуската. Не се притеснявай, ние ще си вземем сандвич за из път.

Бащата хванал леко майката за ръката.

– Миличка, матракът ще прогизне, давай да ходим да оправяме леглото!

Майката го погледнала натъжена.

– Хич не ми се влиза в тая стая! Само като си представя меда, който вече се е разлял по килима...

Бащата ѝ се усмихнал.

– Недей, ще завъдим мравки, хлебарки! Давай да го махаме това!

Влезли двамата в стаята и с мъка започнали да махат чаршафи, завивки, да пъхат всичко в пералнята, да перат матрака, да събират чашите и приборите от пода. Изгребали каквото могли. Оправили леглото, пуснали пералнята, пуснали миялната, взели един душ, набързо се облекли за работа, целунали детето и го изпратили на училище.

През деня майката се обадила и казала на таткото:

– Душенцето много искаше да ни зарадва. Дай и ние да го зарадваме!

Таткото рекъл:

– Да, ще го зарадвам утре с една закуска в леглото. Ама леко ще си сложа на пътя няколко играчки от неговите, преди да стигна до леглото му.

Майката мило му казала:

– Стига де! Той не го е направил нарочно.

Таткото я закачал:

– И аз няма нарочно! Нали ти казах, ще има играчки на пътя ми, съвсем случайно ще се спъна. Ще падна с цялата си тежест върху него, докато спи, ще го направя на ваденка и в момента, в който отдолу се чуе стенание, напълно случайно ще стана.

Майката пак му предложила:

– Не, не! Дай сега, детенце е, дай да направим нещо!

Бащата се бил замечтал.

– Какво? Да си направим един стъклен похлупак около леглото, така че, като тръгне да идва, падащите предмети да се спират в скафандъра ни?

Майката се опитвала да го разсее.

– Стига де! То е толкова мъничко и добричко.

Таткото искал да си каже как се чувства.

– Добричко, добричко, ама знаеш, както спях, оня горещ чай ми се изсипа върху корема – и какво добричко ми беше!

Майката го разбирала и искала да разведри деня.

– Айде една изненадка да му направим!

Таткото се съгласил.

– Ще му направя една изненадка! Само гледай довечера, като се прибера.

Вечерта се прибрали и тримата. Майката била притеснена за това какво бащата щял да направи на детето. Душко гледал леко тревожно и казал:

– Подготвил съм ви спагети. Ако желаете, мога да ви ги сервирам.

Майката станала.

– Не, не, не, няма нужда! Ще си ги сервираме сами. Много ти благодарим, че си ги сварил.

Душко заразказвал:

– Ами да, аз като ги сварих, се опитвах както палачинките да ги подмятам, само че разбрах, че със спагетите не става, и добре че се отказах, щото имаше опасност и аз да потърся лекарството против изгаряне.

Таткото не разбирал.

– Е, как така се опитваше да ги подмяташ?

Душко обяснил:

– Аз само леко се опитах, ама то не стана и затова няма поражения, не се притеснявайте.

Бащата се успокоил.

– А, добре, добре. Аз, Душенце, съм ти подготвил изненада.

Душко погледнал радостно.

– Кажи! Каква изненада си ми подготвил?

Таткото показал.

– Специални съдове, с вакуумиращи капаци. Слагаш нещо вътре, после поставяш капака, то вакуумира и дори да обърнеш съда обратно, нищо не изтича. Можеш дори вода да слагаш вътре, затваряш капачката и после въртиш накъдето искаш – нищо не изтича.

Душко ги заразглеждал.

– А, много интересно! И какво да правя с тоя подарък?

Таткото обяснил:

– Как какво да правиш? Закуски за майка си и татко си!

Душко попитал невярващо:

– Аа! Много, много интересно, да. И какво, значи, мога с тия съдове да си се спъвам и те да си падат върху вас отвисоко, и няма да има никакви проблеми, нали?

Таткото пояснил:

– Не, Душенце, ако падат отвисоко, миличък, ще има проблеми. Отвисоко не може! Те ще са си тежки, щом като са пълни.

Душко бил впечатлен.

– Аа, много, много интересно!

Майката леко се поуспокоила и си казала: „Ей, добре че това е изненадата, че се притесних да не вземе някоя глупост да направи“.

В тоя момент таткото добавил:

– А между другото, Душенце, решили сме и ние да те зарадваме. Утре сутринта ние ще ти сервираме закуската в леглото. Внимателно ще я донесем и ще си хапнем заедно.

Душко ги погледнал учудено.

– Ама аз ставам в 5 часа!

Таткото пояснил:

– Това вече го мислих, миличък. Аз да се събуждам в 5 часа, няма да го бъде, затова ти лежиш в леглото до 7, и като ми дойде на мен времето да стана, ставам, правя закуската и ти я сервирам в леглото.

Душко не разбирал.

– Ама как така два часа да стоя буден в леглото?

Таткото също се зачудил как ще се получи.

– Ти, ако искаш, си прави ведрина, това не ме интересува. Важното е в 7 часа да си в леглото.

Душко попитал:

– А може ли облечен, с измити зъби и сресан?

Таткото поклатил глава.

– Е, не, не! Това няма да прилича много на заспало дете. Все пак трябва да се прозяваш поне малко.

Душко се съгласил:

– Е, аз ще се преструвам, ако това ще те зарадва.

Майката предложила:

– Айде сега да ходим да си лягаме – вече знаем как стават работите със сервирането в леглото – и да спим!

Душко я целунал.

– От вълнение, че ще ми донесете закуска, сега няма да мога да заспя. Цяла нощ ще правя гимнастика.

Таткото се хванал за главата.

– Боже, що ти казах?! Лягай да спиш, че утре сутринта, като дойда, искам да те заваря свежо и усмихнато детенце.

Душко се засмял.

– Да, миличък тати, естествено! Много те обичам! Маминка, и тебе много те обичам! Айде, лека нощ!

Имало едно време едно малко момченце на име Душко-Послушко. Много бил сладък Душенцето. Толкова добричък бил, мъничък, сладичък, послушничък, направо прекрасен.

Душенцето решил да прави добрини. И какво да прави, какво да прави, на кого да ги прави тези добрини? Чудел се, чудел се. Изведнъж станал сутринта, оправил си креватчето, подредил си моливчетата, подредил си рафтчетата, избърсал праха от количките, отворил шкафовете за играчки, внимателно подредил всяка една на мястото ѝ и след като вече не останало нищо за чистене и подреждане в стаята му, решил да отиде при майка си.

– Добро утро, мамо! Желаеш ли да ти направя чай? Да ти направя сандвичи? Желаеш ли да избърша праха в къщата? Имам силно желание да простра дрехите от пералнята.

Майката погледнала Душенцето благо и казала:

– Душенце миличък, айде само да закусиш, маминка, и след това по-добре да седнеш тихо книжки да си почетеш.

Душенцето се усмихнало.

– Аз много обичам книжки да чета, но много обичам да върша и друго.

Майката казала:

– Е, знам я тая работа и точно там леко е проблемът, Душенце, маминка – че ти много обичаш да вършиш неща и след това стават разни други... И най-накрая или много пари сме похарчили с татко ти, или двамата седим, напълно изтощени от гледката. Иска ми се още малко да си почина. Дълъг ден ме чака.

Душко рекъл:

– Бе, маминка, нещо не разбрах какво точно ми казваш, ама знаеш ли, аз съм решил сега да ти обръщам внимание.

Майката подскочила.

– Какво си решил да правиш?

Душко мило я погледнал и повторил:

– Смятам, маминка, днес да ти обръщам внимание.

Майката попитала:

– И как смяташ да ми обръщаш внимание?

Душенцето заразказвал:

– Мисля да направя следното нещо: всичко, което ти правиш, да го правя и аз и да те имитирам. Ако ти ходиш с леко завъртени навътре крака, и аз така да ходя като тебе. Ако ти ходиш с вдигната брадичка нагоре, и аз като тебе. Ако ти рязко си движиш краката, и аз. Ако ти гъгнеш, и аз.

Майката се чудела.

– И какво, като сянка ли ще ми ходиш?

Душко кимнал радостно.

– Да. Ако ти примерно правиш нещо, и аз ще го правя до тебе същото движение. Ако ти бъркаш яйца с миксер, и аз бъркам до тебе, все едно имам яйца и миксер.

Майката се поуспокоила.

– Много забавна ще е тая работа, Душинка, ама не знам дали е добра идея.

Душко рекъл:

– Спокойно бе, мамо, аз просто ще се движа до тебе. Така по-добре ще си представя ти как се чувстваш.

Майката се съгласила.

– Щом те забавлява и няма да ме стресира, давай!

И започнали. Майката взела покривката, сгънала я, излязла на балкона – изтупала я. Душинката, докато майката сгъвала, действал, все едно има въображаема масичка, сгъвал въображаема покривчица, излязъл с майка си на балкона и размахал ръчички, все едно тупал и той покривка. Майката сгънала покривката, прибрала се, метнала я на масата. Душенцето се прибрал, уж сгънал покривката и направил движение с ръцете, сякаш я мята на масата.

Майката седнала на едно столче на масата и започнала да чисти ориз. Душенцето седнал на едно измислено столче във въздуха пред измислената си маса и започнал да се прави, че чисти ориз. След около три минути обаче висене във въздуха сгънат крачетата взели да го наболяват, а и ръцете му натежали във въздуха.

Мислил, мислил Душенцето и решил, че е по-добре, като се прави, да седне на масата и да чисти истински боб. Изправил се, с леко изтръпнали крачета покуцукал до масата, сипал си боб и започнал да чисти и той. Чистел боб, ама имитирал майка си. Майката била наведена, завряла очи в ориза, и Душенцето също бил наведен. Майката си пипнала носа, и Душко си пипнал носа, майката се почесала по главата, и Душко се почесал по главата, майката тръгнала към тоалетната, и Душко тръгнал към тоалетната. В тоя момент майката обаче рекла:

– Аа, не! Ако обичаш, всяко нещо си има граници. Няма начин сега да влезеш и ти в тоалетната.

Душко опитал:

– Аз във въображаема тоалетна бе, мамо! Ще си седна до тебе и аз ще си правя каквото ти правиш.

Майката била категорична.

– Айде, ако обичаш, чак толкова да не се имитираме! Ще ме чакаш отвън.

Душко чистосърдечно споделил:

– Ти ми проваляш плана така! Така ще знам точно как се напъваш и ще мога да правя същата физиономия.

Майката нямала и процент колебание.

– Душко, не прекалявай! – влязла вътре и се заключила.

Душко седял омърлушен. По едно време взел да думка и казал:

– Не е честно! Проваляш експеримента. Отвори ми поне да видя дали си седнала, или си права.

Майката отвътре се обадила:

– Душко, веднага да изчезваш от вратата…

След малко майката излязла и Душко на мига се залепил за нея. Майката ходела, Душко се движел след нея, майката клякала, и Душко клякал, майката взимала гъбичка, и Душко взимал въображаема гъбичка, майката бършела хладилника, и Душко бършел един хладилник във въздуха – така въртял ръцете, че щели да му се откъснат направо.

По едно време Душко рекъл:

– Мамо, ти пък не се ли умори? Вземи седни малко!

Майката попитала:

– Е, защо?

Душко отговорил:

– Е, как що? И аз да седна!

Майката го погледнала.

– Ами не ми се седи.

Душко предложил:

– А що не вземеш да врътнеш едно филмче на „Уолт Дисни“? И ей така, както не ти се иска, с отвращение го гледай.

Майката продължавала да чисти.

– Ама аз не искам да гледам филмче на „Уолт Дисни“.

Душко настоявал:

– Ами да де, ти не искаш, затова го гледай с отвращение, ама аз ще си седя през това време до тебе и ще си го гледам не с отвращение, само ще си кривя лицето, уж че ми е гадно.

– Оо, Душко, няма да стане тая работа.

Душко изведнъж се стреснал.

– Само, ако обичаш, да не вземеш да пуснеш прахосмукачката, че ще ми се откачи ръката...

Майката казала:

– Няма да пускам прахосмукачката, обаче смятам да отида на пазар.

Душко се зарадвал.

– Супер!

Майката го погледнала.

– Хич не е супер! Да не мислиш да ходиш по улицата като мене?

Душко бил въодушевен.

– Естествено! Моля те, не ме оставяй сам!

Тръгнали двамата за магазина. Майката ходела на токчета, Душко ходел на пръстчета, майката се поклащала лекичко, Душко се клател целият, майката си оправяла косата, и Душко си я намествал, все едно му била дълга – отмятал кичури назад. Майката по едно време спряла.

– Душко!

– Мамо!

– Душко, престани!

Душко се поправил:

– Грешка! Душко, престани!

Майката казала:

– Душко, веднага престани да ходиш на пръсти!

Душко повторил:

– Душко, престани веднага да ходиш на пръсти!

Майката се зачервила. Душко недоволствал:

– Ма, мамо, така да се зачервя ми е много трудно. Чакай да се надуя!

Запушил си устата и носа, надул малко, за да се зачерви, и попитал:

– Червен ли съм, мамо?

Майката се обърнала към него.

– Душко, какво правиш?

Душко погледнал майка си и казал:

– Душко, какво правиш?

Майката поела дълбоко въздух.

– Край с тази игра, отиваме до магазина!

Душко тръснал глава и повторил:

– Край на тази игра, отиваме към магазина!

И двамата тръгнали. Майката на токчета, Душко на пръсти, сякаш бил на токчета. Майката се поклащала, Душко отзад и той се клател. Влезли в магазина, майката бръкнала за портмоне, хоп! и Душко бръкнал за портмоне. Майката поглеждала наляво, Душко поглеждал наляво.

Майката попитала: „Имате ли гъши пастет?“, Душко тихо попитал: „Имате ли гъши пастет?“. Майката казала: „Два броя“, Душко повторил: „Два броя“. Майката казала: „Имате ли чипс?“. Продавачката казала: „Да“. Душко казал: „Имате ли чипс?“. Продавачката казала: „Да“. Майката казала: „Един брой“, Душко казал: „Десет броя“. Продавачката казала: „Какво, какво?“. Майката казала: „Един брой“, Душко казал: „Десет броя“. Продавачката казала: „Колко броя последно да взема?“. Майката казала: „Последно вземете един“, Душко казал: „Последно вземете десет“.

Продавачката решила, че е някаква игра. Сложила един пакет чипс. Душко видимо не бил доволен. Чак се зачудил дали да не спре с играта. В тоя момент майката продължила:

– Може ли един сок от портокал?

Продавачката казала „Да“, а Душко рекъл:

– Може ли един сок от портокал?

Продавачката го погледнала.

– Вече отговорих с „Да“.

Майката прошепнала:

– Душко, млъкни!

Душко я погледнал и прошепнал:

– Душко, млъкни!

Майката тропнала с крак.

– Стига с тая игра!

Душко тропнал с крак.

– Стига с тая игра!

Майката станала съвсем кисела и казала:

– А да ти се разсърдя искаш ли?

Душко погледнал майка си в очите и казал:

– А да ти се разсърдя искаш ли?

Майката казала:

– Ще се обадя на баща ти и ще му се оплача!

Душко се повдигнал още малко на пръсти, навел се напред и казал:

– Ще се обадя на баща ти и ще му се оплача!

Майката се обърнала към продавачката и казала:

– Не му обръщайте внимание, нещо се е разлигавил!

Душко се обърнал към продавачката и не повторил точно:

– Не ѝ обръщайте внимание, нещо се е разлигавила!

Продавачката предложила:

– Госпожо, давайте да ви давам, каквото искате, и си продължете навън играта!

Майката казала:

– Дано разбирате какво ми е!

Душко погледнал продавачката, наклонен напред, поклатил глава като майка си, направил жална физиономия и казал:

– Дано разбирате какво ми е!

И така, взели си напазаруваното и започнали да пресичат улицата в обратната посока. Майката на токчета, Душко на пръсти – все едно и той бил на токчета. Майката се поклащала, Душко целият се клател. Носели багажа и не си говорели. Майката гледала в една точка напред, Душко гледал в една точка напред. Стигнали до вратата, майката бръкнала за ключ, Душко и той бръкнал за ключ. Майката отключвала, и Душко се правел, че отключва. Качил се нагоре по стълбите. Майката го погледнала и казала:

– Слушай, Душко, крайно време е да започнем да играем на друго.

Душко се обърнал към майка си и казал:

– Мамо, крайно време е да започнем да играем на нещо друго.

Майката го погледнала с надежда и казала:

– На какво искаш да си играем?

Душко погледнал с надежда майка си и казал:

– На какво искаш да си играем?

Майката казала:

– Да си играем на шах.

Душко я погледнал и казал:

– Да си играем на шах.

Майката се успокоила, че нещо ще правят и той ще мълчи. Седнали на шахматната дъска. Майката местела пешка, Душко местел от другата страна същата пешка. Майката местела офицер, Душко местел от другата страна същия офицер. Майката местела царица, Душко местел на същото място царица. Майката попитала:

– Душко, какъв е тоя шах, в който и двамата играчи играят едно и също?

Душко попитал:

– Какъв е тоя шах, в който и двамата играчи местят едно и също?

Майката разбрала, че няма и така да станат нещата. Тогава се сетила за единственото спасение.

– Чао, Душко, отивам да се къпя!

Душко я погледнал.

– Чао, Душко, отивам да се къпя! – и в тоя момент разбрал, че вече е изпреварен за банята и тя е заключена.

С малките си юмручета той започнал да думка отпред.

– Не е честно, не е честно! Не е банята за един човек, и аз искам да се къпя, и аз имам права! Отвори! Не хаби водата! Пази я за мене! Пусни ме и мене!

В тоя момент отвътре се чуло:

– Душко, ако не спреш с тая игра, няма да изляза от банята.

Душко повторил:

– Ако не спреш с тая игра, няма да изляза от банята.

Майката отвътре казала:

– Може да си повтаряш, ама ти няма да влезеш в банята. И ако ти се допишка, в кофичка от кисело мляко ще пишкаш. А ако ти се доака, даже не искам да си представям какво ще правиш! Или спираш с играта, или си стоиш отвън.

Душко се съгласил.

– Добре де, добре, ще спра! Само ме пусни.

Майката отказала категорично:

– Как ще те пусна? Това е лично пространство, аз смятам да се къпя.

Душко говорел пред вратата:

– А, лично пространство! Смятам да се къпя! Ми нали аз трябва да се къпя! Нали спрях с играта.

Така си стиснали ръцете и майката излязла. Душко я целунал.

– Добре, айде, утре ти обещавам да си играем на една по-друга игра.

Майката попитала:

– На каква игра?

– Ами ти да ме имитираш и ти да се поставиш на моето място. Аз днес целия ден бях на твоето. Много е трудно да си майка. Много! Ти си една добра майка, търпелива, мила. Аз те обичам много и се гордея с теб. Ще разкажа на тати, като си дойде. Хайде пък утре ти ще видиш колко е трудно да си дете – казал Душко доволен, обърнал се и отишъл да си чете книжка.

Имало едно време едно малко момченце. Душко-Послушко се казвало. Едно сресаничко и изкъпаничко, с изгладено панталонче и изгладена блузка, с оправено креватче – изобщо, много добро дете.

Пишело си всички домашни бавно и прилежно. Учело си уроците, четяло много книги и знаело много, много неща.

И много желаело да помага на хората. Но като почнело да им помага, след това на майка му и татко му дълго време им се налагало да поправят нещата.

Една сутрин Душенцето се събудило и отишло при майка си.

– Мамо, трябва да си променя режима на хранене.

Майката попитала:

– Душенце, какво пак прочете, мама? Уж съм спряла да ти купувам нови книги и гледам какво четеш, ама пак нещо съм изпуснала.

Душко я погледнал и продължил:

– Смятам да въдворя ред в храната си.

Майката пак взела да се тревожи.

– Душенце, що не се успокоиш бе, миличко? Какъв ред ще въдвориш? Да не вземеш да станеш веган? Моля ти се! Да не вземеш да станеш такъв, дето само мляко пие? Да не вземеш да се храниш само със слънчева светлина? Да не почнеш разделно хранене? Аа, не, не, не! Какво си решил?

Душко се усмихнал.

– Смятам да се храня вече по три пъти на ден плюс една малка закусчица следобед.

Майката не разбирала накъде е тръгнала работата.

– И що ще правиш така?

– Е, как защо бе, маминка? За да стана голям, силен и красив.

– Е, Душко, ти и сега си си силен и красив!

Душко леко бутнал очилцата, погледнал майка си и казал:

– Ти нещо да не ми се подиграваш? Погледни какво шкембе, погледни какво дупе, погледни – нямам грам мускул по ръцете! Аз искам да имам по-атлетично тяло.

Майката се зачудила:

– Ми, Душко, що не вземеш да правиш лицеви опори? Ще имаш по-атлетично тяло. Лицеви опори, коремни преси. Тънък си като клечка, къде видя шкембе и дупе.

Душко се качил на един стол, изравнил поглед с майка си и ѝ прошепнал:

– Аз лицеви опори и коремни преси правя тайно вечер, без да ме виждате. Всяка вечер правя, преди да заспя. И вече, ако искаш да знаеш, правя три лицеви опори! И по 20 коремни преси.

Майката се усмихнала.

– Ей, браво на тебе, браво! Много се радвам, че тренираш.

Душко пояснил:

– Но само с тренировка не става. Трябва си и храна.

– За три лицеви опори, да ти кажа, май чак толкова храна не трябва.

– Те сега са три, но след месеци ще станат 33 и аз трябва да съм подготвен за тях.

– Душе, като станат 333, мама, трябва да почнеш с храната. За 33 лицеви опори, повярвай ми, даже и една фурма стига.

Душко слязъл от стола, завъртял се важно и най-неочаквано казал:

– Жена! – обърнал се и обиден си влязъл в стаята.

Майката си казала: „Боже, боже, трябва да говоря с мъжа ми“. Отишла при мъжа си и казала:

– Да знаеш, Душко пак нещо е чел. Иска да се храни различно, правел коремни преси вечер, каза ми „Жена!“ и се разсърди.

И бащата с настръхнали коси отишъл и почукал на вратата му. Отвътре се чуло:

– Не може! Вход забранен за жени!

Бащата казал:

– Мъж съм.

Душко мислил, мислил:

– Вход забранен за жени и за някои мъже – мъже на жените!

Бащата попитал:

– Ами входът, като е забранен, може ли да излезеш тогава?

Душко отговорил:

– Не може.

Бащата сменил леко интонацията.

– Душко!

Тогава Душко съобразил, че това не е добра идея, и бързо рекъл:

– Може да се срещнем на граничната бразда. Не преминавай входа! Ще говорим на вратата.

Отворил. Бащата вече бил леко смръщен.

– Душко, какво пак си почнал да правиш?

Душко извадил една тетрадчица с квадратчета, разграфена много внимателно, в която пишело: „Закуска – от 8 часа и 1 минута до 8 часа и 17 минути. 65 сдъвквания от лявата страна, 65 сдъвквания от дясната страна, 30 сдъвквания на предните зъби. Преглъщане на всяко петнайсето сдъвкване“.

Бащата почнал да се изпотява.

– Душко, само не ми казвай, че ще ги правиш тия писания!

Душко посочил с пръст.

– И това не е всичко. Погледни за глътките на течността!

Бащата почнал да чете: „Пиене на една чаша чай на много малки глътчици. Всяка глътка се държи по 3 секунди в устата, опипва се с езика и с небцето, усеща се дълбоко вкусът, поема се въздух, тогава се гълта. Пиене на една чаша чай – 30 минути“. И бащата почнал да разбира тревогите на майката.

– Че ти целия ден на масата ли ще живееш бе, Душко? Ти като крава ще станеш от дъвчене. И – с това гълтане – като гъска.

Душко му се усмихнал.

– Не си разбрал – ще стана една кръстоска между крава и гъска.

Бащата го погледнал и се закискал.

– Само виме гледай да не ти се появи, че ще трябва да те мислим за млякото.

А Душко отвърнал:

– Е, с вимето лесно, ама да не ви се дояде гъши пастет!

На таткото вече не му било толкова смешно.

– Душко, моля те, само по-внимателно с това хранене! Умната.

И така Душко започнал по цял ден да мисли за хранене. От сутринта ставал и започвал да реже на специални формички доматчета, краставички...Подреждал чиниите с часове, след това започвал да засича с часовник.

И това продължило един ден, втори ден, трети. Майката взела да се притеснява. Бащата я попитал:

– Какво искаш сега от детето? Бели прави ли? Не! Падат ли предмети из къщата? Не! Купуваме ли на съседите счупени вещи? Не! Има ли коли за ремонт на площадката отпред пред блока? Не! Настанала е тишина в квартала, всички са се успокоили. Нека седи да яде!

Майката разправяла:

– Ама не е редно така! Той не си слуша тялото.

Бащата бил по-практичен.

– Абе, зарежи тялото! Нека мушка там. Нали е чел в книгите – каквото ще да си пъха в устата. Негово си е тялото. Като си го повреди, той ще си се оправя.

Майката се затюхкала:

– Бе, стига, бе, недей – детенце е, ние трябва да го гледаме, за да не се разболее. Какво ще правим?

Бащата я целунал.

– Ей го – здраво като биче! Гледай го – мушка моркови от сутрин до вечер, вече е станал като заек – предните му зъби са пораснали, погледни!

Майката хич не се успокоявала.

– Бе, само предните! Той е като катерица – чупи лешници със зъбите. Скоро ще почне да подскача от клон на клон.

Бащата предложил:

– Хайде да се радваме на хубавото сега и да спрем да се тревожим за нещо, дето го няма. Детето миряса. Ние си почиваме. Кварталът също. Здравословни неща яде – плодове, зеленчуци.

Майката казала:

– Все едно имаме навик да се тревожим и сега, като няма за какво, ни е ново и не знаем какво да правим.

Решили да оставят Душко.

Душко обаче не се задоволил само с приготвяне на прости неща. След една седмица вече се занимавал с варене на сосове, с правене на конфитюри, с печене на торти и гювечи, с разни сложни сладоледи, започнал да приготвя крем карамел.

В един момент той по цял ден вече се занимавал с готварски книги. Готвел, та се късал.

Бащата почнал да се притеснява.

– Какво му стана на това дете? Вече не чете книги, не гледа телевизия, не играе на лего – само готви. Изхранихме горните етажи, долните етажи – то всичката тази храна не може да се изяде! Като фабрика сме.

Майката казала:

– Абе, миличък, какво се ядосваш? Дай да си направим една сладкарничка долу, ще продаваме храната. Е, пари ще изкараме от него. Ще му сложим едно тиганче – и да върти палачинки-малачинки – к’вото ще да прави.

Бащата рекъл:

– Ти се шегуваш, ама не е смешно. Ами уроците? То не може по цял ден само с това да се занимава.

Душко обаче не стигнал дотам. На следващия ден извадил една шевна машина, седнал, изтракал си една шапчица за готвачи, изтракал си една престилчица, изтракал си едно майсторско тоалетче, появил се сутринта пред майка си и татко си и казал:

– Здравейте, аз съм Душко-Послушко – главният готвач в къщата. Желаете ли нещо за закуска?

Майката щяла да припадне.

– Душко, това не е ли чаршафът, на който ти спеше, мама?

Душко кимнал.

– Ами нямах друг плат, от който да си ушия тоалетчето, и затова взех и си го уших от него. Нали имаш много чаршафи, пък и какво толкова – бял чаршаф!

Таткото погледнал майката.

– Досега си готвеше за себе си, ама сега, щом се е захванал и за нас да готви, работата става все по-притеснителна.

Майката започнала отдалече:

– Душенце, ти знаеш ли, мама, че тялото само си казва кога е гладно?

Душко погледнал и рекъл:

– И какво от това?

Майката продължила:

– А знаеш ли, че е добре да си слушаш тялото?

Душко попитал:

– Кой е по-силен – аз или тялото? Ако му кажа: „Яж, дъвчи!“, и какво ще прави тялото: ще яде и ще дъвче. Аз обаче съм добричък и не го насилвам много, а раздавам излишната храна. Та какво да ви направя за закуска?

Майката искала да се изяснят нещата.

– Ама, Душко, като си бил бебенце, никога не съм ти пъхала в устата храна, като не си искал. Винаги съм гледала, като ми кажеш, щото тялото си знае най-добре. Много е страшно на едно дете да му вкарват в устата в определен час храна и да го насилват да яде определени неща. Тия деца, дето така са им правели като малки, после имат много проблеми. Все си правят някакви неща, дето „трябва“, опитват се да се харесват на другите хора, нямат собствено мнение, постоянно се притесняват какво ще кажат другите и правят неща, без да ги искат. Недей така да се насилваш, миличко! Яж само когато ти се яде.

Душко попитал:

– А ако ви кажа, че въобще може и да не ям, ще ме оставите ли да си готвя?

Майката се зачудила:

– Ти си готви, ама сега, нали, не знам…

Душко им предложил повишение:

– Ако искате, утре мога да ви ушия тоалети за помощник-готвачи. Вашият чаршаф е по-голям и ще стигне и за двамата. Ще ви направя и табелки, обаче ще трябва да се държите сериозно в кухнята. Никакви лигавщини! В моята кухня не позволявам на хората да се мотаят. Всеки трябва да знае колко секунди се вари сосът, колко минути се бърка, колко минути се залива, после как се изстудява, как се сервира. Смятам да променя салфетките и покривките на масата. Не подхождат на нашите стени.

Майката била объркана.

– Душко, дали не е крайно време да започнеш да се занимаваш с тези приключения само в собствената си стая?

Душко се бил вдъхновил.

– Аз съм талант! Аз имам нужда от простор. На мен ми трябват големи тигани, големи тенджери, големи котлони и много помощници. Аз не мога просто да се затворя в една детска стая и там да творя.

Таткото попитал:

– Охо, ама ти взе да твориш ли?

Душко ги смаял.

– Ако искате да знаете, в интернет вече публикувам новите си рецепти и си имам там специално място, където хората ги четат, и изобщо съм доста търсен.

Майката приседнала.

– Леле, миличък, то стана, каквато стана!

Душко продължавал ентусиазирано:

– И в момента тренирам за един конкурс.

– И за какъв конкурс?

– За най-добре изпечени картофи.

– Какъв е пък тоя конкурс?

– Е, как какъв е: в училище. Убедил съм всички деца, че трябва да направим конкурс за най-добре изпечени картофи. Изпичаме картофи вкъщи, носим ги, сравняваме ги – и който е изпекъл най-добре картофа си, печели значката.

Майката попитала:

– А те как ще разберат, че неговият е най-добре изпечен?

Душко казал:

– Е, тука ми е слабата част! Нали трябва да го опитат поне малко, а те всички, докато опитат най-хубавия картоф, и той ще свърши. Просто не мога да го измисля.

Таткото рекъл:

– Някакъв друг конкурс не можеш ли да измислиш?

Душко вдигнал рамене.

– Ами всичките готварски са свързани с опитване. Освен… не знам как да стане. Идеално ще е победителят да спечели парична награда.

Майката изведнъж пак станала неспокойна.

– И аз не знам как да стане, ама за какво са ти тия пари?

Душко рекъл:

– Е, как за какво са ми? Да мога да си купувам повече продукти за вкъщи.

Родителите решили да прекратят тая история и да пренасочат Душко в друга посока. Извикала майката една приятелка, дето имала бебе, и ѝ казала:

– Моля те, дай бебето малко на Душко, за да го погледа.

Приятелката рекла:

– Вие шегувате ли се? Това е живо дете, не ви е кукла, че да ви го дам! То куче да имах, нямаше да ви го дам да го гледа дете, пък камо ли бебе!

Майката ѝ обяснила:

– Той, Душко, е много внимателен, ще го гледа много нежно.

Приятелката хич не се съгласявала.

– Виж какво, Душко може да гледа бебето само ако аз съм до бебето.

Майката предложила:

– Ами добре, скрий се зад фотьойла и гледай какво прави. Ако стане страшно, изскачаш и го хващаш за ушите.

Приятелката я погледнала и казала:

– Ама, повярвай ми, ще му ги скъсам!

И така, приятелката отишла при Душенцето.

– Душко, ще ми погледаш ли бебето?

Душко се усмихнал ведро.

– Разбира се, с удоволствие. Напоследък съм доста ангажиран с готвенето, но сега точно правя един крем, който не ми отнема много време и мога да ти го попоглеждам.

Приятелката рекла:

– Как ще ми го попоглеждаш? Или го гледаш, или не го гледаш.

Душко се съгласил.

– Добре, чакай да си изсипя крема в шоличките, че да ми изстива, и съм готов. После ще си сложа съдовете в съдомиялната. След това цялото ми внимание е само за бебето.

Приятелката казала:

– Добре. Много е важно, Душко, да внимаваш кога бебенцето ще е гладно. Не трябва да му даваш храна, без тялото му да я е поискало.

Душко попитал:

– Е, че как пък ще разбера кога тялото му я е искало?

Приятелката обяснила:

– Ами гледай го внимателно в очичките. То, когато почне да става гладно, почва леко да премлясква, отваря устичката, търси с очи биберон.

И му подала нещата му.

– Ето това е шишенцето с млякото. Ако стане гладничко, леко го гушкаш, вдигаш главичката и му даваш шишето – то знае да си го държи и да си изпие млякото.

Душко не бил сигурен, че е разбрал.

– А не е ли по-лесно направо да му дам шишето, за какво ще чакам да почне да ми мляска? Нали млякото е готово?

Приятелката била категорична.

– Е, как? То сега няма нужда от мляко.

Душко настоявал:

– Е, нали ще има след малко нужда? Трябва ли да седя да го чакам? Ето, време е – имаме мляко, имаме бебе, пъхаме млякото в бебето и бебето е нахранено. Какво ще го чакам да ми мляска, пък не знам какво, не знам си що! Аз не мога да ходя да си играя през това време.

Приятелката казала:

– Ако спазваш моите правила, ще разреша да го гледаш, ако не ги спазваш, ще помоля някой друг.

– Добре, обещавам, като го видя да мляска и да си търси настойчиво шишето с мляко, ще му го дам.

– Добре. Отивам да си почина – казала приятелката и се скрила зад фотьойла.

Душко седнал до бебето, то си гледало щастливо нагоре-надолу и Душко рекъл:

– Ей, бебе, хайде почвай да мляскаш!

Бебето обаче въобще нямало никакви планове да мляска, ами си гледало в тавана и си се радвало, гукало си нещо „Гу-гу-гу-гу!“, махало с ръчички.

Душко седял 5–10 минути, гледал млякото, гледал бебето. Взел да показва на бебето шишето и да го подмамва. Обаче бебето – нищо. Душко казал:

– Млякоо! Млякоо! Искаш ли млякоо?

А бебенцето си викало „Гу-гу-гу-гу!“, дърпало си нещо носа, бъркало си в ушите, бъркало си в окото, опитвало се да си лапне крака, да си смуче палеца. А Душко почнал да размята шишето все по-близо пред очите му.

– À млясни, à млясни, да ти бутна биберона! Айде, айде, млякоо, млякоо! Батко сега ще ти даде мляко.

Бебето обаче смучело палеца на крака, гукало си и хич не искало мляко. Душко изведнъж решил:

– Виж, бебе, аз съм отговорен батко. Часът вече е станал 12 на обяд. Всички деца в 12 на обяд трябва да ядат, ясно ли е това? На обяд се яде. Толкова книги прочетох за храненето в последно време.

Хванал бебето, гушнал го и фрас! му дал биберона в устата. Бебето го погледнало с такъв ужас! В първия момент се уплашило, после се ококорило, после надало един писък, опръскало целия Душко с мляко. Шишето аха! да падне на земята. Това бебе направо почервеняло. Така се било възмутило от нахалството на Душко, дето се опитвал да му набута храна в устата, без да иска, че направо било станало моравочервено.

Майката аха! да изскочи иззад дивана, обаче рекла да види какво ще стане. Душко се сащисал и казал:

– Леле, то не е бебе, то е звяр! Спокойно бе, миличко, това беше шега. Аз само да те пробвам дали искаш. Няма повече така да правя, спокойно, ще те чакам да мляснеш. Айде, след 1–2 минутки вземи млясни, ще ти го дам доброволно.

Бебето едва се успокоило. Лапнало другия крак, взело да си го смуче, гукало ли, гукало. Душко седял и се чудел: „Леле, какво дете! Кибритлия! А пък на мен, като ми кажат „Трябва да ядеш!“, ям. То всъщност кой ли ми казва, че трябва да ям, ама аз нали съм много дисциплиниран и си ям всеки ден в точно определено време, дори да не ми се яде“.

По едно време Душко се замислил: „Я да го пробвам пак!“. Взел шишето и почнал да подмамва бебето. То се завъртяло по корем, вдигнало дупето, пръднало лекичко и въобще не обръщало внимание на Душко, който се зачудил и си рекъл: „Дали да направя втори опит да му дам биберона?“.

Завъртял бебето, гушнал го като за мляко и само като понечил с биберона, бебето сбърчило лице и го погледнало по един страшен начин. Душко оставил настрани шишето и казал:

– Опа! Грешка! Извинете, това беше шегичка.

Върнал бебето обратно. По едно време си казал: „Абе, това бебе дали е тъпо, или е много умно?“. Седнал да си се чуди.

В това време приятелката вече се била схванала зад фотьойла и изскочила отзад.

– Ей, Душко, как е с бебето?

– А, не мляска.

– Ще почне да мляска, не се притеснявай.

Душко отвърнал:

– А, ще мляска! То сигурно въобще не обича мляко. Може би му се ядяха пържоли, ама нали не ми каза да му дам… Чудех се да му предложа кисели краставички, филийка с хайвер, ама си викам: айде, ще го изчакам. Сигурно не си пада по млякото. Може кюфте да му се яде.

Жената се засмяла.

– Как на бебе кюфте? Естествено, че е по млякото. Та това е бебе.

Душко рекъл:

– Да, бе, да! Нали се пробвах да му го дам – само дето не ме нападна. Въобще не ти иска млякото.

В тоя момент бебето изведнъж пуснало крака, погледнало сериозно майка си и започнало да мляска с устичка. Започнало да се върти, да търси шишето и да вика: „Ммм!“. Майката подала шишето на бебето, то го стиснало с две ръце, все едно го дои, и започнало така да смуче, че пръски хвърчали от биберона. Чувало се само смучене. Направо се огъвала пластмасата на шишето.

Душко се изумил и рекъл:

– Леле, това как яде! А аз си мислех, че то никога няма да го изпие това мляко.

И приятелката обяснила:

– Естествено, че ще го изпие, но когато му дойде времето. Тялото му си знае кога да си поиска млякото и да си го изпие.

Душко се замислил и казал:

– Добре. Аз искам да ходя да питам мама нещо. Нали може да оставя на вас бебето за малко.

Отишъл при майка си.

– Мамо, имам един въпрос.

– Какъв бе, Душенце?

– Мамо, май това бебе е много тъпо.

– Това ли ти е въпросът?

– Аа, въпросът всъщност знаеш ли какъв е, мамо? Това бебе много ли е тъпо, или е много умно?

– Е, защо питаш, Душко?

– Ама знаеш ли какво прави бебето, мамо?

– Не.

– Ами яде само като му се яде.

– И какво от това?

– Ами – говорел бързо Душко – аз го подмамвах, подканях го, нарочно му го навирах под очите, виках му: „Мляко, мляко!“, ама то – не. Опитах се и насила да го накарам да яде, защото стана 12 часът. А то какво: ще ме изяде мене, напада, зачерви се, бори се. И не мога да разбера, мамо, тъпо ли е това бебе, или то е много умно бебе?

Майката пак се притеснила.

– Ами, Душко, бебето си е много умно, ама ти какво си правил с него?

Душко се пошегувал:

– Експерименти, експерименти правих.

Майката пребледняла.

– Сега моята приятелка във връзка с експериментите ти ще ми направи и на мен един голям експеримент. Лелеее...

Душко попитал:

– Ами, мамо, дали да не взема и аз така да правя?

– Как да правиш?

– Като бебето.

Майката не го разбрала напълно.

– А, не! Хич да не се опитваш да ме нападаш и да ми се зачервяваш, и да ми ревеш, видиш ли храна. Ако ти се яде, яж, ако не ти се яде, не я яж. И да не вземеш пък да очакваш аз да ходя да обикалям около тебе и да ти викам: „Мляко, мляко!“.

Душко рекъл:

– Не, ама тия по телевизията нали така правят? Те, като се появят в рекламите, какво ми викат? Вафли “Zizi”, вафли “Zizi”! И аз какво правя: аз, като един глупак, ходя и ям вафли “Zizi”.

Майката казала:

– Аааа!

Изведнъж Душко изчезнал – изтичал в другата стая, взел една вафла “Zizi”, отишъл при бебето и почнал:

– Вафла “Zizi”, вафла “Zizi”!

А бебето го погледнало с едни ококорени очи, лапнало си другия крак и започнало да му се чуди. Душко рекъл:

– А, сега ще клъвнеш ти, малкият!

И започнал:

– Вафли “Zizi”! “Zizi”, “Zizi” вафли! Една рекламка батко да ти пусне! Ела тука да те зариби батко! Мляко, а, мляко? Е, сега ще видиш, ей така става при дечицата.

Пуснал телевизора Душко и какво да види: по телевизора се въртели реклами на вафли “Zizi”. Душко, само като видял рекламата, и му се дояло. Хванал една вафла от шкафа с вкусотии и я набутал в устата си механично. Ама то хич не му се ядяло! Изял я само защото я гледал, без никакво желание и апетит да има, без тялото му въобще да я иска.

Бебето го наблюдавало сякаш със съжаление. Душко извадил втора вафла. Отишъл при бебето и казал:

– Нà, нà, вземи, хапни, малкият, хапни! Батко ти я дава. Вафла “Zizi” – по телевизора я дават.

Бебето го погледнало, обърнало се с дупето нагоре и му показало с едно леко пръцкане своето безразличие към вафлата му “Zizi”. Душко се върнал при майка си в другата стая и казал:

– Мамо! Бебето май не е тъпо.

Майката рекла:

– Защо така реши?

– Ами всеки път, когато иска да ми покаже, че е крайно незаинтересовано от това, което аз правя, си обръща нагоре дупето и леко пръцва.

Майката се зачудила:

– Не знам. Трябва да питаш приятелката ми. Явно много си го отегчил.

Душко предположил:

– Ами то може би, щото не може да говори и вместо да ми каже: „Това не ме интересува“, ми го показва с тялото си.

Майката повторила:

– Ами да, сигурно с тялото си ти го показва. А ти какво правиш с твоето тяло?

Душко съобщил:

– Мамо, аз ям, когато не ми се яде.

Таткото тук се включил:

– Е, да, знаем.

Душко се размислил.

– Ами с това готвене се пощурих. Почнах да ям неща, които виждам, които само щото ги виждам, ги ям. Ей така, както хората, като ходят по улиците, и си купуват неща, дето не им се ядат.

Майката погледнала таткото.

– Е, ние на успяхме. Едно бебе взе, че ти даде урок?

Душко изведнъж се усмихнал.

– Да, бебето не е тъпо. Бебето е много яко. То сигурно, ако беше толкова умно и като голямо, ако някой се опиташе да му напъха в устата примерно мляко, щеше да му фрасне един юмрук по носа и да му го счупи. Ама сега, щото е малко, и с пърдене се спасява.

Майката казала:

– Радвам се, че харесваш бебето такова, каквото е. Аз лично не смятам, че е редно да ядеш, когато трябва да ядеш. Ядеш си, когато ти се яде и каквото ти се яде.

Душко се развълнувал.

– А като е гладно, то е като змей бе, мамо! Като я отвори тая уста и смуче, смуче – имах чувството, че и пластмасата ще глътне.

Майката кимнала.

– Ами, значи, тогава наистина е било много гладничко.

Душко казал:

– Искам биберон!

Таткото се плеснал по челото.

– Е, хубава работа! От трън, та на глог.

Душко повторил:

– Искам биберон и вече минавам на мляко.

Тука майката хванала таткото за ръката.

– Миличък, готварският период свърши, но влязохме в периода с бибероните...