Категория: 1 Истории за Бамзи

И така, една сутрин Бамзи се събудил и заскачал в леглото.

– Олѐ! Започва един прекрасен ден!

Майка му влязла в стаята, целунала го по главицата и казала:

– Бамзи, пожелавам ти днес да си много разумен!

А той си помислил: „Е, няма начин!“. Но се усмихнал на майка си и рекъл:

– Да, мамо, дано да съм!

В момента, в който майката излязла, той се претърколил на килима, взел да рови нещо из шкафа си и набързо нахвърлял на земята голяма купчина играчки, дрехи, книги… Влязла след няколко минути майката и попитала сякаш между другото:

– Бамзи, какво правиш? Търсиш ли нещо?

– А, бях почнал да си приготвям дрехи – отговорил той, – но после изведнъж забравих какво правя и взех да си ги хвърлям просто ей така.

Майката поела дъх и попитала спокойно:

– Дали не може случайно, като си взел да ги хвърляш ей така в тая посока, сега да вземеш да ги хвърляш ей така в обратната посока, така че да влязат в шкафа подредени?

Бамзи се изненадал от предложението.

– На мен пък въобще не ми пречат и така! Тука нека да си стоят, аз ще си ги взимам всеки ден от земята – все ще свърши някой ден купчината. Ще ги употребя и ще отидат за пране.

Майката хич не била съгласна.

– Ама не може да ходиш по тях и да ги тъпчеш. Аз съм ги гладила!

Мислите на Бамзи обаче бил поели в друга посока и той разсеяно отговорил:

– Е, какво, да не би пък да ти пречат? Ти каква работа имаш в моята стая?

Майката клекнала до него.

– Ехо, Земята вика Бамзи. Така не може! Хайде, двамата ще ги подредим!

Бамзи свил рамене.

– Добре, от мен да мине, хайде, ще ги подредим двамата, ама повече ти! – И започнал едва-едва да подрежда нещо.

Майката бързо-бързо прибрала всичко, а Бамзи взел да се лигави.

– Ооо, тия дрехи не ми се носят! Ооо, сега не ми се оправя леглото! Ааа, и закуска не ми се приготвя! – И се тръшнал на земята.

Обаче майката, понеже знаела, че в съседния апартамент живеело едно малко момиченце, което по същия сценарий постоянно създавало интриги между майка си и баща си, се обърнала и излязла от стаята. Хич дори не удостоила Бамзи с внимание. А той си мрънкал, че това не му харесвало, онова не му харесвало, а тя от другата стая му казвала: „Аз отивам да си се оправям сама по моите собствени дела. Оправяй се и ти сам!“.

Отишла майката, оправила си леглото, облякла си хубави дрехи, сложила си червило, направила си косата, приготвила си ароматен чай, а Бамзи все още седял така и се жалвал. Майката му се провикнала:

– И да се жалваш, и да не се жалваш, все тази!

Бамзи съвсем се бил разлигавил.

– О, ама това не ми харесва, това не ми харесва, това не ми харесва…

Майката тогава му предложила:

– Ей, Бамзи, ела да ти разкажа една приказка за очилата.

Бамзи се киселял здравата.

– Каква приказка ще ми разправяш! Не виждаш ли колко зле съм се облякъл и нямам закуска, и не ми се ходи на училище, и тоя креват няма да ти го оправям, ако искаш да знаеш, и въобще няма да чистя с прахосмукачката никога, никога!!!

Майката продължила да си пие чай с наслада.

– Добре, аз не държа да ти разказвам приказката за очилата, но ако случайно ти е интересна, ела.

Бамзи се довлякъл, като кривял лицето си и се плезел по един странен начин, след това седнал демонстративно върху масата и рекъл:

– Разказвай ми, ако още искаш!

Майката смръщила вежди.

– Няма да ти разказвам, ако се държиш така. Ако искаш да слушаш, седни на стола.

Бамзи се свлякъл на стола и изкривил жално лицето си.

– Добре, разказвай.

И майката започнала да разказва много интересна приказка за един човек, който много обичал розовия цвят. Купувал си розови панталони, розови тениски, розови обувки, боядисвал си розови стените, купувал си розова кола, розова запалка… Обаче срещнел ли някого, чиято колата била бяла или синя, казвал:

– О, простак! Погледни го тоя – дори не е с розова кола!

Като срещал някого, който бил с дънки, не се стърпявал да изрече:

– Оле, тоя пък какъв е! Нищо не разбира! Сини дънки! Страшна безвкусица!

А ако срещал човек, който имал черна коса, веднага замърморвал:

– Ама, този как може да не си е сложил розова перука! Ау, много е зле, много е зле! Ужас направо!

И така, постоянно бил недоволен. Бил недоволен от хората по улиците, бил недоволен от автобусите, бил недоволен от колите, бил недоволен, че небето е синьо, бил недоволен, че слънцето е жълто. Страхотно недоволство го обземало, като се разхождал в планината и дърветата не били розови. Ставал нервен и раздразнителен и само се чудел с кого да се скара. Ако някой нещо му кажел, той веднага започвал да му обяснява:

– Ама ти какъв си такъв! Не виждаш ли, че дори не си розов, а ми говориш! Аз съм с розови дрехи, а ти? Погледни се как си облечен! Сложил си някакви бели дрехи и си седнал да ми говориш! Какъв си мислиш, че си?!

Много нещастен бил. Все бил недоволен. Ядосвал се, че кашкавалът не е розов, ядосвал се, че сиренето не е розово – нищо вече не му се ядяло, нищо не му било приятно.

Един ден при него дошла възрастна жена и му казала благо:

– Ей, светът не може да стане в цвета, който ти си харесал. И не може да вземеш една четка, с която да боядисваш всичко в розово само защото на теб така ти допада. Но можеш да си купиш едни вълшебни очила – розови – и като ги сложиш, всичко ще виждаш в розово. Ако ми дадеш едно левче, ще ти дам такива очила – предложила му жената.

И той се сопнал:

– Абе, какво левче ще ти давам! Ти какво разбираш от моето розово? Я се погледни, че дори не си розова!

– Едно левче, това не са много пари – продължила жената с благ глас. – Искаш ли да опиташ?

– Не, не искам! – отсякъл мъжът.

Обаче в този момент дошла съпругата му, а тя била толкова отчаяна и толкова уморена от неговото мрънкане. Тя самата нямала розова коса и розови очи и не била розова на цвят, дори не всичките ѝ дрехи били розови, и толкова ѝ било омръзнало той да се оплаква от нея, че дала левчето и помолила:

– Моля ви, сложете му очилата и да се свърши с тая мъка!

Жената му поставила розови очила с пищна розова рамка. Погледнал човекът през тях и що да види: съпругата му станала розова! И жената станала розова, и къщите станали розови, и небето станало розово, и колите станали розови. Ехе!

И изведнъж той се почувствал толкова щастлив и разбрал, че не е трябвало през цялото време да се мъчи да променя другите, а просто да промени себе си и така да стане щастлив.

Бамзи чул тази приказка и съвсем оклюмал.

– И сега какво? Левче ли искаш?

Майката се усмихнала.

– О, не! Аз няма да ти дам тези неща за едно левче. Повече пари ще ти искам.

– Няма да ти дам, няма да ти дам! – завикал Бамзи. – Нито стотинчица няма да ти дам! Аз събирам парички да си купувам важни неща, не мога да ги хабя за някакви си очила. И въобще аз нямам нужда от очила, нямам проблем с очите. Който има проблем и е стар, да си купува очила!

– Ти явно не разбра приказката – рекла спокойно майката.

– Е, как да не съм разбрал? – възразил Бамзи. – Да предлагаш да слагаш очила на хората и с болни очи, и със здрави очи, за да станат очилати като магарета?!

– Ама защо реши, че като магарета стават хората с очила? – зачудила се майката.

– Е, може да не са като очилати магарета, а като очиларки, като змия очиларка.

– Откъде пък се сети за тази змия? – попитала майката.

Бамзи обаче продължил, без да слуша:

– С едни облещени като слоница очи да стана! О, не, не, не, не! Това не е за мен! Слагай си очила, каквито искаш – сини, зелени, червени, всеки ден си ги сменяй, но мен не ме закачай! Няма аз да си кривя носа, да ми става гърбав от тежестта на очилата! Хич не ща! И да ми клепнат ушите! О, не, не, не, не!

Майката обяснила:

– Бамзи, в тази приказка бабата каза на човека да не се опитва да променя света, а да промени себе си. И тези очила са символични, Бамзи, те не се слагат наистина на носа, а всеки ги прави вътре в себе си сам. Започва да вижда света в цветовете, които обича, а не ходи да променя или боядисва хората. И не може да седиш и да мрънкаш за това или за онова, и да си недоволен, че тоя не е такъв, а оня не е онакъв. Другите са такива, каквито са, а ти трябва да намериш начин да ги виждаш положително.

Бамзи въздъхнал:

– Пак взе да говориш едни врели-некипели, дето не ги разбирам. И сега, да ти кажа, отивам да се облека, да ям и тръгвам на училище, че като ми заговориш, главата ми започва да пуши.

Майката го погледнала замислено.

– Сега може и да не си разбрал приказката, но тя вече е записана в мозъка ти и като дойде време, ще я разбереш. И тогава току-виж си станал щастлив човек.

Бамзи я целунал.

– Аз съм си много щастлив, ама ти не си го разбрала!

Майката кимнала.

– Е, да, не съм го разбрала, но сигурно някой ден ще го разбера. А сега ти пожелавам да имаш прекрасен ден, много хубав и пълен с приятни емоции!

Бамзи я погледнал.

– Какви емоции съм си подготвил за тоя ден… Довечера учителката, като ти се обади, и на тебе ще ти се оправят емоциите.

Бамзи вече бил облечен и с раница в ръка на вратата. Майката му се усмихнала, целунала го по челото и му казала:

– Пожелавам ти да си добричък днес! Чао, миличък!

Бамзи ѝ помахал.

– Чао, мами, дано да съм разумен, дано да съм добър. Очилата да си сложиш, довечера да те видя щастлива. Чао, чао!

– Ще си ги сложа! Всичко е опитност и възможност за развитие и за теб, и за мен – и му изпратила въздушни целувки. – Всичко е за добро!

 

Един ден, рано-рано призори, на майката на Бамзи ѝ се присънило Нещо. Разбудила се и какво да види: Нещото!!!

– Аааааа! – запищяла тя.

А Нещото казало:

– Мамо, мамо, аз съм, аз съм – Бамзи, Бамзи!

– Бамзи, ти ли си? – попитала майката несигурно и пак запищяла: – Аааааа!

– Мамо, мамо, аз съм! – заповтарял Бамзи.

Тази сутрин той се бил събудил раничко и решил малко да се поразкраси. Застанал пред огледалото и първо си сложил едни обеци, после едно герданче, след това си вързал с ластичета опашки на косата и оттам, като се почнало – едни ружове, едни гримове, едни сенки, едни работи!

Цели петнайсет минути майката не могла да спре да пищи. И не заради това, че нямало да може да пъхне в пералнята дрехите и да ги изпере. И не заради това, че нямало да може да измие лицето му, а защото ѝ бил унищожил всички помади, които стрували много, много пари и били събирани през годините с дълъг труд.

Майката седнала на леглото и сложила ръце на кръста.

– Бамзи, в пералнята или в миялната да те вкарам?

Бамзи искал да я изненада, а пък то какво станало.

– Мамо, недей, недей се ядосва! – помолил той.

Но майка му така била ядосана, че чак се задъхвала.

– Избирай сам! Може и с прахосмукачката малко да те поизчистя.

– Май по-добре да вляза да се изкъпя – свил раменца Бамзи.

– За кога ще се къпеш? – не мирясвала майка му. – Кой ще те чака да се къпеш? Най-добре да те пусна в пералнята на една центрофуга и да се приключва.

Бамзи разбрал, че този път работата била сериозна.

– Мамо, ти нали имаш тоалетно мляко? С едно памуче ще се изчистя.

– Какво тоалетно мляко? Какво памуче? Как можа да се нацапаш така? – говорела тя несвързано.

– Добре, добре, няма повече да правя така. Кажи сега, мамо, как да оправим нещата?

– Какво да ги оправяме бе, Бамзи? Събираме всички неща, изхвърляме ги и забравям, че съм ги имала.

Бамзи погледнал мило майка си.

– Мамо, ти си толкова красива! За какво са ти тези червила? Сутрин, като те видя колко си красива, и се чудя защо слагаш гердани и обеци. И без тях си най-красивата майка на света.

Лицето на майка му се отпуснало, станало ѝ хубаво от тези думи и видяла нещата и от смешната страна. Тогава двамата си направили весела фотосесия – тя по пижама, а Бамзи шарен като дъгата.

След работа майката се срещнала с приятелки и им заразказвала какви ги бил свършил Бамзи сутринта.

– Много бели прави, много! Но след това така фино ме приласкава. Сигурно и утре сутринта, като се събудя, първото нещо, дето ще кажа, ще е „Ааааа!“. Кой знае какво ще е сътворил!

– А знаеш ли – започнала една от приятелките ѝ, – че като се вгледаш в нещо, то става важно? Цялото ти внимание е погълнато от него. И колкото повече го  гледаш, толкова по-важно става. Тогава забравяш за другите неща и се объркваш.

– Каква е връзката? – не проумявала майката. – За Бамзи ти разказвам, а ти ми говориш за някакво гледане и вторачване. Не мога да те разбера.

– Просто е – заобяснявала приятелката. – Когато се втренчваш в този принц Бамзи, по цял ден мислиш само какви бели ще направи, какви работи ще забърка и тъй като се интересуваш само от него, на теб нищо не ти се случва! Колкото повече се втренчваш в Бамзи, толкова повече бели ще прави той.

– Нищо не схващам – рекла замислено майката. – Понякога и Бамзи ми приказва такива неща, от които нищо не ми е ясно. Обясни ми.

– Виж сега – продължила приятелката, – започни да обръщаш внимание на себе си! Сутрин, като станеш, и момченцето е омацано с червило, виси на полилея, сложило е панталоните на татко си или очилата на дядо си, не му обръщай никакво внимание. Вниманието пази за себе си. Където е вниманието ти, там отива енергията ти.

– Шегуваш се, нали? – учудила се майката. – Ако го видя да виси с панталоните на татко си, дето съм ги гладила два часа, и с очилата на дядо си, дето съм ги купувала…

– Не ме слушаш внимателно – прекъснала я приятелката. – Колкото повече внимание му обръщаш, толкова по-зле ще става. Остави го да се оправя, а ти се грижи за себе си. Сутрин, като станеш, сложи си червило от това, което е останало, среши си косата, направи си хубав чай, обуй си обувките с високи токове и ела да се видим и да си приказваме, без да се ядосваш. Като няма кой да обръща внимание на магариите му, Бамзи ще спре да ги прави и ще започне да се грижи за себе си. Дай му пример.

– Ааа, това май е като историята с черешите – замислила се майката. – Наскоро я разправях на моя Бамзи. Имало една купа с череши и майката избирала най-хубавите и ги давала на детето си. Така то, като пораснало, се било научило да избира най-хубавите и да ги дава на другите. Ти да не ми казваш, че понеже аз пищя и се напрягам от белите му, той не спира да ми прави номера?

Нейната приятелка кимнала.

– Не знам приказката за черешите, но знам, че е хубаво да опиташ да промениш нещо.

Майката се прибрала у дома. Върнал се Бамзи от училище много доволен, въртял очичките и мигал едновременно. И като че очаквал майка му да го попита: „Маме, какви ги свърши днес?“ и после да се хване за косите и да вземе да ги скубе. Майката обаче се усмихнала, казала му „Добър ден“, целунала го и повече никакво внимание не му обърнала. Бамзи се зачудил какво става: цял ден бели бил „творил“! За какво въобще да се прибирал вкъщи, ако нямало с кого да сподели какви ги е свършил днес? Обаче майката нищо не питала.

В този момент звъннал телефонът. Обаждала се учителката на Бамзи.

– Госпожо, добър ден! – поздравила тя. – Трябва да ви споделим, че синът ви днес… – И заизреждала цял списък с лудории.

– Добре – спокойно отговорила майката.

– Ама не се ли притеснявате? – изненадала се учителката.

– Не аз, а той трябва да се притеснява – отвърнала майката.

След телефонния разговор майката седнала да пили и лакира ноктите си. Бамзи доста се попритеснил. „Цял ден бели правя, а тя не пищи – мислел си той. – Цял ден съм се трудил, старал съм се, що ум съм изхабил, та да ги измисля и свърша всички тия лудории, а тя дори не си скубе косата!“

„Сигурно нещо ѝ е лошо – решил той – и ще трябва да ѝ врътна някой номер малко да я освести.“ Седнал Бамзи и започнал да умотвори. Седял на килима, чешел се по главата и се чудел: „Какво да направя, че да я накарам да пищи, както си пищи обикновено, а не да си пили ноктите! Какво е седнала да обръща внимание на себе си вместо на мен!“.

Решил, че ще изимитира нещо страшно. Ще вземе някой електрически уред, ще го занесе на чешмата и ще пусне вода върху него. Тъй като знаел, че от ток и вода се умира, очаквал, че майка му с един плонж, като художествена гимнастичка, ще прелети над масата, ще падне върху мивката и в последната секунда ще успее да спре водата.

Нищо такова!

Взел Бамзи електрическата кана за затопляне на вода, тайничко я изключил от контакта, отишъл на чешмата и се заел да я мокри – отгоре, отдолу, отстрани…

Майката го погледнала.

– Това е електрически съд, нали знаеш?

– Да, знам! – кимнал радостно Бамзи.

– Мокриш го в момента – отбелязала спокойно майката.

– Е, да, мокря го! – закимал бързо Бамзи. – И отгоре, и отдолу го мокря!

– Наясно си какво става, когато се срещнат ток и вода – казала майката и продължила да пили ноктите си.

Бамзи мокрил каната, мокрил каната, но майка му не спирала да пили ноктите си…

– Ти да не си болна? – притеснил се той.

– А, не, не съм болна. Много съм си добре.

– Ама нещо не е наред… не пищиш.

– А, само така ти се струва – пищя си, но тихичко.

– Не те чувам!

– Може и да не ме чуваш. А може пък и да не пищя.

– Ама, мамо, мокря каната, бе! И отгоре, и отдолу!

– Е, да, нали го обсъдихме?!

Бамзи видял, че с тази кана явно нямало да я притесни. Затова отново седнал на килима и се замислил: „Ммм, какво се случва тук? Мммм?“.

Голяма скука било да не става работата с белите. Толкова скучно му било, че решил да вземе да напише поне едно домашно. Отишъл в стаята си и седнал да решава задачи по математика.

Майката изпилила ноктите си и надникнала в стаята на детето да види какви ги върши.

– Леле, Бамзи, да нямаш температура? – не повярвала на очите си тя.

– Защо пък да имам температура?

– Пишеш домашни!

– Е, да, пиша си.

– Без да те караме?

– Ами, много е скучно тука и какво да правя – пиша домашни, толкова ми е скучно.

– Леле! Я да ти премеря температурата, маменце, нещо да не ти е зле.

Взела термометър, мерила, мерила – здраво било детето, нищо му нямало. По едно време се сетила, че явно оня трик на приятелката ѝ действал, и веднага ѝ се обадила.

– Чуваш ли гласа ми?

– Е, чувам го – отвърнала приятелката, – крещиш с пълна сила в слушалката!

Майката се засмяла.

– Е, тук ми е гласът, не съм пищяла днес нито за секунда – нито съм прегракнала, нито съм нервна.

– Какво искаш да ми кажеш? За какво ми се обаждаш? – изненадала се приятелката.

Майката обяснила:

– Послушах те. Днес се правя на ударена с мокър парцал.

Приятелката се заинтригувала.

– Ааа, и какво стана?

– Сега пише домашни по математика.

– Ех, миличка, аз три момчета съм отгледала, да не мислиш, че тия трикове ги знам случайно? Чак на третото дете се научих какво да правя, на първите две си пищях от сутрин до вечер.

Майката ѝ благодарила, зарадвала се, че била научила нещо ново, и отишла при Бамзи.

– Предлагам баланс да намерим. Хем да не ни е скучно, хем да е спокойно вкъщи. И за мен да има време и внимание, и за теб, и за татинка също.

Бамзи я гледал, гледал и рекъл:

– Е, да, моля те, защото има голяма опасност да стана някой отчаян зубрач.

Целунали се те и щастливи легнали да спят.

 

Photo: Mr. Neven Krcmarek

 

Случвало се понякога покрай пакостите на Бамзи майка му чак да се хване за косите, да почне да ги скубе и да казва: „Ах, ах, ах, ах!“.

Една сутрин Бамзи се събудил грейнал и викнал с цяло гърло:

– Искам братчеее!

И настъпила тишина.

– Искам рибкааа! – чуло се след малко.

Майката притеснено се обърнала към таткото:

– Бързо да тичам да го вадя от кревата, че току викнал: „Искам един тиранозавър рекс!“ и тогава ще я оплескаме съвсем. – И хукнала към детската стая.

– Искам…

– Тихо, тихо, тихо! – прекъснала го майката от вратата. – Чухме двете желания вече. Това не е Коледа, по десет желания наведнъж! Две са достатъчни.

– А, две, две! – погледнал я игриво Бамзи. – Тъкмо щях да си поръчам един тиранозавър рекс, ама влезе.

– Знаех си, че трябва да тичам бързо към стаята – усмихнала се майката.

– За рибката ще се справиш, за бебето – не знам, ама за тиранозавъра бая щеше да се озориш.

– Да, със сигурност. Колкото и да те обичаме с татко ти, надали щяхме да можем да ти родим едно тиранозавърче.

Бамзи погледнал майка си изумено.

– Ама големи глупости говориш бе, мамо! Как може жена да ражда тиранозаври?

– Шегичка, Бамзи! – уточнила майката.

Бамзи се зачудил.

– Ама щеше да е много интересно, наистина… откъде щяхте да ми намерите тиранозавър?

– Хайде, хайде, оправяй се вече и да тръгваме! – подканила го майката.

Отишли да закусват и Бамзи пак понечил да вика, но майката го прекъснала:

– Бамзи, свършихме с виковете тази сутрин. Запомних желанията. Утре сутринта, като се събудим, ела да слушаш пред моята врата аз какво ще викам.

– Ааа, аз ще ти сложа лепенка на устата – рекъл Бамзи. – Хич не желая да слушам! Ще викаш сигурно: „Искам послушно дете! Искам дете, което не прави бели!“. Тия няма да ги слушам аз!

Майката обаче била на друго мнение.

– Няма да се разберем така! Щом ти викаш, и аз ще викам сутринта.

Бамзи се приближил до татко си и зашепнал:

– Тате, трябва да отидем до железарията.

– Защо бе, Бамзи, ми шептиш на ухото? – изненадал се таткото.

– Трябва ми една лепенка – скоч – от по-широкия.

– Е, защо пък ти е скоч?

– За две неща. Хммм… за залепване на нещо… във формата на топка. Изпуска ми топката… и като я омотая, омотая, омотая със скоч, съм сигурен, че няма да изпуска.

– Това е добра идея, за да не изпуска въздух, ама защо пък със скоч? Не може ли да я залепиш с лепило?

– Точно тая „топка“, тате, ако я залепя, много бой ще ям след това. Затова по-добре със скоч да я увия, пък после ти можеш да ѝ махнеш скоча, докато аз тичам да се крия.

– И защо ще се криеш, докато размотавам топката?

– Стига пита, тате! Много е важно да залепим утре сутринта топката, че що въздух ще изпусне… После ще трябва да стана добро дете.

– Че то е хубаво да станеш добро дете! Значи, няма да купуваме скоч.

– Нали ти казах, че е за две неща! Да ходим да го купим, аз после обещавам да ти помогна да вземем да оправим малко неща вкъщи. Може да сглобим някой шкаф, да ти помогна колата да измием…

– Бамзи, не ти е чиста работата, миличък! – погледнал го подозрително бащата. – Откога взе и да помагаш? Този скоч май не ти трябва за добри дела.

Бамзи се замислил.

– Как бе, тате!? Аз съм ученик, скоч винаги ще ми потрябва. Ще си залепя тетрадката по математика и разни други неща, много е важно, особено утре сутринта. Ще трябва да навием и часовника. Нали ти казах, за две неща ми трябва.

– Откога пък взе да ставаш рано, пък и часовник да ти навием? Човек обикновено с топ да гръмне до главата ти, ти не мърдаш, а сега рано сутринта с часовници ще ставаш. Бамзи, притесняваш ме! Представям си какво ще стане, ако майка ти разбере.

– Не, не! Не казвай на мама! – пребледнял Бамзи. – Моля те, недей! Тя е много притеснителна и чувствителна – веднага ще си помисли, че искам някоя беля да свърша. А не е точно така! Не е точно така!

– Добре – метнал го на конче бащата. – Хайде, отиваме в парка и на връщане ще минем да вземем един скоч.

– Ако нямаш пари, да си взема от моите, да съм сигурен, че ще го купим.

– Бамзи, откога взе да харчиш парите си? Започваш да ме притесняваш много! Нещо тук не е наред.

– Не бе, тате, аз, защото съм добро дете и искам да ти помогна по-бързо да купим скоча.

Отишли, купили скоч. Бамзи навил два будилника, един телефон, обадил се на „Услуги“ и си поръчал събуждане, заседнал в леглото и започнал да чака майка му да заспи. А майка му, като зърнала какви приготовления текат, взела да се тревожи и казала на бащата:

– Мили, това дете нещо седи в леглото, наредило едни часовници – не е чиста тази работа.

– Ами! Не се тревожи, нищо особено няма. Някаква топка ще оправя и седи сигурно и си мисли как точно да я направи.

Майката легнала, загасила лампата и попитала:

– Миличък, да не стане някоя грешка?

– Няма да стане, не се тревожи! – успокоил я бащата. – Ела се гушни, ще те пазя.

Но майката не била спокойна.

– Дай да го сложим да заспи, да не стои буден, че се изнервя и после става кисел, плаче, сънува лоши сънища…

– Добре – съгласил се бащата, – аз ще отида с добро да го сложа, че ако идеш ти, не е сигурно какво ще се разиграе.

Отишъл бащата, целунал Бамзи и му казал:

– Хайде, миличко, лягай си!

– Тате – погледнал го сериозно Бамзи, – а може ли и ти да навиеш телефона си за всеки случай и ако ти звънне, на пръсти да дойдеш да ме събудиш?

– Защо бе, Бамзи, да те будя?

– Не, не, не, не си навивай телефона! В никакъв случай! Не, ти трябва да спиш дълбоко и мама трябва да спи дълбоко, и всички трябва да спят дълбоко, и аз трябва да спя дълбоко. И въобще пълно дълбоко спане трябва да има, защото не знам иначе.

– Обещаваш ли ми да легнеш вече да спиш? – попитал бащата.

– Всичко обещавам само ако приспиш мама!

– Добре – кимнал таткото, – сега ще отида да ѝ дам вълшебна целувка за заспиване и съм сигурен, че ще заспи.

Бамзи седнал в леглото, загасил лампата, изчакал, след малко видял, че угасва лампата и в стаята на майка му и баща му, гушнал си коалата и заспал.

Зазвънял първият будилник. Бамзи се надигнал и затъркал очички. Толкова му се спяло, че името си не можел да каже. Тръгнал към вратата, залитнал, блъснал се, паднал, седнал. Рекъл си: „Оле, колко е тъмно, колко е нощ! Как стават тия хора толкова рано? Аз само знам да си лежа и да си спя, а сега гледай колко трудна работа трябва да свърша!“. Но се стегнал и си казал: „Няма значение, отивам да ѝ залепя устата, щото, ако вземе да ми викне: „Искам послушно дете!“, после гледай ти какво ще стане – ще има да слушам до края на живота си! Просто не знам как ще издържа“.

Тръгнал на пръсти, но внезапно си помислил: „Мале, ама като ѝ се отлепи устата, после какъв ли вик ще издаде? Просто си представям дупенцето ми синьо, червено и лилаво едновременно. Дали си заслужава да чуя втория вик вместо първия?“.

И седнал пред стаята на майка си и татко си, и взел да се чуди кой от двата вика иска да чуе: да стане послушен до края на живота си или да му посинее дупенцето от бой след втория вик? Седял и се чудел, седял и се чудел и не можел да реши. Представил си първо, че майка му извиква да е послушен, и направо тръпки го побили: „Оле, оле, оле, оле, само не това!“. После обаче си представил как татко му отлепя лепенката от устата на майка му и се чува един страшен вик. И си представил синьото си дупенце и пак тръпки го побили: „Ай, ай, ай, ай, как боли, как боли!“. И се хванал за дупето.

Седял Бамзи, чудел се и накрая тръгнал към стаята си да си ляга. „Край! – мислел си. – По-добре послушен, отколкото насинен!“. Но внезапно се спрял и промърморил под носа си: „По-добре насинен, но непослушен!“. Врътнал се и пак се озовал пред стаята на майка си и татко си. Но после отново се разколебал и тръгнал към леглото си. И така си се разхождал напред-назад, докато взело да се развиделява. Слънцето вече се канело да се покаже, а Бамзи още се щурал а насам, а натам. Ту си казвал: „По-добре непослушен, но с напляскано дупе!“. А след малко си мислел: „Ай, ай, не искам напляскано дупе! Не мога, не мога!“.

И докато Бамзи се разхождал така, взела, че звъннала алармата на телефона и трябвало бързо да се действа. Бамзи си казал: „Ей, толкова скоч, толкова будилници, толкова звънци! Бе, я дай да ѝ залепя устата, пък аз ще се скрия и тя ще си повика, повика, пък после, като ме намери, вече ще ѝ е станало мило за мен и може и да не ме напляска“.

Влязъл на пръсти в тъмното и се заел да омотава, омотава, омотава, омотава – така омотавал, че най-накрая вече не знаел какво омотава. Излязъл на пръсти, върнал се в стаята си, качил се на един от шкафовете, най-най-отгоре, и се скрил зад плюшените мечета. И по едно време се чул вик:

– Искам добродетелно детенце! Добричко и благо, от най-прекрасните на земята!

И в тоя момент се чуло и едно:

– Мммммммм!

Очите на Бамзи се напълнили със сълзи, защото разбрал, че ще чуе и двата вика едновременно: първо вика на майка си, а след това вика на баща си. В тъмното бил налепил баща си целия в скоч. Седял зад плюшените мечета разтреперан и си казвал: „Остави, че ще съм добродетелен, ами ще съм добродетелен със синьо дупе! Как можа да ми се случи?! Да си бях лежал и спал! А сега гледай какво чудо стана!“.

Мученето се усилило страховито, вратите се блъскали страшно, столове се бутали и падали. В следващия момент някой влетял в стаята на Бамзи с шут. Бамзи усетил как пердетата чак се разтреперили. В средата на стаята седял тати, целият облепен със скоч, едва дишащ, пръхтящ и от очите и ушите му хвърчали огън и жупел.

Майката на Бамзи, цялата разтресена, тичала около него и само подвиквала:

– Миличък, миличък, чакай! Миличък, чакай! Миличко, ей сега ще махнем скоча, чакай, миличко!

Но в отговор получавала такова ръмжене, че отскачала на три метра назад. Въпреки това не се отказвала и продължавала:

– Не се ядосвай, не се ядосвай! Само не пипай детето, не пипай, че нещо ще му счупиш! Моля ти се, само не детето, после ще се разберем с него!

Хванала майката, отлепила скоча и рекла:

– Просто не мога да си обясня кой му е купил тоя скоч, като знае Бамзи какъв е пакостник. Ако разбера кой му го е купил, такъв скандал ще му извъртя!

А бащата, като я чул, се замислил и я погледнал леко пребледнял, защото загрял, че майката много се е ядосала за покупката на скоча, и решил, че не е добра идея да си признае, че той лично е замесен в цялата тази история. И така, разсеяно се загледал нанякъде. Но майката бързо се досетила какво става и казала:

– Аха, мълчиш! Явно ти си купил скоча!

Бащата кимнал смутено.

– Ами като си купил скоч на такова дете, хайде да те видим сега! Ще си носиш последствията.

– Ама той каза, че е за една топка!

– Каква ти топка бе, човек! То и твоята глава е като топка и изпуска въздух, ама надали трябва буквално да разбираш думите му.

– Той само да ми падне, ще се научи следващия път да ми казва истината за нещата, които му трябват. Все повтаряше – „за две неща“ и не каза второто. Заблудата си е чиста лъжа. Ще си изясним с него тези неща. Половин истина си е цяла лъжа!

– И какво очакваше да ти каже: „Мили татко, купи ми скоч, защото утре искам рано сутринта да стана и да те овържа като едно пашкулче, и отвътре от гъсеница да излезеш като пеперуда?“.

– Ама какви ги говориш?!

– Ами не става така, просто не става! Трябва да се разберем с него, че всяко нещо има граница. Не може да си прави такива шеги! Цялостно решение ни трябва!

– Ами да, не може да прави такива шеги! А ти представяш ли си, миличка, да си отидем с тебе на пазар, да си купим двамата по една ролка със скоч и утре сутринта напълно случайно двамата да сме си навили телефоните и да се разходим до детската стая?

– Е, как не те е срам такива неща да приказваш?

– Че що да ме е срам? Аз не бях ли досега омотан? Я да го омотаем, да види какво е!

– Как ще омотаем детето? То е малко, може да се задуши.

– Че аз като съм голям, не може ли да се задуша? Хич не ми говори! Два големи скоча от по-широките и утре сутринта, в 5 часа, те будя с телефона! Кажи му, че може да се появи, няма да се разправям с него.

– По-добре го набий, само да не го омотаваме!

– Ааа, не си познала, миличка! Като пашкул – от една малка гъсеница да видиш каква пеперуда ще излезе! Ще постои вътре, ще постои и такова добричко ще излезе – като пеперудка ще лети и ще пърха с крилца. Добричко, добронамерено, истинско ангелче! По мъжки – през опита ще се разберем с него.

– Но как може такива неща?! Как така ще си омотаем детето?!

– Каквото посял, това ще пожъне. Отивам за скоч – и излязъл.

– Бамзи, изпълзи, червей малък, където и да си се скрил! Няма да ядеш бой – огледала се майката..

– Няма да ям бой, ама чух какво ще ям.

– Е, няма точно да го ядеш, а само ще ти полепне.

– Не искам да ми полепва, не искам да го ям.

– Да го ядеш, това щеше да е по-гадно, все пак трябваше да го дъвчеш.

– Ти се шегуваш!

– Е, шегувам се, какво да правя!

– Мамо, гушни ме!

– И да те гушна, и да не те гушна, няма да помогне.

– Нали вече си изкрещя думите да съм добро дете? Е, добро ще съм!

– Ами да, това е чудесно! А според стратегията на татко ти, утре ще станеш и още по-добро.

– Мамо, какво е това „Каквото посееш, това ще пожънеш“?

– Ами, ако един ден ядеш много, много и на другия ден ядеш много, много, много, а на третия ден ядеш много, много, много, след един месец какво ще стане с тялото ти?

– Ще стана дебел като кит.

– Ами това е, миличък, каквото посееш, това ще пожънеш. И след като, докато баща ти спи, си отишъл и си го омотал със скоч и той, като се е събудил, се е изнервил и е станал кисел, какво смяташ, че ще се случи?

– Ай, ай, ай, ай, голяма жътва ще падне, мамо, чак трактор ще ми трябва!

– Да, миличък, ти доста си се постарал, много семенца си сложил в земята, сега ще трябва да събереш това, което са родили.

– Добре, мамо, добре. Дай да се гушнем! Хайде, ще стана една какавида утре.

И майката го целунала по челцето.

– Ела за млекце, миличкото ми, мама да ти даде да си пийнеш! Хайде!

– Аз се опитах да изхитрувам, вие моите желания да изпълните, а не аз вашите, и после пак да изхитрувам с лепенката, а тя каква стана. Като почнеш да хитруваш, така се оплиташ, че направо не ми се мисли. Гушни ме, мамо! Добър ще съм вече. Дано на тате, като се разходи, да му поразмине както обикновено.

– Дано! Дано всичко да се подреди по-най-добрия начин за всички.

Прегърнали се двамата и отишли да пият топло млечице.

 

Бамзи се събуждал рано сутрин, изпълнен с ентусиазъм и щастие, готов за приключения. Тъй като често отказвал да се променя, му се случвало едно и също нещо отново и отново.

Една сутрин Бамзи се събудил и докато въртял очички, още преди да се измъкне от леглото, влязла мама.

– Добро утро, миличък! – казала тя. – Как си?

Той я погледнал.

– Много съм щастлив, мамо! Днес ме очаква един прекрасен, слънчев, празничен ден.

Майката го погледнала мило и си казала: „Леле, днес сигурно ще е голямо чудо! Щом ще е такъв празничен ден, кой знае какви ще ги наизмисли!“.

А Бамзи препуснал в галоп към кухнята.

– Гладен съъъм! Гладен съъъм! Какво ще ми дадеш да ям?

Майката попитала:

– Ама защо аз трябва да ти давам да ядеш? Защо сам не си направиш закуска? Да не си малък? Вече си ученик.

– Че като съм ученик, да не съм ученик по готварство? Аз съм ученик по български и математика.

Майката поклатила глава.

– Ти може да не си ученик по готварство, но ние си нямаме готвачка вкъщи, която да ти готви, така че е хубаво и ти да вършиш част от домакинската работа.

Бамзи се сепнал.

– Ааа, домакинската работа?! А защо, като бях бебе, ти ми готвеше, а пък сега вече не можеш да ми готвиш? Да не би нещо да те е домързяло, а?

Майката спокойно му отговорила:

– Е, хубава работа? Защо пък да ме е домързяло? Толкова години съм ти готвила, защото си бил бебе и не си можел да ми помагаш. Вече си голям и трябва да ми помагаш, аз остарявам.

Бамзи обаче не бил убеден в тази работа.

– Хич да не си ги измисляш тия! Гладен ще стоя ей така, но няма да започна да готвя!

– Ами това си е твоят корем – свила рамене майка му, – тъй че ти решаваш дали ще стоиш гладен, или не. Аз в момента не мога да ти направя закуска. Ако искаш – яж, ако искаш – не яж.

Бамзи нацупил устни, тръгнал към стаята си и се троснал:

– Ми, няма пък да ти ям! – сложил си раничката и тръгнал на училище.

Но коремчето му взело да стърже, взело да го присвива и той си рекъл: „Ох, гладен съм, какво да правя? Няма пък да ѝ кажа, че съм гладен и ще стискам“.

Станало обяд. Прибрал се от училище, обаче вече свитки му излизали пред очите от глад. Викал си: „Няма да ѝ казвам, че съм гладен, ама няма и да готвя и така ще стоя!“.

Обаче вече мнооого бил гладен.

Повъртял се, повъртял се и разбрал, че работата няма да я бъде така. Отишъл до хладилника, отворил го, ала вътре имало някакви работи, които не му се ядели много.

– Ооо, тогава ще наготвя както мога. Ако ще чак таванът да разбере, че съм готвил!

Решил да чупи яйца. И понеже не бил запомнил как се чупят, се захванал по класическия начин за чупене да пробва – като засилел яйцето в стената, то щяло да се счупи и отдолу трябвало да го чака с чиния, и – хоп! – щял да го изпържи.

Хванал едно яйце, засилил го – прас! – успял да го счупи. Много се зарадвал, че е счупено. Обаче като взел да го събира, имал трудности, защото парченца и от мазилката, и от черупките попаднали в чинията. Решил: „Аз ще го разбия на омлет и няма да си личи, че има черупки и мазилка“.

И започнал да го разбива. Обаче не знаел как точно се разбива, взел една дървена лъжица и заудрял по яйцето в чинията. Бой, бой, бой на яйцето, бил го, бил го, само че чинията не издържала и се счупила. Със стъкла вече битото яйце не можело да се яде и затова Бамзи си казал: „Добре, няма да бия яйцата, ами дай някаква друга технология да измисля. Значи, няма да ги ям бити. Ами какви да ги ям?“. Чудил се, чудил се…

Сетил се, че някои хора правят друсан кебап, и си рекъл: „Това сигурно е лесно – хващаш, друсаш го, друсаш го и става. Ама какво ли е кебап?“.

Отворил хладилника, гледал, нищо не му заприличало на кебап и си казал: „Явно кебап няма да друсам, я да помисля за нещо друго“.

Вече бил много гладен. Спешно трябвало да яде. „Какво ли да си направя, какво ли да направя?“, мислел си. И изведнъж се сетил – „Кашкавал пане!“. Кашкавал имало, ама как от кашкавал ставало кашкавал пане, ето това не му било много ясно. Взел кашкавала, гледал го, гледал го, гледал го и тържествено заявил:

– Кашкавале, стани пане!

Кашкавалът обаче хич не щял да стане пане, а Бамзи вече бил безкрайно гладен и започнал да мисли: „Добре де, как точно изглеждаше кашкавалът пане?“. Сетил се, че е жълт, гледал го – и този бил жълт. Да, но онзи бил топъл. И рекъл: „Ааа, мама, като прави кашкавал пане, е топъл. Значи, за да стане топъл кашкавалът пане, трябва да го стоплим“.

Метнал кашкавала на котлона, обаче той не станал пане, ами се разтекъл по цялата печка и замирисал. Бамзи взел да стърже, котлонът изглеждал доста зле – много бил загорял.

„Добре де, защо не стана? Какво забравих?“, зачудил се Бамзи. По едно време се сетил, че в шкафа имало тенджери и тигани. „Аха! – рекъл си. – Знам какво да сготвя! Взимам една тенджера, слагам я на котлона и после пускам вътре разни неща.“

Взел тенджерата и отворил хладилника. И що да види – картоф. Грабнал картофа и го пуснал вътре. Обаче тоя картоф бил малко неизмит и много необелен. На Бамзи това не му направило особено впечатление. Казал си: „Я, картофът е кръгъл. Да вземем още нещо кръгло“. Гледал, гледал, гледал, взел един лимон. Пуснал лимона вътре. Пак заоглеждал хладилника. Гледал, гледал, гледал какво още можело да пъхне. Взел една наденичка и заедно с найлона пуснал и нея.

И се зачудил: „Това сега дали прилича на супа?“. А после си рекъл: „Хмм, това си е направо манджа. Обаче аз си спомням, че то не ставаше само така. Май трябваше и вода да му се сложи“. Сипвал, сипвал вода, включил котлона, само че нищо не ставало. Гледал, гледал, гледал – нищо. А той бил сложил студена вода. Минали пет минути – нищо не се случвало! Минали десет минути – нищо!

Взел да се кара на печката:

– Така значи, а? Ще ме саботираш? Сложих супа на котлона, а ти не щеш да я вариш? Ще ме саботираш, а? Така значи – за мама ще готвиш супи, а за мен не щеш? – Завъртял се и неволно бутнал тенджерата на земята.

Обаче водата вътре каква била станала? Топла! Леле, като писнал, като заподскачал! Скочил на шкафа. След това в мивката, пуснал студената вода, седнал си вътре, зъзнел си и си плачел.

– Гладна маймуна! Гладна маймуна! Оставиха ме гладен, опарен, жаден да си седя в мивката!

И в този момент в кухнята влязла майка му. Като видяла стената – писък; като видяла кашкавала – писък; като видяла пода, покрит с гореща вода, – писък; като видяла Бамзи с опарените крачета, с крокодилски сълзи в очите, настанен в мивката – сърцето ѝ се свило и попитала:

– Какво правиш бе, Бамзи, в мивката? Къпеш ли се?

– Хич не се къпя! – изхлипал той. – Опарих си крачетата. Виж ми ги!

Майката рекла:

– Що бе, Бамзи, се изгори?

– Защото не ме храниш, държиш ме гладен! – завайкал се той. – Ще умра от глад! Погледни ме колко съм слабичък, нямам мазнина по себе си! Мозъчни клетки не са ми останали! Как да изкарвам шестици, гладувайки?

Майката го извадила от мивката и внимателно намазала с мехлем изгорените крачета.

– Кога пък толкова гладува бе, Бамзи? Спомням си, че сутринта те домързя да си направиш закуска, ама чак пък да си гладувал… И сега какво правеше в кухнята?

– Ами готвех – обяснил той.

– От кого научи тези рецепти?

– Че защо трябва да уча рецепти? – изненадал се Бамзи.

– Не взе ли поне книга, та да прочетеш как се готви?

– А, ще чета книги! Много добре знам как става! Взимаш яйцето и го разбиваш. И като го разбиеш, после го биеш, биеш, биеш и хайде, става на омлет.

– Чул си нещо, но не си го разбрал – въздъхнала майката, а после предложила: – Бамзи, а не е ли по-добре следващия път, когато не знаеш нещо, да попиташ, да се научиш да го правиш, и чак тогава да експериментираш и твориш? Ако например не си сигурен, е добре да прочетеш книжка или пък да вземеш да звъннеш на тати или на дядо, или на мен по телефона.

Бамзи се надул.

– Ще питам аз, ще питам! То пък да не е толкова трудно да се готви?! Всеки може да го прави.

Майката кимнала.

– Е, сигурно всеки може да готви, ама не всеки може да се събере в мивката с ръцете и краката едновременно, да вие и да рони сълзи, че се е опарил. Добре че водата е била само топла, а не вряла. Следващия път, ако се опариш, веднага си слагаш мехлем за изгаряния, а не седиш в мивката да ме чакаш. Тубите с мехлема се намират на най-горното рафтче на хладилника. Това сме го обсъждали много пъти!

Бамзи се свил.

– О, мене много ме боли! Страшно много!

Майката казала:

– Боли те, не боли, сега ще почистиш, защото няма кой да чисти след теб заради глупостите, дето си свършил.

– Аз съм ранен! – заоплаквал се Бамзи. – Много съм болен! Не мога нищо да чистя! И съм гладен, и болен едновременно! Аз съм нещастен, съсипан! И ти как може така да се отнесеш с мен?

Майката любезно му подала мехлем против изгаряния, един парцал, една метличка и лопатка, а преди да излезе от стаята, казала:

– И когато си готов, мъничък мой, може да ме извикаш, за да ти покажа как се правят яйца на очи, за да можеш следващия път да си ги приготвиш. Пък, ако искаш някоя друга рецепта да научиш, аз с голямо удоволствие ще ти покажа, за да станеш един самостоятелен, голям, хубав, здрав, млад мъж, който може да се грижи сам за себе си.

Бамзи бил много обиден – не стига че досега бил готвачка, ами трябвало и чистачка да става. И се тръшнал.

– Няма да ѝ чистя! Няма да ѝ ям! Гладен ще си умра! Ранен, гладен, но никога чистач! – и се изнизал към стаята си.

Майката нищо не казала, но и ядене не приготвила.

Върнал се бащата от работа, отворил вратата и попитал:

– Какво е станало тука?

Не последвал отговор.

А той:

– Какво е това нещо, на какво прилича тая къща? Това катун ли е, или дом?

Майката съвсем спокойно отговорила:

– О, въобще не питай мен! Отиди в детската стая при Бамзи.

Бамзи само като чул баща му как пита, на пръсти лекичко излязъл, хванал една лопатка, скрил се под масата и казал:

– Татко, татко, аз съм под масата, чистя, чистя! Ти просто не ме видя! Всеки момент ще е готова кухнята, чисто новичка ще стане.

Таткото бил уморен от работа и хич не му било приятно да се прибере и да не може да си почине.

– Какви са тези дивотии? Какво е това нещо?

Бамзи, чистейки, отговорил:

– Аз малко се обърках с един експеримент с готвенето, но мама ми обясни как да се справя и заедно с нея ще изкарам един курс по готвене. Аз много ще се постарая! Един път ти ще готвиш, един път – мама, един път – аз. Вече съм голям и ще помагам.

Бащата бил толкова озадачен от думите на Бамзи, че отишъл при жена си за разяснения.

– Какво не е наред тук? Детето иска веднъж аз да му готвя, веднъж ти да готвиш, веднъж то да готви. Да не е решило готвач да става?

Майката казала:

– Вече е ученик. И готвач ще стане, и чистач ще стане, и перач ще стане. Всичко, което ние с тебе правим, и той ще го прави. Голямо момче е, а ние остаряваме – скоро няма да можем да се справяме, той ще ни е отмяна.

– Леле, боже! – ахнал бащата. – Жено, Бамзи каква отмяна ще ни бъде, миличка? Погледни го, че само глупости са му в главата! Рано е още за отмяна. Трябва да му уври кратуната малка.

Майката обаче отвърнала:

– Детето ни е добро и много умно. Постепенно глупостите ще излетят от главата му, но уменията, на които сега го научим, ще си останат и тогава само ще се смее на спомена за разбитите яйца. Трябва да има умения и да се научи на труд.

Бащата помислил, помислил и предложил:

– Добре, миличка. Хайде сега да му помогнем и след това тримата заедно да направим вечерята.

Отишли, целунали Бамзи по едната бузка и по другата, заедно почистили и приготвили най-вкусната вечеря на света. Още един ден от детството на Бамзи преминал в интензивно учене на житейски уроци.

 

Имало едно време едно малко, сладко момченце, което се казвало Бамзи. Много било сладинко, само дето било по-палавичко, отколкото трябвало. Все някакви белички правело. Все нещо се случвало около него, дето работата ставала една, както баба му казвала, на вили и на мотовили.

Майка му била много добра жена. Така силно го обичала, така хубаво се грижела за него, обаче от време на време ѝ се налагало да ходи в банята със студени кърпи на главата, за да се успокои. Понякога така ѝ омръзвали неговите белички, че ѝ идело да го нашляпа, но после си казвала: „Детенце е, като порасне, ще отминат тези неща. Опознава света. Трупа опит“. Обаче времето минавало, а беличките не спирали. И затова майка му понякога му казвала:

            – Хей, Бамзи, хайде, мама, да порастваш и да станеш голям, грижовен и добър татко. Спомням си, че и аз като бях мъничко детенце, бях палавичка. Ама ето, виж, като порастват, хората се променят. Да става по-бързо при тебе само! Че не се издържа вече!

            А Бамзи се смеел.

            – Ех, че си красавица, мамо! Много си сладка, много си добричка! – и в тоя момент – хоп! – се скривал, та тя да го търси.

Една сутрин, докато приготвяла закуска, майката на Бамзи чула от стаята му да се носят някакви звуци – тропане, падане, охкане, ахкане и какво ли още не. Но понеже бързала да направи закуската, а и закъснявали, не погледнала какво става.

По едно време се разнесъл вик. По-скоро стон. Тогава майката изтичала да надзърнe в стаята на Бамзи и що да види – цялата била обърната наопаки. Всичко било струпано като гигантска планинска верига. Един шкаф бил паднал и бил затиснал Бамзи в ъгъла. А Бамзи, горкият, стенел и не можел да се измъкне.

Пребледняла, майката попитала:

– Какво си направил? Как ще се оправим сега?

– Ами не знам – продумало детето едва-едва. – Строях пирамида, ама тия тухли не са много подходящи и виж какво се случи – срути се.

– Не си ли забелязал, че тухлите на пирамидите са еднакви? И не са използвали саксии, шкафове и столове.

– Хм, сега, като го спомена, се сещам, че е така, ама преди това не се сетих.

– Бамзи, всичко ми се изясни, само не разбрах как ще отидеш на училище.

– Ами не знам. Като начало, ако дойдеш да преместиш шкафа, ще мога да изляза.

– А да забелязваш, че между мен и теб има една стая багаж и аз трябва да изваждам едно по едно нещата, докато стигна до теб?

Бамзи се почесал по главата.

– Значи, ясно… няма да се ходи на училище – казал той.

Майка му обаче била на друго мнение.

– Ясно е, че ще ходиш на училище! Не е ясно само как ще стане. Много си ме ядосал.

– Ама ти нали си добра майка? – изохкало детето. – Само така си приказваш!

– Вярно е, че само така си приказвам, но някой път ще стана лоша майка и ще те нашамаря по дупето.

– Мамо, мамооо – нацупил се Бамзи, – много ми е приятно да си приказваме, ама аз седя под шкафа, а ти нищо не правиш.

– Какво да правя? Измъквай се сам! Не стига че си натрупал всичко накуп, ами трябва и аз да те изваждам!

– Ама какво да направя? Затиснат съм, мога само да охкам. Ей така: оох! аах! Помощ!

– Хайде, стига вече! Опитай се лекичко да отместиш шкафа, за изпълзиш отстрани, после да скочиш върху него, после върху стола и после, като подскачаш върху купчината, ще излезеш.

– А, не! Тая купчина не е стабилна. Току виж, като скоча върху нея, и потъна като пирон в кисело мляко. А после дори няма да можеш да ме извадиш, защото няма да знаеш под какво съм потънал.

– Излизай веднага… Бързо, че закъсняваме за училище!

Детето кимнало.

– Така хубаво си се бях затиснал тука и ти сега ще ми развалиш цялото затиснато! – и взел лекичко да отмества шкафа.

После подскочил внимателно върху него, претърколил се, промушил се между краката на стола, направил едно кълбо по бюрото и накрая – цоп! – приземил се до вратата. Заоглеждал се много доволен и в този момент майка му задала между другото и един важен въпрос:

– Браво, Бамзи, мама, дотук добре се справи, но да забелязваш, че си по пижама? А знаеш, че в училище не взимат деца по пижами.

– О, не! – завъртял глава Бамзи. – Няма да се върна обратно! Ти се връщай, ако искаш! Аз вече излязох! Хич не влизам пак вътре!

Майката скръстила ръце, без дума да каже.

– Добре, добре, влизам – предал се Бамзи. – Жертвам се! Хвърлям се в пастта на страшното чудовище! И ако оцелея и изляза жив, ще бъда герой в училище.

Майката не била толкова убедена.

– Такъв герой ще бъдеш довечера, докато си подреждаш сам стаята, че сининки ще ти излязат по пръстченцата малки. Следващия път да знаеш какви ги вършиш!

Бамзи заподскачал по натрупаните купчини, прескачал оттук, прескачал оттам. Стигнал до шкафчето за дрехи, захапал в зъби дрехите и заподскачал обратно. Търкалял се, промушвал се, лазил – най-накрая излязъл с дрехи, но без гащи.

Майката не повярвала на очите си.

– Бамзи, всичко добре, ама защо гащите забрави?

– Не, не, не и не! – тропнал Бамзи. – Повече не влизам!

– Както искаш – свила рамене майката, – аз гащи си имам. Ти, ако желаеш, ходи без гащи, не ми пречиш.

– Без гащи ще ходя! – казал Бамзи. – Слагам панталона и това е! Само аз и ти ще знаем тайната.

Майката промълвила: „Хубаво“, но в този момент двамата се спогледали и замръзнали  – раницата с учебниците лежала най-отдолу под купчината. Бамзи седнал печален пред вратата, а майка отишла в кухнята, хем да не се ядосва повече, хем да довърши закуската.

– Да бях змия, да се промуша! – завайкал се той. – Ама ако бях змия, как щях да ги извадя? Раницата е тежка. Да бях слон, да си пъхна хобота! Ама пък тогава щях да изпотроша мебелите. Да бях вълшебник, с вълшебна пръчка щях да замахна и стаята щеше да се подреди! Ама не съм! Аз съм едно обикновено дете и ще трябва сам да си я подредя. О, печален аз хеопсов строител! Какво ще правя сега без учебници?

И понеже мисълта, че майка му ще му се кара, му идвала в повече, решил на бърза ръка да подреди стаята, като хване всички неща от нея и ги изхвърли в коридора. Бързо и ентусиазирано детето се заело с новата задача и направило камара в коридора. Нямало стигане до външната врата, но за сметка на това успял да си вземе раницата и горд и щастлив извикал:

– Мамо, готов съм за училище!

Майка му в тоя момент седяла затисната в кухнята и не можела да отвори вратата.

– Бамзи, какво си направил? – попитала тя отвътре.

– Взех си раницата, мамо, хайде да тръгваме! – викнал Бамзи. – Бързо, бързо, че закъсняваме!

– Бамзи, само да изляза и ще побързаме!

– Ама ти къде се криеш? – огледал се Бамзи.

– Не се крия, в кухнята съм – чул се гласът на майката през вратата.

– Ама ние на жмичка ли ще си играем сега? Хайде тръгвай, какво се мотаеш? Закъсняваме! – запритеснявал се Бамзи.

– В кухнята съм – извикала майката. – Затиснал си вратата. Веднага разчисти, за да изляза!

– Ааа, не! – седнал отчаян Бамзи. – Местих достатъчно всичко това. Ако искаш, излизай през балкона, откъдето искаш се спускай! Не! Край! Нищо не местя!

Майката попитала:

– А ти не забелязваш ли, че всички тези неща не си живеят в коридора и не им е там мястото, защото все пак трябва да стигаме до вратата и асансьора?

Бамзи седял със скръстени ръце.

– Отсега нататък не желая да имам мебели. Искам да живея просто в една празна стая, само с раницата за училище и с гащи. Добре, добре, може и с дрехи.

Майката започнала да се ядосва.

– Това ще се уреди, веднъж да изляза от стаята, много бързо ще заживееш просто.

– Добре, добре – надигнал се Бамзи, – от мен да мине, ще ги напъхам в банята.

Хванал мебелите и всички останали неща и ги напъхал в банята, а там била и тоалетната. Понечили да тръгват, но на Бамзи му се допишкало, ама смеел ли да си каже?! Стиснал здравата панталона и се втурнал навън. Майката го видяла, че подскача, но се престорила, че не забелязва. Така или иначе, той сам бил натикал мебелите си в банята.

Прибрал се вечерта таткото и какво да види – бомба паднала вкъщи! В коридора, в банята, около тоалетната били пръснати някакви неща! Зачудил се какво е това и игриво попитал майката:

– Евакуираме ли се? Какво става?

– Бамзи е решил да живее просто – обяснила накратко майката.

На бащата здравата му кипнало, но казал само:

– Щом така ще прави, добре.

Взели целия багаж на Бамзи и го качили на тавана.

Бамзи се прибрал от училище щастлив. Гледа – коридорът оправен, банята подредена.

– Е, маминке, много си сладка! – зарадвал се той. – Виждам, че здравата си поработила днес.

При тези думи на майка му направо звезди ѝ излезли посред бял ден, но нищо не отвърнала. Влязъл Бамзи в стаята си и се чул писък.

– Ааа! Къде са ми нещата? Къде ми е легото? Къде ми е креватът? Искам си коалата! Искам си топката! Искам си глобуса! О, не, не, не, не! Кой ми е пипал нещата? Къде са ми количките?

Майката му обяснила спокойно:

– Нали каза, строителю на Хеопсови пирамиди, че ще живееш просто? Днес научи, че за да постигнеш една цел, има много пътища. Колкото по-труден е пътят, толкова повече неща научаваш. Като влезе за дрехите, се научи да скачаш, да прескачаш, да правиш кълбо напред, да лазиш. После, когато тръгна да си взимаш раницата, се научи, че за да стигнеш до нея, ще трябва да си подредиш стаята или както ти избра – да изнесеш всички мебели. После, за да отлостиш майка си, се научи, че може да си подредиш стаята, или както избра отново – да пренесеш целия багаж в банята. И така всъщност, Бамзи, днес научи, че начини има много. Ето, сега вече ще живееш просто, както си пожела сутринта. Толкова е празна стаята ти, че правиш само две крачки, и взимаш раницата си. Когато стаята ти е подредена, ти отнема секунда да го направиш. Тази сутрин ти трябваше половин час за същото – внася, изнася, пренася и наглася. Така, миличък, е и в живота. Някои неща може да ги направиш, като минеш направо; за други може да вървиш на зигзаг; за трети може да се катериш, да се мушиш, да се провираш, да правиш кълба напред и назад, да изнасяш и внасяш и чак най-накрая да се случат. Ти сам избираш по кой начин – по лесния или по трудния. Който каквото си направи, никой не може да му го направи. Пътища много – изборът е твой.

– То по лесния е по-добре – рекъл Бамзи не много убедено. – Ама много е празна тази стая, то така живее ли се?

– Затова човек има избор – отговорила майката. – Колкото му е по-трудно, толкова повече неща знае и може. Колкото му е по-лесно, толкова по-неподготвен е за живота.

– И какво сега, на пода ли ще спя? – зачудил се Бамзи.

Майката кимнала.

– Да, така сутрин няма да се притесняваш, че ще закъснееш за училище. Ще спиш на пода като кутренце. Ще сложим една чергичка, може и кашон, ако искаш, ама кашонът ще заема място. По-добре на чергичка.

Бамзи мислил, мислил, мислил, а като видял баща си колко е ядосан, хич не посмял да попита дали може да му върнат мебелите. Решил, че ще направи номер: през нощта тайно ще краде възглавници от диваните в хола и ще спи на тях.

Станало нощ, легнали си и – хоп! – промъкнал се Бамзи в хола и се наместил на дивана. Легнал там, свил се и заспал.

На другия ден едни тетрадчици се озовали на кухненската маса. Хоп! – там се настанили и някакви листове, и хартиени корабчета…

– Бамзи, забелязвам, че се опитваш да се нанасяш в хола – казала майката. – Само че, миличък, холът не е твоето легло и твоето бюро. Имаш си чердженце. Ходи си там, маминото! Имаш си стая, там си живей! Холът не е детска стая, в него посрещаме гости и ни е дневна.

Бамзи взел да разсъждава:

– Ама не мога да живея така! Предпочитам да чистя от време на време и да се провирам, да внасям и да изнасям мебели, но не мога да спя на чердже!

– Ти нали разбираш, че тук няма слуги да чистят и да оправят след теб – искала да е сигурна майката.

– Добре де, добре – кимнал Бамзи.

– Какво добре? – погледнала го изпитателно тя.

– Няма повече да строя Хеопсови пирамиди.

– Наистина ли? Много се радвам.

– Аз не се радвам чак толкова.

– Защо, Бамзи?

– Защото съм велик строител и мога да построя от столове дори Айфеловата кула!

Майката кимнала.

– Ооо, я постой още малко в празната стая и като ти минат мераците за Айфеловата кула от мебели, се обади на мен и татко ти, пък тогава може да ти върнем поне леглото.

Бамзи мислил, мислил и накрая въздъхнал:

– Ех, много е трудно така! По-добре без Айфелова кула. – Отишъл при майка си и добавил: – Съгласен съм. Връщайте ми мебелите, но ако обичате – подредени, а пък аз обещавам, че друг път ще строя само с лего.

Майката пояснила:

– Това е много добра идея, с изключение на онази част, в която ние трябва да подредим стаята ти. Ние, миличък, може да ти помогнем в замяна на това, че после ти ще ни помогнеш да оправим нашата стая, но ние няма да подреждаме стаята ти просто така… Няма да стане тази работа.

Бамзи я погледнал притеснен.

– Вие вече не ме обичате! Като бях бебе, всичко ми подреждахте.

Майката казала повече на себе си:

– Ех, ако бяхме спрели по-рано да ти подреждаме стаята, щеше да е по-здравословно за тебе. Но малко късно се сетихме, та затова и ти сега се лигавиш сякаш, а?

Бамзи не бил съгласен.

– Лигавя се аз, лигавя се! А ти знаеш ли, че на едно момче от моя клас майка му и баща му пишат домашните му? Лигавя се аз, лигавя се! А ти знаеш ли, че на другите им дават – ехее! – по колко много пари! Лигавя се! А вие какво – едно бюро не щете да подредите! Какви родители сте вие?!

Майката го погледнала строго и Бамзи бързо усетил, че е сгазил лука.

– Добре, добре, разбрах. Няма да мрънкам повече. Отивам да подредя всичко и никакво разтурване, край! Ще циментирам мебелите с цимент! Да не могат да се преместят! Повече на такива иди ми, дойди ми няма да си играя. Не ща да лежа по чердженца!

Татко му свалил нещата от тавана. Бамзи влязъл в стаята си, подредил всичко и от тоя момент насетне Хеопсовите пирамиди се строели само от лего. Кратко и ясно било посланието на черджето.

 

Майката на Бамзи не можела да смогне на белите му. Тръгнели ли за пазара, вървели уж двамата с Бамзи, а отляво току изпищявала някоя жена, отдясно – някой мъж. Често, докато тя пазарувала, Бамзи ги свършвал едни такива, че после, като се връщали по обратния път, някой все казвал:

            – Госпожо, синът ви счупи това, трябва да го платите!

И най-накрая тя похарчвала повече пари, за да плаща разни работи, които той бил счупил, отколкото да напазарува.

            Един ден търпението ѝ свършило и тя казала:

– Бамзи, повече така не може. Ще въведем ред!

– Какво предлагаш, мамо? – попитал той любопитно. – Първо да плащаме, а после да чупя ли?

– Не, нямах предвид това. Мисля да отидем до пазара, да се върнем оттам и единствените пари, които сме похарчили, да бъдат парите за покупки.

– Ами това е много тъжно, защото тогава ще трябва да чупя това, дето сме напазарували, и ще се прибираме със сирене на трохи, с яйца на очи и въобще не мога да те разбера, мамо, защо искаш така да направим! Хич няма да е приятно, ако всичко, което донесем вкъщи, прилича на преминало през миксер.

– Бамзи, аз не очаквам да си миксер, миличък. Това е много тежка и отговорна работа, за която трябва ток. Не може ли просто да си едно детенце, което ми помага за тежките торби, че да не ги нося сама?

– А аз може ли с леко подрусване да ги нося, само малко?

– Колко да е подрусването?

– Ми колкото… колкото… колкото…

– Колкото яйцата да стигнат цели вкъщи или леко пукнатички?

– Е, че аз за олиото се колебаех, мами, не за яйцата! Яйцата със сигурност няма да стигнат цели! Аз нали ще си подскачам!

– Е, добре, ти ако пукнеш бутилката на олиото, как ще го занесем вкъщи?

– Ами в найлоновата торбичка.

– А какво ще правим с олио в найлонова торбичка? Нали ще е със стъкла!

– Ей, гледай каква работа ми отваряш! Значи, ще трябва да направим специална цедка, за да прецеждаме стъклата.

– Ами добре де, ама ако има и оцет, какво ще правим тогава?

– Ооо, аз ще си подскачам, те ще се счупят, после ще се смесят, а вкъщи ще им направя специална химическа инсталация, с която да ги разделям.

– Дестилация?! Ами не е ли по-лесно просто да не подскачаш, вместо да подскачаш и да ги изпочупиш?

– Много ме затрудняваш, мамо! Първо искаш да отидем до пазара и на връщане нищо да не плащаш. После ми обясняваш, че искаш да отидеш до пазара, ама и по пътя да не ги предплащаш нещата. И сега ми обясняваш, че дори тези, дето са в торбите, не искаш да се счупят. Ами аз за какво да ходя до тоя пазар? По-добре да си седя вкъщи – толкова неща мога да свърша, докато те няма.

– Хайде, ако обичаш, да не седиш вкъщи с такива цели!

– Въобще не мога да те разбера! Какво очакваш тогава да върша?

– Ами например очаквам да седиш, да рисуваш, да мълчиш.

– А да си чупя графитите на моливите брои ли се за част от рисуването?

– Не! Чупенето на графитите не се брои за част от рисуването.

Бамзи се зачудил, чудил се, чудил се…

– Крайно време е нещо да се промени – продължила майката.

– Ами добре! Хайде, давай да променяме тогава! Обаче да знаеш, че аз така тая работа с пазаруването не я одобрявам. Скука към пазара, скука обратно, скука вкъщи и въобще – само скука.

– Слушай, Бамзи, смятам да предприема следните неща: ако искаш да правиш нещо, което засяга само теб, аз ще ти казвам какви са възможните последствия и няма повече да те притеснявам. Например, ако ми кажеш: „Мамо, днес искам да спя без възглавница“, аз няма да ти обяснявам дали е полезно, или не, най-много да те попитам: „Бамзи, искаш ли да знаеш аз какво мисля?“.

– Естествено, че не искам – бързо отговорил Бамзи.

– Е, аз и не се надявам да искаш! Но въпреки всичко ще те попитам, пък ти, ако в някой случаен случай се заинтересуваш, ще ти кажа какво мисля.

Бамзи се замислил.

– Трябва да ми е много скучно, та да седна да те питам.

– Добре, добре – прекъснала го майката. – За всички неща, които са си само твои, правиш каквото искаш, ти си носиш отговорността, а аз само ти казвам какви са последствията. Ако искаш да знаеш моето лично мнение – добре, ако не искаш – пак добре. Например, ако ми кажеш, че искаш да изпиеш чаша с отрова, аз ще ти кажа, че ако я изпиеш, ще умреш. Ако много ти се умира, няма да те спирам, ти ще си я изпиеш и малко ще си умреш. Няма постоянно да седя да те убеждавам и в никакъв случай няма да ти преча. Например, ако решиш да скочиш от десетия етаж, да провериш закона за гравитацията – дали Земята привлича – и искаш лично да се убедиш, аз ще ти обясня последиците. Ще ти кажа, че каквото и да се хвърли през балкона, все ще се размаже долу. Ще направя демонстрация – ще хвърля един домат, за да видиш какво става с него. Но ако ти държиш лично да опиташ, няма да те спирам. Ти имаш нужда от собствен жизнен опит.

Бамзи я гледал очарован.

– Мамо, това звучи много яко!

– Да, много яко звучи, мамо – кимнала майката. – Така ще имаш възможност да натрупаш много личен опит. А сега, като те възпирам, ти се съпротивляваш и става още по-зле.

– И какво искаш да ми кажеш – зяпнал Бамзи, – че ще мога да си лягам в леглото с дъвка в устата и да дъвча цяла нощ ли? И да си правя балончета?

Майката поклатила глава.

– Е, тук е тънкият момент. Няма да ти казвам нищо по въпроси, които засягат само теб. Но ако влизаш в моята територия и ми създаваш проблеми, тогава няма да стане точно така.

– Е, добре, може ли с дъвки в кревата? – гледал въодушевен Бамзи.

Майката отговорила:

– Да, може с дъвки в кревата, може да си правиш балончета, може в носа да си ги навираш и после да си ги лапаш – както ти е приятно. Единствено ще ме притеснява, ако има дъвка по чаршафите и аз ще трябва да я чистя. Това вече е свързано с мен.

– Няма проблем бе, мамо, ще изхвърлим чаршафите – махнал с ръка Бамзи.

Майката пояснила:

– Отнася се и за матраците, и за мебелите, които аз трябва да почиствам. Със себе си прави каквото искаш.

Бамзи я гледал неразбиращо.

– Ама защо ти трябва да ги почистваш, нали това си е моята стая?

Майката се замислила.

– Е, да, всъщност чаршафите ме засягат, но матракът си е твой. Ако искаш, можеш да си го омажеш, нали само ти си спиш на него. Да, прав си, там си е твоя територия, значи, матрака каквото искаш го прави.

Бамзи обобщил:

– Мамо, много яко звучи тоя план! И какво искаш да ми кажеш: може ли да си седя например на масата и лекичко да си пърдя?

– Ето тука, Бамзи, влизаш пак в моя територия. Ако седнеш на масата и леко си пърдиш, на мен ще ми бъде ли приятно да се храня? Ще усещам ли миризмата?

– Тебе пък все не ти е приятно! Човек не може нито да се оригне, нито да пръдне – все нещо ти става гадно. Ама много си чувствителна!

– Да, Бамзи! Значи, ако ти ядеш в твоята стая, където никой не те вижда и не те чува, и вратата ти е затворена, можеш свободно да се оригваш и да си пръцкаш, а после да си го дишаш. И никой освен теб няма да е разбрал за това. В момента, в който почнеш да се задушаваш, сигурно ще си отвориш прозореца или пък ние ще те намерим изпаднал в безсъзнание на пода. Но това си е твое решение. Но когато се храниш с други хора на масата, тогава трябва да ги уважаваш. Тогава се храниш с нож и вилица, внимателно и прилично. И в тези моменти, ако ти не се държиш както трябва, ще се наложи ние да те посъветваме.

– И какво искаш да ми кажеш сега: че за всички неща, които се отнасят до моя живот, аз съм си шеф?

– Да, това искам да ти кажа. Но искам също така да ти кажа, че за всички неща, които навлизат в моята територия и се бъркат в моя живот, там определено няма да става, както ти си го представяш. И аз ще се съпротивлявам и ще те принуждавам да се съобразяваш с моето пространство.

– Чакай, чакай сега! Дай да проверим как работи този план! Значи, да кажем, събуждам се една сутрин в добро настроение и както съм си в добро настроение, решавам да си го използвам и отивам в кухнята, и взимам например две динени кори за ски, връщам се в моята стая и почвам да се пързалям и да падам, и леко да си чупя я ръка, я крак. И ти, ако ме видиш, че го правя, понеже са си мои ръцете и краката, ще ми кажеш: „Бамзи, струва ми се, че това, което вършиш, не е много подходящо. Интересува ли те какво мисля?“.

– Точно така – кимнала майката.

– А аз ще ти кажа „Не“ и разговорът ще приключи.

– Ще ти кажа последиците, че на динените кори може да се подхлъзнеш и да паднеш, при което може да си счупиш ръцете и краката, и разговорът ще приключи.

– Обаче ще имаме проблем, ако го правя в голямата стая.

– Точно така. И ще трябва да изчистиш след това.

– Обаче, ако си се пързалям с динените кори в моята стая и всичко започне да лепне, няма да е проблем, нали така?

– Точно така – кимнала отново майката.

– Ами че каква ми е далаверата да си карам динените кори в голямата стая? Естествено, че в моята ще си ги карам.

– Ами да, точно така.

– Естествено, че ще си чупя ръцете и краката, когато си пожелая.

– Е, да, естествено, те са си твои.

– Да де, ама ако си ги счупя, след това няма да мога да карам динените кори.

– Е, да, няма да можеш.

– Виж какъв сложен въпрос се появи в живота ми: хем искам да си карам динените кори, обаче това води до счупени крака, а счупените крака ще ми пречат да си карам динените кори. Трябва да измисля някакъв начин. Примерно ако, мамо, се омотая целият в стиропор, а после отгоре сложа много бинтове и карам динените кори и падам, аз няма да си счупя ръцете и краката.

– Най-вероятно няма.

– Мамо, представяш ли си колко работа ме чака? Утре се събуждам в моята стая, слагам две динени кори като ски на краката, омотавам се в стиропор и целия ден – газ, газ, газ, газ! Нищо счупено няма да има накрая, а такъв кеф през целия ден! И на всичкото отгоре ти ще си мълчиш.

– Е, да, точно така.

– Сигурно вълшебната фея тая нощ е дошла и нещо ти е размътила главата, но както и да е – много ми харесва твоят план.

– Да, миличък, ти нали разбра, че след това трябва да поемеш отговорност за решенията си?

– Каква отговорност – за това, че ще е мръсно ли?

– Е, да, както и че ще лепне.

– Ти пък да не мислиш, че много ще ми пука, че е мръсно и ще лепне? Най-много да взема да заловя някой и друг залепнал паяк или муха и ще мога да ги разгледам отблизо с гигантската си лупичка.

– Е, Бамзи, много интересен биологичен експеримент ще стане! Те и хлебарките, мамо, ще дойдат, и мравчици – ще се появи цяла зоологическа градина. Ако това ти е целта, подготви си клетчици отсега. А може и без клетки. Може да кръстиш стаята си „Хотел за малки животни“.

– Е, това вече се казва кеф: хем караш кънки, хем не се чупиш, хем и зоологическа градина си правиш! Мамо, мамо, много съм умен, мамо!

– Да, миличък, толкова си умен, че чак не мога да повярвам, че си ми дете.

Бамзи я погледнал изпитателно.

– Ти май не го казваш сериозно, ама да знаеш, че аз съм един зоолог, научен работник по животните. И така, като си покарам динените кори, може и някое по-едричко животинче да си завъдя.

– Ами да, някое пиленце – да кълве мушичките, дето са се полепили. И някоя дребна лисичка да яде пиленцата, дето ядат мушичките. Можеш цяла екологична верига да си направиш.

– Да бе, представяш ли си?! – възкликнал Бамзи очарован. – Цяла екологична верига, и то в една стая! Ооо, що биологични отпадъци ще се появят тук! Много смрадливо ще стане, мами. Какво ще правя?

– Не знам какво ще правиш.

– Ама ще има проблем, нали? Ако излизам из апартамента и ги разнасям с малките си краченца, и оставям отпечатъци, ти ще си сърдита.

– Повярвай ми, това няма да се случи. Малките ти краченца ще се обуват в едни малки, чисти чехлички, които стоят пред вратата, и с тях ще се движиш из апартамента.

– Това с чехлите е кофти работа. Ама за кефа да кара човек динени кори, си заслужава едни чехли да сложи.

Бамзи помислил и добавил:

– Мамо, а ние защо да чакаме до утре? Я да почваме отсега експеримента, че татко може да мисли различно и току-виж, като се натъкне на зоологическата ми градина, ми обясни, че това не е добра идея. Аз ще побързам, докато ти все още си съгласна да поекспериментирам, че после може съвсем да ми се отрежат квитанциите.

И бързо-бързо Бамзи запалил перчицата на дупенцето, полетял към стаята си и започнал да се омотава със стиропор.

Една сутрин Бамзи се събудил и викнал: „Мамо! Мамо!“. Майката се притеснила да не би нещо да е станало – да е паднал, да е влязъл стършел, да се е напълнила с дим стаята. Затичала се, а Бамзи щастливо разперил ръце и я прегърнал.

– Мамо, такива прекрасни идеи имам тази сутрин! Много съм щастлив да ти ги кажа.

Майката си представила що за идеи са се родили в главата на Бамзи и съвсем ѝ прималяло.

Бамзи станал, минал през банята, обул панталонче, сложил чорапи и тениска и доволен от себе си, бавно се запътил към кухнята да закуси. Хоп! Скочил на стола. Ама как да седи мирно?! Хоп! – скочил на масата!

– Бамзи, слез от масата – казала майката. – Храни се с уважение към храната, към себе си и към нас.

Бамзи седнал на стола, майката се обърнала и той – хоп! – пак се озовал на масата с единия крак в закуската!

– Бамзи, кой ще чисти сега? – попитала майката. – Нямам нито време, нито желание да ти правя нова закуска.

Бамзи обаче бил в прекрасно настроение.

– Е, поне си измих единия крак. Пък и те не ми миришат много. Ще си изям закуската и така. Мой си е кракът. Моя си е и закуската.

– Е, хубава работа! – възмутила се майката. – Как може да стъпваш върху масата?!

Бамзи обаче, докато си чистел крака от закуската, подскочил на стола, позалитнал и – туп! – забил нос в чинията и от масата, по стола, право на земята се оказал с ударено коленце. Ревнал той, а майката обобщила:

– Играчка-плачка. Като не те нашамарих аз, сам се нашамари, за да запомниш, че така не се прави.

Бамзи се затъркалял по пода, сякаш чудо било станало.

– Аз съм ранен, заведи ме в болница, травмиран съм! Виж ми коленцето!

– Че защо си травмиран? – погледнала го майката. – Травмиран си, защото не седиш мирно на дупето си! Да бе мирно стояло, не би чудо видяло!

Седнали, чистили, мели, бърсали, оправяли. Най-накрая тръгнали да излизат за училище. Ама то на това дете само експерименти му били в главата! Засилило се от единия край на къщата към другия, направило едно салто, скочило на хладилника, хвърлило се на лампата, залюляло се на кабела.

Да, ама кабелът на лампата не бил съгласен някакви деца да му се хвърлят и да висят от него. Чуло се „храс!“ и кабелът се скъсал. А детето с всички сили се стоварило върху същото коленце. Олеле, какви викове и какви стонове огласили апартамента!

– Твоите бели преминаха всички граници – опънала ухото му майката. – Ако те беше ударил ток, какво щеше да стане?! Как може такова нещо?! Много добре знаеш какво означава „Не!“ и от кое да се пазиш!

Бамзи толкова бил жален, тъжен и нещастен, че се надигнал с раненото краче и казал:

– Все на мен ми се случва, мамо! Все на мен! Как може така! Аз съм само едно дете! А сега съм едно нещастно дете.

Майката пояснила:

– Нещастен си, защото постъпи глупаво. Каквото пося, това пожъна.

– Не е вярно, аз съм интелигентен! – тропнал с краче Бамзи. – Мога да решавам задачи. Мога да разговарям за природата. Чел съм много художествена литература. Не съм глупав! Аз съм такъв един… нещастен съм!

Майката, докато почиствала парчетата от лампата по пода, казала:

– Цяла сутрин правиш бели. Като луда чистя след теб, вместо да седна да закуся, да се концентрирам и да тръгна на работа спокойна. Все едно съм на война! Все съм нащрек откъде ще дойде бомбата.

Бамзи я погледнал ококорен.

– Ти не искаш да съм ти дете?! Виж какво коленце имам! Ако ме обичаше истински, щеше да ме носиш на гръб до училището, че и на обратно. И песни щеше да ми пееш и да ми купиш сладолед – не един, а три, и да ми купиш едно лего, и за всеки случай да ми дадеш пари да си имам в касичката!

Лицето на майката пламнало и тя едва успяла да изрече:

– Млък!

Бамзи се стреснал, замислил се и казал:

– Ето, дори не ме уважаваш! Казваш ми „Млък!“.

Настанала страшна драма. Майката нямала нито време, нито желание да се разправя с Бамзи. Трябвало да тича за работа. Затова грабнала багажа му, метнала го в училищното бусче, което ги чакало на улицата, а Бамзи, както се качил в буса и вече нямало на кого да прави театър, веднага спрял да реве и се заиграл с децата. А майката по целия път за работата говорела по телефона с татко му, за да се успокои. Страдала, че си е изпуснала нервите. Така искала да е добра майка.

Вечерта, когато Бамзи се прибрал вкъщи, моментално започнал да разказва:

– Много ми е тъпо в училище, защото ми е много тъпо.

– Какво значи тъпо? – опитала се да разбере проблема майката. – Не ти е интересно или ти е много трудно, по-напред ли са другите деца, не можеш да намериш с кого да играеш ли? Какво значи, че ти е тъпо?

– Тъпо си е тъпо, не знаеш ли какво е тъпо? – изнервил се Бамзи.

– Да де, но не мога да схвана кое е тъпо и колко тъпо е точно.

– Как кое е тъпо? Онова голямото тъпо, най-тъпото тъпо.

Майката седнала до него.

– Добре, обясни ми.

– Ми това е – обобщил Бамзи.

– Има ли нещо, от което може да не ти е толкова тъпо? – попитала майката.

Бамзи я погледнал.

– Е, аз имам един списък от неща, които може да ми купиш. Например ново летящо самолетче и други такива. Ако искаш, ще ти дам списъка, отстрани и цените съм написал, както и артикулните номера.

– Не е ли малко раничко така да действаш? – въздъхнала майката.

Бамзи обаче не я разбрал.

– Ех, ако чакам да ми подарявате подаръци само за празници, досега без играчки да съм си останал и да ме ожали човек!

Но номерът му не минал.

На другия ден Бамзи се прибрал умърлушен и киселичък, чак температура бил вдигнал. Майка му го гушнала и му обяснила:

– Няма да сваляме температурата с лекарства. Ако до пет дни имаш температура до 39 градуса, ще чакаме. Температурата значи, че тялото се бори с болестта. Това е неговата защита.

Първи ден с температура, втори ден с температура… Дядовците и бабите подпалили телефона с викове: „Спасете детето! Дайте му хапче за сваляне на температура! Не мъчете детето! Хранете детето!“. И въобще всякакви заповеди, а майката вършела точно онова, което вярвала, че трябва да се направи: давала му много течности и го оставяла да спи. На челото му държала лента термометър и следяла температурата да е под 39 градуса. Заедно с таткото бдели над него на смени ден и нощ. Само веднъж, когато температурата доближила 39 градуса, таткото му дал да хапне обилно сладолед, а майка му сложила на краката чорапи, напоени с оцет.

След няколко дни детенцето отново било здраво.

– Бамзи, знаеш ли защо беше болен? – попитала майката.

– Щото съм стар и немощен вече – промърморил той.

– И стар, и немощен ще станеш, Бамзи, но има време дотогава, сега си малък, миличък, и съвсем не си немощен, а много силен.

Ала Бамзи си знаел своето.

– Да, да, старо е тялото ми. То не изпълнява каквото му казвам.

Майката спокойно обяснила:

– Бамзи, тялото ти е добре, но главата ти не работи добре от време на време. Ако подредиш главата си, много по-щастливо ще живееш. Болни мисли водят до болно тяло. Здрави мисли водят до здраво тяло.

– Какво имаш предвид? – изгледал я Бамзи. – Не те разбирам. Толкова ми беше тъпо, че като се разболях, си имах или майка, или татко дни наред само за мен. Винаги до мен. Мислещи за мен. Цялото внимание беше за мен. Бях забелязван и обичан…

Таткото попитал:

– А дали не може да имаш същото усещане и без да си болен?

Бамзи се замислил.

– Може, пък и аз си го имам всеки ден. Ама когато една ненаситност в мен се събуди за още и още, нещо се обърква. Още играчки, още експерименти, още внимание… Като човек сито. Колкото и да давате, няма да стигне. Тогава се разболявам и после пак си ставам добре. Ще трябва да се променя.

Майката и бащата стоели безмълвно. Спогледали се. Все очаквали Бамзи да каже нещо, но не и това. Помълчали си, помълчали си, гушнали го, хванали се за ръце и излезли навън да поиграят федербал.

 

Един ден Бамзи се събудил и казал:

– Край, реших! От днес няма да се преобличам.

– Е, защо бе, Бамзи, няма да се преобличаш? – въздъхнала майка му.

– Ами ако моят живот е дълъг 80 години, а в годината има по 365 дни, на ден аз губя поне един час за обличане и един за събличане, в зависимост дали ще ставам, дали ще си лягам, дали ще се къпя в банята, дали ще играя футбол, дали съм се изпотил, дали са мръсни дрехите ми… Това значи, че на година губя месец, а за целия си живот ще загубя поне шест години в обличане и събличане. Не, край! Реших! От днес нататък ще си ходя ей така, с тая пижама, с която съм си сега.

Майката рекла:

– Ама как така бе, Бамзи?! Ти не можеш да излизаш по пижама на улицата. Нали хората ще ти се смеят?!

Бамзи бил категоричен.

– Нямам толкова много време през тоя живот, че да го пропилявам в обличане и събличане. По пижама! С нея и ще се къпя – така хем ще я пера, хем ще изсъхва на мен, с нея ще ритам футбол, с нея ще си лягам вечер, въобще с нея всичко ще си правя.

– Бамзи, а не може ли поне да са два чифта дрехи – едни за през деня, едни за през нощта? – попитала майката. – Така едните ще се перат, докато си с другите. Ще имат време да изсъхнат.

– Ааа, не, не, не, не, не! – поклатил глава Бамзи. – Искаш и сутрин, и вечер да губя време. Не, не, решил съм вече, така ще е.

Майката се опитала да го вразуми.

– Бамзи, тази пижама ще изгние на тебе! А и не може да издържи 80 години! Ти нали растеш? Крачолчетата още догодина ще са ти къси. А след три години?! Ръкавите ще ти окъсеят също. Пижамата така ще ти умалее, че ще те покрива до ребрата. Скоро ще си с гол корем и като седнеш, долнището ще ти се пръсне по шевовете. Няма как все да си само с една пижама.

Бамзи обаче не отстъпвал.

– Докато всичко това стане, ще съм по пижама, а след това, ще си ходя натюр. К’во като дупето ми е отвънка? Хич не ми пука!

Майката решила, че днес детето явно ще я кара така и няма нужда повече да дискутират.

– Добре. Хайде, пробвай да видим, може пък да спестиш време.

Доволен, Бамзи излязъл бос и по пижама навън, щото той бил решил, естествено, да не се събува и обува. Това също било губене на време. Без шапка излязъл дори.

Тръгнал по улицата, а хората се заливали от смях. Едни камъчета му боцкали по краката отдолу, едни стъкълца също, стъпил и на трън… охкал, ахкал…

Изведнъж спрял и викнал:

– Мамо, гуш!

Майка му рекла:

– Извинявай, че те подсещам, но си тръгнал за училище, не си тръгнал за яслата, за да те гушкам.

Бамзи вдигнал ръчички.

– Гуш, че ме боде, мамо, не мога повече!

Майката поклатила глава.

– Бамзи, извинявай, но съм на твърде високи токчета. Не мога да те гушна. Ще се претрепем и двамата.

– Не, не мога повече! – изстенал Бамзи.

Майката въздъхнала.

– Ами добре, сядаме на тротоара и чакаме.

Седнали на тротоара, ама Бамзи нали бил по пижама, дупето му замръзнало.

– Студено ми е на дупето – оплакал се той.

– Ами като ти е студено на дупето, ставай и стой прав – предложила майката.

– Ама тогава ще ми боцка на краката – отвърнал Бамзи.

Майката взела да се ядосва.

– Бамзи, аз съм на работа, не мога да се занимавам с теб. Ако ще тръгваш, тръгвай!

Бамзи с охкане и ахкане стигнал навреме, качил се на бусчето и поел към училище.

Скоро обаче се обадила директорката.

– Прощавайте, госпожо, но детето ви е пристигнало босо и по пижама!

Майката шофирала.

– А, да, да, да, знам, знам. Оттук нататък той така ще живее и така ще ходи.

– Много съжалявам – категорично заявила директорката, – но ние такива деца не можем да приемем в училището, така че явно той ще си живее така, но без да ходи на училище при нас.

Вечерта Бамзи бил върнат с раницата, учебниците, дрехите и с целия багаж от гардеробчето му. Ясно му били обяснили, че ако така ще си живее по пижама и бос, явно ще трябва да е вкъщи, защото в училищата не приемат боси деца по пижами. Бамзи бил с толкова наранени крака, че нямал нищо против да си седи вкъщи, само и само да не трябва пак да излиза навън.

И взел да седи вкъщи. Тръгвал на пазар да си купи нещо от магазинчето, сещал се, че ще му боцка на краката, и си казвал: „Не, не, не, не, по-добре не!“. Тръгвал за парка да покара колело, сещал се за набодените си ходила и си напомнял: „По-добре не!“.

А пижамата постепенно започнала да мирише. Много даже започнала да мирише. Миришела на пот, на пръцкано, имала сополи и лекета. Бамзи издържал така два дни, но по едно време взело цялото тяло да го сърби. Решил, че ще се къпе с пижамата. Търкал себе си със сапун, търкал пижамата със сапун, ама тя не щяла и не щяла да се изпере. Пак миришела, пак и лекетата си седели там – то това да не ти е пералня, да се изпере, та да светне от чистота! Взел една четка. Четкал, четкал, четкал, четкал себе си, четкал пижамата – не ставало. По едно време си рекъл: „Абе, не е ли по-лесно да я съблека, да я накисна в мивката и там да я търкам с ръце и после пак да я облека и никой няма да разбере, че съм я събличал и обличал?!“.

Съблякъл пижамата. Бре, търкал петнайсет минути, двайсет минути, половин час, един час. По едно време майка му почукала на вратата.

– Бамзи, един час седиш, мама, в банята! Какво правиш бе, миличък?

– Къпя се – отвърнал Бамзи.

– Бамзи, а за тия два дни ти колко време от събличане и обличане спести? – попитала майката.

– Ами пет минути сутринта да се облека и пет минути вечерта – десет. За два дни – двайсет. И по физическо още двайсет – четирийсет минути съм спестил за двата дни – сметнал набързо Бамзи.

– Ми аз не знам колко си спестил, ама ти повече от един час седиш в банята и се къпеш, значи, не си напред със спестяванията – заключила майката. – Бамзи се замислил, а майката продължила: – Да не говорим, че от два дни седиш у дома като затворник, нито до парка ходиш, нито до магазинчето, на училище не те взимат – нещо май не си направил добре изчисленията.

Бамзи се почесал и казал:

– Мамо, да ти призная, пера пижамата, защото много смърдеше. Лютеше направо, мамо! Ама не ще да се изпере! А и крачетата много ме болят отдолу. Май ще се наложи да прекратя експеримента.

Майката го подкрепила.

– Бамзи, наистина ще е по-добре да го прекратиш, защото, ако ставаше така, както си го мислиш, всички щяха да ходят по пижами и щяха да си смърдят по улиците, ама явно са видели, че не става.

– А ти защо не ме наби и не ми каза, че не може, а ме остави да се усмърдя така? – попитал Бамзи.

Майката отговорила:

– Ако те бях набила, ти нямаше да ми повярваш, пък така те оставих сам да провериш.

Бамзи се примолил:

– Мамо, моля те, вземи една голяма четка, гъба, кесия и ела да ми изтъркаш гърба, че много мирише! Мръсен съм и си смърдя сам на себе си, чак ми е гадно.

Майката предложила:

– Вземи от онова хубавото шампоанче, дето съм ти купила, насапунисай се два пъти подред и миризмата ще се махне.

Бамзи търкал, търкал, търкал и накрая излязъл от банята.

– А тая пижама хич няма повече да я пера! Направо я пъхам в пералнята да я върти два пъти поне!

– Добре, Бамзи, сложи я! – кимнала майката. – Сега ще пуснем пералнята и ще я изперем.

Бамзи излязъл един чистичък, един ароматничък, гушнал се в майка си и казал:

– Маменце, болят ме петичките, болят ме пръстчетата! Какво ще правя сега? Искам да ходя да си играя с децата.

Майката го целунала.

– Ами какво да правиш? Ще сложим малко лекарство на стъпалцата, ще сложим лепенки, ще сложим по-дебелички чорапчета, маратонки, да ти е мекичко, и ще те пуснем навън внимателно да ходиш.

Погрижили се за крачетата на Бамзи и той бил готов да излезе да играе навън.

– Ей, колко е хубаво! Сега ще си взема сладолед от магазинчето, ще си покарам колелото, ще отида на училище. Хич не ща повече да спестявам време от обличане и събличане! И така ми е хубаво да мириша на чистичко, и да съм с хубави дрехи, и да не ми се подиграват хората, че съм един смрадливец. О, мамо, бях станал като язовец!

Майката го целунала.

– Е, като язовец не беше, маменце. Като скункс беше станал, още по-смрадлив от язовец.

Бамзи свил рамене.

– Е, обърках се този път.

Майката го прегърнала.

– Ми много ти е палаво мозъчето, мама, много ти е палавичко мозъчето!

Бамзи се усмихнал.

– Това беше полезно, да знам колко е важно да се къпя и да съм с чисти дрехи. Аз съм един велик експериментатор, нали, мами!

Училището свършило и Бамзи излязъл във ваканция. Родителите му започнали да се чудят какво да го правят. Решили да го изпратят някъде. Но къде?! Едва ли някой би издържал и два часа да го гледа. Нямало и кой да го води на екскурзия. Мислели да го пратят на лагер, но после си представили как там започва с номерцата си и учителките се обаждат още същата вечер, че трябва да отидат да си го приберат.

Решили да го пратят на море с баба му и дядо му, но после си казали: „О, не, не, не! Баба му и дядо му са добри хора, защо да им причиняваме това?“.

– Я по-добре да измислим нещо друго. Да вземем например…

– Ох, какво да правим?

– Ами да вземем да го оставим вкъщи.

– Как ще го оставим с дни сам вкъщи? – рекъл бащата. – Толкова труд положихме за това обзавеждане! Ще се приберем вечерта и къщата ще е като египетска гробница. Няма да познаем, кое кое е било. Не, не, не, не, не!

Майката се замислила.

– Не си прав, миличък! – казала тя. – Няма да е като египетска гробница – ще е като разграбена египетска гробница!

– Да де, да, това имах предвид.

И продължили да се чудят какво да го правят. По едно време майката предложила:

– Да вземем само в неговата стая да го заключваме. В крайна сметка, като си я потроши, вече няма да има какво да прави и ще се умири.

– Ти шегуваш ли се? Да го заключим в неговата стая? Ще вземе да я запали и да изгори кооперацията или пък ще падне през прозореца! Ти можеш ли да му имаш доверие?

– Чувала съм от една приятелка, че нейното дете така го били заключили в стаята му и то се умълчало и било много добро и послушно. И така, те решили: „А, я да не го заключваме, просто ще си го оставяме в стаята“. И детето ден след ден си стояло, не излизало, никъде на ходело. Оставяли го в стаята му и си отивали навън, а детето седяло и мълчало. И така ден, два, три... По едно време решили, че детето е много добре и могат даже да отидат и на театър. Просто взимали детето, слагали го в стаята и му казвали: „Няма да те заключваме, но няма да излизаш оттук!“. Детето отговаряло: „Добре“. И един ден, докато вечеряли с гости, детето влязло при тях с една тухла в ръка и казало: „Мамо, успях най-сетне да я извадя!“. Майката и бащата напълно ужасени установили, че детето през цялото време седяло под бюрото си, копаело стената и изваждало тухлите една по една. И то всъщност, не че било толкова добро дете, просто било много заето дете.

– Не е добра идея да оставяме Бамзи сам в стаята му. Кооперацията ни е от...

– Да, да, да, не е добра идея. Ами тогава какво да правим, какво да правим?

– Ще го водя с мен на работа.

– По-добре направо си напиши молбата за напускане, защото ще го заведеш веднъж и след това ще трябва да си търсиш нова работа.

– Какво да правим?

– Дай да поговорим с него, той сигурно има някакъв план.

Майката се съгласила. Извикали Бамзи.

– Бамзи, миличък, ваканцията дойде, какво да те правим?

– Е, как какво да ме правите? Давате ми сто пари на ден и ме оставяте на мира, аз знам какво да правя.

– Бамзи, аз за цял ден работа не изкарвам сто пари, как ще ти дам сто пари? – възкликнал бащата. – И защо точно сто?

– Ами, да си имам – отговорил Бамзи. – Ще взема едно такси, ще отида до магазина за лего, ще се върна с едно лего, ще редя целия ден, пак ще взема едно такси, ще отида да хапна сладолед, после ще взема още едно такси. И така ще се повозя на такси и като ми свършат стоте пари, вие ще сте се прибрали.

– Това не е ли малко скъпичко гледане на дете?

– Хайде, какво ти гледане на дете? Нали сам ще се гледам! Все едно плащате на детегледачка, само че давате парите на мен.

– Това чак като бизнес план прозвуча, Бамзи! Все едно си решил и да си изработиш тия пари. Ама като ти си и детето, и детегледачката, ще се шамариш ли самостоятелно?

– Обещавам след петия сладолед да започна да си опъвам ухото на всеки следващ, дето ще изяждам.

– Ще се осакатиш бе, тате, недей! По-добре без такива неща.

– Е, как да се наказвам? Няма как да седя в ъгъла с вдигнати ръце и да изяждам сладоледа.

– Вярно, сине, няма как да стане.

– Всъщност, аз честно ще работя като детегледачка. Първо ще си цапам, а после ще си се карам за това, че съм изцапал, но няма да чистя.

– А кой ще чисти?

– Дай да се разберем, детегледачките не са чистачки! Ще трябва да ми плащате и за чистачка. Ако ми давате по още сто пари, аз ще бъда детето, което ще цапа, детегледачката, която се кара на детето, и после ще ставам смирена чистачка и ще почиствам всичко.

– Всъщност ни предлагаш ние двамата да ходим на работа и всички пари, които изкарваме през деня, да ти ги даваме, а ти ще бъдеш и детето, и детегледачката, и чистачката.

– Точно така! И дори вечерно време, като се прибирате, няма да има нищо счупено и не на място, защото детето ще е чупило, детегледачката ще му се е карала, а чистачката ще е изчистила.

– Какъв е смисълът тогава ние с майка ти да ходим на работа, като всичките пари ще свършват? Ние какво ще ядем?

– Ааа, не знам. Няма как да стана и готвачка. Това е много работа.

– То готвачка се става, сине, като има продукти в хладилника, а ти искаш всичките ни пари да вземеш.

– Е, добре, няма да ви оставя гладни, ще ви купувам хляб и вода от моите пари.

– Не си ли малко нахален?

– Че защо да съм нахален? От заплатата на чистачката ще е хлябът, от заплатата на детегледачката ще е водата.

– Бамзи, прекаляваш! Вземи се стегни и предложи нещо разумно.

– Добре де, знаех си, че ще сте стиснати и няма да ми дадете пари. Добре, хайде, ще измислим нещо друго. Вариантът да ме вземете на работата с вас не става, щото много бързо компютрите ви ще угаснат или ще хванат някой и друг вирус... уж без да искам. После ще трябва да си търсите нова работа, ще ми се сърдите, може и бой да ям – не искам!

– И ние така бяхме решили, Бамзи. Този вариант с ходенето на работа не става.

– Не знам какво да ме правите. Единствената ви възможност е да спя през целия ден, ама тогава тежко ви и горко през нощта, като ми паднете. Друго не се сещам.

– Жена, може да се редуваме на смени. Ще го държим заспал през деня. Излизаме за работа и го слагаме в леглото, и той спи до вечерта. И като се върнем от работа, единият дава нощно дежурство и на другия ден как ще стига до работата и ще се оправя, не се знае. На другия ден другият поема дежурството.

– Миличък, ние така за три седмици ще окапем.

– Три седмици! Една ви давам! Хич да не мислите, че ще ви пестя силите!

– Да вземем да го вържем – предложил бащата.

– Е, да го вържем, да го вържем, ама той ще прегризе въжетата, нали го знаеш какъв е!

– С вериги! – натъртил бащата.

– С вериги?! Затова ли съм го раждала – да го връзвам с вериги?! По-добре не!

– Мамо – намесил се Бамзи, – ти не си ли обмисляла варианта да си купиш успокоителни хапчета, да напуснеш работа и да се отдадеш на семейството?

– Бамзи, миличък, аз твърде много се обичам и искам да живея дълго, за да мога да си позволя подобна радост в живота.

– В какъв смисъл?

– Ако се откажа от работата си и си купя хапчетата за нерви и остана вкъщи, колко време мислиш, че ще изкарам?

– Една-две годинки ще поживееш, мамо.

– А няма ли да ти е мъчно за мене?

– Ще ми е мъчно, защото няма да има кого да тормозя после.

– Така ли? И какво ще правиш след това?

– Не знам, никога не съм си представял, че няма да те има. Винаги си била толкова удобна.

– Това, което ми казваш сега, ме разстройва.

– Маме, аз толкова много те обичам, ти си най-добрата майка на света! Никоя друга не би ме търпяла! Всяка друга би ме посинила от бой още на една годинка и досега да съм станал мек като памук.

– И затова ли ме наказваш, защото не съм те била?

– Ми май така излиза – признал Бамзи. – Ако ме беше била, сега всяка сутрин щеше да пиеш кафе в леглото. Като се събудиш, щеше да казваш: „Кефетооо!“. И аз щях да тичам, да правя кафе, да ти го нося в леглото, да седя прав със салфетката в ръце и със захарчетата и ако не искаш захарче, да го връщам обратно.

– Къде сгрешихме? – попитали се родителите и се прегърнали.

Бамзи им се усмихнал.

– Предлагам ви да ме изпратите на море с дядо. Той е държелив, а и морето ще ме укротява и уморява и ще спя. Две седмици все ще изкараме, а после пак ще му мислим.

Майката целунала Бамзи. Таткото го гушнал. Имали план за първите две седмици.

Една сутрин Бамзи се събудил, седнал в леглото и много странно, но очичките му не се завъртели в кръг палаво както обикновено. Майка му влязла да погледне започнал ли е с белите, но за нейна изненада, нищо не се случвало. Бамзи станал, измил се, облякъл се, оправил си леглото, седнал на масата и започнал да се храни. Майката взела, че се притеснила, защото Бамзи по това време на деня отдавна вече би трябвало да е посъборил две-три неща, да е огласил няколко щури плана и идеи, а този ден – нищо. Ядял си кротичко закусчицата и мълчал.

По едно време майката не издържала:

– Бамзи, да не ти е лошо?

– А, не.

– Да не те боли нещо?

– Не, не. Остави ме. – И продължил да си яде.

Когато свършил със закуската, станал от масата, измил си чиниите, подредил си учебниците в раницата за училище, обул си обувките и изчакал майка си на вратата да тръгнат заедно.

Тя наистина много се притеснила.

– Бамзи, по принцип така правят най-добрите деца и всяка майка сигурно си мечтае за такова дете, но понеже знам, че при теб сутрините обикновено протичат по друг начин, и се чудя защо тая сутрин е различна?

– Всичко е наред. Не се тревожи.

Отишъл на училище, върнал се. Всички тетрадки били попълнени идеално. Написал си домашните, измил си ръцете и седнал да вечеря. След вечеря отишъл в стаята си да си играе и казал на майка си:

– Нямам нужда от приказка за лека нощ, сам ще си легна. Ти си почивай, мамо.

На другата сутрин пак така.

И на третата сутрин така.

Майката започнала да се чуди дали пък не е станал примерно дете. Да е изял вълшебно бонбонче и да се е превърнал в кротушко? Или пък нещо е тъжен, или болен? Не ѝ давала мира мисълта какво ли става с детето ѝ.

На четвъртата сутрин го събудила малко по-рано и казала:

– Бамзи, хайде да поговорим.

– За какво да говорим?

– Да не би нещо да ти е страшно?

– Ами, мамо, не знам какво да ти кажа.

Майката разбрала, че нещо не е наред. Но решила да не го притеснява. Започнала да измисля различни изненади, за да го разведри. Един ден се облякла в мъжки дрехи, сложила си мустаци и перука, влязла в стаята му и с преправен глас попитала:

– Момченце, къде е майка ти? – Бамзи гледал учудено и не разбирал какво става. Майка му поусукала мустак, нахлупила ниско каскет и продължила: – Абе ти разговаряш ли въобще с тази твоята майка? Знаеш ли къде е?

Бамзи започнал да гледа още по-слисано, защото разбирал, че това под мъжките дрехи е майка му, но недоумявал какви ги върши тя. Гледал с едни ококорени очи, а тя не спирала да пита:

– Абе ти въобще разговаряш ли с нея? Споделяш ли ѝ? Да не би нещо да ти е сърдита, или да не ще да те слуша?

– А не, не, не ми е сърдита.

– А да не ти е ядосана?

– Не, не ми е ядосана, ама като я гледам, май със сигурност нещо не ѝ е наред.

– Абе, момченце, тази твоята майка слуша ли те?

– Тя ме слуша, ама себе си не знам дали слуша. Нещо май ѝ се е преслушало днес.

– Я ме виж какъв съм мъж голям. Ако има нещо, ще хвана майка ти и леви-десни, леви-десни, ще я строя в две редици.

Бамзи вече съвсем не разбирал какво става.

– Чак пък леви-десни... Ако има нещо, ще ти кажа. Не е нужно да се обличаш в мъжки дрехи, за да ме питаш какво става.

Напълно съкрушена, майката отишла до другата стая, преоблякла се, махнала си мустаците и перуката и се върнала при него.

– Бамзи, казвай най-накрая какво става.

– Всичко си е наред.

Този отговор обаче не я успокоил. Напротив, тя взела да се притеснява още повече. Престанала да яде, престанала да спи, отслабнала, побледняла и един ден Бамзи изплюл камъчето:

– Ще ти кажа какво ми е.

– Боже мили, най-сетне! Е кажи, де, кажи ми какво има!

– Ами… хванаха ме едни страхове, защото в училище едни деца говореха разни неща и аз така се изплаших, че съм готов да правя всичко, само и само да съм сигурен, че у нас нещата ще са наред.

– Какви неща? Какви деца? – не разбирала майката.

– В училище децата разказват едни работи и ми стана страшно и реших веднага да стана най-послушният и добрият, да не би и на мен така да ми се случи.

– Олелее, Бамзи – възкликнала майката, – а ти знаеш ли, че всичко, което се случва в света, се движи от две неща. Едното е страх. А другото… досещаш ли се кое е?

– Не. Знам само, че сега ми е страшно, и затова много съм се променил. Виж ме. Пиша си домашните по два пъти за всеки случай.

Майката продължила:

– Другото нещо, което движи света, е любов.

– Какви ги говориш бе, мами? – засмял се Бамзи. – Коя любов ще е тая?

– Ами не си го представяй като самосвал с марка „Любов“. Любовта е също движеща сила, както и страхът.

– Аз обичам банани, затова се движа към тях и ги ям. Ей сега правя движение из стаята и – движ, движ, движ! – ще си хапна банан. – После погледнал майка си, завъртял очички и продължил: – Обичам да правя и кълбо през глава. Задвиж, задвиж, задвиж! Едно, две, три! Премет и хоп на дупе! Движи ме любовта към бананите и кълбата.

– Ех, Бамзи, виждаш ли, когато движещата сила е любовта, как отново си ставаш предишното детенце. Смееш се. Я да видим сега страхът, като те хване. Я да видим с него как се движиш. Та какво е станало в училище?

Бамзи изведнъж се сковал, изправил гръбчето и очите му се напълнили със сълзи.

– Парализира ли се от страх?! – попитала майката.

– Ама това въобще не ми е смешно и забавно.

– Добре, кажи ми сега кое ти харесва повече – страхът или любовта?

– Ами с любовта е много вкусно и доста забавно, но как ще стане тая работа с училището и любовта ми обясни. Да ходя да го гушкам ли?

– Е, чак пък да гушкаш училището... Не мисля, че е нужно да се стига дотам.

– Или да взема да заобичам читанката и да се гушкам с нея за лека нощ. А може да започна да ѝ пея песнички. „Обич, обич, обич читанка“, а пък най-голяма „обич“ да е със задачите по математика. Тях направо в джоба на пижамата ще ги слагам от обич.

Майката се засмяла.

– Бамзи, а няма ли в училище нещо, което обичаш? Кажи ми какво обичаш да правиш, като отидеш там?

– Е, как какво обичам? Най обичам часа по компютри. Там е голямо „обич, обич“. Толкова любов, мами, че не мога да спра да движа мишката, тя направо пуши от движене, луда става, а частите ѝ се разтрисат. Ако влезе котка и се загледа в тази мишка, ще стане разногледа.

– Значи, все пак нещо се движи от любов в училище, а има ли нещо друго, което се движи от любовта?

Бамзи попитал:

– Какво е това любов? Разбрах, че не е самосвал със сигурност.

– Не, не е. Нещо, което обичаш да правиш. За това питам.

– Ааа, разбрах те! Ами обичам, обичам, обичам...много обичам да рисувам.

– А с обич ли рисуваш?

– И с обич, и с бретона, и с четката едновременно. И с лявата, и с дясната ръчичка, и с двете крачета.

– Супер, браво, браво! Значи, все пак има още нещо. А какво в училище се движи от страха?

Очите на Бамзи плувнали в сълзи.

– Да, има едни големи, дето ме плашат и ми е много страшно.

– А ти обичаш ли ги, или ги мразиш?

– Мразя ги, много ги мразя! – сгърчило се лицето на Бамзи.

Майката попитала:

– А мислиш ли, че след като те знаят, че ги мразиш, ще те харесват?

– Е, как ще ме харесват, те като минат по коридора, и ми се сбръчква носът.

– Ами защо тогава искаш да не те плашат. Те явно плашат тия, дето не ги харесват.

– Е, да, ама не е честно. Ако аз бях по-голям от тях, щях да ги шамаросвам по цял ден.

– Тогава няма защо да им се сърдиш. Ти ги мразиш, а те те плашат. Ако ти беше по-голям от тях, щеше да ги биеш. Значи, каквото сте си посели, това си берете. Ако намериш нещо в тях, дето ти харесва, и те няма да те плашат. Може да е копче, обувки, прическа, цвят на очите… нещо. Като ги срещнеш, съсредоточи се в това, което искрено харесваш в тях.

– Какво да намеря в тях бе, мамо? Да не искаш сутрин да ходя да ги целувам за добро утро. А мога, ако искаш, и доброволно да им давам да ме шамаросват, та да им олекне. Ама да шляпнат и отляво, и отдясно, да не пропуснат нещо.

– В Библията пише, ако ти ударят едната буза, да си подадеш и другата.

– Е, вече прекали! Отвсякъде да ме нашамарят най-добре... Ааа, не!

– Добре де, ако някой те удари и ти му отмъстиш, той ще те мрази ли?

– Естествено!

– А ако някой те удари и ти не му отвърнеш с лошо, а направиш нещо добро, той ще се засрами ли след това?

– Точно тия от трети и четвърти клас надали ще се засрамят, а ще кажат „Мухъл! Погледни го тоя, един шамар му отперваш, а той даже не се пробва да се бие“. А за по-големите да не говорим. Виж какво, аз въобще нямам намерение да пробвам някой да ме бие, а аз да стоя и да го гледам. Аз да не съм бяла мишка да си правят експерименти с мен.

Майката предложила:

– Може да опиташ да сториш нещо различно от това, което досега си правил. Какво толкова ще се случи, ако опиташ? Може пък да се изненадаш от резултата.

– Не става!

– Добре, аз само ти давам идеи. Когато те хване страх, направи нещо, което обичаш, и ще ти мине. Може да изпееш песничка, може да нарисуваш рисунка. Да се смееш и душата ти да е пълна с радост. Другите неща сами ще си изчезнат. В тялото може да има само едно от двете – или страх, или любов.

Бамзи ни в клин, ни в ръкав рекъл:

– Тогава ми купете тир с банани. Такова „обич, обич“ ще правя всеки път, като ми стане страшно, че планина от обелки ще издигна. Много обичам банани. От тези, по-едричките да вземете. Любов голяма ще има и движение също.

– Ти си играй на „обич, обич“, но внимавай да не стане „продрис, продрис“.

– Ааа, мамо, грешиш. „Дрис, дрис“ има от кайсиите. От бананите има „запек, запек“.

– Прав си.

– Ще комбинирам – пет банана, пет рисунки, после пет игрички на компютъра, после пет странички задачки по математика, после омесвам сладки. Е, аз ще си измисля и други занимания, като ме хване страх от нещо. Тази игра „обич, обич“ ще ми стане любима.

– Точно така, миличък. На другата движеща сила да ѝ казваш чао.

– Малко странни работи ми предлагаш, но ще пробвам някои съвети, само че не днес.

Майката казала:

– Добре, а сега е време да си лягаш.

– Е, да, ама аз нали се движех от силата страх и бях много примерен. Сега нали пак се върнах към предишното движение – от другата сила – и няма как да ти обещая, че точно сега ще има „заспив, заспив“.

– Добре, Бамзи. Ти си легни, гушни си коалата и утре сутринта ще ми разкажеш какво е станало.

Бамзи завъртял игриво очички, целунал мама, отишъл си в стаята и затворил вратата. Майката се зарадвала, че всичко започнало да се разрешава. Като се замислила, не било лошо да има примерно момче, но по-ценно ѝ било детето ѝ да е жизнерадостно и щастливо. И ето, случилото се било чудесна възможност да му изясни движещите сили в света. Така всички заспали спокойно и щастливо. Е, Бамзи заспал малко по-късно.

Мечтата на майката на Бамзи била да си има благо дете, което да си пише домашните, да си рисува рисунки, да чисти и да помага вкъщи и никога да не създава проблеми. Но нейното не било такова. Хем помагало, чистело, оправяло миялната машина, хем след това сядало да си гризе ноктите и да ги плюе на пода. Хем оправяло масата, събирало мръсните чинии, хем като ядяло, имало трохи и в съседната стая. Майка му все казвала:

– Хей, Бамзи, уморявам се вече, остарявам. Цени и моя, и своя труд, недей така. Помагай ми. Грижи се за дома ни.

Веднъж майката и Бамзи избърсали праха у дома. Бамзи със специален препарат пръскал по всички дървени повърхности в къщата, лъскал, лъскал, лъскал с едно малко детско парцалче, подскачал от шкаф на шкаф по детски, висял по вратите. Много помогнало детето.

Като свършили, майката седнала на компютъра да поработи и какво да види – клавиатурата била пълна с шоколад.

Извикала:

– Бамзи, какво прави този шоколад в клавиатурата? Гладна ли е била?

А той леко се притеснил.

– Ъъъ... ми, аз, без да искам, докато си ям... нещо съм се бил загледал.

Майка му хич не била доволна.

– И като си се загледал, не можеш да си уцелиш устата ли? Какво си се опитвал да правиш, та такива шоколадови трохи си наръсил? Това да не е хляб?

– Ааа, не, не... решавах едни задачи.

– Аха, ползвал си зъбите си за ренде и си произвеждал шоколадови стърготини? Погледни какви парченца са наръсени тук!

Бамзи гледал, гледал, взел една метличка и почистил боклуците. И така, детето хем помагало, хем след това два пъти повече работа създавало.

Като изчистил, Бамзи казал на майка си:

– Защо е толкова уморително това чистене?

– Не е уморително, ако го превърнеш в навик. Тогава е просто механично действие, по време на което си почива главата, защото не мислиш.

– Е как, докато работя, ще си почивам? – зачудил се Бамзи.

– Тялото ти работи, а главата си почива, защото не мисли, не взима решения, не прави приоритети. Все едно е пуснала автопилот.

– Аз така се храня. Гледам си филма, а автопилотът пъха в устата храната.

– Така обаче не усещаш вкуса на храната. Не усещаш и кога си се нахранил. Не усвояваш от храната полезните вещества, тъй като не се свързваш с нея. Превръщаш се в една тръба, в която вкарваш храна и изкарваш дума, завършваща на „на“.

– Имаш двойни стандарти, мамо, като е за чистене, е едно, като е за телевизора, друго – казал Бамзи.

– Стандартът си е един. Казва се „да се погрижим за себе си“ – за тялото, за душата и за ума си.

– И приложението на този стандарт е децата да чистят и да не гледат телевизия. Мамооо, много си го нагласяш този стандарт.

– А ако е така?

– Е, ти нали за това си майка, за да ме убеждаваш колко ценно е да чистя и колко зле е да се храня пред телевизора. Защо ли обаче си мисля, че няма да има и едно дете на земята, което да ти повярва.

– А ако е така?

– А ако другото ми е приятно?

– А ако това е полезно?

– Хайде, мамо, да направим баланс на полезното и приятното – казал Бамзи, усмихнал се и поел към шкафа с вкусни вафли и черен шоколад. – Днес изчистихме и сега вече може да изцапаме, за да има утре отново какво да чистим.